Хобитите из Малайзийско Борнео

[Lindt 36491]

Някои пътувания се измислят по-трудно, отколкото други. Това беше едно от тях. Ние много обичаме Югоизточна Азия и все си мислех, че едни билети до Куала Лумпур зимата отварят 100 интересни възможности. Но не е съвсем вярно. Сезони, валежи, условия, отчайващи трансферни времена до неразработени места, за които няма информация, достатъчно убедителна за мен, че си заслужава да отида. 

Борнео отдавна е в списъка ни. Въпреки че е 3-ти по големина остров, посещенията му са доста по-кратки, отколкото размерът му предполага. А ние хич не обичаме да ходим набързо някъде и да комбинираме държави. Ако някоя страна не може да уплътни 1-2 седмици, че да остане и за друг път, просто няма да ходя и толкова. @ivooo каза, че Малайзийско Борнео може, значи може и дестинацията победи всички други претенденти за декемврийската ни отпуска.  

 

Аз обичам природата! Сърцето ми е тотално неподатливо на трогателни истории за хора, но не е така за животни и растения. От цяло Борнео са останали под 20 процента естествена гора. От рифовете му също не е оцеляло много, а там унищожението върви със сходни темпове. Колебаех се дали  всичко това ще ми понесе или гледките ще ми разбият сърцето. Натежа коментар във трипадвайзер - към момента Малайзия печели повече от палмите, отколкото от туризъм и единствено от нашите пари зависи дали тези защитени територии, резервати и рехабилитационни центрове ще се финансират и ще оцелеят.

 

Това пътуване не е като другите ни - не харесах държавата, градовете, строителството, маслодайните палми, местните хора, правилата за пушене, храната, отношението към животните, многото полети, комарите.... Обаче се влюбих в останките от горите, маймуните и приматите, звуците на джунглата, реката, големите пеперуди и рифа около Мабул. Така пътуването ни се брои за успешно и финал на чудесна година за нас. Но няма да ходим повече в Малайзия, освен транзитно. 

Когато му дойде времето, ще посетим и индонезийските остатъци съвършенство. Овен ако @ivooo не ни изпревари и  с разказа му не сложим X на Маратуа. 

[Lindt 36491]

Първи стъпки в Малайзия

 

Може би сте видели в другата тема, че пътуването не започна според очакванията ни 😉 

Кацахме следобед и искахме да хапнем на летището нещо вкусно, да се трансферираме до близкия Мьовенпик и да се излежаваме на басейна докато ни се доспи.

Коледното ни парти беше в деня преди полета и не ми беше останало време за сън. Мирно си проспах полета до Истанбул и времето на летището им в следната позиция:

 При качването обаче в самолета за Куала Лумпур рязко се разбудих и сетих, че отказвам пушенето от 4 часа. Защо...? 

Толкова място бяха предвидили за нас turkish airlines (гръм да ги удари! ) Жижо не е от дребничките, но не е и гигант. Така че позицията, в която пътува 11 часа е абсурдна и при пристигането не беше в много по-добро настроение от мен (15 часа без пушене).

Храната им ставаше и колкото и да сме любопитни, ако сме яли точно преди кацане, ни е трудно да огладнеем веднага. Та на международното летище нищо не ни се стори вкусно. А и не приличаше на МОЛ. Това явно е описание за другия терминал, този е тотално тъп. 

 

Трансферът ни отне почти час на надут климатик, заради свръх задръстване около паркинга на хотела. Имаше някакво изложение в съседните сгради и стотици коли влизаха и излизаха. Да бяхме слезли и ходили пеша, ама кой да се сети? 

Басейнът не работеше по времето, в което стигнахме. Защо дадохме 70 евро за хотел в нищото, без нищо за правене, с разделени легла, и безплатни трансфери, отнемащи 1 час? 

 

През нощта се събудихме малко гладни и пихме чай, (само по 1 захарче ни бяха дали, не ни засити), обикаляхме минималистичната зелена площ на хотелището и се чудехме на избора си 🙂

 

Изкарахме до сутринта и се отправихме към летището, да вземем да хапнем и пием кафе в бизнес салона, че не сме си изхарчили посещенията. Докато минем проверките обаче ни оставаше 1 час.  А се оказа, че бизнес салона е преди проверка и трябва да се върнем.

Не ни мериха раниците, сериозно надвишаващи изискванията на airasia. Не знаехме дали и втория път, ако се върнем, ще имаме късмет с това. Така че бяхме жадни, гладни, кисели и вече подминали цялата част с храна и нещо за правене на летището. 

Седнахме да ядем някакви нудъли с по чаша нескафе. Пилешкото миришеше на антибиотици повече от треторазредно заведение в София и вече бях доста обезпокоена за малайзийската ни диета.

Единственото ни забавление от краткия престой в континентална Малайзия беше да се омажем до ушите с тези клечки и табелките из тоалетните. 

 

Ето го нашия спасител от тъпотията: 

 

[Светославов 4054]

Преди 1 час, Lindt каза:

...turkish airlines (гръм да ги удари!...

Сакън, че скоро ще летя с тях! 🙂

[Lindt 36491]

преди 15 минути , Светославов каза:

Сакън, че скоро ще летя с тях! 🙂

И аз това си помислих, нека да е в офиса им.  Къде ще летиш? 

[Lindt 36491]

Пристигане в Кучинг

 

Много сме доволни от АirАsia. Да не кажете, че само хленча 😉 Всички полети бяха навреме, без чакане на опашки, на ръкав, не ни беше супер студено и тясно, стюардесите не се държаха като на битака и какво друго да му трябва на човек? 

Храната им е абсурдно евтина и изненадващо ядлива. Забавно ми беше, че азиатците явно не са пътували много с  онези уроди търкиш, така че даже не стават, за да стигна до вътрешна седалка. Прескачах няколко пъти азиатки, не е лесно, но е осъществимо 😉

 

На летището в Кучинг Жижо си направи селфи, регистрира се в grab и с това започна истинското ни пътуване.  Апликацията е супер полезна, колите нови, шофьорите любезни, а цените са напълно разумни.

Искахме да намерим репеленти и плодове преди да стигнем до Бако.  Не очаквах там да има нещо особено за ядене, а на летището в Куала Лумпур от недоглеждане се бях сдобила с  натурална лимонена трева за 7 лв и това не беше ок за 2 дни в маларийна джунгла. По тази причина ни закараха в центъра и ни оставиха да опознаваме възможностите за пазаруване. 

 По пътя минахме из по-поддържани части на града. Около реката ни се видя занемарено и олющено, а моловете бяха странни неща. Опитите за пазаруване бяха толкова комични, колкото на недоразвит филипински остров. Влизаш в едно хале, вътре са наредени щандове с крещящо оцветени дрехи от лоши материи, мъниста и обувки за 1-2 лв. Намерихме препоръчан чейндж и обслужването беше бързо, без нужда от паспорт и поименно надписване на серийния номер на всяка банкнота. Хранителен магазин нямаше, та яво не бяхме във Филипините все пак. 

Прехвърлихме се в отстрещното хале. Супермаркет отново няма, но има огромен магазин с пакетирани подозрителни сладки неща, наполовина празен, с прашни рафтове. И подозрително гледащ продавач. Не намерихме нищо от това, за което сме тръгнали, но седнахме отпред да пием сокчета и да хапнем по нещо. Извънредно неуспешен опит за опознаване на местната кухня, ама то не всичко става от първия път. Всичко беше пресолено, а половинката сушена риба с кости, беше направо невъзможна за преглъщане. А такова доверие имам при поръчки от обедно меню...

 

 

Предвид евтините услуги на grab, защо ни хрумна да чакаме в жегата раздрънкан автобус без разписание?  Аз слънчасах и заспах на спирката, но Жижо за час чакане превъртя в главата си всички възможности, ако пристигнем след потеглянето на последната лодка за Бако.   

А, да, сетих се защо, спестихме 30 рингита. И видяхме много сладка мишка. Имало е смисъл!

 

Автобусът ни остави при касите за такса за парка и до нещо като мърляво пазарче. Пробвахме си и там късмета и се сдобихме с чепка неузрели банани и някакви непознати скъпи плодове в черупка - crystal fruit.  И кутия шоколадово мляко, това е почти единственото годно за пиене нещо, което открихме за 2 седмици. 

 

Вече споделих, че системата с лодките в Борнео е нефункционална и доста вбесяваща. В Кота Кинабалу например се озоваваш в зала с идентични щандове на фирми. Принуден си да избереш една от тях, като те предлагат едно и също на еднаква цена.  Ще си кажете, че няма значение  от кой ще вземеш билетче... но уловката е, че не можеш да се върнеш с чужда лодка. И не знаеш на щанда, на който се спреш, дали си първия клиент или вече има и други участници, търсещи същото като теб.  Неразбиращо си платил отиване и връщане и почваш да чакаш. Какво и колко не са ти казали.

Дори друга фирма да е събрала вече хора и да тръгва, когато ти трябва, ти трябва да си чакаш твоята фирмена лодка и да си търсиш други балъци, с които да си поделиш разходите. Ако няма, чакаш.

В Бако беше малко по-различно офермено или просто твърде бързо бяхме припознати като чаканите балъци и други бели ни повлякаха с тях, за да отплават най-после.  А ние не вникнахме в детайлите на организацията.

Но в резултат от лишената от логика система, по цял ден се разхождат полупразни лодки с изнервени от глупости туристи.  

Ей този също чакаше 🙂 

 

Ето, появява се и нашата лодка и най-сетне ще тръгнем нанякъде: 

 

Ако сте се чудили как Bako National Park е на брега на море, но никой не плажува там, ами цветът на водата и мириса около колибите вероятно е някаква причина 😉 

[Lindt 36491]

Избрахме Бако, защото обичаме да ходим. А там има пътеки, по които е безопасно да се движиш сам. И това ни се видя извънредно голямо предимство. Не можеше да се изпусне от програмата. 

Недостатъците са, че в парка има само един вариант за настаняване. Честно, ако погледнете бунгалата, ще искате да платите повече за друго място. Ама няма. Така че давате 100 MYR за 2 нощувки и почвате да се молите да няма ужасни петна по леглото, да има чиста повърхност и да може да ползвате банята, без да настъпите нещо живо. 

Реално предвид цената, местоположението в джунгла и ужасяващите отзиви, настаняването се търпи. Не е по-лошо от хижа в България, даже си е само твое. И заведението не е безнадеждно. Явно сме били гладни, защото яденето ни се видя най-доброто, което бяхме опитвали в Малайзия. А имаше и бира.

Това ни е къщата:

 

Лодката ни стовари на кея, нарамихме раничките и нетърпеливо се отправихме към регистратура. Осведомихме се за всичко - трябва да се записваме в тетрадка къде отиваме и кога тръгваме и да се приберем преди 17 ч. И в парка няма пиявици. Проверихме си стаята, оставихме си нещата и излязохме за най-кратката пътека - за оставащите ни 2 часа реално нямахме време за друга.

Така и не намерихме репеленти, на които не пише 100% natural. Та вървим си ние по пътеката, шепнем си, за да не изплашим животните, все едно те планират да ни се явят в цялата си прелест и се чешем. Не се тревожех преди първите 40 ухапвания от комари. Но накрая стана толкова нетърпимо, че забравих да слушам гората наоколо. И да се наслаждавам на светещите листа. И на песните на птиците. Исках само да се прибера, завия през глава и да се отдам на молитви комарите да не са болни от нищо. Жижо не допринасяше за настроението на групата. Беше забравил, че в джунглите е топло, влажно и лепкаво. И той искаше да се прибере, но определено не и да се завие. 

С подвити опашки си довършихме разходката, не успяхме да снимаме нито един източник на шум и клатещи се клони и се върнахме за кратка почивка и анализ на чувствата си. Изненадващо на пейката до брега нищо не ни хапеше. И подухваше. И започнахме малко по малко да се сещаме защо сме дошли тук по дяволите.

Докато си почиваме, видях бяла опашка. По пътя бяхме видели маймунки, но много нависоко и твърде бързи, за да ги разгледаме добре. Тази опашка обаче беше голяма и доста неподвижна. Така че сръчках Жижо да става за инспекция и бавно се приближихме към дървото. Първият ни пробоскис 😍

 

Пробоскисите живеят единствено в Борнео в мангрови гори. Е, Борнео е голям остров, много брегове и съответно гори, няма опасност за тях, би си казал някой. Само че са останали около 1000 представители на този вид. Основно в резерватите Бако и Кинабатанган и рехабилитационните центрове. 

Не са най-красивите маймунчета, но определено се отличават 🙂 Най-често живеят в харем от 1 мъжки и десетина женски с бебетата.  Мъжките са с перманентна ерекция, та явно присъствието на бебета не ги затормозява.

Хранят се с листата на това дърво, малко семена и коренчета или насекоми, ако са отчаяни. Не могат да обработват захар, така че са странни маймуни, които не се хранят с банани. Могат да консумират краставици и гуава, така че с това ги хранят в рехабилитационния център в Сепилок. 

Позиционират се на края на най-тънките клони над водата и там се хранят и спят. В случай, че се появи хищник, се събуждат от разклащането на клончето и скачат във водата, за да се спасят. Скача едновременно цялото семейство, това ги предпазва от крокодилите във водата. Или поне по-голямата част от тях. 

 

Позяпахме нашия маймун поне 30 минути. После си намерихме друг. Срещнахме група с водач, които ни пратиха надолу по пътеката за silver leaf monkeys с бебе. Те също като пробоскисите са застрашен вид. Заради изсичането, палмовите плантации, лов, нелегална търговия...

Това, че бебетата им са оранжеви пухкави топчета, ги прави неотразими в моите очи. За съжаление вече се стъмваше и фотографските ни умения не можеха да се справят с подскачащи полудиви маймуни. Тоест това е, за по-хубави, цъкнете на линкчето 😉 

 

След вечеря с бира, имахме намерение да се присъединим към нощна разходка с водач. Завръщането на комарите обаче ми попари ентусиазма. Оставихме го за следващата вечер, защото имах тайна надежда като отвори глупавият магазин, в него да се продава чудодейно средство за борба с насекомите. 

[Брани 27893]

На тоя остров Кучинг си представях повече кучета да има, а не така необезпокоявано спящи котки (в което само по себе си не виждам нищо лошо) ...

[Lindt 36491]

Ден 2 в Бако 

 

В стаята ни не лазеха никакви неща. Всъщност в цяло Борнео в стаите ни нямаше комари. На някои места имаше спрейове за стаите, наистина ефективни. Ако се продаваха и такива, които да напръскам върху себе си, щеше да е велико. 

Предимството на комарите в Борнео, за които за жалост ще четете още дълго, е, че са като тези в Шри Ланка. Разкъсват ме за минути, но на следващия ден няма следи от ухапванията. Направо щяха да са симпатични, ако не планирахме първата си разходка в Африка и не бях прекарала много време в четене защо не ми се разболява от малария. 

Всъщност на това пътуване забелязах, че съм остаряла. Страх ме е за собствената ми кожа. Не си мих зъбите с чешмяна вода, дразнех се  на тоновете лед в напитките, притеснявах се да пия  директно от кенчето и гледах подозрително суровите зеленчуци. Много неприятно, доста по-трудно се живее предпазливо. 

 

Така де, ние се наспахме в бунгалото на Бако за 10 евро на нощ. Къпех се някак с хладка вода, мрънкайки под нос за това как мразя такива неща. Почудих се отново какво щеше да е, ако бяхме отишли в Раджа Ампат.. Някои места изглеждат много яко и весело, докато не заживееш в тях. Или в подобни. Но подготвена, че в този парк ще е пълна отврат, всъщност останах приятно изненадана. Та може би на ден 3 щях да спра да обръщам внимание на нещастните подробности. 

 

Придържайки се към каузата да не ползваме излишни пластмасови бутилки , а да ни рефилват шишенцата с вода за 1 MYR, излязохме на разходка без никаква вода. Но заведението не беше толкова ранобудно като нас и така си обикаляхме из джунглата 2 часа 🙂 Смотаняци! За сутринта си избрахме мангрова гора и пътека до един плаж с прасета (нямаше). Много хубава разходка беше и не ни ухапаха повече от 20 пъти.

Рачетата😍

 

Тук седнахме на едно камъче, извадихме телефоните и затърсихме хотел в Кучинг. Така де, беше 8 сутринта. До 15:00 ще сме минали още поне 2 пътеки в джунглата, ще сме обядвали, ще сме намерили маймуни, слушали птици и тн. Не беше ли по-добре да разполагаме с меко легло, климатик и топла вода след тези подвизи?  

 

След освежаващ чай в кафетерията и възстановяването на литъра вода, който бяхме загубили от активната разходка в джунглата, направихме налудничев опит да минем още 5 км на 30 градуса. Не ни е лесно да си признаем, че ходенето не е подходящо за всички места по света. На мен ми е добре, но Жижо малко агонизира 😉

 

Качихме се на една платформа, за да видим Бако отгоре, но не ни се получиха снимките сещу слънцето, така че ще трябва да проверите лично гледката от беседката. Най-якото на разходката бяха невидимите птици. Всъщност на всички гори в Борнео това им е най-хубавото - звукът. Не мога да го пресъздам, просто усещането да си там и да чуваш всичко е невероятно. 

Стигаше ни толкова ходене за деня, така че се отдадохме на нищоправене. Например изяждане на кристалните плодове. Това вероятно може да се направи и по по-умен начин, но ние излязохме на нашата веранда и ги настъпвахме, за да счупим черупката и после изяждахме плодчето, ако не сме прекалили с натиска и не се е разпльокало по пода. 

Покрай къщата ни правеха ремонти, което не безпокоеше катериците по съседните дървета, но заглушаваше красотата на мястото и се преместихме в кафетерията. 

Обядът беше голямо забавление. Не харесахме изложената готова храна и попитахме дали може да получим от написаните на таблото ястия. Отговориха ни положително. Не че знаехме какво са точно, но щом ще ги направят сега, супер. Накрая получихме чинийки с избрани от друг съставки от същите купи, които не искахме да ядем 🙂  Докато се разберем кой кое намира за по-ядливо и дойде един макак да ни отърве от трудностите.  Тези животни са изключително бързи, нахални, агресивни и всеядни. Все пак мисля, че яйцето му допадна най-много. А купичката с лют сос я изсипа в устата си и само я хвърли ядосано встрани. Аз ако бях изяла това, щях да обикалям Бако 2 дни. 

Между другото рейнджърите, които засичахме по главната алея, много се радваха да ни водят до съседно дърво или пътека, за да ни показват животни. Така намерихме няколко харема с играещи си пробоскиси, а също и доста внушителна змия. 

А, ето и едно маймунче с ерекция 🙂

 

И плажът! В далечината бях видяла, че си играят сребърните маймунки, но баба Жижо не ме пусна да се приближавам до този тип животни 

преди 21 минути , Брани каза:

На тоя остров Кучинг си представях повече кучета да има, а не така необезпокоявано спящи котки (в което само по себе си не виждам нищо лошо) ...

Всъщност този град е градът на котките. Ние, разбира се, не снимахме нито една от абсурдните статуи на тези достойни животни и като туристи, търсещи само автентични усещания, пренебрегнахме и музея за котки.

 Why Kuching, Malaysia is Called 'The City of Cats

[Lindt 36491]

Отново в Кучинг 

 

В 13 часа намираме французина, живеещ в Сингапур и приятелката му индийка. И двамата са кльощави и с проблемна кожа, а покрай разказа за Френска Полинезия сега си ги представям и с пистолет, но не ми стават по-симпатични. 

Защо е важно това? Защото, за да си тръгнем на следващия ден, както беше планът, трябва да си доплатим за лодка в по-ранен час. А ако си тръгваме днес, както искаме, трябва да си намерим приятелчетата от лодката. И да я викнем всъщност.

Те обаче в момента на намирането си, се опитват да ни изоставят и да потеглят с лодката на дебел китаец. Наредили са се на плажа в очакване с багажа и си говорят сладко-сладко. Е, не им се получава, защото може да има събрани хора и лодка, но тя не е тяхната. И няма да ги качи. Трябва да си намерят из парка други балъци от тяхната фирма или да си платят допълнително, за да ползват вече купеното си билетче. 

Готина схема, почти никакъв шанс да се появи доволен клиент 😉 

Та ние искаме да си тръгнем, те също. И двете страни са си платили за това удоволствие и не им се плаща още. Така че звъним на лодкаря да идва, хващаме се за ръце и запяваме щастливи песни за хармонията между нас. Е, не точно, аз отивам да оправям багаж и да снимам маймуни за последно. Мизантропска работа. 

В уречения час - 14:00, виждаме лодка. Ще ни вземе от брега, защото е отлив и не може да стигне до кея. Няма проблем, ние сме по-страшни от крокодилите. Налага се обаче мъжете да бутат лодката. Тя пък кой знае защо забива нос в дъното. И я заливат 2-3 бързи вълни. Раниците на 4 туриста са под вода. Документи и телефони, киндели, както и фотоапарати оцеляват по чудо. Спомням си скорошен разказ за едно обърнато кану и заключвам, че търсенето на пералня едва ли е кой знае каква драма. 

В общи линии стигаме на кея на 23 км от Кучинг, а от нас тече кална вода, вместо оптимизъм, че ще намерим кой автобус да ни качи. Обаче някакъв човечец веднага предлага да ни закара с кола до Кучинг. За 40 MYR общо за четиримата. С неизвестния автобус би било 20. Жижо ме гледа въпросително. Обикновено си четем мислите и се чудим защо си правим труда да говорим, но сега ме пита дали сме съгласни. Не само сме съгласни, но сме готови да разцелуваме шофьора. 

Качва ни човекът и се понасяме към цивилизацията. В колата се носи упояващ аромат на узряло манго. Има поне 6 касетки в багажника, но не се продава. Почвам да се моля да няма да ни развали пари и да получим 2-3 плодчета. Разпитва ни какви са ни плановете и къде ще спим. В резултат се договаряме за още 10 MYR да ни остави по хотелите.

Ние не сме резервирали още, само сме си избрали. Има си свободни места в букинг, но на място девойката ни обяснява, че са fully booked. Ние сме очаквали отстъпка като отидем на крака, но не работят така нещата в съвременния свят. Даже няма места. Не може да ни продаде стаите, запазени за букинг и ни казва да резервираме през платформата. Това и правим, а междувременно се осведомяваме, че има пералня и сушилня на нашия етаж. Чак такова щастие не сме очаквали и ако не бяхме натоварен с багаж, сега вече щяхме да се хванем за ръце и да танцуваме. Жижо няма нито една суха дреха, така че по принцип прането извън хотела щеше да е изпитание. В случая обаче ние реално нямаме никакви трудности. 

Обичайно перем с кърпички, улавящи цветовете, но сега рискувахме и всичко излезе чисто, сухо и миришещо хубаво от сушилнята. Яко!

Междувременно сме научили къде има магазин за електронни цигари. На няколко километра е, които Жижо отказва да минем пеша и си викаме грабче. Докато го чакаме, изяждаме чепка узрели банани от магазина, а аз се уверявам, че продават бира. По-добре просто не можехме да си изберем хотела. 

По принцип наистина планирах да спра да пуша. Обаче.. седя си в Бако, пия чай, гледам една жълта пеперуда с размера на юмрук и си мисля: "е, колко хубаво си почивам тук и пеперудата щеше да е супер, ако можех и да пуша". Половинката няма зависимости и не разбира как така пеперудата ще стане по-красива, ако аз пуша. Не разбира и защо това да гледаме подскачащи катерици ще стане по-приятно, ако пуша. Обаче е умен мъж, знае, че дори да няма никакъв смисъл в усещането, наистина ще се чувстваме по-добре, ако половината ми съзнание не е заето в овладяването на зависимост. 

Спомнях си го по-лесно това с абстиненцията в Сингапур и Бали. И си мислех, че това пътуване ще е подходящ втори опит. Обаче сега се чудя дали нямаше да харесам дори тези сакати Джилита и смотания Ломбок, само ако можех да пуша на тях... 

Та снабдявам се с цигара и си подскачам из мола. Dabo ни е казала, че репеленти с deet няма в Малайзия, но ще търсим друго активно вещество. Първа аптека, втора аптека, трета аптека... на четвъртата вече се отказваме, свършили сме достатъчно полезности за деня, време е за вечеря.

Виждаме корейско заведение и отиваме да проверим какво ядат тези хора. Не за друго, ами аз през годините съм се доверила на определени хора във форума. И щом @Sun4o  казва, че е вкусно, значи е вкусно. На мен ми е писнало 3 дни в нова държава да ям тъпотии, а Жижо е любопитен обича ли или мрази кимчи. Опитът е успешен, изяждаме си всичко и почваме да гледаме на света по-розово. 

[Lindt 36491]

Почивен ден 

 

След заслужената почивка се събудихме в много по-добра форма от предния ден. А може би просто вече започвахме да се аклиматизираме. Полетът ни беше по обяд, така че можехме спокойно да разгледаме забележителностите на Кучинг, а следобед и тези в Кота Кинабалу. А ние сме известни като запалени градски туристи, така че едва ли ще изненадам някой с това, че не направихме нито едното - сутринта прекарахме на басейна в Кучинг, а следобеда около този в Кота Кинабалу. Мислехме си за думите на французина от вчера, че в Сингапур е също толкова скъпо да си вземеш апартамент, колкото и в Париж, но към него върви басейн, целогодишна възможност да се разходиш в зеленина и фитнес. 

В Кучинг ни хареса повече - водата беше с приемлива температура, а размерът на басейна и броя шезлонги съобразен с желанието на живущите в апартхотела да прекарват почивния си ден там. С дрехи, разбира се 🙂

В Кота Кинабалу бях резервирала 3 нощувки в Mercure. Не намерих хотел с градина в центъра, така че след дълго взиране в букинг, си подбрах настаняване с шарени, весели снимки, удобна стая и басейн на покрива. Най-тъпото място на света 🤣! С ужасна гледка към неугледното пристанище, тоалетна без истински врати и басейн 3 на 5 метра с точно 4 шезлонга, Тоест снимките на басейна бяха в реален размер. За около 25 етажа.  А, и петната по завивките и дивана... Така и не ни смениха чаршафите, но пък чак на последния ден забелязах, че е трябвало специално да окача някаква хартийка, ако имам такива желания.  Всъщност в това пътуване затвърдих липсата си на интерес към хотелски вериги. Никой голям хотел не оправда очакванията ми, а те не бяха високи. Само да отговаря на описанието си. 

 

Завършихме лежерния ден с вечеря на пазара с морска храна на Кота Кинабалу. Всичко беше изключително вкусно и евтино, за хигиената всеки сам си преценява границите 🙂 

А гледайки изумителното количество риба, раци, скариди, миди и калмари по сергиите, съм направо изумена, че все още има живот в морето. Насладихме се и на първият си вкусен мангов шейк в живота 🙂 

Единственото ни културно мероприятие в този ден се оказа детски коледен концерт в МОЛ-а 🙂 Някои от дечицата видимо скучаеха и искаха да избягат в началото, но на  Feliz Navidad просто избухнаха!

Прекарахме доста време да ги слушаме. В  мюсюлманска държава е наистина любопитно когато празнуват Коледа. Не че можеш да спреш децата да гледат филмчета и да искат шарена елха и подаръци, дори да искаш. Но нямат ли баби и дядовци, които да цъкат с език, че те си имат примерно кукери и е по-правилно да си наметнеш вмирисана козина и звънче, вместо костюм на Батман? 

[Lindt 36491]

Кота Кинабалу и островите Тунку Абдул 

 

Много държах някак да включа Кота Кинабалу в пътуването. Заради рибния пазар, от чийто снимки съм огладнявала многократно. Заради Маунт Кинабалу, който обаче имаше толкова абсурдна цена за спартанско настаняване и изкачване, че по-добре да отида за седмица в Грузия например (350 eвро на човек). Но пак имаше вариант да се помотаем един ден в подножието на планината и да подсмърчаме, гледайки върха. 

Само на 15 минути с лодка е и препоръчана за шнорхелинг група от 4 острова. Защитена територия, чието име така и не запомних, но има гугъл за тази работа - Tunku Abdul Rahman Islands. Коментарите в интернет са противоречиви. Магеланските са по-скоро положителни. Но така или иначе навсякъде се натъквах на едно и също - за шнорхелинг там, за дайвинг около Семпорна. И тъй като първата ни задача в пътуването беше да резервираме 5 дни в района, препоръчан за дайвинг, любопитството ме човъркаше да направя лично сравнение между двете места. 

По едно време се бях отказала от идеята за Кота Кинабалу. Но когато резервирахме в Бако началото на пътуването, се оказа, че директни полети няма и трябва да минаваме през КК. Това е знак, рекох си аз, изрязах по ден от най-красивите места в пътуването ни и вместих този град. Проста Марти, проста! 

Видимо е вероятно, че не се кефя на това си решение. Така че няма да разказвам с удоволствие, но е мой дълг да правя паралели и да спестя този тъпизъм на някой с подобен на нашия вкус. 

Кота Кинабалу е мръсно и неугледно място. Островите са с разбити рифове и огромни количества боклук по плажовете и във водата. Резортите не изглеждат привлекателно. Тоест ако прочетете, че това са Малдивите на Малайзия или някаква такава простотия, затворете страницата. Ако си мислите, че срещу 200-300 евро ще се спасите от неустойчивия риболов и тоновете отпадъци, от 1000-те туриста на малък плаж и ще получите късче от рая, не е вярно. 

Ние не сме дали толкова пари, така че няма да казваме на хората, че си струва, за да се прецакат и те 😉  Освен това престоят ни всъщност се оказа забавен. 

 

В ден 1 закусихме гадости на пристанището. Подгответе се предварително с храна, който и да ви казва, че там има изобилие от варианти за всеки вкус 😉 В ден 2 ние си бяхме научили урока и си помъкнахме кафета, нарязани плодове, кокосови бисквити и прочие провизи за тропическа почивка на плажа.

Първият ни ден беше най-вълнуващ 🙂 Посетихме Манукан и Мамутик. Само докато ни претоварят 3 пъти от лодка в лодка, за да бъдат удовлетворени от резултата мина час 🙂 

 Тълпите бяха огромни и прииждаха безспир през целия ден. Но не седяха на плажа, а се подреждаха на маси за пикник на втора линия. Това е предпоставка да имаме райски плаж за себе си, но пясъкът беше гаден и с боклуци; дърветата, пазещи сянка бяха дом на змии, а малкото оцелели животни във водата доста агресивни - таралеж обстреля Жижо с 100 прозрачни бодли, а дребна риба го нахапа до кръв. 

С две думи занимавахме се с глупости цял ден. Не си починахме, но се посмяхме доста на всички неочаквани случки. Най-любим момент ми е как Жижо загрижено показа на настаняваща се до нас туристка змията на дървото, а тя избяга с писъци. И как в мюсюлманска държава, където не трябва да демонстрираме близост, на обществено място си натиках главата под кърпата на Жижо да чистя бодлички от дупето му. 

Но пък намерихме страхотните гущери 🙂 

 

В ден 2 последвахме съвета на Зани, а и нямахме какво друго да правим, посетихме Сапи и потърсихме страничния й самотен плаж. Краткият път през джунглата надвиши 30 минути и премина границата ни на търпимост към изяждащите ни рояци комари и спъването в клони по пътечката, та така и не го видяхме. Но намерихме разкошни рачета. 

Така изглеждат кейовете по цял ден - не че идват и си тръгват чак толкова много хора, но докато разберат къде и кога трябва да се качат, с коя фирма са се ангажирали, положението се напряга. 

 

Следобеда прекарахме на Гая. Там по плажа се разхождаха космати прасета и според мен ги бяха завъдили нарочно, за да не идват мюсюлмани. Имаше само корейци и китайци и дълбоко вярвам в наличието на пъклен план да завоюват острова. Нямаше змии по дърветата. Ама имаше орда макаци и пак не си почивах, зорко следейки дали някоя няма да се пльосне върху мен и пак да си правя ваксини. 

 

Ето тук си седят всички хора. Редят се на опашка, взимат храната, сядат си на масичка и не мърдат. 

 

Въобще обиколихме ги островите, много се забавлявахме, но нямаха нищо общо с очакванията ни за парченце от рая 🙂 

 

 

П.П. Следващата доза хейт е чак в Семпорна, така че може спокойно да продължите да четете 🙂

[Брани 27893]

преди 3 часа, Lindt каза:

Но нямат ли баби и дядовци, които да цъкат с език, че те си имат примерно кукери и е по-правилно да си наметнеш вмирисана козина и звънче, вместо костюм на Батман? 

Ама може ли такова нещо - поради что се срамиш от българщината!

 

[Lindt 36491]

Имахме ранен полет до Сандакан и по липса на закуска във великолепния ни хотел, този път си направихме труда да проверим къде е бизнес салонът на летището в Кота Кинабалу 😉 Само че не ни приеха картите. Едва ли сте учудени от това, то в това пътуване нищо не ставаше според плановете. Защо четох толкова много?  Пак пихме нескафе с люта супа, но беше ядлива. Или ни бяха спаднали критериите.

Подремнахме малко в самолетчето, кацнахме, повикахме си грабче и в 10 сутринта любимата ни част от пътуването започна 😍

 

Сепилок 🥰

 

Бях отрязала времето в Сепилок до минимум, а само там имахме хотел по наш вкус. От нетърпение притичахме от колата до рецепцията в началото на джунглестата ни обител. Докато си пиехме welcome drink-a, тоест топла вода с канелена пръчка вътре и слушахме песните на птичките в открития ресторант, начертахме стратегията за времето там: първи ден за гората, втори за орангутаните, последната сутрин при мечките и ако някъде ни остане незапълнено време, на басейна в градината. 

Понеже трябваше да бързаме, ако можем да вярваме на хората за великолепието на Rainforest Discovery Centre, зарязахме багажа си и тръгнахме. Нашето местенце не беше близо - 2 км до целта, но ни информираха, че е на пешеходно разстояние и няма предвидени трансфери от хотела. Да бе, пешеходно... аз се опитах да го вкарам в дневните упражнения, но Жижо бурно възропта. Вместо да си ходи из омайната градина, ще се мъчи 1 час по пътя между плантациите?! Имаш логика, така че приех възраженията. Даже си намерихме грабче. 

Платихме си входната такса и се помъкнахме по пътечките. Първата цел беше Canopy walks. Ние такова нещо не бяхме виждали, така че трябваше задължително и веднага да се озовем на 10-20 метра над земята. Не изглеждаше цветно и извънземно като в Сингапур, но пък не валеше и ни пуснаха, така че печелеше точки още със стъпването на пътеката 😉  Ние бяхме едни мънички човечета сред много големи дървета, пеещи птици и щъкащи катерици. Намираха се и някакви човеци да ни развалят идилията, но в повечето време си имахме територия само за нас. 

Стори ни се по-поносимо като температура от Бако. Или бяхме свикнали. Но някак с всяка следваща стъпка се чувствахме все по-добре на това място. Не мога точно да го обясня. Не е девствена джунгла. Не е голяма територия. Не цъфти почти нищо, което за мен беше изненада. Но изглеждаше изключително красиво. Напълно съвършено до последното листо. Валеше по малко, спираше, пак капеше, но това само допълваше природния концерт, който слушахме. 

Били сме и на други красиви места. И сред друга впечатляваща природа. Но дали защото знаем, че тези гори са застрашени, дали защото скоро не бяхме посещавали тези ширини, ни харесваше да сме точно там в този момент. А може би просто гората на Борнео, всичките останали 20 % от нея, са наистина изключителни.

На първата от кулите се бяха барикадирали фотографи. Любезни хора, застинали в дебненето на hornbill. Някак обаче ми пречеше тяхната дружелюбност и желание да ни покажат какво са видели и какво можело да видим, ако сме дошли 10 минути по-рано. В крайна сметка бях дошла там не за компанията на хората, а на други живи същества. Та се спогледахме и отидохме да търсим гледка и птици другаде. На втората кула нямаше толкова близки дървета и не виждахме точно кой ни пее, но си бяхме съвсем сами и можехме спокойно да седнем и да зяпаме.

След тази пътечка и поради наближаващия порой, се отдадохме на почивка и обяд в кафетерията. С чудесна, открита тераса и много любезен персонал. Колко точно щяхме да разбираме тепърва. Засега просто се радвахме на падащите капки, вкусната храна и сокчето от моркови.  

Има изградени пътечки из гората, които трябваше да проучим лично. Оказа се доста по-влажно и задушно в ниското, но пак ни беше доста по-приятно от предходните дни. Не видяхме нищо освен катерички във всевъзможни размери и форми ( добре де, само 3 вида бяха). Всички останали обитатели, подробно описани с табелки, не ни оказаха честта да се срещнем. Ама са някъде там, знаем 😉 

Ние видяхме гигантското дърво, разни паяци, няколко комара и лиани, на които да се правя на маймуна. На практика идеята да се люлееш на клон не е толкова добра, защото не знаеш кой точно живее на него. Някои буболечки не изглеждаха все едно искам да се докоснем, а пък и вече бяхме срещали доста отровни змии в Борнео 🙂

 

 

По време на великолепната разходка се бяхме уморили и спряхме в любимата кафетерия за чай. Жижо се беше сдобил с първия си неканен гост. Всеки, имащ нещастието да ни е приятел във фейсбук, е виждал очарователното му клипче с пиявици. На живо е  по-гадно 😉 Всъщност на първата се забавлявахме и ние, и персоналът. Е, пищаха и подскачаха от отвращение, но бяха доста любопитни как изглежда това животинче и кръвта на белите хора. Човек би помислил, че те всеки ден виждат пиявици, но явно не се случваше чак толкова често колкото нападение от маймуна в Бали например. Така че хем бяха заобиколили 6 човека жертвата, хем поддържаха подобаваща дистанция. 

 

В общи линии не е толкова трудно да махнеш пиявица - малко сол и тя изчезва, ако не се е напила вече и да си падне сама. Но кръвта е... за човек, ужасен от кръв като мен, отвратително много. Може да си кървиш от няколко часа до няколко дни и всички кърпички, лепенки и тн. са непотребни, подгизват и това е. Пълна гадост. Не препоръчвам подобни преживявания. 

Първата я открихме в кафето, но следващите две когато опитахме да продължим разходката и пак бяхме на кулата си. Вече беше към 4  часаи решихме да се приберем. Малко ни беше увяхнал ентусиазмът за обикаляне на гори за днес. 

На връщане нямаше грабчета. Малко ни беше яд, че не сме взели телефона на момчето от сутринта, но пък той ни го предложи само за резервата за пробоскиси и не мислехме, че ще ни трябва. Една особено мила дама спря колата си да ни вземе и закара, защото вали. Спечели инстинктивно доверието ни и се съгласихме с предложението, което не е типично за нас. Макар че пък колко места сме обиколили в дъжда по света и никой досега не ни е канил в колата си. Не ни поиска пари, ние пък не мислехме, че го прави с тази цел, така че се разделихме доволни. Тя, че си е извършила добрите дела за деня, а ние, че сме срещнали добър човек в Малайзия. 

[boogy83 6636]

преди 1 час, Lindt каза:

Всеки, имащ нещастието да ни е приятел във фейсбук, е виждал очарователното му клипче с пиявици.

Пуснете това клипче и тук, защо така егоистично постъпвате 🙂

Извън рамките на шегата ми стана интересно за тия пиявици? Къде се подвизават и как само единия от вас се е сдобил с тях? Къде си живуркат тия гадове във водата или по храстите и дърветата?

[ECC 12914]

Били сме в Синхараджа рейнфорест в Шри Ланка.Пиявиците са навсякъде.В началото на трека гидът ни спря до едно поточе,намокри ни чорапите и ги намаза със сол.Той беше по джапанки и постоянно си махаше пиявици.

[AlexandraKo 116625]

В слюнката на пиявиците се съдържа “ хирудин”, който разрежда кръвта и е стотина пъти по- активен от хепарина. Оттам обилното кървене - кръвта не се съсирва.

Пиявичките са много интересни твари - хермафродити, до третата си година , живеят напълно гладни.

Освен това, имат по 8 очи, 270 😯 зъбчета и по две сърца.

Има около 400 вида пиявици, но само 3-4 са медицински. В Европа, напоследък, хирудотерапията / лечението с медицински пиявици/ , стана модерно, но има само три ферми за медицински пиявици / казват, че са стерилни, защото не са имали досег с кръв/ - в Германия и Франция. И се използват еднократно, след което , се унищожават.

Темата за пиявиците е много интересна. 

За когото иска да знае повече, ето една статия по въпроса:

 

http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/1937740?fbclid=IwAR1o2mEZ0i6a36woxp8zmHHVj3gO2605C3wig_ZMnvTKbTR6HQ_yqh4yGnE

 

[Дани Магелани 20979]

преди 18 минути , AlexandraKo каза:

В слюнката на пиявиците се съдържа “ хирудин”, който разрежда кръвта и е стотина пъти по- активен от хепарина. Оттам обилното кървене - кръвта не се съсирва.

Пиявичките са много интересни твари - хермафродити, до третата си година , живеят напълно гладни.

Освен това, имат по 8 очи, 270 😯 зъбчета и по две сърца.

Има около 400 вида пиявици, но само 3-4 са медицински. В Европа, напоследък, хирудотерапията / лечението с медицински пиявици/ , стана модерно, но има само три ферми за медицински пиявици / казват, че са стерилни, защото не са имали досег с кръв/ - в Германия и Франция. И се използват еднократно, след което , се унищожават.

Темата за пиявиците е много интересна. 

За когото иска да знае повече, ето една статия по въпроса:

 

http://www.bta.bg/bg/c/BO/id/1937740?fbclid=IwAR1o2mEZ0i6a36woxp8zmHHVj3gO2605C3wig_ZMnvTKbTR6HQ_yqh4yGnE

 

Като знам колко инжекции Факсипарин избих тази година, колко Ксарелто изгълтах, пък то можело с няколко пиявички да се реши проблема.

 

[Gentleman Basta 6867]

преди 7 часа, boogy83 каза:

Пуснете това клипче и тук, защо така егоистично постъпвате 🙂

 

Гнусливите хора да не цъкат на спойлера

Спойлер

 

 

 

[Lindt 36491]

При орангутаните 😍

 

Този ден беше от дългоочакваните. Защото главната причина да отидем в Борнео бяха орангутаните. Рехабилитационният център е  в 43 кв. км красива гора. Туристите обикалят по дървени пътеки в идеално състояние и това намалява потребността да се озърташ за пиявици. Просто си ходиш, зяпаш листата и се радваш на природата в слънчев ден 🙂 

А ние бързахме да погледаме как си играят малките орангутани, преди да дойде време за първото хранене на свободно обикалящите из парка в 10 сутринта. Има сграда, с 2 зали и много места за сядане, където можеш по цял ден да наблюдаваш мъниците. За съжаление между вас има стъкло, но това пречи единствено на снимането. По никакъв начин не намалява удоволствието от това на няколко метра да се катерят, гушкат, борят и люлеят косматковците. Ние и преди ги обичахме тези животинки, но друго си е да го правиш отблизо, а не през монитора. Така че още от сутринта този ден се определи като втория, при това пореден, в който не исках да съм на никое друго място. 

Орангутаните живеят около 40 години в естествената си среда и вероятно повече в подобни центрове. Малките са напълно зависими от майките си първите 3-4 години и продължават да се учат от тях още 4-5. Това ще рече, че ако майката загине, малките рядко оцеляват. Във въпросния център хората трябва да се погрижат намерените мъници да се научат как да бъдат истински, зрели орангутани. Например да не ходят по земята, а само по дървета, лияни и въжета и мрежи, поставени, за да ги улеснят. 

Не знам дали защото ги отглеждат заедно и си нямат майки, но дребните си бяха приятели. Не очаквах, но и хич не се оплаквам от шоуто, което осигуряват с игрите си. Отлепихме се някак си от тях, за да проверим шансовете си да видим и по-възрастни екземпляри. Мислехме си, че това се случва само в часовете за хранене, но после си намерихме дивачета и около пътеките. Едно даже излезе на пътеката. Ето ги случайните срещи за деня 🙂

 

Предвидената територия за разходка се оказа по-малка от очакваното, но пък наблюдението по-интересно и динамично, така че успешно уплътни целия ни ден. С едно прекъсване за обяд и кино за орангутаните. Както споделих в другата тема, хич не ме бива да обяснявам как съм се чувствала на дадено място в подробности, но този се нарежда в най-любимите ни дни в живота. 

 

В часа за хранене идват и супер досадните макаци. При това 2 вида - с и без опашка. Доста грациозни и ловки животни са, ако не бяха агресивни, щеше да е супер. По-бързи са от орангуните и изяждат много от предвидените плодове, но и в дивото е така, така че се води полезно за човеците от гората. Обичайно при поява на алфа макак, орангутаните се отдръпват. Но видяхме и напълно зрял мъжки, който с рев и удар изхвърли нахалния маймун от платформата и осигури спокоен обяд за себе си и малките орангутанчета.  

 

За следобедното хранене дойде само една майка с бебето си. Дори макаците не бяха гладни и не се домъкна нито един: 

 

 

Последната ни задача преди да се приберем беше да си осиновим орангутанче. Така де, нали все ни обясняват, че от толкова пътуване не остава време да станем родители. Е, вече сме, при това го направихме на път! Да видим дали ще се справим 😉  А и сега, след като вече сме такива, можем да даваме мъдри съвети на другите, а не да ми казват, че нищо не разбирам.

 

А това е нашата Canyon 🥰

https://www.orangutan-appeal.org.uk/adopt/product/canyon

 

[Gentleman Basta 6867]

Ето и няколко кратки клипчета
 

 

 

[Lindt 36491]

При мечетата

 

В Сепилок, който може би сте забелязали, че горещо препоръчвам, има 3 резорта. Най-добрият нямаше свободни места или не работеше, така и не разбрах. Иначе заради препоръките на Иво, щях да избера него. 

Имаше и няколко B&B, покрай които минахме няколко пъти, но нашето повече ми хареса. Зани беше ходила в третия резорт и както Иво, така и тя, препоръчваха разходка в градините на хотела си. Та седим си ние на терасата на бунгалото, пием чай и гледаме катериците в нашия двор. После отиваме в ресторанта, пием бира и зяпаме зеленото пиле, което яде някакви плодчета. 

След орангутаните се сещам, че само ние не сме се разходили из градината си. Бива ли такъв мързел? И то ние точно? Събираме ентусиазъм с известни усилия, омазваме се обилно с репеленти и смело тръгваме по пътечката. Ходим 6 минути. Преброявам си 10 ухапвания от комари. Почесвайки се замислено, преценявам, че ми стигат толкова напъни, явно нашият хотел има тъпа градина и няма да я разгледаме. Срещайки обаче фотограф с огромен обектив и камуфлажни дрехи, си спомняме всички снимки на цветни птички във всякаква форма и размер, окачени из ресторанта и подозирам, че се заблуждаваме. Градината ни си е хубава, просто на този етап се наслаждаваме повече в седнало положение. 

А ресторантът ни е чудесен, храната е в малки порции и е фюжън, Сънчо би я одобрил. Гледката също е чудесна, само басейнчето е толкова дребно, че не успява да спечели интереса ни в свободния следобед.

В следствие на грандиозния неуспех с разходките и къпането, последната ни сутрин няма как да бъде оползотворена в хотела. Пробоскисите са доста далеч и няма смисъл да търсим шофьор и да пътуваме до там. В гората има пиявици. Тоест оставаме с първоначалния план да видим какво правят мечките. 

Има си рехабилитационен център за Sunbears, точно до този за орангутаните. Цената е същата, но мястото е доста по-малко. Това, което ни притеснява е, че мечките, дори да са добри катерачи и да са най-малките от вида си, не са маймуни. Не си играят, не правят маймунджелъци и не знаем колко ще ни е интересно там. 

Още с влизането забелязваме, че явно и други хора се притесняват от същото, защото вътре има повече рейнджъри, отколкото туристи. А мечките си седят там, ровят си нещо из пъновете около тях и въобще са си мечки. Доста сладки са животинките, но не се виждат достатъчно добре. Междувременно и завалява. Така че си седим в началото под козирката и се чудим какво правим там точно. 

Постепенно отваряме съзнанието си. Или картината пред нас се променя. Дъждът разхубавява гората - мъглите се движат, листата сияят, миризмата е страхотна. А слънчевите мечета обичат дъжд и започват да се катерят на най-високите места, които виждаме. Има и телескопи, които персоналът любезно наглася така, че да виждаме мечетата все едно са на няколко сантиметра от нас. 

В крайна сметка се оказваме много щастливи и от този ден в Сепилок. Нищо че е само половинка. Въпреки че центърът е мъничък и с точно 2 пътеки, все пак има какво да правиш там 2-3 часа. Поне ние, друг може да се справи и за 1. 

 

Това са най-малките мечета в света. Изключително добри катерачи са, хранят се с буболечки, коренчета и плодове. Освен стандартната заплаха с обезлесяването на естествената им среда, ги грози още една опасност - откачените хора ги държат в плен уж като домашни любимци. Всяко мече в центъра имаше подобна история, преди някой да сигнализира за него, да го вземат и доведат на безопасно място. Имаше публикувани много любопитни и не толкова любопитни подробности за този вид, но за жалост, нищо свързано с гениталиите им 😞 , което да ви разкажа. Подробности може да видите тук.

Не си осиновихме и мече. Само дарихме няколко долара, дано да получат повече буболечки за обяд. 

 

[Lindt 36491]

Кинабатанган 

 

Това беше много важно място в плана ни. Чаках го хем с нетърпение, хем с голямо подозрение. От една страна щяхме да видим почти без съмнение диви животни, от друга това се дължеше на изсичането на хабитата им. Хем можете предварително да си представяте величествена река, но пък реално предстоеше да плаваме из кафявите води, характерни за тази част на света. Бяхме тръгнали за круизи с цел виждане на животни, но не искахме да платим за резорт и да сме в големи групи на големи лодки. 

Постепенно се намесваха в съзнанието ни и новоразвити страхове - комари по реката и пиявици на разходките в джунглите. Та след мечетата и хубавия обяд тръгнахме със смесени чувства. 

Натоварени в тесничко микробусче се отправихме към следващата си къщичка. Въпреки обичайното си любопитство към нови места, не успявахме да се преборим със сънливостта си, защото около нас все едно нищо не се променяше за 2 часа път - палми, палми, палми. С различен размер, но от един вид. Мислех си, че ако са различни култури, ефектът върху животинския свят щеше да е сходен, но нямаше да ме дразнят толкова. 

Малко преди последното селце преди настаняването ни, пътят от почти идеален, стана като из нашата провинция. Направихме си бързи изводи кое е важното за Малайзия и определено не вярваме, че това са хората й. Ако бяха, все щяха да извадят някой милион и за последният 1 километър преди населеното място, а не в края на плантацията да свършва и асфалтът. Може и да преекспонирам, но на мен Борнео ми изглеждаше като колония, а не като част от същата държава. И хората, оставени там в странни условия, за да обработват засадените култури, будеха известно съжаление у мен. Тъй като едва ли ще се върна, не виждам вариант малайзийците да поправят впечатленията ми. А и пък на тях какво им пука какво мисля за тях? 

 

Нашата къща за гости спечели симпатиите ни. Хората, които работеха там, бяха скромни, тихи и усмихнати. Изглеждаше чисто и поддържано със старание. Благодаря за препоръката, @strelec72! От страната на реката е изграден ресторантът, а след пътя са главната къща и бунгалцата. Стаята ни беше голяма, имаше ток и климатик, а и ни бяха оставили препарат срещу насекомите. Не знам дали трябваше да излизаме от стаята като напръскаме с него, но миришеше хубаво и сметнах, че не е опасен за вдишване. Поне се надявам, че ако не трябва да дишам нещо, ще сложат допълнителна застраховка с неприятен аромат. С изключение на колониите мравки и маймуните пред къщата, почти не се чувствахме в средата на джунгла 🙂 

 

А самата река наистина беше кафява, но изненадващо на мен ми се видя много красива. Останалите туристи бяха основно двойки, говорещи си тихо помежду си и въобще не се очакваше да ни дразнят с невъзпитанието си или да ни саботират някак изживяването. Когато следобед ни информираха, че обичайната им пътека за трекове в джунглата е наводнена и всички предвидени разходки ще подменят с круизи в тези часове, и последната причина за безпокойство падна от плещите ни. 

Така ние за 3 дни/2 нощи програма се оказахме с 6 круиза и достатъчно часове за нищоправене в ресторанта или прохладната стая. Основното удоволствие по време на мотаенето в ресторанта бяха огромните пеперуди в района. Бяха похапнали доста от листата по дърветата, но пък ми изглеждаха много красиви и им простих хранителните навици. 

Прощавайте за размазаните снимки, но никога не се сещам да снимам района за следващите и само заради мърдащите маймунки съм опитала да хвана частично обстановката. 

 

[Lindt 36491]

Речни круизи

 

Както се оказа, програмата ни за следващите дни включваше 6 круиза. Колкото и да сме скептични за седенето на едно място, при това с хора около нас през цялото време, всъщност бяхме доволни. Защото наистина разходките в джунглата са изтезание като общо усещане. И защото това, че се бях измъкнала от първите пиявици, не означаваше, че късметът няма да ми изневери в даден момент. 

Въпросните гадини, тоест пиявици, не пренасят болести. Но оставят рани, които могат да се възпалят, особено в такава горещина и влага. И азиатска хигиена. А моите рани определено не се държат нормално. Може да не боледувам от грип и там някакви неща с температури и усложнения, но не съм и съвсем благословена. В първите 10 години от живота си, всички мои драскотини се възпаляваха, всяко ухапване ставаше гноен източник и всяка синина стоеше с месеци. Сега е доста по-добре, но например синините от Мадейра и ухапването на кърлеж отбелязват 7 месеца и още си седят. Драскотините от маймуна ще се махнат вероятно когато стана на около 40 или нещо такова. 

Та с това отклонение исках да кажа, че в лодката трябваше да си държим ръцете вътре, за да не ни ухапе крокодил, но това не ме стресираше колкото разходка в гората. 

Първия следобед тръгнахме с две лодки и един гид, освен лодкарите. Дамата-водач беше много приятна, а ние като балъци, не обичащи да се бутаме с хората, се озовахме на последната редица седалки, непосредствено преди нея. След първоначалната тъга, че няма да снимаме носа на лодката без глави хора, се оказа много готино. Чувахме я добре и бяхме първите от веригата, която предаваше бинокъла. Тоест каквото и да срещнехме като животно, го виждахме първи и със сигурност. 

На втория круиз чувството ми за справедливост подсказваше, че този път тя трябва да се вози в другата лодка, за да могат и втората група да чуят нещо докато плаваме, но това не се случи. Просто си беше наш водач, а другите трябваше сами да се информират какво можем или не можем да видим в реката. 

Всъщност на всяко интересно нещо, лодките спират и се показва животното докато не го забележат всички. Но например завивайки по даден ръкав на реката, ние знаехме, че тук могат да се срещнат oriental hornbill по това време на деня и разбирахме каква е целта на пътя ни. А за втората лодка оставаше само да ги видят, ако са си на мястото. 

Хубаво е да си имаш водач, който прекарва на това място много дни и знае кое животно къде обича да си живее и по време на коя част от графика му за деня може да се забележи. Кое с какво се храни и изобщо за какво да гледа докато се движим. Предполагам с малко четене мога и аз да запомня кои листа обичат дадени маймунки и какви мехурчета правят крокодилите, но като обикновен турист определено трудно можех да си намеря нещо първа, а сами пък на разходка нищо не видяхме. 

Тези натрупани познания се опитах да извлека от лицата за контакт в Кения, за да им гласувам доверието и парите си. Къде и по кое време на деня какво ще видим. Защото в Борнео водачите знаеха кой вид къде и кога най-вероятно ще срещнем и всеки круиз разкриваше нещо ново за нас, но не и за организаторите. Както и да е, сигурно и африканците знаят, просто дебилно мълчат по въпроса. Тя и едната ми колежка сега запази в тайна менюто на тиймбилдинга ни въпреки  всички въпроси и накрая храната си остана по масите, защото някой лишен от разбиране за чуждите желания я бе избрал предварително в един вариант. Поне посветих 20 минути на описание на @Polina и обяснение защо тя е толкова дяволски добра в това, което прави за нас. В интерес на истината, ако си търсим eventmaker, аз бих гласувала с 2 ръце за Поли. 

На по-късен етап от пътуването вече в Мабул, лодката спря на място с доста почупени корали и намалена видимост. Чувствахме се много тъпо там и се чудехме защо те са ни пуснали след като идват често и знаят колко е тъпо. И така загубиха изграденото доверие от предходните спирки. Едва ден по-късно, с друг гид, научихме че там всъщност се появяват манти и затова ходим. Не видяхме такива, но за хора като мен би било по-добре да го кажеш предварително, защото ако не виждам причина, ставам раздразнителна. Аз знам, че не съм в зоопарк и няма гаранции, че ще срещнем животни, но ми е важна причината да отида и не тъгувам, ако се разминем. 

Айде да се върнем на река Кинабатанган - обиколихме 2 различни ръкава с различни цели и напълно различен изглед, видяхме залез, сутрешни мъгли, черни води, лилии, надвиснали дървета и изключителна красота. Чухме шумоленето на листата, крясъците на животните, песните на птиците, а дори и падащи, изгнили дървета... Видяхме (изцяло с помощта на водачите си) малки цветни птички на вечерните круизи.

Срещнахме майка-орангутан с малкото си. Те всеки ден си правят гнездо и ние ги засякохме по-време на тази дейност. Беше изключително 😍

Видяхме множество спящи пробоскиси и макаци. Те просто спинкат когато слънцето започне да залязва или сутринта е облачна. Много са сладки 🥰

Намерихме си и малко змии, а специално гущерът точно аз го забелязах първа и съм много горда. 

Единствено изпитах раздразнение на втория вечерен круиз. Птичките заспиват на едни тънки клончета над водата. И ние като ги осветим с прожектор, те не винаги се смущават, но един kingfisher имаше нещастието да е толкова близо до лодката, че не издържа на всички снимки и излетя. А той не е нощна птица и освен това е бил вероятно заслепен и не знам дали е намерил безопасно място да си почине после или е загинал в името на овековечаването си. Чувствах се толкова зле тогава и толкова виновна, че сме хора. Балансът да не вредиш на животните и да накараш туристите да са доволни и да се върнат с правилния кадър е много крехък и в случая ние го нарушихме. Надявам се да е добре тази красива птица, а и всички останали, но на мен ми изчезна усещането за магия и после исках да се махнем и да не пречим на невинните животни. 

Иначе на нощните разходки се вижда неочаквано много, основно птици и големи, ярки звезди 😍 И звуците са изключителни. 

По реката се виждат изключително много пробоскиси. Те са капризни маймуни, хранещи се с определени листа. И поради намалената територия и голям харем, дърветата, на които живеят, са почти оголени. А те избират последния клон, в най-тънката част, точно над водата. За да може при поява на хищник, да скочат групово във водата и да изплашат и потенциално дебнещите крокодили. Та ние видяхме поне 200 представители на вида от официално останали около хиляда в Борнео. Наистина не го очаквахме и ги разгледахме във всякакви ситуации. 

Макаците са на големи групи, от инванзивен тип и не е изненада, че са широко представени и тук. Все пак отдалеч са много сладки и им се радвахме. 

Слончета, крокодили и хищници не срещнахме, въпреки огромните усилия на водачите. Те се шегуваха, че са събрали много парички от туристите и са в коледна почивка сега. Но въпреки липсата им, сме изключително доволни от времето си там. 

 

Съжалявам отново за размазаните снимки, тези са ни най-приемливите. Просто лодката се клатеше, нямаме особен зуум, а фотоапаратът кой го знае защо, е решил, че не е нужно да фокусира нито веднъж на това пътуване. Е, аз пак си ги харесвам, а и искам да си спомням после като чета какви птички сме срещнали. 

Въобще няма да ви обяснявам дали и full board -ът е ставал за нещо. Не, но не ни беше важно. И бира нямаше, и магазин наоколо. Пихме чай и кафе, ставахме в 5, но си струваше всяка минута. 

 

 

 

[Lindt 36491]

Към Семпорна

(Внимание, мрънкащ пост!)

 

След последния ни сутрешен круиз и закуска дойде време да продължим по пътя си. Това не беше от най-удобните маршрути, въпреки че свързваше 2 от най-популярните за туризъм точки в Борнео. Но парите в този район идват от палмите, не от туристите, така че няма защо да се очаква повече. 

На теория от къщата трябваше да ни организират придвижване до разклона на Sukau Junction и да ни запазят билети за автобуса до Семпорна. Вероятно на пълната цена на билета, все едно сме тръгнали от Сандакан.

Седяхме си ние на крайпътната спирка с прилежащо заведение, не съвсем сигурни какъв вид автобус чакаме и защо не идва. Появи се, разбира се, и заизлизаха едни схванати жени, които се опитваха да раздвижат краката си и да възстановят кръвообръщението си. Гледахме ги с леко подозрение, защото отвън не изглеждаше толкова тясно, че да се измъкват в такова състояние. 

На практика, вече зарязани на спирката, се оказа, че няма места в автобуса. И предвид вида на излизащите и предстоящите 250 км, усещах сериозно напрежение. Заедно с една словенка ни сместиха на стълбите до шофьора, което не мога да нарека удобно пътуване за няколко часа, но се търпеше. Само да не беше толкова безнадеждно скучен този палмов път... 

След близо час спряхме на някаква бензиностанция и излязохме за сокчета. Много гадни бяха, но ни осигуриха някакво занимание. Там някъде на Лахад Дату се очакваше повечето хора да слязат и да ни намерят местенца. Обаче кой знае защо никой не бързаше да напусне това превозно средство. 

Така или иначе изпратиха двама ни навътре към уж две свободни места, въпреки кавалерския жест на Жижо да предложи на словенката да отиде да седне. Оказа се, че всъщност има едно местенце и Жижо се върна при шофьора, а аз си останах да нервнича сама. Предвид това, че моето място на стълбите беше най-комфортно от на трима ни, вече беше заето от бялата девойка. Така че след оживлението дойде разочарованието от развитието и неминуемото схващане на Жижо. 

Аз пък разгледах как пътуват местните и намерих причината за схванатите жени. На двойната седалка до мен седяха 2 жени с 4 деца, подскачащи, лежащи или разхождащи се по краката им. Никой не плачеше, мрънкаше и пищеше, което ясно за пореден път ми показа разликата между тези хора и деца и нашето общество. Хем им се възхищавам за търпението, хем доста ме озадачава как неудобството не влияе видимо на настроението им. 

По някое време задрямах и когато стреснато се събудих, видях едно високо човече няколко реда пред мен. Това ме успокои, че и Жижо се е обзавел с местенце и отидох да му открадна телефона, за да си имам занимание. Всъщност именно в този автобус отделихме време да четем за изсичането на горите на Борнео. Проучванията бяха доста мрачни, изсечени са почти 80 % от малайзийската и индонезийската част. Бруней се отнася различно към територията си, но са пренебрежимо малки. Все пак бих ги посетила някой ден. Имам интерес към доста райони в Идонезия например, но в настоящия момент съм силно чувствителна към това, което причиняват на природата и населението в доста от териториите си и ми се отщява да бъда свидетел. 

А, да, та противно дразнещото беше, че проучванията завършваха фалшиво оптимистично, че разрастването на плантациите и сечта е овладяно и вече е с мнoго по-бавни темпове. Много ясно, то не е останало накъде да разширяват тъпите си занимания. Едно е да сечеш наред третия по големина остров, друго е да успееш да садиш палми и да извозваш продукцията от най-труднодостъпните части, при това неразположени в близост една до друга. 

Така де, най-накрая наближихме целта си. Мяркаше се покрай пътя море, а към края и мангрови гори. Точно се зарадвах, че няма палми и забелязах тоновете отпадъци. Всичко беше в боклук!  

Бях чела, че градът не си заслужава и е мръсен. Че минаваш транзит и газ към островите. Но това е единственият път на туристите. Направо беше учудващо доколко нямаше значение за живеещите и правителството им как изглежда това място. Тоест не че искам да се срамуват, но ако не изглеждаше така, вероятно доста бели биха поостанали там и биха правили дневни екскурзии. От което все някакви пари влизат и джоба на местните. 

Ако Кота Кинабалу не ни беше харесала, да се озовем в средата на това гето беше абсолютен шок. Почна да ни се изяснява защо не харесахме хотел. Та те и вода нямаха, а до мръсни блокчета имаше големи бидони с вода. Улиците, канавките, всичко беше ужасяващо мръсно. 

Оказахме се в хостел на средата на сметище, в стаичка без прозорци за 40 евро на вечер. И никаква идея какво ще правим в следващите часове. Не става за седене в стаята, не става за седене в заведение, не става за разходка. 

Намерихме си в съседство обществена пералня, изпрахме си нещата, дадохме пари на едно просяче, за да ни остави на мира и започнахме да събираме смелост да намерим чейндж, храна и офиса на агенцията, на която бяхме поверили следващите 5 дни от пътуването. 

Не ни ограбиха, май не се разболяхме от нищо и стигнахме до малкия оазис, който представляваше офиса на Scuba Junkie. Разбрахме се за следващата сутрин, но не ни се излизаше пак навън. На третата крачка пратих Жижо да попита има ли място в този град, което не прилича на кочина. Той доста негодуваше на идеята да обиди домакините с такъв въпрос, но го убедих, че и само да пита за препоръки какво да правим следобед, ще е достатъчно да схванат въпроса.

Права бях и ни пратиха директно в мола. С препоръка да си вземем грабче, за да не ходим 300 метра из това място. 

Постепенно се поокопитихме от разходката в бунището и даже в пристъп на оптимизъм си поръчахме суши. При това основно със сьомга. После доста се поучудих на тази глупост да ядем сурова храна точно в Семпорна,  това уловена и съхранявана някога някак си, но ни нямаше нищо. А и след кана зелен чай май светът не изглеждаше толкова лош. 

Върнахме се в стаята, където прекарах 2 часа да клюкаря с колега, намиращ се в Тайланд и да се чудя защо не отидохме на нормално море там.  И също да мрънкам на @ivooo

От Мабул зависеше дали ще обявим това пътуване за грандиозен провал, първият ни от няколко години, или ще бъде повече хубаво, отколкото лошо изживяване. Признавам си, че бях ужасно изплашена, че тези хора с оценките 1 от 5 на района ще се окажат в абсолютен синхрон с личните ми впечатления. Никога не ни се е случвало такова нещо, но цялата мръсотия направо ме срина психически. 

Добре, че бяхме уморени и заспахме рано. 

[Lindt 36491]

Сутринта започна прилично - пихме чай сами на горния етаж, където трябваше да имаме и закуска. Реално тя се състоеше от фабрично нарязан хляб и сладко. Малайзийците продължаваха да ме объркват. Предполагам се дължи на факта, че отглеждат само неставащи за нищо палми, но плодовете не бяха в изобилие, пресните сокове мираж, а натуралните сокове, до които бях опряла от отчаяние, са основно от ябълка, портокал и горски плодове. Много рядко си откривахме от манго. 

Та сладката, разбира се, бяха от горски плодове или ягоди. С две думи ужасна скука. На реката поне имаше едно от ананас. 

Проблемът не е в това, че може да умреш от глад в Малайзия. Никога не е това. Просто тази страна хич не прилича на това, което обичам и с което свързвам Югоизточна Азия - плодове, сокчета, пищна зеленина, красиви къщички-хотели с градина, топли басейни. Няма и няма. Трябва да намериш друго.

Хванахме си грабчето рано-рано, нетърпеливи да се разкараме от това тъпо място и да видим какъв ни е късметът. На този етап не много голям, защото бяхме предвидени за втората лодка, а другите пътуващи не бяха дошли. Пратиха ни отсреща в индийски ресторант. 

И тук вече късметът се обърна - имаха роти с банан и мед. И фреш...От портокал, но по-добре от нищо. А аз от Шри Ланка помня само тези роти и изпаднах в див възторг, още преди да ни го донесат. Прави се на момента и плънката от топли, подсладени банани е абсолютно велика! С още пълна уста и полуизпит сок забързахме обратно към сборния пункт, за да не закъснеем, но се оказа, че чакаме китайска двойка. На тях Семпорна явно им беше допаднала повече от на нормалните хора, защото закъсняха с 30 минути. Жалко за бързането със закуската. 

Почна и да вали, така че по време на пътуването с лодка можехме само да се удивляваме на боклука, циганските бараки и риболова наоколо. Цветовете на водата все още бяха скрити от нас. За да обясня какво имам предвид под много боклук, мога да споделя, че лодката ни спря, защото бяхме минали през участък, който блокира мотора ни и трябваше да изчааме да се махне от персонала. 

 

Мабул

 

И така, пристигаме на най-популярния остров -Мабул. Има богат избор на евтини къщи за гости и дайвинг резорти. Добре позициониран е за дневни турове до Сипадан. Така ни посрещна:

 

Небето обаче се проясняваше, така че покрай нашето джети прозираха корали. И няколко вида рибки. Може би не всичко беше загубено.... 

 

Сега, какво правим ние в дайвинг резорт като не се гмуркаме? Не е много ясно, ще ходим на шнорхелинг, но какъв ще е той, не знаем предварително. Важното е, че в 3 дни имаме турове, а за останалите 2 ще проучваме нашия плаж и риф. Шезлонгите изглеждат удобни, чадърите достатъчно големи за нашите бели тела, така че първото впечатление е добро. Настаняат ни веднага, а е доста преди чекин. Предлагат и да закусим, още не е свършила закуската. И се грижат за ръката на многострадалния герой. Жижо, вероятно за да създаде бързи контакти с персонала, успя да си намери някакви трески или бодли в още на слизане от лодката. Така че дамата от рецепцията загрижено му почисти ръката и спечели доверието му за следващите дни. 

Бунгалата са в две редици, алеите са от бял пясък, палмите и храстите са грижливо подредени. Чисто е. Хората изглеждат щастливи. Единственото тъжно е, че ние като негмуркачи, получаваме от по-тъпите бунгала. Леглата са разделени и нямаме климатик. Но това не е важното, ние трябва още сега да научим какво има във водата. После ще мога да правя оценки на мястото. 

Тръгваме по джетито, за да влезем от там. Приятните ни съседи са направили района около плажа не особено приканващ те да се потопиш от там. А и от платформата няма да стъпваш върху корали, било то и счупени. 

 

Та влизаме във водата. И там е  коледният ни подарък! Коралите ни са живи! Ама живи, шарени, в дълги редици от твърди и меки видове. А може да е мръчкаво, но по време на отлив се движа достатъчно близо до тях, за да виждам всички нови форми и цветове. Виждаме няколко нови вида рибки, различни от познатите ни разцветки и излизаме след повече от час. Ухилени сме до ушите и задраскали всички мисли тип "догодина ще си ходим в Ко Тао". 

До края на деня се пъхаме още няколко пъти във водата, покрай което, разбира се, придобиваме здравословния цвят на добре узрял домат. Ама все тая, и без друго койките не бяха предвидени за удобно спане. А и никога не съм изгаряла, правейки нещо скучно 🙂

На мен не ми е важно, но следобед сме на брифинг и там подробно научаваме на коя дъска трябва да гледаме разпределението, кога ставаме, какво ядем и защо не взимаме миди от плажа. Засрамено си мисля за събраните съкровища в чантата от Кота Кинабалу. Добре, повече няма да взимаме раковини и коралчета, те трябват на морето и рачетата, както гниещите дървета в джунглата. В следващите дни кога с думи и действия, кога с надписи по тениски или табелки, персоналът ще ни налива в главите как да бъдем отговорни към тази част от природата, която самите те носят в сърцата си.

И няма да ядем риба, те са приятели, не храна. Но ще си прекараме велико, дори може би ще си тръгнем с мисълта, че бихме се върнали отново. Ако не в Мабул, то може би при Scuba Junkie.