[домосед] Делос, Миконос, Парос, Донуса, Икария, Фурни, Сирос, Родос

[домосед 41500]

На островите попаднах с мистериозния полет FB353.

Дестинацията не беше изписана на таблото на летището. Бермудския триъгълник? Даже охраната се учуди на особената ми бордна карта. Бяхме двама пътници за цял Ембраер 190. И кацнахме на ... о-в Миконос. Обяснението е, че това беше чартърен полет в обратната посока. Оттиваха да си приберат дългоуикендувалите българи по повод годишнината на независимостта. А Бермудски триъгълник, специално проекиран за загубване, са кипящите от нощен живот тесни криви улички на град Миконос. А за първа цел на дневния живот си избрах съседният остров Делос и хванах първата лодка. Заварих го вече налазен от групи туристи, стоварени с по-ранни чартърни лодки директно от крузините кораби. Въпреки това станаха снимки без туристи в кадър, а и понаучих нещо за мястото на Делос със светилищата му и шареното население като точка за ориентиране на мореплавателите от Античността. Както и на други места - поизправили са тук-там по някоя колона и са разположили лъвове под строй, но трябва богато въображение да си преставиш целия град в онзи му вид, както го рисуват по таблата с възстановки. Глаголът "надзиждам" още не са го усвоили добре.

Всички снимки от Делос: цък

Обратно на Миконос. В търсене на плажове. Платис Ялос не ми хвана окото с нищо и хванах лодка за друг плаж - Super Paradise. Не знам как се пише на гръцки или на български. Там имаше бар и закусвалня и широка полоса без платени шезлонги, но и там издържах само едно потапяне във водата, преди да почна да си търся алтернативен транспорт за прибиране вместо лодката, за която вече имах билет, но нямаше да се появи след по-рано от поне час. Пак ме е ударил синдромът на непринадлежност! Този път - към обществото на плажуващите на емблематични гръцки острови. Миналият път беше към обществото на ходещите на работа с трамвай номер 11. Намерих си рейсче. По пътя открихме, че сестринското му рейсче е катастрофирало (челно, но леко) по тесните криви пътчета между каменните огради с хлапашки джип с италианска регистрация. Стовариха ме на пристанището, подкрепих се с кафенце "фредо" (еспресо с лед), отбих се в квартирата и слязох към Малката Венеция и мелниците, точно за масовата фото/мартини-сесия по залез. Гмеж! Кой хванал скъпа маса в заведение на първи ред - хванал, но и пред първия ред му се мотаят още няколко реда правостоящи да щракат с окачени на селфи-пръчици телефони. Продавачите на селфи-пръчици дискретно заемат по-задните места в галерията. Голяма част от гмежта е стоварена от трите круизни корабва, разположили се в залива. А хазяинът разяснява, че в лош ден през лятото на острова идват по седем кораба. И няма физическа възможност пътниците им да се съберат наведнъж в тесните улички. Но се опитват! Вечер Миконос блясва и като средище на луксозни и ексклузивни модни бутици и заведения, много от тях - отговарящи на вкусовете на благопосъстоятелни и чувствителни към най-последните модни повеи гей клиенти от Европа и Америка. Подобно на квартал Ватеркант в Кейптаун. Само че - по-ваканционно и ... една идея по-изтънчено. От тукашна гледна точка Южна Африка пак ми изглежда като далечна провниция. Иначе се намираш сред архетипните Циклади - бели къщи без стрехи, сини черчевета, червени църковни кубета, мелници, тесни улички. Обядвах с "гръцка" палачинка (бяло сирене, маслини, риган, и др.). А вечеря с гирос, вярно в чиния, която поема тройно повече месо от мазна хартийка, пак не ми излезе по-малко от 25 евро. Трябва да избягам от тоя остров!

Всички снимки от Миконос: цък

След още една разходка до пристанището за закуска в моята (харесана предишния ден) фурно-сладкарница избягах от Миконос със следобедния ферибот за Парос. Не, че имаше сутрешен. А следобедният е супербърз катамаран, на който си плащаш за скоростта непропорционално на краткото разстояние. Къде съм тръгнал на яхта по други острови, като на Парос е толкова хубаво! Даже и магазин (а не бар!) с добра селекция на гръцки островни и неостровни крафт бири открих. Следобед, когато най-после се размърдах да сляза до долу. След като цяла сутрин се бях възползвал от географското положение на квартирата си. На няколко небесни нива по-виско от квартирата в Миконос. По-евтина и с гледка и от терасата с басейна, и от стаята през терасата с басейна над целия залив с главното градче на острова Паракия. А и се почувствах съвсем у дома. Съседите ми по стая бяха млада двойка от Йоханесбург. На шезлонгите им се въргаляше криминален роман от Деон Мейер. Не пристъпих границите на личното им пространство да проверя на кой език, обаче. Май на английски. А камериерката беше българка.

Градчето е сравнимо с Миконос по автентични цикладски хубости, но липсват тълпите от круизните кораби. Очевидната причина е, че мелниците им са срамежливо разпръснати из ландшафта, а не подравнени да отдават чест на залеза под строй.

Ами колко му е да си ги строят и подравнят. А не после да се оплакват. Като тавернаджията, у когото избрах да опитам местната рецепта на ювеци (етимологичното братче на гювечето) с морски дарове (омешани с гръцка паста и минали през фурна в, да, гювече). Данъците ги задушавали, един по един бизнесите за обслужване и охранване на туристите по крайбрежната улица затваряли и след година-две щели да останат само Санторини (Садорини, както го произнасят тук) и Миконос. Сириза (чийто клуб е баш на ларгото на "центъра") няма славата на партия на дребния бизнес, точно обратното - на сините якички в държавния сектор, но може пък аргументът им, който не беше уважен от кредиторите, за нуждата на преференциален данъчен режим за островите да е имал смисъл. Интересно, ако островите съвсем се обезселят откъм обслужване, дали няма да се върнат към познатия от Античността си профил като привличат на туризъм пилигрими от Азия и Африка.

Главното светилище на Парос е Църквата на Стоте Арки (Παναγία η Εκατονταπυλιανή), която попадала в Топ 3 по големина сред действащите ранновизантийки базилики на територията на Гърция. Солунската Св. Димитър е също в Топ 3. Коя е третата си оставям за домашно да проуча. Да се броят арките дали са 100 е по-тегаво упражнение. Половината бяха закрити от реставрационни скелета, а останалата половина на око изглеждаха по-малко от 50. Препочетох да пробвам да преброя дали бирите в Бара на 63-те бири покриват норматива.

Като няма круизни кораби, вечерящите по тукашните таверни на острова и нощуват. Или на вързана яхта в пристанището! Като българката от съседната маса в кафенето, в което бях седнал на елинико метрио с баклава за късно вечерен десерт. Че е българка, знаех, защото беше трудно да не съм чул на какъв език си говорят на тяхната маса. Привлече ѝ вниманието книгата, която чета на английски, и ме заговори. Та разменихме няколко реплики предимно за творчеството на норвежкия криминален писател Ю Несбьо. На чието произведение бях попадал за първи път. От лавицата за рециклиране на прочетени от предишни наематели книги в квартирата. Дамата ми задаваше въпроси на английски, аз отговарях на български. Не съм сигурен дали изобщо се усети. Впоследствие се потвърди предположението ми, че точно тези са току що приключилия ветроходното си пътешествие екипаж на Къчно и Лю. Самите Кънчо и Лю - капитана и първия помощник на яхтата ни - пресрещнах на излизане от пристанището за разходка. Можеше и да се разминем. Градчето е достатъчно голямо и лабиринтесто за целта. Направихме едно тегелче по залез около кея и църквичките. По-нататък и по до късно продължих сам. Сред аромат на жасмин, смокиня и петуния. Опияняващата хубавина на Цикладите.

С останалите от 9-членния екипаж се събрахме към обед на другия ден. Слязоха от пирейския ферибот. Все познати и приятели поне някой на някого и/или на Кънчо и Лю. За първа фаза на всеобщо запознанство си харесахме една по-хипстърски аранжирана гиросджийница. След което напазарувахме провизии. За два дни за всеки случай. После вдигнахме платна  и ... опа! ... нямаше вятър. Запалихме мотора, обиколихме острова от север и хвърлихме котва в залива на по-малкото, но и по-чаровното градче Науса. По-чаровно пристанищенце с по-чаровна църквичка, в по-чаровната таверничка край която се подготвяше, а после цяла нощ - разиграваше - голяма тлъста гръцка сватба. На която половината поне сватбари бяха чужденци със смесен расов характер. Извод - интеграцията с пилигримите се случва по-бързо, отколкото европейското обществено мнение е готово да си признае.

Всички снимки от Парос: цък

Следваше умерен ден за начало на плаването в открито море от остров на остров. Като разстояние - около 20 мили. И като вятър. Акостирахме на Донуса - малко островче с едно място за лодка на кея на селцето Ставрос((добър повод да разкажа историята за Stavros the GF*). Вързахме лодката на кърма. Пред таверничка с мушами на бели и сини каренца.

Серт чичко ми сервира елиникото, похвали ме за избора на ниво на озахареност (метрио) и се скара на Комшу, че си мие гроздето с прекалено много вода в кухнята на таверната. Преди залез остана време да се пръснем по острова, посока няколкото видими хълмчета с по параклис на най-виското място на всеки от тях. Както и лоцията беше предсказала, с европейски пари са поркарали асфалтово(и) шосенце(а), които не помагат на търсещия забравена от времето на Калибан островна идилия. Но и не пречат много. Яхти може да нямаше, но летовници чужденци изникнаха, като изпод земята, а и изот морето с връщащо се отнякъде с лодка за разходка. И запълниха двете тавернички. Да ни е чиста съвестта, че никакъв алъш-вериш освен елиникото не им направихме, даже пари за пристан не ни взеха, а си рязахме салатката и мезенцата с узо на борда.

А на сутринта се оказа, че член на екипажа е открил фурната и ни зарадва с банички асорти. Вдигнхаме котва рано. Тоест - веднга, след като изядохме баничките. Че ни чакаха 40 мили за около 8 часа (за домашно - да се изчисли средната скорост във възли!). Вълни. Клатят. На някои им попризля. Аз пък си дочетох криминаленцето на Ю Несбьо, за което стана дума Парос.

Пристанахме в Св. Кирик - градче на острова крепост на Лявата идея и комунистическите партии Икария. Лявата идея пристигнала в лицето на заточени от Атина прогресивни дейци при управлението на непрогресивни сили в средата на XX век. Завареното население взело мерки против облъчване и се изнесло в Австралия (виж изторията за Stavros the GF*) , като останали само тези, които приели присърце прогресивността на заточениците. Така е обяснено в пътеводителя, но се потвърждава от внимателната подборката предизборни плакати по дърветата около пристанището. И от изоставените ъглести бетонни чудовища в подозрително напомнящи стила на почивните бази от българския късен соц. На тоя остров сигурно и Сириза им се струва дясна. Но да не си помисли някой, че и православните църкви ги няма. Тук са. Но островът просто е див и недоразвит. Може би от злонамереност на некрайнолевите централни правителства. А може би от географията. Южният бряг, където се намираме, прелива в стръмен, гол, сух и дълъг рид към билото - гръбнак на острова.

Тук бил паднал Икар, след като напук на предупрежденията на баща си прелетял прекалено близо до слънцето и му се разтопили крилата. Пишлеме! На нас пък горещата минерална вода, извираща направо в морето изпод облите крайбрежни камъни, замалко да ни разтопи динята. Динята беше доволно изкуфяла, но затова пък - охладена, та до разтопяване не се стигна. А като я гарнираш, излегнат в топлата вода, с чаша извадена от яхтения фризер мента в ръка, хич не ти и пука, че е куха. Единствена компания ни правеше малка комуна нудисти в съседната скална ямичка с гореща вода. Нямаха вид нито на комунисти, нито на прогресивни заточеници. Май бяха най-обикновени атински юпита.

Всеки следващ от тия гръцки острови вдига летвата!

 

Следващият избран не беше далеч и затова не си дадохме зор да претупваме закуската с банички. Даже и на портокаловите резенчета не посягахме, преди да бъдат аранжирани радиално симетрично в кръгла чиния от назначен за целта член на екипажа. А и вятърът беше на наша страна. Остров Фурни представлява два(!) малки острова, разделени с тесен пролив. През който минахме на ветрила на отиване, не си харесахме заливечето отвъд и се върнахме обратно до главното селище. Там не ни разрешиха да паркираме на тихия кей за големи лодки и ни предложиха подветрения с малките. Шведската яхта след нас огледа и се върна нацупено през пролива и пак останахме сами. Пристанището на западното островче вече беше потънало в сянката на ранния есенен залез. А ние си харесахме занемарен товарен пристан на километър северно от селцето на източното островче с умрял микробус фолксваген и два привидно изоставени контейнера, носещи логото на тайванска спедиторска компания. Биха могли да съдържат всичко, което поема въображението - изкуфели дини, пиратски съкровища, радиоактивни отпадъци, нелегални имигранти. Не проверихме.

Вместо това за вечеря слязохме пеша в селото, защото преценихме, че това ни е мястото и вечерта за прясна риба в таверна. По главната улица с варосани до половината стъбла черници може да се снима филма за Гърция от 70-те (примерно). Достатъчно е само по-XXI-вечеещят се от двата бара да не влезе в кадър и илюзията е пълна. Оживление с пикапи настъпва, когато акострира фериботчето (и пракира точно там, откъдето ни изгониха по-рано следобед). На войнишкия паметник, съвсем по гръцки, датите на световните войни не съвпадат с общоприетите от учебниците по история. Гръцката първа световна е продължила до 1922, а ако броим и Петричкия инцидент - до 1925. А втората - поне до 1953. На стената на баскетболното игрище в гимназията е изрисувана карта не на цяла Гърция, още по-малко - на Европа и света, а на о-в Фурни. Трябва да се поддържа пламъкът на островния патриотизъм! Но в таверната на Манолис се изложиха. На покривките беше изобразен големият брат остров Самос. Барбунът наистина беше пресен! И калмарите. Някои по-придирчиви подложиха на въпрос възрастта на октоподите, но аз предпочетох да си ги похапна без втеляване в подробности. Узо! А за спомен от острова си взех ... предизборния позив на Сириза от таблото за стенвестници на пристанището. Ако изборите не бяха минали, бих могъл да им повлияя и да спечели друг. Но те минаха преди седмица. И Сириза спечели.

На сутринта ме обзе онова на край на сезона чувство. Даже - на свършил сезон. Надуваемият плаващ замък, изнесен на плажчето край пристана още не е успял да спихне. Но човек да се грижи за него не се забелязва. Само тлъстата черна с прошарена глава юрдечко-мисирка клечи невъзмутимо на пясъка с вид на стопанин и на кейчето и на сламените чадъри. Но водата е топла и става за плуване преди закуска.

А след закуска ни чака да разберем какво значи край на сезона. На гладкото море и умерения вятър. Клатенето започва ... спирам да пиша ...

... Сядам да пиша на твърда земя. След два дни яко изпитание на вестибуларните апарати, храносмилателните системи, простатите, хормоните и нервите на екипажа. И бицепсите на капитана и първите помощниците. Които се сменяха на руля през час-два, за да поддържат курс на 90 градуса на 30-40 възлов северен вятър. И събуденото от него вълнение, мерено на око на от 2 до 4 метра. По-силно и по-хаотично - втория ден. И по-дълго - първия. Когато вълнението и вятърът обезсмислиха опитите за нощуване в едно заливче от южната страна на Икария. Беше трудно недостъпно, а и не предлагаше никакъв завет. Излязоха конспиративни теории, че крилата на Икар са се дезинтегрирали не от слънцето, а от вятъра. План Бе изискваше нощна навигация. До предполагаемо по на завет място на още 40 мили по на запад на Миконос. Затова най-интересното на "креватната" (защото романтични снимки на залези се рисували по големите стари селски двойни легла според Комшу) снимка със залеза зад стърчащата от морето самотна скала със старборда на яхтата Sail Away на преден план не е роматичното клише, ами че яхтата не е нито закотвена, нито завързана на кей, ами ѝ предстои да стигне до едва очертаващия се като силует остров на хоризонта отвъд самотната скала.

Някои членове на екипажа повръщаха, колкото повръщаха, а после се предадоха на съдбата си, сгушили се ужким на завет под дъждобрана си в едно ъгълче на пейката на палубата и гък не рекоха. Други проседяваха стоически на няколко поливни вълни на палубата, докато се измокряха до кости, преобличаха се със сухи дрехи и повтаряха процедурата, докато свършеха сухите дрехи или установяха, че долу в каютата не им става чак толкова лошо. И повече не се показваха навън. Аз се опитвах да балансирам между каюта (топло, сухо и тихо, но много по-объркващо за изброените телесни системи) и палуба - мокро, студено и ветровито, но също така свежо и неутрализиращо ефектите на вълните с гледане по хоризонта. Когато виждаш откъде идва вълната, мозъкът явно изпраща разни предварителни компенсационни сигнали до съответните органи, които са от значение. Нощното, най-адриналинестото (за капитана) плаване, го изкарах "на вахта" на палубата, като бях поел особено отговорното задължение да докладвам скоростта и посоката на вятъра по уредите. Иначе току ни отвяло чак до Сирос. Пристигнахме в залива Света Ана два часа след залез. Нямаше никаква друга (луда) яхта на котва. Нито кибици на брега. Защото си беше е..ло м..та (цензуриран капитански цитат). Целият залив беше наш. Уреди, лоции и светлини от прозорци и улични лампи ориентираха капитана къде да хвърли котва. На 6 метра дълбочина плажно-пясъчно дъно, с обточване от духащия откъм средата на залива вятър навътре в морето. Без никакви прогнози да си промени кардинално силата, още по-малко - посоката. Вълни поне в залива нямаше. Тоест - имаше, и то по-големи, отколкото първите дни в открито море, но след преживяното през този ден не ни правеха вече никакво впечатление. Докато релаксирахме на салата и капитанбаялдъ с ракийка или узо по избор. Кънчо и Лю си признаха (или похвалиха), че в неколкогодишния си опит с такива плавания изпползвали един спомен от Хиос за пример за най-големи вълни. Сега обаче сме били вдигнали летвата. Следващият ден беше предвиден за мързеливо обикаляне на Миконос - по суша или море, но разписанието на фериботите наложи да продължим към Сирос. През пролива между Миконос и Делос. Вятърът беше по-силен (7 по Бофорт), вълните по-големи и по-студени, когато те къпят, но пък отне само пет часа. Детска игра!

Снимките от плаването със Sail Away: цък

Влизането в пристанището на Ермуполи - главния град на Сирос - слънчев следобед е грандиозно! Двата хълма - католическият и православният - с накачулени една над друга неокласически къщи и здания са като за картичка, макар и не архетипно-цикладска като с вятърните мелници на Миконос. В Гърция всеки остров е имал различна история. Този е от венецианските, почти му се е разминало турското робство, а православното население го е налазило сравнително късно - след независимостта на Гърция през 20-те години на XIX в. За извоюването на която пък е играл основна роля. Сега е най-населеният остров на архипелага и Ермуполи е окръжен град на Цикладите. 

Последна вечер на борда. Вързани на кея. Клатенето и скърцането на въжетата има приспивен ефект. А ароматът на опържените от Лю палачинки - пробудащ. След закуска се пръснахме по островни интереси. Моите бяха гледките към пристанището от църкви с висока надморска височина. Започнах с православната, издигната в следосвобожденски времена очевидно като отговор на католическата, свила гнездо на по-добрия хълм. Отне ми повече време от очакваното да стигна догоре. Снимах и прозорци, и кепенци, и мраморни войводи в потури, котки и други животни. До Ано Сирос заобиколих някак си изотзад дерето покрай стадиона. Точно по мой вкус тесни улички, каменни стълби, стари къщи, стари църкви(чки). И мелница си имат. Като в Миконос. Но само една и обърната на частна вила. Дворецът на епископа, най-неугледното парче силует на хълма, си е същи замък. Извадили са на показ списък колко гръцки и бразилски монарси са били посрещани тук. А на колоната на катедралата в мрамор са издълбали плоча с имената на епископите. От 4-ти век един, няколко от 12-13-ти и после цяла непрекъсната поредица от 16-ти век до наши дни. Буквите може да са гръцки, но повечето имена не са. "Франкски" уточнява народната традиция. В града гърците са си в абсолютно мнозинство над туристите чужденци и се работи по гръцки ритъм. Който така и не става ясно каква работа включва. Сиестата на магазините продължава до 8 вечерта, а през деня е тихо, като че ли е празно. Дали са емигрирали? Затова пък котките са вездесъщи. Сигурно поне половината са сирийски.

Долу в залива цял ден седя на кея само нашата яхта. И един голям клипер с 4 мачти. Следобед се събрахме за последно за традиционната екипажна снимка. И пръснахме в различни фериботни посоки. Моето собствено мореплаване натежа значително. В бруто-регистър-тонове. Хванах Superfast XII за Родос.

Всички снимки от Сирос: цък

В Родос си начесох крастата на средновековни градчета с тесни улички. Османското наследство е повече от кръстоноското! Но точно къщата на Джем е, разбира се, кръстоноско. На френските рицари. 6-те евро предпочетох да ги дам за археологическия музей в рицарската болница, нежели за двореца на великите магистри, строен по времето на ... Мусолини. Беше ми убягнало от общата култура, че между световните войни Додеканезите били подарени на Италия. И по този начин избегнали етническите прочиствания след гръцко-турската война от 1920-те. И сега най-доброто гръцко кафе, го прави бай Ахил Ефенди (истинското име се пази в брошурите). Локумът им не струва. Спанакопитите са ОК.

С последната снимка, на която Св.Пантелеймон приема предизвикателсвото "кофа гореща вода" затварям цикъла към предишния постинг.

Всички снимки от Родос: цък

Д.'15

*Репликите на Ставрос, могат да се цитират само на английски. С тежък гръцки акцент!
Извинявам се за неудобството.

Ставрос е гръцки емигрант в Австралия.
Седят в тамошната кръчма и той показва снимки от родния си гръцки остров.
Снимка на църква:
- You see, my friends, this church. I built it with my own hands. Do they call me Stavros The Church Builder? No! They don't.
Снимка на мост:
- You see, my friends, this bridge. I built it with my own hands. Do they call me Stavros The Bridge Builder? No! They don't.
Снимка на училище:
- You see, my friends, this school. I built it with my own hands. Do they call me Stavros The School Builder? No! They don't.
И въздъхва:
- But you f#ck one goat! Just one goat! And they call you Stavros The Goat F#cker for life!

Цялата статия