Москва - една мечта по-малко

Та така… Отдавна ме човъркаше тая идея – да отида до Москва, за да видя самолети…

Самолети ли – ще кажете… Абе Аланкоолу, ти до Москва чак ще се занесеш самолети ли да зяпаш? Чунким тука си ги нямаме! Абе имаме ние, ама такива като ония - цъ! Ония машини там не могат да се видят навсякъде. А някои от тях са уникални творения с уникални възможности – едни вече по музеите, а други – чисто нови - едва се учат да летят. И най-важното – руски са!

А сега де – що пък руските? Ами ония западняшките там – те са къде-къде…

Абе руските, бе! Тях си искам! Те са ни служили толкова години, още даже ни служат вярно. За тях съм чел като хлапетия, когато ме хвана тая болест. Тях съм изучил отгоре до долу на книга и снимки… Тях си искам! И старите, дето си почиват в музея, и новите – дето сега ги фабрикуват и крият от обективите. Всичките – и то в Жуковский – някогашната секретна база “Раменское”, от която са видели небе за пръв път повечето бойни и пътнически машини! Е, как да не отида поне веднъж – трябва!

А работата без малко да се разсъхне – наложи се смяна на бачкането, придружена с финансови неизвестни. И плановете, дето ги правихме с едни съфорумци тръгнаха да увисват… Абе примирих се, дето се вика, че и тая година МАКС-ът /Московският Авио-Космически Салон/ ще мине без мене. И аха да се размине, взеха, че ми изпаднаха едни парици… Наредиха се нещата и с отпуската. И известните ми дати за събитието – 17-19 август за късмет се преместиха две седмици по-късно – таман в отпускарското време. Е, очертаваше се едно закъснение от два дни, но шефът великодушно разреши да се появя по-късно. И така – работите май се поизясиха. Само дето с компанията нещата не се получиха – тоя закъсал с кинтите, другият с децата, третият няма отпуска…

И сам воинът е… сам! Опа – как сам, бе – ами Жеката? Хич не съм сам с тая компания. Обичам те, Жека-а, голям си пич!

“Добре де” – попита ме каката в агенцията, дето отидох да си вадя визата – “Като искаш толкова самолети да зяпаш, що не тръгнеш със самолета, а?”.
А-а-а не! Това, кака, викам е друга работа. Не че не ми се лети, ама какво ще видя, знаеш ли? Три часа облаци ще гледам и хоп – Шереметьево! Не ща! Аз моторист ли съм, или на салама вървата? С мотора ще ходя, викам! С мотора – тук ще спра, там ще погледна, в тоя музей ще напълня душата, руският вятър ще ме подухне, дъждецът ще ме валне – да разбера, че съм пътувал. А не само да го гледам като на телевизор през стъклото, както казва Робърт Пърсиг.

И тъй – документите са подадени, давай сега да правим плановете и да смятаме парите. То, както обикновено става – плановете едни, а изпълнението – хептен друго. Ама като цяло се оформи картинката. Картинката, дето ще ви запознавам с нея сега.

Зачетох се в напътствията на Фори и Емо ВФР си направих план на пътя. То така се случи, че тоя път го минах един и същи на отиване и на връщане. Ама пусто – то природата ми е такава – решавам, че трябва да стигна от А до Б – значи тръгвам от А и спирам в Б – по пътя никакво мотане, че графикът е стегнат и времето /астрономическото и метеорологичното/ притиска. Затова тоя път без много мотане – обектите, дето ме интересуват са уточнени и няма да се размотавам да оглеждам това и онова другото. Един поглед настрани от мотора е достатъчен! Ако трябва да цитирам Висоцки:

„Условье таково, чтоб ехать - по шоссе,
И только по шоссе - бесповоротно!”


Любезни съфорумци ми помогнаха да се оборудвам за пътуването - Фори ми услужи с подробна карта на Украина, а благодарение на Радомит разполагам с джи пи ес, читав дъждобран, чанта за резервоар и много спретнато гедоре – точно за пътуване. От мен дрешки, инструменти, масълце, подаръчета за родата в Украина... Багажът се оказа, че е повечко...

Ден преди тръгването акумулаторът решава да ми изиграе номер – след пробата на джипиеса едва му стигна силицата да завърти. А аз решавам, че е за смяна. Но момчетата от магазина го натовариха, замериха и казаха друго – пътувай, викат, добре е. Защо да ти вземаме парите за нов, като няма нужда? Свестни момчета излязоха, не са търгаши. Ама не познаха – не беше добре. Само дето предстоеше да го разбера, и то не в България... Ама всичко по реда си.

11.08.2013 година – не ми се говори за тоя ден, ама колкото и да не ми се ще – не мога да не го спомена. Рубикон някакъв – изведнъж от еуфорията ми се строши всичко хубаво и ми уби кефа от цялото пътуване, което ми предстоеше... Те тия работи обикновено изведнъж стават... От тук нататък, за съжаление, всичко вместо за кеф, стана на въпреки... Тъй ще е и занапред, май...

18.08. – стартирам от София. Показание на километража – 84421. Ачката /Бейбифейс Боб/ удря едно рамо при товаренето и ме изпраща. Отдавна не съм карал с три пълни куфара. Трудно го мърдам Жеката когато е празен /тегне си хайвана/, а пък сега с тия багажи – едвам го вдигам от пачия крак... Ше му свиквам. Първата цел е Търново – да се видя с майка ми, с приятели. Имам 240 познати до болка километра, за да си изработя икономично каране. С по-малко и плавна газ някак успявам – правя разход около 5.5, което е добре. Ама багажецът май е в повече – тежи си, машинката... Имам едно наум и работя по-отрано със спирачките, когато се наложи. В Търново решавам да облекча положението с около седем кила – част от инструментите, част от дрехите, част от маслото. Надявам се, че няма да се ядосвам за това. Ще видим...

Планът е леко променен – решавам, че няма да бия пътя до Добрич. От Търново мостът ми е на сто километра и после направо ще гоня границата. Ако мина през Дуранкулак ще изляза на източния бряг на Дунава и на Браила или на Галац трябва да търся ферибот. Излишно главоболие според мен... Истинският старт ще започне от Русе – разбрах се с един мой приятел от казармата - Калоян /и той е моторджия, понаписва и във форума/ да преспя у тях, та да спестя едно ранно ставане и каране по нощите. Гледам да ги избягвам тези моменти – диоптрите са повече от четири на минус, а имам и някакъв астигматизъм, който така и не е коригиран. В тъмното виждам много зле, а пък ако има и дъжд – жив зян...

21.08. – Чакам да мине жегата, вземам си довиждане с майка ми и давам жега на Жеката. Семейната традиция и този път е спазена – китка здравец за този, който тръгва на път. Решавам, че ще опитам да го запазя докато се прибера. Успях!

Стоте километра от Търново до Русе не ги обичам много – пълно е с тирове, на това отгоре турски. И оня гаден завой с коловозите, на който остана Гришата... Внимателно, с няколко наум пристигам на уреченото място. Трябва да изчакам Калоян – има ангажимент. Няма проблем, не бързам за никъде. Не сме се виждали отдавна, оженил се е. Е, човек и добре да живее, един ден се жени... Май само аз предпочитам да живея добре... Или по-точно – така се случва... Не, че не ми се ще, ама... Абе това са други бири!

Имаме какво да си кажем с Калоян. Първо в кръчмата на по бира /той е от непиещите, ама аз.../, а после и у тях. Докато върви лафът, бройката на бирите я увеличавам, а часът неусетно прехвърля два... Трябва и да се спи... Поне вече имам и фотоапарат, благодарение на него. Само трябва да си изработя навик да го нося и ползвам. За съжаление не винаги се получава, затова и снимките не са кой знае колко. А виж самолетите – там има в повече даже. Ама нали форумът е за мотори и пътуване... Но ще стигнем и дотам!

 

22.08. – Поуспали сме се... Дорде това-онова и часът вече прехвърля осем. Трябва да се тръгва. Като за пръв ден ме чакат около 500 километра и три граници. Първата снимка е и за довиждане:



Пълня баката и тръгвам към границата. Нашите момчета не се впечатляват особено – „Давай, давай”. Дето се вика – транзит. Обаче комшията нещо е нервен:
- Бълхарин?
- Да!
- Махай хасхата! Лишна харта! А-а-а, верно бълхарин! Давай!
Тю, не вярват мамалигарите, бе! Уж Евросъюз, уж комшии... Нейсе! Тегля една на ум и се измъквам по табелите за Букурещ. Да де, ама като не вярвам на табели – то е ясно, ориентирам се по слънцето. Ама някой го е сложил не там, където трябва. Хванах някакъв друг път, замотах се, а сега... Я - някакви тъмни субекти с каруца, все ще знаят:
- Читрахуца Тимишоара, Букурещ гиби? – това ми са познанията на румънски, ама свършиха работа.
- Тука, там – хеле разбрахме се! Полиглоти, брей!

Бре, и друг път съм минавал оттука, ама да се увъртя още отначало – каква ще я къдря нататък, а? Я се стягай, Пальо, че нямаш време да се моташ извън графика!

Пътят до Букуреш – слънце, няма да си кривя душата. Постарали са се комшиите – широко, равно, две-три ленти в посока, лепкав асфалт – караш и пееш, дето се вика. Само доста селца има, та и с кръгови, на които не си с предимство, та трябва да се внимава... Ама ми секнаха пеенето набързо – в момента, в който хванах околовръстното, изведнъж от каската започнаха да хвърчат звучни майки по повод на каквото се сетиш – теснотията, дето няма откъде да мине човек между колоните; коловозите, в които затъваш до главините; каруците; мургавите субекти, дето обикалят задръстването и се опитват да пробутат нови и не чак толкова нови гащи, чорапи, кецове и прочее китайски произведения; още по-мургавите труженички, силно развити задно под кръста; напиращи да те изпреварят отвсякъде „Дачии”... Мда, околовръстното на Букуреш си е кофти. Софийското направо е песен. Тия нямат ни един светофар по кръстовищата и задръстванията са километрични. Уж е хладно, къде 10.30, а Жеката почна да се напича сериозно – термометърът отиде след 90 градуса. Нормално – десетина километра на първа с полусъединител... Хеле, добрах се до магистралата, а сега да охладим душата, Жека! Е, докато стигнем по-хубавата част, се наложи да поподскачаме по фугите, ама това подскачане не беше нищо, в сравнение с това, което ме очакваше...Ама всичко по реда си. Сега трябваше да мина около 150 километра до Слобозия и там да сляза от магистралата и да хвана към Браила и Галац. Движението е натоварено – явно отпускарите бързат за морето на ранина. Иначе е приятно – табелите са достатъчно четливи и в новата част на магистралата комшиите са се постарали да наслагат бензиностанции през десет километра – не като при нас... Ама аз нали не вярвам на табели... През цялото време живея с мисълта, че трябва да сляза на Слобозия, а не на 20 километра преди нея. И тъй – стигам съответната табела и си викам: „Не съм за тука, трябва да има още една отбивка...”. Да, ама не – отбивката мина и табелите за Слобозия свършиха... А сега да те видя, Стоичко! /Това беше реплика на пощенския раздавач от филма „Васко да Гама от село Рупча”/. Изтървах отбивката заради мойта си простотия... А къде е следващата, а? Абе не знам, ама знам къде е предишната... Прекръстих се наум – дано да няма патрулка да ме види, че ще ме обуят яко, обърнах надве-натри в аварийната лента и айде назад – в насрещното на магистралата... Наближавам, наближавам, ох! Оттървах кожата, извъртях Жеката накъдето трябва и айде напред! Късмет – патрулката се оказа в другия край на пътния възел – нямаше как да видят какви ги върша по магистралата. Добре, че и камери нямат още, та минах метър...

Хващам пътя към Браила – същия пресен, черен асфалт. На места още няма маркировка, другаде работят – полагат настилката. Явно сериозно са се захванали комшиите с пътищата, евала!

Разходът е добър, напред съм с километрите. По план трябваше да заредя в Слобозия, но си позволявам да мина още 30-40 километра – явно отработеният икономичен стил дава резултат. Пълня баката, но решавам да платя с картата – нищо, че имам леи. Може да ми потрябват на връщане, ако замръкна нейде. Цената на бензина е като при нас - айде нека да е една идея по-скъпичко.

Браила е пред мен. „Хубав град” – ми беше казал комшията – „Струва си да се види!”. Да, ама мойта цел е друга, затова заобикалям Браила по околовръстното, извъртам се около Дунава и хайде кам Галац. Тия въртели там на връщане такъв въртел ми извъртяха... Ама има време и за това...

Галац – а сега да видим как ще се оправя тука. Джи пи ес-ът не ми се ще да го вадя още /нямам вяра на тая техника, пусто – заради нея се вряхме в едни гори посред зима навръх Балкана да вадим един мой човек от едни преспи – завалията беше включил някакъв офроуд режим и беше станала белята.../. Абе оправих се – въртях, суках, питах де на руски, де на английски... Нещо им бяха кът табелите за към границата на мамалигарите, ама се преборих. Последната улица до границата обаче си е кофти – по средата изровен калдъръм с трамвай по него, по края на асфалта – напаркирали камиони, бусове и прочее многоколесна техника, дето излиза без мигач и както си ще... И това в голямата жега по обед. Хептен се припоти Жеката, додето ме изкара на границата, ама и аз не останах по-назад – от мен тече вода на богато и се пържа в собствен сос... Я, ей я и митницата – айде на опашката сега!


Трябваше да почакам, но иначе проблеми нямаше – оказа се, че между двете граници има един тесен мост, по който се заформя опашката и работата се закучва... Е, не че не можеше да ги изрежа с моторчето, ама си викам, че трябва да съм културен – нали сме европейци... В насрещната опашка – усмихнат разгърден руснак с чопър:
- Накъде, брат?
- Москва – викам.
- А там какво, събор ли има?
- Не, на авиошоу съм тръгнал. Ами ти?
- В Гърция, на море! Айде приятно пътуване, че тия напират!
- Всичко най!

Вдигна се бариерата, поразмърда се опашката, и хайде – вече сме на широкия плац на молдовската митница. А сега, викам си, тука тия ще си искат – поне така съм чувал и знам. Ама момчетата и момичетата си гледаха чинно работата и много не се отплесваха в странични разговори – провериха отгоре-отгоре какво има по куфарите, свериха номера на рамата, пратиха ме да си платя някаква такса /нещо като едно евро беше – платих си в румънски леи/. Докато мина през всичките бюрокрации и си взема паспорта, другите вече бяха изчезнали – на плаца беше останал само Жеката.
- Павлин! – вика митничарят – Айде, тръгвай, че трябва да пускам другите!

Тръгвам, тръгвам, после ще се оправям! Какво да се оправям – то след 800 метра е Украина. Да, ама аз ще мина по друг път – вече знам, че пътят от Рени за Измаил и Одеса е в много лошо състояние. Затова на средата на тези 800 метра чупя вляво през Джурджулещи и тръгвам напред. Оттук си знам – търся Слобозия Маре, там вдясно и само направо до Вулканещи и следващата граница – около 40 километра.

Стигам тая Слобозия Маре, намирам табелата за Кишинеу дето сочи вдясно и естествено си викам: „Не съм за тука, карай направо!”. Ама след десетина километра започвам да подозирам, че това право май се оказва криво – пътят се влоши чувствително, забих се в някакво селце – май не съм за тука... Гледам едромащабната карта, с която ми услужи Фори – мда, трябвало е да повярвам на табелата. Айде обратно!

Пътят в Молдова е празен и в сравнително прилично състояние – е, има тук-таме кръпки и по някоя дупка, но нищо сериозно. В селцата е пълно с ИЖ-ове с някакви странни кошове, които се състоят само от колело и основна рамка. Сигурно си карат дървата с тях – друго обяснение не ми дойде на акъла. Молдовските катаджии, дето ме бяха наплашили с тях, тъй и не ги видях – никой, никой по пътя, тук-там някой трактор ще излезе от нивата или забързана „Жигула” ще се шмугне покрай жужащия със 80 Жеко. Идилия... Някак неусетно се добирам до Джурджулещи и се нареждам на опашката – е, ако двете коли пред мен може да бъдат наречени опашка. Но все пак молдовските митничари решават, че трябва да почакаме пред бариерата, преди да се заемат с нас. Реших да се заприказвам с руснака зад мене и да разбера в какво състояние е пътят. Да, ама човекът за пръв път минава оттук и не знае – жалко. И пак познатата процедура – дай паспорта, куфарите, номера на рамата, на паспорта, бягай в таможнята, ама ти с мотор чак от България ли бе? Що, кое му е странното – толкова народ от нашите мина насам – сега и на мен ми е паднало. Ама още един час отиде на акерим...

Минавам двата километра ничия земя и хайде пред украинската бариера. Компанията е същата, времето тече. Вече е четири и половина, а още висим по митниците... Я, вдигнаха бариерата – айде на плаца!

- Откъде си? – ме пита на руски напереното момченце с черна тениска и бадж.
- България – викам.
- Тъй кажи и аз съм българин! – обръща веднага на нашенски тоя.
Ей, викам си, тука случих, сега ще мина като при свой човек. И точно като при свой човек тоя напереният почна да си прави устата:
- Как е в Европа, а, по добре оттука? Я дай някоя от вашите!
- Кои наши?
- Как кои? В Европа нали евро имате! Дай там, да се почерпим!
..............
Дадох му пет долара. Недоволен е, че са по един... Ганьовска работа, личи си, че е българин... Не хваща вяра, рови по куфарите, хваща се за флаконите за гуми... Не знаел какво било това, да не е нещо контрабанда...

Както и да е... Най накрая влизам в Украина /така е правилно – Украина се пише и чете с И/. Пред мен е Болград – български град. Оказа се, че в тази част почти всички са българи. И то по-българи от нас. Ама за това също после. А сега – почвам да се чудя, че всеки, когото заговоря, като разбере, че съм от България и обръща на нашенски. Но нямам време да се мотам по Болград – мярвам позлатените кубета на църквата, рязко контрастиращи с разбитите улици и внимателно се измъквам от града. Имам още около петдесетина километра до крайната цел за първия ден – Суворово.

Пътят е доста, да не кажа много зле. Първото ми впечатление беше по-скоро в кофтажната част на спектъра на удоволствията. Тук, за разлика от Молдова пътищата бяха доволно населени, а всички се придържаха стриктно към принципа „Большая дупка – большая газ!” и явно се дразнеха, че не споделям възгледите им. А според моите тук четвъртата беше добро пожелание, а петата – непостижима мечта. Е, на връщане се оказа, че не е чак толкова страшен тоя път, но сега още ми се налагаше да свиквам с местните шофьорски порядки

А иначе покрай пътя не можеш да видиш запустяли земи и трънаци – всичко е обработено грижливо и си личи, че хората си държат на поминъка. Това и при моите домакини го разбрах – имат си не много голямо стопанство, което е достатъчно да осигури прехраната на дома и то така, че на вечеря масите да се огънат от ядене и пиене.

Наближавам Суворово. За да стигна до него, трябва да се върна малко назад по пътя, който избегнах, като направих онази обиколка през Молдова. Суворово е така нареченото ПГТ /поселок городского типа – демек град, ама не баш/. Казва се така, защото навремето тук са се заселили изселници от Суворово, Добричко или Варненско – все бъркам в коя област се падаше. Заедно с обичаите, нашите сънародници са пренесли и имената на местата, от където са дошли. И въпреки, че е малко населено място, се учудих на позлатените кубета на местната църква – долу-горе размер като Руската църква в София.

Запитах тук-там и намерих нашите хора. Със спирането на мотора, вратата се отвори – чакали са ме. Вкарвам Жеката в двора, посрещаме се – не сме се виждали седем години. А възрастните – с тях тепърва се запознавам. Моите домакини са Вера /сестра на снахата/ и съпругът й Марат. А също и родителите на Марат – дядя Гена и баба Маша. Преобличам се набързо, няколко минути да се огледам къде съм, малко подаръци за домакините и хайде на масата! А, масата ли – нали я споменах малко по-рано – ето я:



И като извадиха тези хора едни арменски коняци, едни потни кани вино от зимника, като се завъртяха едни мезелъци... Заприказвахме се за това и онова – за България най-вече. Милеят за тая земя! И по-българи от нас са – традициите пазят, светиите почитат. Даже ме питат знам ли какъв празник е днес – е, не знаех. Свети някой си беше, наш светия. Ама на, не знам. А те си го знаят и си го почитат. В България да питаш, не могат ти каза кой е тоя светия. Ама за сметка на това веднага ще кажат кога е Хелуин... Абе размисли някакви, ама като се размислиш, се оказва, че при нас не е това, дето си го мислиш...

И езикът им е по-български от нашия – онзи, със старите форми и думите от едно време... Ама и за това после – на другия ден още подобни чудесии видях. И все български!

За Европа ме питат хората – по-добре ли е сега, като сме Европейски съюз и ние? Че техните политици и те европейци искат да ги правят. И им беше странно, като разбраха, че в Европа има хора и хора. И ние сме от по-малко хората – втора, че и трета ръка народец, че само приказките и цените ни са европейски... Абе вие си ги знаете тия работи, какво да ги разправям...

Държат си на руското тия хора – и според мен така трябва. Масово не са съгласни с това, че техните политици опитват да обърнат гръб на Русия. И тук, и по-късно в Одеса слушах същото...

Е, с напредване на разговора напредвах и с коняците, и с виното, че и с бирата...Дето се вика – зацапах свещите – признавам си без бой...

Та така де – само да не забравя да спомена статистиката, дето малко я позабравих в Търново и Русе. Та значи – показание на километража 85247. За деня – 462 км.

[

23.08 – „Събуждам се, далече ми се вижда чешмата...”. И такава песен имаше. Трябва да се става. Добре, че Одеса е близо, та мога и да позакъснея с тръгването. Пооправям се и хайде пак на масата. Закуска – ама такава, като снощната вечеря...

Реших да не бързам, а да се огледам къде съм. Интересно е – понеже в Украина земя много, дворовете са големи. И къщите са големи – на един етаж, ама с много стаи. У моите хора къщата е построена около един голям комин – зимата всички стаи са топли. И геранът и той в къщата – практично. Там вода от герана пият – тая, дето върви по тръбите била горчива, не ставала за пиене. Стопанство си имат – животинки разни, градини – напълно достатъчно, за да си купуват от магазина само бирата. Другото си го произвеждат, много чисто и прилично при това. Да им завиди човек – като при нас едно време. Идилия...

Докато се опитвам да изгоня снощните градуси от главата, се оказва, че в Одеса има възможност да преспя у дъщерята на моите домакини. Отначало се беше разсъхнало, защото одеситите са новодомци, с дъщеричка на шест месеца и наистина става неудобно. Но ме поканиха – е, условието е да спя на пода, че апартаментът им още не е обзаведен. Това да му е кусурът – никакъв проблем. Сега на мен ми става неудобно – не съм се подготвил и трябва да отида на гости с празни ръце... Е, няма как – срам, не срам... Другият път ще се отсрамя, обещавам!

Обясняват ми подробно как да намеря одеските си домакини. За съжаление не могат да ме посрещнат – Маша /дъщерята на моите домакини/ трябва да гледа шестмесечната си щерка Катя, а съпругът й Юра е на работа по това време. Нищо, ще се оправя.

Събирам багажа и стягам Жеката. Часът е около 12, а до Одеса са около 200 километра. Тъй като съм предпазлив заради качеството на пътя, ще карам бавничко – ей го къде е.
Махалата се събира да ме изпрати. Вземам си довиждане с Вера и дядя Гена. „На връщане мини пак!”. Абе то добре, ама аз по други пътища мисля да се връщам... Е, мислех!

„И запомни, Павлин: тише едеш – дальше будешь!” – ми каза дядя Гена на изпроводяк. Умен човек, не си хаби думите на вятъра. Тъй ще да е – внимателно, че тия по пътищата не ги знам на колко салати са...

Излизам на пътя за Одеса и спирам да напълня баката. Бензинът е Евро 95 – най-скъпия слагам, че знам ли... Скъп, скъп – два лева. Хубав бензин излезе, доволен съм. Внимателно, полека излизам пак на пътя. Ладите са много бързи по дупките. Явно и западните са свикнали с тях, та подскачат без да се оплакват. Тук Камазите са по-бързи от Жеката, а МАЗ-овете с големи прицепи вървят наравно с мене.

Намирам край пътя момче с китайско моторче и спукана гума. Разглобил я е вече, нужда от помощ няма – каза, че е пратил ятаци да му купят резервна. Разделяме се...

Но положението се пооправя – след Татарбунар вече е прилично. И така, докато в поредното село – Заря , попадам на тази интересна табела:



Е, нямаше как да не спра и да видя този музей. Български! Поразпитах хлапетата, дето се мотаха под сенките в градинката. Музеят се оказа на втория етаж на местният културен дом. В библиотеката ми казаха, че е затворен, но уредничката скоро ще дойде. Докато я чакам, се замотах около Жеката. И заговорих момченцето, дето го заглеждаше предпазливо и по-скоро с желание да се качи отгоре – на руски:
- Харесва ли ти?
- Да!
- На колко годинки си?
- 10, А ти откъде си?
- България.
- България! И аз съм българин – веднага мина на нашенски то.

И тука са българи! Много сме! Почти си се чувствам вкъщи. Вътрешно ми е кеф! А, ето я и уредничката – забързана женица, която ме гледа мило. Оказва се, че е от Русия и много й става драго, като разбира, че съм тръгнал за Москва. Женена е за българин и говори прилично по нашенски. Отключи музея женицата и дето се вика, ми падна каската...

Тука всичко е българско, бе! Носиите, къщната подредба, сърпове, паламарки, дикани, газеници, хромели... Все едно, че си в я Копривщица, я в Боженци. Не, в Камчик съм – Заря по-точно. Камчик се е казвало селото едно време – българи от Камчия са се заселили тук преди 150 години. Ето я и родовата книга на селото – всички са вътре – от първия до последния човек!









И пак викам аз, със сълзи в очите: „Ей, вие тука сте по-българи от нас!”. Знае, знае женицата – това от всичките нашенци, дето оттука са минали, го е чувала. Така е – не мога да си изкривя душата.

- Знаеш ли какво е това – пита тя и ми сочи шарена пръчка, половин човешки бой висока.
- Идея си нямам...
- Сурвакница! Вие коледари нямате ли?
- Абе имаме, ама те сурвачките от дрян се правят.
- Да, ама тука дрян няма! Затова са от салкъм.

Ей, запазили са обичаите! Сетили са се как да скътат българското! И добре са го опазили – неволно ме хваща срам, като знам как при нас българската душевност безвъзвратно умира, задушена в европейски изисквания и „толерантност” към тия или ония... Абе я по-тъмнозелените да слязат да бутат! /хубав виц е тоя/.

Оставям малка сума за музея и си тръгвам. Хем се чудя на това, което видях, хем се радвам, хем ми е тъжно...

- Поздрави Русия от мен – ми казва тя. Мъчно й е за родния край...

Продължавам внимателно по пътя си. Налага се да мина още веднъж през Молдова – тоя път за около 5-6 километра. Пътят минава от там и е само един – няма начин. Всичко става много бързо – вдигната бариера, някакъв с камуфлаж /май и оръжие имаше/ пише едни листчета и ги дава на всеки. След няколко километра на изхода пак така – друг такъв ги взема и ти пожелава приятно пътуване.

Преминавам и Днестър – не е баш като Дунава, ама си е внушителен. Вижда се устието и морето. И наближавам Одеса. Ето го кръговото на входа, наречено „Три столба”. И за съжаление това ми е единствената снимка от Одеса – за мой резил като тръгвахме да се разхождаме из града си забравих апарата... Нищо, Одеса си е там, друг път пак!



А тоя човек, дето се вижда на снимката и той българин се оказа. Реших да го питам за пътя, той пък си помисли, че съм отишъл за българския събор. И такъв има – събор на всички българи в Украина – по пътя имаше билборди за събитието. Много сме! Според Вера половината Одеса са българи.



Намирам си пътя – трябва да мина през Сухой Лиман. Това е едно селце на югоизток от Одеса. И се натъквам на една голяма опашка... Реших да ги изрежа и бавно и полека напредвах помежду МАЗ-ове, КАМАЗ-и и Лади. Три-четири километра по-напред работата стана ясна – два прелеза с постоянно спуснати бариери... Бръм-бръм - айде отпред! Какви българи сме ние, ако не прееб... тъй де - прередим някого. Пък бил той и българин – нали тука са нашенци, ще ме разберат... Да де, ама баш когато не трябва акумулаторът си показа рогата... Бариерата се вдигна, запалих, ама в големия баир Жеката изгасна. И не можа да завърти пак… Отзад се надигна вой от лададжийски клаксони... Връ-ъ-ът, връъ-ъ-ът... бръм!

Жека-а-а! Я се стягай! Вземи си бележка и стига с тия въртели!

Уж ме послуша... Уж... А, влязохме в Одеса. Два въпроса към бабите на една спирка и вече съм на площада, около който живеят моите домакини. А къде ли е номер 14? Помотах се по сокаците, обърках малко движението на одеските тролеи и реших, че така няма да стане. Таман качих Жеката на тротоара и насреща ми - усмихнат момък с палаво дете. „Къде е тука номер 14?” Човекът извади таблет и веднага каза – тук завиваш, там сечеш – това е! Ей, да живее техниката, ама аз нали съм Тома Неверни – все си викам, че тоя джи пи ес ще ме зафичи нейде у драките, та не го ползвам.
– И аз съм моторджия, ама бивш – вика ми моят събеседник.
– Няма бивши моторджии, брат! Само си в почивка!
– Така е! – смее се той, а синковецът му нетърпеливо го дърпа.

Намирам благополучно номера и входа, и апартамента. Моите домакини вече ме чакат. Отмарям набързо, докато Маша сипва украински борш /хубаво нещо, върви с водка/, хвърлям една баня, хвърлям и Жеката на паркинга, който Юра любезно ми отстъпва за през нощта. Какво ще правим, ме питат. Как какво – давйте да ходим да я видя тая Одеса. Скочихме и тръгнахме – с колата отначало, а после и пеш по центъра. Е, късно се усетих, че съм си забравил апарата. Беля, ама добре, че стана отначалото, та да си имам едно наум и занапред.

Одеса – впечатляващ град! Мислен и граден от френски архитекти, французин му е бил пръв градоначалник – за да се преборят с евентуалната корупция още тогава, са решили, че ще е по-добре да си поканят читав човек и да му платят добре. Това е бил дук Дьо Ришельо – явно някакъв роднина на оня кардинал Ришельо от „Тримата мускетари”, ама 200 години по-рано. И паметник му вдигнали хората. Ама само да не го гледаш от едно определено място. „Посмотри на Дюка со второго люка” – ми казва Юра – има такъв лаф в Одеса. Демек да погледнеш паметника от втория люк на канализацията. И оттам се вижда това:




Снимката е от нета, не е моя. Абе такъв съм си аз – хората чудесии ми показват, а на мен все простотии ми в акъла. Накрая колко ли неща съм забравил, ама това – не! Майтап да става!

После и операта видях, и Потьомкинская лестница, и дванадесетият стол, и Мурка, и подскачашият мост с катинарите на влюбените, /Юрата каза, че ги махали с флекса, щото мостът няма да издържи тая тежест/. Паметникът на Пушкин е загърбил сградата на общинския съвет /”Срам го е да ги гледа тия кратуни” – смее се Юрата/. По улицата е оживено – клоуни подскачат, огньове се въртят, сергии със сувенири, моторджии, каляски със запрегнати бели жребци и наперени кочияши. Ето я и „Дерибасовская”, където времето винаги е ясно, като в онази руска комедия – спомням си за филма и моите домакини се подсмихват заедно с мен. Ето го и „Дом стена” – от определен ъгъл се вижда това:



Снимката пак не е моя, ама показва нагледно. Неусетно минава няколкочасовата разходка. Много е приятно, когато имаш екскурзоводи като Маша и Юра – интересно разказват и винаги могат да те изненадат с нещо приятно.

Вече е време да се прибираме – малката Катя трябва да спи, а ние трябва да пием бира. Отдавна вече е тъмно. И тук настъпват моловете – навсякъде сияят светлини на търговски центрове в новите части на града.

Вече сме вкъщи. Темите са същите, като в Суворово – заплатите, цените, Евросъюзът. Моите домакини също споделят мнението, че Русия не е трябвало да бъде загърбвана с лека ръка. Минаваме на други теми – мотори, автомобили. Решавам да се похваля на Юра – знае ли той „Булгаралпин” какво е? Какви българи сме ние, ако не се ударим поне веднъж в гърдите... Е, хубаво, ама трябва и да се спи – утре ще ставам рано, че ме чакат 500 километра до Киев.
- Как е пътят? – викам. – На картата магистрала го дават...
- Каква магистрала, братче – същият като тоя, по който си дошъл.
- Въх, не думай!
- Е, ще видиш – смее се Юрата.

Лека нощ, Юра! До утре в шест!

А, шях да забравя – километражът показваше 85482 – днес съм минал само 216 километра.



24.08 – събота е, почивен ден. На това отгоре е и национален празник – денят на независимостта – демек на украински – День Незалежности. Празнуват хората , че са се освободили от Русия преди 20-тина години. Абе май и тоя празник им е спорен... Като нашите...

Хем ми е гот, хем ми е криво. Хем събота, хем празник, а пък аз съм юрнал Юрата да ме изпраща в шест сабалям. Доде станем, па хапнем, та се опаковам – прехвърлихме седем часа. Паркингът, малко инспекция на мотора, малко баене да запали – я, бръмчи.... Ще бера ядове с тоя акумулатор...

И пак до Сухой Лиман – Юрата ме изпраща докато вече не мога да се объркам. И после вече сам – от тука натакък занапред – познати чак в Москва. Ако нещо не дай Боже се случи – дето се викаше в казармата – „Дал си клетва – оправяй се!”

Осем без малко – резервоарът е пълен, преборил съм се със сънената и неразговорлива бензинджийка. До Киев остават 473 километра по табелите. Извъртам се на последния пътен възел и хайде на север. Слънцето лениво се показва и ме позатопля. Напред блести красивият Одески залив /или какъвто залив е там – абе добра гледка, ама не я снимах. И други имаше такива, но за сметка на това и тях не ги снимах/. Пътят е чудесен, направо като магистрала си е – две платна с по две ленти и аварийна. „Юрата нещо се е объркал” – мисля си. „Пътят е слънце, няма нищо общо с тоя, дето дойдох по него”. За съжаление не се беше объркал Юрата. Ама имаше да изгоря още един резервоар, докато го разбера. А сега – само газ, ама с мярка, че вече втора катастрофа подминавам, и то все с тирове и по 5-6 коли покрай тях. Стоя си вдясно, държа нещо от сорта на 100-110-120, като внимавам за катаджиите. Те и знаци са сложили, дето дебнат, и насрещните колеги ми святкат, та се опазих. Обаче се оказа, че доста бързо свърших бензина – дали дето Жеката е натоварен, дали щото държах малко повече от икономичната скорост – стрелката влезе в червеното, та трябваше да спра и да напоя кончето. Докато се чудех защо така стана с разхода, единственото смислено, дето успях да заключа беше, че явно пътят е повечко изкачване и от там съм изял бензиня. Е, дойде време да го вкарам в икономията – изведнъж пътят стана бабунесто-дупчест, ща не ща намалих на 70-80 и пак започнах да редя сочни псувни по адрес на украинското пътно. А минавах едва Умань. Демек – още 200 километра подскачане... Е, все едно да минеш четири пъти от Вакарел до след Пазарджик по „Тракия” – баш такова си е.

Това е положението – до Киев си беше така. Минах Бела Църквя /нещо подобно се произнася/ и останаха петдесетина километра до Киев. Малко ремонти по пътя, повечко бабуни и хоп – трафикът се уплътни, появиха се едни жълти автобусчета – маршрутки. Абе стигнахме вече, дай сега да видим къде е хотелът. Така го бях избрал, че да е баш на входа от Одеса, да има метро наблизо и да е сравнително евтин. Справил съм се в избора – доволен съм. Е, пропуснах го, та се наложи да питам и да се връщам, но ето ме вече зад бариерата на охраняемия хотелски паркинг и на самото място. Часът е 14.30. Шест часа и малко с почивките, без да бързам – добре съм се справил за 500 километра. По-точно – 465 километра. Общото показание е 85948. Значи до центъра има още седем километра, съдейки по табелите досега.

Настанявам се. Стаята, дето съм си я избрал, е самостоятелна. Много прилично стайче, ама малко тясно в раменете. Легълце, бюрце, телевизорче. Е, липсваха му и три големи куфара, за да стане непроходимо. Доставих ги в комплект и всичко си дойде на мястото – вече наистина нямаше откъде да се мине. Мани майтапа – уютно си беше – хареса ми. В комшулука – още едно подобно стайче, а за двете – баня с тоалетна. Напълно прилично. Цената – около 40 кинта на нощ, барабар със закуска. Ама каква закуска... За нея – утре.

Бърза баня и навън – трябва да се разгледа града. Девойките на рецепцията ме осведомиха как да стигна до центъра на средата – малко с метрото и там. А преди това се разходих по бишето ВДНХ /Выставка достижений народного хозяйства/. Впечатляващо е, но за съжаление е празно... По алеите и поляните – сергии и детски колички, а в изложбените павилиони – пусто... А навремето е било друго... Абе те времената се менят навсякъде. И Киев не прави изключение.





Метрото и хайде към центъра. Киевското метро е впечатляващо – защото не знаех какво метро има в Москва. А, цената ли – две гривни /демек нейде около 50 стотинки/. Действа се с жетонче . Влакчетата – по-очукани от нашите са, а иначе – същите руски машинки. Тутуф – тутуф - айде на мегдана! Той така си се казва – Майдан Незалежности – демек Площад на независимостта. А там – народ! Нали е празник!

Разходих се по легендарния „Хрешчатик”. Ето и кадро:



Навсякъде забавления и тълпи – казаци бършат мустаци и смучат от глинени халби съмнителни напитки, широко усмихнати мамаши държат да се снимат с тебе, отстрани вадят метрови шишове от едни дълги скари... Купонът тече:

Е, и сцената, естествено. С много ефекти, впечатляваща. И там си се подвизаваха някакви техни си звезди, дето си ги представяха на техния си език и пак толкова тяхноезично си им се кефеха. Абе на празник като на празник. Е, аз реших да се поразходя и нейде около мегдана щракнах няколко снимчици:









Интересно беше, жалко че бях сам. Ама съчетах полезното с приятното – разбрах къде мога да намеря банкомат с постоянен достъп /че при тях повечето са заключени в банките и работят доде работят клоновете, а не са на улицата – ако се видиш на зор без пари – плаче мамата/.

Обаче по една време се почувствах много изморен – понагледах концерта и реших, че ще си почивам днес. Утре ме чакаше музеят на авиацията. Е, щеше ми се да опитам бирата, ама както аз си знам – стандартните два литра, дето си ги пия всяка вечер. То човек като живее сам, си свиква и сам да си определя мярката и да си я крепи. Е, реших да си я закрепя – две килца „Лвовское”, нещо за мезе, баня, телевизор... Я, пак дават концерта на мегдана – пряко. Е, какво да му се блъскам в тълпата – пия си бирата и си гледам мегдана.... Гледам... Хър-р-р-р...



25.08 – Надигам се нейде към седем... Днес е ден за почивка и разглеждане. - трябва да напълня душата като посетя авиомузея в Киев. А първо трябва да се възползвам от закуската, дето я споменах - която се предлага в хотела и влиза в цената. Търкам очите, мия зъбите, скачам в по-приличните гащи и хайде в ресторанта – с идеята, че ще си грабна кифлата и ще си я дояждам по път. Ама не...

Гледам чините с наредени в тях резени шунка, кашкавал, масло – аха, значи това е. Подавам купончето и си вземам една подобна вместимост... И аха да си гръгвам и ме спря учтивия момък, дето стоеше зад камарата с чинии:
- Изберете си и основно!
- Хъм! Ами аз за закуска, таковата...
- Е, да де! То е към закуската!
- Ама влиза ли в цената...?
- Разбира се! Пържола, кюфтенца, шницел?
Бре! Абе то царска работа било! Вземам нещо като шницел и аха да си тръгна – оня любезния пак:
- Ами гарнитурка нещо? Изберете си!
- Ама то влиза ли?...
- Разбира се!
Брех, мааму стара! Айде и гарнитурката вътре – подносът взе да се огъва, а аз се чудя къде ще си сложа хлебеца... Таман да тръгна да си избирам маса и хоп! – една усмихната девойка цъфна до мене:
- Какво ще желаете - чай, кафе?
- Абе то такова, аз тука си взех закуска вече, ама и това ли е вътре?
- Да, избирайте!
Брей, любезни хорица, че и добре хранят – една проста закуска беше като доволна вечеря – чак не ми се мисли какви ли ще са вечерите...

Кой знае защо решавам, че трябва да отида до музея с такси – не ми се губи време да се мотам по непознати транспорти, не ми се ще да ходя със Жеката, че ще се набия някъде, дето няма да мога да се намеря... Качвам се на черната „Лада”, дето отлежава пред хотела и казвам адреса. Оказва се, че там работата е на пазарлък – апарати не присъстват в такситата. Само дето не знаех тая подробност и предварително се съгласих с цената, която ми обяви бакшишът – нейде 12 лева. Обаче не пропуснах възможността да му изкрънкам ценна информация как да се измъкна от града – не е много трудно, но трябва да се мине през един увъртян пътен възел. Та обясни ми човекът, но се зачуди:
- А на тоя адрес какво има?
- Музей на авиацията – викам.
- А, знам го! Аз преди работех в киностудията – нашите самолети са там.
- И оня, дето сте снимали в „На бой отиват само старците” ли?
- Да, ама ти откъде знаеш?
...Как откъде знам, бе, пич! Ако тръгна да ти обяснявам...
- Добре де, какво си тръгнал тия железа да гледаш? Що не отидеш до Лаврата, там да видиш какво е?

Хъм, Лаврата... Какво да й гледам на Лаврата, мисля си – камъни... Нали и нея, и тия машини все човек ги е правил. Комуто каквото е интересно – един камъни, друг – железа иска да гледа...


И така – добираме се до музея, отклонявам настояванията му да ме почакал докато го разгледам и се потапям в свооите си води! Легендарни машини!

Ако ви се гледа:

Първият сериен Ту-104 – руският реактивен първенец – за времето си – единственият реактивен самолет в редовна експлоатация:



Ил-18А – единствен запазен в света от тази модификация:



Ил-62 – вън и вътре:





Първият произведен Ил-86 – прототип за летателни изпитания:



Як-28 – свръхзвуков ударен самолет за действие по земни цели – тоя тук е двуместен – учебен:



Един от трите останали в света Бе-6 – летяща лодка:



А до него Як-38 – вертикално излитащ палубен изтребител.



Колекция Ту-22М – най-пълната на едно място - този е последният - М3:



И машината за обучение на пилоти за тях – Ту-134 УБ-Л:



И любимецът – Ту-142 – страхотен!:



И тъй нататък, и тъй нататък – всичките снимки са тука:

http://palio77.snimk...776320.31582065

След няколкочасово обикаляне и множество снимки на самолети, решавам, че прагът на насищане с кеф е достигнат. Хвашам едно автобусче – маршрутка, което за 60 стотинки те вози колкото искаш. И на него, че после на метрото... Стигнах до Днепъра. Голяма река – Дунавът е по-малък май. Пък и на големи мотори са я кръстили тая река. Корабчета, мостове, туй-онуй...



Малко паметници:





И един уникален цветен часовник:



И се добирам пак до мегдана – надявам се, че тоя път няма да ги има всичките тия хорица там. Е, не познах – там си бяха, но сцената и полицията ги нямаше. Айде пак се поразходих, отидох до Палац Украины – оказа се една спортна зала....

И решавам, че ще се прибирам – смрачава се, а на мен ми се пие бира. На това отгоре трябва да ставам рано. Затова – метрото, магазипна, бирата, мезето и кревата. И докато си гледам руската информационна телевизия, братушките решават, че ще ме залеят с картина от най-зловещите катастрофи в Подмосковието... Силно неприятни гледки, които ми припомниха оня стар лаф от скеча за Петьо Тъпанчев: „Че влече ме касаплъка, ма!”

Явно и мене ме е повлякъл касаплъкът, като гледам накъде отивам и какво се случва там...

Ще трябва да си подложа биричка май – тук също си имат двулитрови гуменки. И да погледам нещо друго – я, „Полицейска академия”. Тъпо, ама е за предпочитане пред подмосковната кланица. На това отгоре утре ще се става в три...

М-да! Работата пак опря до бирата и хър-р-р-р... Ежедневие, даже и в чужбина не мога да избягам от него!

Бирата им е сладникава, че и два и половина взех... Дали от количеството, или от умората, ама ме е съборила... Кога ли – това ще го смятам на сабалям...

Равносметка за деня – километри на мотор – 0, пеша – абе множко. Крачкомерът ми остана в раницата, дето ходя по планините с нея...

26.08 – днес е големият напън... Затова трябва да тръгна раничко. А преди това имам и багажец да събирам – абе трябва си време. Часовникът е навит за три, ама още в два и двайсет се размърдах... Очите лепнат, главата се върти... А сега де – имам някакъв промил, ама колко ли е – виж, това не зная. На тия хора колко ли промила им разрешават, че да не стане беля, ако ме спрат? Я да видим – бирата се разгражда за около седем часа, значи ако съм заспал към 11, демек – към шест часа сабалям трябва да е чисто... Абе не се връзва. Мисля да тръгвам не по-късно от пет. Е, значи съм бил заспал в 10 – така сметката с промилите уж ще излезе. Банята му е мамата - помогна!

Събирам багажеца, смъквам куфарите и ги закачам. Таман да проверя как е времето. Студено си е – като за дебелите подплати. Сложих ги и тях – определено си имаше нужда. Вземам и топ касата и хайде пак долу – вече за последно. Докато оправям и нея, се чудя дали ще успея да запаля Жеката.... Копче – я, взриви! Чудесно! Дойде и охраната, та се заприказвахме – за състоянието на пътя:

-За Москва как е пътят? – викам.
-Първите 100 са зле, ама като минеш Кипти след караулката вдясно, пътят е слънце!
Абе какво слънце, мисля си, сигурно някое зимно ще да е... Знам ги аз вашите хубави пътища, ама нейсе – хванал съм се на хорото.

Измъквам се от хотела и тръгвам по заспалите киевски проспекти. Джи пи ес-ът не ми трябва, пътят е проучен след разговорите с таксиджията от вчера - търся табели за Мост метро и оттам за Чернигов. Ако си мислите, че има табели за Москва – лъжете се. Украинците националисти си падат и са си сложили табели само до техните си украински градове. Е, работата е ясна, после ще търся табели за Глухов и така – пък ще подразбирам Москва.

Зареждам на една бензинджийница от техните вериги. Картата ми пак не я щат, въпреки че сънената и намръщена касиерка си има ПОС-терминал /явно е нена.. тъй де - неуважавана скоро/ – само на ръка, в брой и в кеш! Сефте...

Завъртам се по кривия пътен възел и си намирам посоката. Те го и моста, айде у дясно и газ направо! Лека-полека излизам от Киев – оказа се разтегателен процес. Редят се светофари, някакви градчета, които скоро стават на селца – абе 90 километка все е така. Пътят – като магистрала „Тракия” около Пазарджик – кръпки, намират се дупки, коловози, на места нарязано – мила родна картинка... Пак заредих тлъсти псувни по адрес на украинското пътно... Жеката съмнително дрънчи на разхлабено нейде отпред. Покарах така известно време, ама усещам, че това дрънчене като че ли се засилва и хич не ме кефи. Май е време да спра и да извадя инструментите, пък да видим...

До поредната бензиностанция със шинномонтаж /тумаджийница, демек/ спирам и започвам прегледа. Всичко е стегнато... А, ето я белята – слюдата. Ама за да я стегна, първо трябва да разглобя фара. Е, справям се, ама времето съм го загубил вече. Но резултатът е задоволителен – вече не тропа. Наближавам Кипти и разклона – я да го видим сега тоя път-слънце, дего ми го обясняваше охраната. Абе май прав ще излезе – ето и първата /май и последна за Украината беше/ табела „Москва – 750”. И до нея друга – това е „Федеральная дорога”, демек няма как да не е хубав път. И наистина – пътчето е чудесно – хубав асфалт /е, с леки коловози, ама няма да му връзваме кусур/, размер като онова правото около Севлиево – само газ да даваш по него! Да де, ама да не стане някоя беля с катаджиите. Те вярно, че хората са си сложили знаци, че има камери и постове, че и смигат дружелюбно колегите отсреща, ама дай да не се оливаме с ръчката, че сме в чуждо село...

И така – сега вече мога да кажа, че се върнах в кефа от пътуването – прохладно време, хубав асфалт, празен път, Жеката и аз – идилия. Идилия, идилия, ама бензинът започна да попривършва... А бензиностанцията, дето трябва да сипя, е на 270-тия километър. Абе ще стигна, ама я да намаля малко, че може и да артиша нейде.

Двама чичковци стоят край пътя до китайско мотопедче и пушат. Спирам да попитам дали имат нужда от помощ. Не, проблеми нямат. Бензиностанция – има, ама трябва да се въртя нейде по селата. Не, благодаря, аз ще си гоня Кролевец – там ще пълня. Ама километрите вървят, пък пустият му Кролевец не идва – да не са го преместили тия... Намалявам, че да спестя от тунджата – стрелката отдавна подмина червеното, ама аз си познавам машинката – няма как да няма още някое кило... Ей го на този Кролевец, ей я и бензиностанцията. И въпреки, че е схлупена и по-невзрачна, се оказва, че приемат карти. Ама по тяхната си особена система – остави я, пък ще ти взема колкото кажеш, пък ако не ги събере ще сторнираме сумата, пък после ще удържим наново колкото си заредил... Абе що си усложняват живота тия хора... Плащам си на ръка и бягам – има още осемдесет километра до границата, а след нея – още 500.

И пак на хубавото пътче – до поредния пост на катаджиите им, който наближвавам с 50 – далеч под ограничението съм, ама знае ли човек. Катаджията метна небрежно палката, ама на мен ли, на отсрещния „Камаз” ли – не разбрах. Затова спрях и го попитах – кого има предвид с това движение? „Бягай, не е за тебе” – вика. Чудесно, днес съм от печелившите.

Табела вляво – музей на Иван Кожедуб. Легендарният съветски ас, свалил 62 самолета през войната. Трябва да се види. Ама някой друг път ще да е – дотам са 45 километра. И още толкова наобратно... Не излиза сметката...

Мда – по локатор и пеленгатор, тука нейде трябва да е митницата – Бачевск, опашка, големи навеси, бариери – това е. Спирам чинно на опашката, поглеждам часовника – 45 минути закъснение по технически причини. Работата е наред дотука, ама не се знае колко ще ме задържат тия, пък ония, че и часовникът трябва да се бута един час напред. Абе ще се справим...

Времето е прохладно – идеално за чакане на митница. Опашката е по-малка от очакванията ми, обаче другарите украинци нещо се мотат – тя и системата им е някаква такава – съберат паспортите, върнат ги, прегледат багажите, след малко друг пак ти взема паспорта, пък още по-друг иска да ти гледа багажа... Нейсе.

Е, отиде къде час, че и повечко на изхода на Украина. Айде да видим сега какво става при братушките – там май е малко по-сложен тоя момент. Визи, едно, друго...

Завързваме разговор със симпатичен младеж във възрастен „Пасат”. Пита ме защо не заминавам отпред, а чакам на опашката. Не знам, брат, да не стане проблем нещо. Не, че ми е за чакане, ама пък ако се заядат я митничарите, я някой от автомобилистите... Тука е по-рахат – рано или късно ще стигнем. А иначе и от съседните коли и рейсове ме гледат любопитно – интересен съм им. Няма друг мотор на пункта по това време. А руснаците си пускат и техните хора по каналите за тия като нас, дето са с визи, та това допълнително забавя нещата.

Събеседникът ми е от Приднестровието – натоварил семейството и тръгнал на гости... някъде. Демек е от ония, дето заради тях трябва да заобикалям. Абе какво е виновен човекът – не ги е решил той нещата така. Затова си лафим приятелски и чакаме. А, дойде ни редът – а сега да видим как ще се оправим с бумащината... Попълва се емигрантска карта, а освен нея – формуляр за временен внос на МПС-то – че нямаш право да го продаваш, че трябва да излезеш с него в срок... Бумащини някакви, ама трябва да си ги носиш с теб, че ако те спрат ГАИ-щниките без тях – плаче мамата /и джобът също – тъй съм чувал/. Попълвам си чинно хартиите, попълвам и на още едни хорица със силистренски номера, ама май молдовяни – извадили са българските талони и не могат да се ориентират във всичките цифри там. Получавам си всичките хартии и печати и вече мога да тръгвам. Чак не мога да повярвам:

- Мога ли да вървя /идти/?
- Не, можете да пътувате /ехать/ - ми отвръща усмихнат митничарят. Тю, изложих се – съвсем бях забравил, че има разлика между двета думи и приказвам глупости, за смях на хората.

Изнизвам се от митницата и първите километри по руската земя вече са факт. Интересно е – пътчето е същото хубаво асфалтче, по което дойдох, а цените по бензиностанциите – приказни. 95-тият бензин е на цена от 28-29 рубли. Е, към Москва поскъпна – къде 31-32. Ама кой ще ти го смята – това е лев и петдесет плюс минус стотинки някакви. Май само бензинът им беше евтин на тия хора, ама за това – после.

Е, имам си едно, даже няколко наум за шофьорите и табиетите им. Още ми държи влага това, дето го гледах по новините – касаплък... Та внимавам. И наистина – още след първите 2-3 километра от нивата с ряз изскочи бяла газка, а на шофьора хич и не му мина през акъла да намали, дип че излиза на главен път – може би защото беше зает и усилено си говореше по телефона... Бягах в ляво, теглих му една нашенска и напред. До момента, в който трябваше да се отбия вляво за Брянск, въпреки че табелата ясно показваше: направо „Москва – 500”. Защо ли – ами бях проучил нещата, че около Брянск пътят бил кофти, но доста по-добър от другия – през Железногорск. Квото-такова – вече тръгнах. Абе не знам как е бил оня път, ама тоя си беше зле – стар бетонен път от войната, с фуги и кръпки. Е, дупки нямаше, ама много неприятно се кара по такова нещо с такъв мотор. Пък и оня с бялата газка хич и не мислеше да ми цепи басма – оказа се по-бърз от мене. И той, пък че и други. И отдясно искат да изпреварват гадовете – аз намаля и мина вляво, че да заобиколя трапа и бай Иванич с ладата настъпва колкото сила има, и през трапа, и ме задминава отдясно... Че и BG номера видях - и те BG табиети вкарват. Ама българи ли са вътре – иди ги разбери...

Е, не може всичко да е лошо, де. Имаше и хубави, странни неща. Например – голям жълт знак: „След един километър – кош за боклук”. Бре! След малко – още по-голям знак: „След половин километър – кош за боклук”. После трети знак: „Тука е боклука!”. Да – отбивка със съответният кош и химическа тоалетна. И после – още по-голям знак: „Благодарим Ви, че не замърсихте!”. Дето се вика – коментарът е излишен.

Мда – на война като на война. Ще партизанствам тука май, няма начин. Че и ремонти се появиха – и то доста на брой. Ремонтират мостове, полагат нов асфалт на места. Спират движението, стават опашки. Е, нямам нерви да ги чакам – използвам времето, когато се отичат колоните и газ – на две-на три и рязвам колоната. Ама после е интересно – Жеката подскача по чакъла, дето са го насипали и пускат колоните по него, и аха-аха да ме завлече нанейде – абе страшно си е. Че и дъжд заваля – тю! А и бензинът намалява вече, и е време за зареждане, та спрях да напълня и да облека дъждобрана. Тук карти се приемат, но системата е същата като в Украина – първо плащаш, а после пълниш. Само дето моята карта нещо не мина. Може би мрежата... Не беше тя, ама това щях да го разбера после.

„На Брянск съм” – пиша на Елмарконе. „Карам бавно, вали, има много ремонти”.

„Дръж се, наближаваш!”

И така – борбата продължи, както и дъждът. Хорцата, уютно сгушени в ламаринените си кутийки на колела, си чакаха на опашките и гледаха въпросително към жълтото човече, което се подаваше изпод камарата куфари на Жеката и ги задминаваше в дъжда.
- Млади човече, не Ви ли е студено? – ме попита възрастен човек, до когото спрях, за да се размина с поредната порция насрещни МАЗ-ове.
- Напротив! – отговорих му накратко, защото не ми стигаха знанията да му обясня, че въпреки дъжда и студа, се пържа в собствен сос и ми е такава жега...
- Абе студено си е, то лятото свърши вече – замислено каза човекът. Е, оставих го да си живее в заблуда и продължих да изпреварвам колоната...

Така, така – аз ги рязвам докато чакат на опашка, после те, силно ядосани, бързат да ми го върнат – еле па тия с ладите – те се оказаха най-напористи. И тия с джиповете, де, ама тях си ги знаем – имаме си ги в България колкото искаш. Тия, с бързите лади са интересни – настъпват ги като за последно, явно искат да докажат на колегите си с „иномарките”, че руската техника ги превъзхожда... Знам ли... Е, пазех се успешно от всички. Добре поне, че дъждът спря и небето се поразчисти. Стана по-топличко, ама нямаше за кога – денят си отиваше вече. Поне ремонтираните участъци станаха повечко и се пътуваше по-лесно. Абе колкото наближаваш Москва, толкова се подобряват пътищата.

Време е за последната зарядка – някъде около Калуга. Мда, умората взе да си казва думата – е, ще издържа, нали починах по митниците. Мина ми през акъла да търся да преспя някъде в тая Калуга, че да видя на сутринта музея на Циолковски и руската космонавтика. Абе ще го мислим на връщане...

Спирам на поредната бензиностанция – този пък е голяма – с магазин.
- Не Ви ли е студено – полюбопитства русото миньонче на касата /много ми хареса тая женица, ама следващите събития тъй ме ядосаха, че съвсем забравих да я поразпитам що за човек е.../.
- Абе не, даже е жега...

Е, тука няма начин да не приемат карти. „Да, приемаме” Но се оказа, че баш мойта карта пак не ще и не ще да мине... Ами сега? Платих в брой, ама как ще си плащам хотел и т.н, ако няма да минава тая пуста карта и занапред? Сащисах се – давай да звъня в банката в България, та да видя каква е белята! Мда – оказа се, че цялата информация е записана на чипа на картата, въпреки че има и магнитна лента. А руснаците се опитват през лентата да я четат и затова не става. Значи да знаете – ако имате път нататък и искате да се разплащате с карта, непременно питайте дали приемат карти с чип – оказа се, че на доста места имат ПОС устройства само от стария тип за магнитни ленти и тогава картата няма да мине.

Фиу-у-у-у! Проблемът не е в нашия телевизор. Ама съвсем забравих за миньончето касиерче. Но реших да съблека дъждобрана преди съвсем да съм се опържил и да извадя най-накрая телевизорчето, че без него в Москва как ще се оправя, пък и то посред нощ. Да, стъмва се вече, а на това отгоре... токът на бензиностанцията изведъж спря и съвсем тъмно стана! И още по отгоре – оказва се, че захранването за телевизорчето съм го сложил така, че като го включа, няма да мога да завизам надясно – дългата букса опира в чантата на резервоара. Значи трябва да извадя инструменти и да го наглася. А докато го глася...взех, че се спънах в тъмното, и се нанизах право на капака на левия куфар... Прас! Ами сега?

Мамка му! Защо просто не я откачих тая чанта – и без това там е картата, а в тъмното – какво ще видя на нея! Мамка му пак! От трите панти, на капака, две ги писах фира... Абе уж се заключва, държи, ама знае ли човек. Пък и пустите му руснаци нямат ластици по бензиностанциите, че да го вържа. Ей тъй, нямат – даже не са и чували за такова нещо. На три места спирах, и най-накрая се отказах – ще ме носи. Е, занесе ме, и ме върна.

Ядосах си се на акъла, събрах си боклуците и бих копчето. Давай, че има още 150 километра, а вече е тъмно, пък с моите четири диоптъра и половина, че и астигматъзъм на това отгоре, трудно се кара мотор нощем. Поне пътищата вече станаха хубави – прилични на магистрала, времето е ясно и сравнително топло... Да, ама се наложи да се мине през няколко предградия с кръстовища, светофари, задръствания и катастрофи с главни участници тлъсти G-класи. Внимавай, Павлине, че само една грешна стъпка и после цял живот мъртъв!

Наближаваме, наближаваме! Телевизорчето сочи пътя, само че иска да ме кара на някакъв площад „Гагарин”. Абе не съм за там, бе! Аз адрес съм ти дал, ти къде ме хвърляш! Мда, ето го и внуковският Ту-104, ето го след малко и МКАД – московското околовръстно – камионите почнаха да се отбиват. Сега си знам – по МКАД вдясно и после търся Проспект „Мира” някъде... Да, ама телевизорчето реши, че трябва да ме прекара през центъра. Абе ей, не ща бе! Ама как се спори с телевизор, а? Решавам, че ще му повярвам, къде ще се мотам в полунощ по МКАД-а, че да се боря с камионите... Иха! Още повече почвам да му вярвам, като стигнах тоя площад „Гагарин” и то даде ново направление. Че ми пише и коя лента да хвана, че и табелите отгоре познава. Бре, то умно ще излезе това нещичко! Евалата!

А телевизорчето продължава да си ме води нанякъде. Широките проспекти са пълни с коли. Голямо движение, значи – напират отвсякъде, много светофар, много нещо. Внимавам много и не се правя на отворен. Спирам за момент да се полюбувам на гледката – Москва река, кремълските кули, звездите... Величествено! А, за снимки ще питате – ами нямам. Малко е трудо да спреш в тоя трафик посред нощ и да търсиш апарат, че да го извадиш пейзажа на кадро... Абе кефя се – поне се напълни душата! Пък телевизорчето, оказа се, е решило баш през центъра на средата да ме прекара. На едно място даже не го разбрах, та прецаках маршрута, ама се усетих навреме и с малко странни маневри се върнах където трябва. А мястото – като тръгнах да се разхождам по светло, ми се видя познато – баш пред „Большой театр” съм решил да се загубя – досами Червения площад! Ама кой да ти знае в тъмното... Ей, много впечатляваща е тая Москва, трябва да се види!

Продължавам внимателно да се промъквам по светофарите и да си търся посоката. А, телевирочето каза, че вече сме стигнали – Проспект „Олимпийский” и улица „Дурова”. Тук се намира комплекс „Олимпийский” – огромни зали и басейни, строени за Олимпиадата през 80-та година. Тук някъде е и моето хотелче – ама къде ли е точно... Минавам покрай бариерата и тръгвам да обикалям. А обиколката е голяма – комплексът е на три нива... Насам-натам – няма хотел... Пък и кого да питаш в един през нощта... Разни почерпени хорица излизат от разни казина, ама и те не знаят. Намирам охранител на една от сградите – обяснява ми човекът. Ама пак нещо не стана – насам, натам – нема! Палих, гасих Жеката, обикалях... Могорът отиде на 100 градуса в студа. Мамка му и хотел! Уж тука трябва да е, пък го няма. Влизах, излизах покрай бариери и прочее... Най-накрая отнякъде цъфна едни зъл дядка и почна да ме овиква:
- Ти, къв си тука, кво обикаляш с тоя мотор, аз те видях, ти събори тука тия колове с тия куфари... Сега ще ти запиша номера, пък ще видиш ти...
- Чакай, дядка! Я кажи тука къде е хотела?
- А, влизаш на тая бариера, отиваш там, спираш онам и еди къде си навътре...
- Е, разгеле!
- Ама си вземи талонче на входа, че да си платиш паркинга...

Това последното не го разбрах... Отново минах покрай бариерата и влязох. И там, още по-навътре, покрай едни други прегради и прочее, най-накрая намерих на едно кьоше врата с надпис „Отель „Олимпийский”. Честито, добрахме се, Жека!

Хорицата си спяха третия сън, когато се разхлопах. Сигурно са ми теглили някоя /щото аз я свърших тая работа наум по техен адрес/, ама после се запознахме – читави момчета излязоха. Появи се охраната /Стьопа/, събуди администратора /Макан/ и давай да се настаняваме. Да де, ама се оказа, че не са чували за моята скромна личност, въпреки че си направих резервация по мейла, пък и потвърждение получих. След малко разправия, се оказа все пак, че имат свободна стая като за мен /двойна, в която да ползвам само едно легло/ и пренесох багажа. Е, стаите не са кой-знае какво, банята и тоалетната са общи /не е най-приятното преживяване да се ползват/, но като цяло бива - за 60 лева на ден в Москва, и то на прилично местоположение за моите цели /метро, билетен център, Комсомольская площадь – там са гарите за Подмосковието, които ще ми трябват/. Само дето нямаше храница включена в цената, ама то не може всичко на таман да е. Пък и късмет извадих, че не ми пратиха съквартирант – абе общо взето – доволно.

Само с паркинга имах малко разправия – уж охраняем, уж платен, пък трябваше да зарежа мотора малко далечко от хотела. Абе аз инат – викам „Искам да е тука мотора”, а Стьопата разбран излезе и накрая се огъна – „Слагай го там на велосипедната стоянка до входа, заключвай го и лягай. Аз ще го наглеждам, пък и от твоя прозорец се вижда – завит е, на сухо е, какво да му е!”. Абе не излезе баш тъй, ама и за това после...

Взех един душ /по-скоро студен, че нещо им се беше бъгнала водата/ и хайде в кревата, че да се наспивам, пък да ставам рано, че не съм дошъл тука да спя, я – колко неща има да се гледат – не е истина!

А, статистиката ли – километри на часовника – 86819, а за деня 871.



27.08. – Пръв ден в Москва. Изсулвам се нейде към осем от кревата, мия очите набързо и хуквам навън. Задача номер две – да купя билет за МАКС-а /билетните каси са точно на гърба на хотела/. Задача номер едно /почнах с две, защото беше по-удобно/ - Ваганьковское кладбище. Какво е това, може би ще попитате – не е световна забележителност, няма го и в масовите турове за такива като мен. Накратко – гробище... Там, там трябва да отида!

Хващам метрото и – там. Занапред основно с метрото ще се придвижвам, за да спестя време и най-важното – да се оправя с ориентацията. Пърнво трябва да си намеря метростанцията – „Проспект Мира”. Откривам я сравнително лесно – близо е до хотела, само на две пресечки. Метрото е много пищно, тържествено някак и няма много общо със софийското – е, с изключение на влакчетата – и нашите са същите Удоволствието струва 30 рубли – абе колкото кило бензин – демек лев и петдесет кажи-речи.



Ориентацията вече е лесна - като вляза в някоя метростанция и видя картата, веднага мога да се оправя къде съм и къде трябва да бъда. Затова бързичко намирам станция „1905-ого года” и се измъквам на бял свят, и тръгвам да търся точка първа и може би най-важна за душата в това начинание – гробът на Владимир Висоцки!



Да, намерих го, както е видно. Това е първата снимка, която направих в Москва... Ако не се бяхме разминали в годините, може би щях да отида в театър „Таганка”, за да го видя на живо. Но, знаете ли, хората, които са го познавали казват, че не могат да си представят Висоцки остарял... Казано честно – и аз не мога... А иначе сега трябваше да е на седемдесет и пет...

Тук, точно тук се е стекла половината Москва на оня 25.07.1980 година. Тогава, когато стандионите на провеждащите се Олимпийски игри са се опразнили... Защото хората са дошли да го изпратят...

Абе каквото и да си говорим – велик! Коленичих до него, оставих му цветята, които му бях донесъл... Незнайно защо в съзнанието ми изплува оня негов стих:

„На братских могилах не ставят крестов
И вдовы на них не рыдают.
Здесь кто-то приносить букеты цветов
И вечний огонь зажигает...”

Голам, велик, невероятен! Почивай в мир, Володя! Радвам се, че успях да те посетя...


Следваща спирка – Ходынское поле. Естествено - пак с метрото. Малко лутане, докато го намеря въпросното поле, но все пак - открих го. Да, ама това, дето очаквах да го видя, нямаше нищо общо с това, дето го намерих там. Какво исках да видя ли – ами една камара железа... Абе за вас железа, ама за мене – машини. Ако трябва да доуточня – там се е намирало първото московско летище и там са били изпитвани прототипи и легендарни самолети... С течение на времето, след като вече не се използва, се превръща в авиационно гробище насред града, а съответно и в апетитен парцел за строителство. И точно това правеха другарите в момента – строяха нашироко и ни една от очакваните машини не беше там... После разбрах, че са ги разпратили по различни музеи в Русия /някои от тях/ или са ги нарязали – повечето... А там е имало уникални прототипи, единствени в света... Жалко...



Следваща спирка – московското „Илиенци”. За парцалки ли, ще попитате... Абе не, даже не знаех, че това, дето попаднах там е някакъв еквивалент на „Илиенци”. Ама нашенското бледнее пред тяхното – огромни халета, стотици метри коридори с павилиони със всякакви стоки /китайски естествено – то така стана, че което не е китайско е менте/. Какво правих там ли – отидох да си купя мечтания телефон – оная водо-, ударо-, дуракоустойчива машинка, която носих повече от десет години и не се произвежда от 2001 година насам... Ericsson R310. Бях набарал някакви сайтове, които твърдяха, че ги предлагат – оригинални, шведски, в кутията... Е, след много търсене и питане в московско-илиенската цигания, най-накрая намерих заветното павилионче и се докосках до мечтаната кутия, за да разбера, че... ами, че предлагат същите китайски пластмасови боклуци с формата на желания телефон, дето могат да се купят по четири за долар в нета. Само дето тия търгаши им търсеха къде 300 лева... Абе мошеници има навсякъде, а щом и балъци има, значи ще им върви работата... Теглих им една наум и си тръгнах.

Не беше много рано, но и не беше много късно, затова реших да се разходя покрай Кремъл. Хванах метрото и айде нататък. Само дето вече бях закъснял – пет часът минаваше и нямаше смисъл да влизам – те и нямаше да ме пуснат. Затова реших да обиколя покрай Кремъл, та да видя отвън какво е, а пък утре ще гледам вътре. Да, внушително е – минах първо през Александровский сад с вечния огън:



Завъртях се покрай Москва-река:



Нащраках разни гледки:









И хайде на Червения площад, покрай събора „Василий Блажени”, дето му викам „Бонбонената църква”:






На самия площад обаче, се оказа, че строят голяма сцена, по повод на предстоящия световен фестивал на военните оркестри „Спаская Башня”. Той щеше да започне когато аз трябваше да си тръгвам, но отсега бяха захванали да градят – и съответно бяха отцепили голяма част от пространството... Затова щракнах самата башня отдалеко, и хвърлих едно око на текущото местообитание на другаря Ленин – утре щях да го обиколя обстойно.





Видяхме се с другаря Путин:



Каза, че той – ПУТин лично се срещнал с КУРникова и се разбрали кой какъв е...


Щеше ми се да видя и гостиница „Россия” /ако сте гледали филма „Мимино”, значи знаете за какво става дума/, но за съжаление разбрах, че са я съборили няколко години преди да успея да посетя Москва... Здраве да е.

И нещо ми дойде в повече това обикаляне, затова реших да се прибирам и да поспя, а утре вече да обикалям както си трябва.

Затова – за днес толкова, утре – пак...



28.08. – понаспах се, дето се вика, тръкнах зъбите, погледнах Жеката – отлежава си, момчето – метрото и айде пак на Червения площад. Днес решавам да разгледам Кремъл отвътре. Ама преди това – да се видим с другаря Ленин на живо /тъй де - само аз на живо, а той – не чак толкова/.





Ама задачката се оказа малко по-трудна отколкото си я мислех – заради тия строения покрай тоя фестивал, трябваше да заобиколя откъм изодзадзе и да се наредя на дългите опашки към подстъпите за мавзолея. Оказа се, че мерките за сигурност са като за концерт, да речем – там барем хиляди живи хора пазят, а пък тука – само един, и то на туй отгоре – умрял. Абе какво ще му се случи на умрял човек, си мисля, че да не ми дават да си вкарам покрай него раничката с половин кило минерална вола... Ама ячката мамаша на входа беше на друго мнение – „Там отиваш, оставяш, плащаш и влизаш... И никакви фотоапарати, телефони и прочее!”. Опитах се да прекарам раничката под якенцето, ама не стана – мамашата е хем яка, хем нахакана – дето се вика – ако ме хване, ще премете с мене площада, даже ще го прекопае... Е, огънах се, няма как – оставих всичката техника, минах през детектора /все едно, че съм на летище, само дето тука е по.строго/ и хайде покрай Кремълската стена. Вярно, не е добре да им се смущава вечният сън на тези хора – а някои от тях исках да ги навестя. Смъкнах шапката и закрачих тихо, за да не ги тормозя – Сергей Корольов, дето им направи ракетите, които още изкарват всичко, каквото трябва към космоса; Доброволски, Пацаев, Волков – момчетата, дето загинаха заради един неизправен клапан; Юрий Гагарин, Владимир Комаров... А за маршалите, академиците и прочее няма какво да говорим – тук са. И другарят Сталин е тука – нали известно време е отлежавал вътре в мавзолея под покрив, ама са го заровили после...

Почетох ги “моите хора” и тръгнах навътре към мавзолея. На подстъпите, вътре в коридорите, на всеки ъгъл стоят снажни момчета в униформа. Помислих ги за восъчни фигури – някак бледи ми изглеждаха, леко мъртвешки такива – такова е осветлението там... Идеално се вписваха на фона на черния гранит... Само дето изведъж восъчната фитура вдига ръка и немигайки ти показва накъде да ходиш... Очите още не са свикнали с тъмното, гледам си в краката, за да не се спъна по стълбите... И докато се усетя, вече съм минал половината саргофаг на другаря Ленин... И той такъв жълт един, и човек почва да се чуди – да не вземе да смигне или да махне с ръка като тия войничета... Восъчен ли е, не е ли – иди го разбери... Абе истински трябва да си е другарят Ленин – ама свършил се е, завалийката, смалил се е един такъв – ми то не е лесно да те обикалят хиляди хора на ден, кажи-речи сто години почти – сигурно му е писнало и на него...

Майтапя си се аз тука, ама не е тъй – хич не е смешно, като се намериш вътре – величествено някак, траурно-тържествено едно такова. Хем направено да те стъжни, хем да те рестектира, хем си викаш, че определено е по-добре да си отвън, отколкото вътре и да лежиш там, пък дори, и Ленин да си... Е, не сколасах да видя Георги Димитров навремето, ама здраве да е. Тя патологията е умряла работа – както казва една моя позната, медик.

Излизам на светло и ми става едно хем приятно, хем топло, хем си викам – видях го какво ще да е на оня свят – студено и тъмно, само някакви мумии се мяркат. За да разбере човек приживе какво ще е отатък, май трябва да мине през мавзолея... И хайде да разгледам Кремъл отвътре. Удоволствието струва около 15 лева, ама само да се разхождаш вътре. Ако искаш да посетиш отблизо разните му събори и музеи, съкровищници и прочее, цената скача много. Аз се полакомих да вляза в Оръжейната палата, обаче бързо се разкандърдисах – работата отиде над 50 кинта – много прехвърлях бюджета... Та се задоволих само с разходка из Кремъл и надлъгване с някакви жълти туристи с дръпнати очи – ама японци ли бяха, китайци ли, корейци ли /тия последните особено много ги намразих, ама това са други бири и не касаят този пътепис – ако се чудите защо, вижте какво писах отначало за 11.08.../. Та тия дръпнатите и жълтите щъкат навсякъде – един се появява отнейде и след него целия жълтав дръпнатоок гъмжиляк – и всичките държат да се снимат, ама един по един... Абе мам... таковата де, каквито сте там – ако сте японци, я да дойдат един-двама, та да ми настроят карбураторите; пък ако са китайци – да ги питам аз що опропастиха всичко хубаво с китайски ментета; пък ако са корейци – тях ще ги псувам и ще ги подритвам до Корея чак... Ама нали казах – това са едни други бири и не са за тука...











Това е на другаря Путин хеликоптерната площадка:









И тъй – обиколих напред-назад, позамотах се измежду позлатените събори и видях, че нямам какво повече да видя – половината Кремъл беше затворен, пак може би заради този прословут фестивал. Другата половина – заприщена от полицайчета, дето размахваха заплашително палки – не ти дават да ходиш където си искаш, ами трябва да им играеш по буквално по свирката – а си слязъл от тротоара, я милицаят надул оная ми ти пищялка колкото сила има...

Взе да ми затъпява, загорещява и реших, че ще тръгвам нанякъде. Излязох вън и в този момент чукна СМС от Елмарконе – „Днес съм свободен, искаш ли да ходим в парка „Горки” да пием бира?”. Чудесно – хем исках да отида в този парк, защото там е „Буран” – руската совалка; хем ми се щеше да се запознаем най-накрая с Елмарконе и да пийнем биричка. Оказа се, че съм точно на мястото, където ще се срещнем – станция „Театральная”. Ето и малко снимки от там – „Большой театр”:



„Малый театр” – на кьошето срещу „Большой”.



Государственная дума – парламентът:



Нулевият километър на всички руски пътища /то пък едни пътища.../:



Тука някакви хорица хвърляха монети и нещо май си пожелаваха, а отстрани дебнеха едни други хорица - леко поопърпани, и бързаха да приберат парата от земята...



Купих някакви дреболийки за спомен от Москва и ето ме на самата станция. Намерихме се с Елмарконе – за пръв път се виждаме на живо. Толкова му досаждах с лични съобщения по повод на това пътуване. Ще ви го покажа на снимка, а ако той реши – нека да сам разкаже нещо повече за себе си.



Следобедът го прекарахме в парка „Горки” – ето го и „Буран”, ето ги и градините на парка. А ние лежерно си подпийвахме биричка, прибягвахме до близкия магазин, за да заредим и събирахме слънчице за зимата, и зяпаме московските девойки /еле па я/, дето се препичат на брега на реката.



„Знаеш ли” – казва ми Елмарконе – „Тук съотношението жени към мъже е 3 към 1!” Бах мааму, си мисля – тук ще да е рай...

„А погледни им младежите – две трети от тях приличат на гейове – едни нежни такива, русички... Абе класически... пед... Затова има недостиг на мъже тука.”. Като се замисли човек – така си беше...

Не знам за жените /е, хубави бяха, не мога да си кривя душата/, ама на мен ми се пиеше бира с компания – да се припичаме на слънце и да си върви лафът. Но според Елмарконе, бирата им не става. Затова пихме вносна – отбелязахме повода, дето се вика. Ама тук са ги поамериканчили – минават едни внушителни момчета и дискретно предупреждават, че е забранено да се пие на обществени места. Затова в Русия вече няма обществени места... И покрай тия забрани се запознахме с един от местните пройдохи... Пичът ни услужи с хартиен плик, та да си крием бирите. Заприказвахме се, тичахме до магазина за още бира... Обогатих си речника с някои нови за мен мръсни думи. Обогатихме и мирогледа на пройдохата, като му разяснихме теоремата за масовия цикъл или как се зацикля на маса... Ако решите, че ще ви е интересно, мога да я формулирам достъпно.

Внушителните момчета пак наминаха и отново ни отправиха забележка – този път леко по-остра. Трябваше да спираме да пием май...

Криво му е на Елмарконе тука без мотор. Скъпо удоволствие е това в Москва – гаражът е голяма тесла, наемите са нечовешки по нашите възприятия... Абе да сме живи и здрави – мотори под път и над път...


Полюбувахме се пак на градините и фонтаните:







Неусетно се стъмни и трябваше да си тръгваме. Не ми се искаше да замръквам пеш по московските улици... Елмарконе услужливо ми показа една книжарница, от която исках да си купя някои литератури по хобитата. И после се разделяме по живо, по здраво. Изключително приятно ми беше, че намерих сродна душа толкова далеч от къщи! Наздраве, приятелю! Като се появиш насам, обади се да почерпя този път аз – бирата е от мене!

Хотелът ме чака. Неприятна изненада – Жеката е гол... Някой е свил покривалото посред бял ден... Мамка му!

Не ми е за това покривало – то беше старо и на дупки, ама да не изчезне самата машинка и тя, че с какво ще се прибирам в България, а?
Според Стьопа /охраната/ - свили са го „бамжи”-те – някакъв чешит московски клошари, та да се завиват. Абе халал да им е, само да не ми пипат мотора. „Няма страшно!” – вика Стьопа, ама мене от това „Няма страшно!”, най ме е страх...

Трябва да си платя паркинга. По план-скица струва около 13 лева на ден. „Там, отсреща има гише” – вика Стьопата.

Оказва се, че съм влезнал инкогнито – помните ли, че обяснявах как заобикалях разни бариери? Обясних надълго и нашироко кой съм и какъв съм, откъде съм и за къде съм и се оказа, че хората хабер си нямат за мене. Паркингът е на комплекса, хотелът няма нищо общо, на това отгоре съм ядосан - въпреки че паркингът е охраняем, изчезна чулът на мотора... Пичът в гишето упорито се опитва да ме отпрати с думите: „Щом си влязъл и не сме те усетили, заминавай! Както си дошъл, така си отивай – тука е Русия!”. Абе нали съм си Тома Неверни – за да избегна евентуални проблеми, решавам, че все пак ще плащам... Е, стигна се дотам пичът да вика шефа си, та да се справи с казуса – аз искам да давам пари, той не ще да ги вземе... Будала си, Павлине и туй то! Шефът естествено рече, че трябва да се плаща... Ама не можело сега, трябвало да си платя когато си тръгна, щото нещото, дето щели да ми го дадат, за да се вдигне бариерата, важало половин час... Абе, я си берете ваш’та лайка, аз ще си ходя в други ден, в четири сабалям, знаете ли какви пари ще ви дам баш по него време, а... Ще фанете на Жеката пушека!

Казвам на Стьопата да хвърля по едно око на машината и бързам да се наспивам, че утре трябва да стана рано и да отида до музея на ВВС в Монино – на петдесетина километра от Москва. Малко по малко кефът се добира до кулминацията на мероприятието. Но дотогава има още време... Засега – лека нощ!



29.08 – Монино ме чака. Така съм направил сметката, че малко след десет да бъда в музея. За целта трябва да хвана електричката дотам. Наблизо е – на една спирка с метрото се намира Комсомольская площадь – площадът с три гари, от където тръгват електричките в моята посока – и за Монино, и утре – за Жуковский. Днес трябва да тръгна от Ярославский вокзал. Електричките са подобни на нашите възрастни четиривагонни влакчета, които все още се търкалят насам-натам по близките направления – серия 32.00 /правени са в един завод/. Само дето техните са по-нови, по-дълги и по-просторни /междурелсието им е по-голямо – търкалят на 1520 мм, а нашите са 1435 – ако ви е интересно, де/, ама нямат кенеф – ако имаш зор, ще стискаш. Или ще слезеш да си свършиш работата, пък ще се качиш на следващата – вървят като градски транспорт.
Повозих се, поогледах се – гледката е подобна на нашенската – колкото се отдалечаваш от столицата, толкова повече пейзажът се скапва... Но все пак– в България разрухата е в пъти по-голяма... „Гордея” се, че сме ги надминали руснаците поне в едно отношение – да опропастим това, дето сме го създали...

Пристигам на спретнатата гаричка в Монино. Докато се оглеждам, двама младежи учтиво, на разбираем английски ме запитаха:
- Извинете, как да стигнем до авиомузея?
- Момент, ще трябва да попитам, че не съм оттук...
- А откъде сте?
- България!
- Ние сме от Словакия, ама не знаем руски, а тук никой не знае английски...
- Дишай правилно брат, попаднал си на когото трябва!
Поразпитах, обясниха ми и поведох момчетата. И те са се закрастили по металните птици. Днес в музея, утре – на МАКС-а.
Насам-натам – ето я и целта:



Пак ще реша да не се впускам в подробности – нали е мотофорум. Само ще постна няколко снимчици на някои уникални в световен мащаб машини:


АНТ-2 – първият съветски целометален самолет – 1924 година:



АНТ-25 – тоя, дето Чкалов го е закарал до Америка за пръв път без междинно кацане:



Легендарни машини от Втората световна война:

Ил-2 - Летящият танк, на когото фрицовете са лепнали прякора "Черната смърт" - имало е защо:



Р-63 "Кингкобра" - американска машина, получена по "Ленд-лиз"



Ла-7 - машината на Иван Кожедуб:



Първият руски ракетен изтребител - БИ-1:



А вън - реактивните чудеса!

М-50 – единствен в света и уникален за времето си:



Оше по-уникалният Т-4 /100/:



Най-големият хеликоптер в света до момента – Ми-12 – също единствен екземпляр:



Ту-114 – най-големият и бърз турбовитлов лайнер за времето си. Този тук е прототипът, който е возил Хрушчов до Ню Йорк през 1958 г. – скрил е всички възможни американски шапки.



Ту-144 – любима машина и до нея МиГ-21 „Аналог” – също уникален и единствен - само дето на снимката е нейде зад Су-то на преден план:



Както и Ла-250 „Анаконда” – прехващач с уникални възможности за времето си:



И малко снимки от тръните – отново любими машини, които чакат реставрация:

Ан-10:



ВВА-14 – вертикално излитаща амфибия – нищо друго подобно не е правено в света:



Камара МиГ-ове, Су-та и всякакви други неизброими...





И тъй нататък, и тъй нататък... За съжаление любезните домакини бяха опънали едни въжета и не можах да разгледам отблизо интересуващото ме, но за сметка на това другарите западногерманци, които обикаляха редом с мен, охотно прескачаха телта и се вряха къде ли не, за да снимат, а руснаците не можеха да се справят с тях – беловласи дечковци... Море, ако беше 43-та година, да ги видя тия германци на руска земя, ама сега – и тук криворазбрана толерантност...

Както и да е – приключих по-бързо, отколкото очаквах, с музея – сигурно тия въжета бяха виновни. Нащраках каквото видях, намерихме се пак със словаците и хайде обратно към гарата. И докато се лашкахме в електричката към Москва, момчетата споменаха, че ще посетят музея на космонавтиката, който се намира на ВДНХ – демек на три станции от моята. Късмет! Давай да ходим, викам, а те – не! Първо трябвало да ходят да обядват в хотела си. Е, аз съм над тия неща – като се добрахме до Москвата, набързо им обясних откъде да си хванат влака на другия ден и бегом – в музея на космонавтиката! Дето се вика – това ще ми е бонуса, за сметка на музея на Циолковски в Калуга, дето не можах да го видя.

И понеже задръстих форума със снимки, пък има още бая - тука са всичките от Монино - ако са ви интересни хвъркати железа от едно време:

http://palio77.snimk...776329.31582261

И тъй – оказа се, че съм попаднал в цял парк, свързан с космонавтиката, който е в основите на този импозантен монумент:



Наистина тук имаше всичко, свързано с руската космонавтика – от първите ракети:



Спутник 1:



Спутник 2 – с кучето Лайка вътре:



Ето ги Белка и Стрелка – първите живи същества, които са се завърнали на Земята след космически полет – самите те, препарирани:



И Гагарин, естествено – лични вещи, скафандър, космически кораб и т.н.





И на Корольов нещата са тука:



Луноход 1:



Станция „Луна 16”, заедно със спускаемия си апарат и пробите, които е донесла:





Камъни от Луната:



И нашето момче – Георги Иванов е тука:



Станция "Мир":



И тъй нататък – ако решите, че ще ви е интересно, всичките снимки са тук:


http://palio77.snimk... ... 1.31582324

Всичките му скафандри, кораби, станции, марсиански и венериански експедиции и прочее, и прочее...

Дето се вика, пак си стигнах точката на насищането с кеф. Затова се отправих към хотелчето – да си събера спомените и да си почина, че утре ме чака кулминацията – Московски авиокосмически салон!



30.08. – днес е големият ден – МАКС! Набързо се оправям и изчезвам в посока към Комсомольская площадь – този път на Казанский вокзал. Както се очаква, има опашки навсякъде, а влакчетата са препълнени – за всички тук МАКС е голямо събитие! Така си е – световно! Организаторите са се постарали да осигурят допълнителни влакчета и автобуси, които извозват любопитните от гарата направо на самото място. Както и необходимия брой полицаи, защото определено си има нужда – тълпата е голяма...
Та така – лашкане с влакчето, блъскане на опашките, мачкане в рейса – ама кой обръща внимание на тия неща... Отивам в Жуковский, „Раменское” – легендарната авиобаза, доскоро секретна и недостъпна. От тук са излитали за пръв пъг почти всички експериментални машини...
Преминаваме през градчето – движението е отцепено за нас. Подходът към базата е дълга алея, наситена със снимки на заслужили конструктори и летци-изпитатели – като едно време. Наближаваме, значи! Ето ги и първите стоянки с едни стари машини, дето отдавна не са мърдани, ама са си комплектни.
Още малко и вече съм пред КПП-то. Скъсаха ми билетчето и хайде вътре! Е, тука вече съм в свои води – веднага се захласвам по наземната експозиция.


А във въздуха полетите са започнали – белгийците вече въртят техния F-18.



Щраквам отдалеч МиГ-3 – легендарният защитник на Москва от войната:



И се набивам между изложените машини:

А-380:



Ил-76МД-90А:



МиГ-35:



Су-34:



Ту-160:



ВМ-Т „Атлант”:



Докато стигам до любимеца – Ту-144:



Тук трябва да се кача, задължително! Е, качих се – наложи се да почакам доста време, но се добрах:





НЯМА ТАКЪВ КЕФ!



А междувременно въздушните демонстрации набираха сила:


ПАК-ФА Т-50 и Сергей Богдан:




„Беркуты”:



„Стрижи”:







„Русские Витязи” - камбана:



Съжалявам за качеството, ама техниката ми определено беше слабичка, пък не съм и никакъв фотограф. Хората бяха дошли с обективи колкото половин човешки бой... Тука са всичките снимки от тоя ден:

http://palio77.snimk... ... 2.31582494

Много имаше за гледане и много пропуснах. За един ден няма как да го види човек всичкото. Не че няма още два дена – ама аз утре трябва да тръгвам. А и времето се скапа, и апаратът отказа... Работата е ясна – след две години, живот и здраве – пак насам! Дай Боже да мина и през Фарнбъро, и през Бурже... /май ставам нахален, а Боже?/. Абе каквото дадеш, все ще е от полза – каквото не достига, от мене ще е. Договорились!

Какво да обяснявам надълго и нашироко – речникът ми е беден, за да опиша как се чувстваше душата в този ден. Незабравимо! Ама пак някъде в нея си стоеше горчилъкът, заради тия пусти корейци…

И така – всяко нещо си има край /само луканката има два края, ама и нея ще я изядем/. Полека-лека поех по обратния път – блъсканицата, автобусите, електричката, метрото и хотела... Ежедневие май стана вече. Значи, налага се да си тръгвам – колкото и да не ми се иска... Добирам се до хотела. Пътьом си купувам някакво пиле на грил от близките барачки-дюнерджийници. Жеката дреме под навеса, Стьопата застъпва на нощното си дежурство. Хапвам набързо, оправям хигиената и се мушвам под одеалото. Сънят нещо не идва... Решавам да се приспя с телевизия – Силвестър Сталоун в ролята на лейтенант Кобрети раздава правосъдие... Бах мааму – това е първият филм, който съм гледал на видео – беше някъде 1986-та, а видеото беше търновска сглобка с гръмкото име „Bitova” – лицнз на „Самсунг” в ония времена – а, самсунгът е корейски, нали. Тук е време пак да напсувам ония гадини... Не ме питайте защо...

Лека нощ – утре трябва да се става в два... Айде от мен да мине – в три и половина...



31.08. – Телефонът напомня, че е време да ставам, очите се отварят с мъка, а на мен като цяло хич не ми се изплъзва от юргана. Ща, не ща – трябва да тръгвам! Помързелувах още малко, ама то времето си тече – ставай, Павлине, че трябва да събираш багажа! Някак неохотно свършвам тая работа и хвърлям поглед навън – мда, кофти. Вчерашният дъжд се е усилил, градусите вън са не повече от пет... Познаха метеоролозите, дето предупреждаваха, че щели да се срещнат два буреносни фронта баш по моя път. А това означава, че трябва да скоча в дъждобрана още сега.
Смъквам куфарите и долу ме посреща Стьопата – гледа си работата, човекът. Окичвам Жеката и се опитвам да изгоня подло прокрадналата се мисъл: „Дали ще запали сега, а?”.

Врът-врът-връ-ъ-ът, връ-ъ-ъ-ъ-ъ-ът, вр... Мамка му! Няма да стане!
Изчаках малко за втори опит... Врът-врът-връ-ъ-ът, връ-ъ-ъ.... МАМКА МУ! Жека, я се стегни! Баш тука, на 2500 километра от къщи да ми правиш магарии!

- Стьопа, дай една цигара!
- Ама ти нали не пушиш?
- Ей сега вече пропуших!
- Спокойно, бе човек, давай да бутаме...

Обяснявам, че с бутането е мисия невъзможна – не стават така тия работи. Той не вярва – упорит е, ама знам, че не е това начинът. Фасът свърши, надявам се, че след като запалих, ще вземе да запали и Жеката:

Връ-ъ-ът, връ-ъ-ъ... Хлъц!– това беше. Очаквах да чуя само едно звучно „Тряс!” от свещите и да разбера, че няма да мръдна оттука. За късмет „Тряс!” нямаше. И пак за късмет, загледах съседната сграда, където вървеше усилен ремонт – нищо, че беше четири и половина сутринта. Надеждата умира последна!

Отивам при пичовете и обяснявам ситуацията. Късмет – оказа се, че имат точно каквото трябва – мощен акумулатор и кабели. Ама и те искат да бутат – това май е всеобщо заболяване там...Едвам успявам да им угася ентусиазма – не става, момчета и това е! Ама с кабелите стана – ток от една „Газела” и Жеката бодро изрева!

- Благодаря, момчета! Живи и здрави!
- Ще си купуваш японска техника, а? – хилят се пичовете...

А на мен въобще не ми е до смях – изчаках Жеката да придобие някакви устойчиви обороти, махнах им за довиждане и се проврях покрай бариерата. А, паркинга ли – е, все пак съм добър човек - няма да будя посред нощите оня, дето трябвало било да му дам някакви пари... Нека си спинка...От всичката дандания и бръмчане щом не се е събудил, значи няма зор за тях. Пък ако има толкова зор за моите пари - да ме търси по необятната руска земя... Айде сега дръж се, Жека! Да не вземеш да ми се счупиш преди границата – утре ми изтича визата и ако я просроча и рекат да ме закопчеят заради тебе, ще ти обадя аз – хвърлям те в драките и тръгвам на стоп!

Измъквам се по Проспект „Мира” и се насочвам към МКАД – трябва да намеря Киевское шоссе, за което по моите сметки би трябвало да свия вдясно по окловръстното. Ама нещо се овъртях – табелите ли проспах, що ли... И хванах левия ръкав... ами сега? Сега то е ясно – само направо! Борбата с тировете започна – на това отгоре в гадния дъжд! Трябваше ми телевизорчето тука, ама не посмях да го закача – хем вали и може да го изгори, хем ще ми изяде малкото ток – оказа се, че му е доста голяма консумацията. Е, то не може всичко да е на таман, нали?

Карах, карах, докато не видях табелата за Киев. Ама откъде минах, докато стигна дотам – никой не може да каже... Стъпах на шосето и реших да намеря бензиностанция да допълня баката. Намерих. А на бензиностанцията – нова беля – предницата беше изпуснала сериозно... Видях аз, че с пристигането ми в Москва се появиха едни тънички следи от масълце на края на хода на ботушите и си викам, че ще ме закара до България. Но явно няколкодневният престой на открито си е казал думата – семерингите съвсем са се окостили и вече не мога да разчитам на тях... Забърсвам коловете – то какво друго ми остава - и се мятам на Жеката. Следваща спирка – Калуга.

Развиделява се. Движението е натоварено. Днес е събота, а това значи, че народът се е юрнал отрано по дачите. Къде са хукнали тя хора в дъжда, бе? Вместо да си стоят по къщите и да си гласят децата за училище /в понеделник им е първият учебен ден/, те тръгнали да ме изпреварват... А работата е сериозна – движението е плътно, всички бързат – и камионите даже. Излиза, че аз съм най-бавен от всички и съответно най-мокър. Така ще да е, тя...

До Калуга се добирам нейде към осем и половина. Понеже знам, че има много ремонти по-нататък /с тая предница не съм за там/, решавам, че трябва да ги избегна и да заобиколя през Орел и затова слизам от главния път и спирам в една бензиностанция да напълня и да забърша коловете. Ама пичовете на бензиностанцията обясниха, че през Орел път няма. Как няма, бе – на моята карта е главен път – червен! Ми тъй – няма. Трябвало да мина от еди къде-си, то там скоро го били направили. Добре де, ама като ми го показаха на тяхната си карта – почвен път... „Няма страшно – направиха го!” Абе от това „Няма страшно!” най ме е страх... Затова решавам, че ще заобиколя през Тула – може да добарам я някой тулски самовар, я калашник – и тук стари вицове...
„И там е кофти, няма смисъл да въртиш толкова” – вика бензинджията. А сега де! Мислих, мислих и най-накрая реших да мина откъдето дойдох. Да де, ама как да се върна на главния път, а? Въртях, суках, питах едни милиционери, а напред, а назад – навъртях едни шейсет километра, а още съм си на същото място. Ща, не ща – ще вадя телевизорчето. Увих го в една кесия, за да не се мокри и хайде по него. Насам, натам – завъртях се през града и се измъкнах. Е тъй е то, ама времето вече е безвъзвратно изгубено – десет минава, а аз трябваше да съм на сто километра напред... Нейсе!

Наближавам Брянск и започнаха ремонтите и опашките. Внимателно, Павлине, че да не стане беля – чакълът, дето са го насипали на участъците е мокър и аха да те хвърли долу. Кофти е. А на това отгоре на първата опашка разбирам, че нещо не е наред с мотора – празният ход държи едни 3000 оборота. А сега ново двайсе! Ако е запецнало жилото или рейката на карбураторите /случвало се е/ -хептен кофти... Ама пусто, не мога да спра да погледна – поради ремонтите входовете на бензиностанциите са засипани с чакъл – а стъпя на него, а съм се отъркалял... Хеле, намерих една с читав подход, че и с навес. Регулирах ниските – дойдоха си. Задържа си ги и така си ги държи до ден днешен. Какво се беше случило, дали от вибрациите е прехвърлил болта – така и не разбрах.

Време е за поредното зареждане – този път платих с картата. И ето я тази гимнастика – казваш една сума, те ти удържат толкова, пълниш, ако не ги събере – сторнират и ти удържат колкото трябва... Играчка. Чукна СМС, че са си взели 500, чукна СМС, че са ми върнали 500, ама не дойде СМС, че са си взели 452,16 – еми да се оправят – взеха ли ги, не ги ли взеха – така и не разбрах. Бърша коловете и хайде пак на пътя под дъжда. А пък той няма никакво намерение да спира – откъдето и да го погледнеш – сиво-черен пейзаж, облаци крепят небето... Нито лъч светлина отникъде... Само една камара бързи лади, които смело подскачат по неравностите на бетонния път, а след тях бързат надяващите се да ги догонят „дальнобойщики” с последни модели МАЗ, че и с ремарке отдзад... И двата чешита персони си ме изпреварваха както намерят за добре – върви им обясни, че в дъжда и бабуните е силно некомфортно да се кара с повече от 80...

Наближавам Троебортное – границата демек. Молодец си Жека, издържа дотука! Давай да напълним за последно на евтиното, от тука нататък е по-дебело вече. Пълня баката с останалите ми дребни и като цяло ми хартисват точно 1500 рубли – около 70 лева. Пак е помощ, добре дошло!

Ето я и границата, ама тоя път няма да се правя на вежлив – дъждът плющи яко и хич не ми се седи на опашката под него. Затова все пак решавам да се отсрамя – чуквам на стъклото на шкодата пред мен и питам шофьора дали ще има нещо против, ако го изпреваря, а и не само него, де... Какво против да има, човекът – разбран излезе – „Бягай” – вика – „отпред пред колоната, че да спреш под навеса”. И таман я свършвам тая работа и слизам да огледам коловете, от барачката излезе един митничар:
- Ей ти, мокрия с мотора – документите наред ли са?
- Всичко е тука!
- Идвай насам, сваляй каската, да те видя ти ли си и давай удостоверението за временен внос!
Готово, бе – щом е такава работата – веднага! Пичът на бърза ръка си оправи хартиите и вика:
- Бягай най-отпред при колегите да ти подпечатат паспорта! И си купи кола!
- Не става, брат, три пъти съм пробвал – кефът е тука!
- Айде изчезвай! – хили се той
Прескочих на бърза ръка и следващата барачка – другият беше по-намръщен, ама си свърши работата – и хайде отатък! Жека, вече можеш да се чупиш колкото искаш – тука няма визи!

Строявам се на опашката на украинската митница и бутам часовника един час назад. Сега не бързам чак толкова – тук навесът е по-голям и си е завет. Ама и украинците не бързат – тяхната процедура е все по две – дай паспорта, отвори багажа, на паспорта, след малко пак цялата работа отначало... Е, куфарите не ги отварях – на въпроса „Цигари, водка?” отговорих с един ред от Висоцки:

„Я самый непьющий из всех мужиков...”

Митничарят явно схвана бъзика, усмихна се и реши повече да не се занимава с мен. Даже не поискаха да си сваля каската. Оправиха нещата по техния си тертип и вече можеше да тръгвам. Но преди това ми се щеше да сменя останалите рубли за гривни – кой знае какво шеще да ми се наложи. Е, и да забърша предницата, де. Ако отиде това масло по накладките – прощай, Григорий... А масълцето, като излезе на дъжда веднага се пресича и по коловете тече една мръснобяла гняс... Какво става вътре – само Жеката си знае...

Рублите, дето ми останаха, на бърза ръка преминаха в гривни в банковия клон на митницата, даже и в паспорта ги вписаха – вече всичко е наред. Тръгвам с пълен резервоар по хубав път – имам още 350 километра до Киев. Часът е шест вечерта украинско и нашенско време – демек седем руско. Значи дотук съм извъртял около 14 часа с губенето около Калуга и чакането по митниците. Средна скорост – около 50... Нормално, в тия ремонти и трапища, и дъжд. Пък той не си и помисля да спира – плющи си на харабия.

Захапвам перфектния асфалт, отново минавам със съжаление покрай табелата „Музей Ивана Кожедуба – 45” и се отправям към Киев. Денят /то не беше ден, де – някакъв сумрак през целия път/ лека-полека си заминава и ме оставя в тъмното да се боря с украинските автоджигити. Полека напредвам, че с тия моите диоптри и астигматизми остава да се хвърля някъде... И така километър след километър – кажи-речи двеста от границата станаха. Но съм зверски изморен – вече нямам сила дори да забърша визьора от дъжда. Краката ми джвакат в кубинките, ръкавиците отдавна са пълни с вода, погледът не хваща завоите, маневрите стават неадекватни... Докато на едно кръстовище се опитвам да вляза в бензиностанция, която е затворена. И с това си навличам гнева на изникналия кой знае откъде милиционер. Успявам да му обясня, че търся бензин, а той услужливо ми показва, че имам още десетина километра до тунджата. Разминах се и тоя път!

Намирам бензиностанцията и пълня. Но продължавам да се убеждавам, че няма да мога да се добера до Киев днес – прекалено уморен съм. Обясняват ми къде има мотел наблизо. Намирам го – малък паркинг с къщичка. Тук ще да е – повече не мога...
Киселата лелка обаче успява бързо да промени намеренията ми – ще спиш, ама моторът ще стои на пътя... Закуска няма /вярно, мотел е все пак/... Петдесет лева. Е, благодаря, лелче, че поне ме разсъни – в Киев ще спя за четиридесет, пък и ще ме нахранят, че и мотора ще ми пазят... Работата е ясна – давай да бягам!

Определено се разсъних. Айде да действам, че дето се вика – не остана. Някакви 120 километра са – ще ги смачкам набързо! И така до Кипти – където влизам в „главния” път за Киев. И баш на разклона видях палката... Може да са ме помислили за едноока кола – знам ли.

- ....... – нещо плещи полицайчето по украински.
- Извинете, но не разбирам – не съм от тук. Може ли на руски?
- Здравейте, как вървят вашите работи?
А сега де – що за въпрос... Май полицайчето почва отдалече, като оня стария виц: „...ще ти дам пари назаем ама първо ме целуни по лакътя...”.
- Изморен съм – викам – отдалече ида. От Москва чак.
Погледна ме момчето – кво да види – подгизнал жълт изсуфляк на кален мотор, накичен с куфари, посред нощ. Явно разбра пичът за какво става дума и се усмихна разбиращо:
- Друже, дръж се! Имаш още деветдесет километра! Айде, приятен път!
Мислено се зарадвах, че може би отървах рушвета. Не знам дали е искал да си търси някой лев от мене, ама евалата – вежливо момче излезе!

И хайде пак по бабуните накъм Киев. Козелец, Бровари – все населени места, със и без пешеходни пътеки, със и без светофари, ама с хора навсякъде – явно подпийнали /събота е/. Май тия в колите и те са подпийнали – раздават газ като за последно... Аз обаче си се кандилкам доволно най-вдясно и чинно си броя километърчетата. Е, наложи се да извадя телевизорчето – хич не ми се моташе по дъждовните киевски улици, докато съм пребит от път... Разчитах, че ще му стигне тока, дето го е наблъскал генераторът в акумулатора за толкова много път и затова го държах на жицата до последно...

И тъй – вперил поглед в телевизорчето, се добрах до хотела и минах покрай бариерата. Същите хора също тъй грижливо ме посрещнаха – помнят ме отпреди седмица. Набързо оправяме сметките, смъквам куфарите и ги качвам в стайчето. Мда – ще имам още малко сила да дръпна една топла баня... Това беше завършекът на най-дългата баня в живота ми – двадесет и един часа мокрене...

Ако питате за километража – 87830. Демек – 1021 километра. С тази уговорка, че тук влизат и километрите от следващите два дни в Киев. Просто го засякох преди да тръгна от Киев. Значи – предполагам, че около 950 километра да са били. Абе пак си е много... Лека нощ!



01.09. – Добро утро! Неделен ден, нейде към осем е – мозъкът /или това, което е останало от него/ казва „Не ме свърта в кревата!”, но пък телесата казват друго – не им се става... Обаче трябва да тръгвам, че времето върви. През прозореца напича приятно. То винаги така ще стане – като стигна където трябва и времето се оправя. Ама като трябва да карам, все дъжд плющи... Абе такъв ми е късметът, явно... Не само по тая линия... И по сърдечните тоже....

Първо трябва да уважа закуската – оная, дето прави подносите да се огъват! Уха!

Дотук добре! Отивам да видя какво става с моторчето... А то, горкото, мърляво до немай къде, оплескана с масло предна джанта и големи локви от същото под коловете... Пич, не е добре хич да тръгваш така, че да не стане беля... А къде да отида? Пускам няколко съобщения на брат ми – да провери по нета къде може да има сервиз. Отговорът идва след малко – адрес този и този – работят в неделя. Чудесно! Остава само и да запали... Мда – акумулаторът е мъртвец. Кюх, кюх – хлъц!... Не ще! Добре, че нямаще “БУМ!” от свещите. И още по-добре, че на паркинга се намери услужлив човечец, който си ровеше по колата. А, и кабели има – чудесно!
- Много Ви благодаря! – признателен съм на човека.
- Моля Ви, за мен беше удоволствие да Ви помогна!
Какво повече да кажеш освен – дай Боже повече такива хора!

Измъквам се от паркинга и със смесени чувства закачам телевизорчето – хем ми показва пътя, хем ми яде тока. Примирявам се – няма как. За съжаление сервизът се намира на другия край на града – там, откъдето съм дошъл. Я, колко бил пъргав Жеката без куфари, пък и се вре навсякъде – забравил съм вече тия удоволствия – отдал съм се на тракторизъм...

Добирам се до сервиза – е, не мина без питане. Един възпълен чичко се припича пред ламаринена барака, а отпред са изкарани няколко китайчета... С други думи – „Мото Хата” – Киев. Аз:
- Аман, заман – предницата протече! Давай да я правим!
- Абе пич, ти акъл имаш ли? Тука части за „Сузуки” няма! – даже и не се надига чичкото от стола си...
- Какви части, бе! – почвам да се ядосвам – давай 43 милиметра семеринги и да ги сменяме – стандартни са! Давай, че съм на зор и ме чака още 1500 километра път!
- Абе човек, разбери – тука никой няма да я свърши тая работа, еле пък в неделя. По-добре да си ходиш така до България...

А сега, тука я втасахме! Явно няма да стане. Тръгвам обратно и се чудя какво да правя – мислех да ходя от Киев към Житомир, Черновцы и оттам за Румъния. Май няма да стане – не ми се ще да се мотая по непознати земи с още по-непознати пътища с хептен непознати дупки по тях, ама с много познато протекла предница... Май е по-добре да ходя към Одеса, пък там каквото сабя покаже и честта, майко, юнашка! Ако я закъсам силно, поне ще мога да се обадя на познати на мои познати... Абе дето се вика – няма да остана на пътя.

Докато карам наобратно, на един светофар се наатъквам на БМВ 800-ка от новите. Махам му, видя ме пичът и свихме в локалното. Обясних му ситуацията, той пък тръгна да обяснява къде трябвало било да ида, само че утре – днес е неделя... И изчезна...

Прибрах се в хотела – вече наближава дванадесет... Докато освободя стаята и натоваря багажа – един. До Одеса – петстотин километра - с тая предница трябва да се кара бавно – значи ще стигна най-рано в седем... Ами докато намеря къде да спя... Пък и съм изморен... Май няма да стане. Здравият разум надделя над решението да тръгвам. Платих си за още една нощ, разменихме няколко съобщения с шефа, че ще закъснея и решх проблема – засега. Остана само да видя какво ще правя с кончето. А то, завалийчето – тече на всяко бутване – и дума да не става да тръгвам така!


Слизам на светофара до хотела. Тука, викам си, ще светне червено, ще спре някой с мотор, ще го дръпна и ще ми удари едно рамо... Познах! Почаках малко, зачерви се лампата за пореден път и една черна зетка 750 спря. Моя милост веднага притича, а нашето момче /така и не му запоних името/ се оказа разбрано и услужливо – отби и ме изслуша с внимание, а после извади телефон и прозвъня тук-там. И каза – отиваш там и там, търсиш Данило, той има сервиз и отговаря на този номер. Утре в десет ще те чака!

Чудесно! Вече имах решение на проблема, а имах и втори вариант – човекът каза, че: В Украина има организация, която помага на закъсали мотористи – осигуряват медицинска помощ след катастрофи, сервиз, адвокати и какво ли още не. Имат денонощен кол-център и дежурни пунктове във всяка област на страната. Така че ако някой реши да тръгва за нататък, нека да си запише следния телефон – 09790029990 – Мото Хелп Украина – а за хора с чужди карти - 003809790029990 – не съм звънял на него, но това трябва да е номерът с чужда карта. Операторът е Life – в случай, че си купите тамошна карта, търсете тях, че са безплатни към себе си. Това е добро решение, защото с нашите карти минутата разговор е 7 лева... Цената на предплатена карта с около час разговори в Украина е към десет лева – 50 и няколко гривни.

Реших, че няма да тормозя националната мрежа заради два протекли кола. Свързах се с въпросния Данило и се уговорихме на другия ден в десет часа да бъда на неговия адрес. Сега имах един свободен следобед и се сетих за думите на таксиджията, който ме закара до музея преди седмица7 „Защо не отидеш до Лаврата?”. Що не – сега ми е паднало! Отидох – Киево-Печорската Лавра ме впечатли повече от Кремъл – величествени посторйки, позлатени кубета, прекрасни градини и тишина... Невероятно!
Ето и малко снимки:





Великденски яйца:











И братята Кирил и Методий са тука – почитат си ги хората... А ние?



И тъй - обиколих Лаврата – впоследствие се оказа, че съм пропуснал много неща – например пещерите, дето е погребан Иля Муромец /затова се казва Печорска/.

Абе мани ти другото, ами съм оттървал и танковия музей. Ей така се случва, като си нямаш гид – май ще трябва да се връщам пак...

Завършекът на деня е ясен – украинска двулитрова гумена бира и някакви неща за мезе. То какво му трябва на човек: „Бира иска нормалният мъж - първо бира, а другото е ясно!” /Буги Барабата/. Е, друго нямаше – бирата го замести /както винаги/...



02.09.- понеделник – работен ден – разгеле! Не знам за там, ама при нас закъсаш ли – ще ти помогнат, независимо от това какъв ден сме – поне аз така бих направил. Абе здраве да е – дай Боже да станат нещата... Ако знаех какво ме чака, нямаше да се захващам. Ама на – от трън, та на глог, че и по-висок! Както са казали умните хора: „Когато ти оправят колата и жената /в случая мотора/, ти там работа нямаш...” . Прави са били...

Уважавам закуската и тръгвам. Имам време, ама дали имам ток? Днес печеля – нощта е била топла, та Жеката взриви. Набутвам му телевизорчето и хайде към адреса на Данило. Намирам го, но странно защо номерата на улицата се разминават, Все пак - да живее мобилната връзка и украинските карти – след един разговор се откриваме и вкарвам Жеката в спретнатото и чисто хале на сервиза. Малък оглед и се оказва, че Данило разполага със всичко необходимо – читав инструмент, масло и семеринги. Обаче май му липсва нещо... Не е обслужвал сузукаджийска предница досега... Е, то не може всичко да е бир тамам. Аз бях разглобявал, ама чужда и то отдавна – та съвсем й бях забравил чалъмите...

Данило отпочва ремонта. Услужливо ми обяснява, че мога да си ходя и да чакам обаждане кога ще е готов Жеката. Ама къде да ходя – град голям, непознат, а Жеката е легнал болен – тука ще стоя, ако не мога да помогна – барем ще гледам да не преча.

Така де – коловете са долу, маслото е излято, зегерките са извадени, ама пустият му семеринг не ще и не ще да излезе... С всякакви чалъми и инструменти го пробва Данило, ама цъ! Стои вътре и това е... И покрай чалъмите и инструментите колът се сдоби с две чисто нови деруги... И със стандартното „Няма страшно!”...

Нататък не ми се обяснява – стигнах до момента, в който с любезен тон му казах: „Пич, стига, ще се обадя в България, та да дойдат и да ме приберат!”. Работата наистина беше зле – предницата на части, а пичът не знае какво да прави... Наложи се да ползвам жокер – обади се на приятел. След малка консултация с Родри и Галин Вайов, се оказа, че има едни криви шестограмни болтове, точно отдолу на кола, дето държат цялата галимация. С подръчни материали ги развихме и семерингът излезе веднага... Другият кол – по същата процедура – е, тук за радост минахме без деругите... Дано!

Жеко придобива цялостен вид някъде към пет и половина вечерта. Отправям се към хотела и след известно време се намирам пред него с помощта на телевизорчето. Обаче парен каша духа – веднага изскубах кабела от захранването и не мирясах, докато не побръмчах Жеката като за сто градуса – не за друго, ами ток да наблъскам в акумулатора, че утре трябва да запаля без чужда помощ. Деругите са извън работната област на коловете и това ме успокоява донякъде...

Обаче трябва да свърша още нещо – да набавя кинти, че с тия ремонти наличните отъняха… За съжаление в близкия клон на интересуващата ме банка /в другите таксите за теглене са зловещи/ бяха сложили машините вътре и прилежно бяха капълдисали цялата работа. Ще се ходи до центъра – няма начин.

Хващам метрото и айде пак на мегдана.



Тук наблизо е баш централата на въпросната банка. С банкомати, дето пак са вътре, ама можеш да ги ползваш, щото не са заключени. Чудесно! Чудесно, ама не баш… избирам си единия и пъхам картичката. Онова помисли нещо и взе, че ми написа: „Съжалявам, ама тая карта не я познавам, демек - … мамата!”. Абе и аз на него - … мамата, ама сега каква ще я къдря без налични насред Украината – трябва поне четири резервоара да напълня, а пък няма с какво – грам’фон свири, майка плаче! /Нещо много майки станаха тука, ама явно имаше защо!/.
Заглеждам другата машинка и забелязвам, че е малко по-съвременна. Пробвам и там – я, май ще яде Асан баница! Нещо вътре пощрака, помисли, повъртя и най-накрая се показаха едни червени новички гривни! Фюу-у-у-у! Отървахме спека и тоя път. Значи е време за бира…

Завършекът на вечерта е ясен – гумена бира, нещо за мезе и хайде под юргана... Утре ще си тръгвам – най-накрая...



03.09. – Ставам, събуден от съмнителен шум. Нещо плющи по прозореца... Мамка му – пак дъжд! А до снощи всичко си беше ясно... Е, нямам късмет – то се е видяло. Ща, не ща – ще ме вали... Събирам набързо багажа, закачам куфарите, вмъквам се в дъждобрана и влизам в ресторанта – закуската не е за изпускане! Да, ама представете си как ме гледаха всичките костюмари вътре, когато се настаних на масата с каска в ръка и яркожълт дъждобран /май по-скоро беше кафяв.. Ама не от каквото си мислите, ами от дъжда и калта, дето ме праха 900 километра преди два дена.../. Майната им на костюмарите – хапвам и бягам, че стана късно!

С пълен стомах се отправям към подгизналия Жеко. И с гадната мисъл, дето ми се мотае в подчерепното пространство – „Акумулаторът...”. Контакт, смукач и копче: Врът – врът - връ-ъ-ът – връ-ъ-ъ-т... Жека-а-а! Взривявай, брат, не се офлянквай, че искам да си ходим! Врът- връ-ъъъът... БРЪМ! Евалата, Жека, ей така те искам!

Излизам от паркинга, завивам наляво и оттук вече карам само направо – след петстотин километра е Одеса – не мога да сбъркам. Е, преди това трябва да напълня бензин – намирам къде, ама за късмет токът на бензиностанцията спира баш когато посягам за пистолета... Познато отнякъде... Ще търсим нова бензинджийница – значи ще се бавим...

Поемам по познатата бабунеста „магистрала” – за компания си имам ситен дъждец, режещ кос вятър и една камара бързаци в лади и иномарки... В сравнение с Русия – идилия... Айде, дъждът не беше такъв проблем, ама вятърът си е гаден – подхваща те отстрани и косо – гледа да те събори и да те вкара в шанеца... А Жеката не стига, че е голям и с доста обширна плош, а на това отгоре и с куфари, а аз нямам 60 кила – като ме подхване ветрецът, едвам му давам контра… Е, тъй си мислех, щото не знаех какво ме чака на другия ден... А иначе украинското пътно си отнесе отново псувните по негов адрес, а и бързаците с ладите сигурно ги сърби... А моя милост упорито се опитва да сече контрата на вятъра с моторджийска реконтра... Справих се, обаче останах без дъждобран – от дъждеца, от ветреца, от какво ли не, ама пелеринката реши, че е дотук и започна да се раздира на части с различни форми и размери... В огледалата виждам жълти парцали, които плющят и малко по малко отлитат по безкрайната украинска земя. Интересно, ако са попаднали в нивите, дали са успели да поникнат дъждобранчета? Сигурно не – явно е трябвало подобен на мен с разкъсващ се дъждобран, ама мъжки /моя го писах в женски пол, че е жълт/ да мине оттам, да посее съответното количество дъждобранени тичинки, та да се опрашат с моите… Предполагам, че ако се бях погледнал отстрани, сигурно щях да приличам на яркожълт Батман, или по-скоро баба Яга, дето се развява на парцали... Не знам как съм изглеждал на живо, ама на следващата бензиностанция дъждобранът беше сериозно сцепен и с много липси... Е, домързя ме да го свалям, въпреки че най-накрая се показа слънцето и стопли пейзажа. Това направих двеста километра по-късно – на околовръстното на Одеса. Само дето нямаше какво да събличам – от дъждобрана бяха останали ластиците и някакви жълти знаменца около тях... „Абе конфекция” – това пък е лаф от „Оркестър без име”. То дъждобранът беше едно на ръка, ама тоя счупения куфар се оказа пълен с вода – вода, дето съм си я носил още от Москва. Та се наложи да греба и да подсушавам. Добре, че часът е къде три – Имам още двеста километра, времето е топло и сухо – дъждът остана някъде назад. Дано и занапред да е така!

Този път вече няма грешка – кръговото го минавам безпрепятствено /е, с чакане и кофти коловози, ама това да му е кусурът/ и се отправям към моите хора в Суворово. Вече знам за какво става въпрос, не бързам /парен каша духа/ и внимавам за многобройните състезатели, които този път хич не ми се виждат толкова страшни. С лежерните 80 и с повишено внимание преминавам отново през ония пет молдовски километра и Днестър, и хайде пак по украинските „дороги”.

Наближавам вече, но трябва да напоя Жеката. И пак същата бензиностанция на Кирнички – остават още тридесет километра. И тук проведохме интересен разговор с бензинджията – на руски:
- От кой ще сипваме?
- 95 с присадките – викам.
- Те руските момчета зареждат от чистия 95...
- Хубаво, ама аз не съм руски. Българин съм...
И тука стана интересно – бензинджията веднага мина на нашенски:
- Абе така кажи, бе, що си чупиш езика! Наше момче си!
И се разприказвахме – откъде съм, за къде съм, пък какъв го диря по тия места... Обичат ни тия хорица – като чуят „българин” и им се разтапя душата...

Обаче трябва да тръгвам – денят си отива, а на мен ми се почива – все пак километрите стават 88515 – демек днес съм навъртял 685 от тях – май е достатъчно. Затова спирам пред познатата зелена порта и свирвам – „Сезам отвори се!” - вкарвам Жеката вътре, виждаме се с моите хора, вземам една баня и хайде на масата, дето се огъва от ядене., че и от пиене.. Завършекът е ясен – няма коментар... Снимки пък съвсем няма, че и спомени комай...



04.09. – Вече знам какво ме чака по път и по митници, затова снощи не прекалих с питейните занимания – в седем съм вече на крака /в осем съм на шкембе-чорба – имаше едно такова парче/, Ама шкембе няма – за сметка на това има отново маса, отрупана с още по-голяма камара мезелъци, закуски, палачинки, мекици и тъй нататък – ако някой каже, че това е раят – ще повярвам безрезервно!

Ща, не ща – трябва да тръгвам. Закъснял съм вече с графика покрай тия ремонти, не искам да се бавя повече. Излизам на двора и почвам да глася Жеката – реших да долея малко масълце. То не че имаше нужда – може би стотина грама да трябваха, ама аз налях повечко – влезнаха колкото си трябва /ей, много ги разбирам тия работи!/, а другите 300 останаха по двора… Докато се мотам с тия операции, изведнъж, отникъде така почна да вее, че някъде по къщата издрънча прозорец и моите домакини се втурнаха да затварят всичко – „Въй, иде буря…”. Буря, не буря – аз трябва да си ходя, че вече съм окъснял. Ама преди това трябва да оставя да седнат на мотора любопитните комшийчета, които нетърпеливо нахлуват в двора, следвани от родителите си – чули, че има гост от България и искат да го видят. И всичките на български говорят – от големите до малките. Жека, сега трябва да палим, да не вземеш на ни изложиш баш когато не трябва… Копче – врът, бръм! Уха, кеф – запалихме! Изкарвам Жеката и какво да видя – събрала се цялата улица да ме изпрати – баби, дядовци, деца… Всичките се радват и махат за изпроводяк.

Излизам от Суворово и се врътвам по пътя за Болград – дупките вече са ясни и познати, ама вятърът е по-големият проблем – лошо духа на пориви, страничен е и хич не мисли да спира, ами се и усилва даже… А там – равно, няма какво да го спре тоя вятър – вижда Жеката и сигурно си вика: „Ей сега го отнесох тоя!”, ама не знае с какъв инат си има работа – лекичко, лекичко и хоп – Болград. Решавам, че трябва да допълня – някой и друг литър ще събере, ама все е помощ – гривните нямам какво да ги правя занапред, а в Румъния е доста по-скъпа тунджата. Спирам на една бензиностанция в града и тоя път решавам да експериментирам – направо на нашенски:

- Добър ден! Можем ли да го напълним… - от тук нататък целият диалог минава на български – включително и кавгата с касиера, който въпреки, че си платих, не ми пусна колонката. Абе не стигнахме до триминутните чак, ама се разбрахме… А през цялото време зад мен чинно си чакаше някаква колхозна ГАЗ-ка без въобще да протестира…

Свършвам тая работа и хайде към митницата. А тя е горе, по-високо от града – демек вятърът е в силата си. И там стана интересно – докато чакам на опашката и вятърът се мъчи да събори Жеката, в нивата мина един КАМАЗ… И вдигна облак пепел – един рижав такъв… И изведнъж всичко стана рижаво – митницата, колите, навеса, Жеката… Ония в колите се покриха, митничарите хлопнаха кепенците.. Ами аз? Аз затворих шлема – какво друго да направя... Опитах се да набутам паспорта на мамашата, дето сновеше между колите… Нещо се сдърпахме – май и нея не са я уважили нощес… Наложи се да припаля и да мръдна Жеката. И това палене ми изяде главата…

Най-накрая оправихме хартиите и раздадоха паспортите. Мога да тръгвам. Ха – Жеката е на друго мнение! Копче – пук! Пак копче – даже и пук няма… Трето копче – НИЩО! Мамка му, сега я втасахме съвсем – между две граници, на ничията земя, във тоя рижавия вятър, дето иска да ме събори и нищо не виждам от него… Ами сега, а? Докато наченъците на мисли процепват вакуума на празната ми кратуна, изведнъж нещо от тях се блъсва в насрещната муха, дето се мотае нейде между ушите на главата, уютно сгушена в каската – някога някъде бях чел, че колкото и да звучи невероятно, ама като си отиде акумулаторът, трябва да бъде натоварен. Демек да му включиш фар и някакъв друг консуматор… И не щеш ли, щял бил да се събуди… Защо ли съм го запомнил това нещо и защо ли съм си го пуснал покрай ушите… Какво ли не се сеща човек, когато опре това до онова…
Паля фара и броя до пет. Гася и давам копче – БРЪМ! Бах мааму – това работи! Тръгвам полека и внимавам за ветреца. Ами то няма чак толкова път – след малко е молдовската митница. Хубавото на вятъра е, че бързо охлажда двигателя – нали съм въздухарка. Ама лошото пък на митниците е, че имат бариери. И тия бариери по презумпция си седят спуснати. Е, в този случай се оказа, че е малко по-различно – бариерите бяха много спуснати… седят си така и нямат хабер да ги вдигат. Дреме им, че Жеката се напича и стрелката на термометъра пълзи към червеното… Ща, не ща – трябва да изгася… А после?

Добутвам Жеката под навеса и се отдавам на молдовските митничарски чалъми – пак такса, пак номера на рамата… Е, имат си някакъв техен тертип на работа, с който трябва да се примиря – няма начин. Таксата плащам в гривни – приемат валутата на съседната държава /на румънско-молдовската граница съответно вървят леи/. Оставям някакъв дребен бакшиш на девойката на гишето и печеля благоволението й… Накрая обаче всичко е готово – бариерата е вдигната, ама Жеката упорито не реагира на копчето… Ама пинизът вече е ясен – фар и сме в играта!

Пътят в Молдова е същият, с тази разлика, че е още по-безлюден отпреди седмица. Интересно, че няма вятър – дали е по-ниско или пък молдовяните си плащат някаква такса на вятъра, та да ги избягва... не знам. Ама това безветрие и празнотата на пътищата помогнаха да свърша някои работи, които досега не смеех...

И така се добирам до следващата граница, която за късмет се намира на баир, и за още по-голям късмет е надолу – ще го слезна по инерция. Хъм, странно – преди седмица минах оттук – границата беше същата, ама беше нагоре… Не са ми ясни тия работи, нещо…
Май всичко е наобратно тук – баирът е надолу, аз се прибирам наобратно към България и за капак на всичко Жеката обратно на всички очаквания реши, че… няма да запали. Айде пак трябва да го ръчкам с фара… Жека-а-а-а! Нали знаеш, че мразя обратни работи! Я се стягай, че още не сме стигнали!

Стигам и до опашката на румънската бариера. Хвърлям се на лентата с надпис „Европейски съюз”. И там – една камара коли с български номера – Шумен, Русе, Добрич. Стоя си чинно и чакам да се вдигне бариерата. А междувременно едва удържам Жеката, че същият ветрец напира да ме смъкне долу барабар с него… И както си се държим, така и си бръмчи - термометърът пак тръгна да налазва червеното… Ща, не ща – изгасих. То добре, ама продължаваме да отлежаваме пред тая пуста бариера… А плацът е голям – с бутане няма да стане… Решавам да се подсигуря и отивам при първата кола с шуменски номер:

- Аман, заман пичове, гледам от България сте, нещо кабели да се намират, ток да дадете?...
- Вам чего надо? – въх и тия не са българи…

Обясних чего мне надо и пичът пое, и тръгна по опашката да дири кабели.. Нема…
В това време бариерата се вдигна… трябва копче.. Копче – завъртя! Даже и запали! Вдигам палец към опашката, оттам се радват! Айде под навеса – хвърлям паспорта на румънеца и очаквам, че като сме Евросъюз, ще ме пусне и ще бегам.. Нищо подобно! Минаха десет, петнадесет минути… Румънец нема… Жеката чука на празен ход, пак напича опасно, а бат’ румънец го нема... Моя милост почва да се ядосва.. Кел файда – на румънеца му дреме... Хеле по някое време се появи и раздаде документите. Колко време ли – ами колкото Жеката да вдигне от 40 до 100 градуса – това време в градуси го мерих...

Тръгвам и хвашам за Галац – то там няма и за къде другаде. Ама тия градуси силно ме притесняват – трябва да мина целия град със всичките му светофари, кръгови и румънци... Та няма къде да се охлади Жеката. Ще го охлаждаме навън – по пътя... Бая охлаждане му се събра – човек трябва да внимава какво си пожелава – да не вземе да дойде в повече. А в повече дойде ветрецът – оня, същия, дето ме гони от Украина... Хем охлади Жеката, хем така го надуха, че едвам вървеше в пътя... А тоя отгоре му – не го питайте...
Около Галац пътят се върти на 270 градуса в продължение на около тридесет километра и после, като стигне Браила се извърта още на деветдесет такива и тръгва ня юг. Та така – досега мислех, че знам какво е вятър. Нека да съм знаел какво е ВЯТЪР! Ама това беше ВЯТЪР!!!! Абе даже си беше В...Я...Т...Ъ...Р!!!! Не бях попадал в такова нещо – докато извъртя околовръстното на Галац, ме надуха от където се сетиш. Мани другото, ами си мени и посоката и има силното желание да ме събори от мотора, да да помириша и аз румънския път отблизо... Работата става сериозна и намалявам на 50... Само дето не смея да върна две скорости надолу – то си трябва, ама само като дръпна съединителя и ветрецът веднага ме хвърля в насрещното и с мъка удържам Жеката да си върви в пътя... Идилия... Украинското пътно не отнесе толкова майки, колкото тоя ветрец...

Най-накрая – успявам да хвана пътя на юг и вятърът изведнъж комфортно започна да духа в гърба ми, даже го забравих... И бързо се наложи да си спомня за него – докато се добера до Слобозия. От тук до Кълараш са 26 километра, отсреща е Силистра – само дето трябва да търся пристанище и ферибот. Часът минава четири /видях го, щото се наложи да спра на един прелез, та и румънското ЖП отнесе майките, че не си кара влаковете както трябва, ами се офлянква излишно – бариерата е спусната и Жеката пак тропа на място и се напича – наложи се да гася, ама после запалих.../. И тъй – реших, че ще хвана магистралата за Букурещ. То добре, ама вятъра, дето го бях забравил, явно ме беше запомнил – намери ме косо и с ряз. Спрях да заредя набързо и хайде пак на масуря – а оня духовитият ми държи коса контра... Неусетно се сещам за една рима от Трендафил Акациев:

„Нека духа, нека вее -
хич на х*я ти да не е!”

Абе не ми е на някои трибуквия, ама работата е сериозна, еле пък като се наложи да изпревариш ТИР – само да се подадеш от предната му броня – хем ТИР-ът те засмуква, хем вятърът те среща косо и иска да те събори... Трябва си сила, за да удържиш машината на две гуми... А аз тая сила я нямам... Е, справих се, но с цената на неистови болки в китките за седмица напред – болезнено беше на работа после... Ама кефът от свършената работа е по-голям!

Стигам до околовръстното на Букурещ – отново... Описах го в началото, за десет дена ако се е променило нещо, то нищо не е било към добро, колкото да ми се иска...Опашката е дълга, коловозите са кофти, мангалите напират да им купя кецовете... Прескачам кривите кръстовища и успявам да се изнеса по пътя към Гюргево. Отново карам леко – имам нужда от почивка вече, а още е светло... По черния лепкав асфалт прехвърчат разни дачии, а между тях бодро се провира шуменска астра, от чийто джам изхвърчава цигарена кутия и ме цели баш по каската... Мда, познато – почти съм си вкъщи...Остават още седемдесет километра до моста. Времето е хубаво – вятърът остана някъде по магистралата и всякакви притеснения за времето отпадат. Добирам се до моста – този път няма проблеми – българският номер върши работа – махат ми да си ходя. Прецапвам Дунава и вече съм на родна земя... Е, няма да се целуваме с нея, ама си ми е кеф, че съм си вкъщи. До Търново остават сто километра.

Първо трябва да долея бензин – десет лева ще свършат работа. Дотук добре. Следваща стъпка – Калоян – трябва да му върна апарата. Лошо – телефонът не бачка... Оказва се, че съм си прехвърлил лимита... Оправяме и тая работа, ама пък тук се появява нова беля – Калоян е в Букуреш – тю, разминали сме се. В такъв случай не ми остава друго, освен да паля за Търново. Ако запали... Мда – запали.

Стоте километра от Русе до Търново казах, че не ги обичам – затова карам бавничко – изморен съм, тъмно е, движението е натоварено... Успявам да се добера читав до гаража в Търново нейде към девет – девет и половина. Боря се с времето – имам заветна цел – трябва да хвана кварталния магазин, за да си купя бира... Обаче след като оставих мотора, усетих необоримите признаци на клаустрофобията, която ме мъчеше през целия път от Русе до Търново... Клаустрофобия – страх от затворени пространства. Каква клаустрофобия, ще кажете, нали мотор караш – отворено е...
Ами такава – страх ме е, че като отида до магазина за бира, ще се окаже затворено... Мда, страховете се оправдаха – затворено беше... Хвана ме още по-голяма клаустрофобия – сега ако в затворената маза няма затворено шише с ракия, съвсем ще я втасаме... Имаше!!!! Преборихме клаусторофобията – отворихме затворените стъклени пространства, съдържащи живителна течност...
И така – докато моята милост въртеше телефони да обясни на приятелите, че се е прибрала жива и здрава, мама режеше салатата под моите наставления. Следваха разкази за преживявания и преглед на снимки – до малките часове...

А, май забравихме да отчетем километрите: показанието е 89073 – демек 558 броя за днес.

05.09. – По мой план-скица трябваше да тръгна нейде към четири сабалям, та да съм в София къмто началото на работния ден, ама просто не можах да се надигна преди да изгрее Райко. Докато събера акъла – стана къде десет... Хващам такъмите и бегом към Жеката – ключ, копче, бръм!. Наложи се още няколко пъти да направя бръм! щото нещо обърках детайлите с пачия крак... Хъм, запали всичките пъти, след всичките въртели.. Значи тъй, а, Жека – на родна земя се укроти, а вънка гледаш да ми правиш ядове... За това ли те храня, а???
Километрите до София ги изминавам някак тържествено и без да бързам – работата е свършена, трябва да се прибера жив и здрав, та да напиша настоящите редове. По пътя ме изпреварва „Голд Уинг” с украински номер – явно е отивал на срещата им... Нямам зор да го гоня – откъдето идва той, аз оттам се връщам...

И така – нейде към един-два благополучно се добирам до гаража. Общ резултат – 4903 километра от вратата на гаража до вратата на гаража. Е, и още петдесет метра, че бях оставил ключовете за моя гараж на Ачката и трябваше да подслоня Жеката в неговия такъв. Доказах, че земята е кръгла – стигнах там, откъдето тръгнах.

Какви са изводите от цялата работа:

1. Важен е инатът – щом е налице, човек ще стигне и до Луната, само пътьом да има бензиностанции... Ама не се поддавайте изцяло на ината да ходите сами – с компания е по-интересно...
2. Ако ще ходиш по Русия с мотор – тръгвай със средно или тежко ендуро – класът „Голям турист” не подхожда за ония пътища. Комфортен е, ама не става.
3. Обслужи си окачването, преди да тръгнеш, за да не береш ядове по „пътищата”.

И пожеланията:

Първо и единствено – да сме живи и здрави! Другото е бошлаф работа! Наздраве на компанията!

И съвсем за накрая останаха псувните. Които в случая ги отнася целият южнокорейски народец... Само да дойдат да ми кажат нещо на въпреки - ще ги подритвам до Луната - за това няма да ми трябват бензиностанции...

Това беше то – цялата лакърдия. Дай Боже всичко да е наред и занапред, пък догодина – нанякъде другаде!