Експресия за средноазиатските диви планинци…

[Malia 84]

Малииииииии, какизглеждам само на топчана :).  Чувствах се много удобно в този "аутфит", ама честно казано, не знаех, че изглеждам така. Не че нямаше огледала, но на снимката съвсем не мога да се позная. А кефа беше на 6, да.

[Гост]

преди 5 минути , Malia каза:

Малииииииии, какизглеждам само на топчана :).  Чувствах се много удобно в този "аутфит", ама честно казано, не знаех, че изглеждам така. Не че нямаше огледала, но на снимката съвсем не мога да се позная. А кефа беше на 6, да.

Най-странно изглеждаше отгоре на върха на езерото, но с нищо не би заменила усещането, нали?  

А иначе снимката е чудесна - иначе не бих я публикувала, ти поне знаеш каква съм претенция, когато имам избор, а ти си още по-чудесна! 🙂 

 

 

 

 

[Malia 84]

преди 1 минута , Гост каза:

Най-странно изглеждаше отгоре на върха на езерото, но с нищо не би заменила усещането, нали?  

А иначе снимката е чудесна - иначе не бих я публикувала, ти поне знаеш каква съм претенция, когато имам избор, а ти си още по-чудесна! 🙂 

 

 

 

 

Ще го запомня аз това пътуване. Затова обичам да щракам по много, за да гледам на трезва глава какви сме ги вършили и да има доказателства, че понякога не е за вярване.

[Гост]

В момента, Malia каза:

Ще го запомня аз това пътуване. Затова обичам да щракам по много, за да гледам на трезва глава какви сме ги вършили и да има доказателства, че понякога не е за вярване.

 Аз като гледам някои снимки и се потрисам понякога. Сакън да не си дала на друг достъп, убих те 

 

Направила си чудесно! И правя пътеписанието с твоята огромна визулна помощ... 

[Светославов 4054]

Уфф, а аз като гледам как се топите с всяка следваща снимка, ме наляга мъка 😞 Какви ли вейки ще сте накрая...

[Гост]

Памир...

 

Не мога да се себеизразя достатъчно, когато иде реч за чукари. @Mary знае колко неадекватна ставам при техния вид (справка пътеписание Шотландия). Този „чукар“ ме обездуми до мозъка на капилярите ми. Имам съмнение, че така са се чувствали моите спътнички @patilana и @Malia щото моето е патология, но искрено вярвам, че много – ама много! – се изкефиха.

 

Първо кефене –  началото ня Пътя на Коприната…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А после –  фамозният Перевал Талдьiк. Божееее... Ние полудяхме! Аз поне откачих. Виражи. Катерене. Яко. Не ние се катерихме – джипа 🙂 Аз пищях вътрешно. После външно пищях.  Нали ви казах за чукарите... И после се сетих, че исках Karakorum Highway. Която ми се изплъзна – засега! Но преди нея исках Памир. И @patilana рече – драснатото си е било написано. И @Maliaсе усмихваше интровертно – и беше щастлива. А аз пищях – вътрешно и външно. От хармония.

 

 

 

 

 

 

 

 

А после водачите – навъпреки времето – ни заведоха до подножието на връх Ленин, което искахме. И пак пищяхме. И от вятъра, и атмосферата, и от биволите - пардон, якове - ако някой ни беше казал, че някога ще ги яздим, много, ама много щях да ми се смея, но за това после  🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А после - АК-Байтал 4655 м.н.в.; ааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааахххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх

 

 

 

И когато по тъмно стигнахме границата, а киргизите за малко да не ни пускат да излезем – защото техните събратя бяха омотали визите на моите аверки – ама късметлийки си бяхме, а после таджикът – един строен, с европеидни черти - митничар, ни разказваше как всяко влизане в Памир и спускане от границата надолу премахва 5 години, и ние в аверките почнахме да правим планове колко още ще идваме... 

 

 

А после около езерото Каракул – по много тъмни доби - нашите водачи събудиха една къща, за да ни приютят по тъмно, защото всички къщи бяха заети, и ние как се молехме да няма места, защото не искахме лудница, и после как ахххххнахме от къщата, и как се приготвя топла храна, и всичко - за отрицателно време, дума не обелиха. Бяхме съвършено и безвъзвратно омагьосани… Имах сила само да направя салата и да извадя ракийката от моите аверки...

 

 

 

 

 

 

 

Следва...

[searus 6805]

Чета си аз, чета си (нарочно чаках да се посъбере материал и устисках да не отварям изобщо темата досега), знам, че има цели 3 страници и си викам, ето го тази вечер моето четиво за лека нощ, по едно време пръста ми аха да цъкне следващата страница и какво да видя - такава изведнъж се оказа, че няма... Не знам кога съм ги минала и 3-те, нямам спомен просто - на един дъх, благодаря!

[Гост]

преди 5 минути , searus каза:

Чета си аз, чета си (нарочно чаках да се посъбере материал и устисках да не отварям изобщо темата досега), знам, че има цели 3 страници и си викам, ето го тази вечер моето четиво за лека нощ, по едно време пръста ми аха да цъкне следващата страница и какво да видя - такава изведнъж се оказа, че няма... Не знам кога съм ги минала и 3-те, нямам спомен просто - на един дъх, благодаря!

И от мерак за бързане изместих Байтал по-напред  А той беше след езерото... Благодаря! 🙂 

[Гост]

Сутринта се излюпвам в престъпно ранни доби. Кафе няма. Отвътре ми ври да видя къде сме се стоварили снощи и още гурелива се измушвам по пижамка с апарат в ръка… Очарована съм! Каракул с великанските заснежени планини ми взимат и малкото буден мозък, а зарязаните руски возила правят и без това еклектичната обстановка доволно страннна. С един кучо се сблъскваме, но аз с уважение го заобикалям, че знам ли… И както заобикалям – се губя окончателно. Една шепа къщи и не знам къде се намирам. Няма кьорав човек, когото да питам - ама какво мога да питам, всъщност  Хеле, намирам се.

 

 

 

 

 

 

 

 

 @patilana не дава признак на живот – патиланчестото чудо се оказва поспаливо чудо(вище) Нека спi.  @Malia  се излюпва и започваме да се ослушваме за кафе. Домакинята започва да пренася закуската, а аз безнадеждно се опитвам да си изпрося гореща вода (за кафето). Надежда тука всяка оставете... Моят руски е приличен, но киргизката - защото те са киргизи-номади, заселени в Памир, не откинва нито дума. И така, докато не зареди цялата маса, а аз жално чакам вода.  Което ми напомня Куба - и прелестната хасиенда с фантастична закуска, където кафето по закон ми го носеха последно, колкото и учтиво да ги молех. @Mary само се юркаше се с мен: Ей, не можа да ги научиш на твоите табиети 😄 

 

С @Malia сме се настанили като кокошки в полог и няма мърдане - щото мърдането е излазване по много странен начин. Има снимки, направо ни изнудваха някои аверки: йок, показвайте. Мхм, ще. И после законът на омертата  А хората така се бяха постарали за закуската, аз онемявам. На кънда в Дивия вадят всичките си запаси. А как се доставят там, не е истина. Много се трогнах... 

 

 

 

 

 

 

Разделяме се с това мило семейство, което създава омагьосващо впечатление за хората в Таджикистан. Проблемът е, че поставят висока летва, с която винаги сравняваме – домашна обстановка, извадена от приказките и разкошно посрещане.  Подаряваме им разни нещица и хукваме по пътя си, защото днес трябва да се потопим в Памир. И какво потапяне... 

 

 

 

 

Ak-Baital Pass. Който, както стана ясно, наврях преди Каракул 😄 А пътищата... Ахххххххххххххххххххххххххххх! През цялото време се движим до китайската граница. Имахме огромно изкушение да намерим пролука в оградата и да стъпим на китайска територия, но сме чували, че китайските затвори не били особено гостоприемни...

 

Не мога да се изразя словесно. Изобщо, ако трябва да се изразявам така, както се чувствах, ще има хълцук - хълцук - ахххххххххх - оуууууу - хълцуууукккк - аргггхххххххх... Реших, че няма да е особено привлекателно, та опитвам, но точно хъцането е правилното себеизразяване... 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Попътно срещаме всякакви еклектични личности – лаская да се считам и нас самите за такива, но ние само можем да им дишаме праха. Нямаме намерение да ги стигаме, всъщност, но искрено им се кефим... 

 

Аз се кефя и на изфантазираната ми тоалетна - щото като се е опнал оня ми ти път, иди се крий. Поне от спътниците ни - скромни мюсюлмани. И след като ми писва на калинката да залягам по разни баирчета - а ние пием много вода заради височините, просто задавах "заповед" на мъжете - не излизайте, кляках зад джипа и чиста работа. После и девойките се изучиха така. Снимки от действието няма 

 

 

 

 

 

Следва...

[Гост]

Този ден беше толкова изумителен – за мен, щото и досега си задавам въпроса как ми се случи. Много сериозен - невидим за околните - катарзис лично за мен...

След огромно туткане по пътя, пищене от кеф и изумително припадане – за себе си говоря, щото аз пищях и вътрешно, и външно, но и моите прекрасни спътнички @patilana и @Malia се кефеха не по-малко – достигнахме Murghab. Родното място на нашите водачи. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Отварям една скоба: Беше ми безкрайно любопитно какво мъкнат водачите ни на покрива на джипа 🙂 Оказа се оборудване за местния ресторант… Оказа се, че всички си правят услуги, защото да живееш на Кънда в Дивия има своите огромни предизвикателства. 

 

 

 

 

 

Разпитваме какво е да си израстнал тук и лицето на Абу светна. Все едно аз да разказвам за моето детство и моето село, близо до Велико Търново. С тази разлика, че Абу и неговото семейство не бяха си тръгнали оттам - като мен и моето семейство… И за температурите ни разказваха – когато стана реч как оцеляват там хората. Достигат до -25 градуса - и са с външни тоалетни само (имамe и такива снимки, но се въздържам да ги публикувам). И е безкрайно чисто!

С пристигането ни съпругата и дъщерята на Турат засипват масата с вкусотии. Те не са длъжни. Просто гостоприемството им е зашеметяващо. Турат моли да го “освободим” за един час – да уважат семейството на починало детенце на комшия. Искрено страдаха... Толкова добри хора!  

 

 

 

 

 

 

 

Турат знае колко много ни остава същия този ден като път и навъпреки това намира време да сподели скръбта на комшиите си, а нас не само не ни ощетява, а точно обратното... Вижда лудият ни ентусиазъм на тема якове – предишният ден просто полудяваме по тях на път за подножието на пик Ленин – и ни пита: Искате ли да пояздите Тибетски як? Зер ние сме по ездата... арггххххх 😄 И трите с @patilana и @Maliaлеко се вцепеняваме, ама как се издържа на такова изкушение? Хеле пък след идиотията в Киргизстан… 

След Murghab се гмурваме в защитената Горнобадахшанската автономна област (Gorno-Badakhshan Autonomous Region) и започват и проверките за платен вход. Там е уговорил Турат яздене на якове при местните - юртата им се намира високо в Планината (4048 м.н.в.).
Каквото и да кажа за тази емоция, ще бъде слабо. И разбира се, че бяхме защитени от местните. Само където… Ако попитате някой африканец или рейнджър кое е най-опасното животно, без да се замисли, ще заяви: “Биволът! Той е непредсказуем.” Поне на мен ми беше даван този отговор винаги…

Много сходен отговор ще дадат и памирците за събратята на африканските биволи – Тибетските якове. Макар и домашни, яковете сериозно се противопоставяха на непознати като нас да им нарушават спокойствието, но Турат и неговите познати киргизи искаха да ни доставят удоволствие…
 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оказа се, не само това. Поканиха ни в юртата си и като наизвадиха цялата храна на семейството си, за да ни нахранят, ние просто онемяхме. Те са номади и зимата се прибират в посока Murghab, защото зимата там става до -40 градуса. Яковете се оказа, са единствените животни, които оцеляват на такива температури. Скромните подаръци, които им оставихме (“Турат, носим шоколади за децата. Можем ли да им ги дадем директно? Не, дайте ги на майка им, тя ще прецени кога, как и колко да им даде…”) не можеха да бъдат равностойни на всичко, с което ни засипаха. И да, изядох си пръстите от вкусната манджа! С продукти, изцяло от як. И био домашното тук не е маркетинг етикет, а ежедневие... И да, безкрайно бедни са. Но не са нацупени, а направиха всичко, за да се чувстваме добре. 

 „Децата там май са като роби...“ Тази реплика на моя позната предивика буря от дискусии. Нашето дълбоко убеждение е – смея да говоря от името на трите ни, е: за тях семейството е всичко! Майката само даде тихо нареждания и синовете се втурнаха да пренасят и да режат. Тя – като жена в присъствие на непознати мъже (нашите водачи) – се оттегли мълчаливо назад. С моите аверки оставаме с увиснали ченета...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На този фон пристигането ни – вече по тъмно – в Alichur и отсядането ни в цивилизована къща за гости, специално построена за чуждестранни турристи, нито ни впечатлява, нито ни очарова. Искаме си самобитността. Когато ден по-късно споделяме с Турат какво искаме, той ни поглежда замислено и тихо, но много спокойно и с уважение, в негов стил, казва: 

“Не бива да очаквате, че всеки ще ви посрещне в дома си. Ако ви познава или сте приятели на негови приятели, ще направи всичко за вас (което вече видяхме). Преди години, когато Памир беше открит от по-различните пътешественици, домашните къщи бяха единствена възможност. Сега вече не е така. Не бива да очаквате гостоприемство от всеки. Те не са длъжни."

И тогава научихме основният урок за Памир: Хората там, обикновените, не свързани с туризъм, могат без нас, те живеят от скромната си земя, която не напускат, но ние без тях – там – не можем.

И още от нещо останахме с увиснали ченета. На път за Аличур виждаме едно попътно езерце – едно мъничко и много красиво, на фона на далечните възвишения! И две жени. Наливат вода. Която после ще примъкнат до юртата си. Чувахме отдалече смеха им. Не ги приближихме – да не ги смущаваме.  

 

И отново се почувствах дълбоко благодарна за съдбата си.

И отново си помислих колко често и безпричнно сме недоволни от съдбата си. 

И ми стана безкрайно тъжно за изгубената ни патриархалност… 

 

 

Следва…

[Гост]

Губи ми се словото за деня, който случихме. И на мен ми се случва да млъкна... Не се радвайте, няма! 😄 Просто не искам да оставям само картинки – макар те да са мега-достатъчни. Желателно е – за моето писателско его - да изцедя поне 1% от шока, който ни се стовари на главите, макар да го очаквах – поне аз. Не, не ни се стовари. Премина през нас като валяк, а ние останахме с отворени очи и залепени в Планината ириси.

 

 

Сутринта, бетер пресни морковчета, се строяваме в мега ранни доби пред джипа – с ръка на сърце признавам, че ги строявам строго моите любими спътнички, ама това е положението, как‘ Сийке 😄  и се навираме прелюбопитно в джипа, за да се наврем в самата Светая Светих на Памир. @patilana и @Malia може би са нямали хал хабер на идея какво ни очаква, но аз съм изяла с кориците Памирския атлас и припадам от вълнение. 

Налага се да припадна съвсем. Стотина метра след началото на пътя Турат прави рязък завой  и се озоваваме в пълен офроуд. Имам предвид, че така подскачаме, щото и трите се хилим бетер Душко Добродушков пред огромна, печена тиква и не можем да си затворим устата, какво остава и да снимаме. Ама снимаме... Не стреляйте по пианиста, той толкова си може... 😄 

 

Просто гледките са потресаващи... Освен гледки има и ухания, обаче. Турат ни е завел в поле с гейзери... 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оказва се, че това не е стандартен маршрут за Pamir Highway, но е „стандартен“ за Турат. Просто показва невидимите части на Памир, извън Пътя. Отварям скоба: с моите спътнички – освен покана за скитане в Афганистан (за него после) - имаме покана за скитане в непроходимите части на Памир, ловуване на разрешени животни и снимане на неразрешени, огън, прясна мръвка, водка – за който пие, от нашата групичка само аз съм грешна... Оффф, размазах се!

 

И след невидимостите се озоваваме до едно от най-красивите езера Булункул (Bulunkul lake), които съм виждала в живота си. Не само като езеро, а излъчване, полет на духа, всичко... Признавам - и се смирих, и откачих! 

 

 

 

 

 

 

 

Турат продължи да ни води по разни Памирски потайности – нямах никаква идея за съществуването на язовир, който може да потопи целия Таджикистан… Когато видиш езерото Сарез (Sarez Lake), не би ти хрумнало, че е една от световните опасности. Не го видяхме, само ни разказа за него Турат. За Сарез трябва специално разрешително... Видяхме Яшилкул, а после започнахме гмуркането е Памир… 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За мълчанието при преминаване на поста, намиращ се на един дъх от афганистанския - и на които афганистанци направо виждахме автоматите и не мърдахме даже - мълча 🙂 И може би ето тези кадри ще кажат какво съм искала да кажа - и какво чувствах, когато се сблъсках с Памир...

 

 

Следва...

[Василена 1122]

Просто велико !

[Гост]

Пътеписание за Wakhan Valley e такава емоция, с която и аз не мога да се справя. Една извънземна палитра от дивотия, планини, разбиващи гледки, нестандартна – и за много хора непонятна – красота. Вторачване в Афганистан и сравнявняването му с Таджикистан – обикновено не в полза на Афганистан.

 

С @Malia и @patilana толкова упорито разпитваме за там и изразявахме очаквания (колко е зле там), щото дори и кроткия Турат се намесва – отново тихо, но с очеизвадни знания, които не намират особено голямо място в съвременната преса. Апропо, Турат говори няколко местни езика, включително урду, както и няколко афгански диалекта...

„Афганите – обикновените, селски люде, са работливи и добри хора. Използват всяка педя зема – точно като таджиките (вярно е, виждаме отсреща на какво ниво в планините афганите са построили нивите си – бел. авт.). Набедени са за тероризъм, от който самите те страдат. Наркотиците са тяхната съдба – твърде много пари има в тях. И ако не ги пренасят, ще бъдат убити. Афгано-таджикската граница не може да се опази – тя е сурова и огромна. И тя е основният път за наркотиците към богатите западни държави. Когато е дефинирана границата им със Съветския Съюз, твърде много киргизи остават заключени на афганистанска територия – без паспорти, без бъдеще. Когато преминат границата, биват връщани веднага. Има афганци, които живеят все още в племенен строй. Те не знаят какво се случва в света, а вождът на селото е реално техният собственик. (преразказът на текста е мой, ако има неточности, упреците нека са към автора – бел. авт.). 

 

(Бележка под линия за история на афганистанските граници: Afghanistan's northern border, along with the boundaries of all of today's Central Asian Republics, were drawn by Josef Stalin. Formalized in the "Settlement of 1922," a series of treaties between the Soviet Union and its southern neighbors, the new borders carved up a region, "comprising modern day Tajikistan, southern Uzbekistan and northern Afghanistan," that, according to Rashid, had been "one contiguous territory for centuries." Like Sir Mortimer Durand, Stalin was apparently keen to create his own buffer zone against the Pashtuns (and the Raj) by stranding sizeable Tajik and Uzbek populations in what thenceforth became northern Afghanistan. With the same purpose in mind, Stalin forcibly relocated millions of ethnic Russians to Central Asia http://hnn.us/roundup/entries/964.html), и още един източник: http://www.iranicaonline.org/articles/boundaries-iii)
 

После Турат споделя последната си идея – да бъде водач на малки групи в безопасния Северен Афганистан, до границата с Пакистан и Китай. Има възможност да извади виза за Афганистан от Кхорог – нещо много трудно през посолствата в Кабул. Кхорог е историческа пресечена точка между Афганистан и Таджикистан, независимо от конфликите. И неведнъж е минавал историческия мост – който и ние виждаме на следващия ден. Нещо, което е правил няколко пъти, включително и с телевизионни екипи. Но никога с жени...

 

Аз – признавам – съм изключително и въодушевена, и изкушена за такова скитане. Моите спътнички подскачат и те екзалтирано и започват да правят планове  Да докоснеш недокоснатото е страст за номади като нас. След известно време последното изречение ми се закарфичва в мозъка - "Но никога с жени...", заедно със замисления поглед на Турат към нас.

 

Една последваща проверка (отнасяща се само за мен) показва, че ако вляза в Афганистан, мога да бъда съдена в UK – като английски гражданин - за тероризъм, особено ако не докладвам за посещението си (отнася се за няколко държави в света, включително и Сирия). Аз, разбира се, нямам и намерение да показвам и крайчето на английския си паспорт в Афганистан (така, както направих и в Иран), но това не отменя факта, че съм подвластна на закона, дори да използвам българския си паспорт.

 

Извън закона, обаче, стоят реалните опасности в дивия, макар и миролюбив Северен Афганистан, макар и с изключителен водач – опасности, които не знам дали съм готова да поема. Но пък в този момент - съвсем безопасно и с огромно удоволствие, наблюдаваме дивата красота отсреща…
 

 

 

 

 

 

Wakhan Valley е Животът с главна буква за Памир. Вода, земя, храна...

 

Ние, всъщност, сме се отклонили от същинския Pamir Highway – ще преминем през пропуснатото на връщане. Попътно виждаме историята на Wakhan Valley, включително Yamchun fort, и бъдещето – включително Babi Fatima Hot Springs, които ужасно мързеливо пропускаме, след като сме се наслаждавали на изворите в Киргизстан… 

 

За катерене, обаче, не ни мързеше чак толкова много и навряхме носа си тук и таме... 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Wakhan Valley е икона за нестандартните пътешественици. Оказва се, те не са никак малко, след като попадаме на цяло рали... Mongol Rally (https://www.theadventurists.com/adventures/mongol-rally/) 

 

А докато се забавляваме искрено с въпросните прекрасни пътешественици и фамозните гледки,  достигаме селцето, в което се установяваме да спим – Ishkashim. Такива готини идиоти видяхме там, че не е истина… Задавам си въпроса дали и ние изглеждаме такива в нечии очи 😄 Едни бяха пристигнали в Лондон - началната точка на Ралито, чак от Нова Зеландия и Австалия.  Имаше едни натурални англичани, четири парчета, всеки от тях поне 1.90 и 120 кг. Наблюдавахме ги как закусват в къщата ни за гости. Ние останахме в съвършено неведение как са се събрали в тяхната количка... 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Следва...

 

[Гост]

Интелигентната и мека реч на Абу тече гладко: “О, тук има много племена. Ние сме киргизи. Таджиките памирци имат кръвта на Александър Македонски, затова са високи, с европеидни черти. Не им го казвай, няма да са щастливи от това. Те са горди да се наричат Исмаили. 
Разказвачката: Когато иранските сасаниди са победени от арабските армии през 636 г., ислямът постепенно се разпространява в региона на Централна Азия. Религията на огромното мнозинство от населението на Таджикистан (и Киргизстан) днес е сунитски ислям. В Памир, обаче мнозинството от хората изповядват вярата на Исмаили, последователи на Ага хан  (Aga Khan). 

Абу гледа в бездната и тъга прониква в гърлото му: “Много са бедни хората, но имат покровител и живеят във вътрешен мир. За разлика от нас (местните сунити, бел.авт.) Ние сме приятели с тях. Не можем да се женим помежду си и това е закон, но много си помагаме. Виждаш ли оня символ, на хълма? Когато президентът на Таджикистан идва в Хорог, той се скрива. Да не се дразни официалната власт. Иначе в нашата отдалечена планинска земя, в сърцето на Азия, почти загубена от външния свят, всички коленичат благоговейно пред една-единствена фигура – най-свещената за тях: Ага хан, духовен водач на 12-милионните мюсюлмани Исмаили. 

Разказвачката: Принц Shah Karim Al Hussaini, Aga Khan IV, един от най-богатите хора в света с британско поданство, живее в Швейцария и е единствената помощ за планинците след разпадането на Съветския Съюз. Животът тук е безкрайно тежък. Всяко петънце земя – дори и вертикално – се обгрижва с всички възможни ръце. И въпреки това не си напускат земята – и строят много. С кал и камъни, но строят. Срамежливи са. Не ни обръщат внимание. Грижат се за семействата си. И просто се молят в техните си зороастрийски светилища. 

 

Застанали сме на ръба на една скала и слушаме омагьосано Абу. След вкусната, макар и скромна вечеря и наистина чудесната закуска, сме отпрашили в посока Хорог, надничаме в отсрещния Афганистан, а след това с плавен завой поемаме в посока към вкъщи...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Трудно ми беше – и продължава да ми е трудно – да изразявям чувствата си от това скитане, макар наистина да опитвам. Трудно е да изразяваш възхищение със семпли думи – пудрата не им подхожда просто. 

Търсим място за обяд. Междувременно прескачаме до Таджикистанското Памуккале. Малко, неблестящо с известност, само местни хора му се наслаждават, но истинско спа – или каквото си мисля, че е истинското спа. Доста и вонящо, имам предвид... Сериозно се впечатлихме 🙂

 

 

 

 

 

 

 

 

А още повече се впечатлихме от обяда. Не от самия обяд – то беше обиране на остатъци от торбите, валута нямахме повече за пазаруване 🙂 а от мястото... Такъв сюрреализъм, не е истина. Разкъсвах се между глада и жаждата за снимки. Снимките победиха 😄 Имам предвид, дъвчих бързо като паток – преди и след снимките 😄 Местните ни гледаха ококорено – явно не бяха много отсядащите тук. Ние още по-ококорено ги гледахме!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Продължението беше фамозно. Всъщност, после за него. Достигаме една махала от пет къщи, Турат спира джипа, обръща се и оповества с мекия си глас: "А това е селото на Галя, в което ми е заръчала, че искате да нощувате."

Дружният смях изплаши един петел, който беше дошъл на разузнаване...

Преди време @Mary създаде за мен един остров, изцяло сътворен от мои желания, мечтания и прочие ...ания, а тук Турат кръсти на мое име цяло – съвсем реално – село. Напредвам в собственостите 😄

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Освен подписването на нотариалния акт, Турат прави предложение: рано е, имаме време да достигнем чак до неговия град (макар и късно вечерта), предлагам ви безплатен подслон и вечеря, а на сутринта спокойни да отпътуваме за Ош, без риск да си изпуснете полета. 

За мен предложението не беше изненада. Аз силно допусках сходен сценарий - нямам предвид гостуването, а оптимизиране на маршрута, още когато водачът ни „подмести“ предишната нощувка, но нямам навик да се запъвам като магаре на мост, още повече когато ни се мисли доброто. 

В контекста за маршрута и времето за него да споделя моето лично мнение: да, маршрутът ни беше стегнат, но не беше претоварен. Ако имах възможност, бих добавила още един ден – просто защото возенето с Тойотата е твърдо, ама наистина твърдо, и ако човек не обича такова друсане, може да има проблем (обаче друг джип – с меко возене – не би издържал на терена). За повече време - не мисля, че щеше да е нашата чаша чай. За мен беше магия – но магия на ръба на зоната за комфорт. Мисля, че добре се бях справила с планирането...
 

Щях да казвам за продължението. Всъщност, нямам дума. Една върховна дивотия, с дива красота, а аз пищя – отново. И после моля Турат да спре. И пак пищя. И отново го моля. И пак. И пак. Аз съм на върха на моя свят... 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Има и едни по-особени гледки, които са повод Абу и Турат да ни разкажат за отношенията им с Китай. По-точно за зависимостта на Таджикистан от Китай…

И как лесно се взимат заеми.

И как трудно се връщат.

И как вместо връщане Китай иска достъп до Памир и изключителни права за разни дейности...

И как пътищата – неподходящи за ТИР-ове – са просто разбити.

И колко смърт има по тях.

И как заемите съвсем забатачват икономиката на Таджикистан.

И как никакви пари не се отделят за Памир от правителството.

И как Китай предлага опрощаване на всички дългове. Срещу едно-единствено “нещо”. Самият Памир.

И как Русия предлага помощ, но никой не смее да поеме политическата отговорност. Китай или Русия.

 

Ще спра дотук. Решение не е взето. Политиката е нечиста история – за разлика от Памир и памирците... Просто исках да разкажа това, което на нас разказаха.

 

П.П. Браво на @Malia за кадъра, вече ми беше неудобно да моля Турат да спира.

 

 

Приземяваме се в дома на Турат късно вечерта, наистина уморени. Не е само до пътя. Емоциите са потресаващи.  Съпругата на Турат ни е спретнала вечеря и уютна постеля. Ние просто легнахме и умряхме!  🙂

 

 

 

Последният ден ни ошемети окончателно. Не, не ни умори. Знаехме, че още няколко часа и ще прегърнем цивилизацията. Просто ни ошемети. 

 

С различната перспектива, която бяхме пропуснали в тъмнината на първия ден;

С тъгата на красивата бездна;

С уханието на зимата – животните се прибираха на ниско и топло и споделяхме заедно платното;

С последните снимки, които бяхме пропуснали да си направим с гордия овен – снимките никога не ни стигат 🙂  

Със замръзналите сетива от цветността на скалите...

 

Някак усещахме величието на живота именно там, където той трудно се съхранява.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пътуваме в тишина. Само веднъж мекият глас на Турат меко я нарушава. „Галя, а ти нали там ще видиш за някоя фирма, нали?“ Кимам мълчаливо...

Преди дни, докато се въртим около джипа и правим проверки на ходовата част – Турат и Абу правят проверки, ние зяпаме с компетентен израз 🙂 - Турат разказва за Тойотата. Личи страстта в гласа му...

 

Купена на старо. Знае й всяко болтче. Отдавна не правят такива. Само механика. С огромна издръжливост. Зимата почти я разглобяват. Напролет – сглобка почти от нулата. Този джип е и хляба, и ножа им. Турат обикаля с него от 20 години. Пробива пръв. Усеща как магията на Памир ще омагьоса хората.

 

И разбира се, оказва се прав.

И разбира се, той няма готови пари, с които да направи голям бизнес и работи само за хляба на семейството си. Много почтено. 

Само където усеща как Тойотата започва бавно да се предава, като стар индиански кон (откъде ми хрумват такива идиотии...). И тогава за него наистина ще стане много, много труден живота. 

И откровено ме пита: „Галя, а ти можеш ли да помогнеш да намериш с някоя фирма – да ни стане спонсор? С джип. Да опиташ, а? Сега Тойота пуснаха един джип, само за пустинята. И е точно за Памир. Само че откъде да вземем 40,000 евро...“

И го казва открито, простичко, без молби или преструвки. Такива са памирците. И ми показва джипа (не се предлага в Европа). И виждам надеждата в очите му. 

 

Всеки си има своята мечта. Нямам хал-хабер идея дали мога да помогна. Вероятността е почти нулева. Досегашните проучвания са на кота нула. Аз не съм чудотворец, но... Много много искам да си я постигне Турат! Много! И много силно му я желая. Защото такива хора са солта на земята.

 

Благодаря на всички за вниманието и времето да прочетете този суров пътепис. Някога ще го понапудря, но засега ви го поднесох без преварка. 

@patilanaи @Malia – благодаря ви, дами. За мен беше чест и привилегия да ми се доверите за това изключително пътуване. 

 

КРАЙ

 

 

 

[Malia 84]

Чудесен разказвач си