[veseliache]В търсене на атмосфера в Пловдив

[veseliache 803]

След напрегнатото и еднообразно ежедневие, през последните няколко седмици,  семейството ми определено имаше нужда от известно разнообразие и почивка. И тъй като „почивка“ за някои означава басейн, хапване и спане, а за други обиколка по забележителности с кратка почивка на някое слънчево площадче за кафенце (опа, пак се размечтах за Италия) – тази ваканция беше планирана да е в лек тръс, т.е. умерено обикаляне и още по-умерено мързелуване.

Планът първоначално включваше настаняване в Хисаря и разглеждане на забележителностите около града, но лека полека се разрасна с още няколко обекта – така по пътя…

Времето го бяхме „поръчали“ да е слънчево и топло и въпреки прогнозата за дъжд и студен вятър, решихме, че ще ни се размине.

Най-после заветният петък настъпи. Ентусиазмът за пътуване ме събуди още в най-ранни зори, но изглежда само мен… След хиляди убеждавания и недоволство в 9 ч. най-после потеглихме към Пловдив.

Пловдив е градът, който всяка година посещаваме – ей така по пътя – което никога не ни позволява да усетим с пълна сила неговия чар… И тъй като в София си нямаме Стар град, което според мен е голям недостатък на родния ми град, то винаги целта на нашето посещение в Пловдив е Старият град. Е, през последните години включихме и още две „задължителни“ места, а именно „Капана“ и една прекрасна италианска сладоледжийница.

Днес времето беше с нас – беше хем слънчево, хем топло! Паркирахме на обичайното място, в близост до любимия бар на Стоян (моят съпруг) от студентските му години и тръгнахме по пешеходната улица на града, т.нар. „Главната“ – най-дългата пешеходна улица в Европа. Някога тя била много по-къса и толкова тясна, заради многобройните си дюкянчета, че трудно можело да се разминат по нея две каруци – наричали я „Узун чаршия“. С времето улицата била разширявана и удължавана, докато достигнала до сегашния си облик – просторна, зелена, с множество фонтани, обособени пространства с разкопки, където можеш мислено да се потопиш в атмосферата на Филипопол – име което градът получава през 342 г. пр. н.е. от Филип II Македонски. Знаете ли, че пешеходната зона лежи върху пистата на античен римски стадион, а голяма част от сградите на нея, строени през XX в., са обявени за паметници на културата?!

Пътят ни минава покрай задължителната скулптура за снимка – Мильо, наречен от местните Мильо Лудия заради лудостта и добродушието си. Там където днес се намира скулптурата, било любимото място на колоритния пловдивчанин. Той често сядал на стълбите, наблюдавал минувачите и задирял младите девойки.

Продължаваме към любимия на цялото семейство италиански сладолед, където местна майсторка винаги ни изненадва с нови и експериментални вкусове, както и с цените им… До този момент предпочитаните от мен видове бяха синьо сирене и роза дамасцена, но този път реших да разнообразя с вкуса на маскарпоне и горгонзола – определено си заслужаваше.

Доволни и засладили продължаваме към Стария град, който дали поради факта, че е зима или поради липсата на туристи, изглежда някак пуст…

Има много неща, които могат да се разкажат за този невероятен град – за неговото миналото, за неговите жители, за неговата култура, но обещавам – някой ден да напиша с подробности за всичко това! Сега просто ще направим една кратка разходка из ленивите калдъръмените улички на Стария град, ще се спрем тук-таме да поснимаме и ще завършим в някое от слънчевите заведения в „Капана“ – едно изключително артистично и колоритно място, където винаги с удоволствие се мотаем в търсене на нови дребни и не толкова дребни съкровища.

Какво всъщност представлява „Капана“ и дали всеки, който се окаже тук случайно или умишлено ще попадне в неговия капан? Не знам за останалите, но аз определено се хванах! Грабна ме неговия чар, неговата атмосфера, запазения дух на старото и новото, на традиционното и различното. Въпреки че днес е работен ден, кварталът беше привлякъл със своя магнетизъм много хора. Заведенията се пукаха по шевовете от посетители, а ние в търсене на атмосферно и слънчево заведение почти на магия съзряхме една огряна от слънцето маса. Със засилка се хвърлих към единствената свободна маса. Сега вече можем да се насладим на блажения следобеден мързел с кафе в ръка…

Към пълния текст