Южна Африка - разбъркано дневниче

[jungfraujoch 15693]

На 2/5/2016 в 17:25, домосед каза:

Транс Кару ескпрес, ноември 2010

 

 

Изпълних проекта "Юарско Жепе". Хванах влака в 09:05 от Кейптаун, пристигащ по разписание 26 часа по-късно в Йоханесбург. Избрал си бях виолетовия влак Premier Classe, който е най-луксозният от "нормалните". Тоест такива, чиято основна цел е все пак придвижването от точка А до точка Б, а не просто романтичен лукс на релси. Какъвто е например синият влак - висша туристическа категория с душове във всяко купе и значително по-снобски избор на напитки. И дрескод за явяване на вечеря - костюми и официални рокли. Една година беше станал скандал, че прикачили сините вагони на оранжев локомотив и туристите си бяха поискали обратно парите, защото така им се разваляли романтичните снимки. А същесвува и още по-високата категория на викториански лукс - Rovos Rail - при който дрескодът е смокинги и вечерни рокли, имаш и вана в купето, а локомотивът е на въглища. Впрочем локомотивът да е на въглища по поне половината от трасето е било стандарт за всички влакове чак до средата на 80-те. Цивилизацията от Йоханесбург стигала само до Бофорт Уест, откъдето пътниците се прехвърляли на по-старовремски влак към Кейптаун не заради лукса, а защото друг вариант нямало. Днешните туристически влакове спират в Майкисфонтейн да видиш хотелчето паметник на културата и пожарната, а в Кимбърли - да видиш дупката. Но ти излиза около 5-6 пъти по-скъпо от виолетовия. В който също разполагах с цяло спално купе, бели чаршафи, камериер(к)и, запазено място в ресторант с бели покривки, в който обаче можеш да се явиш и по къси панталони, бар, в който да пиеш народно вино и народни коняци, и оборудван за масажи кабинет в осми вагон. В часа за чай (16:00) сервират и прясна шоколадова тортичка.  Бях си взел нарочно тематична литература - пробивния пътепис на Пол Теру "Великият железопътен базар" за пътуванята му с влакове през Азия през 1973-та. Но не можах да я дочета. Разсейваха ме пейзажите през тауншипите, лозята и Каруто, които не ги виждаш по същия начин, ако караш кола, даже и да спираш за по снимка тук и там. Пол Теру отделя повече внимание на пътниците, с които го събира влакът. Чудя се дали си заслужава и аз да им обърна внимание. Хитри южноафриканци от вътрешността ползват влака за лятна ваканция на морето, като си товарят и колите и пестят от бензин. Съседите ми по трапезария бяха баба, майка и 2-годишен симпатичен Джонатан. Бабата говореше на африканс, но не и с дъщеря си (остри средиземноморски черти) и внука. Само английски за тях. Съседите ми по вагон бяха двойка французи на средна възраст. Туристи. Май бяха объркали влака и съжаляваха, че този няма да спре в Майкисфонтейн. Да видят хотелчето паметник на културата и пожарната. Нито а в Кимбърли - да видят дупката. Вместо това киснахме цял час на гарата в Бофорт Уест, докато се сменят не машините, ами ... машинистите. А там няма нищо. Даже и работеща лавка. Как да работи, като минават два влака седмично. Влаковете от по-нормално класи за няколко месеца ги бяха суспендирали поради спор с компанията, която осигурява локомотивите. И оранжвите, и сините. Очаквало се идния месец да възстановяват връзката. С влакове малко по като за черни от нашия. Нашият беше толкова бял, че даже беше комично. A feel of a bygone era, както пише в брошурата. Именно! Чувствах се не във влак, ами в машина на времето, върнала ме в средата на 80-те. 

 

Снимки, повечето с качество "през прозорец на влак в движение" :

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Всички снимки: цък

Това пътуване с виолетовия влак Premier Classe много ми хареса!Снимките са красиви,размечтах се

[домосед 41049]

MOCAA - Музеят на африканското съвременно изкуство - Кейптаун, декември 2017

 

 

Трансформацията на кейптаунските силози в музей я следя още от първоначалнат публикация на проекта. Първата ми реакция беше хейтърска. По естетически и практически съображения. Проектът толкова много променяше външният вид и силуета на сграда и оттам – на целия Waterfront – че със същия успех можеха да я съборят и построят нещо на чисто. А и докато седеше изоставена и занемарена, винаги успявах да си паркирам колата безплатно някъде на скришно под ръждясалите фунии за зърно на 50 метра от най-лъскавия с най-чуждестранно-туристическите цени за паркиране мол в държавта. Но още с първото влизане оценката ми се обърна надолу с главата и се влюбих в новата инкарнация на сградата. Ефектът на изкорубените цилиндри, покрити с прозрачните пана с „космически букви“ на ветерана (междувременно – починал) Ел Локо от Того, стоманените пластики на Кайл Морланд и увисеното в централното пространство крилато чудовище на Никола Шлобо (и двамата – южноафиканци) е поразителен.

 

Съвременното африканско изкуство заслужава това публично простанство настред една от най-популярните атракции на континента – старото кейптаунско пристанише Виктория & Алфред (да не се е Албърт). Аз може и да съм привилегирован, че компанията в, която работя има възможности и бизнес из цяла Африка така че да поддържа добре курирана колекция съвременно изкуство във фоайетата на модерното си седалище в Йоханесбург. Но за туристите Силозите са мястото! Колекцията съдържа добър баланс от националности, възрасти, жанрове, техники и материали. От живопис, през фотография, скулптура (в най-широкия смисъл на думата), инсталации, видеостени и барабани. Постоянни, временни изложби, специални събития и пърформанси. Отбелязвам си за лични фаворити коженият легион на Нандипа Мнтамбо от Свазиленд, експресивните етно-афро-политически фотографски цикли на Кудзанай Чурай от Зимбабве, портретите на Занале Мухоле от Южна Африка и Ованто от Франция, висящите тухли на Кендел Гиърс, Южна Африка, маскарадите на Леонс Рафаел Агбоджелу от Бенин.

 

 

На повечето снимки в официалния албум (цък) съм указал името на автора

 

А от кой музей е пейзажът с парния влак на фона на силозите през едно отминали време, ще стане дума в следващата сводка.

 

[Asterisk 1467]

По темите на изкуството у нас изглежда подхождат доста по-прагматично: (малък елемент на идейно-цветово съвпадение - последната снимка Owanto, 1953, France)

 

 

[домосед 41049]

В полите на Утеника, февруари 2018

 

 

Quiz: Как се казва механо+електро техникумът в град Джордж, провинция Западен Кейп?

 

а/ Nelson Mandela;

b/ PW Botha;

c/ Nkosazana Dlamini-Zuma;

d/ Nikola Tesla;

e/ Karl Benz;

f/ Wilhelm Pieck;

g/ Ernst Thälmann.

 

Отговор: b/ PW Botha. Първата ми мисъл беше, че това е все едно техникумът в Правец да се казва Тодор Живков. После се сетих, че ако има в Правец техникум, то той надали се казва по друг начин. По-правилната аналогия е, че е все едно техникумът на Захарна фабрика в София по соца да не се е казвал Вилхелм Пик, ами Богдан Филов. Питър Вилем Бота, президент на Южна Африка през последната фаза на режима на апартейд - 1980-те - е бил депутат от Джордж, където е и погребан през 2006.

 

 

Транспортният музеят е кръстен Утеника. Гръбнакът на колекцията са парни локомотиви и исторически вагони. Такива, в които се твърди, че се е возил президентът чичо (ом) Пол Кюгер на първата Южноафриканска република и английската принцеса Елизабет (Лилибет), докато е обикаляла Южна Африка с баща си крал Джродж (Бърти) през 1947.

 

 

Не става ясно дали са ходили на каякинг, кануинг, каньонинг, сърфинг и кайтсърфинг по Градинския маршрут, където се намира град Джордж.

 

 

В някакъв момент на пероните между влаковете са пуснали да паркират коли. Повечето са частна собственост на частни колекционери. На тоя музей му давам медал за най-лошо осветен като за фотография технически музей в света!

 

 

Приятната изненада беше, че към музея има и хоби клуб за влакчемоделизъм. Може да нямат ресурси за това, което сме виждали в Хамбург (в условия на хамбургско време), но за малък провинциален град далеч сред колониите постижението е чудесно. Дарение от монета R5 в касичка автоматично стартира дежурно за уикенда влакче. Всички в клуба чичковци в различен етап на побеляване. Може и да са пенсионирани железничари. Тоя музей е само за стари влакове, но цялата железница в Южна Африка има вид, че е на доизживяване. Пътници почти не се возят. Освен на двете крайност- петзвездните ретро-туристически композиции, подобаващи на Еркюл Поаро в сръбските Алпи, - и metrorail щайгите, които стоварват работническата класа рано сутрин от тауншипите в индустриалните зони. И едни безкрайно дълги (страничен ефект от тесния стандарт, избран за релсите от стиснатите капски колониални власти през XIX век) въглищовози, които от време на време разнообразяват монотонния пейзаж на високото поле (highveld, южноафр.).

 

Загледах се в една архивна снимка от златния век на влака Утеника Чу Чу, хванат да минава по моста над Кайманова река (древните холандски бури, пристигнали в Африка само с едната Библия, не са имали Рибен буквар, от който да научат разликата между кайман и крокодил, еле пък - алигатор) 

 

 

Помня го, че в началото на нулевите години още креташе. За туристи. Но проверка на място, показва че обраслият релсовият път е препречен с дървени колове на входовете към виадукта.

 

 

Част от експозицията е на открито извън музея.

 

 

Но за друга час - най-интересната и фотогеничната - се наложи да премина в режим urbex, за да я  отснимам

 

 

Пълният албум от снимки е тук: https://photos.app.goo.gl/mYNAzhn4EraasTl03

 

В следващ постинг ще представя какви екземпляри се срещат игрището за ръгби на техникума веднъж годишно!

 

Редактирано 2 март, 2018 от домосед

[домосед 41049]

Игрище за ръгби, Техникум П.У.Бота, Джордж, февруари 2018

 

Ето заради какъв събор се разходих до въпросния техникум. 

Любимата на фотоапарата ми тема - стари коли! Всичките в движение, и всичките - обгрижвани от собствениците си. Събрали се от всички краища на провиниция Западен Кейп. И отвъд.

 

 

 

Целият албум:  https://photos.app.goo.gl/sKx4EJP6mhufIpOw2

 

А този е допълнителен албум със снимки от окръга. И отвъд:  https://photos.app.goo.gl/7FeN26Nth87Pjwq92

 

 

 

 

Редактирано 5 март, 2018 от домосед

[домосед 41049]

Йоханесбург, март 2018

 

(Търсене на архитектурно, историческо, културно наследство и събития)

 

1. Гробище

 

На път за Нютаун спрях на гробището в един демографски (политически коректен южноафрикански евфемизъм за „расово“) еволюирал работнически квартал. Брикстън. Същото, в единия ъгъл на което Ганди издействал да се построи хиндуистки крематориум през 1913. След което плеснал с ръце, че 20-годишното му дело в Африка е успешно завършено и се качил на кораба за Индия. Бил дошъл ред нея да освобождава.

 

Не ще и дума крематориумът е разпложен в бившия парцел за не бели, отделен не с алея, ами с цяла траншея от останалите парцели. В случая обаче бившето състояние си е останало и настояще, защото и след падането на апартейда черните и белите гробове не са се размесили. Може би защото погребенията в това главно за целия град гробище са затихнали някъде през 1950-те. Кметството преценило, че се било препълнило и заделило ново парче земя сред потъналите в широколкистна зеленина предградия на север. Да дойде тоя кмет в Европа да види препълнени гробища! Но спокойствието, с което решението е прието, е показателно че за йоханесбургчани поддържането на родова памет на едно място през повече от едно поколение в никакъв случай не е основополагаща ценност. Нито, че парковите пространства в град, който за има-няма 130 години биография многократно си е променял вида, поминъка и гражданството, са перспективна територия за търсене на вечен покой. Конкретно в Брикстънското гробище демографските промени се осъществяват над земята, а не под нея. В никой момент не си сигурен кой бездомник е намерил временен покой зад следващия протестантски надгробен камък. Или само ака в сянката му. Католическите скулптури не стават за добро прикритие и отдавна са поразени от торнадото на вандализма. Две от две срещнати живи души по време на проучвателната ми обиколка с фотоапарат се възхитиха колко съм бил смел. Не разбрах дали имаха предвид, че е гробището е минирано или оборудвано с по-мощни средства за засада в траншеите. Едната душа беше стресиран от местоработата си невъоръжен охранител на минимална заплата. А другата беше точно от тия, които предполагаемо домуват между камъните и прекарват неограниченото си свободно време в засада. В случая обаче беше зает професионално да гледа (политически коректен южноафрикански евфемизъм за „пази“ с реално значение „гледа“) колите на събралата се на кремация група индийци. И с двамата обсъдихме времето. И се съгласихме, че е хубаво ранно есенно.

 

От проучването на мястото си правя извода, че за да спре процесът на гетовизация, старите йоханесбургски гробища плачат за гентрификация! Малко свежа хипстърска кръв хич няма да им се отрази зле.

 

 

• Целият албум: https://photos.app.goo.gl/HKe2jS4p9JRaoO0Z2

• Бонус - пример за по-добре уплътнено гробище в друг град от Британската империя: https://photos.app.goo.gl/so1CJkSYThFnNw272

 

2.  Кино фестивал

 

Какво търсих и какво намерих в Нютаун, вече споделих тук:

 

 

(следва)

 

[домосед 41049]

(продължение)

 

 

3. Зоологическа градина

 

Стигнал съм възрастта, когато ходя на зоологически градини да проучвам ... архитектурното наследство под формата на клетки от различни епохи. И паметници. Явно е нещо характерно южноафриканско да се настаняват военни мемориали в зоологически градини. От едната страна е паметникът с ангела, който е вдигнат три години след официалното помиряване на бурите и британците … само за британските жертви. 85 години им трябвало да се сетят да го препосветят на всички загинали. Клетките в началото на XX век са строени толкова малки, колкото да е сигурно, че животното ще бъде видяно. Сега старта клетка за слонове се дава под наем за рождени дни на човеци, клетката за лъвовете е празна, а клетката за мечките е предоставена на червените панди.  Язък, че бих път до Китай! Видях обаче един червени прасета, каквито няма! Видях и Мококо. Горила. Грижат се за него от някаква благотворителна организация срещу заскучаването на животните. Бронзовата горила, в чийто скут се снимах е Макс (1970-2004). Дарюш може и да го знае. Седял си мирно в клетката в зоопарка 1997, когато при него се вмъкнал бягащ от полицията въоръжен крадец. Макс помогнал да го арестуват, като сам отнесъл 2 куршума. Но надделял и крадецът после изгнил с затвора. А Макс го оперирали в човешката болница и оцелял. 

 

 

4. Национален военно-исторически музей

 

Споделя един парк със зоологическата градина. Тук открих танковете, джиповете и джуганите, които помня от службата през 80-те. Но също и на шерманите, те-тридцат-четворките, майбасите, за които с жив интерес четяхме в рубриката „Наш танковый музей“ на списание Техника Молодёжи в VI и VII клас. Включително и любимците ни от цялата познавателна серия – лекият английски Викерс-Кареден-Лойд и огнехвъргащият Чърчил Крокодил. Тия обаче са изнамерили и докарали отнякъде в Африка и цял реактивен Месершмит 262 от последните фази на втората световна. Много добре! И освен за победи и загубите са разказали и за богатата, специфично южноафриканска, история на дезертьорства, и за религиозно и политическо отказничество, че даже и открити бунтове срещу избраната от правителството страна. И в двете световни войни!

 

 

Забележка: паметникът във форма на висока бяла арка сред зелени дърверта на снимката горе вдясно от дакотата и артилерията е посветен на Хугенотите и се намира не в зоологическата, а в ботаническата градина.

 

 

(следва)

[домосед 41049]

(продължение)

 

5. Резиденция на рандлорд

 

От военния музей се прехвърлих във вила Northwords за да ударя с един куршум 3 заека - Бейкър, Ганди и Каленбах.

 

 

Хърбърт Бейкър е архитектът на къщата. И на президентството (Union Buildings) в Претория. И на още цял каталог обществени и частни сгради в Южна Африка през първата половина на XX век. Той е първото име, което идва наум, ако се пита за архитект в цялата история на страната. Northwords е потроена е за един от първите забогатели от златната треска, създала Йохансбург, "рандлордове". Сър Джон Дейл Лейс.

 

 

Дамата на портрета е лейди Джозефин Дейл Лейс, за която се е женил … два пъти. Вилата е кацнала на билото на Беловодския рид в квартал Парктаун с безценна гледка на север. Такива къщи не са оцелели много. Някои, имали лошия късмет да се намират по на изток по билото са паднали жертва на изникнали през 1970-те болнични паралелепипеди. А тези, които са оцелели рядко са музеи. Или са частни, или клубове, или – номинално обществени, но без свободен обществен достъп. Достъп се добива рядко по някакъв специален повод. Поводът, който аз използвах, и то – ограничен до първия етаж, беше лекция на проф. Кати Мънро пред Фондацията за Йоханесбургско наследство за Ганди и Каленбах.

 

За Махатма Ганди сме чували. Бащата на независимостта на Индия от Британската империя, постигнал своето чрез тактиката на сатяграха - пасивнo неподчинение без насилие. Няма да воюваме с оръжие, ама няма и да ви работим, докато не се разкарате. В Йоханесбург обаче Ганди е запомнен като много активен адвокат, работил 20 години предимно по делата на индийската общност срещу несправедливостите на расистката държава. Постепенно е еволюирал от страстен привърженик до яростен противник на империализма. Най-малкото защото белите не са го приемали за равен. Макар че на него, самия, черните да ги възприеме за равни и през ум не му е минавало. Вече е бил женен с четири деца, когато се е прехвърлил в Южна Африка. И се е застоял. По негово време в Южна Африка стават много промени, включително война между белите общности. От няколко колонии и републики се получава цяла държава. Обаче от законите на всички съставки за общонационални се приемат най-расистките версии. И това е – 40 годни преди африканерите да вземат властта на избори и да наложат още по-строги разбирания.

 

А Калнебах? Не го бях чувал, а се оказва, че е важен персонаж в живота на Ганди. Живели са десетина години (1904-1914) заедно. Разбирай – в построена си само за тях двамата къща от свързани стаи под формата на традиционни африкански рондавелки, северно от Рида. И са се самоопределяли като душеприказчици (soulmates, англ.). Херман Каленбах е по произход немски евреин от литовско село. От тази общност е имало цяла вълна емиграция през 1890-те. Бил е архитект и строителен предприемач. В годините си с Ганди заедно са проповядвали комунален живот а ла Лев Толстой. На ферма, без пари, без лукс, всичко - от земята. Впоследствие заедно са стигнали до идеята за сатяграхата. Освен това е бил и атлет и бодибилдър.

 

През 1914 пътищата им се разделят. Ганди, след като е добил правото на хиндуистите да си построят крематориум (виж предишния пост), заминава за Индия. А Каленбах - за Англия да си работи като архитект. Там обаче го арестуват, защото бил … немец, а с Германия се водела война. Да бяха се консултирали с ефрейтор Шикългрубер колко е немец!  Тия литовски евреи са интересна общност. Говорих си с една леличка, седнала до мене на лекцията. Като ги питаш от къде са, веднага казват – от Литва. Умилени от патриотизъм. Но при последващи уточнения става явно, че мразят литовците, защото ги възприемат съвокупно като неразкаяли се антисемити с принос към холокоста. А се разговорихме, защото на въпроса „някой от публиката ходил ли е в Литва“ само аз вдигнах ръка. И тя си рече, че Литва представлява специален интерес за мене именно по линия на еврейско-литовското противопоставяне. Как да ѝ обясня, че Литва ми е примерно 78* номер от 128 магелански отметки. И че тогава на дневен ред беше руско-литовското противопоставяне около разпадането на Съветския съюз.  Та Каленбах го държат под око до края на войната, след което се връща в Южна Африка, идентифицира се единствено като южноафриканец и до края на живота си проектира и строи сгради и пътища.  

 

 

В Йоханесбург в квартала с къщата им откриваме съвременен уличен стенопис с образите им. Плюс образа на кварталния книжар-антиквар. А в Литва им издигнали паметник в човешки ръст. Но за модели не взели … въплъщенията им от Бен Кингсли и Гюнтер Мария Халмер в знаменития филм на Ричард Атънбъро.

 

 

Снимките по темата дотук: https://photos.app.goo.gl/Pvnh7PDQkQEvli1x1

_______
*  Оня ден една пасивна магеланка ме пита на лични на кое място ми е дадена държава по харесване. Реших, че случайно генерираното число 59 звучи точно толкова добре, колкото и 37.

 

(следва)

Редактирано 16 март, 2018 от домосед

[Дани Магелани 20659]

Увлекателно четиво. Огромен обем информация. Благодяря, че я споделяш!

Чета те с голям интерес и нетърпение! 

Продължавай! 

[домосед 41049]

(продължение)

 

6. Резиденция на индийски духовен водач

 

В предишния пост споменах, че Каленбах е проектирал къща в Йоханесбург, в която известно време (около година) са живели заедно с Ганди и са постулирали сатяграхата. Сега вече мога да покажа и самата къща. Тя е реставрирана наскоро в много интересно и сполучливо съчетание между музей и къща за гости. Това може би е добър модел за страдащи от недофинансиране къщи музеи навсякъде по света. Можеш да нощуваш или в самата къща (но не на леглото на Ганди, което е просто едно шалте под сламения покрив), и да закусваш на верандата, на която са закусвали с Каленбах. И същевременно да се информираш за живота и делото им. Повече на Ганди, отколкото на Каленбах 

 

 

(следва)

[домосед 41049]

7. Резиденция на американски духовен водач

 

Докато къщата музей на Махатма Ганди се стопанисва от французи,  от индийци се стопанисва къщата музей на Л. Рон Хъбард. По-точно - от един индиец - г-н Пунит Дамиджа, чиито задължения включват да отключва къщата и да дава едночасова беседа на който се поинтересува по телефона или се запише през сайта, по което и да е време на денонощието в произволен ден на седмицата. Понякога му се налага да предоставя и транспорт на посетителите си. В деня и часа на моята уговорка (неделя, 14:30) стовари с малолитражка (опа! малоамперажка!) Nissan LEAF цели пет рускини из Питера, едната - с патерици.  Самият той е очевидно предан последовател на учението и до последно не му се вярваше, че е възможно толкова много да не се интересувам от сциентология и хабер даже да си нямам от дианетика. Уверих го, че от приключенски комикси разбирам малко повече и го успокоих, че в никакъв случай не съм преструващ се журналист. И че интересът ми към къщата, която по някакви си сциентоложки съображения е табу за всякакви журналисти, е изключително от архитектурно и интериорно дизайнерско естество. И към гледката от рида Линксфилд към предградията, източно от центъра на Йоханесбург. Къщата е построенна в началото на 50-те от грък търговец на дървесина (което обяснява изключително отбраните материали за паркета, лампериите и вратите) като христоматиен пример за модния тогава модернизъм. Оцеляла е без никакви намеси, а сегашните ѝ стопани, които се финансират от сциентоложката църква, се кълнат, че са възстановили интериора на дневната, кухнята и трапезарията във вида, в който ги е осатвил Л. Рон Хъбард. Но бидейки индийци, не са могли да устоят да чучнат тук и там по някой боливудски реквизит за ранообразяване на скучните прави линии и плавни овали. Постарах се да ги оставя извън кадър. Л. Рон Хъбард е живял със семейството си в този си имот по-малко от година (1960), след което го продал. Нещо не му се е получило с духовните проекти в тази страна и набързо се е оттеглил. Но точно за това в беседата не се говори много. Възхвалява се детството му на вундеркинд, който обяздвал коне, преди да е проходил; младостта му на авантюрист, пътешественик и самоук минногеолог и недоучил правист, преживяванията му на бойна служба през войната до прозрението, че едно нещо обединява абсолютно всички живи същества, а то е, че се стремят да живеят. От което някак си произлиза идеята да се слеят западното технологично проникновение с източната мистика в ново религиозно учение. Това, разбира се, е твърде опростен преразказ на подочутото с едно ухо от думите на г-н Дамиджа. Отстъпих на рускините да го слушат по-внимателно и да кимат енергично утвърдително. Преди да съсипят пейзажа със селфита. Но се постарах да не разкрия публично лингвистичните си умения и оставих превеждащата от петте да се мъчи сама над думата suffering от словосъчетанието knowledge & suffering (знание и страдание, бълг.=рус.). Кавито явления основателят на религията бил забелязал в Азия през 1940-те. В техните подслушани частни разговори референцията за мене беше мужик: Мужик о собаке спросил! Кучето се беше голямо и черно и се беше постарало равномерно да минира иначе безупречно окосената морава откъм улицата.

 

 

8. Вджунглил се градски парк 

 

Друго куче, пак голямо, но светло-кестеняво, Пабло, беше станало повод да открия неподозирано, че е достъпно, място предишната неделя. Парк като парк, ще рече човек. И средна ръка гледки към потънал в зеленина град от горска поляна с прокарани до нея павирани алеи през гъста гора на стръмен на склон. Но за един парк знаеш, че е в Йоханесбург, ако хора се уговарят да се разхождат в него само третата неделя от месеца. И то - само в западната половина. Защото като се съберели повече наведнъж им се струвало сравнително по-безопасно. Е, и защото точно тогава в парка пристига на гастрол туктукът на Craft Coffee. 

 

 

Tръпката е, че паркът The Wilds се намира на пешеходно разстояние от прословутия гетовизирал се и гангстеризирал се многоетажен квартал Хилброу. Който, че е потънал в зеленина е твърде измамно (но затова ще има отделна сводка). А на гората с поляната (и слънчевия часовник), ѝ се е понесла славата, че жив не излизаш от нея. Не е ясно дали е подкрепено с конкретни примери за не оцеляваме. Но ако случайно имаш имот, граничещ с парка, го обграждаш по този начин. 

 

 

Тук се намесва Пабло. Трябвало някъде да бъде разхождан. А стопанинът му Джеймс Делейни, художник, се бил нанесъл да живее то край парка. И се е заел сам да го облагородява с подсичане на храсти (за някои от потъналите в забрава алеи му трябвало мачете) и ... инсталиране на пъстри метални животни. И бухали. По случайност се запознах с Джеймс е ателтието му в Лоренцвил в правилния ден - третата събота на месеца. Оттам и идеята къде да разходя фотоапарата в неделя.

 

 

И точно като съм на вълна архитектурно наследство, съзерцавайки силуета на града над короните на дърветата, си давам тъжната сметка, че проблемите в това отношение на много места са еднакви. Не само в София измират старите къщи.

В Йоханесбург през 1960-те държавата е съборила над 50 такива 

 

 

за да построи едно такова

 

 

Сега, то, вярно, че е болница, ама в Южна Африка земята е сравнително евтин ресурс с широко предлагане. Защо точно на това място?

 

Оттеглям се на размисъл по този и други екзистенциални за старите къщи въпроси в Правилното време на Правилното място – дъждовен неделн следобед с гледка от нортклифски балкон със северно изложение.

 

 

(следва)

  

[домосед 41049]

9. Къкринско ханче

 

Сряда, 21 март, беше неработен ден на човешките права, та го избрах за добър повод да посетя Музея на революционното движение. Уреден е според най-добрите практики в Източния блок от 40-те до 80-те години на XX век. Взема се историческа за движението къща, укрепва се, ако е паянтова (обикновено е), издига се в статус на светилище и около нея се пристрояват аудитории, библиотеки, прожекционни зали и прочие научни и образователни модули. 

 

 

За да се разбере тоя музей, е нужна кратка справка по нова южноафриканска история. От 1940-те до 1990-те режимът на управление на държавата е потиснически по всички стандарти. И срещу черните, и срещу свободомислещите бели. Опозиция оказват няколко партии, които в началото на 1960-те са забранени и минават в нелегалност. По-важните са Комунистическата партия и Африканския национален конгрес. Впоследствие те идват на власт с първите демократични изнори през 1990-те в коалиция и благодарение на програмата им за свободно многорасово общество (а не за обратен расизъм, каквито идеи са имали други партии) страната и до днес е едно добро място за бизнес, живот и туризъм. За добро или лошо още са на власт, но това е вече е отделна тема.  Обратно към 1960-те – опозицията е останала без легални мирни средства за изява. И се е преценило да минат на въоръжена съпротива. Партизанска. Но също така са преценили (или не им е устискало), поне в началото да не го играят откровени терористи. Вместо това са се придържали към саботаж, по възможност - без жертви.

 

 

uMkhonto we Sizwe (MK) "Копие на нацията" е името с което се е наричало въоръженото крило на АНК, на което са били възложени партизанските дейности. Това са годините на Студената война и Съветският съюз е враг #1. Съответно - руснаците на драго сърце са оказвали тренировъчни консултции на тия партизани. И в Сибир, и на територията на приятелски държави в тропиците. Не е ясно какъв опит са имали в тоя боен жанр, но добре са си пласирали услугите на пазара. Един от експонатите е овърландерски камион Bedford, с който двама 20+ годишни бели са карали 40 пъти нищо не подозиращи магеланци от Кения до Южна Африка с цял арсенал в багажното отделение през 80-те (бадева са рискували, защото точно тия арсенали си останали само със складирането).

 

 

Тънкият момент е, че в музея uMkhonto we Sizwe са писани безусловно сред добрите. От една страна целокупно обществено приета оценка е, че целта на кампанията им е била справедлива и отмяната на потисническия режим на расово разделение е правилният път за нацията (на Дъгата). Разбира се, и тук има мрънкащи носталгици, че по бай Ботово време, даже и ако заради цвета на кожата разрешеният таван на кариерата ти да е бил помощник библиотекар в банту-даскало, папото (игра на думи с mielie pap – насъщното царевично блюдо) било струвало 30 стотинки. Човещина. От друга страна, през годините акциите на uMkhonto we Sizwe не са се ограничили до безобидни саботажи на електропроводи и вятърни мелници, ами са включили и бомбени атентати с много жертви. За което в музея и дума не може да се намери.

 

 

А ироничният момент е, че са лепнали табелата „Финансиран от държавната лотария“ до логото на uMkhonto we Sizwe, а не – на музея, където вероятно му е мястото.

 

 

Конкретно за къщата: южноафриканското Къкринско ханче е фермата Лилислийф в местността Ривония, 25 км северно от центъра на Йоханeсбург (днес – дълбоко в събърбията), където през юли 1963 полицията, ползвайки предателство, съгледвачество, американска агентура и будна съседска съвест, изловила наведнъж цялото ръководство на АНК и половината на КП барабар с плановете за въоръжена съпротива, черно на бяло. (Нелсън Мандела е арестуван в отделен инцидент същата зима)

 

 

Следва процесът, разказан и преразказан наскоро покрай филма за Брам Фишер. В музея си сверяваш точността на някои детайли, за които сценаристите  са ползвали конституционното право на художествен лиценз (измислица, бълг). Например - как точно са избягали четирима от тарторите (двама бели и двама индийци) от централния полицейският участък на Маршалов площад в Йоханесбург и впоследствие от страната. 72-часовият срок за задържане без обвинение по онова време бил 90-дневен. Което им било достатъчно да уговорят за подкуп един от надзирателите – 18 годишен африканер. Обещали му пари, колкото да плати ремонта на бакито (пикап) на свой приятел, с което катастрофирал. И ужким щели да му платят в деня след бягството, а му платили … 30+ години по-късно, като взели властта. И чак тогава му казали, че не е бил държавен изменник. Ама инфлацията му я сметнали (някакъв немец отговарял за финансите на АНК през 90-те) през цената на говеждото, което не го задоволило напълно. Предпочитал през цената на имотите. Пътят на бегълците до Лондон минава през Свазиленд, Бечуаналенд, Конго и Танганайка, като в процеса отмъстителни юарски агенти успели да взривят два (!) самолета Dakota (sorry, @FlyTraveler), които Джулиъс Ниерере (за домашно: кой?) пратил от Дар-ес-Салам до Францистаун да ги прибере. Та им се наложило с помощта на алтернативни ятаци да наемат някаква Cessna, която да ги прекара през Елизабетвил (за домашно: къде е и как се казва сега?)

 

 

А в кафене Седрик 1963 в двора на музея дават апетитни хамбургери по южноафрикански. С домашна чакалака!

 

(следва)

 

Редактирано 27 март, 2018 от домосед

[AlexandraKo 116620]

Домашно:

Джулиъс Ниерере - първият президент на Танзания.

Елизабетвил е град в Конго, така се е наричал до 1966 година, после , че и до днес -Лубумбаши. /Lubumbashi/

[bulpa 8378]

преди 14 часа, домосед каза:

С домашна чакалака!

 

Какво е чакалака?

[AlexandraKo 116620]

преди 16 минути , bulpa каза:

 

Какво е чакалака?

Вкусничко, ароматничко и лютичко яденце от лучец, червен бобец и още туй-онуй.

Рецептата.

 

[домосед 41049]

10. Обществена художествена галерия

 

 

Мисията на живота на Йоханесбургската художествена галерия е да не изглежда жалка картинка. И е почти невъзможна! По две причини. Първата е местоположението. Построена е преди повече от 100 години в Юберт парк (ударението е на е-то). Което е градската градина на Йоханесбург. Била е любимо място за разходки на гражданите на младия и енергичен град, опитващ се да утвърди неуловимата си културна изтънченост чак до към края на 1980-те. След което са настъпили Демографските промени. Гражданите с европейски произход, които са разхождали децата си из градската градина и, когато не са слушали, са ги вкарвали в галерията да ги стреснат с клоуна на Пикасо, са отстъпили територия на нови граждани с африкански произход и много по-сериозни екзистенциални проблеми за решаване от самоподготовка по история на европейското изобразително изкуство от XVI до XX век. Квартал Хилброу около градината изглежда като на снмиките и нищо не може да се направи по въпроса. Поне в обозримо бъдеще.

 

 

В галерията не припарват туристи, а даже аз, дето съм проверил три пъти от коя улица е входът към що-годе охраняемата половина на паркинга, се кумих 17 години, докато намеря кураж да я посетя. Е, леко преувеличвам. Разхождали сме се по околните улици с приятели. Но само веднъж и не сме влизали.

 

 

Втората причина е самата сбирка. Сградата и първите няколко произведения може да са били дарения за ползу роду от рандлорда сър Лайънел Филипс (същия, в чиято резиденция Нортвърдс в Парктаун фондацията за Йоханесбургско архитектурно наследство държи канцелария и си провежда лекциите), но колекцията впоследствие е събирана с народни пари. И то от малцинствен народна прослойка не само по раса, ами и по разбирания в рамките на расата - че доброто изкуството теоретични би могло да излезе извън рамките на новозаветни илюстрации като за буквар от основно училище. С две думи – галерията и бялото управление е страдала от недостиг на финансиране, а при всенародното – съвсем е колабирала откъм държавни субсидии. Ел Грекото са им го откраднали. Предполагам, че не е било много трудно, след като всичките охранители (двама) се бяха струпали откъм заключения южен вход, а отвреният северен беше оставен без надзор.

 

 

Телефонът с омар за слушалка от Салвадор Дали си седи във витринката, също и графичните разработки на тема слонски череп от Хенри Мур, а ако тръгнеш да крадеш Пикасото, можеш да се объркаш кое е оригиналът и кое са детски копия и вариации. Което е търсен от кураторите ефект.

 

 

Историята за въпросния клоун, рисуван в последната година от живота на художника и закупен две години след смъртта му на баснословна цена (около US$35000) е най-любопитното, което научаваш в музея от изрезки от вестници от онова време (след като си си ударил главата в преобладаващо зелен натюрморт с генерични цветя и плодове от любимата на няколко поколения южноафриканци Ирма Стерн, висящ в средата на залата). Общо взето е бил намразен, охулен и осмян от целокупната общественост още с пристигането си. Говорим за 1974-та година, когато в Южна Африка още не е била разрешена телевизията от религиозно-пуритански съображения. Надали е можело да се очаква публиката да е в течение със силните и модните на деня в Европа. В момента обществената галерия се опитва да води някакви образователни програми и да попълва колекцията си с африканско изкуство, но конкуренцията със значително по-гъвкавите като местоположение, избор, бюджет и бизнес модел частни е много трудна.

 

11. Окръжна Велика масонска ложа

 

 

Излязъл от галерията, установих че ми остават още няколко часа до една служебна среща и ми хрумна да почукам на вратата на свободните зидари. Внушителната сграда Free Masons Hall с тежка класическа колонада и стилен модернистичен интериор (по слухове в интернета) е имала спорния късмет да намира пак в съседство на квартал Хилброу, но откъм северната страна, което е една идея по-малко непривлекателно за разходки място от Юберт парк. Особено, ако пристигнеш по тихите улички изотзад през Парктаун и паркираш в зоната на болницата в съседство. Никога досега не бях прониквал в масонска ложа и се удивих колко лесно става. Звъннах по телефона, дето го има в указателя (гугъл), направих си уговорка за след малко и един от техните административни служители, член на северната окръжна южноафриканска велика ложа с шотландски акцент, ми посвети поне 40 минути да ме развежда сам и да ми разказва за ритуалите и символите.

 

 

Ритуалите в Храма били повече от редовни и многолюдни и задължително се провеждали нощем. Нямало да ме пуснат, ако не съм посветен, но пък денем цялата празна и подредена за нощните ритуали сграда е на разположение на който изяви желание да надникне. Очевидно на много малко хора им идва на ума, оттам - и ентусиазма му да се занимава с мене. И да не мрънка срещу фотоапарата. При условие, че него самия не го хвана в кадър. Не, че беше някакъв красавец. Разказа ми приповдигнато как сред масоните имало хора от всички раси (англичани, шотландци, ирландци и уелсци) и от всички религии (християни, католици, юдеи и мюсюлмани). Без вяра във висше създание не приемали. Земните символи по канон били тежки и груби (жезълът - с коринтски стил капител), а небесните – леки и гладки (дорийски).

 

 

Сред портретите на местните велики магистри от последните 100 и колко години не разпознах никого, но пък не пропуснах да забележа херцога на Кент. Изтипосан на възраст, горе-долу такава, на каквато го мярнахме да връчва призове на Борг и МакЕнроу за добра игра на тенис, в споменатия в другата тема филм.  Още връчва! Остава загадка, ако Григор се посвети в масонство и спечели Уимбълдън, дали ще ги видим да се ръкуват с тайнствени жестове на корта.

 

 

(следва)

[домосед 41049]

11. Джо и Фло (част първа: Джо)

 

Стигам до следния фундаментален извод:  Познаваш, че си в Йоханесбург, ако срещаш хора, които се записват на екскурзия с водач из кварталите, в които са расли. Ей, помниш ли как тук, на кьошето, беше гаражът на Кубус! А там тренирахме ръгби и ни гонеха големите да ни вземат топката! И аз съм се записал, макар и да съм расъл в друго полукълбо. Но пък се самолаская, че съм стигнал до едно ниво по-високо в разбирането на този град от автентичния чуждестранен турист. Автентични чуждестранни туристи в групите не забелязвам. На две екскурзии в един ден. Общото в темите им е търсенето на артистични творения на човешката ръка сред пренебрегваните като добро място за живеене исторически райони на града. Там, където или не ги очакваш, че някой ги е създал или му е хрумнало да ги разположи, или не смееш да се разходиш сам да провериш. Като този неоправен креват на ъгъла на Албертина Сисулу и Филюн, който ни показа Джо.

 

 

Не е истински захвърлен креват. Скулптура е. От бетон и гипс. Нарочно е избран стилът, който за едни хора е абсолютният кич, а за други - абсолютната мечта. Че даже и заеми се взимат за обзавеждане на семейни гнезда с точно такива. Или пък тези съвременни стъклописи, намиращи се в лутеранска църква от 1912, оцеляла сред неразумно високите блоковете-бидонвили в квартала на нигерийските гангстери Хилброу, който ни показа Фло.

 

 

И Джо, и Фло са коренячки йоханесбургчанки с разлика от около две поколения помежду си. Фло е прехвърлила 70-те, а Джо гони 30-те. Оттук и разликите във фокуса на вниманието – съхраняване на наследството у Фло, стрийт-арт и възраждане на западнали вътрешноградски квартали чрез съвременни форми на изкуство и занаяти. Лоренцвил, Бъртрамс и Нови Дуърнфонтейн са точно такива квартали. Исторически са планирани за бяла работническа (разбирай – миньорска) класа в началото на XX век. Класа, която още през 1920-те се е усетила в неблагоприятна ситуация и се е вдигнала на въоръжено въстание срещу еретичната идея на рандлордовете, че в мините биха могли да копаят и черни. Събитие, отразено на тази, поръчана от общината мозайка.

 

 

Значителна част от общността са били безимотни евреи, които през годините явно са се обзавели с имоти на други места, след като синагогата им е продадена за частен дом.

 

(минувачът на снимката не е собственикът ма синагогата)

 

В наши дни районът се е обособил като дом на една от малкото расово и етническо смесени общности от различни вълни имигранти от Африка и Европа, останали под линията на средната класа.

 

 

Това, което го държи да не потъне в блатото на хроничната престъпност и крайната бедност, е … твърдото решение на собствениците на световната верига ресторанти за печени пилета с мозамбишки сосове Nando's да отворят тук централната си кухня.

 

 

И от съседните на тая кухня изоставени индустриални постройки Victoria Yards, обръщащи се постепенно на ателиета, арт-пространства, еко зеленчукови градини и дизайнерски офиси, тръгва някаква бавна регенерация на целия район. Има я и вече задължителната за такива места крафт-пивоварна.

 

 

В Африка обаче нищо не може да бъде толкова паянтово и занемарено, че чак да бъде и необитаемо. Ярдовете даже и без покриви са били ползвани от слабо заможни занаятчии, автомонтьори, склададжии, бакали. И новите собственици, осъзнавайки отрицателните нотки в левичарския термин гентрификация, много държат да изтъкнат, как на всички тях са им уредили подобни по стандарт помещения на другия бряг на река Юскай. Която извира на няма и километър оттам, но по-надолу в средното си течение играе роля на символична поетична граница между йоханесбургския и преториянския духовни светове.

 

 

Стените на домовете наоколо привличат дори професионални стрийт-артисти. Някой работят по поръчка на собствениците, а други приемат, че е добре за репутацията им да бъдат представени и тук.

 

(минувачът на първата снимка горе ляво само се прави на местен жител. От Ангола е и учи в едно от най-добрите частни училища в съвсем различен квартал)

 

Няколко пресечки в посока центъра на града, досами спортния комплекс Елис парк, откриваме няколко безлични многоетажни сгради, предполагаемо подслоняващи някакви цехове в сферата на леката промишленост, не променяли произвеодствената си линия още от времето, когато ползвахме филмчета AGFA. 

 

 

Да, има такива, кожарски и шивашки, но продукцията им е модна бутикова, а се оказва, че има и … тренди капучино-барове с гледка към Силуета на града и няколко художествени галерии. За съществуването на които по никакъв начин не можеш да познаеш, даже да застанеш пред входа. Трябва сигурно да се движиш в някакъв тесен кръг посветени. Не знам колко добре работи такъв PR за бизнеса със съвременно изкуство, но нали точно за това Южна Африка е различна и интригуваща.

 

 

Преди да премина към ексурзията с Фло, позволявам на един колаж от съвсем различно място в града да се намъкне не на място.
Ей, така, за разнообразие. Снимал съм с дясната ръка, докато шофирам с лявата.

 

 

(следва)

[домосед 41049]

12. Джо и Фло (част втора: Фло)

 

За разлика от пешеходната разходка с Джо, екскурзията на Фло беше с голям автобус. Който правеше чудеса на маневреност, за да ни вкара не пешеходно разстояние от едноцифрен брой крачки до входовете на избраните за посещение три църкви в кварталите Брамфонтейн и Хилброу близо до центъра на града. В две тях бяхме по специална уговорка да ни отворят. И в двете уговорения човек го нямаше и го чакахме да се сети и да се появи. TIA.

 

Първата е католическа от 1938 с класически стъклописи, отговарящи на времето си.

 

 

Втората е католическата катедрала от 1968 с коренно различен стил орнаменти и стъклописи, също диктувани от модата на времето си.

 

 

А третата е лутеранска от 1912 с най-съвременни стъклописи от художничката Стефани Фаслер. Която беше с нас в автобуса да ни разкаже за различните техники. 

 

 

Запален по темата, изрових идеи за още две интетесни църкви в други квартали, вече - без съдействието на Фло.

 

Католическата в Линден, известна повече с формата си на цедачка за портокали, отколкото със стъклописите си ...

 

 

... и англиканската в Парктаун, където стъклописите и цветята се борят на равна нога за вниманието на енориаршите.

 

 

С което и приключвам поредицата постове в дневничето по темата за Йоханесбург от март 2018. Но не и цялото дневниче 😉

 

Ето пълните галерии снимки:

 

От Хилброу до Сандтън: цък

 

Културното наслество: цък

 

От пилетата Nando's до пилетата Charlie's: цък

 

Брикстънското гробище: цък

 

 

 

[bulpa 8378]

преди 14 минути , домосед каза:

Католическата в Линден

Тази малко ми напомня на катедралата на Бразилия в гр. Бразилия.

[домосед 41049]

Претория, април 2018

 

Последните няколко поста представяха 130-годишния Йоханесбург като място с дълбоки културни традиции и историческо наследство. Днес пък ще представя съседна Претория, която е около 30 години по-възрастна, да се носи на ръба на вълната на съвремените тенденции в архитектурата и градската среда. Повечето скулптури, попаднали в кадър, са дело на един от най-търсените в Южна Африка и диктуващ модата в тази комерсиална ниша художник Антон Смит. Разходката  не се нуждае от повече думи. Включва два центъра за, най-общо, прекарване на времето - Менлин Мейн и Лофтус Парк. Гладкто бяло кафе (flat white, англ.) от Mira не е скулптура. Също не е скулптура момченцето, пълзящо на колене и лакти във фонтан. По-наблюдателните, може, да го открият?

 

 

За баланс 😮 намесвам в поста и фоторепораж от едно съвсем различно по дух място за прекарване на времето между двата града:  фермерският пазар River Sands в непазарен ден. Там пък крафт бирата не е скулптура!

 

 

[домосед 41049]

Цинца, април 2018

(част първа: от Ийст Лъндън с кола)

 

Бях обещал срещу една боза да издам къде по 2500+ километровото крайбрежие на Южна Африка се намира любимата ми гледка от тераса на бакпакерски хостел.

 

 

Ето, издавам: в Цинца!

 

Бозата, разчитам, да си я получа, от който се възползва от подсказката къде да ходи на море в Южна Африка 

А междувременно ще пусна два поста със снимки от района, правени през април 2018.

Първият маршрут е към Цинца от запад, с кола (след пристигане със самолет)

Няколко вечерни в движение от центъра на Ийст Лъндън, после от заспалото пенсионерско летовще за млади сърфисти Хонуби, устието на река Куелера и най-сетне - самата Цинца.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Редактирано 15 юни, 2018 от домосед

[lyusi 9247]

За бозата не се притеснявай:) Голяма. 

[домосед 41049]

Цинца, април 2018

(част втора: от Морганс Бей пеша)

 

Два дни крайбрежно ходене без багаж (slackpacking: хазаите по трасето ти го карат до следващото място за нощувка) от Морганс Бей до Цинца през Хага-Хага. Общо се минават малко повече от 30 км. Идеалният априлски дълъг уикенд! Не се случиха много приключения за разказване. Даже най-дълбоката река за прекосяване я хванахме, без да сме го планирали специално, на отлив, та нагазихме едва до коляно. На прилив стигало до шия.

 

Но пък си носех фотоапарат!

 

Редактирано 21 юни, 2018 от домосед

[домосед 41049]

Попадна ми един "шедьовър" на кинематографията. Кейптаунската афера. Действието се развива в Кейптаун във втората половина на 1960-те. Лошите са комунистите, които си предават някакви диапозитиви, свързани с подривна дейност. И нямат скрупули кого да измамят или застрелят, за да стане тяхното. Добрите са полицията и държавна сигурност. Обаче не са много оправни и компетентни. Затова бремето да "спасят деня" остава на гърба на Джебчията, Блондинката и Клюкарката. Клюкарката продава всякаква информация за от 10 до 50 ранда, на който ѝ ги предложи. Но на комунист и за 5000 не продава. Не жена, а желязо! Джебчията живее в барака без ток, но пък - оборудвана с ръчна макара за спускане на бира за охлаждане в морето, на кея Виктория & Алфред точно там, където сега е най-голямото струпване на лъскави туристически заведения и магазини за сувенири. Блондинката се вози в претъпкан двуетажен градски рейски по още недозастроените площи отнета от морето земя, северно от центъра, и се чуди как са и бръкнали в чантата, без да усети. Филмът може да се гледа на fast forward. Единственото му достойнство днес е, че като с машина на времето ни връща в Кейптаун през епохата. Че хора с различен от бял цвят на кожата не се мяркат (освен една слугиня, едни разсилен, един шофьор и един униформен жандармерист без нашивки) е само едно от интересните наблюдения. Също така няма никой по дънки. Или поне без вратовръзка! Да не говорим пък за къси панаталони. А има вид да е лято. Повечето външни сцени в града са разпознаваеми с точност до сграда. Потвърдиха ми се подозренията, че и капетонийци са минали през фазата на остъкляване на балконите си по блоковете. Това което не се е променило и до ден днешен са неръждаемите чайничета, с които сервират чая и млякото за него, които вечно подливат!  (мин 58:00) 

 

 

Колаж от кадър от филма и google street view

 

 

Редактирано 19 април, 2019 от домосед

[Фил 68591]

На 1.06.2018 г. в 9:14, домосед каза:

Католическата в Линден, известна повече с формата си на цедачка за портокали, отколкото със стъклописите си ...

На 1.06.2018 г. в 9:29, bulpa каза:

Тази малко ми напомня на катедралата на Бразилия в гр. Бразилия.

 

 

А на  мен ми напомня на джамията в Куала Лумпур