Сейшели – раят има реални измерения

Както Малдивите, така и Сейшелите имаха за мен преди години един недосегаем статут, предимно по финансови причини. Този статут се поддържаше до голяма степен от липсата на информация. Изобщо – липсата на информация най-често прави нещата да изглеждат толкова трудни, че дори изкушаващо невъзможни. Така е обаче за хората, който нямат време или желание да се заровят в информация и да намерят ключа за тези изключителни дестинации. Същите тези хора обикновено отварят веднъж интернет, търсят в Google.com нещо като „Почивка Сейшели“, виждат първата оферта на българска туроператорска фирма, хващат се за главата и идеята за Сейшели приключва. Или пък – бръкват надълбоко в джоба, резервират същата оферта и плащат с две торби пари за няколко дни. Както и в много други сфери в живота, липсата на информация се запълва с повече пари. Когато си информиран обаче, знаеш реално как седят нещата, кое къде се купува и колко му е цената. Така може сам да прецениш дали подобно пътуване/ почивка е по джоба ти. Аз лично пари на вятъра не обичам да давам - свиди ми се. Ако знам, че мога да купя една лимонада за 1 лев, то няма да дам за нея 2 лева. Затова винаги чета, проучвам, сравнявам, намирам.    

Проучването ми за Сейшелите беше завършило, знаех какво ме очаква и каква му е цената. Чакането и дебненето за изгодни самолетни билети бе стигнало до положителен резултат. Два билета за Сейшелите бяха закупени за по 500 евро всеки. Летяхме с Qatar Airways през Доха. Качеството на обслужването при полета с тази авиокомпания е такова, че вече доста години подред я нареждат най-отгоре в таблицата на най-добрите. Освен това самият полет до Сейшелите минава някак неусетно - докато излетиш от София, поразгледаш опциите и забавленията на десктопа пред теб и гледаш някой филм, лека-полека е дошло време да слизаш в Доха. Следват три-четири часа на летището там, които пък не са проблем, защото то е голямо и хубаво, има достатъчно магазини за разглеждане, а евентуално и покупки, ресторанти, кафенета. След това друг полет те понася над Оман, през Индийския океан, аз си слагам слушалките, пускам си арабска музика, за да отговаря на духа на региона и се понасям със затворени очи в размисли за арабския свят и порядките там и т.н. Полетът пристигна удобно сутринта. Самолетът стига до края на пистата, а на петдесетина метра след пистата е ………….океана. Виждам го от прозорчето и се усмихвам.

След пристигане на летището, смених само 30-40 долара за местна валута още там и веднага се качихме на споделено такси до пристанището на Виктория, където тръгват феритата за остров Прален. 15-20 минути отнема пътуването с такси и се качваме на корабчето, след като жена от фирмата за корабчета ни помага да се вземем билети от машина. Пътуването не си спомням колко продължава, защото вече съм изключил шалтера и главния мозък. Тук съм да си почивам, да се отдам на релакс, никак да не мисля. Изобщо, да се откъсна от света, в който живея, да бъда просто човек, без очаквания, без планове. Пиша това и веднага се замислям: „С около 13-14 килограма рибарски такъми дали съм без планове и очаквания?!“ Когато някой ви каже, че може да живее без очаквания, свободен от предразсъдъци, само в настоящия момент, „тук и сега“, то …………… не му вярвайте. Явно той има тази необходимост, но това не е реално състояние. Ние сме хора, имаме своя живот, имаме своите опасения и предразсъдъци, защото сме живи и истински. Няма как да сме напълно свободни и независими, ако искаме да живеем сред хора, а и конкретно с някой. Нашата свобода и независимост граничи с тази на хората около нас. А да сме с някой друг, да сме в група, в общество е съвсем естествено за човека. Това е всъщност най-хубавото. Защото самотата е най-страшното нещо за човека. А щом сме живи, щом има други хора около нас, не можем да живеем без очаквания, без планове, без мечти.

На пристанището на фериботите на Прален ни посрещат множество такси-шофьори и ни предлагат да ни закарат до нашия хотел, като обявяват доста високи цени. Имам си тактика. Не се пазаря тук. Казвам им, че отивам на спирката на автобуса. Проучил съм и знам, че в автобуса вероятно няма да ме качат с 2 куфара и дълъг тубус с въдици. Вървя обаче уверено и така искам да им покажа, че пазаренето трябва да започне от далеч по-ниско ниво. Стигам до спирката, а там чакат други таксита. Шофьорът на едно от тях ни пита до кой хотел сме. Казвам му. „Ще ни закарате ли до там за толкова долара?“ Последва положителен отговор и вече прибираме багажа в колата.  

Пристигаме в хотелчето ни с директен излаз на плажа Anse Volbert. Посреща ни супер лежерно момче, чийто вид отначало леко ме озадачава, т.к. изглежда някак странно отпуснат и лежерен, сякаш под въздействие на някаква субстанция. После пък се замислих как ли аз съм му изгледал на него – превъзбуден и пълен с енергия сякаш съм намислил да местя океана. Кой има повече право да е озадачен?! В случая не съм аз! Виж просто как листата на палмите развълнувани леко се поклащат, сякаш приветстват прегръдката на белия пясък и синята вода. Има ли значение кой тук е прав и кой крив?!? Тук просто няма място за превъзбудени нерваци. Разбирам веднага това и изключвам шалтера. 

Прален

При разпределението на времето ни на Сейшелите бях решил да прекараме първо 3-4 дни на Прален. Имах желание да резервирам кола под наем, дори се свързах с местна фирма, чрез която успях да резервирам кола за остров Ма(х)е, но всичките им коли за Прален бяха вече заети. Никак не се притесних обаче от този факт, т.к. смятах в 2-3 от дните на острова да отида за риба, а освен това научих, че има автобус, който обикаля по единствения път около брега. Щом като други хора се движат с този автобус, то значи той е опция и за нас. Освен посоченото, не смятах и да правя някаква амбициозна програма на Сейшелите – на ден по няколко плажа, с цел да се обиколят всички. Такова нещо според мен е напълно излишно. Човек трябва да е наясно с това по каква причина е тръгнал за някъде. Ако отиваш да разглеждаш и проучваш, то направи си интензивна програма, пък изпълни това от нея, което можеш. Аз обаче отивах с цел почивка и риболов на Сейшелите и затова нямах никакво намерение да хукна и да правя снимки на всички плажове по островите. Е, естествено не разбирам „почивка“ само като ежедневното лежане на шезлонг и обилно хранене, скрит зад оградата на луксозен ресорт! Не го разбирам обаче и като постоянно препускане да се отметнат всички посочени в книгите и нета забележителности. Мъдростта е в баланса. А баланса го постигаме, когато сме наясно със себе си и приоритетите ни.  

Избрах конкретното хотелче поради няколко причини. То беше съвсем на плажа и от двора му се излиза директно на белия красив плаж Anse Volbert. Стаята ни беше на горния етаж с красива гледка към това, за което дойдохме чак дотук – широк бял плаж, палми и много нюанси на синьото. Друга основна причина да избера именно това хотелче е, че точно срещу него през улицата се намира едно от най-известните бистра за храна за вкъщи (тейкауей). Ma's Take Away предлага много вкусна местна креолска кухня – различни кърита с риба, пиле, говеждо и т.н. Цените за една порция бяха в порядъка около 5-6-7 евро. Оризът пък е задължителен към всяко ядене. В първите дни си помислих, че ежедневно ядене на ориз ще запуши някои от пътищата, които свързват храносмилателната с отделителната ми система, но такова нещо изобщо не се случи. Дори напротив – всеки ден усещах някак една лекота в стомаха си, а всички споменати системи си работеха перфектно. 🙂 Всъщност оризът тук, а и на много места по света, замества хляба.

Тук ми се ще да отворя една скоба за местата за хранене, т.к. смятам, че именно опциите на тейкауей бистрата са направили възможно туристите на Сейшелите да се хранят на разумни цени. Чувал съм от познати, които са били преди години на островите, че подобни опции тогава почти не е имало. Така туристите са били принудени да се хранят по ресторантите, където пък цените са доста по-високи, дори в пъти по-високи, което означава, че бюджетът за подобно пътуване нараства сериозно. И тук отново стигаме до приоритетите – ако човек желае да се храни в ресторант с хубава атмосфера и вероятно гледка към морето, то трябва да се приготви за по-големи разходи. Аз лично предпочитам на първо място да опитам местната храна, защото тя е врата към културата на съответното място, поради което опцията тейкауей беше прекрасна възможност за нас да се храним вкусно, като няма опасност да обявим банкрут. Вземаме си прясно приготвена храна, сядаме на терасата на стаята ни с гледка към красотата на плажа и океана, вдигаме наздравица с чаша просеко. От опит съм установил, че пенливото вино върви по-добре при тропически жеги. Вероятно за някой би прозвучало леко захаросано картинката с чашата просеко, но пък ви уверявам, че всъщност тя е съвсем реална.

Очите ни не могат да се отделят от гледката, бутилката просеко бързо свършва, оставаме вратата към терасата отворена и цяла вечер чуваме шепота на океана. Не мога да спра да си повтарям нещо, което ми се оформи като мисъл в първите часове на Прален: „Сейшели – раят има реални измерения“.

Събуждаме се все така от океана. Очаква ни тропическа закуска в хотелчето ни. Сядаме в нещо като дървена беседка с гледка към зеленината и плажа. Черна усмихната жена идва и ни дава опции за закуска, после ни носи фреш от местни плодове, както и отделно самите плодове, нарязани на парченца. Гледам плажа и си мисля: „Така дълго може да не ми омръзне.“

На първия ни цял ден на остров Прален съм решил да вземем автобуса и да отидем до Anse Lazio, който вероятно е един от най-красивите плажове на Сейшелските острови. Разбира се тук има всякакви плажове, един от друг по-красиви и за всеки вкус. Така и всеки има своя фаворит. Проучил съм, че до плажа се стига, като се вземе автобуса до най-близката до него спирка, като оттам се върви пеш около двадесетина минути до самия плаж. В случай, че сте с кола, пешеходното разстояние си го спестявате. На отиване е едно приятно спускане надолу, но пък на връщане, когато сте изморени от водата и слънцето, пътят нагоре си е уморителен. Е, обратният път наистина е тежък в жегата, но не мисля, че би ме отказал от такъв плаж. Пристигнахме сравнително рано на плажа. Нямаше все още много хора и си избрахме място на сянка под листата на една палма. Плажът наистина си заслужава.

Както се вижда и от снимките, плажът е много, много красив. Нека обаче се има предвид, че тук се касае за бряг към открито море и вълните обикновено са по-големи. Толкова големи, че при влизане в морето трябва да се внимава, защото блъскащата се в брега вода по обратния си път към океана дърпа сериозно навътре.

Докато бях във водата, не можех да избия от ума си инцидента от преди няколко години, при който млада брачна двойка в медения си месец идва на този плаж, мъжът влязъл да поплува, но не се върнал при жена си, защото акула им прекъснала връзката. Когато кажа, че имам страх от акули, обикновено навсякъде местните ми обясняват как тук нямало опасни акули. „Е, то тук няма, там няма! Къде в крайна сметка има?!“ Уж и на Малдивите нямало опасни, а при един вечерен риболов на 50 метра от плажа момче хвана триметрова акула със съвсем реални големи зъби. Вероятно и тук да бях питал, пак щяха да кажат същото за акулите – „Тук няма опасни“. Инцидентът обаче от преди няколко години на Anse Lazio е факт. Също както е факт, че когато си в царството на акулите, а именно океана, то трябва да имаш винаги едно наум, че среща с домакините е възможна по всяко време и обикновено без предварителна уговорка. След като всичко, което всъщност имаме, е животът ни, то страхът да не го загубим е нещо реално и разумно. Страхът всъщност е естественият ни рефлекс за самосъхранение, тоест – няма основание да се срамуваме от подобен страх.    

Риболовът

„Ще имаш ли място да прибереш в твоя куфар някои мои неща?“ „Защо? Големият куфар няма ли да побере всички такъми и твоите дрехи?!“ Всъщност, 2/3 от куфара се заемаха от рибарските ми пособия и само 1/3 бяха свободни за дрехите ми. Та какви дрехи са необходими за Сейшелите!? Там е толкова лежерно и един къс панталон и едни бански са достатъчни, както и няколко фланелки. Тук е мястото да забравим всичко, всички суети, всички притеснения и опасения, които съпътстват ежедневието ни в Европа. Сейшелите са реалното измерение на рая. Какво има да се каже повече за тях?!

От разрешените около 20-25 килограма багаж, моят куфар тежеше към 17 килограма, като вероятно около 13-14 килограма бяха рибарски такъми. Да, джаджите за океански риболов са по-стабилни, по-тежки, по-обемни. Рибите са големи, ударите са сериозни, пособията следва да са сигурни. Наред с такъмите в куфара, нося отделно и пластмасов тубус с въдиците.

След като се настанихме в хотелчето ни следобеда правим лежерна разходка из селището, което се намира на Anse Volbert и намирам магазин за рибарски такъми. „Организирате ли big game fishing турове?“ „Организираме.“ – казва човекът, но присвива устни. „Колко струва дневен трип“ „Амииии, над 800 долара. Нашият собственик иска тези високи цени, но това е откачено“. „Разбирам! Това са неразумно високи цени и аз няма да платя такава сума. Познавате ли някой който има лодка и може да ме заведе на риболов навътре в океана? Бих желал да знаете, че аз съм напълно оборудван и ми трябва човек с лодка, който може да ме заведе навътре.“ Показвам му снимка с моите такъми и той се убеждава, че съм подготвен и че си има работа със сериозен човек. „Виждаш, че не съм дошъл да си губя времето с разходки в океана, а да хвана риба. Разбираш ме, нали?!“ Човекът премигна с единственото си око, което можеше да мига, и ми потвърди: „Разбирам за какво си тук. Чакай да се обадя на едно момче. Дано е свободен, защото той ще ти свърши работа. Говорихме с човека, той беше свободен за по-следващия ден. Обясних и на него, че имам всички такъми и съм готов за риболов. Уговорихме се за цената. „ОК, вдругиден в 6:30 ще дойде баща ми да те вземе от твоя гестхаус.“

След като уредих най-важното, беше време за релакс на плажа. Разходих се. Спрях се до едно черно момче, което ме заговори. „Искаш ли прозрачно кану?“ „Не искам. Искам риболов.“ „Мога да ти уредя.“ „Аха, и колко ще ми струва?“ – попитах съвсем лежерно, защото вече си бях уредил нещата за вдругиден. „Ами, около 850 долара. Но ще трябва да дадеш и бакшиш на момчетата на лодката, ако искаш да те заведат при рибата. Знаеш как е – ти на тях, те на теб.“ „Знаеш ли, май френд, аз имам друга философия. Давам бакшиш на свършена работа. Още при качването казвам, че ще получат 50 долара на риба над 20 килограма, а те нека да преценят дали ще правим разходка с лодка, или ще ме водят при рибата. Аз съм дошъл тук риба да ловя.“ „Ха, това е много интересна философия, не знам обаче как биха реагирали моите тропически приятели на твоята западна философия“ – и се усмихна. „Бъди сигурен, че работи моята тактика, пробвал съм я вече.“ – му рекох съвсем уверено, въпреки, че вече обмислях казаното от него. Поговорихме си още с него за различни неща. Накрая той отново ми казва: „Аз съм тук, ти си дошъл за риболов и знам, че ще се върнеш пак при мен. Аз ще те чакам тук на плажа.“ Не исках да го отрежа окончателно, защото съм на тропиците, а тук на всяка уговорка може да се вярва едва когато стане реалност. „Виж, приятелю, твоята оферта не е атрактивна за мен в този й вид.“ „Приятел, аз предлагам мерцедес, а цената му е такава.“ – с голяма доза увереност ми рече той. Аз обаче водех преговори и в подобни моменти никак не се давам: „Знаеш ли колите Хюндай?“ Потвърди ми: „Много хубави, качествени коли.“ „Точно така – хубави коли. Не са мерцедес, но с тях можеш да си свършиш работата и да стигнеш от точка А до точка Б, нали?“ „Несъмнено, сър.“ „Виждаш ли, ти не можеш да ми предложиш на този етап един Хюндай, който да свърши моята работа.“ – казах триумфиращ и продължих бос по плажа. Той само се усмихна и сякаш призна поражението си.

Точно в уречения час пред портата спря пикап. Високата около 3 метра входна врата беше заключена, но това не можеше да ме спре. Просто я прескочих. „Той ти е син, така ли?!“ „Да, аз съм баща на Робер Бертран.“

Пристигнахме на пристана. Срещу мен стоеше персонаж, който наподобяваше на американския актьор Чанинг Тейтъм. Чудесно – един риболов с Тейтъм! „Готов ли си?“ – ме попита. „Да.“ – потвърдих, като си помислих: „По-готов не съм бил!“

Преминахме покрай черни мъже с окъсани дрехи на кея, където беше неговата лодка. „Как е шефе? Готов ли си за големи риби?“ – ме попитаха. Усмихнах се и потвърдих.

Седнах отпред на лодката, върху капака на нещо като голяма кутия. Нямаше на какво да се облегна - кутията беше толкова дълбока, че за да се облегна краката ми трябваше да се изпънат в коленете. „Днес може да има малко вълни.“ - рече капитанът. Погледнах гладката вода в лагуната и се зачудих: „Малко подухва, но пък чак да има вълни.“ Е, слушай хората на морето, защото те живеят с него, познават го. Лекият вятър на сушата вероятно означаваше вълни зад лагуната - там, където водата не е оградена от брегове, а е свободна да се вълнува, колкото си поиска.

Преминаваме между островчетата и се отправяме навътре в океана. Вълните подхвърлят лодката нагоре и надолу. Изпил съм си хапчето против морска болест и това не ми влияе като за начало. Впоследствие се налага обаче да взема и второ хапче, защото вълните ме подхвърлят насам-натам, а задникът ми ме заболява, защото след всяка вълна подскачам и се приземявам с него на твърдата кутия. Няма къде да се хвана. Навлизаме доста навътре в океана. Запознал съм се предварително, че трите основни острова на Сейшелите са най-високите точки на подводно плато. Платото е на дълбочина около 60-68 метра ме информира капитанът. След ръба на рифа започва дълбокият океан. Там отиваме. 

Договорката ни е, че излизаме за тролинг, ще ловим и на джигинг, а също и на попинг. Накратко да обясня какво представляват тези видове риболов. Тролинг е риболовът, при който въдиците се закрепват на лодката и примамките се пускат на известно разстояние зад лодката, около 50-100 метра. Джигинг е риболов, при който при спряла лодка тежката около 150-200 грама метална примака се пуска вертикално надолу и после със специфични движения се прибира нагоре. Попинг пък е риболов, който се практикува покрай рифа, където се замята силно през ръба на рифа, където множество хищници чакат техните жертви. Естествено, при тролинга лодката изразходва най-много гориво, защото е в постоянно движение.

Капитанът спря на едно място и ми предложи да правим джигинг. „Виждам на сонара добра активност долу.“ „ОК, капитане, но аз не мога да седя на краката си в тези вълни, как си представяш да правя джигинг или попинг?! Знам, че за това се разбрахме, а и аз за това съм дошъл, но няма как това да стане сега.“ „Да, но нали разбираш, че договорената цена не може да бъде такава, ако само правим тролинг?!“ Разбрах гледната му точка. „Виж, приятелю, аз съм минал хиляди километри, за да съм тук на риболов, ще ловим така, както времето разрешава, а ти ще получиш още 50 долара, за да продължим да правим тролинг, което е единствено възможният риболов в тези условия.“ Погледът му се успокои, съгласи се. Разбрахме се.

Продължихме напред и навътре в океана. Островите вече бяха далече зад нас, а ние двамата се взирахме в повърхността на океана, както и в небето, за да видим къде кръжат птиците. Там трябваше да е рибата. За миг се замислих: Винаги съм се страхувал от дълбоката вода, от акулите, от …… , а сега съм сред океана и дори не мисля какво би било, ако нещо се случи с лодката и се окажем във водата. Странно, но нямах такъв страх сега.

Зад нас бяха пуснати 4 примамки. Вълните все така ме подхвърляха нагоре, като се приземявах на големия си седалищен мускул. От време на време носът на лодката загребваше вода и я мяташе върху мен. Това ми създаваше радост, освежаваше ме, караше ме да почувствам осезаемо, че съм навътре в океана. От друга страна обаче, тези пръски вода бяха намокрили всичките ми дрехи без изключение. Да, и гащите ми бяха изцяло мокри. Гледах напред и се усмихвах на момента, на тази невероятна възможност да съм тук, да правя това, което обичам.

Докато порехме вълните се чу онзи чудесен звук на макарата на една от пръчките: „Дзззззззззз“. „Риба, риба“ – извика капитан Бертран. Скочих отзад на лодката, поставих бързо колана за вадене на рибата, взех пръчката. Изчаках рибата да спре първоначалния си устрем и засякох. Започнах да навивам, но някак влакното вървеше отпуснато, въпреки, че рибата беше още там. „Навивай, навивай!“ – извика Робер. Аз навивах, но нещо не вървеше добре. По едно време той извика разочарован: „Отиде си рибата!“. Ядосваше се. „Виж, ако искаш да хванем риба, трябва да правиш това, което ти казвам! Разбра ли!“. В нормалното ми ежедневие, ако някой ми каже това, му гарантирам един съвсем истински пълнокръвен скандал, защото не допускам някой да ми говори така. Този път обаче обстоятелствата бяха съвсем други. „ОК, капитане, другия път ще внимавам повече. Ти си капитанът и аз ще слушам.“ При тези думи не само, че аз се изненадах от себе си, но и сякаш той се изненада от мен.

Пуснахме отново въдицата във водата и продължихме. Океанът около нас сякаш вреше, птиците се въртяха наоколо, като някой се стрелваха във водата. Удар! Веднага се озовах отзад и хванах въдицата. Усетих непримиримостта на рибата и започнах бавно, но напористо и с изпънато влакно да я тегля към лодката. Извадихме десетина килограмова риба тон. Погледите ни с капитана се срещнаха. И двамата се усмихвахме. Ръцете ни се плеснаха високо.

На това място явно беше рибата, защото водата продължаваше да ври, а птиците все бяха над нас. Отново удар! Все на същата примамка – тази която се гмурка на около 6 метра дълбочина. През целия ден всъщност всички удари бяха на нея. Рибата развиваше стремително, но по едно време линията се отпусна, а примамката беше отишла с рибата. „Уаху или акула.“ – предположи капитана. „Направо е отрязала влакното виждаш ли“ – отбеляза капитана, показвайки ми влакното. Имах още 1 от дълбокогмуркащите се примамки и я сложихме на същата въдица.

След няколко обиколки в същите води успяхме да извадим 3-4 килограмово бонито (паламуд). При следващия удар напорът беше жесток. Рибата развиваше сериозно. И двамата предположихме, че е голяма. Поех въдицата в ръце. Издърпвах бавно и прибирах влакното с макарата. Когато се усеща, че рибата е голяма, не бива да се опъва рязко и силно. Важното е влакното да бъде опънато, без да се отпуска, като се оказва постоянен контрол върху рибата с огънатата здрава въдица. Рибата се усещаше, че е едра – когато решеше, развиваше си колкото влакно иска. Капитанът викаше нещо, а аз не го чувах, защото адреналинът пращеше в ушите ми. В подобни моменти не може да се мисли. Всичко е толкова динамично, неконтролируемо, лудо. Влакното се опъваше сериозно, рибата сменяше посоките, развиваше влакното и поемаше в някаква посока. Аз пък бях обезумял и исках само да я изкарам. Бях впрегнал цялото си тяло и всеки мускул като инструмент в тази мисия. Борбата с рибата е най-хубавото на целия риболов. За тези моменти риболовците живеят.

Няколко дни след това моя позната ме попита: „Колко минути се бори с рибата?“ Ако знаех отговора на този въпрос, то вероятно нямаше аз да съм вадил рибата. Та това е момент на безвремие, момент на дива, първична радост, рибарски делириум. Мъж е на лов и улавя плячка! Това е толкова естествено чувство.

Капитанът заби канджата (пръта с кука) в рибата и я издърпа в лодката. Дори не я поглеждах. Крещяхме си един на друг – „Хвана я, хвана я! Голямо уаху хвана, пич!“ „Хванах я, човече, мамка му! А ти разбра ли, как заработи още 50 долара и дотук вече получаваш 350 долара за този трип! Хвана ли още големи риби, ти заработваш още пари. Разбра ли ме, човече?! Тук съм риби да хващам!“ Бяхме един до друг, а си крещяхме в безмерната си радост. Двама идиоти се хилеха насред океана. 

Въдиците отново в океана. Скоро имахме отново удар. След кратко развиване на влакното, то се скъса. „Голяма риба, която просто си замина.“ – каза Бертран. Не се ядосваше. Знаеше, че някои риби няма как да ги спрем с нашите въдици. На всеки рибар му се иска да хване най-голямата риба, но в океана има риби, които не можем да спрем с въдица. Това трябва да е ясно. С рибата си отиде и последната ми примамка, която се гмурка на около 6 метра. В този ден всички удари бяха само на тази примамка. Това никак не означава, че само това е правилната примамка. На следващия ден още може да има удари на съвсем друга примамка. Риби - иди да ги разбереш! Няма логика.

До края на риболова нямаше други удари. Явно, че с изгубването на дълбокогазещите примамки нямаше да имаме повече удари днес. Тръгнахме назад към острова. Бяхме се уговорили да се приберем отново до кея, от където тръгнахме. Бертран обаче направи завой и се отправи директно към Anse Volbert, където беше нашето хотелче. Погледнах го. „Ей, човече, ти ме караш директно към нашия хотел. Какво? Искаш да ме направиш герой пред жена ми ли?!“ Той не ми отговори. Усмихна ми се.

Жена ми ме видя и започна да ми маха още когато лодката наближаваше плажа. Започнах бавно да си стягам багажите с нескрито задоволство. Чувствах се като филмов герой, който подготвя с действията си кулминацията във филма. Тя беше отворила широко очи в очакване. Първо, бавно изнесох от лодката всички въдици и такъми и ги оставих на брега. Извърших всичко това сякаш участвам в ритуал. Предстоеше „геройският“ момент. Хванах рибата в тясната част до опашката и я помъкнах. Тежеше, а беше и дълга. „Леле, колко е голяма!!!“ – се дивеше тя. Аз пък изживявах риболовен дилириум, триумфа на победителя.

Оставих бонитото на капитана, а аз взех уахуто и рибата тон. Направихме фотосесията с рибите. След това занесох рибата тон на бабата от хотелчето, която се държеше много мило с нас. „Ама тази риба можеш да я продадеш за хубави пари!“ – каза с известна доза учудване жената. „Госпожа, още когато тръгнах на риболов сутринта си казах, че ако уловя риба, тя ще е за вас, защото сте толкова мила с нас. Не искам пари. Вашето отношение към нас е повече от всички пари на света.“ Видях, че думите ми попаднаха там, където целеха. Жената леко се усмихна и заяви: „В такъв случай, ще ви сготвя нещо с рибата.“ Съгласих се без да упорствам. Прясно сготвена домашна кухня – да не съм луд да откажа.

Рибата уаху беше голяма и реших да я занеса в тейк-ауей бистрото срещу хотелчето. „Къде е шефът?“ – попитах, влизайки. Той дойде с въпросително изражение на лицето. „Здравейте господине! Хванах голяма риба и понеже всеки ден си купувам храна от вас, а вие тук готвите страхотно, бих желал да ви я подаря, за да нахраните и други хора с тази риба. Аз няма какво да я правя. Голяма е.“ Човекът ме погледна. Не знаеше да ми вярва ли. Какво ли можеше да очаква от един чужденец. Донесох рибата, като я метнах на рамо, защото тежеше. Ризата ми се изцапа с кръвта на рибата. „Господине, аз съм рибар и имам само една молба – нека да я измерим и изтеглим.“ Оказа се, че рибата е дълга 144 см. и тежи 22 килограма. Разбира се, че можех да продам рибата и да избия част от цената на тура, но за мен винаги е бил по-важен МОМЕНТЪТ и отношението между хората. Парите може и да са важни, но тях винаги съм ги поставял на втори план. По-важни са ми отношенията между хората. Понеже исках да опитам уахуто, уговорихме се със собственика на ресторанта да ни направи 2 безплатни ястия за двама.

Бяхме се уговорили с капитана за риболов и на следващия ден. Питах се дали след като днес съм изгубил дълбокогмуркащите се примаки, утре ще имаме успех. Е, нямахме късмет на следващия ден. Така е в риболова! Няма логика, няма гаранции. Аз обаче бях уловил вече риба, която щеше да ме кара да се гордея и да я показвам навсякъде, където мога. 🙂  Гордостта може и да е грях, но пък е нещо съвсем човешко. Не търся извинение, а търся …….. по-голяма риба. 🙂 

Ла Диг

Както за риболов, идвах на Сейшелите и за почивка. Именно поради тази причина бях решил да отделя цели 5 дни на остров Ла Диг. Островът е малък. Има едно основно населено място. Тук почти няма коли. Може и да мернете някоя, но това е по-скоро изключение. Разстоянията са сравнително близки и хората се придвижват основно с велосипеди. Няма да видите и големи групи хора тук. Всичко е сякаш заспало и усамотено, някак по тропически отпуснато и спокойно. Никой за никъде не бърза, а тази лежерност се отразява и върху лицата на хората. Така срещнахме острова и ние, когато след кратко пътуване с ферибота от Прален слязохме на пристана. Духът на острова бързо ни обзе. А когато се настанихме в резервираната от нас вила, съвсем се потопихме в безвремие. Резервирах цяла вила (около 50-60 кв.м.) с голяма веранда, като тя се намира сред много добре подържана градина с тропическа растителност. Наоколо има още няколко подобни вили, като зеленината помежду тях осигурява спокойствието и уединението на гостите. Ароматите, звуците, гледките – всичко тук е направено така, че още веднъж да затвърди моето убеждение, че „раят има реални измерения“.  

Настанихме се. В къщичката има голямо общо пространство с голяма спалня и още едно легло, напълно обзаведена с всичко необходимо кухня, баня в тропически стил с дървен плот и красива мивка върху него, душ зад стъклен параван. Навън Г-образна голяма веранда с красив дъсчен под, на която имаше съвсем достатъчно място за 2 дървени шезлонга и масичка, както и голяма маса за хранене с няколко стола. Всичко наоколо е толкова красиво и спокойно. Понеже растителността е гъста, пълно е и с различни птички, които оформят звуковия фон.

Точно до входа към групата от вили има магазинче. Запознавам се с жената от магазина, пожелава ми да се наслаждавам на почивката тук, а аз отнасям две бутилки охладено просеко. Нямаме никакви планове. Като за начало си пускам душ, който се намира на обособеното дворче пред къщата. Радвам се като дете на хладката вода, която приятно ме освежава. Без да се подсушавам, докато от мен все още капе вода, влизам в кухнята и вземам 2 чаши, сипвам просеко и вдигаме наздраве. Празнуваме този момент в този живот. Това никога повече няма да се повтори. Затова пък ще продължим всеки ден да търсим подобни възможности. Те ще бъдат други, но все така ще ни вълнуват, възхищават, ще създават празник за сетивата ни. „Благодаря ти господи, че в този мой живот ми даваш възможност тялото и душата ми да изпитват такава радост и блаженство.“

Седя на верандата, не знам какво ще правя после, знам само че огладняваме и трябва да отида да взема храна от тейкауей бистро, което е недалеч оттук. Знам това, защото съм проучил предварително. Слагам си една фланелка, късите панталони ги обличам без бельо. Карам бос колелото, което съм взел под наем. Никак не ми се иска да обувам каквото и да било, та дори и джапанки. Карам колело и се чувствам като дете – без грижи, без опасения, сякаш съм забравил за всичко дотук в живота ми. И съм все така с боси крака и без бельо.

Вечеряме на верандата няколко часа. За никъде не бързаме. Тази вечер няма да гледаме телевизия. Утре няма да звъни будилник. Когато си в рая, всичко това не ти е нужно. А това тук е реалното измерение на рая.

Закусваме на верандата и потегляме с велосипедите към плажа Grand Anse. Изчаквам жена ми, която все още не може да свикне с колелото. Струва ми се, че ще се оплаче от него, но когато ме застига я виждам усмихната. Колко било хубаво да се кара колело след толкова изминали години от детството. Пътят към плажа не ни напряга физически много. Приятно вие по пътека между къщите, после сред гората. Излязохме на плажа и се настанихме в сянката на една лека плажна постройка, скована от дъски, която няколко часа по-късно установихме, че се ползва от местните като щанд за кокосови орехи и други тропически плодове за туристите.

А те – туристите все още не бяха на плажа. Дойдоха едва след час-два. Вероятно от онези с дневните трипове. Идваха, започваха фотосесиите, сменяха се позите, а и дрехите. Снимките бяха готови, нямаше търпение да бъдат пуснати в социалните мрежи, а туристите си тръгваха. Замислих се. Заради снимките ли е всичко?! Ами, ела полегни на този плаж, виж как океанът се е развълнувал от срещата си с брега и белия пясък. Какво е удовлетворението от това да кажеш, че си бил на Сейшелите, на Ла Диг, да покажеш снимки от всички известни плажове, да събереш десетки лайкове, но самият ти да знаеш, че си препускал като луд от плаж на плаж и никъде не си оставил тялото си да усети слънцето, белия пясък и солената вода, душата ти да намери своя рай тук?! Гледам тези хора и сякаш леко ми е тъжно за тях – разболели са се от суета. Лоша болест, която ти краде от времето, като ти обещава сладостта от пирови победи. Никой не е имунизиран срещу нея. И аз страдам дори понякога. Когато обаче аз страдам, то тогава го намирам за човешко. Когато другите страдат – упреквам ги. 🙂 

Днес не става за влизане във водата, но пък е толкова красиво. Доближавам се към водата, големите вълни се разбиват в брега, бризът вдига разпенените води и ме обсипва с облак от ситни капчици, които ме освежават в жегата. Красиво е и около самия плаж. Точно зад него има нещо като градина със скали и езерце помежду палмите. Изглежда някак нереално, трудно ми е да повярвам, че не е създадено от хората. Твърде подредено е сякаш. Да, но всичко тук си е естествено и е сътворено от майката природа.

По някое време се разходих и стигнах през горичката и големите типични за тук камъни до съседния плаж Petite Anse. Все така красив и все така развълнуван океан.

Групите с туристи зачестяват, а с тях идват и продавачите на кокосови орехи. След няколко часа се измъкваме и лека полека се прибираме към къщи. Отбиваме се по път до едно от местата, които продават готова местна храна. Когато спирам колелото, се обръщам назад и виждам следното като на забавен кадър: жена ми спира неловко, но не държи здраво кормилото на колелото, а с двете си ръце сякаш се опива да излети, като ги е разперила широко. Виждам краткия й полет. Колелото на една страна, жена ми през него. Стана, изтупа се. Очаквах аз да съм виновен за „глупавата идея“ да вземем колела под наем, но не…. Тя просто се изтупа от праха на уличката и влезе необезпокоявана и със спокойно изражение в бистрото. Помислих, че е полудяла и влязох малко след нея, като изправих колелото й. Тя вече поръчваше храна, без да й мигне окото, докато от коляното по крака надолу беше текнала кръв. Човекът от бистрото я погледна притеснен, предложи й кърпичка, за да си избърше кръвта. Тя взе кърпичката, избърса кръвта небрежно и без всякакъв признак на болка. Аз още не знаех какво да направя – тя изглеждаше непоклатима, не обръщаше внимание на раната, на болката си, а искаше просто да поръча храна. Чувствах се в някакъв вакуум на времето, като се чудех дали тя беше много гладна, или от падането си нещо й се е „разхлопала дъската“. „Нищо ми няма!“ – каза тя на човека, взе храната, плати и тръгна. Не знаех да й съчувствам ли, или да прихна от смях. След малко и двамата започнахме да се смеем. И днес като се сетим за тази случка, още ни е смешно. Тогава тя сякаш изпадна в някакъв шок, който преживя с пълен тропически непукизъм. Аз пък едновременно се уплаших и ме напушваше на смях, като си мислех за широко разперените й ръце и неуспешния й опит да „полети“. Така и не ме упрекна за идеята за колелото и противно на очакванията ми каза, че да се кара колело й носело радост. Продължихме да карахме колело всеки ден на Ла Диг.

На следващия ден бях решил да отидем до считания за най-красив плаж тук - Anse Source d'Argent. Преди години съм учил френски и се опитвам да си преведа какво може да значи наименованието на плажа - „заливът източник на пари“. След малко разбирам истинския смисъл на наименованието, като се налага да отворя портфейла си и платя сума за вход към парка, фермата и плажа. Качени на нашите колела, пообиколихме парка, отбихме се до местата, където в заграждения живеят онези големи костенурки, които са много известни тук, минахме през фермата за ванилия и стигнахме до мястото, където трябваше да оставим нашите велосипеди и да продължим към самия плаж. Anse Source d'Argent е всъщност онзи плаж, който всички познаваме от рекламите и брошурите. Онези типични тъмни камъни, издълбани с канали от ласките на океана. Тези скали не могат да бъдат сбъркани – когато ги видим, знаем, че това са Сейшелите.

Плажът е много фотогеничен и тук стават едни от най-красивите снимки, когато сте на почивка на островите. Ако желаете обаче да се потопите във водата и да поплувате, то това не е може би идеалното място. На много места по дъното има камъни и корали. Именно поради тази причина през следващите ни дни предпочетохме да плажуваме на Anse Severe в близост до ризорта Le Domaine de L'Orangeraie, където има естествени сенки, плажни барчета, а дъното е преобладаващо с пясък. Някъде тук срещаме и българи. Държат като за начало да ни информират, че идват доста често и отсядат всеки път в споменатия ризорт. Били много изненадани да видят и други българи, защото досега не били виждали наши сънародници тук. Вероятно заради маниерите и интонацията им ни се струват сякаш надувки и ненужно префърцунени, но пък сме усмихнати и учтиви. Кратък разговор, похвалиха ни се и бяхме свободни да си ходим.

От Anse Severe продължихме с колелата до най-северната точка на острова, порадвахме се на гледките от високия бряг към океана, продължихме по пътечката от източната по-дива страна на острова и стигнахме чак до края на пътя. Всичко това като детска игра и с жив интерес за открития. На връщане, може би някъде към средата на пътя, решихме да кривнем от пътя и да поседнем на плажа (вероятно Anse Grosse Roche).

Спряхме велосипедите директно на белия пясък под няколко палми, който правеха сянка. Този плаж не беше никак малък, пясъкът – все така бял, но тук нямаше никой. Слънцето печеше много силно, бяхме се поизморили и реших да утоля жаждата ни, като сваля от палмите наоколо 2-3 кокосови ореха и ги отворя. Успях да ги сваля някак, но да ги отворя се оказа невъзможно. Впоследствие разбрах, че има различни видове кокосови орехи и някои от видовете повече си заслужават хамалогията да ги отвориш от други, а освен това и самите им ядки се различават по големина. Всички усилия по-късно завършиха с два студени кокосови ореха, които ни подариха от нашия малък ризорт. В тропическата жега може би кокосовата вода е най-доброто средство за утоляване на жаждата. Някъде в челната петица обаче е и просекото. 🙂    

Ма(х)е

Петте дни на Ла Диг изминаха неусетно. Хубавите ни дни минават най-бързо сякаш. Отново с ферибот се придвижихме през Прален до пристанището на Виктория – столицата на островната държава. На пристанището ни чакаше резервираната кола. Колата беше хубава и нова, но аз бях леко притеснен от факта, че за първи път в живота си ще трябва да шофирам отляво. Притеснявах се, но пък и бях уверен, че ще се справя и с това предизвикателство. През годините разбрах, че мога да се доверя и да разчитам на себе си.

Карах бавно и особено внимание обръщах при кръстовища. Всичко мина съвсем добре и докато стигнем до вилата, вече имах увереност относно карането вляво. Е, отначало няколко пъти се качвах отляво, но там го нямаше воланът и бързо разбрах грешката си. Добре обаче, че колата беше автоматик. Нямаше да я наема, ако беше с ръчни скорости. Вероятно щях да си счупя дясната ръка, докато търся ръчката, а попадам на вратата. 🙂 

Винаги се опитвам за последна нощувка в края на едно пътуване да резервирам нещо по-специално за настаняване. В този случай резервирах грандиозна вила с още по-грандиозна гледка към Anse A La Mouche на остров Ма(х)е. Макар и със затруднение, намерихме вилата. Разположена на височина сред много красива и подържана тропическа градина, вилата има 2 тераси с фантастична гледка към Anse A La Mouche и околността. Когато се настанихме и поседнахме с чаша просеко на терасата (не си губим времето 🙂), ми се искаше един ден да е с продължителността поне на месец. Самата вила е шик. След справка в интернет установих, че „нашият палат“ е с площ над 200 кв.м. Ехаааа! Почувствах се някак специален на такова място. А гледката към плажа и тучната растителност наоколо е просто хипнотизираща. Седях там, гледах морето, усещах приятния бриз, който ми носеше аромат на екзотични цветя, слушах птиците. А бутилката просеко бързо свършваше.

През този ден не желаех да се отделям от тази гледка и от „нашата“ вила. По някое време само отскочихме да си вземем храна от бистро наблизо и….още просеко. Посрещнахме нощта все така на терасата. Луната приятно очертаваше контурите на околните височини, а отблясъкът й меко галеше спокойните води на залива.  

Последен ден на това пътуване. Късно вечерта ни беше полетът през Доха за София. Това означаваше, че целият ден е на наше разположение. Това беше и вторият ни ден за опознаване на остров Ма(х)е. Като за начало останахме известно време на близкия до вилата плаж Anse Louis, в единия край на който на височината се виждаха луксозните вили на ризорта Anantara Maia. Самите вили са сгушени в гъста тропическа растителност, а имат и басейни с гледка към океана. Красиво е тук, но пък цената……ех, цената на отсядане в ризорта е твърде, твърде висока за мен. Полежахме на плажа, помечтахме за почивка във вилите насреща и поехме по пътя ни нататък.

Някъде около Grande Anse поехме нагоре през планината. След като преминахме оттатък и се спуснахме към Виктория, спряхме на едно място, от което се разкриват страхотни гледки към цялата околност и града.

Тъй като имаше още доста време преди полета, решихме да отскочим и до мястото, което се води като най-туристическото на Сейшелите. Beau Vallon не е Слънчев бряг, но си личи, че е за туристи, за които не е от значение уединението и спокойствието, които иначе островите предоставят. Плажът тук е хубав, но наоколо е доста оживено и бих казал дори, че това място има много малко общо с това, което ние видяхме от Сейшелите.

Отново се върнахме към столицата Виктория. Градът е с ниски сгради, обикновено по 1-2 етажа, няма много забележителности, но пък е приятно човек да се разходи из малкия му център и да усети духа на африканската островна столица.

Тъй като повечето търговски обекти затваряха във Виктория, ние се насочихме към новоизградения и всъщност още в процес на изграждане Eden Island. Казаха ни, че тук има голям търговски център, където можем да уплътним времето си преди полета, като самият остров е по пътя към летището. Поразходихме се из магазините, убедихме се, че цените тук са значително по-високи от където и да било другаде по островите. Установихме и, че това тук е твърде изкуствен лукс, който се предлага на заможни хора, който не искат да си „губят“ времето по екзотичните плажове и гъстите гори по островите, а искат да са наблизо до летището, да отседнат в луксозна вила, а дори и да акостират със скъпата си яхта в непосредствена близост. Всеки има своето разбиране. Това определено обаче не беше нашето място.

Впоследствие се придвижихме до летището, върнахме наетата кола и зачакахме полета ни. На опашката за чек-ин срещнахме отново българи. В разказа им за престоя на островите преобладаваха цифрите. Информираха ни колко пари са плащали за храна по ресторантите, колко пари са дали, за да отнесат вкъщи една от онези ендемични за островите палмови ядки (Coco de mer), каква е цената на оригиналната футболна топка от Световното първенство на сина им и т.н. Не чухме нищо за радостни моменти, за приключения, за преживявания. Познавам този тип хора. За жалост днес те се срещат често в България. Всяко нещо в живота им трябва да носи етикет с цена, защото иначе няма да знаят дали да му се радват, или не. Възхищението е присъщо за скъпите предмети, за евтините неща не се говори, защото те заслужават само пренебрежение. Отново проблемите с ценностната система на българите или по-скоро липсата на такава. От учтивост сме „възхитени“ от всичките им материални неща и техните цени, кимаме с глава. Но в сърцата си пазим ревностно нашата истина – Душата не се храни с материални блага, а с духовни. Вещите принадлежат на материалния свят, в който живеем. Мислите, чувствата, преживяванията, мечтите обаче са част от духовният ни свят. Поддържането на баланс между духовното и материалното е мъдростта в живота. Ако залитнем само в едно от двете направления, губим баланса и живеем като половин човеци, защото никой не може да живее без необходимите му вещи, а без идеалния си свят е тяло без душа.

Тръгнахме си от Сейшелите. Много ми харесаха островите, там се почувствах свободен, починах си хубаво, откъснах се за няколко дни от света. Дали ще отидем отново, не мога да кажа. Обикновено не се връщам в посетена дестинация. Иска ми се всяко пътуване да е за първи път, да го има онова вълнение от новото и неоткритото. Светът е толкова широк, разнообразен и красив. Един живот не е достатъчен да видиш всяко красиво място. Това не е и необходимо. Важното е да намираш по пътя си своя рай. Аз го намерих и тук. Сейшелите са реално измерение на рая!