Ден 1 Акаба
Вземаме кола под наем, която се оказва платена без да сме я плащали и отиваме в хостела, където ни посреща едно много сладко джинджифилово момче, син на шефа. Сменяме шубите с къси гащи и тръгваме да опознаваме града пеша. Първото ми впечатление е, че е като елитната версия на Женския пазар. Хората са ми от колоритни по-колоритни. Въпреки това помрънквам, че нещо не ме кефи, не е моето, не го усещам и това е. Искам да се махаме от тука и да ходим в пустинята. Отиваме до морето, в което има само мъже, няма пукната жена. Бях виждала море пълно само с облечени хора, но не и море пълно само с мъже. И като цяло жени в тоя град не се намират 
Отиваме на пазара, където малко се разведрявам от шаренийките. Навсякъде ни черпят чай за щяло и нещяло. Решаваме да ядем, но понеже навсякъде има само месо сядаме на самия пазар, където с Карим си поръчваме една риба. Не изглежда като да предлагат друго освен рибата, а и не говорят много английски, за да питаме. По едно време на масата обаче се носят: огромно плато с рибата, овъргаляна с някакви магични подправки, няколко соса и дипа, картофи, ориз, салати, хляб… Йелааа йела! По вкусно не съм яла от много време. С хиляда зора се преборваме с храната и тръгваме да се търкаляме из града да ни мине food комата. Виждам някакво златарско ателие, където решавам, че саааамо ще питам за цената на златото, понеже и без друго нямам пари, защото съм забравила да си преведа 
Два ланеца и една риба по-късно съм най-щастливият човек на света и виждам всичко по друг начин, мисля си как може би съм живяла тук в предишен живот, и дори ми минава през акъла да поостанем още известно време. Карим вече е изпушил покрай моите ланци и иска бира спешно. Бира обаче няма никъде, докато не му намирам някакъв магазин само за алкохол, който се поява като мана небесна в нищото. Продавачът като чува, че не пия моментално ми подарява един Спрайт и след още един маратон из града се прибираме в хостела под съпровода на музиката от двете джамии, между които сме се настанили. Запознаваме се с шефчето на хостела Аламер, който е уникален образ, с един индиец, германец, мексиканец и още няколко няколко човека, които не помня откъде са, но са все от моите хора. Става супер весело, всички са мега яки и малко по-късно шефчето е събрал бригада за готвене на акула и само делегира, кой какво да прави. На мен все още ми е лошо от обяда, но въпреки това ме нахендря да режа лук, който после трябва и да пържа и така докато сготвя почти цялото ядене. Поръчва и някакво огромно плато пиле с ориз и става трапеза като за сватба. Аз пък вадя силистренския тиквеник и вече сме като едно семейство. Самият Аламер не яде нищо, но много държи да ни почерпи. След разговори на всички езици оставям Карим са заговорничи с руснака Владимир дали да пият още или не и си лягам.
Отиваме на пазара, където малко се разведрявам от шаренийките. Навсякъде ни черпят чай за щяло и нещяло. Решаваме да ядем, но понеже навсякъде има само месо сядаме на самия пазар, където с Карим си поръчваме една риба. Не изглежда като да предлагат друго освен рибата, а и не говорят много английски, за да питаме. По едно време на масата обаче се носят: огромно плато с рибата, овъргаляна с някакви магични подправки, няколко соса и дипа, картофи, ориз, салати, хляб… Йелааа йела! По вкусно не съм яла от много време. С хиляда зора се преборваме с храната и тръгваме да се търкаляме из града да ни мине food комата. Виждам някакво златарско ателие, където решавам, че саааамо ще питам за цената на златото, понеже и без друго нямам пари, защото съм забравила да си преведа Два ланеца и една риба по-късно съм най-щастливият човек на света и виждам всичко по друг начин, мисля си как може би съм живяла тук в предишен живот, и дори ми минава през акъла да поостанем още известно време. Карим вече е изпушил покрай моите ланци и иска бира спешно. Бира обаче няма никъде, докато не му намирам някакъв магазин само за алкохол, който се поява като мана небесна в нищото. Продавачът като чува, че не пия моментално ми подарява един Спрайт и след още един маратон из града се прибираме в хостела под съпровода на музиката от двете джамии, между които сме се настанили. Запознаваме се с шефчето на хостела Аламер, който е уникален образ, с един индиец, германец, мексиканец и още няколко няколко човека, които не помня откъде са, но са все от моите хора. Става супер весело, всички са мега яки и малко по-късно шефчето е събрал бригада за готвене на акула и само делегира, кой какво да прави. На мен все още ми е лошо от обяда, но въпреки това ме нахендря да режа лук, който после трябва и да пържа и така докато сготвя почти цялото ядене. Поръчва и някакво огромно плато пиле с ориз и става трапеза като за сватба. Аз пък вадя силистренския тиквеник и вече сме като едно семейство. Самият Аламер не яде нищо, но много държи да ни почерпи. След разговори на всички езици оставям Карим са заговорничи с руснака Владимир дали да пият още или не и си лягам.
Ден 2
Денят започва обещаващо с уникална закуска от нормални фалафели, пикантни фалафели, питки, салси и какво ли не още не, с което решаваме да останем и още един ден. Докато закусваме Амер ни разказва за арабските държави през 1895, когато Йордания, Кувейт, Саудитска Арабия, Емирствата, Оман и Йемен са били една обща зема, наречена Arabian Peninsula или Островът на арабите. Това и времето когато Израел още не е съществувал, а си е било Палестина. Peninsula, заедно с Bahrain, Socotra Archipelago и др. околни островчета за формирали Арабия.
След закуската аз и индиеца решаваме, че ни се ходи на шнорхлинг и накрая аз, той, Карим, италианеца и германецa отиваме с колата до южния плаж, който в доста по-привлекателен от Ал Гандур. Шнорхлингът обаче бързо приключва, защото ОТНОВО стъпвам на морски таралеж и с крак на решето едва-едва се дотътрям до местните да ми помагат. Хем боли, хем гори, а болката се вдига нагоре. За разлика от Занзибар, където ми рязаха петите с бръснарско ножче тука ми слагат крака във вряла вода. Толкова вряла че все едно готвим супа от крак. Хем рева, хем се смея. Аз го вадя, те го слагат обратно във водата, аз спирам да го вадя, те ми наливат още една кана с вряла вода. И така, докато съвсем пищясам и спирам да усещам каквото-и-да-било. Казват ми никакви бодли да не вадя и да ходя много (успех!).
Решавам повече да не се занимавам с шнорхлинг и вместо това с германица си говорим за трите години, които е прекарал в пътуване след бригадата си в Австралия, докато другите шнорхелсъват. Обиколил е цялата арабска територия и голяма част от Азия и сега мисли за балкански трип. Италианецът пък трябва да пътува с приятел, кокто в деня преди полета осъзнал, че паспортът му е изтекъл и не могъл да дойде (явно има и по зле от мен 
). Индиецът пък от много години живее в Англия и обикаля Йордания цял месец.
). Индиецът пък от много години живее в Англия и обикаля Йордания цял месец.
След като се прибираме прекарвам доста време в стаята, продължавайки да си варя крака във вода. Амер го вижда и казва че нищо му няма, щом не е чисто черен от бодли, и ми казва да го разтъпквам. Подчинявам се на шефа и с Карим тръгваме да търсим банани и фурми. Вместо това обаче се навираме в един дюкян за шалове от камилска вълна и килими, където набързо се преобрвзявам в бедуинка.
Докато се моткаме по улиците един мъж започва да вика “Карим, Кариим”, наш Карим обаче го поглежда лошо и продължава, а аз се сещам, че това всъщност е Фавзи- приятел на Амер, и влизам да му видя парфюмите и маслата. Пием по чай, купувам си всякакви масла от сандал, тамян, муск и какво ли още не за по 3 динара като цената е толкова ниска, че за първи път ме е срам да се пазаря. Каквото слага в шишенцата пръска и отгоре ни и с насълзени от парфюмите очи сядаме да пием кафе. Казвам, че аз кафе не пия, но при вида на кардамона в джезвето бързо си променям мнението и все пак удрям една малко шотче. За пореден път се убеждавам колко са мили и гостоприемни арабите, как винаги искат да те черпят, дори и нищо да не си купиш, че даже и се сърдят ако откажеш кафе или чай. С прегръдки, целувки и едно голямо шуркан джезилан в крайна сметка успяваме да си тръгнем.
Като две ароматни пръчици в стил яхабиби ялла с Карим се понасяме към хостела, където индиеца почти се дави от нас, но въпреки това с интерес разглежда новите ми продобивки и решава, че утре и той ще ходи за масла. В хостела се запознавам с един много приятен пакистанец, който вкарвам в играта на другия ден да ходим заедно към Wadi Rum. Италинецът също се присъединява към отбора и така от двама ставаме четирима. Решаваме, че утрото е по-мъдро от вечерта и нищо не запазваме за спане.
Ден 3 Вади Рум
Най-после се наканваме да тръгнем към пустинята и понеже Амер много ни кефи решаваме да отидем в неговия кемп във Вади Рум. Пакистанецът Матин се оказва киселяк и затова го настанявам със Сами отзад в колата, я ние с Карим отпред пускаме местни кючеци и така заглушаваме всякакво мрънкане. На гарата се срещаме с Мохамед- малък, дребен йорданец, който не говори почти никакъв английски и общо взето всеки си говори на езика си. Първоначално се возя в карусерията, но после се местя при него в колата, а момчетата остават отзад. Разправя ми, че има 9 деца от 2 жени, като две от децата били лейдис. Докато се опитваме да водим някакъв диалог минават много полицаи на камили (4та снимка).
Спираме на няколко кемпа и навсякъде ни посрещат много мило с чай без да досаждат. Повече седя и си говоря с местните отколкото да катеря чукарите, понеже още ме боли част от крака. Няколко чая по-късно разбирам, че камилите живеят около 15 години. Пият водя на всеки 3 дни и се хранят треви и дървета. Помнят всичко- пускат ги, камилите отиват да пият вода от водните танкове и сами се връщат при стопаните си. Много са лоялни и помнят всичко. Ако удариш камила и се видите пак след 2 години най-вероятно ще те ухапе, ако обаче направиш нещо добро за нея пак ще го запомни. Решавам да дам на едната камила огризката от ябълката си и да видя дали след 2 години като я видя пак ще го помни.
Иначе една камила струва между 5000 и 200000 динара.
Вади Рум е райско място, всяка бедунова шатра е като приказка от Шехерезада. Пустинята се дели на червена, бяла и черна. Бялата е до Саудитска Арабия. Ако отидеш до планината Омидами, която е най-високата част на Йордания, можеш да видиш трите вида едновременно.
Самите бедуини са номадско племе, което живее и работи в пустинята и не я напуска. Сега работят в туризма, но преди това са работили в армията, но също така са се занимавали с търговия предимно на камили.
В кепма ни посреща Одай- изключителен човек, с който се сприятеляваме моментално. Междувременно ме е заблял стомаха и всеки ми носи някакви отвари и елачи. Напомня на колита, който навремето получавах като предобря с лютото. По време на едната крампа така се прегъвам, че поглеждайки към тавана виждам лампата, за която мечтая откакто я видях случайно на курса по дизайн. Моментално я спазарям за 10 динара 
Бързо се стъмва и вечеряме рано. Супер се впечатлявам от салатата с таханов дресинг и супата от нахут. Има и някакво пиле, а щом разбират, че не ям месо тръгват да ми готвят яхния от боб и грах въпреки противопоставянето ми. В крайна сметка и тя е уникална и я деля с останалите. За десерт има различни видове баклава, кадаиф и шишааааа 
За съжаление звезди няма, но пък в шатрата е супер уютно и топло и не мога да благодаря достатъчно за всичко 
За съжаление звезди няма, но пък в шатрата е супер уютно и топло и не мога да благодаря достатъчно за всичко
Ден 4
Предната вечер в крайна сметка облаците ни правят услуга и се разкарват, и със Карим и Сами лежим навън и гледаме падащи звезди. Италианецът Сами е най-щастливият човек на света и не спира да го повтаря. Не само, че за първи път е в пустиня, но и за първи път гледа звезди под открито небе. Смее се и плаче от щастие едновременно и направо ми пълни душата с непринудената си и чиста радост. Колко малко му трябва на човек да е щастлив- една пустиня, падащи звезди и няколко себеподобни. Уж не ми се струва чак толкова студено навън, но в шатричката, където спим направо ми изпадват зъбите от студ.
Сутрешната гледка обаче ми пълни душата догоре. То цвят, то мараня, то чудо. Доста е ветровито, но въпреки това след закуската с Карим и Одай тръгваме на трекинг из пустинята хем да се разходим, хем да му намерим изгубената хрътка и така 11км катерене на дюни, въргаляне по пясъка, тичане, търкаляме и ядене на пясък. Одай леко се притеснява, че някой бедуинец може да му е гепил хрътката, понеже били много ценни за лов. Имала родословно дърво няколко поколения назад. Покрай хрътките ни разправя и за арабските коне, които са по-скъпи и от камилите също заради родословното си дърво, което може да датира до 1000 години. Един такъв кон може да струва от 5 до 20 милиона.
Пустинята е супер розова и всички бели животни като котки и камили са също розови. Като завали животните и скалите стават бели, а пясъка чисто червен. Одай ни разправя как понеже имат много котки в кемпа един ден сложил риба тон в един огромнен чувал, котките влезли, той вързал чувала, закарал ги на майната си в селото и като се върнал обратно в кемпа след малко котките също се върнали
Навсякъде има пуснати камили, които си пасат, докато се разхождаме и набързо се социализираме с тях. Едната тръгва да ни напада, защото била главатаря на племето, но ние не ѝ се даваме. Докато търсим хрътката Прента, обикаляме всички кемпове в квартала и пием чай с местните. Всички са я виждали, но никой не знае къде е. Докато Одай обикаля да разпитва навред ние седим с бедуните. Всички пият много чай и пушат много цигари, и като че ли това е което правят по цял ден. Аз не пуша, но пия средно по 15 чая на ден. Наричат го “бедуински уиски”. Одай ни разправя, че от 11 милионно население 9млн са бежанци. По цвета на чалмата можеш да разбереш кой от къде е. Тези на Йордания са бяло и червено.
Докато се моткаме се извива пясъчна буря и почваме да драпаме като баш пустиняци. Обаче пък е толкова красиво, че си струва бруленето от вятър и пясък. Малко като оная градушка, която ми взе акъла и главата, но ми напълни сърцето. Питам Одай дали някога се е губил, но казва, че няма шанс, защото се ориентира по планините през деня и по звездите през нощта.
Хрътката Прента в крайна сметка ни чака пред хостела и историята все пак има щастлив край. Междувременно в кемпа ни са дошли още две двойки от Чехия и Румъния и един тунизиец. Накрая пак оставам само с мъжете и си говорим глупости цяла вечер. Имам чувството че познавам Одай, Басад и Мохамед, които работят в кемпа, от цяла вечност и хич не ми се разделя с тях. Всички са супер забавни ми викат Джулия, и пак не мога да си легна рано. И уж на студено се спяло по-малко, а спя като мечка 
Ден 5 Петра
Преди да си легнем решаваме, че ни е толкова хубаво с Одай, че щом не можем да останем повече при него ще го вземем с нас в Петра. С Карим отново спим като крале докато не започнат да ни чукат по бунгалото да станем. Питам го дали да не останем още ден в пустинята, но не ще. Махнали са си главите предната вечер с някакви джинове и не могат да си ги съберат, а от Одай няма и следа. В крайна сметка го намирам в бунгалото му и с мъжко чукане и викане “Хабибииии, Хабибиии” все пак го събуждам. Мятат ни до колата ни и с бесни арабски песни тръгваме към Петра. Спираме до един viewpoint, където един мъж ни пита дали може да го метнем до Петра. Оказва се се екскурзовод и споделя разни tips and tricks за следващия дни. Решили сме да спим в една пещера при приятели на Одай. За целта оставяме всичко в колата с изключение на неща от първа необходимост (още не ни е ясно колко ще останем). Решаваме да не се правим на цигани и влизаме през официалния вход, понеже иначе става трудно с пещерата. За нас е 50 джиди, а за Одай 1 джиди 
Цялата Петра е 264кв км, а официалното име на Петра в Ракму, което означава скала. Гърците дават името Петра.
Цялата Петра е 264кв км, а официалното име на Петра в Ракму, което означава скала. Гърците дават името Петра.
Още с влизането ни разкъсват на кръст с предлагането на камили, магарета, коне, екскурзоводи. Отказваме наред и слава Богу, че Одай е с нас все пак да не настояват много. Много ми е мъчно за всички експлоатирани камили и магарета и тотално отказвам да се кача на каквото и да било. С все още пълно ходило с тръни пердаша из прашните улици на Петра. Намираме тунизиеца и веднага след това го губим. Оказва се, че си взел кон за 30 джиди, въпреки напътствията ни да не дава пари или поне не толкова много. Качваме се на The treasury, откъдето се открива приказна гледка. Племето, което създава въпросното Treasury са номадските персийци, или набатини, които идват от Египет през Ирак. Катакомбите са били планирани за складиране на тяхното имущество, но в крайна сметка го превръщат в място, където погребват висшата класа.
На Treasury-то има един местен, който свири на флейта. Пием по чай при него и продължаваме. Камилите ми се струват много агресивни, нито една не дава да я пипна и ми ръмжат. Пълно е Джони Деповци, както казва Одай, сиреч бедуините. Имат черен молив около очите като Джони Деп в Карибски пирати. Доста вървим до пещерата, но си струва. Вече не само не усещам болка в ходилата, но и целите си крака не усещам. Междувременно сме повлачили крак и вече сме аз, Карим, приятелят на Одай- Сари, тунизиеца, един индиец и един англичанин. Всички ще спим в пещерата. Най-после я стигаме. Вълшебна е! То не е просто пещера, а дом в пещера с кухня, спалня и всичко необходимо за едно домакинство. Семейството, тоест това на брата на Сари, имат 3 деца и са прекрасни. Единственото, което нямат е тоалетна, но аз като заклет къмпингар по никакъв начин не се трогвам от това. Сари има 6 братя и 8 сестри- деца на шейх, според Одай семейство за чудо и пример. Доста е престижно да си шейх, това направо си е племенен президент и трябва много знание за целта.
Вечерята е уникална- супа, салата, пиле, постен гювеч, постни лозови сърми и някакви топчета с месо. Чак сега осъзнавам, че за трета поредна вечер ям постен гювеч, но е толкова вкусен, че въобще не мога да се оплача. А сърмите са все едно съм с България. За капак им слагам едно кисело мляко отгоре и съвсем все едно съм в България
Ток ту има, ту няма, но пък има WiFi. Къде ти пещера без WiFi. Учудващо топло е в пещерата и всички се наместваме като тетрис в топлата и уютна спалня.
Ден 6
Денят започва с много много вкусна закуска от кубис, хумус, маслини, всякакви разядки и бъркани яйца. Още леко накуцвам и понеже ни чакал много хардкор ден Одай тръгва отново да ми ровичка в ходилото с някаква игла, но тоя път нещата се влошават. Въпреки това аз съм нинджа и нищо не може да не спре от поредните 15км.
Много е писано за Петра и има защо. Този розово-червен град пленява не само с археологичните находки, но и с мащабите си, многоцветните скали, бедуинския си чар и невероятните си гледки. Ходим къде ли не докато накрая всичко започва да ми се вижда еднакво.
На няколко пъти спираме да пием чай. Едната баба, при която се спираме е изключително мила и колоритна, с татуировки на челото и една черна линия, която се спуска от устнала ѝ надолу чак до врата ѝ. Купувам си нещо от нея и ѝ предлагам още толкова пари за да я снимам, но категорично отказва, като Одай после ми пояснява, че е защото не се била нагиздиля за снимка. Пита ме дали не иска да ѝ дам обецата от носа си, защото много ѝ харесвала, но за съжаление нямаме клещи за целта 
С Карим и Одай постоянно се бъзикаме за пазаренето в Петра. Казват ти цена, ти отказваш и оттам като се почне “имам 3/ 5/ 7деца, те са го правили това нещо, ти откъде си, ооо много си хубава!” и така, докато склониш.
Въпреки дългия маратон и разбития ми крак много ни се иска да отидем и до манастира, който е само на 1000 стъпала път нагоре по чукарите. Аз обаче изнемогвам от болките в крака и след голямо чудене и умуване склонявам да се кача горе с едно муле на име Шакира заедно с брата на Сари, докато Карим и Одай го вземат пеша. Толкова ми е жал за животното и така съжалявам за всички качени килограми, че не спирам да му се извинявам и благодаря за това, че ще ме носи на гърба си догоре. За да измия гузната си съвест поне малко оставям всичките си багажи в Карим да ги носи той, а не Шакира. Някои стъпала са толкова стръмни, че почти нямам опора и общо взето мускулната треска, която си спестявам от катереното пеша, си причинявам от опитите си да не падна. Шакира е много сладка и припкава и всъщност без нея наистина не бих се справила. Братът на Сари ми казва да не рева за нея, защото благодарение на моите 10 джиди щяла да има храна, което малко ме успокоява.
Гледката горе е изумителна- право към Палестина и Саудитската пустиня, въпреки това времето е малко кофти и не се вижда съвсем ясно. Пием чай при един бедуинец на име Абурашед който много прилича на Джони Деп. Чаят е уникален, а той самият е супер колоритен с черни очи, брада и коса. Питам го дали се боядисва и си признава, че си боядисва брадата, но косата- не. Дава ми да му пипна косата, която е изключително лъскава и споделя тайната- равни количества зехтин и алое вера и половин лимон. Друго си е да научиш рецепта за маска от истински бедуинец. Има и кученце на име Доли и въобще са голяма идилия.
След залеза от райсктоо място се спускаме пеша с 300 зора от моя страна, а долу в 5 часа е вече мрак и едно от децата ни чака да ни заведе до пещерата ни по някакъв щорткът. Вървим без фенери да не ни хване полицията и уж е щорткът, а се катеря като коза по дере и край няма. В крайна сметка пристигаме, където ни чака Фирас- големият домакин, съпруг на жената от предната вечер, шейхски син, бизнесмен и работохолик, пристрастен към шиша- както я нарича- третата му ръка. И той тръгва да ми лекува крака, но с горещата щипка на наргилето си 
Работи 24 часа в денонощието и въпреки че е само на 29 оправдава визията на бедуински бизнесмен. Казва, че понякога толкова изпушва, че казва на жена си да му оправи багажа и отива някъде и една седмица без да каже къде и не се връща. Мечтае да иде до Оман или Гърция- сам. По всичко личи, че много цени времето прекарано сам. Оказва се обаче, че за арабите въобще не е толкова лесно да пътуваш, особено в Шенген, и дори и да имаш пари ти трябват 15000 джиди по сметка, за да докажеш че не отиваш да емигрираш.
Работи 24 часа в денонощието и въпреки че е само на 29 оправдава визията на бедуински бизнесмен. Казва, че понякога толкова изпушва, че казва на жена си да му оправи багажа и отива някъде и една седмица без да каже къде и не се връща. Мечтае да иде до Оман или Гърция- сам. По всичко личи, че много цени времето прекарано сам. Оказва се обаче, че за арабите въобще не е толкова лесно да пътуваш, особено в Шенген, и дори и да имаш пари ти трябват 15000 джиди по сметка, за да докажеш че не отиваш да емигрираш.
Фирас обаче определено може си позволи да отиде където си иска благодарение на няколкото пещери, камили и няколко мулета, които има. Споделя, че последната му камила е починала на 27 години от рак и разбрал, че това са последните ѝ дни, когато спряла да иска да яде фурми- любимия ѝ деликатес.
Фирас разправя, че баща му (шейха) в момента имал само 2 жени, с които живеел, и ме пита дали иска да му стана трета. Щеши да ми дадат пещера и камила. Сменям темата с това, че търсим жена на Карим, при което Фирас предлага бартер неговата за мене. Вече съвсем не ми е ясно дали ме иска за баща си или за себе си 
Ден 7 Мъртво море
След поредната невероятна закуска в пещерата тръгваме посока Мъртво море. След много прегръдки и целувки се разделяме със семейството на Фирас с обещанието да се видим пак, и си мисля за колко ли жени ще се е оженил, докато това се случи. Впредвид, че освен за жена си е почти сгоден и за друга жена, шансът да има изобилния семеен живот на баща си му е в кърпа вързан.
Йорданците много обичат да се целуват на виждане и раздяла и го правят по два начина- единият е с ръкостискане и 3 звучни целувки по дясната буза, като между всяка си казват си по нещо. Другият е т.нар. “камилска целувка”- елегантно ръкостискане, първо докосване на носовете, после на устните и леко звучно “мляс!”, което реално е наистина каквото правят камилите. Дори, ако камилите са си близки и не са се виждали много отдавна, срещата им е истинска любовна игра, която пълни очите и сърцето.
За последно минаваме по улиците на Петра, която е по-красива от всякога. Докато стигнем до колата става 12 часа и пак сме наникъде с времето. Караме към Мъртво море по Dead Sea road. На два пъти ни спират за проверка като единия път ни карат само да отворим багажника, а вторият път- понеже слушаме някаква песен, която била специално за армията и полицаите- нищо не ни искат. Където спрем за кафе с кардамон или нещо друго черпим с фурми, а за отплата ни дават безплатна вода. Въобще хората са много мили и щедри. Одай, въпреки че няма много, винаги дава по някое джиди на нямащите и е много състрадателен. От типа хора, които за себе си може да нямат, но за другите винаги ще намерят. Минаваме покрай няколко hot springs (горещи минерални бани), където много ми се иска да се цопна, но имало само мъже. През целия път се движим покрай израелската граница, която на моменти е на няма и 200м от нас, и където припариш ли, гърмят. След всичко чуто за Израел от хората, с които се срещам, тая държава започва да ми става все по-неприятна. Враждата между Израел и съседните страни я има, а най-потърпевша е Палестина, която буквално бива превзета от израелците с цената на много погубени животи, и намаля размерите си след всяка атака от тяхна страна.
Докато караме забелязвам много стикери на Садам Хюсеин по колите. Одай споделя, че всички много го обичат и смъртта му е била голяма загуба за страните от Близкия Изток. В действителност той е бил този, който винаги е снабдявал Йордания, Палестина и Йемен с безплатни петрол и вода, и е осигурявал стипендии и социални помощи на по-бедните страни, които не могат да си го позволят. Бил им е и баща, и майка, но понеже отказвал да даде петрола и парите на Ирак на американците, го убиват, а медиите изопачават нещата, и така арабите излизат черни. Моето лично мнение, че арабите са изключителни хора с много добродетели- много мили, човечни и гостоприемни, но не бих искала да ангажирам никого с мнението си.
Колкото повече наближаваме Мъртво море толкова по-зелено става всичко и толкова повече ни заглъхват ушите. Заради благоприятения си климат районът е най-богатия на плодове и зеленчуци в страната и всички други населени места ги внасят от тука. Освен това е и най-ниско разположеното езеро на Земята- 400 м под морското равнище. Да, езеро, въпреки че се казва Мъртво море. Солта в него е толкова концентрирана, че на литър вода се пада над 300гр сол. Одай разправя как на времето са хвърляли оръжията от войните в Мъртво море и след 2 дена нямало и следа от тях.
Въпреки, че времето изглежда мъгливо, докато слезем до плажа започват да се откриват невероятни гледки от солни брегове и преливаща от нюанси синя вода. Карим моментално скача във водата, а след него и аз. Одай не влиза понеже получавал сериозен обрив от солта. Водата е толкова солена, че чак създава усещането, че е мазна. Колкото и да се напъваш да потънеш няма никакъв шанс. Трябва много да внимаваш да не ти влезе вода в очите, защото не се търпи. Аз обаче се залавям с някакви акробатики и докато Одай снима от брега се преобръщам в салто и се озовавам ЦЯЛАТА във водата. Като си отварям очите нищо не виждам и на сляпо плувам към брега където с най-задгробния глас, който мога да извадя, казвам на Одай да ми намери вода. Той намира някакви шишета и доколкото мога се изплаквам. Много ми се повръща и имам чувството , че ще умра. Мисля, че съм си взела дозата сол до края на живота си и че всичките ми алергии са в потрес. В колата предвидливо имаме един стек с чиста вода, с която се измивам и която оправя нещата. Одай ме кара да пия кафе за да повърна, но решавам, че ще живея и продължаваме. В колата съвсем се оправям и с много песни и танци продължаваме по пътя.
Одай настоява да ни черпи в някакво село по пътя, където има общество за помощ на хора в нужда. Всички приходи отиват за хора в нужда, а заведението, в което се храним и което също е част от проекта, е направено изцяло от рециклирани материали. Вечерята в богата- грах, ориз, пиле на грил, кьопало, хумус, зеленчуци и обичайните кубис. Аз почти никакви вкусове не усещам, но Карим казва, че е много вкусно и аз сляпо му вярвам. Цяла вечер се бъзикаме дали искам да ми подадат солта Ям и почти със сълзи в очите си мисля как утре ще гледам празния си хладилник и снега през прозореца… Одай отказва да ни вземе каквито и да е пари. Вече е мрак, а ние сме на 2 часа от Акаба и нямаме къде да спим. Предлагам да ходим при нашия човек Амер, но Одай предлага да спим в апартамента на негов приятел за да сме си сами. Няма да има закуска обаче, но или ще готвим или ще ядем навън. Пристигаме късно в Акаба. Оказва се, че сме в Orange County-то на града където на няма и 200м може да намериш поне 4 банки, пълно е в с KFC, McDonalds и всякакви отблъскващи места, които леко ми променят първоначалното хубаво впечатление от града. Ужасна история, но слава Богу нямаме много работа тука.
Ям и почти със сълзи в очите си мисля как утре ще гледам празния си хладилник и снега през прозореца… Одай отказва да ни вземе каквито и да е пари. Вече е мрак, а ние сме на 2 часа от Акаба и нямаме къде да спим. Предлагам да ходим при нашия човек Амер, но Одай предлага да спим в апартамента на негов приятел за да сме си сами. Няма да има закуска обаче, но или ще готвим или ще ядем навън. Пристигаме късно в Акаба. Оказва се, че сме в Orange County-то на града където на няма и 200м може да намериш поне 4 банки, пълно е в с KFC, McDonalds и всякакви отблъскващи места, които леко ми променят първоначалното хубаво впечатление от града. Ужасна история, но слава Богу нямаме много работа тука.
Най-после се къпя истински и сядаме да се видим за последно. Одай ми подарява шал и сребърни медальончета с формата на карабинери. Катерач е и въпреки, че братята и сестрите му се се ориентирали към престижни професии в Австралия и други части на света, той си обича скалите и живота в пустинната. Предлага ми да се оженим, но аз отново се правя на Джулия и отказвам. Въпреки това мисля, че е прекрасен човек, без който Йордания нямаше да бъде същата, и се разбираме да ходим някой ден заедно до Оман.
Иншалла
Препоръчани коментари
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега