За орангутаните с любов - или как се стигна до Суматра и Борнео

[pikonio 2197]

Малко предистория

 

Преди 2 години попаднах на тези 2 клипа, предполагам не е било случайно (предупреждавам, че не са приятни, особено втория):

 

 

 

Резултатът беше, че започнах да внимавам още повече какво пазарувам и за по-малко от месец изчетох и изгледах всевъзможен материал за орангутаните. Месец по-късно си "осиновихме" тези два сладура (с други думи вече почти две години всеки месец една символична сума отива към тях).

 

Миналата година, когато се прибрах в родния край, започнах да разглеждам любимите си детски енциклопедии. Най-окъсаната от всички беше "Какво знаем за бозайниците". Взех да я прелиствам и направо онемях, когато видях, че съм си подчертавала с моливче всичко за орангутаните. Вече знаех къде трябва да бъде следващия ми трип.

 

В началото на годината катарците пуснаха 30% промоция и билетите до Куала Лумпур бяха факт. Първоначалният ми план беше да пообиколим малко из малайзийското Борнео и накрая да разпуснем на някой остров. Да, обаче орангутани има и в Суматра, а те са по-различни от тези в Борнео. Суматренските са по-малки и по-светли. Бройката им е около 54000 в Борнео и само около 6000 в Суматра.

За Суматра обаче имах сериозни притеснения. Някой спомня ли си един изключително глупав филм от едно време "Живите мъртви"? Бях го гледала като дете, а детските спомени понякога могат да бъдат много силни и глупави. Едно време не знаех, че Суматра е реално място и заради този филм дълги години си мислех, че Суматра е измислица, където има страшни създания, от които трябва да се пазиш... После Суматра стана реално място, тези създания определено не съществуваха, но този страх си остана. Трябваше задължително да отида до там и да се присмея на страха си. За да потвърдят намеренията, Малайзия Еърлайнс пуснаха промоция към Медан и всичко беше решено.

 

С така изготвения план, който естествено смятах за гениален, си помислих да примамя някои от многото приятели, които всеки път ми мрънкаха да съм ги вземела задължително на следващото си пътуване. Повече не мисля, че ще предлагам. Резултатът беше, че всички искаха да дойдат, но имаха условия: да отидем в Сингапур; да не ходим в джунглата, че имало буболечки и гадини; не можело ли някъде без комари, пиявици и други подобни. Ясно, никой няма да идва с мен. Но точният приятел се появи в точното време. Изложих набързо плана, отговори ми се само "няма да мога, имам много работа" и на следващия ден вече имаше билет, макар и само за част от пътуването.

 

Ето го и финалния план преди заминаването:

29.04 Излитане от София

30.04 Кацане в Куала Лумпур, 2 запазени нощувки

02.05 Полет към Медан (Суматра), 1 запазена нощувка, запазен трансфер; уреждане на трип в джунглата и всичко останало - на място

07.05 Запазена нощувка в Медан преди полета на следващия ден

08.05 Полет към Тавау (Борнео), посрещане на летището, запазени 4 нощувки в Семпорна и на остров Мабул, както и заявка за Discover Scuba Diving

18.05 Запазен полет на нашето другарче от Сандакан, за да се прибере у дома; Сандакан смятахме да го използваме и за резервен вариант, ако не сме видяли орангутани в джунглата - да ходим да видим в рехабилитационния център (където също може да не видиш нищо)

19.05 Полет за нас от Кота Кинабалу до Кучинг

25.05 Полет Кучинг - Куала Лумпур и 2 дена подарък за моя мъж, който се съгласи на това пътуване от раз, само за да може да направи една тренировка при треньора на треньора му в Малайзия (винг чун)

27.05 Обратно към София

 

И най-важното, което си повтарях непрекъснато, за да не остана безкрайно разочарована - никой не може да ти гарантира животни в джунглата. Трябваше да бъда готова, че може и нищо да не видя.

 

[pikonio 2197]

Денят на заминаване винаги идва много бавно. Както винаги си приготвих багажа в последния момент, а час преди да тръгнем за летището обикалях по магазините да си търся ризка с дълъг ръкав за джунглата и разни етерични масла, с които да бъркам отвари срещу комарите. Изнесох поредната лекция на мъжо, че не са му нужни 20 тениски, от които накрая да носи 19 мръсни в раницата и да пере една всеки ден. Накрая той се примири и тръгна само с 15. Ако иска да си ги носи, само да не ми мрънка пак колко му тежи багажа.

 

С радост установих, че катарското летище бая се е разрастнало за има няма 2-3 години. Вече имаше пушилни, в които можеш да изпушиш половин цигара без да се задушиш от дима на другите. За щастие и трансферът ни беше кратък и както винаги започнахме времегубенето, обикаляйки магазините, без да си купуваме нищо. И докато точех лиги над едни фурми с портокалови корички, нещо жестоко ме бодна по дупето. Споделих с моите спътници, които само ми се присмяха невярващо, а мен жестоко ме сърби и боли. Последвалата задължителна проверка в тоалетната потвърди едно голямо червено петно и следа от хобот по средата. Чудесно, още не съм стигнала джунглата и вече ме атакуват някакви летищни насекоми!

 

За Куала Лумпур няма да разказвам, защото там не обикаляхме много. Единствено посетихме парковете с пеперуди и птици, където бях клъвната от едно щъркелоподобно, докато се опитвах да си направя близка снимка с него. Ходихме и до пещерите Бату, където не ни разрешиха да се качим, защото бяхме с къси панталонки. Кой да ти проучи предварително.

 

Малко преди да ме клъвне. За щастие по рамото

 

 

 

 

 

 

 

Стигаме до заветния момент – началото на истинския ни трип. Преди заминаването имах много големия колебания относно придвижването ни в Суматра и нощувките. Имах желание да стигнем от летището в Медан до Букит Лаванг с градски транспорт, за да усетя истински атмосферата, както и да се похваля с най-евтината ми нощувка в живота от 2.50 лв. В крайна сметка се радвам, че разумът ми надделя и вместо да си губим времето и енергията сменяйки няколко транспорта, имахме уговорен трансфер от летището, както и запазена нощувка на доста по-висока цена (12 лв на човек) в Green Hill Guest House.

В Суматра разстоянието не се измерва в километри, а в часове. По някаква случайност, независимо къде искахме да отидем, разстоянието беше 4 часа. Нашият шофьор ни чакаше, съобщи ни колко време ще ни трябва да стигнем и общо взето с това се изчерпваше английския му. Изчака ни да изтеглим няколко милиона от банкоматите и потеглихме. Движението по улиците беше първото нещо, което ме накара да осъзная къде точно се намирам. Самити улици също. Следващото, което вече тотално ме приземи, беше, когато спряхме в един магазин, за да отидем до тоалетна. Отивам аз и гледам клекало – нормално. Клякам си аз и се оглеждам – единственото друго, което виждам, са една кофа с вода и едно канче. Е не, какво очакват да направя с това канче? По-късно в стаята в Green Hill имаше упътване какво се прави с канчето – точен цитат: „Use the Indonesian ecofriendly method... your left hand”. Докато се науча на този метод няколко пъти си заливах панталоните с вода, добре че беше топло и бързо съхнеха.

 

Пристигнахме в Букит Лаванг около обяд. Запознахме се със собственичката (англичанка) и гидът (местен, разбира се) ни Иман. Сравнително бързо се разбрахме какъв трип искаме – 3 дена / 2 нощувки, 2 различни локации. Цялото удоволствие възлизаше на 180 лв на човек. Тръгвахме на следващия ден! Какво искаме да правим след тези 3 дена после щяхме да решим. Изпихме по една bloody cold beer и отидохме да се настаним. Стаята ни беше уникална – по едни доста високи стълби се слизаше към банята ни. Душът ни беше слон, от чийто хобот (тръба) се изливаше силна струя студена вода. На балкончето ни имаше хамак. Второто легло (понеже бяхме трима) беше вдигнато високо и до него се качваш по стълба. Навсякъде имаше предупредителни табели да се затварят прозорците и вратите, ако не искаш някоя ценна вещ да бъде отмъкната от маймуните. А гледката към джунглата беше омайваща.

 

Душът

 

И гледката от терасата

 

Тук разбрах, че мога да пищя като кифла. Видях една огромна хлебарка, която се разхожда по раницата ми и понеже изпитвам изключително голям ужас от тези същества, мъжът ми трябваше да я разкара от там. Той взе раницата ми и я перна в прозиволна посока. Хлебарката я нямаше никъде. И докато се радвах, че гадта вече я няма върху скъпоценната ми вещ, усетих как нещо пълзи по рамото ми и не знам дали от ужас или беше наистина, но бях сигурна, че ме и хапе. Разпищях се като луда и изперках хлебарката в още по-неизвестна посока. Повече за щастие не я видяхме.

 

Добре, че бяхме изморени и решихме да си вземем кратка следобедна дрямка. Към 7 вечерта в съседство започна голямото съботно събитие за селото – музика на живо. Не съм музикална личност, но по-фалшиво свирене и пеене ушите ми никога не бяха чували. След половин час никой от нас не можеше да издържи този шум повече и докато тълпи хора отиваха в тази посока, ние се отправихме в обратната да хапнем и пийнем, докато всичко приключи. Най-накрая в 2 сутринта всичко завърши и ние се прибрахме да вземем още малко сън преди големия ден.

 

Редактирано 31 август, 2015 от pikonio

[Лидия 1875]

Много увлекателно пишеш, следя с интерес всяко твое писание за тези екзотични кътчета

Редактирано 1 септември, 2015 от Лидия

[pikonio 2197]

Благодаря, Лидия. Винаги съм била с убеждението, че това ми е най-слабата страна и едно време карах баща ми и брат ми да ми пишат есетата за училище

[Лидия 1875]

Благодаря, Лидия. Винаги съм била с убеждението, че това ми е най-слабата страна и едно време карах баща ми и брат ми да ми пишат есетата за училище

Не се подценявай Много си добра, искаме още Маймунките, които сте осиновили са големи сладури.

[pikonio 2197]

На следващия ден станахме рано, за да си приготвим багажа. Трябваше да вземем само най-необходимото за 3 дена, а всичко останало натъпкахме в големите самари. Пари, телефони и документи заровихме в разни по-дълбоки и тайни места. Много трудно се отсява малко багаж за нещо, което никога не си правил, но като цяло не взехме много излишни неща. Още по-глупаво се почувствах, като видях малките ранички на нашите гидове, в които всъщност носеха предимно плодове и други неща за нас. Оставихме ненужния багаж на съхранение, хапнахме малко плодове и потеглихме.

 

Безвремието е много хубаво нещо. Три дена без да знаеш колко е часа, без телефон, без каквато и да е модерна техника - ще ми се да ми се случва по-често, чувствах се толкова свободна. Започнахме прехода в първата локация - по-туристическата, където се правят повечето трипове, обикновено полудневни. Тук вероятността да видим орангутани беше най-голяма. Повечето орангутани бяха полудиви, т.е. минали през рехабилитационния център и за съжаление свикнали до известна степен с хората. Още по-тъжната част е, че много от гидовете, за да угодят на туристите, им дават храна или оставят самите туристи да ги хранят, за да могат орангутаните да дойдат по-близо и да имат "уникални" снимки. Това, както се досещате, е забранено, нередно и какво ли още не. Добре, че нашият гид не беше такъв. За съжаление не знаеше за орангутаните повече от мен, но пък познаваше добре района и растенията.

Освен Иман, с нас имаше още един гид, който непрекъснато изчезваше по малките пътечки, търсейки орангутани и други животни. Аз, разбира се, вървях с поглед нагоре (спъвайки се постоянно), убедена, че може да видя нещо, което гидовете да пропуснат (до края на пътуването разбрах каква безумна глупост са били тези мисли, след като неколкократно ни се случваше да се зверим по няколко минути, докато видим какво ни се показва).

Не знам колко сме вървяли, не мисля, че беше повече от час - час и половина, когато се появи Тя - първата ми орангутанка с бебе орангутанче и един голям гибон (siamang) в близост до тях. На едно дърво разстояние от мен. На живо. В естествената им среда. Стоях онемяла и ги гледах. Една голяма сбъдната мечта. Нямам думи. Толкова съм щастлива и тъжна! Винаги съм тъжна, когато сбъдвам големи мечти. За момент се чувствам някак празна - да направиш това, към което се стремиш от толкова време, а сега какво? Към какво да се стремя, какво ще ме тика отново напред? Тъжна, но с най-щастливия блясък в очите.

Стоя зяпнала и гледам. "Извади фотоапарата да снимаме" - чух глас близо до мен и това ме върна в реалността. Ето ги красавците:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Изключително доволни, след множество несполучливи снимки, продължихме по маршрута. Трудно е да се снима, когато животните са винаги над теб. Където и да застанеш, накъдето и да насочиш камерата, там някъде е и слънцето, а аз съм абсолютен лаик, що се отнася до настройки и прочее.

 

Винаги съм вярвала в късмета си, когато пътувам и ето, че той не ми изневери. Още един вид, който може да се види само в Суматра, се изпречи на пътя ни (е, беше доста в страни от него) - Thomas Leaf Monkey (лангур на Томас?). Успяхме да го разгледаме и снимаме добре, преди да изчезне някъде навътре. Явно, че и той беше посвикнал с хората, защото в другата локация, къдетото беше втората част от трека ни, не можахме да ги видим по този начин. Само ги чувахме, някъде в далечината, и виждахме някакво тяло, което бързо се изпаряваше, когато усетеше човешко присъствие. Така и трябва да бъде! 

 

 

 

Спряхме за почивка. Гидовете ни извадиха една диня и както я режеха, изведнъж взеха да събират всичко и ни казаха, че трябва да се махаме веднага. Една орангутанка, надушила динята, беше започнала да слиза към нас. Отново се зарадвах, че сме случили на гидове! Особено, след като малко по-късно видях с очите си, как един "гид" хранеше същата орангутанка, за да може туристката му да се хвали после във фейсбук с близостта си с "дивото".

 

Видяхме още една майка с бебе и един младеж, който си правеше гнездо. Планът беше преизпълнен. Почти де, липсваше ми един истински мъжага с големите си джуки, но и това ще видя някой ден. Тръгнахме да излизаме към реката, откъдето по вода щяхме да се върнем в къщата за гости. И хоп - пак орангутан над нас. Веднага вадим да снимаме, само че ни спряха "Бързо, слизайте надолу, тази е агресивна и напада!" Въобще не се и съмнявахме в думите им, бяха повече от сериозни и само ни повтаряха да бързаме. Тръгнахме надолу с Иман, а другото момче остана зад нас. Слизайки бързо-бързо, Иман ни обясни, че мястото, където се намираме, било много изгодно за нападателя и много лошо за нас. Тъй като наклонът надолу е голям, ние не сме никак бързи, а орангутанът само се търкалял и за отрицателно време може да ни стигне. После просто те хващал здраво с ръката си и нямаш измъкване. Доста почакахме другия гид да се присъедини към нас. Или ни е дал голям аванс, или борбата е била голяма. Може би по малко и от двете, защото като се върна, разказваше доста въодушевено и с много жестове. Няколко пъти полюбопитствахме какво точно е станало, но така и не ни преведоха случилото се.

Но пък ни разказаха други интересни случки. Ако орангутан дойде неприлично близо до теб и иска да ти вземе раницата, трябва да му я отстъпиш без съпротива. Свикнали са да намират храна в тях. После трябва да чакаш търпеливо под дървото раницата ти да бъде отворена и цялото й съдържание разгледано и изхвърлено. Дъждът от пари не бил никак необичайна гледка, ако някой е имал неблагоразумието да си ги вземе в багажа. В допълнение може да си получиш паспорта перфориран от орангутански зъби. Ако разбира се имаш късмета всичко да се приземи на земята.

 

Ето тази красавица се опитваше да си изпроси диня

 

 

 

 

 

 

На реката други момчета вече бяха подготвили всичко за рафтинг връщането ни. Сложихме си обувките и багажа в найлонови чували и потеглихме, пеейки 

 

"Jungle trek, jungle trek

in Bukit Lawang

See the monkeys, see the birds

and see orangutan, hey!"

 

Вече наистина не знаех къде се намирам, това определено беше рая на земята!

 

 

 

Сервираха ни вкусен обяд в бананови листа. Напълнихме си отново бутилките вода (по една на човек, на място щели да ни преваряват). Дадоха ни достатъчно време да обсъдим и осъзнаем видяното до момента, преди да се качим на моторите и да ни откарат до следващата дестинация. След около 30 минути яко друсане, стигнахме до Bukit Kencur. Тук вече не се очакваше да срещаме други хора, както и беше в действителност. Сега с нас бяха нашият гид Иман, нов местен гид и готвач. Предстоеше ни кратък преход до мястото, където щяхме да нощуваме, както и сблъсък с едно от нещата, които най-много ме притесняваха - пиявиците.

Казаха ни да си напъхаме панталоните в чорапите. За следващия ден щяло да има тютюнева вода, с която да си полеем обувките - това ги убивало. Но сега, понеже сме щели да вървим малко, нямало нужда. Погледът ми този път беше забит само в земята. Вървяхме сравнително бързо и без да спираме. И започнах да ги виждам навсякъде - по листата на земята, по обувките ми, по крачолите ми! Малки и големи. Не, това нямаше да мога да го преживея, как щях да нощувам тук 2 вечери? Ами градска кифла съм си, мразя всякакви буболички и гадинки. Комарите пък не са чували за евкалипт, лимонена трева и лавандула и ме захапват за всяко оголено място или направо през дрехите. Но вървя и дума не казвам, боря си се вътрешно със себе си. Стигнахме най-накрая лагера, този преход ми се видя най-дълъг от всички, а всъщност беше най-краткия. Последвахме гидовете до реката, седнахме на камъните, събухме си обувките и чорапите, хванахме по един камък в ръка и започнахме да убиваме всичко де що пълзеше по нас и все още не ни беше засмукало. Заехме се усърдно с това масово убийство, тъй като не искахме да си занесем нищо в лагера. След това се огледахме отгере додолу, извадихме си взаимно всичко смучещо ни и си отдъхнах. Разминах се само с три. Всъщност, въобще не беше толкова страшно! Махат се изключително лесно, няма болка, ако не ги видиш няма въобще да ги усетиш. Може просто да дойдат, да се наядат и да си отидат, а ти да разбереш за това само по следата кръв и червената точка. Освен това не разнасят никакви зарази. От какво ме беше страх? От онова нещо в главата ми, дето ми казваше "гадост". Вече бях спокойна, че няма нищо страшно. Ще се живее!

 

Пътем ни бяха показали една отровна змия (нарекоха я moon snake). Попитахме как ще спим, като има такива животни наоколо и отговорът беше, че около лагера се изкопавал малък ров и се пълнел със сол. Нито ров, нито сол видяхме, но това не биваше да ни тревожи, нали?

Готвачът ни беше уникален, гозбите му бяха просто невероятни! Вечерта премина с много игри и истории и времето за лягане дойде неусетно. Налягахме. Заспахме и започнах да сънувам. Неприятен сън - нещо от навеса ми капе по крака. И пак и пак. Какъв е този калпав навес, ако от малкото дъжд почва да пропуска! Поразбудих се леко и в полусън сложих ръка върху мокрото място на крака ми. И тогава изпаднах в ужас - нещо гадно, влажно и голямо ме лазеше! Успях да извикам някаква псувня и мигновено светна челника на моята приятелка. Като единствена събудила се, разбра, че тя трябва да извърши убийството. По време на щателния ми преглед, бях пропуснала да погледна между пръстите на краката си. Та разположила се там пиявичката, закусила, обядвала и вечеряла наведнъж и тръгнала да си ходи. Очевидно се беше поразходила по чаршафа около краката ми (спахме с чаршафи за спален чувал), зашото всичко беше в кръв и като не намерила изход, тръгнала нагоре по мен. От жестокото преяждане обаче, беше увеличила размерите си поне 20 пъти. Историята стана още по-кървава, след като получи няколко чехъла с натиск. След това вече заспахме дълбоко.

 

Сутринта започнахме с къпане в реката, закуска на брега и малко айляк. Облякохме дългите ръкави и изсипахме огромно количество тютюнева вода по обувки, чорапи и крачоли. В следствие можех да убия някой само със събуване на обувките си и едно вдишване, но резултатът беше неоспорим. Взехме по едно шише преварена вода с изключителен вкус на пушек и бяхме готови да тръгваме. Както споменах по-рано, животни така и не видяхме. Само чувахме някоя изчезваща животинка. Имаше и няколко гнезда, но определено не бяха скорошни. Усещането обаче беше прекрасно, мястото вълшебно, а водопадите прохладни и освежаващи. Нямаше съмнение, бях в рая!

 

Лагерът

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Имахме избор да спим на различно място следващата вечер или в същия лагер. Избрахме същия. Беше ни харесал, а и също така ни мързеше да си мъкнем всичкия багаж през деня. Все пак стигнахме до втория лагер и бяхме доволни от избора си - първият беше много по-голям. За пореден път се възхитих от гозбите на готвача ни, шапка му свалям на този човек, пръстите да си оближеш! Вечерта се изсипа доста силен порой, реката стигна почти до заслона ни. Доста неприятно, защото не можехме да стигнем до "тоалетната" си и трябваше да се ходи в по-гористата и пиявична област. Лягайки си, прокарах неволно ръка по крака си и отново онова лигаво усещане! На същото място! Само че този път все още не беше почнала да яде и всички бяхме будни, така че всичко премина с много смях. Дълго време се хилихме, правейки се на суматренски мумии, увивайки се в белите чаршафи. Толкова много ми харесваше тук. Чудя се дали не трябваше да изберем повече нощувки или се бяхме спряли на идеалната продължителност?

 

След закуска и максимално протакване, потеглихме обратно към Green Hill. Велико е да сбъдваш мечти!

 

 

[Гост]

Умори ме

[mililia 18964]

Невероятен разказ......

[pikonio 2197]

След дълга пауза поради много работа и други оправдания, да взема да продължа...

 

След като се върнахме от този невороятен трип, се заехме да организираме остатъка от престоя си. За следващия ден избрахме да отидем до Тангкахан заради 2 причини - слонове и горещи извори. Не бях виждала слонове на живо, а точно тези ми се струваха добър избор, защото основната им роля е да се патрулира с тях из националния парк и да се следи за незаконни дейности, като бракониерство и незаконна сеч. За горещи извори пък си мечтая откакто бях в Доминика и се пльосках във всяко гьолче, което ми се изпречеше на пътя.

За последния ни ден мислехме да направим рафтинг по реката. И това казват било 4 часа, ама не ни се вярваше. Идеята беше да се спуснем по реката, а накрая да ни чакат с кола и багажа и направо да продължим към Медан.

 

Всичко звучеше чудесно, но за съжаление събитията не се развиха никак добре. Случи се малък или по-скоро среден инцидент. Слизайки по стълбата от леглото на втория етаж, нашата приятелка вместо да стъпи на стъпалото, стъпила на шкафчето зад стъпалото. Кракът и се заклещва, тя полита надолу и главата отпружинирва в земята, докато кракът й все още стои заклещен нагоре. Счупено нямаше, по двата крака имаше огромни синини у подувания, но нас най-много ни притесняваше този удар на главата. Забъркахме огромна доза водорасли и положихме няколко торби лед. Беше повече от ясно, че няма как да се друса по тези пътища на следващия ден, рафтингът на заминаване също отпадаше, предстоящият полет беше притеснителен, а тя се ядосваше, че може би няма да може да се гмурка. Вечерта се изсипа силен порой, наводни се едното легло, а водата спря. От рая в ада.

 

Сега добрите новини - на следващия ден тя се чувстваше по-добре. Направо да си го кажем - за такова жестоко падане се оправи изключително бързо. Подгизналия матрак го подмениха веднага, а липсата на вода се оказа само в нашата стая. За съжаление последното го разбрахме на следващия ден, някаква тръба се откачила от дъжда. Само дето имахме една купчина мръсни дрехи,накиснати в сапунена вода.

 

Мъжът ми се оказа с 3 чифта мокри обувки - тези, с които правехме преход, бяха целите подгизнали, след като носейки ги в ръка, докато пресичахме една река, се подхлъзна и ги натопи целите. Със сандалите си пък съвсем осъзнато прецапа отново същата река, въпреки че знае, че съхнат трудно. Последния сух чифт кецки намокри, защото не ме послуша. Като се изсипа пороя, бяхме на 100-тина метра от къщата за гости, за да вечеряме. Хората бяха така добри да ни дадат чадър, за да се приберем. Казах му аз да си събуе кецките и да ги скрие под чадъра, но той реши, че може да се движи като балерина и да претича сух до убежището. Може би щеше да успее, ако умееше да ходи по повърхността на 30-сантиметрова река, в каквато се превърна уличкита. Добре, че и тримата носим един номер обувки, та имаше с какво да го обуем.

 

На следващия ден всичко ми се виждаше черно. Ако не беше този инцидент, може би сега щях да разказвам за красиви гледки и чудни преживявания. Но спомените ми са други. При слоновете все пак ми стана тъжно. Оказаха се по-голяма туристическа атракция, отколкото очаквах. Отидохме за сутрешното къпане в реката и ни раздадоха по една четка. Мъжът ми като я хвана и като започна да къпе и четка един слон с такова усърдие... ако четкаше така пода вкъщи, равен нямаше да има! Отидох при него, но бързо се отказах, след като няколко пъти изчетка мръсотията на слона директно върху мен. После ги хранихме с банани и захарна тръстика, а след това ги караха да раздават целувки и да правят някакъв поздрав за туристите Накрая ние бяхме единствените, които не се качихме на гърба им за преход в парка. 

 

 

Горещият извор се оказа една малка дупка, в която не може да влезе повече от половин човек. Аз не пожелах да вляза и почаках на сянка под едно дърво, където бях жестоко изядена. Оказа се специален вид дърво, около което комарите много обичали да се въртят, но нямаше кой да ми каже да се скрия под съседните.

 

 

И за капак на всичко по пътя успях да видя с очите си ужасните плантации за маслодайни палми, които се простират докъдето ти стигне погледа. Разбрах какво точно означава "палмово масло вместо тропическа гора". Гледката е изключително тъжна и подтискаща.

 

Снимано много накриво, защото ми беше криво. Ама тази гледка не заслужава друго.

 

Поне кравите по пътя бяха хубави

 

Понякога и при най-хубавото пътуване (а аз определено нареждам този трип на първо място от всичките ми до момента) има и такива лоши дни.

 

Трансферът до Медан отново отне 4 часа, които мъжът ми използва много хитро и разстла на задната седалка в буса всичките ни изпрани и неизсъхнали чорапи. Сушенето продължи и в хотела.

 

Стигнахме в хотела в Медан. Бяхме като не виждали интернет. Първа важна стъпка беше да си прегледам мейла. И изтръпнах - мейл от банката ми, изпратен преди 6 дена. Не могли да установят контакт с мен по телефона, а с моята карта имало транзакция в Индонезия. Ако не се свържа с тях по мейл или на посочените телефони, щели да ми блокират картата. 6 дена, блокирана ли ми е картата? Винаги карам мъжа ми да предупреждава неговата банка преди да пътуваме, но самата аз не го правех. Моментално написах един отговор на шльокавица, бързах много, за да се занимавам с бавното ми писане на кирилица от телефона. Голямо облекчение беше, като получих отговор почти веднага, че картата ми е активна. Все пак една елементарна справка от тяхна страна щеше да им покаже, как преди по-малко от месец със същата карта съм си купила билет за същото място, откъдето ми е текущата транзакция.

 

Трябва да призная, че колкото и да обичам дивотията, да бъда далеч от цивилизацията, да се къпя в реки, да спа на палатка, да сядам на камъни и полянки и да не ми пука дали после дупето ми е станало зелено или кафяво, няма такъв кеф като горещия хотелски душ. За плюсовете да си легнеш на легло бих поспорила, защото на мен винаги ми се пада по някой черен косъм на чаршафа и/или някое голямо неизвестно петно, задължително в областта на главата. Предпочитанията ми клонят към спане в спалния чувал, в който съм си лягала некъпана цяла седмица (не че ми се е случвало), отколкото в такива чаршафи.

[bulpa 8378]

Много увлекателно пишеш, pikonio

[pikonio 2197]

Полет до Куала Лумпур и още един до Тавау. Отново посрещане на летището, започва да ми харесва така. Перфектна организация от страна на Scuba Junkie Mabul, не мога да бъда по-доволна от тях, препоръчвам ги с три ръце.

Мабул беше времето ни за айляк и малко разнообразие между търсенето на животни в Суматра и Борнео. 

Първите впечатления, след като пристигнахме (освен невероятната организация), беше контрастът между ризортите наоколо и селището на местните Bajau Laut (или както още ги наричат Sea Gypsies).

Следващото, което здраво ти се набива на очи, са военните, обикалящи наоколо, здраво въоръжени и разположени точно до нашия ризорт. Казаха ни, че присъствието им било, защото сме били близо до границата с Филипините. Не ни казаха, че реално ни пазят от отвличания и кой знае какво още. Факт, че хората са ходили да се гмуркат с по двама въоръжени на лодката, след като няколко дни по-късно отвлекли двама чужденци на 3 километра от нас, но за това по-късно. И така, бяхме разположени точно между малайзийските военни и морските цигани.

 

 

Ние естествено не губихме никакво време и веднага след като се настанихме, се запътихме да огледаме какво предлага морето тук. Определено предлагаше повече, отколкото бях виждала и ето първата ми среща с риба лъв и водни костенурки. Определено тук нямаше да се скучае, а на следващия ден ни очакваше и първото ни гмуркане в живота!

 

 

Както вече казах, всичко беше чудесно организирано. Закуска, обед и вечеря бяха на шведска маса, като имаше задължително основно "само за вегетарианци". Преди и след обед имаше кексчета и плодове, вода, кафе и чай по всяко време. Е, разбира се, малко е странно да закусваш с пържени картофи, а скоро не можеш да гледаш ориза и нуделите, но това са подробности. Да си измиеш зъбите със солена вода също не е от най-приятните неща, но все пак сме на остров.

 

Scuba Junkie имат програма за защита на костенурките. Имахме късмета още първата вечер да се излюпят костенурчета и да присъстваме на пускането им в морето. Нашата приятелка осинови и пусна едно костенурче и така и тримата вече си имаме "деца" животни

 

 

Сутринта преди гмуркането се събудих по-рано. Бях много нервна и притиснена, направо треперех. Много ме беше страх от предстоящото гмуркане - та нали в главата ми аз все още не можех да плувам! Другото, което ме притесняваше, беше ужасната болка в гърдите ми. От България тръгнах болна. За пръв път ми се случваше. Месец преди пътуването в офиса се въртеше някакъв вирус и аз, като неболедувала от 5 години, взех че го прихванах и го изкарах като за всички пропуснати години. И понеже си имам разни разбирания, не вземах никакви лекарства, сиропи и прочее. Голямото ми притиснение дойде 2 дена преди заминаването, когато кашлицата, освен че не спираше, стана и ужасно болезнена. Най-вероятно беше някакъв мускул, защото тъкмо беше позачезнала болката с намаляване на кашлицата ми, когато поредица от кихания отново я отключи.

Отидохме на кея, за да видим, че имаме най-невероятната, усмихната, уникална инструкторка! Треперенето ми престана, след като тя започна с "Ние не сме плувци. Ние сме гмуркачи." Точно това имах нужда да чуя, а като разбрах и как се стои на повърхността на водата, цялото ми притеснение се изпари. Отбелязахме всички "не"-та на листовката - нали нямаме проблеми с дробовете, главите са ни наред - не можеше да не го направим. 

След инструктажа и тренировките на суша беше време да повторим същото и във водата. Първо гмуркане. Справяме се с всичко много добре. Ентусиазмът ни нараства. Второ - истинско гмуркане. Наслаждаваме се на няколко костенурки, възхищаваме се от всяка по-голяма риба, която видим, а инструкторката търси само някакви миньончета, които да ни покаже. Разбираме колко е забавно да се смееш под вода. За по-голямо окуражение, преди да излезем ни кара да направим няколко предни и задни кълбета. Още не се справяме на 100% с дишането и от време на време й се налага да ни дръпне надолу, когато тръгнем да се издигаме нагоре като риба балон. Последваха няколко похвали колко чудесно се справяме и как няма никакви притеснения с нас. Обедна почивка, записваме си всички риби, които сме видяли. Гмуркане номер три. Вече се чувстваме, като че ли е гмуркане номер 30. Вечерта веднага заменяме последния ден шнорхелинг с още гмуркания.

 

 

На следващия ден ходихме на шнорхелинг - Sipadan Barrier Reef. Освен красотите, които не мога да опиша, видях и нов вид риба. Отново имахме инструктор, който се движеше близо до нас (в случай, че някой се измори и има нужда от помощ) и ни показваше интересни мъници, невидими за нашите все още неопитни очи. А аз основно се забавлявах, тренирайки гмуркания, които всеки път ставаха все по-добри и по-добри. Явно беше наближило обяд и трябваше да се връщаме към лодката. Аз единствено чух мъжа ми да казва, че трябва да се връщам, но точно в този момент видях тази нова по-големичка рибка, която се разхождаше самичка недалеч от мен. Само се гмуркам към нея и се връщам и аз. Този път обаче не успях да се гмурна добре. Тъкмо стигнах на нейното ниво и тялото ми започна да изплува. А рибока беше започнал да се движи към мен с някакви странни резки и зигзагообразни движения. Още малко и щяхме да се гледаме очи в очи. А аз да взема да тръгна нагоре! Показах се над водата и първото, което видях, беше моя пребледнял мъж, който упорито размахваше ръце и ми викаше да се връщам. Това, че тръгваме, вече го бях разбрала. Не бях разбрала обаче, че рибата, към която съм се гмурнала, нападала. Не знам как е на български, но мисля, че беше titan triggerfish.

 

Малко снимки от шнорхелинга тук

 

Последен ден, последни 3 гмуркания. Този път с друг инструктор, но нашата инструкторка се падна с друга група на нашата лодка. Новият инструктор пък беше така добър да се съгласи да ни вземе фотоапарата и да ни снима под водата (за съжаление обаче се сетихме за това на последното гмуркане). Сега обаче имах нов страх - трябваше да скоча от лодката назад с главата. Не знам точно как си го представях, но си мислех, че ще си цапардосам ценната тиква в лодката. Не стоях дълго така - бившата ни инструкторка просто ме бутна с пръстче и бутилката ме повлече назад

Отново под водата. Всеки път, като погледнех към мъжа ми, се попикавах от смях, като го видех как маха с ръчички като куче в космоса. На него все първи му свършваше въздуха и все трябваше да излизаме, но не можа да се научи да не маха с тия ръце

 

 

Такааааа, мисля, че всички бяхме успяли да глътнем по малко вода по време на шнорхелинга ни до кея, което не се отрази много добре на стомасите ни. Сутрин имахме състезание кой ще влезе пръв в тоалетната, а който останеше отвън, нервно тропаше пред вратата. В хостела ни в Семпорна този път не бяхме сами в стаята, както вечерта преди Мабул и някой беше успял да сложи климатика на 16 градуса, което допълнително помогна на стомашните ни проблеми. Изключителни благодарности на нашия спасител - активния въглен - нещо, без което никога не тръгвам.

 

Така приключихме с морския свят, предстоеше нова среща с орангутаните

 

[pikonio 2197]

Тъй като днес отново ще пиша за маймуни, зареждам се с банан в ръка, да поопресня малко спомените.

 

Следващата цел беше да стигнем до Сукау. От предварителните проучвания знаех, че има автобус до Сандакан, който трябва да вземем, той трябваше да спре на разклона за Сукау и от там може би да чакаме някой друг автобус или да се пробваме на стоп. Все пак беше възможно да има и други варианти, затова решихме да разпитаме на автогарата. За наша голяма изненада, получихме около десетина потвърждения, че автобусът отива направо до Сукау. Явно туристическия интерес си казва думата, щом са пуснали директен транспорт до там.

 

На сутринта се запътихме към автобуса, получихме нови десетина потвърждения, включително от шофьора, че автобусът отива в Сукау. Брех, много доволно! Докато не стигнахме разклона, автобусът спря и ни казаха да слизаме. Имаше и табела, че въпросното селище е на 40 км. А как да стигнем до там? Не знаели. Е, нали постоянно повтаряха, че ходел там, как така сега ни оставят на някакъв разклон в най-големия пек, без грам сянка по пътя и не знаят как да стигнем до там! Поне да не ни бяха вкарвали напразни илюзии.

 

Докато си вземахме багажа и се разправяхме с шофьора, една добра душа се показа от автобуса и ни подаде забравения фотоапарат с парите и документите вътре. Да живеят добрите души, а ние да вземем да си наместим малко главите, че можеше да стане много неприятно.

 

Автобусът потегли и както се озъртахме неориентирано, потейки се безумно след отрицателните температури в автобуса, започнаха да ни махат от отсрещната страна на улицата. Ето къде чакал транспортът за заблудени туристи като нас. Казаха някаква цена на човек, за да бъдем закарани с кола до селото и мъжо изстреля едно "OK" за отрицателно време. Последва женско недоволство и мрънкане - не можеше така да се съгласява на всяка оферта, без да го обсъди с нас. А мъжът вече беше казал да, така че ние бяхме просто изгледани с едно голямо пренебрежение "тия жени какво искат, да си слушат мъжа"!

 

Последва бясно каране, което ми изправи косата във всички посоки, от някакво момченце, на което не давах повече от 17-18, при все че отчитам факта, че може би изглеждаше доста по-младолик, отколкото е. Като влязохме в селцето, се опитвах да намеря някои от предварително набелязаните местенца, за което бях чела, но в съзнанието ми не успяха да изскочат нито имената им, нито виждах нещо познато от снимките. Неочаквано за мен този път бях забравила да си взема дългопроучваните записки от България. В крайна сметка решихме, че ще го караме на зелено и като стигнахме Greenview, казахме на момчето да спре.

 

Настанихме се и веднага се записахме за следобедния, вечерния и сутрешния трип по реката. Взехме си по душ и направихме кратка разходка. Явне не бях чела достатъчно за животинското разнообразие, защото всички онемяхме, когато видяхме птиците носорози и дълго време не можахме да спрем да ги снимаме и да им се възхищаваме. Стомасите ни вече бяха започнали да къркорят и решихме да хапнем по нещо преди трипа. Отиваме на рецепцията и питаме дали може да ядем нещо сега (иначе си бяхме запазили вечери и закуски). Явно зададохме много смешен въпрос, защото отговорът беше "Сега? Ха-ха! Не!". Само дето не се държеше за корема и не удряше с ръка в земята, докато се смееше на този безумен въпрос. Бяхме упътени към единственото място за ядене, до което стигнахме след 20-тина минути ходене, а не след 10, както ни беше казано. Поръчката беше изключително трудна, поради нулевия английски на жената и до последно треперихме дали няма да получим нещо с месо. Яденето пристигна след повече от 40 минути чакане и трябваше да изядем всичко за норматив под 5 минути, ако искахме да се върнем навреме за разходката с лодка.

 

Ето ги и птиците от първата разходка

 

Направихме общо 4 разходки по реката - две следобедни и по една сутрешна и вечерна. Видяхме доволно много - и двата дни имаше по някой орангутан, много дългоноси маймуни, крокодил, голямо разнообразие от птици, варани, питон. От животните съм много доволна, че бяха така любезни да ни се покажат, но от самите трипове не съм. В уречените часове по реката сноват 4-5-6 лодки от различни къщи за гости. Когато някой забележи нещо интересно, всички се сбутват на едно място да гледат и снимат. И започва една борба на лодкарите, кой може да позиционира лодката с най-добра гледка за хората на нея. Е, нашето лодкарче все ни закарваше последно и се разсейваше, понякога трябваше да седим и да гледаме само клони. Много си харесах гида на една от лодките, общо взето само него гледах да слушам какво обяснява, но така и не разбрах от коя къща за гости беше, тъй като лодката им беше без надпис. Търсенията ни из селото не дадоха резултат да го намерим и да си уговорим поне едната разходка с тях. Убедена съм, че бяха някъде от другата страна на реката, до където не знам как се стигаше. 

Най-много ми изпили нервите една германка, която я чакахме половин час да си прави селфита с питона и после още толкова да снима разни макаци.

Но безспорно най-голямото ми разочарование беше сутрешния трип, когато всички лодки отидоха към някакво езеро, където беше най-вероятно да се видят слонове, само ние не минахме, защото сме били твърде тежки. И на всичкото отгоре стояхме на това никакво място сто часа, след като се разбра, че няма да минем, без да има какво да гледаме и накрая просто ни откараха обратно.

 

Сутрешна мъгла

 

Дънди крокодила

 

Друг вид птици носорози, много по-редки за виждане, най-добрата снимка, която успях да изкарам

 

 

 

Не знаех, че се катерят толкова на високо

Но пък изглежда да му е удобно

 

За разлика от на този 

 

И разбира се, накъде без орангутани

 

И близък план на орангутанския педикюр

 

Питонът, с който не си направих селфи

 

От друга страна обаче, бях изумена от нощния трип. Имаше само птици, но как ги виждаха някои от тях, просто още не мога да си го обясня. "Виждате ли там, в онези храсти - онова малкото пиленце?" Да, като ми го осветиш и като започна да се взирам - виждам го, но те как го видяха с това едносекундно осветяване на фенера, не ми стана ясно.

 

 

Дългоносите маймуни ми оправиха настроението от цялото разочарование. Не си е работа да си мъжка дългоноса маймуна. Не говоря за тези късметлийски единици с харема, а за милите самостоятелни единици. Естествено най-желани за виждане бяха мъжкарите, заради големината на носа им. И когато горкия нещастник, който си няма харем, застане на някое клонче, за нещастие близо до реката, отдолу го фокусира група туристи и започва да се опитва да го хване в профил. Съвсем сериозно, отначало си мислех, че се срамуват от носовете си, защото първите три, които видяхме, така и не успяхме да ги заснемем, все си извъртаха главата (засрамено!). И най-уникалният звук, който някога съм чувала от животно, също принадлежи на мъжките дългоноси. Не знам как да го определя този звук, но всеки път като ги чуех, си представях как си натискат носа с ръка и го оставят да пружинира, докато сам спре.

 

Любими! Както каза една приятелка "Искам този да ми е дядо!"

 

Да не пренебрегваме женските

 

И децата

 

Все пак за мен си остана непонятно откъде се взеха всички тези животни. Ивицата с дървета покрай реката не беше по-широка от 2-3 метра (хайде, 5 да са, но на места наистина си бяха 2-3). Отзад - къщи или палмови платнации. Къде живееха тези животинки? И само това ли им бяха оставили от джунглата хората, че тук имаше толкова голяма концентрация? 

 

На втория ден отново посетихме нашата любима рецепционистка и зададохме нов безумно смешен въпрос "Имате ли бира". Последва ново "Ха-ха-ха, не!". Решихме сами да си я намерим. Мъжът ми твърдеше, че не се чувства добре и ще остане да си поспи, но преди ние да тръгнем на обиколка, не пропусна да повтори няколко досадни пъти "И внимавайте!". Нещо се преобръща в мен, като го чуя това! Стиснах зъби, взех си челника и излязохме.

 

Бира тук, бира там - брей, няма! Нищо няма. В този момент видяхме как някаква сянка скочи на пътя пред нас. Наведох се над неизвестното буболече и още недовършила изречението "Ще светнеш ли да го видим това как..." и това нещо скочи върху мнен. Безспорно доказателство номер две, че мога да пищя като кифла, как съм живяла толкова години, мислейки си, че от мен не може да се отрони звук... Така и не разбрахме какво беше това, защото преди да се появи каквато и да е светлина, беше изхвърлено с един замах в най-близките храсти, а от там самото то накъде е побягнало, не разбрахме. Продължихме с мисията по биротърсенето и този път като че ли късмета ни се усмихна - в далечината видяхме светлините на, както изглеждаше, доста голям и луксозен хотел. Ускорихме веднага крачка, ожадняхме тройно повече и вече се виждахме как си казваме наздраве. И тогава видяхме един голям червен кръст на някаква болница. Като че ли нямаше смисъл да отиваме по-близо да питаме дали имат бира. 

 

Повървяхме отчаяно още малко и се прибрахме. Мъжът ми стана и си облече суичъра, само за да ми докаже, че не съм била права, като му обяснявах, че му е излишен багаж. Плувна целият в пот за 5 минути и го свали. Седнахме да си пием сокчета на едни масички и гледахме всички гущераци, които обикаляха около и над нас. Даже някой от нас може да се похвали, че беше наакан от гущер (няма никаква шега в това!), ако някой знае символиката на това, да сподели. Предполагам, че беше на много късмет, защото предстоящите 2 скучни дена, се оказаха доста интересни.

Редактирано 15 октомври, 2015 от pikonio

[pikonio 2197]

Стигнахме Сандакан (с трите ножа). Имахме твърде много време в този град без никаква идея как да го оползотворим. Нашата приятелка  излиташе от тук след 2 дена, така че трябваше да се въртим в близка околност. Харесахме си едно хостелче, настанихме се и заразглеждахме офертите им за екскурзии, за да се ориентираме какво можем да си самоорганизираме. Интернет проучванията и листовките в хостела потвърдиха подозренията ни - ще си умрем от скука. Предлагаше се да се гледат орангутани и дългоноси маймуни в разни центрове - отпада, защото вече ги видяхме в естествена среда. Най-голямата ни надежда беше някой еднодневен трип до близък остров, но цените бяха безумни и еднодневни нямаше, трябваше да се нощува. Изкушаваше ме някоя по-далечна разходка, но щеше да е твърде грубо да накарам дружката ни да се убие от път двупосочно преди трите полета, които й предстояха.

 

Тогава на помощ се притече собственика на хостела, който ни каза, че на следващия ден имало някакво голямо събитие, на което задължително трябвало да отидем с тях. Щели да избират мис Сандакан, ама не конкурс за красота, а конкурс за традиции - колко си знаят миналото момите, какви костюми са си ушили, как вървят, как отговарят на въпроси... Всъщност се нарича 'Unduk Ngadau' (Harvest Beauty Queen). Нямаше какво да губим и се разбрахме, че ще потеглим на следващия ден по обяд.

 

Изкарахме може би най-кошмарната си нощ до момента. Така и не можахме да намерим подходящо решение за температурата в стаята - климатикът ни обдухваше ужаснo и никой от нас не беше фен на спането с климатик. Вентилаторът или духаше директно върху едното легло, или ако го пуснехме да се върти, имаше достатъчно време да се изпотиш, докато се позиционира отново върху теб и не ни харесваше усещането. Избрахме да не се охлаждаме по никакъв начин, но спането отново беше невъзможно, направо бяхме като в сауна. На няколко пъти ставах и излизах навън през нощта, за да пуша - просто не знаех какво да правя, като не мога да спя. Не знам дали бих излязла, ако знаех, че същата вечер, на 3 км от нас, са отвлекли 2 туристи. Докато стоях на уличката дори си мислех, колко спокойно и сигурно се чувствам на това място... в центъра... разни полицаи и нормални хора си минават...

 

Дойде моментът да ходим на мис Сандакан. Шефовете, част от служителите, както и разни техни познати, които преди са участвали в мис Сандакан, ни събраха, взеха от някъде двама шотландци пътешественици и ни поведоха към мястото на събитието. Необяснимо за всички нас, на шотландците им стана скучно след половин час и си тръгнаха. 

Когато пристигнахме, тъкмо приключваше конкурсът за деца. Настаниха ни веднага на едни столчета, разни хора дойдоха да се снимат с нас, донесоха няколко пластмасови бутилки различни видове домашно вино, подадоха ни по бира и накрая стовариха един кашон бира в краката ни, да не вземем да останем жадни. По груби изчисления, само бирата, с която ни наливаха, излизаше колкото платихме за 3-те нощувки. Докато още си отваряхме първата бира, докараха детенцето, което беше спечелило конкурса, за да се снима с нас. 

 

Малката миска

 

 

И бира за трима

 

 

Започна и истинския мис Сандакан. Бяхме упътени да викаме силно за номер 13 и останаха много доволни, след като заглушихме цялата зала. Запознаха ни и с бащата на номер 13, който всеки път кимаше одобрително и се просълзяваше, когато дъщеря му излизаше, а ние давахме максимума от себе си "ей така се подкрепя по български".

След представянето на всички кандидатки за титлата, започнаха танците и песните. Застанахме веднага сред първите редици да снимаме, но вместо това бяхме завлечени на сцената от едни доста залитащи чичовци. В по-безумен танц не бях вземала участие никога досега.

 

 

Номер 13 е най-вдясно

 

До края на вечерта имаше още много танци, бира и снимки с нас. Повечето жени си събираха пияните мъже от земята, грабваха децата и някакси ги закарваха по домовете си. Нашата номер 13 завърши четвърта. Дългият празник приключваше, заедно с нашите моменти на слава. Убедена съм, че по фотоапаратите на хората имаше повече снимки на нашите особи, отколкото на участничките в конкурса. Продължихме вечерта с един от служителите в хостела, хапнахме по вкусна пица и бяхме закарани до неизвестно далечно място за евтина бира, която изпихме в дома му. Малко след полунощ човекът сподели, че шефовете му сигурно ще се притесняват за нас. Това много ни учуди, защото още не знаехме за случилото се отвличане - нали сме туристи, нормално е да обикаляме, кой те следи кога се прибираш! Всъщност, като гледам снимките на нашето другарче Дифи от вечерта в тях, определено бих се притеснявала от отвличане, ако позволявах на такива мисли да нахлуват в главата ми.

 

Сандкакан от високо

 

На следващия ден шефчето на хостела се събуди и показа около обяд, каза, че му я няма главата и се върна да спи. Изпратихме нашата дружка, която беше изключително доволна от начина, по който се получи последния й ден, но още не знаеше какво й бяха подготвили катарците. А ние продължихме само двама в оставащите десетина дни.

[pikonio 2197]

Хванахме си автобус за Кота Кинабалу, откъдето щяхме да летим за Кучинг. Този път предвидливо извадих чорапи и яке, за да се предпазя от ледниковия период. За шестте часа път очаквано трябваше да има почивка по средата. Когато обаче остана час и половина до пристигането, реших, че може би няма да спираме, затова предвидливо реших да посетя тоалетната в автобуса. Голяма грешка. Първа изненада, като отворих врата, беше разположената кофа с канче на пода, която заемаше 99% от свободното пространство. Прескочих я някакси, имаше място точно, колкото да стъпя, ако краката ми бяха с 2 номера по-големи, сигурно в кофата трябваше да стъпвам. Като за капак уцелих и най-големите завои по целия път, та прекарах пет минути, подпирайки се с едната ръка за стената, използвайки до краен предел всяко мускулче, което имам. С другата ръка си държах панталонките и се молех да не ги изтърва, иначе щяха да се изхлузят към кофата. Излязох от този ад, седнах си на седалката и автобусът спря. Трябваше да го предвидя, беше 12:30 - шофьорът трябваше да яде. На гарата си хванахме едно такси, таксиджията звучно се оригна, а климатикът издуха смесицата от миризми на целия му обяд директо в носа ми. Добре, че не бяхме яли още, иначе щях да върна нещо. 

 

От всички страни, които съм посетила, Малайзия ми е водача за трудно изхранване. Никъде другаде миризмите не са ме отблъсквали така и всичко ми изглеждаше ужасно неядливо за моята капризна особа. За пореден път намерих спасение в пицата, след близо два часа обикаляне в опит да удържа на обещанието си, че ще пробваме нещо различно. Когато стигнахме Кучинг, най-накрая казахме край на пицата, благодарение на един индийски ресторант и едно друго малко бисерче, което открихме и което широка гама ядливи за мен неща. При това и много вкусни, наядох се за няколко месеца напред.

 

Успяхме да си запазим стая за близкия национален парк Бако, за която до последно не знаех какво да очаквам. Мненията в tripadvisor бяха доста крайни (за бунгалата, не за парка) - половината казваха, че е ужасно гнусно, другата половина, че е много добре. За щастие моето мнение беше второто. Отдъхнах си, като видях стаята, този път можех да си избирам и чаршафи без косъм или петна, тъй като имаше 4 легла. Моментално се изстреляхме по една от многото пътеки за обиколки. И ад. Бяха минали само 5 минути, а аз все едно бях излязла току-що изпод душа, където бях влязла барабар с дрехите. Потила съм се много къде ли не, но това би всякакви рекорди. Ризките спокойно можех направо да си ги сапунисам, толкова бяха мокри. Сменях и перях дрехи по 3 пъти на ден. Имах една книжка - карта в раницата си, която изкарах на парчета - точно такива, каквито вадиш от дрехите си, когато пуснеш пералнята с нещо хартиено забравено в някой джоб. До последно не вярвах, че никъде в парка бреговете не стават за плуване и си носех бански (повечето багаж бяхме оставили в Кучинг), но колкото и разкошно да изглеждаше всичко отдалече, толкова и не ставаше за цопване, като го видиш отблизо. 

 

 

Вечерта бях ощастливена от няколко брадати прасета, с които почти изпълних програмата "животните, които трябва да видя в Борнео". Срещата с тях беше съпроводена с многократно повтаряне на мъжа ми "Пламена, върни се обратно! Чуваш ли ме, момиченце!", но кой може да ме спре, когато реша, че трябва да снимам нещо. Накрая едни баба и дядо минаха през прасетата, с което господинът се успокои, че може би няма да бъда нападната.

 

Записахме се за нощната обиколка в търсене на животни. Видяхме няколко летящи лемура, змии, отровни и неотровни миниатюрни жабки... Поредната поредица от дълго посочване на някое животинче, докато успеем да го видим. Щях да падна, като решиха да ни обясняват как да откриваме паяците - като осветиш с фенерчето еди-как-си и очичките им светели в червено! Да пробват те да седят по цял ден пред компютър, после ще ги питам какво им свети в червено.

 

 

Задача с повишена трудност: открийте летящия лемур

 

На следващия ден продължихме с потенето и няколкото часа обиколки изсмукаха всички сили, които имахме. След многочасов преход към един водопад и мокрите хора, които видяхме, връщайки се от него, бяхме безкрайно разочаровани, като разбрахме, че безспорно не се бяха измокрили във вoдопада, ако изобщо можеше да се нарече така това рекотечение. Смятахме да направим още една нощна разходка, но не можахме да помръднем от леглата си.

 

 

Обратно в Кучинг накупихме един кашон от специфичните им многопластови кексове, с което много зарадвахме персоналът на AirAsia на летището - за пръв път виждал... бели хора да си носят от тях. Всички постоянно летяли с по няколко такива кашона , но точно такива като нас... Последва дълго обяснение колко са хубави и колко трудно се правят.

 

На летището в София пък бяхме посрещнати с таратор и баница. А след малко повече от 12 часа бях на работа, където не ми хареса посрещането - обяснения какви задачи ме чакат, все едно се връщах от еднодневен отпуск до Дупница.

 

 

[macf1an 12073]

Още, още, още!

А катарците какво сториха на дружката ?

[pikonio 2197]

Няма още, това е. Глътна целия ми годишен отпуск, че и неплатен поиска.

А дружката я пратиха първо до Виена да се поразходи още малко. В Доха отказали да я борднат, ама докато й съобщят, че тя е късметлията да попътува 8 часа повече, бая са я препотили, чак е взела да се чуди какво са намерили в багажа й. После са я оставили да чака някъде в летището и тя седи и чака, какво да прави - полетът за България вече е отлетял, а тя няма бординг карта, няма нищо. Забравили я били... Компенсирали я с биснес класа поне 

[gerido 183]

Pikonio , присъединявам се към феновете ти - на пътуванията и разказите ти.  И аз съм в очакване на следващите ти пътеписи. Но най-много ме впечатли обичта ти , която се вижда, към животните и природата.

[Vanessabg 318]

Много добре разказваш! Благодаря за споделената емоция

[bori 1274]

Ох, много хубав разказ на твоята почивка. Преживях всичко с теб