БЕЛИЗ е unBELIZEable!

Идеята за пътуването

Още когато за пръв път научих, че в тази част на света има държава Белиз, която до онзи момент не бях чувал, знаех, че един ден ще я посетя. Бях тийнейджър и се изненадах много, че не познавах тази държава. Как е възможно?!? Аз винаги съм се интересувал толкова много от география, а да не съм чувал дори името на страната?! Не беше за вярване! Unbelievable! (в превод от английски – Невероятно!). Дълги години зад това име се криеше една непозната и сякаш неосъществима мечта, скрита в джунглата на полуостров Юкатан. Желанието ми да посетя Белиз сякаш до известна степен ми помогна да взема решението да посетя и Мексико. Когато съм в тази част на света, нямаше да бъде трудно да дойда и да видя с очите си тази загадъчна и непозната страна.

Накратко за Белиз

Някога на територията на Белиз живели маите. И до днес има останки от градовете им на много места в страната. От историята знаем, че през 1502 г. Колумб стига до територията на днешен Белиз. По този начин испанците слагат ръка върху тези земи. По-късно историята на тези територии е белязана от борбата за надмощие върху тях между испанци и англичани, като често и пиратите са били привлечени от бреговете на страната. През XVIII век Великобритания окончателно завзема Белиз и я присъединява към своите колонии, като през 1840 г. ѝ дава името Британски Хондурас. Това наименование страната носи до 70-те години на ХХ век, като малко по-късно получава и независимост. Какво обаче означава независимостта на Белиз от Великобритания, след като Елизабет II се води кралица и на Белиз, а и валутата на Белиз носи нейния лик, аз нямам представа, но всъщност това не и във фокуса на настоящото изложение.    

Като най-добър сезон за посещение на Белиз се сочат месеците от декември до май, когато по-малко вали. Като сезон на ураганите се счита времето от август до октомври, когато е и по-дъждовно.    

Моето пътуване до Белиз

За пътуването ми от Мексико до Белиз бях подготвил 2 плана - 2 алтернативни начина за придвижване. Отначало смятах да пътувам с автобус от Канкун до южния град Четумал, от където да взема ферибот до остров Кайе Колкер (Caye Caulker, наричан и Кий Колкер. Всъщност „caye” все означава остров, но както и да е. В настоящото изложение аз ще го наричам Кайе Колкер.) По информация от интернет 2 компании оперират по маршрута Четумал – Кайе Колкер: San Pedro Water Jets International (www.sanpedrowatertaxi.com) и San Pedro – Belize Express (www.belizewatertaxi.com). Пътуването до острова отнема около 3 часа и струва около 60 американски долара. По този начин принципно се спестяват няколко часа в сравнение с придвижването по суша, както и разправиите по границата.

Тъй като обаче фериботите от Четумал към Кайе Колкер заминаваха в 15 часа, а това беше доста обвързващо за мен, в сравнение с множеството опции за транспорт през деня от Белиз Сити, аз избрах друг вариант. Така планът ми малко се промени и реших да използвам нощта за придвижване до Белиз Сити. Има много удобен нощен автобус на мексиканската компания ADO, който пътува от Канкун през Плая дел Кармен, Тулум и пристига рано сутринта в Белиз Сити. Взех автобуса и мисля, че направих правилния избор. Пътувах удобно и комфортно. Вярно, че трябваше по никое време да се събудя при преминаването на мексиканската граница, но пък това не отне много време. Важно е да се знае, че при напускане на Мексико се дължи такса, която е в размер на около 20-30 американски долара. Няма друго обяснение за тази такса, освен че просто трябва да се заплати. Всяка държава има подобни такси, чието основание не винаги е ясно. Все пак трябва да се плащат заплатите на тези, които са въвели таксата! Има и възможност да не заплатите тази такса – в случай, че тя е включена вече в цената на самолетния Ви билет. Погледнете фактурата за билета и я носете, ако е отбелязано, че я включва. Така ще си спестите тези пари и ще можете да ги ползвате за нещо по-смислено.

Пристигнах рано в Белиз Сити. Автогарата, на която спира автобусът на ADO се намира на около километър – километър и половина от терминала на фериботите (Water Taxi Terminal). Слязох още сънен на автогарата и бях гладен. Реших да не рискувам с храна от автогарата, а и бях сигурен, че цените на закуските тук няма да са изгодни. Реших да си купя нещо от пазара, който е до автогарата. Всъщност пазар имаше по протежение на цялата улица. Риба, раци, миди, рапани – всичко това се продаваше на много места по прашната улица… По-нагоре се продаваха плодове и зеленчуци, месо, домашни потреби, дрехи. Нямам представа дали всеки ден е така, или просто беше пазарен ден, определено обаче цареше оживление и хората купуваха необходимите им стоки. Всичко това се случваше пред погледите на няколко пеликана, които с внимание проследяваха всяко движение на търговците на риба, т.к. всяко разсейване можеше да им коства апетитната хапка от рибни остатъци, които търговците им подхвърляха. Пеликаните чакаха своя момент, носейки се по мръсните и смърдящи води на канал, който разделя улицата.

Разходих се из пазара. Много обичам пазарите и съм на мнение, че пазарите са едно от най-интересните места, които до голяма степен разкриват много за самото място, а и за живота на хората. Повечето от плодовете и зеленчуците на пазара ги разпознах, но имаше и такива, които изобщо не познавах. Купих си банани и други подобни на бананите плодове. За 1 американски долар ми сложиха доста от тях в торбата.

Време беше да се отправя към терминала на фериботите. Попитах за пътя. Казаха ми, че не е много близо. Навсякъде виждах хора, които не ми вдъхваха доверие, а други определено ме караха да се чувствам не на място. Тръгнах в указаната ми посока. Погледите на някои хора обаче започваха да ме притесняват. Спрях и се огледах. Една група черни мъже и жени идваха към мен и ми приличаха сякаш на туристи, защото носеха сакове и раници, а и се оглеждаха в различни посоки. Попитах ги накъде отиват и дали знаят къде е терминала на фериботите. Оказа се, че и те отиват там и ме поканиха да вървя с тях. Запознахме се. Някои от тях бяха местни, а друга част – техни приятели и роднини, живеещи в Щатите. Самите те ми казаха, че за мен ще е по-сигурно, ако съм с тях, защото нищо не се знае в Белиз Сити. Една жена от „американките“ ми разказа, че са в Белиз за няколко дни по повод рождения ден на баба им, а днес през деня ще се разходят до Кайе Колкер. Всичко съвпадна – явно, че бяха моите хора! В тяхна компания вече се чувствах малко по-добре. Улиците не изглеждаха вече толкова подозрителни, въпреки че минахме през квартал, в който не ми се искаше да си представям да съм по тъмно. И моите спътници ми потвърдиха, че вероятно няма да е здравословно за мен, ако това се случи. Изобщо – Белиз Сити не е градът, в който бихте желали да замръкнете. Множество черни момчета без работа, зле облечени и със замъглени погледи следваха придвижването ми по улицата. Някои от тях подвикваха, за да ми обърнат вниманието. Знаех, че в компанията, с която се придвижвах, не може да ми се случи нищо лошо. Определено обаче, човек не се чувства комфортно при такива обстоятелства. 

Всъщност, когато чуете Белиз СИТИ, ще си представите вероятно голям град на морето с високи сгради. Първоначално, преди да се запозная с информации за града, аз си представях града нещо като например Панама Сити. Оказа се, че всъщност не се касае за „СИТИ“, а за малък зле устроен град, в голямата си част със стари дървени къщи. Високи сгради не се виждаха. Бодливата тел над някои огради беше свидетелство, че понякога дворовете се посещават и от неканени гости. В северната част на града има и някои по-подредени улици. Там има и някои по-сносни хотели. Като цяло ми направи впечатление, че населението в града е предимно с африкански корени, като друга част от около 30-35% са латиноамериканци, а още по-малка част - китайци. Важно е да се знае, че официален език в Белиз е английският, като това я различава от останалите страни в региона.      

Пристигнахме на фериботния терминал и един от местните в групата ми предложи да ми купи билет, като ми поиска и пари. С известно неудобство му обясних, че не мога да му дам просто ей така пари, защото не го познавам, но все пак желая да ми вземе билет. Обясних му, че ще му дам парите едва, когато се качим на борда на ферибота, за да съм сигурен, че всичко е наред и няма да ми пробута невалиден или фалшив билет. Той потвърди, че всичко ще бъде наред. Каза ми, че билетът ще ми струва 14 американски долара и впоследствие толкова му дадох. Вероятно, като местен, той получи някакво намаление, защото принципно билетът трябваше да струва само в едната посока 15 долара, а аз получих с негова помощ билет за отиване и връщане за 14 американски долара. Принципно, билетът в двете посоки е на цена от 25 американски долара на гишето. Така наред със сигурното придвижване от автогарата, получих и дискаунт за ферибота. Разбира се, че благодарих за всичко от сърце. Именно моята благодарност и признание отвори и вратите за приятелски разговор през почти цялото пътуване, който впоследствие завърши, когато той ми предложи „най-добрата марихуана на острова“.  

Фериботът на San Pedro – Belize Express е всъщност малко скоростно корабче, което пристига за около 45 минути на Кайе Колкер. По пътя си корабчето минава покрай множество малки островчета, разположени в плитките крайбрежни води, които придобиваха красиви сини нюанси под нежния поглед на карибското слънце.

Пристигайки на остров Кайе Колкер, аз се отправих към хотелчето, което бях резервирал. Не беше трудно да го намеря, защото на острова има няколко улици, като хотелът се намираше на основната улица, която пресича острова по дължина. Въпреки, че беше още рано, стаята беше готова и ме настаниха. Оставих багажа си и веднага тръгнах да разгледам наоколо. Кайе Колкер е малък остров, състоящ се от две части, като основно заселена е южната част, която може би на дължина е не повече от 2 километра, а на ширина в основната си част – няколкостотин метра. Високи сгради няма. Голяма част от къщите са дървени.

На острова не видях автомобили. Придвижването е основно с велосипеди, пеш или с голф колички. Типичен плаж, както си го представяме и както го знаем от нашето Черноморие, тук няма. Има места, където бихте могли да влезете във водата, но не бих нарекъл нито едно от тях „плаж“. Въпреки това атмосферата е типично карибска – палми, хора със сплетени на плитки коси (Rasta men), шарени къщи, реге и т.н.

Вървях по основната улица и видях на едно по-широко място няколко местни да подготвят барбекю. Наближаваше обедно време, а аз исках да хапна от храната на местните. Предлагаше се типична за Карибите храна – пиле и свински ребра с джърк сос, прясна риба, омари. След малко пазарлък, който беше по-скоро, за да се запозная и поговоря с хората, си поръчах омар с типичната тук гарнитура – ориз и тъмен боб. Компания им правеше разпространената навсякъде тук бира Belikin. Бирата е местна и нейни реклами бихте могли да видите навсякъде в страната.  

Ястието си получих в пластмасова кутия. Вероятно, така беше за туристите, за да се избегнат опасенията им по отношение на хигиената. Седнах на непретенциозна маса без покривка с пластмасови столове самò до морето. Огледах се – всичко беше толкова спокойно – водата не помръдваше, лодките – също. Пеликаните си плуваха бавно. Цареше тишина. Момент на пълно спокойствие и вкусна храна. unBELIZEable! (в превод: игра на думи между английската дума за „невероятно“, включваща и името на страната Белиз).

Тези хора нямаха лъскав ресторант със звезди на Мишлен, ястията им не изглеждаха изящно, но пък ресторант им беше самият бряг, а храната им бе с истинския вкус, който природата бе дала на продуктите. А има ли по-голям творец от природата!  

След спокойния и вкусен обяд все повече ме обземаше настроението на острова. Тук мотото е „Go slow”, което на български можем да разбираме и като “Забави темпото“. Изобщо тук цари ваканционно настроение и атмосфера на лежерност. Разликата с Белиз Сити беше осезаема.

Продължих разходката си. На острова има два банкови клона, където може да се обмени валута. Местната валута е белизийски долар, като курсът му е „закрепен“ към американския долар и 2 местни долара се разменят за 1 американски. Навсякъде можете да плащате и с американски долари. Курсът е все същият.

Намерих пекарна, от където си взех вкусни закуски за следващите дни. Намерих и аптека, от където се снабдих с таблетки против морска болест, т.к. знам, че имам проблеми в тази връзка, а планирах, разбира се, излет в морето. На острова има също няколко супермаркета, всички от които се държат от китайци. Цените във всички са еднакви и еднакво високи, като например литър минерална вода е 1 американски долар. След като установих това, намерих отговор на въпроса ми защо канадската група ученици на ферибота носеше няколко големи бутилки вода по 10-15 литра всяка. Сувенирите за туристите също се продават в тези супермаркети и са все така на високи цени. За пример – едно обикновено магнитче за хладилник е около 4-5 американски долара.

Разбира се на острова има множество кафенета и открити барове, като американските туристи сякаш бяха обсадили най-скъпите от тях. Така например цените в може би най-известния бар, който се намира на брега точно срещу северната слабо обитавана част на острова (това място местните го наричат „The Split”), бяха неразумно високи на фона на цените в останалите заведения на острова, като ги надхвърляха дори няколко пъти. Не че имам особен проблем със скъпите заведения, т.к. просто ги отбягвам в повечето случаи.

Завършвайки първата ми разходка из острова, се натъкнах на туристическия офис на фирма, която беше препоръчана в tripadvisor.com. Поговорих с момчето от офиса и му разказах какво бих желал да предприема в следващите дни. С типичната за мястото лежерност той ми обясни много неща относно острова, туровете, атракциите и т.н., като същевременно ми смени и местни долари на много добър курс. Момчето изглеждаше надеждно и съвестно, много професионално подходи към моите въпроси и именно това ме накара да му се доверя и да сменя пари при него. В други случаи избягвам да сменям валута извън банките или бюрата за обмяна, но в този случай реших, че мога да му подаря моето доверие. Всичко беше наред и впоследствие разбрах, че интуицията ми за хората отново не ме е подвела.

При проучването ми на информациите за Белиз научих, че тук се намира втория по големина в света естествен бариерен риф. Това обещаваше гмуркане във водите на Карибско море. Бях се размечтал за потапяне в топлите води на Белиз, докато не видях цените за гмуркането с бутилка (или кaкто го наричаме с хубавата българска дума „дайвинг“). Отначало помислих, че само конкретната агенция предлага толкова високи цени, но след кратко проучване в няколко други агенции на острова установих, че гмуркането с бутилка в Белиз или поне на Кайе Колкер е твърде скъпо. Може би сравнявах цените тук с тези в Египет, където за първи път се гмурках с бутилка. Разликата беше гигантска – докато в Египет направих няколко излета и всеки ми струваше по около 40 евро, то на Кайе Колкер водолазно гмуркане струваше от порядъка на 300-400 долара. Останах втрещен от тези цени. По-късно вечерта коментирах тези цени с един местен, с който се бях запознал и самият той предлагаше турове и програми. Споделих му, че съм изумен от цените на дайвинга тук в сравнение с цените в Египет. Той ми каза, че цените тук са такива, защото потокът от туристи е малък, не такъв като в Египет, а местните все пак имат нужда от препитание, и ако все пак някой богат американец се навие да даде тези пари, то денят, та дори и седмицата, са спасени. Съгласих се с него и за пореден път осъзнах как туризмът въздейства на съответното място и го променя по-скоро в отрицателна насока. Впоследствие в интернет открих съвсем други цени на дайвинга, но явно, че на място не съм имал късмета да попадна точно на тези агенции. Всичко това обаче никак не ме натъжава, защото интересните за гмуркане места около острова не бяха на такава дълбочина, че да е необходимо потапяне с бутилка, а едни плавници, шнорхел и маска свършиха чудесна работа.  

Въпреки, че цените на дайвинга, които открих на място, бяха високи, Кайе Колкер имаше още много какво да предложи. Класическите турове, които се предлагаха на много места по острова, бяха насочени към гмуркане с шнорхел (тук другата хубава българска дума „шнорхелинг“) в домашния риф на острова, шнорхелинг около Хол Чан (Hol Chan Marine Reserve), плуване с акули (Nurse Sharks) и скатове, наблюдаване и хранене на тарпони (едри риби със сребърна окраска), наблюдение на морски кончета, костенурки и морски крави. Самият аз избрах да направя тур, включващ шнорхелинг в рифа на острова, плуване с акули и скатове, посещение на „ферма“ за морски кончета, хранене на тарпони. И за да разсея веднага опасенията относно акулите, с който щяхме да плуваме, следва да посоча, че този вид акули (Nurse Sharks) са безопасни за човека. Все пак обаче трябва да се има предвид, че се касае за диви животни, които не разписват гаранция за безопасността ви.

Турът беше разнообразен – гмурнахме се с шнорхел на различни места от рифа, видяхме водни кончета, хранихме скатове, акули и тарпони, плувах сред акулите и скатовете. Дали съм се страхувал при акулите и скатовете? Ами да кажем, че изчаках акулите да се разкарат (въпреки, че не били опасни), а сред скатовете се чувствах така, сякаш ме държи на мушка снайперист. Знаем за шиповете на скатовете!

Всичко беше много интересно и времето мина много бързо. Цялостното впечатление от тура беше супер. Единственото нещо, което бих казал, че ме притесни, беше, че самият коралов риф в голямата си част беше мъртъв. Нямам представа каква е причината за измрелите корали, знам само че бях виждал в други морета и по-жизнени екосистеми. На това място не бих желал този факт да звучи като някакво сравнение между различните места, а по-скоро да изразя моето опасение, че в приказките за неблагоприятното въздействие на човека върху околната среда вероятно има известна истина.  

Изпълнен с вълнение от преживяното се захванах с осъществяването на друг мои план. Когато си рибар, не може да не те „засърби крастата“ при положение, че си видял през деня какво има в морето. Риболовът е прекрасно хоби. Той дори е още по-хубав, ако пускате уловената риба обратно или поне вземете само тази, която ще изядете. Риболовът е прекрасен, защото ми помага да се слея с природата, да релаксирам, да задоволя вродената и присъща на мъжа страст към улавяне на плячка, неустоимо е усещането, когато въдицата ми се извие под напора на рибата и адреналина заблъска в ушите ми. Риболовът е страст! И тъй като и пътуването за мен е страст, съм решил, че при възможност ще ловя риба навсякъде по света, където ходя, стига да е възможно. Кайе Колкер предлагаше и тази възможност.

Естествено, че бях проучил предварително какви са възможностите за риболов на острова. Въпреки това пообиколих агенциите по острова, за да се запозная лично с хората и условията им за риболов. Запознах се с един човек, който си изглеждаше съвсем латиноамерикански, но пък ме изненада с името си. Въпреки, че според мен името му беше странно за този географски регион, Марко изглеждаше съвсем като всички останали латиноамериканци, които представляваха може би около 70-75% от населението на острова, за разлика например от състава на населението в Белиз Сити. Потомък на коренното население на полуостров Юкатан, той имаше собствен бизнес на острова, притежаваше 2-3 лодки и предлагаше туровете, които се предлагаха и на много други места по острова. Наред с това предлагаше и риболов – в открито море и такъв в рамките на лагуната. Започнахме да си говорим за риболова и да се пазарим за цената. По някое време всичко беше вече уредено, а разговорът от търговски непринудено премина в приятелски.

Марко се оказа много приятен събеседник и тъй като и двамата бяхме съвсем свободни същата вечер му предложих да споделя с него бутилка отлежал ром, който носих с мен от кубинската столица, която бях посетил няколко дни преди да дойда в Белиз. Той прие и аз му поръчах да намери, като местен, лед, кола, чаши и лайм, за да си направим „Куба Либре“. 

Пристигнах в уречения час с бутилката ром в ръка, на чийто етикет се виждаше отчетливо една седмица. Останалите съставки на „Куба Либре“ вече чакаха с нетърпение срещата си с рома. Направих коктейли за двамата и седнахме на дървена пейка пред офиса на агенцията му. Количеството на рома намаляваше в бутилката, а разговорът си вървеше. За какво си говорихме? За какво могат да си говорят двама мъже – футбол, жени, работа, семейство, риболов… Изобщо, винаги, когато пътувам се старая да се запознавам и говоря с хората. За мен хората са едно от богатствата и забележителностите на едно място. Все пак именно вследствие на тяхното развитие и култура изникват сградите и селищата, на които, наред с природните забележителности, ние се дивим при нашите пътувания. 

Разговорът с новия ми приятел ми показа още веднъж, че където и да живеем по света, хората много си приличаме - мечтаем, страхуваме се, вълнуват ни в основата си сходни неща. Указа се, че дали живее на Карибски остров, или пък в държава на Балканите в Европа, един мъж все се умилява пред снимката на детето си, все има същите разправии с жена си, има същата страст към риболова и все така обича да пие един коктейл по няколко пъти с приятел.

По едно време, докато си пиехме спокойно коктейлите Марко извика на испански едно момче, което минаваше по улицата. Момчето с няколко пъргави скока се покатери на палмата до нас. Моят нов приятел му посочи 2 кокосови ореха и момчето ги свали. Набързо, с ловки движения с мачете то отвори дупки в единия им край и ни ги поднесе. Марко ми обясни, че е чувал, че ромът най-много върви с кокосовата вода на кокосовия орех. Наляхме ром направо в кокосовите орехи, като самите те ни станаха чашите. След като опитах веднага разбрах, че нещо липсва на тази иначе приятна смес. Отскочих до близкия магазин и взех сок от ананас. След като добавихме и ананаса вкусът стана завършен и хармоничен. Може да се каже, че се получи нещо като типичния за онзи географски регион коктейл „Пиня Колада“.

Тръгнах си с усмивка. Не можех да си обясня защо в главата ми звучеше песента на Боб Марли „Buffalo soldier“, но аз си я тананиках с други думи – „Coconut soldier”. Легнах си усмихнат.   

На другата сутрин се срещнахме рано с Марко и с една от лодките му тръгнахме на риболов. Разбрахме се, че ако уловим риба, тя е за мен, а, ако искам, сестра му може да ми я приготви в нейния ресторант.  

В риболова никой не може да даде гаранция за успех, но още преди да тръгнем знаех, че ще хванем риба. Обикаляхме из най-любимите места на Марко на ръба на лагуната, там където дъното образува ръб и се спуска рязко надолу в синята бездна. По негови думи там било мястото, където хищните риби ловували. Времето минаваше, а риба не бяхме уловили. Всичко това беше започнало да притеснява Марко, защото ставаше въпрос за репутацията на неговия бизнес, а и може би не искаше да си отида разочарован. В тази връзка той няколко пъти ме успокои, че няма да се приберем докато не хванем баракуда. Все пак в последните часове на риболова имах късмета да хвана баракуда, голям зарган и червен снапер. Последната риба се води като една от най-желаните от рибарите, т.к. има много вкусно месо.

След риболова поканих Марко на обяд в ресторанта на сестра му, която щеше да ни приготви рибата. Ето какво ни приготвиха в ресторанта.

Преживяването да си хванеш риба на Карибите и да ти я приготвят, като я споделиш с приятел, беше нещо, което няма да забравя никога и винаги ще се усмихвам, като си спомням за слънчевия остров. unBELIZEable!

Ще се съглася с всеки, който каже, че Белиз има много повече какво да предложи от едно няколкодневно пребиваване на Кайе Колкер. Така е! Напълно съм съгласен. За няколко дни в Белиз можете да посетите останките от градовете на маите, като например Altun Ha и Xunantunich, да се потопите във водите на Синята дупка, да изследвате флората и фауната в гъстите джунгли в южната част на страната, да се спуснете в подземния свят на маите (пещерата Actun Tunichil Muknal), да обиколите многобройните атоли и прекрасните острови и т.н. Моят подход обаче към тази страна реших да бъде по-различен. Отчетох факта, че тази държава се намира в Карибите, взех предвид това, че мотото тук е „Go slow”, и реших да намаля оборотите, да не бъда толкова турист, а да се опитам „да изравня оборотите на моята машина“ с тези на местните хора, да не бързам за никъде, за да усетя с цялото си същество карибския дух. Не исках просто да „прелетя“ и „отметна“ забележителностите на страната. Може и някъде да съм го правил. Възможно е, въпреки, че се съмнявам. Тук обаче исках да е различно. Това са Карибите! Тук хората не бързат, не биваше да бързам и аз, ако исках поне за кратко да се докосна до начина на живот на тези хора и да усетя пулса на това място. Именно всичко това ме накара да не кроя амбициозна програма в Белиз. Реших да не се отправям към Синята дупка и Lighthouse Reef, защото цялата организация щеше да ме напрегне излишно, както да ми отнеме много време, така и щеше да натовари значително бюджета ми, т.к. самото придвижване до Синята дупка е скъпо, а и ако не я видиш от въздуха, едва ли ще придобиеш представа точно къде се намираш и дали си точно там. А за да я видиш от въздуха означаваше да се лиша от нещо друго в моето пътуване. И тъй като това друго означаваше – Гватемала, оставих Синята дупка и другите забележителности на Белиз за някое следващо пътуване. Аз обаче предпочитам да опознавам все нови и нови места и едва ли ще се върна отново там в Белиз, но пък какво бихме могли да кажем със сигурност за живота си в бъдеще време. И тъй – реших, че повече предпочитам да усетя истинския карибски живот за няколко дни на острова, да видя Белиз Сити и да продължа след това към Гватемала, като по пътя си за там ще прекося Белиз по широчина и ще придобия представа за страната и в тази ѝ част. Така и направих.  

След като няколко дни на острова вече се бях потопил в карибската атмосфера, тръгнах в посока Гватемала. Организирах си пътуването от Кайе Колкер, като придвижването до Флорес – изходната ми точка за Тикал в Гватемала, включваше връщане със скоростното корабче до Белиз Сити и от там директен автобус до Флорес.  

Пътувах с автобуса от Белиз Сити към границата с Гватемала и постоянно се оглеждах и правех снимки. Веднага след Белиз Сити преминахме през обширна равнина, като постоянно си задавах въпроса защо в тази вероятно плодородна равнина няма обработваеми земи. Отделни къщи с разхвърляни дворове се виждаха тук-там, но дори и около тях земята не се обработваше. Това е толкова странно! unBELIZEable! Замислих се. С какво се изхранват тези хора? С какво всъщност се занимават, след като дори не видях някакви заводи и стопанства? В Белиз Сити бях видях много млади хора, стоящи на улицата, които видимо не бяха ангажирани с нещо. Хм! Може би именно тяхното бездействие и неангажираност създаваше това напрежение, което беше наситило въздуха на града. Загледах се в очите на хората в града и открих сякаш празнота. Дали политиците в страната са виновни?! Вероятно и те имат заслуги в това. Нали обаче тези политици са все избрани измежду всички тези хора с празни погледи, на които сякаш не им се занимава с нищо. Как да накараш човек без искри в очите да стане и да се захване с работа, която да донесе по-добри дни за него, за семейството му и за неговата страна?!

И за да не се засегне някой, или да ме укори, че съдя хората, бих желал да поясня, че тук споделям само някои размисли във връзка с моите наблюдения. Не изследвам причините, не съдя, не налагам шаблона на моето общество върху местата, които посещавам, на културите, които опознавам. Кой съм аз, че да сравнявам хората, културите и местата по света, да търся рецептата за по-добър живот за всеки човек и народ по света, да давам съвети, да съдя? Не съм се взел толкова на сериозно! Аз съм просто един човек с отворени очи, които иска да види света във възможно повече негови различни точки, за да опозная планетата си по-добре, да обогатя разбирането си за живота, за хората, за самия себе си дори. Но пък това бяха натрапчивите мисли в главата ми, докато гледах хората с прашни дрехи с прах от улицата, на която седяха. Какво ли чакаха?! Плодородните полета седяха празни и сякаш очакваха с нетърпение някой да ги разоре и засее, за да могат и те да покажат на какво са способни. И тъй като в дните преди моето идване в Белиз бях и в Куба, а също и в Мексико, след постоянните ми наблюдения на градовете и хората стигнах до заключението, че в крайна сметка никой не е виновен за съдбата на хората в една страна. Много хора по света са недоволни от живота си и искат промяна. Недоволни са, но чакат сякаш някой да им я осигури, а не запретнат ръкави и направят това, което зависи от тях самите. Защото промяната идва, когато ние се променяме.

Такива мисли занимаваха главата ми по време на пътуването ми към границата на Белиз с Гватемала при Benque Viejo. И тъй като все пак жадувах да видя поне някъде тази земя да се обработва от месните, не мога да не посоча, че малко преди столицата Белмопан пътят започна да се изкачва нагоре и всичко наоколо стана по-зелено. Може би някъде между Белмопан и Сан Игнасио ми направиха впечатление многото ферми, в които обработваха земята, някак и къщите бяха по-подредени и всичко изглеждаше така сякаш сме в друга държава. Няколко дни по-късно, когато се връщах по същия път от Гватемала, пътувах с един много забавен канадец, с който се бяхме запознали непосредствено преди да се качим на автобуса. Споделих с него, че тази част на Белиз сякаш няма нищо общо с останалата част на страната, защото тук всичко изглежда много по-подредено и подържано. Той ми каза, че в този район преди години са се заселили доста западняци. Спомена точно от коя нация били хората, но аз я забравих. Нямам представя дали това е истина, и дали именно тези хора са причината тук да е така подредено. Едно нещо само мога да твърдя със сигурност - тук очевидно беше по-различно.

Пристигнах до границата с Гватемала. Зад мен остана Белиз. Напуснах Белиз, но една малка част от Белиз остана в мен. Оставих и приятел тук. Една мечта от ранните ми години беше осъществена. Вече имах спомени от загадъчната страна в Централна Америка. Пътуването ми до Белиз ми показа още веднъж, че едно нещо, колкото и да изглежда непосилно и далечно, може да стане реалност, ако наистина го искаме и ако имаме търпението да го постигнем.