Ирландия - зеленото селце в Атлантика

[mary_shery 2852]

Връщам се доста впечатлена от Ирландия и реших да напиша кратък разказ, придружен с малко снимки от пътуването. Надявам се да е полезен като идеи най-вече как може да се пътува в Ирландия с обществен транспорт, по-нискобюджетно и да се видят много красоти по западния бряг. Поводът за посещението ми беше гостуване на моя близка приятелка и гаджето й, които живеят в Корк.

20.04 – Пристигнахме навреме на летището в Дъблин – около 18:10. Веднага се отправихме към изхода, където преминахме през още една малка сграда все направо и излезнахме на автогара, където бяхме решили да търсим един от двата автобуса, за които бяхме сигурни, че ходят към центъра (възможно е да има и други, но по-нередовни) – 16 или 41. Намерихме първо къде спира автобус 16 и видяхме, че дори има един вече спрял на спирката, който изчака чинно да му дойде точния час на тръгване. Билетче – 3,30 евро, трябва да имате монети точно, защото се пускат в машина и не се приемат банкноти. Шофьорът не разваля пари. Ние това го знаехме и си бяхме предвидили. Автобусите са на Dublin bus, градските за Дъблин, жълти на цвят, редовно двуетажни. Ако видите зелени двуетажни автобуси с номера 700 и нещо си, те също ходят до центъра, но са по около 7 евро. Жълтите са на 10-15 мин, но имат много спирки и светофари и нашия закъсня с около 15 мин. И така, оставаха ни 15 мин да разгледаме нещичко от центъра на Дъблин. Направихме снимки от един мост към реката и околните сгради.

 

 

 

 

Първоначалните ми впечатления докато се возехме в автобуса бяха, че къщите, в които живеят хората в по-крайните квартали са много хубави и ни се прииска да си имаме някога такава къщичка. На един паркинг близо до летището видяхме и голям див заек да си скача необезпокоявано. В центъра обаче гледайки наоколо градът ми се видя доста непривлекателен, особено за столица. Някакъв огромен и супер грозен шпил се извисява от земята, та чак някъде си в небето, дори не направих опит да го снимам. Тръгнахме към най-близката забележителност и може би най-красивата сграда в Дъблин – Тринити колидж, уж да видим само отвън и двора, но главната му порта беше затворена, трябваше да го обикаляме по цялата му дължина и хвърлихме много бърз поглед на едно от дворчетата му.

 

 

 

Изглеждаше хубаво, но се оказа доста голямо и за да му обиколим всички дворни площи щеше да ни трябва повечко време. Моята приятелка започна да ми дава зор, че нямало време и трябва да сме по-рано на спирката за автобуса за Корк, за да сме сигурно, че е точно там, където са ни казали нашите приятели от Корк. Съгласявам се и тръгваме наобратно, минаваме покрай националната банка, музея на ирландското уиски, малко по улицата водеща към Temple bar.

 

 

Беше още към 19:30, но баровете вече се пълнеха, чуваше се най-различна музика от всякъде, имаше и един музикант, който пееше и свиреше на улицата много хубаво. Казах си, явно затова идват хората в Дъблин, ирландците умеят да се забавляват! После кривнахме в една улица и се озовахме точно на спирката на автобуса за Корк – Aston Quay и имах време да направя 1-2 снимки на моста Ha’penny.

 

 

По-късно разбрах за интересната му история, а според моята приятелка бил много красив и от там имало хубава гледка. Честно казано, и отблизо и от далече тоя мост не ме възторгна, нито пък гледката. Дъблин не е град за красива архитектура, дори реката не успява да му придаде някакъв чар. Времето поне е хубаво, дори грее слънце...ех, ако Райън не ми бяха сменили полета и бяхме пристигнали както трябваше в 8 сутринта, щяхме да използваме времето за градините Powerscourt. Ще останат за друг път явно, надявам се да ги съчетая в бъдещо пътуване с по-подробно разглеждане на Trinity college, заедно с библиотеката му и някоя вечер в ирландска кръчма.

Автобусът за Корк, който използвахме беше на Aircoach за 11,50 евро на човек от центъра на Дъблин. Бяхме го купили предварително от този сайт:

https://www.aircoach.ie/timetables/route-704-x-cork-dublin-city-dublin-airport-express

Автобусът пътува 3 часа, ние пристигнахме малко преди 23 часа. Направих няколко нощни снимки на мястото, където ни стовари автобуса в центъра на Корк докато чакахме нашите приятели от Корк да дойдат да ни вземат.

 

 

[mary_shery 2852]

21.04 – Поемаме с кола под наем на път към полуостров Дингъл. Наем на кола за 2 дни ни струваше 160 евро с основната застраховка, без изискване за кредитна карта. Предварително сме обсъдили с моите приятели всички места, които ще видим по пътя. Времето обаче не изглежда на наша страна, пътувайки минаваме километри с гъста мъгла и няколко участъци с абсолютно ясно и слънчево време. А сякаш не променяме много надморската си височина, караме покрай зелени поля и малки симпатични селца и пръснати тук там къщи. Времето обаче се мени коренно за минути. Надяваме се, че може пък там където отиваме да ни чака по-хубаво време, пък и при тръгване в 7:30 часа сутринта, всичко може да се очаква. И в потвърждение на това, на средата на пътя до полуострова, пукаме гума. Предната вечер гаджето на моята приятелка, който беше взел колата под наем, ни каза, че са му предложили специално допълнителна застраховка за губи и огледала за 50 евро, но той е отказал. Това малко ме притесни и не бях съгласна, но нямаше какво да се направи вече. И ето, че съм била права и това е нещо, което е много вероятно да се случи и неслучайно аз исках да имаме пълна застраховка на всичко. Последваха дълги опити за смяна на гумата на нашия Опел Корса. Едни ирландци спряха да ни помогнат и с общи усилия на нашия шофьор и момчето от другата кола, резервната гума беше поставена и пътуването можеше да продължи. През цялото време докато се чудехме как да извадим тая гума, една крава от отстрещната ливада се настани на първа линия до оградата да ни гледа сеира, докато кротко си преживяше зелената трева.

 

 

Опитахме да намерим в близост отворена гумаджийница, но в неделя навръх Великден, нямаше нищо отворено. Все пак решихме да пробваме и някъде другаде по пътя, ако намерим.

Най-после поемаме по Дингъл. Първата ни спирка е Inch Beach, който впечатлява единствено с размерите си, но в тази мъгла, която нацелихме, май с нищо не ни впечатли.

 

 

Поехме към езерото Annascaul, което често бива пропускано, защото не се намира на крайбрежния път. Пътят до него е асвалтиран, много добра настилка, макар и много тесен. На много от местата е невъзможно разминаването с други коли. Ние не срещнахме никого по този път освен няколко местни, които се разхождаха около къщите си. Стига се доста бързо до него и езерото е страхотно. Оградено е с върхове, някои се виждат, други само се загатват от снимките ни. Време е и за снимки със знамето! 😀

 

 

 

 

 

Много Рилско ми изглежда, аболютно пусто и с няколко пейки и масички с гледка към езерото.

 

От него тръгват пътеки, изкачващи някои склонове и са възможни и по-дълги маршрути в Glanteenassig forest park, където има и други езера, но това е най-голямото. В хубаво време сигурно щяхме да поостанем повече, но вятърът взе да се усилва и решихме да тръгнем.

Продължихме по главния път край океана и спряхме на Minard Castle – замък от 16 век, от който е останала само кулата. Разположен е на малък красив плаж с големи обли камъни, каквито рядко се срещат в Ирландия. Кулата е заградена отвсякъде с ограда, зад оградата обаче пасат овце. Явно за тях забраната за влизане не важи. Даже може един мач да изиграят, имат с футболни врати, само и една топка да им бяха оставили.😁

 

 

 

 

 

 

 

 

Следваща спирка – прочутата за полуостров Дингъл с най-красивата гледка – Eask tower. Паркираме на малка отбивка от пътя, където няма други луди освен нас в тази мъгла. Е, не съвсем. Веднага щом пристигаме, от съседната къщичка изкача една пъргава бабка и почва нещо да говори с моите спътници. Аз гледам и се чудя какво правим тук и се опитвам по небето да разбера има ли шанс да се оправи скоро. Бабката била притежателка на земята, през която се минава за кулата и съответно тя събира по 3 евро за вход. Въпреки че ни казва, че днес нищо няма да видим и е безмислено да се качваме, ние все пак решаваме да го направим, пък ако имаме късмет като се качим нагоре – може пък мъглата да се вдигне или пък горе да е слънчево. Бях чела в трипадвайзър, че е час и 30 мин нагоре, което ми се виждаше невъзможно за толкова малко хълмче. Бабата ни успокои, че е само 30 минути до кулата и ние тръгнахме. Предупреди ни също да затваряме вратите с резетата като минаваме през нивата й, да не избягат овцете. Ето ги и тях:

 

Ето и каква беше гледката по пътеката.

 

 

През почти цялото време кулата не се виждаше, нищо че по принцип трябва да се извисява над всичко. Добре, че пътеката е ясно различима и няма къде да се объркаш. Валеше дъжд, духаше зверски вятър, но трима души от нашата групичка стигнаха до най-високата точка на хълма. Тази кула е била ориентир на лодки и кораби, използвана е през втората световна война, където е имало наблюдателен пост. В ден като този, нито едно от тези приложения не би имало смисъл. Освен мен и знамето няма какво друго да видите.

 

 

Спускайки се надолу, все пак се показва някакъв океан.

 

 

Явно времето не можеше да ни уплаши и въпреки мъглата и вятъра решихме да се качим и на лодка с надеждата на видим делфина Фънги. Името му идва от fun gay, защото местните се забавлявали много с делфина, който живел в залива, близо до градчето Dingle и по-късно го направили туристическа атракция. Много се спори за възрастта на делфина, дали е възможно да е на толкова години, от колкото се твърди че хората го виждат там, има различни обяснения. Ако искате да го видите, може да си купите билети на място на пристанището в Dingle или по интернет, но за определен час. Цената е 16 евро за 1 час и ако не го видиш връщат парите, но това ставало изключително рядко. При нас Фънги се показа няколко пъти, но определено не умираше да скача и да ни забавлява. Все пак е див делфин и хората от лодките не му даваха никаква храна. С моите приятелки коментирахме, че ако това действие се развиваше в Тайланд или някъде другаде в Азия, щяха да дават риба на делфина и да са го дресирали да прави какво ли не. Ирландците обаче печелят добри пари и без да правят нищо такова. Успяват да си продадат добре историята, пък и на такива като нас дето не са виждали делфини, им е интересно да видят. Преживяването беше все едно ще го ловим тоя делфин, всеки се оглежда и като го зърнем някъде, лодката се отправя натам, а делфинът в следващия момент, когато се покаже, вече е много далече. Рядко му се налага да си поема въздух и го прави много бързо. Трудно е да бъде заснет, аз направих няколко горе-долу успешни опита. В залива се събират по 3-4 лодки и капитаните гледат за него и правят всичко възможно да го оградят и да се приближат към него.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Самия залив е красив и имаше повече видимост в сравнение с оная кула. За мен тази атракция с делфина е малък туристически капан, но все пак в такъв дъждовен и мъглив ден в залива беше по-приятно отколкото по погледните места по пътя. Междувременно един от спътниците ми вече беше намерил гумаджийница в Дингъл и беше купил нова гума, така че спокойно да продължим пътуването си и да не се наложи да плаща повече на фирмата при връщането на колата.

 

Следваща спирка по пътя - The famine cottages – истински къщи на хора, живяли там през големия глад в началото на 19 в, направени от камъни, кал и дървен материал от разбитите в залива кораби. Вътре е представен бита на хората доста реалистично. Този регион на Ирландия е бил един от най-бедните в страната и цели семейства са умирали от глад и основно са се изхранвали от овцете, които са гледали. Вход – 3 евро, дават ти и пълна кутийка с пелети за храна на животните. Има конче, магаре, овце и всички са много дружелюбни и гладни май, защото в този ден нямаше много посетители. Би трябвало да има и гледка, имаше даже карта с интересни забележителности, които могат да се видят, но от всички 7 можехме да видим само един разрушен форт и Атлантическия океан.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължихме към Beehive hut(clochan) – древни убежища на монаси и първи последователи на християнството в Ирландия през 11-12 в. Има и други теории за употребата им, но по-интересно е, че са правени изцяло само от редени камъни без хоросан или нещо друго, което да ги слепва и въпреки това са с конусовидна форма, някои дори с цели покриви и са издържали на времето почти непокътнати. Като влезеш вътре вятърът не се усеща. На входа към древните убежища имаше малки агънца отделени в една мини къщичка и бяха много сладки. Вход – 3 евро.

 

 

 

 

 

 

Продължихме по Slea Head drive, но пейзажът беше все така мъглив, а вятърът се засилваше. Толкова мразовито и гадно време, а уж щеше това да е най-топлия ден. Още от първия ден в Ирландия разбрах, че там е много лесна професия да си метеоролог, каквото и да кажеш, че ще бъде времето, на никого не му пука, защото местните знаят, че ще е различно и може за 1 ден да се промени коренно.

 

 

 

 

 

Направихме един неуспешен опит за стигане до Devil Horns, едно от местата за снимки на последния филм от сагата Междузвездни войни. С една от моите приятелки тръгнахме по пътеката, направихме няколко снимки, на които едва не ни отвя вътъра в океана, покачихме се през един малък зид със стъпалца и за малко да паднем там пак под действие на въхъра и накрая виждайки, че пътеката се изкачва и имайки вече лошия опит от кулата, преценихме, че нищо няма да видим, ако се изкачваме. Затова преценихме да не губим ценно време и да се върнем. Срещнахме и няколко души, които се връщаха и ни казаха, че няма гледка.

 

 

 

Спряхме за кратко и на Coumeenoole Beach, но там пък ни заваля доста силно и съчетано с ураганни вятър, всички снимки са с капки и с някакви сюрреалистични цветове.

 

 

 

Стигнали до извода, че в ден като този е по-добре да се слиза от пътя, вместо да се качва, продължихме към Dunquin Harbour – фериботно пристанище с много интересно изградена към него бетонна виеща се алея. Може би най-емблематичното за полуостров Дингъл място. Дори в това време беше много величествено! Скалите там са много високи и отсечени, а алеята вие и достига до малък прибой, където имаше 2-3 лодки, оставени без надзор. Едва ли някой би влезнал в океана с тях при такова време. Странно ми е, че на такова място акостира ферибот, най-вероятно този за Blasket islands. Водата тук има изключително син цвят.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

При хубаво време следващото ни прекрасно място с гледки би било Clogher Head, но предвид това, че мъглата са беше трайно настанила над целия полуостров, предпочетохме да го пропуснем (пътеката се изкачва отново, което значеше никаква видимост) и да посетим близкия Clogher Strand. В центъра на плажа се беше позиционирал един фотограф, който според мен беше в най-лошия ден за снимки, който е възможен. След като той си тръгна, решихме и ние да пробваме пясъка на тоя плаж.

 

 

 

 

Отправихме се към Gallarus Oratory – малък параклис, използван за молитви от първите християни по тези земи. На около 1300 г, но идеално запазена конструкция, отново само от камъни, без хоросан, много плътно наредени и не пропускаща никаква вода дори при силни дъждове. Стените ми се сториха много плътни, а формата чудновата, не бях виждала подобна.

 

 

 

 

 

От там тръгнахме по пътя към града Дингъл с цел да минем през Conor pass. Изкачвайки се през чудно красивия проход с много езерца, видяхме...каква изненада, ето това!

 

 

Истинската изненада за мен беше, че от другата страна на прохода изведнъж се показа слънце, океан, хълмове, дори хванахаме залез на един дълъг пясъчен плаж до пътя.

 

 

 

 

До стъмване оставаше още малко време и решихме да си пробваме късмета и да стигнем до едни езера в Glanteenassig forest park – Carun и Slat, до които може би има асвалтов път, но ние или объркахме пътя, или всички пътища стават черни в един момент. Колата се движеше доста трудно и камъните на места бяха огромни и решихме да не рискуваме и да се върнем. По принцип можеше да стигнем за около час пеш, но нямаше да имаме светлина.

 

 

Нощувката ни след този дълъг и изпълнен с много емоции ден беше в една прекрасна ферма близо до Tralee.

 

 

Направихме си и малка вечерна разходка в града, търсейки нещо отворено за хапване. Единственото, което ми хареса в целия център беше тази катедрала:

 

 

Определено цялата компания беше категорична, че ще има второ пътуване в Дингъл, в ясно време, за да видим разликата и всичко, което заради времето пропуснахме.

Ако не съм ви отказала от разказа си с мъгливите снимки, то в продължението ще видите как Ирландия показва и другото си лице.

Редактирано 6 май, 2019 от mary_shery

[tonik 2283]

Ирландия е много красиво място, а за мен ирландската провинция е доста по-впечатляваща от Дъблин. 🙂 Поздравления за хубавия разказ!

[Георги 39050]

Типично ирландско време, не си карък, просто не си късметлийка. Поне до сега 🙂