[denitsas] Когато в Ница грее слънце (Лазурен бряг 2016, Част 2.2)

11 май, 2017

В Ница се ходи като англичанин – с шапка за слънце и доза самочувствие в джоба на лененото сако. Ходи се на крайбрежната алея със стъпките на най-безгрижния човек на света. Независимо от епохата или от сезона.

Гаранция – Франция – Ваканция

Времето днес обещава да е хубаво от сутринта и вторият ден, отделен за Ница се очертава да е доста натоварен с всички онези неща, които трябва да видим. Придвижването от Мантон до града става по идентичен с описания в Когато в Ница вали дъжд начин, но днес сме възнаградени с невероятната гледка към крайбрежието от прозореца на влака. Навигацията на таблета ми показва 1,3 километра, които делят сегашното ни местоположение Gare de Nice Ville от първата ни цел – Hotel Negresco. Спускаме се по дългата и широка Rue Berlioz, по протежението на която всяка сграда съпреничи с тази до нея по изящество и красота. Много европейски градове могат да се похвалят с красиви фасади, но не всички красиви фасади могат да се похвалят със собствен дух и излъчване като тези тук. Слънцето се усилва с всяка стъпка и промъкващият се откъм морето вятър донася спомените за френските филми, с които БНТ запълваше летните месеци в края на 90-тe. Любимият ми от тях беше заснетият в Cap Estérel сериал Extrême Limite. Отново ставам на 10, а навън е лято.

Английска разходка

Бялата фасада на Hotel Negresco се появява на ъгъла на Rue de Rivoli и Promenade des Anglais точно както навигацията ми е обещала половин час по-рано. Хотелът е всичко това, което пише за него в справочниците и заслужава да му бъдат отделени няколко минути възхищение. В съседство се намира не по-малко красивата сграда Villa Masséna (адрес 65 Rue de France, работно време 10:00 – 18:00 часа от сряда до понеделник, вход 6 евро, безплатен с French Riviera Pass), превърната в музей през 1921 година. Веднъж преминали зад оградата на имението, потъваме в зеленото на средиземноморската градина, а шумът от променадата постепенно се загубва. Майки с бебешки колички и възрастни хора с вестници са заели пейките сред розовите храсти и видимо се наслаждават на слънчевия понеделник, далеч от тълпите и все пак в сърцето на града. Музеят няма да ни избяга, затова сядаме за миг под тъмнозелените листа на палмите. Билетите се взимат от отделна сграда в дъното на градината, а самият вход за музея е от страната на Rue de France. Има доста посетители, но не прекалено много. Два от етажите са запазени за картини, скулптури, мебели, дрехи, бижута и много други различни по вид и произход експонати, а последният етаж е превърнат в библиотека. Изложбата разказва историята на града и на региона от времето на първите рибарски селища до разточителния Бел епок, а двaта най-известни предмета в колекцията са седефената диадема на императрица Жозефин дьо Боарне и смъртната маска на самия Наполеон Бонапарт. Не знам колко време прекарваме тук, но когато отново се връщаме в настоящето слънцето е още по-силно, а Promenade des Anglais е същински кошер, който ври и кипи от хора, превозни средства и живот. Най-подходящто време за разходка по крайбрежната алея, няма спор. Отляво е ужасяващият и забързан трафик, а отдясно е плажът със спокойно излежаващите се на него хора. Плюс десет точки за цвета на водата в три различни нюанса на синьото и минус пет точки за сиво-белите камъчета, заместили пясъка в тази част на крайбрежната ивица. Редицата от хотели и заведения е прекъсната от Jardin Albert I – ще я познаете по красивата старинна въртележка от 19-и век в единия край.

Достойнството преди всичко

След няколко минути излизаме на Place Masséna. Тук бялото с всичките му нюанси от хотелите на Promenade des Anglais е отстъпило на охрата на заобикалящите площада сгради в италиански стил. Статуите на фонтана са в черно и бяло, каквито са и цветовете на настилката. За разлика от други централни площади, този тук ми допада много с размерите си и усещането за простор, което дава. Тръгваме по Avenue Jean Médecin, но решаваме да пропуснем магазините и множеството хора и се връщаме към Rue Masséna в търсене на свободна маса в някое от претъпканите заведения. Успяваме да намерим една в Gelateria Pinocchio – храната е италианска и добра на вкус, цените са като в останалите заведния наоколо (фокача + фреш за 11 евро). След обяда се връщаме обратно при Аполон, застанал в центъра на Fontaine du Soleil, чиято съдба е като на герой от венецуелска теленовела – работата на скулптора Alfred Auguste Janniot е прекъсната от Втората световна война и бронзовите статуи на фонтана, както и недовършеният мраморен бог, биват закопани в земята за по-сигурно и за десетилетие. През 1956 година статуята на Аполон се издига със своите 7 метра в центъра на фонтана, но критиката е безпощадна – короната му е прекалено малка, а мъжкото му достойнство е прекалено голямо. Чукът и длетото се намесват в полза на обществото, но недоволството към Аполон продължава и през 1970 година той е свален и поставен пред входа на футболен стадион Charles-Ehrmann, а Земя, Сатурн, Марс, Меркурий и Венера са обречени да красят една от пречиствателните станции в града. Реабилитацията идва едва през 2011 година, когато всички статуи са върнати на първоначалното им място, а преустроеният и разширен площад се сдобива и с още 7 модерни скулптури на испанския артист Jaume Plensa, символизиращи континентите. Казваме довиждане на Аполон, преди да се качим на туристическото влакче Petit train de Nice (работи всеки ден от 10:00 – 17:00 часа от октомври до март, от 10:00 – 18:00 часа през април, май и септември, и от 10:00 – 19:00 часа от юни до август, билет 10 евро, безплатен с French Riviera Pass), което се пълни два пъти по-бързо, отколкото се движи. Но пък е много приятно, наистина.

Заливът на ангелите

Влакчето започва да се извива като блестяща метална змия из тесните улички на стария град, преди да се измъкне отново на крайбрежната алея Quai des États-Unis, която в миналото се е наричала Quai du Midi. И тя като Promenade des Anglais е построена в началото на 19- век и предлага същите палми, велоалеи и плажна ивица, без обаче да е толкова известна. Все пак предимството да пътуваме по нея в малко бяло влакче, пълно с немски пенсионери, се състои в това, че може да насладим на гледката към цитаделата Colline du Chateau, построена през 11-и век на най-високия хълм в стария град Vieux Nice, да минем покрай впечатляващия Monument aux Morts de Rauba-Capeù, издигнат в памет на 4000 мъже от града, загинали в двете световни войни и да продължим към пристанището с цветни къщи и бели лодки Port Lympia. Това е място, на което човек трябва да дойде по време на „златния час“, уви в момента със затруднен достъп заради ремонти дейности и строежи. Спираме в задръстването точно до красивата църква от 19-и век Notre-Dame du Port със статуя на Дева Мария на покрива. Следват още улици и трафик, докто влакчето навлиза в Parc du Mont Boron и започва плавно да се изкачва нагоре по сенчестите алеи. Знам, че когато спрем за почивка на панорамната площадка, ще ни очаква гледка към залива на Ница, но не съм подготвена за синьото на Baie des Anges. Ангелският залив се простира от устието на река Вар или Cap d’Antibes на запад до Cap de Nice на изток, който отделя Ница от Вилфранш-сюр-Мер. Един от онези изгледи, които не се разказват. Ница на длан.

На (бит)пазар

Влакчето ни оставя на Place Masséna, за да поеме обратно с нова група туристи, а ние отиваме към последното място, което сме си набелязали за деня – стария град Vieux Nice. Вървим под горещото слънце по Rue Alexandre Mari и се оглеждаме за подходящо място да утолим все по-осезаемата жажда. Съвсем навреме от едната страна на улицата се отваря малък симпатичен площад с фонтан и няколко заведения. Сядаме на една от малкото свободни сенчести маси и гугъл мапс ми показват, че бялата сграда пред нас е Palais de Justice, а розовата кула с часовника в другия край се нарича Tour de l’Horloge. След кратката почивка отново излизаме на Rue Alexandre Mari, за да стигнем след няколко метра до впечатляващата сграда Palais de la Préfecture. Площадът пред нея е превърнат в един от онези винтидж пазари, които могат да бъдат разглеждани с часове, а само на крачка от там е още по-известният пазар Marché aux Flores в пешеходната зона Cours Saleya. Преди да се разходим по нея, спираме за момент пред искрящата жълта фасада на бароковата църква Chapelle de la Miséricorde, завършена през 1770 година. Червените тенти над заведенията и сергиите отсреща примамват с обещания за прохладна сянка както нас, така и стотиците хора наоколо. Купуваме си цветя, но в малки изящни бутилки – магазинът е Fragonard и вече ми е любимият магазин в града, нищо че не съм била в никой друг.

Довиждане от втория етаж на автобуса

Страшно сме уморени от обикалянето, но някак не ни се тръгва все още от Ница – решението само се появява от дъното на улицата под формата на червения автобус, с който започна посещението ни на града вчера. Качваме се за една панорамна обиколка, която ще завърши на гарата, но преди това ще мине покрай фен зоната на Европейското първенство, последвана от бароковия параклис от 18-и век Chapelle du Saint-Sépulcre de Nice на площад Place Garibaldi и от интересната фасада на Hôtel Relais Acropolis. Тук като по поръчка автобусът спира в задръстването, за да се насладим от високо на Promenade des Artes – проект започнал през 1989 година. Идеята е в центъра на града да бъде създадено арт-пространство, което да приюти три нови сгради – музей на модерното изкуство, театър и библиотека. Първите две – Le Musée d’Art Moderne et d’Art Contemporain и Théâtre National de Nice се появяват под ръководството на архитекта Ив Баярд в началото на 90-те, но Bibliothéque Louis Nucéra е завършена едва през 2002 година. За сметка на това, творението „Square Head“ на френския художник и скулптор Sacha Sosno надминава представите за библиотека със своите 28 метра и 7 етажа – 3 във врата и 4 в главата-куб. След това сградите и улиците се завъртат бързо почти като на филмова лента. Този път филмът е черно-бял, годината е 1930, режисьорът е Жан Виго, а заглавието е À propos de Nice – „По повод на Ница“ могат да се кажат и напишат още много хубави неща, следващия път.