[veseliache]ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ В ГЕЛИНА (НА СВАТБА В РИБНОВО)

[veseliache 802]

МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ

За първи път прочетох за уникалните сватби в село Рибново преди много години в едно от водещите туристически списания у нас. Авторът на статията и снимките беше описал сватбения ритуал доста увлекателно, пренасяйки читателя в един напълно непознат и вълшебен свят. Но въпреки че знаех, че действието на тази приказка се развива някъде в България, в Родопа планина, информацията бе за мен някак чужда и далечна, но не и забравена. Споменът остана някъде скрит, за да изплува години по-късно…

Аз и моето семейство обичаме да посещаваме с. Огняново – харесваме района, безбройните културни и природни забележителности, духа на мястото! Всеки път, когато сме сигурни, че вече не е останало неизследвано от нас кътче, се оказва, че сме в дълбоко заблуждение и зад всеки пласт, който разкриваме като истински изследователи, се открива нов, все по-богат и по-интересен!

Преди няколко години бяхме решили да се разходим до Рибново. Още с влизането в селото разбрахме, че нещо се случва. Пътят към центъра беше блокиран. Навсякъде около нас цареше оживление – жени облечени в празничните си носии вървяха целеустремено в една посока. Решихме да паркираме колата и да тръгнем по течението. Може пък да сме попаднали на истинска находка…

Направи ми впечатление облеклото на жените. Всички те бяха обути в шалвари и носеха кърпи на главите си. Обикаляли сме много из България, посещавали сме множество  села, включително и такива, чието население е с турски произход, но не си спомням да съм виждала така облечени хора… Любопитството ми се изостряше все повече и повече.

На площада беше истински навалица. Виеше се хоро на няколко ката. Имах чувството, че цялото село е излязло на мегдана! Извадих фотоапарата. Първоначално плахо, но с времето все по-често натисках копчето. Всичко беше толкова шарено, толкова различно! Не исках да изпусна нито миг от преживяването!

Хорото се водеше от мъж и жена с гердани от банкноти. Може би бяхме попаднали на местна сватба?! И точно в този момент в главата ми просветна лампичка. В ума ми започнаха да се редят една по една снимките, съпътстващи статията, за която споменах в началото.

Веднага се сетих за ритуала с изписването на булката. Попитах за него жената до мен. Тя ме увери, че само след миг младоженката ще отиде да бъде превърната в Гелина. Колко ще продължи това? Може би няколко часа.

Времето напредна. Небето постепенно се обгърна в мрак. Все по-често прибирахме ръце в джобовете, с надеждата да ги спасим от хапещия студ. Дали ще съумеем да изчакаме Гелината? Дали пътят до Огняново, осеян с многобройни завои, няма да се превърне в ледена пързалка?! За момент мислите ми бяха отклонени от ритъма на тъпани. Към нас вървеше многобройна тълпа. Няколко момчета носеха дървени конструкции, върху които бяха поставени многобройни женски дрехи. Дали това не е чеиза на булката? Все повече въпроси изникваха в главата ми, но отговорите ставаха все по-неясни, все по-объркани.

Почакахме известно време и точно преди да се превърнем в ледени шушулки, решихме да тръгнем. Ще се върнем отново! Този път подготвени!

Претърколиха се няколко години! Много пъти се опитвах да разбера кога ще има сватба в Рибново. Понякога разбирах от местната община, че сватба няма да има, друг път въпроса ми оставаше без отговор…

И така до един януарски ден, когато случайно попаднах на реклама за екскурзия до село Рибново с посещение на сватбения ритуал Гелина. Чудесно! Можем да съчетаем една хубава почивка в Огняново с така желания от мен сватбен ритуал! Оставаше да направим резервация за хотела, който посещаваме от повече от 15 години. Имаме късмет! Току-що някой беше отменил резервацията си за последната свободна стая, за периода, в който искаме да отидем! Нещата се подреждат в наша полза.

Колкото повече наближаваше деня на сватбата, толкова повече се вълнувах! И както си бях обещала, разрових се из мрежата, за да науча повече за Гелината. Оказа се, че сватбата продължава два дни, а Гелината излиза едва в края на втория, неделя – денят, в който трябва да се прибираме. А за любознателните туристи, фирмата е организирала възстановка на ритуала! Изтръпнах! Трябва да намеря вариант да присъстваме поне на възстановката. За наш късмет, открих такава възможност – срещу скромните 54 лв. на човек. Без да се замислям натиснах копчето „Купи“! Турът ще е с продължителност 4 часа, през които ще се разходим из селото, ще разгледаме чеиза на булката, ще друснем едно хорце с местните и ще видим как лепят Гелината.

ПЕРИВОЛСКИ ВОДОПАД И КАМЕНОТ

Денят на пътуването настъпи, но с него и грипа, който изневиделица нападна съпруга ми! Заминаването беше на кантар, но виждайки разочарованието в очите ми, реши да тръгнем!

Беше прекрасен пролетен ден! По пътя, както винаги, решихме да направим няколко отбивки. Първа спирка Периволски водопад, намиращ се в близост до с. Бачево, Разлог. Прочетох, че водопадът е леснодостъпен и до него води черен път. Беше пропуснато да се спомене обаче, че на места той е в лошо състояние и трудно се стига с лек автомобил. Това беше и причина, поради която определеното време за посещение на водопада автоматично се увеличи с 1,30ч.

Водопадът се намира на река Периволска и се вижда от самия път. За по-добра видимост обаче трябва да се стигне до подножието му. Забелязах следи от дървена стълба и реших да пробвам да сляза по нея. Но тъй като се оказа доста нестабилна и разядена от влагата, трябваше да съм изключително внимателна. Стълбата ме отведе до началото на водопада. Не, тук трябва да има и друг път към неговото подножие. Огледах се, но пътека не видях. Малко по-надолу по обратния път забелязах пътечка. Тръгнах по нея и без никакви усилия се озовах почти до подножието на водопада.

В близост до село Бачево се намира и мегалитното тракийско светилище “Гергьова скала”. Според местни предания, в ранните години на християнството, в този район е живял Св. Георги, закрилник на християните. Подгонен заради това, той препуснал с коня си през гората, стигнал до Гергева скала, но пред него зейнала пропаст. Тогава Господ дал криле на коня му и той успял да се спаси. Казват, че до наши дни върху скалата личат отпечатъци от копитата на коня на Св. Георги. За съжаление, не успяхме да се убедим сами в истинността на това твърдение, но решихме да оставим посещението на феномена за следващ път.

Отправихме се към село Баня, известно със своите лечебни минерални извори. Освен с природните си дадености, обграденото от Рила, Пирин и Родопите село може да се похвали като родно място на Неофит Рилски. Нашата цел обаче беше Каменот – огромен мегалитен валун. Валунът представлява голямо заоблено парче скала, чиято форма се получава при транспортиране от ледници или водни потоци на дълги разстояния. Съществуват и валуни, които са дело на човешка ръка, използвани в обредните традиции в древността и върху които са изсичани жертвеници.

Местните обаче смятат, че Каменот е просто камъкът, който Крали Марко хвърлил по една кошута по време на лов.

Мегалитът се намира на изхода от селото в посока Банско. Има и стрелки, благодарение, на които лесно се ориентирахме. Каменот е кацнал на върха на малък хълм, в пределите на частен имот. И тъй като нямаше кой знае какво движение наоколо, успяхме да стигнем до него без проблем.

НА СВАТБА В РИБНОВО

Дългоочакваният ден дойде. Нямах търпение да се впусна в приключението наречено „Рибново“!

Всеки, който е чел мои пътеписи знае, че историята е задължителен елемент от тях. Дълго се ровех из различни източници, които да ми помогнат да науча и разбера предисторията на селото и неговите жители, но не намерих кой знае колко.

Не е ясно кога точно е създадено селото, нито в кой период и каква е причината за промяна на неговия състав. Регистри от времето на Османската империя от 1478 г., 1660 г., 1671 г. сочат, че по онова време преобладаващото население на селото е  християнско. Ситуацията се променя в края на XVIII в. През XIX в. вече се споменава като мюсюлманско село, чиито жители са помаци.

Кои са помаците и какво знаем за тях? Според великият везир Мидхат паша (1822-1883 г.) „… Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен български.“ Тези думи са потвърдени и от известния ирландски журналист Джеймс Баучер, живял в България от 1888 г. до смъртта си през 1920 г., като кореспондент на вестник „Таймс“, който пише в своя статия: „Родопските помаци или по-точно – българите, приели насила исляма в епохата на завоеванията… са с по-чиста българска кръв, отколкото самите българи.“

Какви хора срещнахме в Рибново? Българи – мили, усмихнати, дружелюбни, говорещи правилен български език! Тук хората не говорят турски език! Мюсюлмани, които държат на своите традиции и обичаи и се гордеят с тях! Хора, които са успели да възпитат децата си в уважение към род и Родина.

В Рибново се спазват мюсюлманските традиции. Някои експерти смятат, че строгото придържане към тях е отговор на преследванията по време на комунизма. През този период всички религиозни ритуали били забранени, мюсюлманите били принудени да се интегрират – да изоставят традиционното си облекло и да сменят имената си български. Традиционните сватби също били забранени. След 1990 г. всичко се възродило с пълна сила. Хората се върнали към своите традиции и обичаи. Младите момичета сложили традиционните си облекла, които в повечето случаи сами изработват. Хората от Рибново се идентифицират като мюсюлмани. В селото има десет духовника и две джамии за население от 3500 души.

Жителите на Рибново изкарвали прехраната си от тютюн и земеделие. Днес обаче по-голяма част от тях работят в чужбина, основно в Германия, Испания и Великобритания. Много от мъжете работят на строителни обекти в столицата, докато жените се трудят по нивите и гледат децата си. Но времената се менят и прогреса все по-бързо настъпва. Нуждата от отваряне на ясла е все по-осезаема. Селото се гордее с едно от най-големите училища в Благоевградска област (600 ученика). Момичетата все по-често завършват висше образование в университети в Благоевград и София.

Въпреки че обиколката трябваше да започне в 14 ч., нашето нетърпение ни отведе до селото доста по-рано. Имахме достатъчно време да се разходим и да се потопим в атмосферата на първия ден от рибанската сватба. Но, нека започнем от началото или поне някъде от неговата среда.

Имало едно време момиче и момче. Тяхната невинна любов пламнала и когато разбрали, че тя е истинска и никой не може да загаси пламъка в техните млади сърца решили да се оженят. За да се случи това обаче традицията повелява да бъдат направени няколко основни стъпки.

На първо място младоженецът трябва да поиска ръката на своята избраница от нейния баща. Ако той изрази своето съгласие се определя дата на годежа.

В деня на събитието от къщата на годеника тръгват дарове за годеницата, както и баници, приготвени в неговия дом (обикновено те са повече от 100). Вида на баниците е разнообразен – има сладки и солени. Една от любимите баници на рибанци е министерската, която се прави от 99 кори. Баниците се приготвят три дни преди годежа, а ден преди това се пекат. Те се слагат в тави, които се покриват с месал – ръчно тъкана кърпа и каре – също ръчна изработено. Шествието потегля към местното читалище. Но всички трябва да са нащрек, защото на всяка крачка дебнат малки разбойници, чиято цел е да откраднат, колкото се може повече баници, които да споделят със своите другари. Една част от останалите баници се раздава на присъстващите в читалището, друга остава при годеницата и нейните близки.

На входа на читалището чакат роднините и приятелите на годеницата, подготвили сладки изкушения и плодове за всеки гост. След това годениците си разменят дарове. Всеки подарък се предава от човек на човек и се показва, за да се види от всички присъстващи. След церемонията гостите излизат на площада и се хващат на хорото.

Седмица след годежа, в дома на годеника се посрещат гости от страна на годеницата, които връщат пълни тавите с баница.

Сватбите тук се организират само през зимния сезон, когато мъжете се завръщат от гурбет, а жените от полето. Младоженците сами решават, дали сватбата да е традиционна и дали да е съпроводена от музика. По-голяма част от младите предпочитат сватбата им да е в духа на местната традиция, осъзнавайки, че Рибново е единственото място в България, където този обичай е съхранен.

Сватбата продължава два дни. Сутринта на първия ден, пред къщата на младоженката се окачва нейния чеиз, който родителите й събират в продължение на много години. На оградата се закачат одеяла, чаршафи, кърпи, престилки, терлици, всичко необходимо за младото семейство. Заедно с чеиза, навън се подреждат и мебелите и покъщнината, които младоженката ще занесе в новия си дом. Традицията повелява момчето да осигури къщата, а момичето – обзавеждането. Чеизът разгледахме и ние, оценявахме, поодумвахме, сравнявахме, както правят местните жители.

Изведнъж вниманието ни бе привлечено от звуците на тъпани и зурни,  оповестяващи началото на празника. Отгоре се задаваха сватбарите, водени от байрактарина, който носи знамето, ръководи музикантите и определя къде да се спре и къде да се играе. Отпред са и младоженците, които окичени с петдесетолевки и столевки, танцуват в ритъма на музиката.

През първия ден празнуват родителите на момичето. Те черпят в читалището своите роднини и гости, които минават да поднесат подаръци и да поздравят младоженците. След това младите и техните гости излизат отпред и играят хора до вечерта. Когато небето се обгърне в мрак, младоженката заедно със своите близки и другарки се отправя към нейната къща, където се извършва обредът „къносване“. Това е нейната моминска прощална вечер, на която присъстват само жени – невести и девойки.

Вторият ден се посрещат гостите на младоженеца. Този път те гощават своите роднини и приятели в читалището.

В ранния следобед музикантите тръгват с група момчета, изпратени от младоженеца, да искат от негово име невестата. Ако тя се съгласи, момчетата хукват през глава към младоженеца – който пръв донесе щастливата вест, получава парична награда.

Към площада, където вече се е събрало цялото село, под съпровода на музика, се отправят байраците – дървени конструкции с дарове за булката. Първи е Гелинският байрак – това са булченските дрехи.

Кулминацията на сватбата настъпва в края на втория ден с ритуала Гелина. В помещение, недостъпно за мъжките очи и в присъствието само на най-близките, жени лепят Гелината.

След като оставихме младоженците и техните гости да се веселят на площада, нашата скромна група се отправи към къщата на местния ни гид, където щеше да се извърши белосването на булката. Влязохме в малко помещение без прозорци. Земята беше покрита с килими, а върху тях имаше разположен дюшек. Скромната мебелировка и рекламният плакат на стената ни подсказа, че се намираме в козметично студио. И докато чакаме жените, които ще лепят момичето, нашата домакиня ни разказа за дрехите на Гелината.  

Основни елементи от нейната носия са: тъмночервени шалвари с перлена бродерия, ръчно избродирана бяла риза, роба (рокля) – най-трудоемката и скъпа част от облеклото, елек, суфра (ръчно-тъкана престилка, върху която се нанизват перли и гайтани), фередже (кадифено манто), кондак (плетена мрежа, с която се прибира косата), бяло тюлбе (ръчно изработена и обшита забрадка), диадема, червено було (символ на невинността) и прекрива, която се поставя, за да прикрие лицето на булката. Украсата на облеклото на момичето трябва да следва най-новите модни тенденции. Дали елекът ще бъде украсен с перли и мъниста или с рози и цветчета, зависи от модата определяна от запада. Аксесоарите за сватбата и за облеклото на булката се доставят основно от Турция.

На въпроса, дали мъжете имат традиционна сватбена носия, отговорът беше отрицателен. Някога младоженецът е носил потури, пояс, риза и вълнени чорапи, но към момента така се обличат само най-възрастните рибанци.

Беше време да се избере доброволец за Гелина. Вдигнах плахо ръка. Обух шалварите, надянах кондака и се настаних удобно за процедурата. Жените, които ще ме украсят отвориха вълшебните кутийки, където имаше скрити разноцветни камъчета, пайети и перли. Лицето ми плътно беше намазано с крем здраве. Белият цвят е символ на невинността и чистотата на младоженката. Казват, че ако момичето не е невинно, то деликатно отклонява предложението за провеждане на ритуала. Върху лицето ми жените, като истински артисти, започнаха да редят фигури от пъстри пайети и перли. Моделът на всяка Гелина е различен, в зависимост от майстора и предпочитанията на момичето.

Загубих представа за времето. От дълбокия унес и мисли ме извади гласа на една от жените. Вече съм готова и мога да ставам. Бях изрично предупредена да не отварям очи. Принципно бих послушала, но любопитството ме изгаряше – как ли изглеждам като Гелина?! Отворих очи, а „скъпоценните камъни“, започнаха да се сипят един по един на земята. Трябва да бъда по-внимателна.

Време беше тоалета да бъде завършен. Сложиха ми роба, елек, софра, фередже (омъжените жени задължително носят фередже или манто), тюлбе. Покриха главата ми с диадема, було и прекрива (гирлянди от копринени цветя и ивици от лъскава сърма). Според етнолози, „на младоженката се поставя маска, с която тя става невидима, губи самоличността си и така успява да направи прехода от моминството към семейния живот.“ Подадоха ми огледало. Когато зърнах образа си в него, не можех да повярвам на очите си. Нима това бях аз?

Докато младоженката се преобразява, пред дома й пристигат байраците с дарове от младоженеца, които роднините на булката откупуват. Младоженецът стои пред къщата и чака с нетърпение да излезе неговата избраница и заедно да потеглят към дома им. Според обичая, докато булката върви към новия си дом тя е със затворени очи и носи огледало. Идеята е тя да вижда само собствения си образ и да се гордее с красотата си. Всичко това е съпроводено от много музика и веселие. През цялото време от прозорците на къщата и терасата се хвърлят бонбони за хората на улицата. Булката раздава даровете на новите си роднини, чеизът на момата потегля към новия й дом. През нощта лицето на булката ще бъде внимателно измито с мляко от младоженеца, след което ходжата ще ги венчае. Следващите три дни младоженците няма да излизат от вкъщи…

Стана ми любопитно, дали сред рибанци е разпространено многоженството. Отговорът беше положителен, стига мъжът да има възможност да издържа жените си и те да са съгласни. Преди няколко години местно момче си взело три съпруги и заминало да работи в Испания. Когато се върнало две от тях били избягали. Домакинята ни обясни, че ако съпрузите са разделени за повече от 6 месеца, ходжата трябва отново да ги венчае, в противен случай бракът се счита за анулиран.

Поинтересувах се, дали рибанци се женят само помежду си. Всъщност не е задължително. Има случаи момче да си вземе булка от друг край, както и обратното, но само при условие, че изповядва исляма.

Научихме и за два от мюсюлманските празниците, които се честват в селото – курбан байрам, който отбелязва края на хаджа (поклонничество) в Мека и сюннет (обрязване).

Курбан байрамът ознаменува един сюжет, залегнал в основата на християнството, юдаизма и исляма, а именно Аврамовата жертва. В ислямската традиция се чества жертвата на пророка Ибрахим.

Ибрахим дълго време нямал деца и се помолил на Аллах да го дари със син, като обещал в замяна да му даде най-свидното. Не след дълго му се родил син – Исмаил. Минали години и настанало време Ибрахим да изпълни обещанието си към Аллах. Без капка съмнение, пророкът решил да пренесе в жертва рожбата си. Но в момента, в който трябвало да се извърши жертвоприношението, Аллах му изпратил един овен и му казал: „Това беше изпитанието за теб, ти доказа любовта си към мен!“. От този момент мюсюлманите колят курбан.

По време на курбана за жертвоприношението се избира най-здравото и най-хубаво животно в стадото. Мюсюлманите вярват, че в задгробния живот курбанът ще ги пренесе в рая. Когато се заколи животното, една част от месото му се раздава на бедните, една част на близки и роднини и една част остава в семейството. В дома се поставя богата трапеза с баници, пилаф, курбан чорба, баклава, на която се канят роднини. Младите членове на семейството искат прошка от по-възрастните. Празникът е съпроводен от музика и танци на местния площад.

Сюннетът е голям семеен празник и съществен момент от живота на момчетата. Обикновено продължава четири дни и се организира за всички момчета от селото, които трябва да бъдат обрязани. През първия ден от празника се колят животните и се приготвят ястия за трапезата, на която се канят всички. На втория ден идват гостите от съседните и по-далечни села, а на третия ден поканените от селото. Всички носят дарове – мъжете по един наръч дърва, а жените – баници или пити.

Четвъртият ден е най-съществен. Тогава се извършва сюннета. На този ден се канят мюфтиите от цялата страна, депутати и други гости. Селото се гордее, че преди няколко години гост на сюннета е бил самия президент. Всички момчета, които ще бъдат обрязани, се събират с бащите си на едно място. Те са облечени в турски носии и калпаци и до мястото на събитието яздят коне, богато украсени с мъниста и панделки. Следва самото обрязване.

В същия ден се организират борби в няколко категории. Участват пехливани от различни възрасти. Победителите се награждават с агне, коч или теле, в зависимост от категорията. Има и надбягвания, кушии и други традиционно мъжки игри.

Все по-малко хора обаче подлагат детето си на този публичен ритуал. Те  предпочитат да платят на лекар и да извършат тайнството в по-безопасна среда. Миналата година поканеният от мюфтийството сюнетчия обрязал едновременно много деца. Част от тях получили възпаления, вдигнали висока температура и се наложило да бъдат направени допълнителни операции. 

Друга интересна традиция, за която ни разказа нашата домакиня, е свързана с раждането на дете. В Рибново, когато се роди момче се колят два овена, а за момиче един.  Майката бръсне косата на детето и я претегля. Теглото на косата на новороденото момиче се заплаща в злато, а на момчето в сребро.

Времето прекарано в Рибново бързо отлетя, а интереса ми към неговите традиции и обичаи се засили. За мен беше едно изключително изживяване да се докосна до рибанци, до тяхното ежедневие, до техния живот. Остана обаче още много какво да видим, какво да усетим, какво да научим…

СЕЛО ДОБЪРСКО И ВОДОПАД ЩРОКАЛОТО

Беше сива и мрачна утрин. Облаците се бяха скупчили над нас, готови във всеки един момент да изсипят своето съдържание. Това беше една от тези сутрини, когато трудно можеш да се измъкнеш от леглото, с две думи – мързелив ден! Това не променяше обаче факта, че закуската се сервира до 10 ч., а стаите се освобождават до 12 ч. Ще се наложи да се мотивираме!

Въпреки лошото време, бяхме решили да не променяме плана за деня и да посетим църквата в с. Добърско и водопада Щрокалото.

Пътят ни минава през село Голямо Драглище. Спомних си за нашето посещение, преди няколко години, в къщата на баба Дешка, където се пременихме в народни носии, поплетохме, хапнахме местни специалитети, та дори и попяхме с тукашните жени.

Първата ни цел беше водопад Щрокалото, намиращ се в близост до центъра на село Добърско. До него се стига лесно, стига да следваш стрелките с надпис “Водопад”. Самият водопад представлява 30 метров воден скок, разположен по течението на малка рекичка на име Клинеца. Реката разделя селото на източна и западна част и извира от южните склонове на Рила планина.

Първият поглед към Щрокалото беше отстрани, а след това продължихме напред към скалата, откъдето се спуска водата. Видимостта не беше добра, затова реших да тръгна по ясно изразена пътечка, която отвежда до неговото подножие.  

Продължихме към центъра на Добърско. Легенда разказва, че сред първите заселници на селото били ослепените Самуилови войни. След битката при Беласица, през 1014 г., те тръгват към Рилския манастир, но остават в селото, където намират цяр за очите си в аязмото в двора на църквата  „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“.

Съществува теория, че селото е основано през IX или X в. от стратиоти – освободени от повечето данъци селяни воини, длъжни при бран да се явяват в армията на владетеля със собствено въоръжение.

Селото е споменато за пръв път през 1378 г. в Рилска грамота на цар Иван Шишман под името Гнидобрадско, през XVII в. е преименувано на Недобърско. Днешното име е възприето през 1912 г. В селото функционирало килийно училище, което осигурявало учители и свещеници за целия район. Тук се развивали животновъдството и търговията. Добърско се превърнало във водещо икономическо средище на Разложката котловина.

Константин Иречек и други пътешественици разказват, че до 1939 г. в Добърско е имало школа за „овладяване на просяшкия занаят“. Нейни възпитаници създали певческата и гъдуларска школа на слепите певци.

Влязохме в двора на храм „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат“. Любопитно е да се отбележи, че църквата е единствената в България, кръстена на тези светци войни.

Смята се, че църквата е издигната през 1614 г. Това е отбелязано в ктиторски надпис върху една от стените. Но дали наистина е така?! Специалисти считат, че вътрешното разпределение е необичайно за епохата: вместо еднокорабна, базиликата е трикорабна – характерно разположение за Първото българско царство. Освен това, точно пред олтара има мраморна плоча, върху която се забелязва полуизтрит надпис, съдържащ числото 1122. Все още остава загадка обаче какво отбелязва това число и дали плочата е пренесена впоследствие или е поставена при строителството на храма.

Църквата е сравнително малка по площ – 160 кв. м., но за сметка на това изключително богато изрисувана. В нея са открити над 450 стенописа, по-голямата част, от които са забулени в мистерия. Според някои автори, те са дело на прочутия по онова време Пимен Зографски, който в този период е рисувал в много черкви в Западна България. 

Храмът и старинните стенописи са добре запазени и до днес, тъй като дълго време са били покрити със слой пушек от свещите. Интересен е факта, че те не са били реставрирани, а единствено почиствани и консервирани.

Прозорците на църквата са от боен тип – стестени в своя край, което не допуска преминаването на голямо количество слънчева светлина и температурата тук целогодишно е 2-4 градуса. При градежа на храма, също така, в стените са оставени отвори, свързани по между си, за да може въздухът да циркулира свободно.

Влязохме във „вкопаната църква“, навеждайки главите си в знак на преклонение. На входа ни посрещна дружелюбна жена, готова да отговори на всеки наш въпрос. Пристъпихме прага и мигновено се пренесохме в един различен свят. Имахме късмет, че нямаше хора и ще можем да се насладим на този шедьовър в тишина.

Някои наричат храма “църквата с летящата чиния”. Причина за това са стенописите “Преображение Господне”, където Исус Христос се спуска с обект, наподобяващ летяща чиния, “Възкресение Господне”, където Христос е сякаш в космическа капсула и “Успение Богородично” – Христос слиза, за да прибере своята майка.

В храма забелязахме още няколко стенописа, будещи редица въпроси – Защо Св. Димитър и Св. Георги са представени в цял ръст, а не върху коне? Защо стените са украсени с образите на 30 светици, след като обикновено в храмовете могат да бъдат открити до 12 женски образа?

Надникнахме зад олтара, където в действаща църква присъствието на жени е забранено. Измихме и очите си в аязмото, вярвайки че водата ще изцели изморените от взиране в компютрите и телефоните очи…

На изпроводяк хапнахме в местната механа, стените на която са изрисувани с не особено прилични битови сцени. За моя изненада, порциите не бяха кой знае колко големи, а цените бяха столични!

И така завърши нашето тридневно приключение из България. Пътуваме из страната ни често, но всеки път си даваме сметка, че Родината ни е необятна и изключително богата на природни, културни и исторически ценности. В това късче от Рая всеки може да намери по нещо за себе си, а времето никога няма да е достатъчно, за да опознаем всяко едно кътче от него! Ние обаче ще продължим да следваме завета на Алеко Константинов – „Опознай Родината, за да я обикнеш!“

Към пълния текст