Прескочи до съдържание

[домосед]Анадолската обиколка с кола

домосед

От домосед
в Пътешественически блогове

Препоръчани мнения

домосед

домосед 150 посетени държави Разказвач Експерт - Южна Африка Знаменосец

Публикувано:
Публикувано:

Всичките ми познати турци ме заклеха на 1 май да избягвам площад Таксим в Цариград.Там било оригиналното място за протести на прогресивното работничество и понеже властите не разрешавали, идвали още повече хора и точно там всяка година ставали въргалите със заптиетата. А трима от четиричленния ни екипаж точно там им се случи да преспят предишната вечер и едвам се оправиха с адреса и паркирането на тесните улички! Бяхме тръгнали по-предишната малко след полунощ с кола от София. Аз очаквах, че ще заседнем на границата, защото по-рано същия ден Бойко Борисов беше уволнил 25 митничари на Капитан Андреево. Вместо това заседнахме на тунела на Траянова врата, защото пред нас се обърна тир и го запуши. Злите езици сред натрупалите се от събралите се коли зяпачи коментираха, че вина имала дамата на нощта, заварена в кабината. И двамата с шофьора оцеляха почти без травми. Но не даваха вид, че имат сили и желание да го обърнат на колела и да продължат. Понеже не видяхме голям шанс да дойде кран да го изкара преди съмване, повечето леки коли обърнахме срещу движението да се изтеглим към предишния изход, карайки в аварийната лента и по този начин разминавайки се отляво с нормално (разбирай - бързо) движещи се коли, още не разбрали за препятствието. Представям си какво му е било на пилотния бабаит, повел колоната ни. Да не си помисли някой, че явилата се полицейска кола полиция е отцепила или отрегулирала нещо. В Цариград пристигнахме по изгрев и сред пейзаж от страховито високи нови блокове, асфалтови кръстовища на по няколко нива и безхарактерни молове, се разделихме по интереси - кой да гледа мач на Маестрото (разбирай - Федерер), кой да проучва аромати и физиономии по Капалъ чарши, кой (аз!) да гостува у стари другари отвъд Босфора в буржоазен Кадъкьой.




Избягахме Таксим и спали-недоспали подхванахме основната програма на пътуването по Големия път през Анадола. Планът беше да стигнем привечер след 1000+ км в Адана. А пристигнахме в района чак по развиделяване, след две спирки за по час-два почивка на навигатора сред тировете на нарочни паркинги за тирове. Забележителност по пътя беше соленото езеро Туз гьол, на стокилометровия браг на което спряхме точно там, където спират всички - на туристическото капанче. Където продават ... сол. Ама расфасована като за чудодейни мехлеми. А вечеря намерихме у Мистър Компир (посрещна ни с 25% намаление като скъпи гости от чужбина) в Аксарай. Където, докато водим и губим неравна борба с бюрокрацията за закупуване на SIM карта, бяха вече затворили лунапарка с виенското колело и блъскащите колички.




Първата ни небелязана спирка за забележителности беше Харан. Като предспирка вързахме приятелство с персонала на една газостанция, на която даже и не заредихме газ. Ами спряхме да се преоблечем - дълги панталони за жените и тениски без червени петолъчки за мъжете. Че знаеш ли дали няма проверки и какво разбират турските граничари от хипстърски модни изявления. Нямаше проверки! А Харан е досами сирийската граница, като районът непосредствено отвъд границата би трябвало да е под контрола на ислямистите. Безбрежни палатъчни лагери за бедстващи от хепатит и холера сирийски бежанци има ли? Никакви! Хората са се пръснали из целия целия регион в търсене на някакъв поминък. В Харан завареното население било 50 000, също предимно араби, а след войната се добавили още 80 000. Много от тях заварихме на и около бедняшкия битак в опити да правят някакъв базисен алъш-вериш за оцеляване. Дюнерите им са добри. Доматите - още по-добри.




Още не аклиматизирали се към туристическата среда в Анадола в Харан наехме някакъв безсмислен местен водач. Да ни заведе на местата, които сами нямаше как да пропуснем и разкажа това, което го пише и в книжката. Взе 50 лири и през цялото време се опитваше да се отърве по-бързо от нас, че да си хване по-голяма турска група. Забележителностите са къщите като кошери по модел отпреди новата ера, но строени за последно по османско време. Най-високата конструкция в силуета на градчето - кула с квадратно сечение, до половина камъни, над тях - тухли - е или минаре, или академична обсерватория в зависимост кого питаш. Намира се в кампуса на Омаядския университет, разрушен от Чингис хан. Водачът, турчин, много ги мрази монголците заради това изстъпление! Също мрази и "извратените джихадисти" от отвъд границата. А и местните араби не ги долюбва особено.






В Шанлъурфа за три коли се разминахме с паяка, паркирали на тротоара пред едно училище на горната улица. Където един сополанко ни разигра театъра на излъганото годзилче сиромахче, след като първо се съгласи да си продаде банкотата си от 5000 ирански тумана за 2.50 лири (при курс 0.50), а после орева орталъка за повече. Не получи никакво съчувствие нито от нас, нито от кибичещото гражданство. Каучсърфърски бивак намерихме по изключително добро стечение на обстоятелствата баш на центъра при Кара Мейдан (който джипиесът с женски глас Невена не разпозна за разлика от книжният Lonely Planet, който се справи с ориентирането като детска игра). Настаниха ни четиримата на хижарски стандарт в стая с две легла в една достолепна 200-годишна къща-крепост, обърната на работлиница и обитавана предимно от мотопеди. Сравни с каучсърфинг в Орегон, където спах на кушетка между велосипеди. Чичкото домакин беше на 67 и се похвали, че ремонтът на мотопеди му е хоби, а иначе можел да прави и цигулки. Всяка година яхвал мотора BMW, пътувал до Европа през костинбродското село Извор, къдeто отсядал у приятели. Бил окуцял от катастрофа с мотор в Индия. Лошото беше, че говореше английски на пресекулки с несвързани синтактично поредици от думи, произнасяни като от стържеща по черна дъска котка. Затова се и отнесох резервивано към поканата да прекарам следобеда у тях на лаф моабет с топъл лахмаджун (турска "пица" от елипсовиден хлебна подложка, покрита с доматена паста с подправки и кайма; подариха ни я във фурната!), бяло сирене и червени домати за мезе. А трябваше, разбира се, да се разгледа и градът.






Шанлъурфа било свято място. Забележителност е езерцето Балъклъгьол, което играе роля в легендата за Ибрахим и балъците (разбирай - Аврам и рибите). Също и крепостта на баира, която участва в легендата. В крепостта е минавка да се влезе срещу пет лири, защото има само гледка, а същата гледка я има и отвън - и от площадката с класическите колони и от кафенетата със сеир-тераси, където петте лири биха включили поне чай. А турското гробище е съвсем безплатно. Разходих се и до арменската църква на Дванадестте Апостоли, обърната във Фърфърлъ джамия, напътен от пиколото на съседния бутиков хотел. Пиколото щял да следва нещо в България от есента, но на въпроса какво, отговори само с "yes, yes". Впрочем при Балъклъгьол една от двете джамии също е обърната арменска църква.


Мезетата у чичо Хасан ги пропуснах, в полза на местния специалитет джигер-кебап, сервиран на малки масички с още по-малки табуретчици на тротоара на главната улица. Избистрихме политиката с другия каучсърфър, свързал се с нас, Седик. По-млад, но и по-незабележителен образ, разпределен от Държавата за учител по турски на деца, на които турският не е майчин. Всичките дрязги между отделните общности (и арабите, и кюрдите били хладни към турците, но най се мразели помежду си) идвали от стагниралата икономика. Ако им се повишал стандартът на живот, щели да заживеят не като братя, ами като еднояйчни близнаци. Проявих интерес да пием бира и той намери само един сгушен в тъмен, страничен на главната улица, сокак Leydi Pub. Което не значи, че е пълен с дами, още по-малко - заети в шоубизнеса, а просто че кръчмата е само за мъже, предполагаемо - морално разложени грешници. Миналата година по същото време, когато за последно се бил поинтересувал къде сервират алкохол, вариантите били значително повече, включително ресторанти за семейства с деца. Ходило му се в Армения, но не бил сигурен, че ще го харесат, защото не бил безпристрастен по някои тълкувания на историята. Посъветвах го да пробва да им се хареса с русофилия. Всички турци обичали Путин, защото мразел американците. А турците мразели американците, защото оплескали хавата в Близкия Изток. И защото на турците им била къса паметта, че преди това и руснаците са оплесквали хавата. В Афганистан, ако не броим Османската, а даже и собствената им империя по-рано. А арменците са русофили, защото възприемат руснаците, като изконен враг на турците."Восток – дело тонкое!", както мъдро отсъждаше Верешчагин в "Бялото слънце на пустинята" преди да запее любимата песен по Булат Окуджава за раздялата, чужбината и сполуката.


Още няколко кадъра от Шанлъурфа. Улицата:


Квартирата:


Барът:


Фурната-лахмаджунарджийница:


Кафенето:


Бюрек, баклава, чай, турско кафе ...


Продължаваме нататък, преди Шанлъурфа да се е доразсънил. Забелязваме, че и тук карат в насрещното по аварийната лента. Без даже да са им запушени тунелите от тирове. Или стопират с вдигнат десен палец и автомат в лявата ръка. По радиото едно парче нетурска музика на чуваме да пускат ...

Гьобекли Тепе.




 
Мнителните езици с добър житейски опит от новите български еврофинансирани крепости изразиха убеждение, че камъните са съвременно менте от държава, която си измисля история. Аз не съм чак толкова мнителен. Официалното становище на световната археологическа мисъл е, че става дума за най-старото открито досега култово място на човечеството. Отпреди Стоунхендж. National Geographic го беше представил на света в някакъв брой от 2011, с което е повлякло крака на Туриста. Предимно турския, но по изключение на паркинга забелязахме нива с палатка на покрива с белгийска регистрация.
 

С пристигането в Мардин се ориентирахме интуитивно до най-доброто място да изпием по един Efes с гледка. Аз изпих. Много добра гледка.

 
Остнахме очаровани. А аз останах допълнително очарован и от боб чорбата на терасата с гледка. А после и от хараб тавата в една закусвалня в стария град, в която се подлсоних от дъжда. А вечерта и от гювеча в една закусвалня в новия град. Която ни избра Мехмет. Мехмет ни е домакинът по каучсърфингова линия. Турчин. Имахме среща с него и с двама други, кюрди, на терасата на кафе Месопотамия до голямото медресе. Особено популярно сред професионалното съсловие на местните ходжи. Докато ми вързваха малка тенекия се поразходих да хвана последните слънчеви лъчи над селото на отсрещния хълм. И зелената месопотамска долина в часа на най-дългите сенки. В медресето със стъпката на Мохамед в камъка се разговорих със задяващите се с външните хора хлапета. Те се шегуваха и закачаха едно с друго и си вменяваха националности и биографии. В крайна сметка най-правдоподобната хипотеза излезе, че по-голямото момче е сирачето с разстреляно смейство от Сирия, а по-малките момче и момиче са си местни кюрдчета, идентифициращи се с турското си гражданство. Пък моето лице било 100% турско.



 
Старият град не е особено живописен отблизо (zoom in, англ.).
Освен, ако не се опиташ да намериш християнското наследство на халдейската.
И успееш.







Отвъд хълма със стария град и калето-казарма на билото, Мардин шокира с ударна урбанизация и бетонизация. Блокове сред нищото. Никнат като (ръбати) гъби. Огромни спрямо българските стандарти апартаменти. Лъснати до изблизано каменни облицовки и площадки с обувки, струпани край бърсалките. Клозети с клекало в апартаментите.



 
Откъде се стичат толкова много хора? И защо точно в незначително изглеждащи на картата провинциални градове като Мардин? Да отговорят на все по-нарастващите потребности на кюрдското семейно планиране ли? Нормално било да имат двуцифрен брой деца. Плюс момичетата. Децата са семейна мощ. Все едно гледам България по времето на чорбаджи Марко и Иван Селямсъзът от Бяла черква. Но стандартите на село дали отговарят и на начина на живот в квадратизирания град? Това не са разсъждения за сватба! А Мехмет ни заведе точно на сватба. При това кюрдска. В заграден с високи бетонни дувари двор с размери на училищен. И затворена желязна порта с намръщени фейсконтрольори до нея. Ама Мехмет нали е любим учител по английски на целия квартал - приемат го добре. Даже ако си доведе гости. Попаднахме точно в разгара на ситното хоро, дето го играят на подскоци, не хванати за ръце, ами рамо до рамо. Около седналите на церемониалната маса с изтощен, едва ли не дрогиран вид, младоженци. Фризурата на булката била отнела първите осем часа на деня. А вече е девет вечерта. На сватбата ядене нямаше, нито даже вода, но пески и пляски на народите в автентичния им вид имаше. Имаше и пуцане и фойерверки. Освен хората се играеха и танци от валсов тип по двойки с прегръщане. И мъжко надиграване като ръченица. И един, дето ритуално го убиваха, пък увиваха със знаме, пък съживяваха. Пък момите танцуваха, поднасяха и си разменяхма станиолени порцийки хена за татуиране със забита свещичка. Подлъгваше, че са тортички. Даже ми се стори, че видях местни деца разочаровани от вкуса.










При кюрдите, се разбира, че сватосванията са уредени между семействата, но в наши дни съществувал някакъв толеранс за романтично маневриране на младите. Никакъв толеранс за маневриране не е оставен за футболни предпочитания на младежта. Мардинските кюрди е уредено да са фенове на Галата Сарай по рождение и до живот. На мене ми се падна точно той от генератора на случайни отбори за чужденци за по-задушлив светски разговор. На английски? Знаенето на английски се побира в мистичната универсалана формула от четири думи "вот ис йор мейм". Необходимо и достатъчно условие да си научен на английски е да си зазубрил тази фраза. От което произлиза заключението, че професията на учителя по английски е айляк занаят. Освен другото ти осигурява живот в четиристаен апартамент от описаните, в който имаш капацитет и нужда да обзаведеш за обитаеми само едната стая и кухнята.


Продължаваме към Диарбекир. Но преди това ... трябва да закусим с топъл хляб от типа, който през 90-те беше популярен в България под етикета "турски", но напоследък го няма, сирене, маслини, мек салам, халва, конфитюр от смокини.
 

Дейрул Зафран - бившият патриаршески манастир на сирийската църква е действащ и си допълва бюджета с входни билети за туристи и брандирани сувенир. Турсти - бол. Особено ако се е случила първомайска неделя. Не се събират наведнъж в криптата, но се опитват. Лястовичките над саркофазите на патриарсите гледат подозрително. В килера пък намираш първата печатна преса в Османската империя, доставена, след като ги били разрешили от Високата порта неколкостотин години след изобретяването им. Сещам се аналогичен случай с явлението телевизия в Южна Африка.






Дара е късноримски / ранновизантийски град със съхранил се до ден днешен некропол и обиталища от скални хралупи. Наскоро разкопан от археолозите и оформен за посещения (без пари!). Хилядолетни и хилядокилометрови аналогии с Набатея.





 
По пътя полицията бди и прави проверки по шосетата, но не ѝ се занимава да спира такива с български номера. Не, че и ние срещахме много. Един софийски джип на многоетажния паркинг в Шанлъурфа (доволни?) и един кърджалийски мерцедес в стария град на Мидят. Където са църква до църква (не, че няма и джамии). Но не всички са отворени, за да разбереш към коя деномонация принадлежат. Сирийска православна, Халдейска католическа, Асирийска източна, Арменска ... Пустеят. Защото християните, които чувствали тая земя за своя от памтивека, бавно, но методично се изселвали в Европа. Според един господин, с когото се разприказвахме на баклавичка край паркираната ни пред баклаваджийницата кола. Представи се за асириец, преподаващ амхарски сред оцелели християнски общности. Хич не им добре вече в Турция. Войните в Сирия и Ирак и изобщо в Близкия Изток и прокудените оттам бежанци служели за оправдание и на властите, и на кюрдите да ги притесняват. Вчера един младеж, сириец католик, бежанец в Мардин, намерил работа по поддръжката на халдейската църква (пуста но великолепно реставрирана), ми сподели, че най-вероятно през България щял да търси път за Германия, защото било най-евтино и най-практично. Нищо че българите меко казано не били гостоприемни, а лагерите били еди какви си. Имаше вид на образован млад мъж. Възрастта - настрана, по нищо не се различава от мене и тебе. Даже и по акцент на английския. Освен че се намира в принудителна безтегловност.





 
В Мидят обядвахме с агнешка каварма, фасул, агнешки ориз, кюрдски айран. Да не се бърка с турски, макар и да не разбрахме каква е разликата. Както и асириецът се озадачи, друг път не чул и не видял, като му показахме пакет "кюрдско" кафе, което бяхме купили за подарък от пазара в собствения му град. Впоследствие се разбра, че има разлика в съдържанието на леблебия и други подправки в мелената смес. Нарязохме и една диня да открием сезона. Жандармерията точно в тоя момент показваше мускули до часовниковата кула отсреща. Изритаха един гъзар да си разкара на минутата паркирания на блинкери на мегдана бял мерцедес, за да направят десант с три бронирани ударни, белязани вече от удари с камъни и заливани с боя, автобуса с черни стъкла. Изсипаха се цивилни и униформени заптиета, пръснаха се по пазара и чаршията и почанаха да се заяждат с търговците. Не обръщайки им никакво внимание, опитахме пазарлък за детски дрешки с един чичко, който поназнайваше български с обяснение, че идвало от съпругата му. Ама пазарлъкът в крайна сметка не се получи.









Хасанкеиф го заварихме на брега на реката, а не - потънал в язовир, както предвиждаха пътеводителите за 2015. Колоните на стария мост се показват над повърхността точно толкова, колкото на всички брошури. И в празничен ден сеир-терасите бъкат от туристи от цяла Турция. Че даже и турнир по бой с възглавници (таекуондо, кор.) позяпахме. Нарочно не бях чел подробно за забележителностите, че да ме изненадат. Руини на църкви и джамии, пещерни обиталища. Обсъдихме на чайче с гледка към каньона (вместо тривиалното - към реката) минали и бъдещи идеи за пътуване из региона и към Афганистан. Реката е Тигър, а колата ни беше паркирана пред един дюкян за вода, където с тийнейджъра управител сключих сделка, че понеже му пречим на видимостта и бизнеса, ще му платим няколко лирички за паркинг. Алъш вериш тамам, спас*!






 
(*Из записките на пътуващия математически лингвист-ориенталист. Вече сме научили, че кюрдите са си кръстили благодарято "спас". Руската напредничава наука поддържа мнението, че това наблюдение по диалектните своеобразия из югоизточния Анадол не съдържа достатъчно емпирични данни, за да се обори славянофилската теза, че руското "спасибо" идва от "спаси бог", а не от книжовен старокюрдски. От друга страна руските и украинските староверци не приемат тази версия и не изпозлват думата "спасибо", защото им звучи подозрително като "спаси бай", което носи стилистичен нюанс на идолопоклонство пред иноврески или безверски идоли. Следователно, по правилата на аритметчината лингвистика, от факта, че същата дума на украински е спасибі, извеждаме, че бог на украински трябва да е біг. С което доказваме искрената богобоязлива благочестивост на риалити шоуто Big Brother)



Предварително заявявам, че за целите на повествуванието името на град Диарбекир ще бъде изписвано според българската традиция, а не Диар Бакр (земя на бакрите, араб.) или Диар Бакър (земя на медни залежи, араб.-тур.)

Който е бил в Иерусалим е хаджия, а който е бил в Диарбекир, какъв е? Заточеник? И за какво им е било на заточениците да бият целия път обратно към Орлов мост след Освобождението?

С едно на ум за мнението на турците турци от Западна Турция, Диарбекир скача отведнъж на водеща позиция в класацията ми по любимост. Ориенталско, фавелесто, гостоприемно, чайолейно. И радващо се на още по-мощно и по-видимо полицейско присъствие от посетените вече места.











- Ние, кюрдите, мразим Ислямска държава! Не е добре да се убива! Всъщност, като се замисля, не е чак толкова лошо да се убива, стига да се воюва и да има двубой - коментира антикварният търговец Хюсеин пред дюкяна на баща си в хана на Хасан паша и уточнява:
- Ние в Диарбекир сме най-здравите сили на кюрдското съпротивление. И в Мардин са кюрди, но са слаба ракия. А тия нарочно се разхождат с бронетранспортьори по улицата, че да плашат туристите и да ни правят мръсно на бизнеса
- И не е само това - продължава в изблик на откровеност, след като вече си е признал, че по залез е ходил на реката и е изпил цяла бутлика вино сам - Брат ми го хванаха и го хвърлиха в зандана за саботаж. Баща ми ходи да го откупи със сухи пари и после ни качи всички на колата и - колкото по на запад, толкова по-добре. В Измир. Но там не ни харесват и не ни щат. Веднага ни разпознават по акцента, че сме кюрди от Източна Турция. Жалко, че не ми дават виза за Германия или Америка. Не разбирам защо. Но пък ме харесаха от една филмова компания и се навявам да пробия като музикант.

Тук се намесва музикант от нашия екипаж, който има поръчка да занесе в София един дъф и почва пазарлък с разходка до работилницата на стария майстор на дъфове. Ударни инструменти с вид на надраснали себе си дайрета. Стига се до пазарлък в телефонен разговор с крайния клиент в София. На английски. Че да не разбере дъфаджията по колко му се продава стоката на дребно. Пее ни протяжна кюрдска пресен. В тясното си ателие пред афиш със своя занчително по-млада версия, но в идентична поза, вероятно изпълняващ идентична песен. 


Рано сутринта по фавелите, църквите и джамиите съм се разходил сам. Най-голямата църква е арменската. Но това не значи, че е лесно да и намериш входа в лабирнта от сокаци, даже и да си мернал кръст някъде над покривите. Ползвам алгоритъма на Крис от "Любопитния инцидент с кучето през нощта", което литературно произведение, обърнато на пиеса, си бях припомнил седмица по-рано в Лондон. Как да стигна до гарата, която виждам в края на улицата? Тръгвам и при всяка възможност правя десен завой. Ако се върна на място, на което съм бил, правя един ляв завой и повтарям процедурата с десните завои. Та и аз така до арменската църква. Арменците ги няма, но църквата е безупречно реставрирана. Веднъж годишно идвал и поп да пее. За кореспондент на радио Ереван не става ясно дало го придружава.




Най-голямата джамия пък по нищо не прилича на османските в Цариград. Нито има купол, нито има каквото и да е обло по нея, нито даже квадртано. На власт са правоъгълниците! Даже и в сечението на минарето. Водело се сирийски стил от времен оно. Омаядското време ли е оно? Май да...




По кварталите по-малки старовремски джамии в османски стил не липсват. И се намират една идея по-лесно от арменските църкви. А пък асирийските, халдейските, гръцките, българските църкви изобжо не ги намерих. Ако се допусне, че съществуват.




Често срещани из града са разносвачите на леко ферментирала отвара от някакви коренчета, която за пред чужденците наричат "кюрдската кока-кола" (също както по соца пъпешът беше българският банан) А на обяд реших да залъжа глада си в стаичката на порока на градския пазар. Затворено със непроницаеми завеси барче-пушалня, в което сервират бирата на дюкянски цени, а кебапчията в съседство ти носи кебапчета топли-топли на крака. Гостоприемно и задушевно. И почерпката с чай се подразбира! Чай ме черпиха на няколко места. Просто ей така - защото им се разхождам по улицата. Най-стилното поднасяне беше между кофата с агнешките подробности и тезгяха с агнешките главички у един касапин.



Мостът над язовира е почти построен.
Фериботът изживява последните си месеци пред пенсия ...


Връх Немрут!




Наличието на сняг напълно компенсира липсата на изгрев. Изгрев липсваше не защото слънцето се беше заинатило точно тоя ден да изгрее, а защото мене ме домързя да ставам в 04:30 да го ловя. Хем се бях събудил и хем си имах шофьор с желание да качи колата от хижата, в която нощувахме, до най-горе. Откъдето било двайсетина минути пеша до античното място. Направи го сам. Но не се върна очарован. Било повече студено, отколкото златистооранжево. И било пълно с японки. Двайсетина. После всички заедно се качихме към 11. Застигнахме една прехвърлена от микробус на мулета група германци. Снимаха си го и си отидоха. И цялото светилище и цялата околна планина остана само за нас. Ако не броим отегчните пазачи и чайджии около паркинга. И един от германците, чичко на видима възраст 70, с бастунче, когото просто забравиха, докато обикаляше върха сам пеша от южната страна.





Върховно усещане във върховния момент. Хладен, хрупкав бриз в ясен слънчев ден в началото на май, когато Светът още не е разбрал, че пътят е отворен и сезонът е открит. Останала е за газене в сняг (по изгрев - лед) северната обиколна пътека. Колкото да докаже, че и от стари камъни може да ти се вдигне адреналинът. Ако не си с котки и не си носиш пикел.


Колко стари? Зачетох се в историята за да си подобря общата култура. По туристическите брошурки тия статуи изглеждат едва ли не като моаите на Великденския остров, но естествено нямат нищо общо нито като епоха, нито като културен заряд. Тук цар Антиохий I на Комаген, претендиращ за царско родословие и по персийска, и по македонска линия, успял с лични заслуги или по стечение на обстоятелствата да устори едно златно векче на царството си, разположено като буфер между Патрите и Римляните. И си позволил помпозна гробница от фараонски мащаб. В която не е доказано, че е погребан. Но статуите на богове, герои и самия него са оцелели 2200 години. Вярно - съборени от постаментите си и в ново време изправени пред тях. Но новите стълби за туристи от паркинга и 2 години не е сигурно, че ще оцелеят. Вече са им се натрошили ръбчетата.


 
От върха поехме на изток по стръмното спускане за "печени шофьори" (според пътеводителя) към Ески Кале. В Асмея, след като се ръкувахме с ръкуващите се Антиохий и Херакъл на изправеното стеле край пещерата с дългия надпис на комагенски (!) с гръцки букви, седнахме да се подкрепим на диваните на крайпътната чайна на открито. И що да разберем? Съдържателят, кюрд от Ката, имал профил в каучсърфинг и бил много активен. Разбира се, следващият щял да ни подслони. Малко по-надолу попаднахме на римския мост, който за разлика от много римски мостове в румелийския дял на османската империя си е истински римски. От времето на Септимий Север.






В Адана пристигнахме прилично рано след първия съдийски сигнал на някакъв важен мача от шампионската лига, проследяването на който по телевизията фигурираше в задължителната програма на част от екипажа. . Останалите си направихме една нощна разходка до първата кебапчийница, защото алтернативната задължителна програма беше да се опита класическата турска рецепта адански кебап (дълго пикантно кебапче на шиш) как я правят на извора. Много добре! И баклавата им е не е за изхвърляне. Що се отнася до архитектурни и исторически забележителности - Адана е огромен модерен град, чиято махала от османско време може и да не е най-добре съхранилата се в цяла Турция. но и тук има няколко стари джамии и поне две църкви - една католическа и една кръстоноска (?!), обърната на етнографски музей - в града.



 
А от новата огромна Сабанджъ джамия с шест минарета, построена с иждивението на индустриалеца Сабанджъ през 90-те или 00-те години по-голяма (голема, шоп.) няма (нема, шоп.)!




Претупвам сводката за етапа Кападокия. Първо, не ми е за сефте. Второ, това беше етапът (винаги има такъв в набързо сформиралите се групи от индивиди, преминали определена възраст), в който екипажът излезе от резонанс и космосът се изкриви в разнопосочни мрънкания: лахмаджуните - студени, пилето - малко, кафето - късно,  баклавата - суха, спаначеното гьозлеме - не достатъчно вегетарианско**, готвачите - аборигени, любимият испански отбор - неубедителен, общественият паркинг - нисък, тарифата на балонаджиите - висока, пазарлъкът - неудовлетворителен, долината на любовта - сбъркана, снимките от балона - същите като снимките от ръба на платото, квартирата (студентска комуна) - зарита с фасове и празни бутилки от бира, останалите участници в движението по пътищата - идиоти, правилата на джагите - неспортсменски, уменията им по табла - по-добри от статистически предвидимото. Единият съквартирант домакин мразел мюсюлманите, другият бил мюсюлманин и си окачил над хладилника с пълни бутилки бира постер с джамията в Мека, но пък мразел военните и сирийците, съседите пък ги мразели и двамата (заради бутилките с бира) ...







(**точно чета едно турско "кулинарно криминале"и започвам със задна дата да съчувствам на вегетарианците в екипажа за подозрителността им. И убиецът, и инспекторът са ценители гастрономи, като убиецът държи ресторант и демонстрира на жертвата най-малки подробности някоя турска народна готварска рецептра с най-големите тънкости, примерно от кой пазар да се сдобие с най-вкусните безнитратни чушки, преди да му отреже главата с готварския нож. Та ставя ясно, че рецептата за постен варен боб включва един черпак бистър бульон от тенджерата с говеждото)


Но за да се разсеят всички черни облаци в Турция е достатъчно да те почерпят с една чаша чай! Точно, каквото ни споходи, залутани сред деретата и сипеите. Рискувахме да проверим от прекалено близко дали и трите раздиращи си гърлото от лай срещу нас кучета са вързани. Само за две от тях можехме да сме сигурни от наблюдения с просто око. Риск спечели! Заобиколихме ги и попаднахме в една закътана микроскопична овощна бохча на възрастен чичко с две лели и една мома. На часа извадиха термоса с чая да ни гостят. Друго ако няма, чай има. Как пък за пет века робство не сме прихванали барем тоя табиет от поробителите!




Замръкваме в Анкара. На гости у Румюн (зададен от мене псевдоним) - летец изтребител в турските ВВС. Пилот на F16. И инструктор. "Мечтата на всяко момче!" по свое собствено определение. С уговорката, че мечтата на всеки летец изтребител пред пенсия (възраст 35 години) била да се прехвърли за пилот на пътнически Boeing или Airbus в Turkish Airlines. Които щели да му плащат четири пъти повече, за разлика от само два пъти повече при нискоразходните им конкуренти. Дали ще го взимат всяка сутрин със служебна кола да го карат в базата, не се изяснява. Избистрихме политиката на отрупана с мезета трапеза, включително - с руска салата, на която в някакъв момент викали американска (?!), но после пак обърнали на руска. Маслините били от роднинска градина, а водата - за ужас на здравехолиците (health freak, англ.) - от чешмата. Не мога да им помогна. Аз съм си традиционно на биричка. Bomonti. Румюн се изяви за любител на природно течащата вода за всякакви практични цели - от домашна консумация до източник на енергия. Имало някаква река край Анталия, където ходели на почивка, с много бистра питейна вода, която просто се изливала в морето. Тоест - прахосвала се. Правителството договорило да я продават на Израел, но развалили калимерата (темането?) и я пренасочили с чисто нов водопровод към Кипър. Ердоган иначе бил ненавистна личност, чийто единствен господ бил Мамона. Обогатявал се и се самозабравял в илюзиите си за незаменимост. Промивал мозъците на необразованото мнозинство гласоподаватели. С прото-религиозни посланийца. Но пък ... не можело да не му се признае, че каквото обещаел и с каквото се захванел, го правел. Мост, водоровод, метро, газопровод, електроцентрала. Дали да не сме му възложели две години мандат и в България, че да пробва да ни оправи за по-малко от 800 дни. И после да им го върнем. Увлече се в истории за игрите им на Top Gun с гръцките им колеги. Да се заплашват и да се прихващат над морето и островите. Ужким се дърлели като новозеландци на ръгби мач, но щом станело дума за НАТО-вска операция в трети страни веднага се обръщали на верни другари и бойни партньори. И имали много повече бойно разбирателство и доверие един на друг, отколкото на колегите си пилоти от по-северните или по-западни съюзницо. За съжелние кризата приземила гръцката авиация и игрите секнали. След като вече бяхме чули кюрдски мнения, Румюн представи и другата гледна точка по кюрдския въпрос, но значително по-умерено и дипломатично. Като за всеки случай, за да не провокираме прехвърляне на рамките на дипломатичността, жена му ни беше предупредила да не ползваме на глас думата "кюрдистан" за районите, където сме обикаляли. Диарбекир бил зона табу за тях. Ако го надушели, че е военнен, щели да го зстрелят на улицата, даже и да е в отпуска и да се разхожда по чаршията по анцуг (върху тениска AC/DC примерно). Обаче ... службата е тежка, но за сметка на това продължителна. И задължителна. Turkish Airways ще початат. По съвпадение точно тоя ден получил заповед за предислокация от Анкара ... точно в Диарбекир. Поне за половин годна. Единствено жена му надали щяла да се помъкне и с децата натам.


Сафранболу е друг свят - Османската империя в мила родна премяна. "Възрожденски", както ги наричаме ние, къщи. И Варлаамица и Селямсъзица са тук. И си подвикват през прозорците от втория етаж, издаден над кълдъръмения сокак, съвсем като в "Чичовци". Само дето вместо църкви и метоси в пейзажа изпъкват тежки каменни джамии, хамами и кервансарай. Хамама го пробвахме вечерта. Съвсем уставно!





















Наблюдение: В Турция стилизирана мъжка (bay) и женска (bayan) фигурка на указателни табели не е задължително да означават тоалетна. С подобен успех може да се окаже джамия. Така от зор влетях на юруш в мъжката стая за молитви на бензостанцията, където спряхме за последен обяд (патладжанена мусака с пилаф и айрян). Преди последната спирка за по снимка в Турция, вече не във Анадола, а в Одрин. Пред една по-трудно да бъде сбъркана с нещо друго джамия. 








Ха, сега да видим, познаваме ли османските падишаси.
От шедьоврите на Мимар Синан Селимието в Одрин по-стара ли е или по-нова от Сюлейманието в Цариград***? 

Наградата за позналите е нито повече, нито по-малко, а точно 82.


(*** Отговор: Селимието е по-ново.
Според справочни данни Селим е син на Сюлейман. С русолява европейска кръв по майчина славянска линия) 

Д.'15

Илюстрации:










Цялата статия

Гост
Тази тема е заключена за нови мнения.
Към списъка с теми

  • Четящи темата   0 магеланци

    • Няма регистрирани потребители, разглеждащи тази страница.
×
×
  • Създай...

Важна информация

Поставихме бисквитки на устройството ти, за да улесним употребата на сайта. Можеш да прегледаш нашата политика за бисквитките.