Любопитни, но непопулярни места - разкази и снимки

[jungfraujoch 15675]

Бай Добри,много хубава тема и изчерпателни разказчета!Благодаря ти.

[jungfraujoch 15675]

На ‎17‎.‎11‎.‎2016‎ г. в 14:31, Добри каза:

Минавали ли сте през градчето Liptovská Teplička в Словакия? Намира се в североизточния край на Národný park Nízke Tatry - в подножието на Високите Татри. Може да се иде дори за няколко дни в съчетание с планините - ей го къде е - най-близкият град е Попрад.

 

Преди хобит манията да навлезе като бик в стъкларски магазин сред народа и да станат популярни т.нар. зелени "хобитски къщички" от фермата в Нова Зеландия, "заешки дупки" и "земни кошари" с тревни покриви, както и последвалите ги многобройни имитации на подобна архитектура по света, едни никому неизвестни селяни в Словакия 400 години си държат картофите в ей такива малки складчета, пълни с глина, на която викат mončička. Тя ги консервира по-добре от всичко измислено от човека досега. Но един популярен филм, най-неочаквано, може би съвсем без да иска, им донесе сега толкова много туристи и приходи, че пред тях сериозно се яви дилемата "картофи в мончичка" или "хобитски туризъм"

 

http://www.cas.sk/clanok/224340/liptovska-teplicka-laka-turistov-aj-slovensko-ma-svoj-hobbitov/

 

https://pamiatkyslovenska.wordpress.com/tag/liptovska-teplicka/

 

http://www.milouschab.sk/portfolio/16-rocnik-folklornych-slavnosti-pod-kralovou-holou-liptovska-teplicka/

 

 

Ей,че готино!

[примкаря 1411]

Не знам дали е непопулярен, но моето предложение за любопитно място е хотел ''Перник'' в град Олгин, Куба. Хотелът е 3 звезден,завършен 1980 година в типично соц седемдесетташки стил. Най-голям майтап падна, когато екскурзоводът ни обясняваше, че името идвало от Български и означавало ''роза''. Когато им обяснихме, че сме Българи и в каква заблуда са живели ,те попитаха дали в Перник поне имало рози.  Снимките са от есента на 2012г. 

 

[Щастливеца 1193]

Дори в самия гр. Перник няма х-л с името Перник

[AlexandraKo 116617]

На 13.04.2017 г. в 17:03, Щастливеца каза:

Дори в самия гр. Перник няма х-л с името Перник

Да, ама  е имало  бар с името " Олгин"

 

 

 

 

 

Днес ми разказаха за интересно място в Молдова. Та се поразрових:

---------------------------------------------------------------------------------------------------

ПОДЗЕМНИТЕ ГАЛЕРИИ НА МИЛЕЩИЙ МИЧ

На около 20 км от село Негря се намира Милещий Мич, известно с най-голямата в света подземна площ от изби, в които се съхранява виното. Картата на Молдова прилича на един грозд, и не напразно се казва, че е абсолютно невъзможно да се опише това място, без да се отбележи хилядолетната традиция, съхранявана като свещена, и основният поминък на жителите на тази страна – виното и винопроизводството.

Географското разположение на "грозда" е създало благоприятни климатични условия за отглеждането на лозя, което е довело до специализацията на някои райони във винопроизводството.

"Златната колекция"  на Милещий Мич е регистрирана в Книгата на рекордите Гинес като най-голямата колекция от вина в света. Тук се съхраняват с десетилетия различни видове вина. 

---------------------------------------------------------------------------------------------------

 ВИНАРНА "КОЖУСНА"

Създадена през 1944 г., тя и сега е една от водещите компании за производство и износ на вино и спиртни напитки (с експозиция от над 20 години). Винарска изба в селото, близко до столицата, Кишинев, предлага неизчерпаеми запаси от вино. Виненият комплекс разполага с две галерии. Има и зала за посетители. Винзаводът на Кожусна запознава с производствения процес на вино, а уникалната архитектура на залите за дегустация подканя да оцените еликсирите на местното винопроизводство. Вината на Кожусна напомнят динамичния темперамент на молдовското хоро.

---------------------------------------------------------------------------------------------------

ВИНАРНА "ПУРКАРИ"

Винарна Пуркарие най-старата винарна в Молдова. Създадена е през далечната 1827 г. Тук се произвеждат някои от най-автентичните молдовски вина - "Негру де Пуркари" и "Рошу де Пуркари".

Вината Пуркари са започнали да печелят медали още първата година след създаването на винарната. От 2004г. насам вината "Пуркари" са получили 29 награди и един Гран-При на множество международни топ-конкурси.

Предприемчивите собственици на винарната са се посветили на качеството и традициите на Пуркари. Тази тяхна страст им се е отплатила със значителни продажби в 25 държави, като същевременно се гарантира и производство за лоялните потребители от Молдова.

Заедно с това, Пуркари е възлов ключов играч в туристическата индустрия на Молдова, благодарение на усилията му за поощряване на високите стандарти във винопроизводството и винения туризъм. На територията на винарната е изграден образцов туристически комплекс, състоящ се от замък от средновековен тип и е основна туристическа атракция в Молдова. 

 

 

Източник, тук.

 

Редактирано 19 април, 2017 от AlexandraKo

[Георги 38978]

И преди съм чувал за "затворените градове" в Русия, но не съм проучвал много подробности. Общо взето са градове, до които достъпът е силно ограничен, особено за чужденци и причината е, че често животът в целия град е подчинен на ключова индустрия или военно-промишления комплекс. Днес ми попадна история за едно такова градче - Норилск. Всъщност не е точно градче, над 100 000 жители има и е вторият по големина град отвъд полярния кръг. 

 

Целият живот там се върти около добивът на полезни метали, някакви адски залежи и мини има около града, като резултат въздуха е един от най-мръсните в света. Самият град е откъснат почти като остров - пътища на практика изглежда няма, а единствената железопътна линия в момента се ползва само за товарни превози. Интернетът е скъп и ограничен. Зимата температурите може да стигнат -50, а и продължава по 9-10 месеца. Самият град е основан покрай лагерите на ГУЛАГ, т.е. няма особено приветлива история. 

 

Въпреки всичко това, изглежда че хората там са привързани към града си, много се завръщат след като са напуснали за няколко години и не им пречи нито времето, нито мръсния въздух. Само липсата на кислород и бавния интернет...

 

На мен поне статията ми беше много интересна: http://siberiantimes.com/other/others/features/life-behind-closed-doors-in-the-arctic-is-fun/

[Двуцветко 11483]

преди 43 минути , Георги каза:

Само липсата на кислород и бавния интернет...

 

В София поне нета го бива, за първото не знам

[theo 438]

Доколкото е известно ,Норилск не е затворен град . 

Но е един от най- замърсените градове ,и  най-северноразположения град с над 150 000 постоянни жители .

 

А пък ,,The Siberian Times,, както  и  ,,The Bulgarian Times,, са нещо от рода на разпространители на fake news .

 

Редактирано 6 юни, 2017 от theo

[Георги 38978]

преди 14 минути , theo каза:

Доколкото е известно ,Норилск не е затворен град . 

Но е един от най- замърсените градове ,и  най-северноразположения град с над 150 000 постоянни жители .

Не искам да влизам в терминологични спорове, но по много прочетени материали, градът се води затворен. Дали има и други, по-затворени от него, в които и руски граждани не се допускат - сигурно има. 

 

преди 18 минути , theo каза:

А пък ,,The Siberian Times,, както  и  ,,The Bulgarian Times,, са нещо от рода на разпространители на fake news .

 

В статията и авторката, както и други хора са си с имената си. Не намирам нищо пропагадно в нея, че да тръгна да ровя fake news ли са, не са ли.

 

И въобще, не разбирам смисълът от тези забележки. 

[Добри 6857]

Бай Добри се връща ударно в темата си с разказ за Стив. Познавате ли Стив? Нее, не онзи гений с фамилия Jobs, нито героят от Майнкрафт, нито бродиращия китарджия Стив Вай. Steve е изключително рядък, прекрасен и прелюбопитен небесен феномен. Е защо по дяволите е кръстен така? И до там ще стигна. Интересно, как решавам изведнъж да ви занимавам с нещо, което и аз не съм виждал. Но, то 80% от човечеството не е. Така че определено има мегдан за разказ. Чудесия, братче!

Говорим за огромна, ярка, светлинна, арковидна лента в магнитосферата, 25 до 30 километра широка, а дълга хиляди километри, появяваща се паралелно със сиянието.  Не е сияние обаче. Тръгва от хоризонта и върви нагоре. Горещ (3000°C), бързодвижещ се, супер ефектен и често цветен газ. Вижда се от октомври до февруари. Първоначално Алберта чейсърите на сияния по форумите го мислеха за т.нар. "протонна Аврора" (взаимодействия не на електрони, а на протони), но след редица нови наблюдения, страхотни професионални снимки и консултации с European Space Agency и разни астрономи в университета в Калгари като Ерик Донован и Крис Ратзалф, се стигна до истината. Това е нов феномен, който няма име. И изведнъж всички дружно, като някакви приятно вдетенени учени, незнайно как се сетиха за анимационното филмче "Over the hedge". Там, в една от сцените, животните зяпат отчаяно към огромна ограда и просто не знаят какво да правят. И в момента на най-голямото си депресиране от препядствието, излиза една катерица и казва:

 

-Ае дайте да му викаме на тва нещо Стив, а?

 

Всички се съгласяват и изведнъж им олеква неимоверно. Супер готино. Сякаш като придадеш име и одушевеност на нещо непонятно, то престава да е тая тревожна и неизвестна мисъл в акъла ти. Велико, не мислите ли? Чиста човешка психология. Ама ги разбираш тия неща на 40, а не на 4. От НАСА дори му измислиха и научно име, което пак се побира в абревиатурата на STEVE - “Sudden Thermal Emission from Velocity Enhancement":

 

 

 

 

Photo credit: http://www.amusingplanet.com/2017/06/a-new-atmospheric-phenomenon-called.html

 

[Емика 6324]

60-метров заек-играчка е полегнал  на склон в планината Колето Фава (1524 м) в областта Пиемонт, Северна Италия.

Виенската арт група Gelatin е проектирала гигантската играчка, която "десетки баби са изплели от 1000 кг. розова вълна".

"Идеята е да се почувстваш малък, като Гъливер. Когато се разхождаш около заека, не може да не се усмихнеш и да се почувстваш по-добре", обяснява един от създателите. Освен това творците се надяват любителите на приключения да се изкачват по краката на зайчето и да си почиват на корема му.

Розовата играчка ще остане там до 2025 г.

[Добри 6857]

Нещо любопитно пак из регионите на моя интерес. Знаете ли какво са ето тези дървени неща тук?

 

 

Не са счупени гребени, нито играчки, нито украшения или идоли.

Я напрегнете абстрактното мислене, при което асоциациите не са с вещи, а с нещо друго, което има подобен профил...

 

Първо историята. В стари времена, инуити и ескимоси, тръгващи с каяците и кожусите си по дългите обходи на островите и начупения от леда фиордов бряг на Гренландия, правят нещо много просто. Още докато са на сушата, когато океанът довлече някое парче малко дърво, от това, на което на английски му казват driftwood и не става за друго, те го взимат със себе си, заедно с един нож. И без хал хабер да си имат за науката картография, за велики картотворци с които света се пъчи в гърдите по това време, с проекции на Меркатор, Хондиус или Фредерик де Вит, а и без да се вживяват в ролята на Магелан, Кук или Вашку да Гама (не от село Рупча), тия хорица започват да дълбаят върху дървото с ножа си контурите на бреговата линия. И всяко едно тяхно пътешествие с лодка е придружено с едно такова дърво, което, в рамките на 100-200-300 километра съдържа основната информация за географията и начупения релеф на бреговата линия. Гениално! Обаче това може да го направи само човек, който много добре познава природата около себе си, чувства я, разбира я, и не прави просто някакви си измислени дървени фигурки. И този факт много добре става ясен, когато се установява, че тези дървени инуитски карти отпреди стотици години, пасват прилично точно на релефа на съвременна Гренландия. Е, не очаквайте сензационни чудеса като съвпадение, но на един ловец, тръгнал на поход тогава, му е била необходима основната информация за релефа, пътя и терена, а тя е предадена изключително добре върху това дръвче. За да дойде заветната 1880 година и смаяният европеец Густав Холм, тръгнал на експедиция до Ammassalik да открие изобилие от такива артефакти. Той, все таки, не успява да разбере от езика на инуитите как се казват тези дръвчета, защото попада в такава среда, ала внезапно интервю с Христо Стоичков на английски, въпреки че един му продава цели три парчета издялани дървета-карти. Важното е, че Холм предава знанието в континентална Европа. Тя, първоначално не изглежда да е кой знае колко впечатлена в музея в Копенхаген, поради това че се бие в гърдите с далеч по бляскави хартиени образци тогава, докато не започва да съзира лека-полека изключителната проницателност и точност на древния ловец инуит, който буквално с нула ресурси, сам, на лодка, на -30/-40, прави велики неща за географията и човешкия дух, само с акъл, нож и парче дърво, които днес достойнозаемат мястото си в музея на Нуук, столицата на Гренландия.

 

А умът, който започва да чертае в тъмното грандиозни неща, сам по себе си е нещо велико, не мислите ли?

 

 

http://boingboing.net/2017/04/06/inuit-cartography-maps-carved.html

[Емика 6324]

Тауматафакатангихангакоауауотаматеатурипукакапикимаунгахоронукупокаиуенуакитанатаху

Най-дългото име на място в света

Taumatawhakatangihangakoauauotamateaturipukakapikimaungahoronukupokaiwhenuakitanatahu или накратко (без подчертаните части) - Taumatafakatangihangakoauauotamateapokaifenuakitanatahu) - е хълм с 305 метра височина, находящ се в Нова Зеландия . Името често се съкращава от местните жители да Taumata за по-лесно в комуникацията.  Груб превод, от маорски, на тази дума е: "На върха на хълма, където Tamatea, мъжът с големите колена, който се претърколи и поглъщаше планини, известен като ядящия земя, свиреше на флейтата си за своята любима".

Местните жители твърдят, че местните маори винаги са използвали по-дългото име.

Редактирано 20 юни, 2017 от Емика

[chandni 27405]

На 6/21/2017 в 1:01, Емика каза:

Най-дългото име на място в света

A това трябва може да не е най-дългото име на човек в света, но поне най-сложното... 

 

Uvuvwevwevwe Onyetenyevwe Ugwemuhwem Osas

 

Редактирано 22 юни, 2017 от chandni

[Kaloyan89 5828]

За дългите имена, се сещам за президента на Мадагаскар: Hery Rajaonarimampianina. Малгашите имат едни от най-дългите имена в света. Във фамилиите им се съдържа историята на семейството, съдбата или пожелание за бъдещето. 

 

Също, да допълня малко съществен пропуск с розовите езера - Lac Rose, Senegal. Ярко розово е само в определени сезони, а цвета се дължи на цианобактерии, отделящи червеникав пигмент. Езерото е много богато на сол и е било последния етап от ралито Париж-Дакар, когато още се е провеждало в Африка. 

 

 

 

Редактирано 22 юни, 2017 от Kaloyan89

[neuromancer 25006]

За дълги имена като стана дума, вижте пълното име на познатия на всички Банкок

https://www.into-asia.com/bangkok/introduction/fullname.php

 

Цитат

Официалното название на града е Крун Теп Маханакон Амон Ратанакосин Махинтара Ютая Махадилок Поп Ноппарат Ратчатани Буриром Удомратчанивет Махасатан Амон Пиман Аватан Сатит Сакататия Витсанукам Прасит (на тайски:  กรุงเทพมหานคร อมรรัตนโกสินทร์ มหินทรายุทธยา มหาดิลกภพ นพรัตนราชธานีบุรีรมย์ อุดมราชนิเวศน์มหาสถาน อมรพิมานอวตารสถิต สักกะทัตติยะวิษณุกรรมประสิทธิ์) и се смята за едно от най-дългите в света, а в Книгата на Гинес заема първото място.

Това наименование използва два древни индийски езика, пали и санскрит, като само началната дума „Крун“, означаваща „столица“ е на тайски език. На санскрит името звучи като  Крун-девамаханагара амараратанакосиндра махиндраюндхия махатилакабхава наваратанараджадхани пурирамя утамараджанивесана махастхана амаравимана аватарастхитя шакрасдатия вишнукармапрасидхи и в превод означава „Градът на ангелите, великият град, вечният град-скъпоценен камък, непревземаемият град на Бог Индра, великата столица на света, надарена с девет скъпоценни камъка, щастливият град, богат с огромен царски дворец, който напомня небесното жилище, където царува превъплътеният бог, град, даден от Индра и построен от Вишнукарма“.

от Уикипедия

[Добри 6857]

Всеизвестен е фактът, че всяка жена иска поне за 5 минути в живота си да се види в бяла булчинска рокля. Прекрасно! Само дето някои правят фаталната грешка в това си облекло да излязат навън за автограф с някоя сянка до себе си.   

 

Този пост е просто за едно дюкянче. Но не какво да е.

 

Зад витрината на един нищо и никакъв сватбен магазин за рокли и аксесоари в град Чиуауа, Мексико, има една зловеща легенда, а според мнозина - дори истина, която привлича тълпи от туристи още от 25 март 1930 г. Чували ли сте я? Разказвам за тези, които не са. Доколко е маркетингов трик и доколко има зрънце истина, тук няма да коментирам. Но фактите са си факти. Зад стъклото на магазинчето ви гледа висока и слаба фигура на млада жена в бяла сватбена рокля и воал, наречена Паскуалита (малката Паскуала). Тя е толкова дяволски реалистична - с бледа кожа, изпъкнали вени, блестящи очи и коса, миниатюрни пори и бръчици, че това е било напълно достатъчно за преминаващия простодушен мексикански католик да обяви тази фигура за истински консервиран труп-мумия на жена! И от тук започва интересното.

 

Не се минава много време и по-любопитните забелязват нещо доста стряскащо. Тази фигура от витрината изумително много прилича на дъщерята на собственика на магазина - Паскуала Еспарза, която наскоро е починала точно на сватбения си ден. Паскуалита е слабичко и анемично момиченце, което намира любовта на живота си, вълнува се много за предстоящата си сватба, приготвя се с месеци и лети в облаците, но за огромно нещастие, точно на най-щастливия си ден в живота, сутринта е ухапана жестоко от паяк черна вдовица и по-късно умира. Мексиканска драма, пар екселанс. Няма го само Запата да хвърли фаса и бие камбаната с един изстрел на пищова. Бащата е тотално съсипан и в памет на своята принцеса, отишла си твърде рано от тоя свят, и то по тоя нелеп начин, слага на витрината на семейния магазин нейна фигура манекен, изумително реалистино копие. За да остане Паскуалита вечно млада, по бялата си рокля и дочака Деня. Но изработката на фигурата се оказва толкова дяволски сполучлива, че всички хора започват да вярват, че той, в огромната си мъка, е консервирал самия труп на дъщеря си на витрината. Човечецът най-старателно започва да отрича и моли за някакво разбиране, но вече е късно. Мълвата и слухът не прощават - върви обяснявай, че нямаш сестра...Хора започват да виждат пот по ръцете ѝ, раждат се страшни нощни истории с нея, магазинът потъва в цветя и свещи, появяват се светци и Дева Мария, идват магьосници и шамани. Дори малцината помощници на бащата, които свалят роклята за да я перат, твърдят, че ги побиват тръпки всеки път щом се приближат, камо ли докоснат фигурата. Един от тях дори казва

 

- Бога ми, това не е манекен, това е студен, консервиран, истински труп

 

Истинският собственик на магазина отдавна е мъртъв. Много подробности около случката се губят във времето, обвити са в лека екзалтираност и не може да се каже какъв реално е бил случаят. Днес Паскуалита е издокарана така, че все пак да си прилича на манекен. Но едно е сигурно, породила е много силен афект върху местните, а постепенно и върху целия свят, който не спира да ходи в Чиуауа за поклонение. Емоционалният заряд бие много хората, което дава добри възможности за бизнес и туризъм на други. Виждаме го и по шоута днес и по всякакви продукции. Просто не е от вчера. Днешният собственик се казва Марио Гонзалес. Запитан, дали вярва, че Паскуалита наистина е била труп на витрината и какво мисли за цялата тази красива легенда - той просто отвръща:

 

- За всеки случай нямам нищо против да я поддържам жива!

 

 

 

 

 http://letterfright.blogspot.bg/2014/03/la-pascualita-corpse-bride-of-mexico.html

[Добри 6857]

@Двуцветко, ти хубаво яде аорта от кон в Казахстан, ама отиде ли да видиш долината на каменните бонбони Ториш, близо до Шетпе на запад до Каспийско море? Щото аз колкото пъти ги видя на снимка и огладянвам. Все си мисля за Ferrero Rocher и отскачам до близкия магазин за ена кутийка. И все си представям, че съм някой великан, който закусва с тях.

 

 

https://earth-chronicles.com/histori/the-mysterious-valley-of-balls-in-kazakhstan.html

 

[Двуцветко 11483]

Феноменално!

Втората снимка силно ми напомня на бонбоните Toffifee!

Няма как, паля джапанките и ще се ходи до близката бакалия за една кутия ..

[Desinka 388]

Бай Добри, последните два поста са прекрасни, благодаря!

[Фил 68535]

А чували ли сте кой е първият национален паметник на САЩ, обявен на 24 септември 1906 г. от президента Теодор Рузвелт? 
Дяволската кула - скално образувание в щата Уайоминг. 
Скалата е свещено място за различни индиански племена, като сиукси и шайени и в тази връзка съществуват различни легенди. 

 

 

 

Естествено, такава скала неизбежно е предизвикателство за катерачите-алпинисти

 

 

 

Редактирано 2 август, 2017 от Фичо

[Добри 6857]

Айде тогава между разказите и един своеобразен микс от готини места из различни точки по света да направя - хем отговарят на темата, хем като ги сложа тук, когато някой някога мине от там, да поразкаже две-три думи, както стана с не един или два обекта вече. Ей тази десетка особено ми е окупирала въображението - без да подреждам по важност или степенувам както и да е. Сега като се замисля, то може и вече да сте разказали някъде за някои от тях, но аз да не съм прочел. Магеланец трудно се изненадва. Нищо де, ето: 

 

1. Солната мина под Екатерининбург:

 

2. Връх Тор на Бафинова земя:

 

3. Лавовите дървета на Хаваите:

 

4. Балите на Мърфи в Австралия:

 

5. Гълъбовите кули в Иран:

 

6. Рио Челесте - синята река в джунглата на Коста Рика:

 

7. Скалният тотем в Тасмания:

 

8. Ледените топки от езерото Мичиган:

 

9. Вафлената скала в Западна Вирджиния - естествен феномен, приличащ на рунически надпис:

 

10. Долината на пътуващите айсберги в Лабрадор, Канада:

 

[Добри 6857]

Пощенските камъни на Мадагаскар

 

Чували ли сте за тях? Интересни са. На около 2 километра от брега на Мадагаскар, в залива Антонгил, има един малък необитаем тропически остров, наречен Носи Мангабе. Покрит е с гъста гора и няма постоянно население. Но през 16-ти и 17-ти век холандски кораби на път за далечния Изток, минавайки покрай нос Добра надежда, често спират на острова, за да напълнят запасите с питейна вода, да поправят повредения кораб или просто да се възстановят от някаква болест.

Тъй като корабите акостират най-често, за да налеят питейна вода, моряците обикалят като гламави плажовете и почват да си гравират имената на скалите. Практика, позната ни още от древността (сравн. Помпей), та до днес - на глупците имената висят по стената. Някои пишат името на кораба, неговия капитан, датата на пристигане и заминаване. Дотук добре. Но с течение на времето, започва да се развива една гениална система от съобщения. Моряците гравират послания, измислят кодове или понякога цели писма, внимателно обвити в платно и направени водонепроницаеми с катран, които после заравят в основата на камъните. Идеята е, че следващият холандски кораб, който хвърли котва на острова, ще събере писмата или ще прочете съобщението и ще го предаде на целевия получател. Запазена холандска марка за комуникация.

 

И така, в началото на 20-те години на миналия век, френски колониален помощник-инспектор на водите и горите, открива около дузина от така наречените "пощенски камъни" и успява да ги прочете. През 2012 г. екип от изследователи, начело с Уенди ван Дювивенвоорде, морски археолог от университета Флиндерс в Австралия, откриват още повече. Говорим за около 40 надписа, оставени от офицери и моряци от най-малко 13 различни холандски кораба, които плават между 1601 и 1657 г.. Надписите са издълбани на няколко големи скални масива, на малък плаж, на който днес казват "Плажът на холандците".

Някои от тия надписи разказват наистина невероятни истории. На един пише, че корабът Миделбург достига острова през 1625 г., след като е изгубил всички мачти и плава безпомощно, носен от циклон. Как точно - не се знае! Закотвят го на острова за седем месеца, докато го ремонтират. Изключително невероятно е да мислим, че изобщо са успели да стигнат до там без мачти и платна. След като екипажът на Миделбург свършва с мачтите, корабът продължава пътуването обратно към Холандия. За съжаление, никога не стига до там. Близо до остров Света Елена, където wilks-и вече разкърши крак, е бил нападнат и потопен без оцелели - и то, естествено - от португалците. Миделбург обаче спира за кратко в Южна Африка, за да достави част от писмата на екипажа. Тези писма, които сега са в архивите на Холандската компания за Източна Индия в Хага, са последните оцелели записи на екипажа и офицерите.

 

До края на 17 в. холандците зарязват таз система с пощенските камъни, щото откриват, че съобщенията не винаги стигат и не са сигурни. Все по-често екипажи от конкурентни търговски компании започват да крадат писма от скалите, тайната система се разчува и всички започват да използват информацията, за да проследяват дейността на своите конкуренти. Така че холандските кораби започват да наемат местни жители за писмата и да го раздават малко по не-романтично, а строго практично. 

 

Пощенски камъни като тези в Nosy Mangabe има и на остров Света Елена (забравих да питам @wilks дали е попаднал на оригинални такива там in situ?), а и на нос Добра надежда в Южна Африка, където вероятно повече хора са ги виждали в музея в Кейптаун. Всъщност, пощенските камъни са си уникална част от пощенската история и на самата Южна Африка - тук домосед може би се е вихрил и може да каже много повече по темата. Например, през 1500 г. един капитан на португалски кораб слага писмо в кухината на едно дърво в залива Мозел, съобщавайки загубата на няколко кораба в своята флота по време на тежка буря над Атлантическия океан. Три месеца по-късно, екипажът на друг португалски кораб намира писмото и го предава на Португалия.

 

Nosy Mangabe обаче, си остава днес единственото място на света, където пощенските камъни на холандските моряци от 17 век могат да бъдат намерени в оригиналния им вид in situ, отзвук от една бурна, пиратска, но без съмнение твърде романтична епоха:

 

http://www.amusingplanet.com

 

Редактирано 5 април, 2018 от Добри
правописна грешка

[chandni 27405]

Увлекателен както винаги! Благодаря за четивото! 

[Добри 6857]

Експедицията на ледения блок от 1959 г.

 

През есента на 1959 г. един 3-тонен леден блок прави грандиозно пътуване от 8 500 километра в каросерията на пикап – от края на Полярния кръг в Норвегия до екватора в Централна Африка. Пътуването отнема четири седмици и минава през Сахара, където, всички знаете, в повечето случаи е към петдесет градуса през деня. През цялото това време не се използва никакво охлаждане!

Това пътуване има много интересна история зад гърба си, която ми се искаше да разкажа. То е рекламен трик, организиран от норвежката компания Glassvatt, която произвежда стъклена вата, за да покаже колко добър е продуктът им. Идеята за експедицията се заражда от Радио Люксембург, което, в наперения си унес, без да знае с какви хора си има работа в Норвегия, предизвикава всеки да транспортира три тона лед от Арктическия кръг до екватора. Условието е да не се използва никаква форма на охлаждане. Абсолютно уверено, че никой няма да може да се справи с това, станцията обявява награда от 100 000 франка за всеки килограм, който стигне до местоназначението на екватора. Това се равнява на около 17 000 долара за килограм през 2019 г., което си е много пари, по дяволите.

Какво става? Биргер Натвик, директор на норвежката компания за изолационни материали Glassvatt (днес Glava AS), вижда обявата по пантофи вкъщи и съвсем скромно по викингски предлага компанията му да поеме предизвикателството. Натвик смята, че ако внимателно опакова леда със стъклена вата от фибростъкло, ще минимизира разтапянето на леда, а компанията ще може да изкара едни много добри няколко стотин милиона франка.

Гласват заявява, че приема предизвикателството. И веднага става някакъв фурор в цялата страна. Хората обсъждат колко лед ще бъде загубен по време на пътуването, медиите спекулират колко пари са спечелени от компанията, почва се едно безкрайно брожение и слухове. Най-великият момент идва, когато самото Радио Люксембург осъзнава че ножът е опрял до кокал и вижда своето пълно безумие да поставя такива предизвикателства. Разбира, че си има работа с доста корави и умни викинги, чака го позор и потенциална солена финансова загуба, и веднага като шушумига оттегля предложението си. Пълни нещастници. До този момент обаче планираната експедиция на север е получила толкова много внимание, че Glassvatt все пак решава, че честта и достойнството струват много повече от всичко на тоя свят, и решава да премине през предизвикателството без парична награда. Само си представете как ми настръхва косъма на ръката, когато прочитам за всичко това. Норвежците решават, че експедицията ще бъде възможност да се покаже качеството на изолационния им материал, а и волята и силата на духа на народа им. Други компании също искат да бъдат част от тая експедиция. Shell, и те да не останат по-назад, изведнъж се намъкват и осигуряват горивото, а Scania - камиона. Общо спонсори от осем страни финансират експедицията.

 

Ледът е доставен от ледника Свартисен, на около четиридесет километра северно от малкия норвежки град Му и Рана, разположен на юг от Северния полярен кръг. Екипажът изряза 200 кг блокове с резачка и ги вдигна до центъра на града, където ги топят, за да направят един единствен блок лед с тегло 3050 кг. Блокът е поставен в специално изработен железен контейнер, който е изолиран с дърво и стъклена вата. Контейнерът е сложен в камион, който го носи до екватора, придружен от втори камион, носещ екипировка, а и екипаж, заснемащ филм.

Експедицията напуска Му и Рана на 22 февруари 1959 година.

През Европа е посрещната с церемония, където и да се спират. В Осло камионът е натоварен с 300 кг лекарства, които да бъдат дарени в болница в Ламбарене, близо до крайната дестинация на Либървил, столицата на Габон. Камионът премина през Хелсингборг в Швеция и Копенхаген в Дания, където са стоварени още лекарства и през още няколко европейски града - Хамбург, Кьолн, Хага и Брюксел. В Париж експедицията е придружавана от полицията по улиците, а членовете на екипажа са поканени да вечерят с кмета.

 

В Марсилия камионът е вдигнат на борда на кораб и отплава из Средиземно море. Когато стъпва в Алжир, контейнерът е изцеден, за да се види колко от леда се е разтопил. Въпреки необичайно горещото европейско време през тоя сезон, само четири литра вода са хвърлени.

Първият етап от експедицията през Европа е лесен. До там и баба знае. Онова обаче, което предстои, се оказа величието на човешкия дух – да прекараш лед през огромните пясъци на Сахара. А за да стане още по-голяма драмата, Алжир е в разгара на война за независимост срещу френската колониална власт. При тези обстоятелства е абсолютно безразсъдно и нелепо европейска експедиция да пресече африканска нация с някакъв си рекламен камион с кубче лед. Най-големият риск обаче си остават стихиите и прородата. В пустинята няма пътища, а камионът, тежко натоварен, няколко пъти се забива в пясъка и до там. Всеки път екипажът трябва да излиза на горещото слънце и да прекарва часове под колата с...как му казвахме смешно… лопатиране. Мъжете са тотално изтощени. Доставката на вода е ограничена и температурата често се покачва до 50 градуса през деня.

 

Накрая, след двайсет и седем дни шофиране, експедицията пристига в крайната си дестинация Либревил! Скачай, трепери, ликуй, народе! Блокът лед, който е почти напълно непокътнат, е претеглен – загубил е само 336 кг по пътя, или 11% от първоначалното си тегло. Но каквото е загубено като лед, е многократно спечелено като респект и достойнство.

Изтощени от опита, мъжете с нетърпение искат да се върнат у дома. Така че, когато Шарл де Гол им праща съобщение, че лично ще ги посрещне до Триумфалната арка, ако карат камиона обратно в Париж, капналият екипаж просто му показва един среден пръст и отлита със самолет директно обратно вкъщи. Те са изпълнили своето и славата и триумфа не са целта им.

Самият лед после е разсечен и разделен между африканските местни жители - хора, които никога преди не са виждали лед в живота си. Част от леда се връща вкъщи и се използва в напитки, поднесени на журналисти в Осло. Да се радват, хайваните

 

Експедицията се оказва една от "най-големите рекламни каскади", която някога е била извършвана, а и доста, доста успешна. Не само е постигнала целта си, но и е спомогнала за световното отразяване в пресата на компанията и нейния продукт. А и за някакви други, невидими неща като мъжество, сила и дух, които никога не са се измервали с цифри.

 

  

 

 

 

 

По разказ и материали на Amusing Planet