Защо обичам Гърция

[Pantelej Putnik]

Реших да пиша за Гърция. Може би все още не осъзнавам с какво се захващам. Има някои неща, за които не може просто така да седнеш и да започнеш да пишеш. Аз обаче усещам необходимост да пиша за Гърция, защото не мога да се откажа да пиша за обичта. А аз обичам Гърция.  

 

Историята

Нека да започнем отдалече. През 19 век прадядо ми по бащина линия е роден в Килкис (или Кукуш, както го наричат македонците). Пак по онова време прабаба ми е родена в Солун. Как са се срещнали и какво ги е накарало да решат да бъдат заедно аз не знам. Живели са обаче в Солун в близост до Бялата кула. В началото на 20 век били принудени да напуснат Солун, поради политически причини. Множество българи и македонци напуснали по това време Гърция и се заселили в България и вероятно в днешна Северна Македония. Вероятно и факта, че бащата на прабаба ми, който бил поп, е убит от гърците, вероятно пък по религиозни причини, е оказал също своето значение. Какво е било основанието на Гърция за тези срамни действия няма да разглеждам тук и няма да давам оценки. Просто моите роднини са живели там и са били принудени да напуснат. Решили да стегнат каруцата с цялата покъщнина и с четирите им малки момчета да тръгнат и да търсят по-нормален живот някъде другаде. Решават да се заселят в Пловдив. И то не там, където всички прииждащи от Македония се заселват в града под тепетата, а именно: Кючюк Париж (Малкия Париж), ами с северната част на града – на мястото на днешния Хотел Марица. Прадядо ми имал бизнес с мляко и изхранвал цялото си семейство – общо 8 деца (4 момчета, родени в Солун, и 4 момичета, родени всички в Пловдив) и жена си. За нещастие прадядо ми починал, когато баба ми била на 14 години и семейството останало без двигателя си. Последвали трудни времена. Децата започнали рано работа, защото нямали друг избор.

Защо разказвам всичко това? На първо място, защото това е една истинска човешка история, която отразява и исторически процес на Балканите от онези времена. Освен това, моите роднини по бащина линия са преминали през всички тези трудности и драми, за да бъда аз днес този, който съм, и като съм седнал да пиша за Гърция най-малкото им дължа няколко реда и моята почит.  

Дълги години, все по политически причини, ние не можехме да отидем до Гърция. Баба ми така и не отиде да види къде са родени и къде са живели родителите й – първо не пускаха, а после, когато вече имаше възможност, тя не се реши. Вероятно е имала своите причини! В тази връзка едно голямо мое желание беше аз да отида и да видя Гърция и по-точно Солун. Да се върна по местата, от където са тръгнали мои роднини.

Като споменавам Солун, нямам предвид политическата принадлежност на дадена територия към определена държава! Ако нямаше граници, хората може би по-добре щяхме да се разбираме. Но границите разделят данъкоплатците и са важни …. за тези, които ги чертаят. Гърци, българи, македонци…., какво значение има как ще наречем хората. Разликата е само на кой се кланят и кой им събира данъците. Всеки има право да вярва в каквото реши и да избира към коя народност принадлежи. Ако искаш да си македонец и да не си българин, то значи си македонец. Същото важи за всички хора и всички националности. Всеки човек живее на определена територия, а как я наричат политиците, е просто подробност. Територията не ни принадлежи, ние сме временно на тази земя и не бива да забравяме това. Изборът обаче да принадлежиш към определена общност или народност е въпрос на личен избор. Дали моите роднини са се смятали за българи или за македонци, нямам представа, а и за мен няма значение. Знам със сигурност, че не са били гърци, а в семейството са говорили на български и са избрали да живеят в България след като са си тръгнали от Солун.  

Та, както вече посочих по-горе, баба ми така и не отиде до Солун през живота си, и поради тази причина това сякаш се беше превърнало в моя мечта. Дълго чаках и през 2006 година успях да отида и да видя Солун и Бялата кула, някъде там, където са живели моите прадядо и прабаба по бащина линия.

Все още си спомням, че още, когато преминах за пръв път границата и поех в Гърция, сякаш изпитах огромно облекчение, развълнувах се и очите ми се навлажниха. „Върнах се! Аз днес съм отново по тези земи, откъдето преди около век вие тръгнахте“. Дали защото „кръвта вода не става“, или просто, защото аз съм емоционален, но всяко мое влизане оттогава в Гърция ми носи огромна радост и същевременно спокойствие в душата.

Обичам Гърция! И не просто обичам Гърция! Аз обожавам цялото Средиземноморие, защото по мое мнение този регион е вероятно най-наситеният с история, култура, люлка е на днешната цивилизация, обичам природата, обожавам кухнята, допада ми лежерния живот на народите около това море, харесвам самите хора. И като става дума за Средиземноморието, коя е тази държава, която има всичко от региона!? За мен това безспорно е Гърция. Да, Гърция по мое мнение е най-добрият и най-типичният  представител на Средиземноморието – красиво синьо море, лежерни острови, приветливи хора, вкусна храна, земя на богове и философи, люлка на съвременната „западна“ цивилизация (тук нямам предвид Западна Европа, а по-скоро отграничавам от източната цивилизация на китайци, японци, монголи и т.н.). Но Гърция далеч не е само това! Гърция не може просто така да бъде разказана или описана! Тя не се разглежда и „отмята“! Гърция има нужда да бъде почувствана и то с всички сетива.

А защо аз толкова обичам Гърция?! Вероятно в основата на тази обич стои интересът ми към мястото, където са живели моите роднини. Освен това с последващите ми посещения тази обич придобиваше все по-пълен образ.

Нека ви разкажа една случка. Може би тя ще даде основни щрихи на чувствата ми и до голяма степен ще разкрие как се роди тази моя обич.

При едно от първите ми посещения в Гърция съм в изгубено селце някъде в Пелопонес. Пече яко слънце. Жега е голяма, а е още май. Може би е вече след 13:30 - 14:00 часа и започвам да се притеснявам, че по тези дребни села, едва ли ще намерим нещо за хапване. А знаете какво е като огладнее една жена! 🙂 Така съм заплашен хем от глад, хем от скандал. Въртим се из селцето и с радост установявам, че една задрямала гиросджийница все пак работи. Благодаря ти, господи! Може би до няколко минути върху мен щеше да се изсипе лавина от думи, от които аз щях да чуя само откъслечно "тъпи села", "пустош", "какъв си инат" и т.н.

Бързам с едра крачка към ресторантчето и бързо поръчам на английски 2 гироса, кола, бира.... и чакам прав пред човека, за да ги взема. Той ме поглежда с мило лице, усмихва ми се, от него лъха добронамереност и спокойствие, пита ме лежерно (все на английски): "Тук ли ще ги ядете?". Потвърждавам. После вече не знам на какъв език той ми сочи малките масички и ми казва: "Ами седни де, по-удобно ще ти е" и пак меката усмивка. Сядаме и чакаме гладни.

Идва студеният Митос (известната марка гръцка бира), колата, гиросите са готови, а аз в някаква трескавост бързам да си извадя портфейла от задния джоб, та да платя. Той пак ми се усмихва, хваща ми ръката, за да спре ваденето на портфейла и ми казва на някакъв език: "Седни сега и яж, пий си бирата. Имаме цялото време на света, все ще ми платиш." Поглеждам го в очите, а той все се усмихва дружески и одобрява с глава всяко мое движение.

Наяждаме се и вдигам глава да го търся за сметката. Той вижда това и след секунди вече грубите му и напукани ръце ни сервират два локума в една малка чинийка. Обяснява, с жестове, че е от сърцето му за нас. Виждам потвърждение на думите в очите му – те не лъжат.

Оттогава много пъти съм си мислил за тази случка. Някои ще кажат просто, че гърците умеят „да ти вземат парите“. Все ми е едно дали ще ми вземат парите, когато ми пълнят душата! В живота ми никога парите не са били водещи. Водещи винаги са били любовта, силните емоционални моменти, хубавите преживявания, пътуването, страхотните гледки, приятните разговори, вкусната храна…. Парите са средство, а не цел. Ако пък за някой са цел, то значи, че той се е загубил. Материалните блага са преходни – хубавите моменти остават с нас, докато сме живи. Така и този първи „сблъсък“ със средиземноморския дух и отношение към живота ме извади от калъпа на съвременния забързан живот и ми „зашлеви“ психологически шамар, сякаш, за да ми отвори очите, да ме събуди и да осъзная къде съм и кое е важното в живота. Тази среща в това гръцко село сякаш промени коренно моето отношение оттук нататък към тази дестинация. От дестинация, Гърция се превърна в „моята Гърция“.  

Някои казват, че полуостров Пелопонес е „същинската“ Гърция. Нямам представа какво разбират под това понятие, но мога да потвърдя, че там има много какво да се види. Този разказ съм решил да го посветя по-скоро на обичта ми към Гърция, а не да бъде като пътепис. Няма да разказвам и показвам всяко място, което съм видял в Гърция. По-скоро имам намерението да посоча няколко места, които ми грабнаха сърцето и които направиха така, че само споменаването на Гърция да ми носи спокойствие и усмивка. Това са места, които оставиха огромен отпечатък върху мен. Винаги ревностно съм ги „пазил“ сякаш за себе си, пазил съм ги от известността, защото туризмът ще ги превърне в Миконос и Санторини. Нямам против тези два острова, но лично на мен друг тип места са ми на сърце. Днес ще назова и покажа тези места, защото този разказ е за обичта ми към Гърция, а тази обич нямаше да я има без тях.

 

Мистра

Пак някъде на Пелопонес се е намирала Спарта. Днес от древния град не е останало почти нищо и ако очаквате нещо значително, то по-скоро ще останете разочаровани. Въпреки това се огледах от височина над бившия град – широка низина, затворена от трите си страни към средата на полуострова и отворена на юг към морето, ясно е, че местоположението на града е било внимателно подбрано, защото планината дава закрила, но пък равнината дава хляб. След като с удовлетворение разкрих причината за избора на древните спартанци за местоположение на основния им град, реших да „открия“ нещо друго и то много по-вълнуващо. Мистра - това е от онези места, които наистина са ме карали да се чувствам откривател. ОК, това е място, обявено за обект на световното културно наследство на ЮНЕСКО, за какъв откривател се говори тук?! Тогава, когато го посетих обаче, аз не знаех нищо от това. Бях с една от онези стари книжни карти в ръка, а в картата беше само отбелязано, че там има крепост. Изобщо не знаех какво ме очаква. Посетих изоставения град и той остана в сърцето ми.

Мистра е изоставен византийски град, основан от кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход. Градът е бил известно време политически център на Ахейското княжество на френския рицар-кръстоносец Гийом II дьо Вилардуен, който вероятно от скука или пък по някаква друга причина буквално сложил кръста на Византия, като превзел християнския Константинопол, през който уж трябвало да премине с войската си за Светите земи. Какви са били основанията за последвалите грабежи на световния град не е ясно, но е напълно ясно едно - носенето на кръст на гърдите не е достатъчно, за да бъдеш християнин. След този разгром Византия вече никога не била същата, а последвалото й разгромяване от отоманските орди и завладяването от същите на почти цяла Югоизточна Европа впоследствие, вероятно е „благодарение“ на тези „благородници“ от днешните френски земи.

В кратък срок след избирането й за политически център на Ахейското княжество Мистра изживяла своя апогей. В града се строи и се създават образци на византийското изкуство и архитектура. За мен беше страхотно преживяване да се разходя по улиците на този изоставен днес град. Това беше разходка във времето. Замислих се за всички хора минали от там, за тяхното ежедневие тогава, трескавото строителство на крепостни стени, църкви, манастири, укрепления, жилищни сгради, калдъръмени улички, за годините на робство, които са очаквали града от 15 век .....

На подобни места ставаш сякаш част от историята. Сякаш чувах шума на строителните работи от онова време, металния звън на доспехите, песента на свещениците в църквите, смеха на децата. Градът оживя за мен и ми се представи така, както е бил тогава – в своя разцвет. Днес градът всъщност е тих и мълчалив, но именно това мълчание казва много. Този град не разказва на всеки своята тайна. Хиляди хора минават през него и го разглеждат ежегодно. Това място обаче не е просто за разглеждане. Ако не чуеш неговия разказ, просто си го видял и това е. Има страхотни места, които просто не ни докосват. Има и други, в които просто се влюбваме от първа среща. Мистра е едно такова място за мен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Когато споменах на един колега, който също обича Гърция, че смятам да пообиколя из Пелопонес, той скокна, отвори карта и ми посочи Монемвасия. „Трябва да отидеш там!“. Погледнах аз къде се намира и си казах: „Едва ли ще отида точно там, защото ми е някак встрани от пътя.“ Колегата обаче ми повтаряше, че негов приятел-грък му е казал за града и след като го видял, той останал очарован. „Е, добре, де, може и да мина от там.“

 

Монемвасия

„Минах“ през Монемвасия и оставих завинаги част от мен там. Снимките не показват чувства, думите не описват обич!

Монемвасия е разположена на полуостров с тънък провлак към сушата. Полуостровът е висок и е с формата на плато. Сегашното селце/ градче е разположено отдясно на пътя дотам, като е затворено с крепостни стени от трите му страни, а горе на платото се намират останките на византийски град. Седят мълчаливи останките от сгради. Видели са много през годините, видели са величия и падения, видели са радост и тъга, разцвет и робство.

Нека обаче опиша Монемвасия по друг начин! Не бих желал думите ми за това място да са като от туристически справочник. Монемвасия не го заслужава!

Реших да пренощуваме в градчето, за да мога да се насладя бавно и спокойно на всяко ъгълче и на всеки миг в него. Настанихме се в тогава единственото хотелче там. Хотел не е никак подходяща дума. Мястото, където отседнахме, имаше няколко стай – всички те бяха уникални и се намираха в някогашни каменни къщи. Когато видя каменни стари къщи, при които таваните се държат от дървени колони, сърцето ми замира и се чувствам особено. Нямам представа защо е така, но ги обожавам.  

Не отнема много време да спазаря добра цена за стаята и вече се настаняваме. Оставям багажа в единия ъгъл на стаята. Отивам да отворя дървените капаци на прозорците, за да влезе въздух. Разтварям с две ръце дървените капаци. Влиза светлината и насреща се отваря синьото море. И …. в този момент забиват камбани. Някъде от близката църква чувам мъжки църковен хор да пее, слънчевите лъчи ми премрежиха насълзените очи, настръхнах …. Отстъпих няколко крачки назад, проснах се по гръб с разперени ръце на леглото и сякаш без да съм го мислил преди това от душата ми се отрониха думите: „Дори и тук да свърши всичко, аз живях! Този момент би могъл да осмисли цял един живот. Аз живях!“.

Вероятно това е един от най-силните ми емоционални моменти в живота. Едно е сигурно и мога да потвърдя – до днес съм бил на много места и съм видял над 30 държави на различни континенти, но онзи момент в Монемвасия ми е съкровен, това място ми е на сърцето и това е една вечна любов. Дори вече сякаш не искам да се върна там, защото се страхувам, че няма да е същото. Първата среща винаги е първа и не се повтаря!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Монемвасия остави своя знак върху сърцето ми и аз ще го нося с мен винаги или поне докато съм жив. И понеже преживяването беше нещо, което ме разтърси, дълго си мислех как да намеря подобно място. Ние хората сме странни същества – не се изморяваме да търсим и да намираме щастието. И започнах отчаяно да търся по картата и в интернет. И както казват – „който търси - намира“. При търсенето ми на „средновековно село в Гърция“ попаднах на Medieval Castle Mesta на остров Хиос. Разгледах снимките и останах безмълвен. Намирайки друго подобно място, в един момент се почувствах така сякаш изневерявам на моята обич Монемвасия. Обичта обаче не може да се нарече изневяра! Обичта към няколко места (а защо не и към няколко човека) е обич и не заслужава да бъде наричана с грозната дума „изневяра“! Обичта е красиво чувство и е важно човек да не изневерява преди всичко на сърцето си.

Дълги години гледах снимките от хотел Medieval Castle Mesta. Това беше се превърнало в една мечта – една „нова Монемвасия“, един нов такъв силен момент… Нищо обаче не се повтаря и това всъщност е най-хубавото в живота. Остров Хиос имаше да ми покаже няколко неща и да намери по този начин специално място в сърцето ми.

Както на почти всеки остров, ако искаш да се придвижваш свободно и безгрижно – вземи си кола под наем. Така направих и на Хиос. Островът не е сред най-туристическите места в Гърция. Дали заради своето местоположение, или по други причини, Хиос не е толкова масово посещаван. И това може би е едно от най-положителните му качества. Тълпите от туристи променят мястото и сякаш отнемат чарът му да бъде „открит“ от посетителя. Избрах да посетя Хиос през април преди Великден. Изборът ми беше отличен – нямаше никой по пътя ми и островът ми се разкри по незабравим начин. Исках задължително да посетя хотел Medieval Castle в Места, но не смятах до там да вървя със затворени очи. Островът има много какво да покаже на посетителите си. Отседнахме като за начало в старото селце Авгонима. И понеже беше вече правалило обяд, а ние не бяхме обядвали, първо потърсихме възможност за хранене. В селцето имаше 2 ресторанта, като единият от тях не работеше по това време. Когато няма избор, решението е лесно. Седнахме отвън. От височината на планината се виждаше цялото море пред нас. В ресторанта нямаше никой, освен нас. Донесоха меню, но дори не го отворих. „Кажи ми какво сте сготвили днес?“ – попитах. „Виждаш ли онези агнета, които пасат долу до смокините? Мои са. Днес опекох едно, а другата седмица – на Великден, ще опека няколко, защото ще има много туристи.“ Поръчахме си, естествено, агнешко. Ядем и гледаме морето, гледаме агнетата, които си пасат спокойно до смокините, няма никой друг и ние сме само със себе си. В Средиземноморието сме, тоест – включваш всички сетива и затаяваш дъх.   

Наблизо до Авгонима се намира Анаватос. Анаватос е друг средновековен византийски град, който може да ви остави без думи. Разположен в планината по стръмните скали, този изоставен днес град със същото основание би могъл да има известността например на Мачу Пикчу в Перу. За да си известен обаче, нали трябва да има навсякъде снимки, масова реклама, после те обявяват за чудо на чудесата, а накрая няма къде да стъпиш от туристи и сувенири от Китай! Анаватос е едно "чудо", което си стои спокойно и самотно, но гордо и непоколебимо, и не се нуждае от световно признание. То подарява своята красота само на тези, които отидат да го видят и да го запомнят завинаги.

 

 

 

 

 

Места

Отодох на остров Хиос, заради хотела в Места. Както се казва – хотелът като дестинация. Тоест – да отидеш някъде само заради самия хотел. Така беше и с мен в този случай. Мечтата ми за този хотел оправда пътуването до Хиос. И така – пристигнахме в Места и веднага се отправих към хотел Medieval Castle. Вратите на рецепцията бяха отворени, но там ме разочароваха, като ми казаха, че всъщност хотелът ще отвори едва за Великден. Въпреки това обаче ми казаха, че ще се обадят на собственика, който в момента бил там в Места. Той дойде. Поздравих го и му обясних цялата история и причината ми да съм там. Човекът се усмихна и ми каза, че хотелът не е отворен, но аз все пак съм първият гост за сезона и при цялата тази история няма как да ме върне. Не можех и да си представя, че ще измина целия този път и няма да отседна в този хотел. Та аз дойдох за това дотук!

Собственикът взе ключовете и започна да ми показва различни стаи от хотела. Стаите всъщност са разположени в различни къщи. Както ми обясни, той изкупувал къщи в Места и ги отдавал на туристи. Всичко това го правел като хоби, защото всъщност бил собственик на група от компании, които се занимавали със съвсем друг бизнес. Разглеждахме стаите, докато стигнахме до „онази стая“, която намерих и грабна сърцето ми отведнъж. Стаята, която ме докара до Хиос! „Колко е на вечер тази стая? – го попитах. „60 евро“. Обясних му, че бих се чувствал комфортно, ако ми я даде за 40 евро на вечер, защото искам да остана за 4 вечери, и той, без да се замисли, се съгласи. „Дошъл си дотук, първия ми гост си за сезона, не мога да те върна. И след като уредихме финансовата скучна част, кажи ми къде ти е багажа, за да ти помогна да го пренесем до стаята, че да отидем после да пием по една бира и да ти кажа някои важни неща за острова“. Милионерът – собственик на група от компании и между другото собственик на този хотел носеше с усмивка тежкия ми куфар. Настанихме се, а той ме отведе до малко ресторантче наблизо и отвори карта на острова след като поръча бири. Пиехме си бирата, а той ми разказа всичко по-важно за острова, както и за самата Места. Забележителности, ресторанти, хубави плажове…… Този човек обичаше острова, личеше му. От него получихме не само актуалните съвети на един местен човек, получихме отношението, което си пожелавам да цари между хората по земята. „И като дойдете в основния град на острова, да се обадите! Ще се радвам да ви видя пак.“

 

 

 

 

 

 

 

 

И още една мила история от този страхотен остров, която ме кара винаги да се усмихвам, като се сетя за нея. Ранният следобед е и е вече много, много горещо. Спуках гума и за първи път сменям. Смених я успешно, издигнах се в очите на спътника ми, умрях от жега, притесних се за гумата, целия плувнах в пот. Попитах в хотела какво да правя със спуканата гума. „Отиди при Георгиос на бензиностанцията преди селото, той ще оправи нещата“. Отивам. Все така е горещо. Веднага разбирам кой е Георгиос - едър рошав мъж с омазан работен гащеризон над косматите гърди. Освен че продава гориво, Георгиос е и механика на селото. Около него имаше няколко човека, като всички бяха сякаш избрани на кастинг за филм на Тарантино. Пълен мъж с къси панталони и избеляла трикотажна фланелка, която не успява да покрие параболата на големия му корем и му се вижда пъпа, има проблем с косачката. Лелята с красивата средиземноморска форма на амфора, чиято коса отдавна имаше нужда от боядисване, зарежда гориво. Момче е спряло по някаква причина пикапа си с дини и слава богу в момента не вика: „Карпузия“ (разбирай – дини). Пристигам аз и всички се насъбират да разберат какво иска този чужденец. Обяснявам аз на някакъв език проблема си. „Ши я опрайм“ – вика Георгиос и въпреки, че не се усмихва, разсейва веднага всичките ми притеснения. А другите стават все по-любопитни. „Ти откъде си?“ – пита оживен човека с косачката. „България“. „Ааааа, имам една позната от Силистра – Мария се казва. Дали я познаваш?“. Аз седя учуден и не мога да разбера дали въпросът е сериозен или просто се снима филм и аз участвам в ролята на глупавия чужденец. Виждам обаче, че и другите му се чудят, па го пита момчето с дините: „Абе как така да познава някаква твоя позната в България?“. „Ами от България е, що да не я познава!“. Та го подхванах и аз на свой ред: „Абе, филе, имам един познат Димитрис от Тесалоники. Ти сигурно го познаваш?“ и докато той с учудване отхвърли възможността да го познава, аз го „довършвам“ окончателно: „Ела малака, как не познаваш Димитрис от Тесалоники, какъв грък си ти?!“. При което групата избухна в смях, като и той самият не спираше да се смее, коремът му чак подскачаше, а той само подръпваше от време на време фланелката, че да закрие пъпа си. Това ми е любимият гръцки филм! 😆    

 

Тасос

Преди да отида на Тасос бях чувал какви ли не отзиви за него, като повечето почти ме бяха отказали от него. Слава богу обаче се престраших веднъж да го посетя и впоследствие го посещавах няколко години подред. Тасос няма претенции да е нещо невероятно и уникално, не е разположен по ръба на кратера на вулкан като Санторини, нито е парти дестинация като Миконос, но пък притежава всичко, за да може гордо да се нарече Средиземноморие. Освен това и близостта му до България е фактор, който не може да бъде пренебрегнат.

Не веднъж през годините се е случвало да се почувствам самотен. Никой не е застрахован от подобни моменти и мисли. И понеже се чувствах така, реших да остана наистина сам със себе си и да помисля над нещата. Реших да направя нещо, което като за начало да освободи напрежението и сам да се изненадам. Седнах  в полунощ в колата и изсипах на съседната седалка няколко сгънати листчета. На тези листчета бяха написани няколко близки до България дестинации: Хърватия, Румъния, Гърция, Турция и т.н. Изтеглих листче, на което пишеше „Гърция“. И така за усамотението ми се насочих към Тасос. Спазарих си апартамент в Лименас и там останах 8 дни. Осем дни сам със себе си. Беше началото на май и след първите дни, в който имаше много българи, заради празниците ни, островът се опразни. Сутрин сядах на терасата, от която виждах пристигащите и заминаващите фериботи, и пиех кафе. План нямах, не знаех кой ден е, часовник никога не съм носил, а и тогава нямах. Исках да се изгубя за света. И успях!

Всеки ден минаваше човек с пикап и при него се нареждах наред с бабите, за да си купя зеленчуци и плодове. Избрах си хлебарница, от където си купувах закуски и хляб и й останах верен през целия ми престой. А какво щях да правя там – сам на този остров!?! Нямах представа и план и това беше моят план. Отначало бях резервирал за 4 дни с опция за още 4 дни. И така останах 8 дни. През всички тези дни не си спомням да съм се чувствал самотен. Странни сме хората – дори и сами, можем да не се чувстваме самотни. А може да се чувстваме самотни и когато сме с други хора. Лягах и ставах сам. Събуждах се сам и нямах никакъв план за деня. Решавах какво ще правя, докато пиех кафе сутрин – днес ще отида за риба, днес ще обиколя планинските села в средата на острова, днес ще се разходя в западната част на острова и ще си купя зехтин от директен производител и т.н. Дните си минаваха, а аз не скучаех, а дори напротив. Слях се с местните, създадох контакти, намерих приятел, отделих време за риболов, опознах различни кътчета от острова, дадох си сметка за някои неща от живота и моето място в него. Островът ме прегърна в момент за мен, в който имах нужда от прегръдка. Имах нужда от приятел в онзи момент и Тасос ми стана приятел завинаги.   

Ето, заради всичко това обичам Гърция! Историята е започната преди мен, аз се върнах и намерих моето място, моите моменти, моите истории. Приятните моменти са основата на всяко едно приятелство. Обичта обаче е необяснима! Тя всъщност е това, което осмисля цял един живот.    

[Pantelej Putnik]

Уф, това всъщност трябваше да излезе като пътепис, а съм го пуснал като тема. Е ще го пусна и като пътепис, както първоначално беше желанието ми.