Предизвикателството Хаити

Предизвикателството Хаити

Най-бедната държава в западното полукълбо. Страната, в която са запазени едва 2% от естественото залесяване на територията. Висок процент на заболели от холера, малария и тропическа треска. Като добавим и предупреждението в сайта на МВнР: „Посетителите в Хаити трябва да са изключително внимателни, тъй като нивото на престъпност е много високо, съществува и риск от отвличане”, то вероятността да се откажеш от посещение на Хаити е много голяма.

Нас обаче всички тези предупреждения не ни отказаха и решихме да проверим ситуацията на място. Сдобихме се с билети за сутрешния автобус от Санто Доминго до Порт-о-Пренс – еднопосочни, защото не бяхме сигурни нито колко време ще обикаляме, нито дали ще се връщаме отново по този маршрут.

Автобусът беше приятно климатизиран, сервираха ни напитки и сандвичи, с което напълно заличиха и малкото негативни очаквания, които имахме. Други туристи, освен нас нямаше. Всъщност други бледолики, освен нас нямаше. Наближавайки границата между Доминиканската република и Хаити, двете държави, разположени на втория по големина карибски остров – Испаньола, пейзажът ставаше все по-пустинен, мяркаше се по някое и друго дърво около пътя, но от зеленината в централните и източните части на Доминиканската република нямаше и помен.

Първият шок, който ни очакваше – граничният пункт. Приличаше на строителна площадка, из която се мотаеха всякакви съмнителни типове, които ти предлагат да обмениш пари (възползвахме се от малка сума), да те закарат с моторите си някъде или пък те дърпат, за да те заведат отпред на гишето, за да получиш печат без да чакаш на опашката. Един от местните, който седеше зад нас в автобуса, тъкмо ни предупреждаваше да внимаваме с паспортите си и да не ги даваме на никого, когато видях, че някакъв вече е издърпал паспорта на Ангел и нещо попълва в миграционната му карта. Бързо взехме документите и се наредихме на опашката.

Когато стигнахме на гишето за печат само ни погледнаха, взеха ни паспортите и ни казаха да последваме един служител. Заведоха ни при началника на пункта и се започна един дълъг разпит защо идваме в Хаити, колко дни ще останем, а защо нямаме билети за връщане... И най-безумният въпрос „Къде е това България? В Германия ли е, в Африка ли е?” Обяснихме, че е в Европа, без да уточняваме, че Германия не е континент. Отговаряхме стегнато и убедително на всеки въпрос, показахме си и самолетните билети за отлитане от Доминиканската република, което беше достатъчно, за да ни ударят дългоочакваните печати и да ни пожелаят с усмивка „Добре дошли в Хаити!”

Само че усмивката остана на лицата ни няколко секунди. Излизайки от пункта видяхме, че автобусът е потеглил без нас. А пък раниците ни бяха вътре. Сърдита митничарка набързо извика един от мотористите, който ни метна и двамата на мотора си и с мръсна газ догонихме автобуса. Пътят не беше асфалтиран, като основният проблем всъщност не бяха множеството дупки, а димната завеса, която се вдигаше около нас.

Мястото, където щяхме да нощуваме първите две вечери беше един покрив в Далмас, предградие на Порт-о-пренс, на който бяха монтирани четири ламаринени навеса, в които имаше само двоен матрак и мрежа против комари. Отделно в самата къща имаше вода и баня, така че това беше най-приятната оферта, която намерихме в интернет. Адрес нямаше, защото улиците в Хаити нямат имена. Главен ориентир беше Eagle Market и оттам се започваше завийте наляво, после надясно, после се спуснете... Щяхме да го мислим като открием поне пазара.

Автобусът спря в нищото. Оказа се, че гарата е в покрайнините на Порт-о-Пренс. Други туристи няма, повечето от местните ги чакат коли. Идват разни хора с мотори да ни питат къде искаме да отидем. Ние сме леко паникьосани, защото всъщност нямаме конкретен адрес, а и не сме очаквали, че ще сме извън града. Имаме и друг проблем – сменихме някакви пари на границата, но те не са никак много. Мислехме си, че ще има банкомат на гарата.

Една кола спря пред нас и шофьорът ни попита къде отиваме. Обяснихме, че трябва да стигнем до Eagle Market. Той ни поиска 20 долара, ние имахме 15, но му казахме, че ще му дадем 10. Съгласи се. Качихме се и той започна да ни изнудва, че ще ни закара за 15 долара. Започнахме да се караме и ние слязохме. Веднага дохвърчаха два мотора, разбрахме се, че имаме 10 долара, метнахме се на возилата и с пълна газ по прашните улици. И пак шок! На едно кръстовище – моят мотор зави надясно, а този на Ангел – наляво. Преди да съм се опомнил, мъжът ме успокои, че трябва да зареди.

Стигнахме до Eagle Market, обяснихме какво търсим и двамата мотористи направиха всичко възможно, за да открием къщата с нашия покрив.  С помощта на една любезна дама, която ни съпроводи до къщата, успяхме да се настаним на покрива. Четирите навеса бяха във формата на квадрат, като всичките се обслужваха от една стълба. Издигнати са на дървена платформа на височина над 2 метра. Тоест ако някой от срещуположен заслон ти вземе стълбата и няма кой да ти я премести, ще трябва да се скача. Бяхме щастливци, че освен нас имаше само още един индиец, който обитаваше мястото от 2 месеца, защото работеше тук, но той беше в заслона до нас, така че с повече разтягане можеше да стигнем до стълбата и сами да си я местим.

През нощта валя много силен дъжд и беше чудо как никъде не прокапа. На сутринта решихме да си потърсим някакъв хотел в центъра на Порт-о-Пренс. Нарамихме раниците и се отправихме към Eagle Market, където ни казаха, че има банкомат. Бяхме останали с 5 долара, а до центъра имаше около 10 километра, така че трябваше да намерим начин да се придвижим.

Уви, банкоматът ни изненада и не хареса нито една от картите ни. Тръгнахме пеша по пътя с надеждата, че ще опитаме на някой друг. И така минахме през три банкомата без нито един от тях да ни финансира. Явно щеше да се ходи пеша. А пътят беше без тротоари. Основният проблем бяха отходните води, които се стичаха встрани. Водата си проправяше път измежду купища разлагащи се плодове и зеленчуци, найлонови торби с незнайно смърдящо съдържание и наслоена кал. Ние слаломирахме измежду изпречилите се на пътя ни препятствия, като се опитвахме да не забелязваме в каква мръсотия сме попаднали и какви зловония ни заобикалят.

Местните се транспортират от една точка до друга в каросерията на малки камиончета, които са изрисувани с разноцветни спрейове. Много колоритни и със задушевна атмосфера, но за съжаление ние нямахме представа къде точно искаме да отидем, за да се възползваме от този транспорт. Затова след около 2 часа шляене из улиците на Порт-о-Пренс се озовахме пред Железния пазар. Основната забележителност на столицата. Построен в края на 19-ти век пазарът е разрушен по време на голямото земетресение през 2010-та, но за разлика от жилищните постройки наоколо, само година по-късно пазарът отново е възстановен, благодарение на ирландски бизнесмен.

Картината около местната забележителност е доста ярък спомен в съзнанието ми – стотици крещящи продавачи, нахвърляли всякакви стоки върху едва крепящи се сергии, кал до глезените, която изцяло поглъщаше кецовете ми, безкрайна върволица от хора, които се опитваха да заобиколят купчините с изгнили плодове и зеленчуци нахвърляни край сергиите и ние, които отчаяно продължаваме да си търсим хотел. И банкомат.

Сред цялата тази разруха видяхме едни ламарини, на които пише Change, отидохме и смениме срещу някакъв смешен курс последните ни 100 евро, но знаехме, че по тези места европейската валута никак не е на почит. Попитахме касиерката дали има хотел наблизо и тя със съжаление отговаря, че хотелите са в Пейшън Вил.

Пейшън Вил е луксозното предградие на Порт-о-Пренс, за което бяхме чели, че в него живеят дипломатите и което местните избягват. Пък ние нали искаме да сме при местните.

И така с местни пари в джоба и с раници на гърба решихме, че пак ще си спим на покрива, стига да разберем как да стигнем дотам, защото бяхме безкрайно изморени и предпочитахме да не се връщаме пеша до Далмас.

Седяхме си до едно кръстовище с полицай и той дойде да ни попита какво търсим. Обяснихме му, че искаме да стигнем до Далмас. Попита ни искаме ли мотор, нямахме нищо против. Извика един много колоритен раста, който първо се увери, че ще му платим и след това ни каза да се качваме. Обаче ние бяхме с раниците и беше трудно да се поберем тримата на един мотор, и тогава полицаят намери решение: слагаме едната раница отпред на шофьора и после се качваме ние, като втората раница остава най-отзад. Срещу 10 долара и пред погледите на стотици местни, които ни махаха по целия път, се прибрахме в Далмас.

Тук взехме окончателно решение да се върнем в Доминиканската република и да съкратим престоя в Хаити до 3 дни. След като си оставихме раниците на покрива, попитахме за гарата, откъдето да вземем автобус до Санто Доминго.

Оказа се, че гарата в Пейшън Вил е по-близо от тази, на която ние бяхме слезли като пристигнахме. Отидохме до Eagle Market откъдето да вземем някой местен, който да ни закара дотам.

Пейшън Вил беше едно ниво по-подреден от останалата част на Порт-о-Пренс. В хълма над квартала се виждаха приятни разноцветни къщички, които в далечината изглеждаха доста примамващи. Но и тук, както и навсякъде из столицата текучеството от хора беше безкрайно.

Големият проблем на Порт-о-Пренс е огромният брой жители. На територия 6 пъти по-малка от тази на София живеят над 2 600 000 човека. Не може и да си помислиш за празна улица и минута тишина.

За да получим заветните билети трябваше да изпълним една почти невъзможна мисия. Първо, оказа се, че билети се плащат само с щатски долари. Ние имахме само местни. Второ, парите, които имахме не стигаха за два билета, т.е. все пак трябваше да намерим банкомат, който да ни пусне пари. И трето, банкоматите работеха с хаитянски гурдове, тоест трябваше да ги обменим, а банките затваряха след 30 минути.

Наредих се на опашка в банката, за да сменя поне парите, които имахме, пък после щяхме да решим какво да правим. През това време Ангел отиде с един местен моторджия да търси банкомат, от който да изтегли пари. Аз успешно се сдобих с известно количество долари, но Ангел не беше успял да изтегли пари.

Върнахме се при Eagle Market и решихме да обиколим още веднъж банкоматите в района. Този път имахме късмет и една от машините ни пусна хаитянски гурдове. Мъжът, който ни закара до Пейшън Вил ни показа къде може да сменим гурдовете за долари (понякога е добре да познаваш и някой местен нелегален дилър) и така имахме достатъчно пари за два билета до Санто Доминго.

На сутринта хванахме поредния местен с мотор. Вече техниката беше абсолютно отработена - ние двамата плюс шофьора, плюс двете раници - едната отпред, другата отзад, и всичко на един мотор. Стигнахме до гарата и се наредихме на една безкрайна опашка с желаещи да пътуват до Санто Доминго.

Отново бяхме единствените бледолики в автобуса. Тръгнахме си без да сме стигнали до основната дестинация в Хаити – Кап Хаитиен. Но пък почувствали местната атмосфера много по-силно от повечето туристи. А че ще се върнем е повече от сигурно.