С раница из Централна Америка за месец

От години следваме един и същи месечен график и знаем, че от октомври до януари пътешествията са невъзможни, затова февруари е месецът, в който се отдаваме на голямото годишно пътуване. Дестинацията се определя още в първата половина на годината, след което се започва следенето на самолетните билети. Това, че знаем къде ще ходим половин година предварително ни позволява да се възползваме от сезонните разпродажби на авиокомпаниите. И така още в началото на септември си взехме двупосочни билети за 750 евро от Амстердам до Панама сити. Полетът беше на 30-ти януари. Трябваше да почакаме 5 месеца, за да се отправим на 35-дневно пътешествие из Централна Америка, което щеше да стартира от Панама и да продължи през Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Ел Салвадор, Гватемала и да приключи в Белиз, откъдето предстоеше да прелетим обратно до Панама и оттам до Амстердам. А ние сме Здравко и Ангел и ще се опитаме да ви направим съпричастни с нашето пътешествие и да помогнем със съвети на тези, които ще летят по същия маршрут.

Подготовката беше почти нулева – един пътеводител за цялата Центална Америка на Lonely Planet, резервация за първата нощ в Панама сити и самолетен билет от Белиз до Панама.

Пристигнахме в Амстердам един ден преди полета до Панама сити и спестихме ходенето до града като си взехме хотел до летището. Направихме една бърза, примерна схема колко дни ще останем във всяка една държава и кои места ще посетим задължително, и с това се приключи подготовката за Централна Америка. Нощувки, транспорт, забележителности – всичко щеше да се решава на място. И една важна подробност – пътувахме само с ръчен багаж. Винаги го правим. Успяваме да съберем всичко, което ще ни е необходимо за месец в една средноголяма раница. Част от дрехите са такива, които изхвърляме по пътя и запълваме освободеното място със сувенири и подаръци.

След 11-часов полет кацнахме на летището в Панама сити. Минахме сравнително бързо през митническите власти – попълват се разни декларации, които получихме още в самолета и задължително трябва да представите билет за напускане на страната.

Летище „Токумен” се намира на 24км. от Панама сити. Знаехме, че близо до изхода има спирка на градския транспорт. Проблемът е, че в автобусите се влиза само с карта (тархета), която се маркира при шофьора. Билети няма. Ние се опитахме да попитаме на информацията на летището за такава карта, но дамата, която беше заета с грима си, строго ни погледна и попита: “Espanol?” Ние поклатихме глава и тя ни отговори със същото. Да се знае, че английският не е никак на почит в Централна Америка.

Бяхме чели, че може да предложим долар на някой местен и той да ни таксува с неговата карта. И наистина като влязохме в автобуса една дама отчете две пътувания и ме вкара заедно с нея, а момчето от първата седалка таксува Ангел. Никой от двамата не пожела да вземе предложения им долар. Всъщност пътуването струваше 25 цента. След около 30 минути попаднахме в невероятно задръстване. Трябваше да стигнем до стария квартал на столицата - Каско Виехо. Нямахме представа къде да слезем, но имахме навигатор и следяхме къде се движи автобусът. След около два часа и половина в автобуса, който едва се движеше в безкрайното задръстване, решихме да слезем. Навън вече беше тъмно. В гайда ни пишеше да се избягва ходенето по улиците вечер, обаче нямаше как да се вслушаме в този съвет. Като слязохме видяхме, че на спирката има каса, откъдето да си купим тархета. Попитахме жената за посоката, в която е Каско Виехо и тя ни посочи накъде да вървим като допълни, че е около 20 минути пеша.

Навън температурата беше около 30 градуса. По тротоарите бяха разположени десетки бръснарски салони, като всичките бяха пълни. Бръснарите работеха основно с бръсначи като оформяха освен коси и бради, мустаци, вежди... По-късно разбрахме, че местните ходят веднъж седмично на бръснар и много държат на прическите, които често са оформени с различни фигури.

По тротоарите се редуваха места, на които предлагаха всякакви печени меса, със сергии за плодове и зеленчуци и всякакви пластмасови дрънкулки. Въпреки че минаваше 20 часа улиците бяха много оживени. Други чужденци освен нас не срещнахме. Попитахме един полицай за Каско Виехо, той ни посочи да вървим с него и след 5 минути видяхме стария град.

Тук атмосферата беше съвсем различна – пълно с туристи, осветени с красиви фенери улици, колоритно боядисани къщи. Лесно намерихме хостела и се разтоварихме. Имахме резервирана стая за 24 долара със собствена баня, ама без топла вода, което се оказа обичайно за региона. Трябваше да хапнем нещо, но вече наближаваше 22 часа и почти всичко наоколо беше затворено, работеха само няколко ресторанта, които не предвещаваха добър развой със сметката. Накрая нарушихме основния ни принцип – да не сядаме на места, на които има само туристи, и поръчахме спагети и салата, които освен че не бяха вкусни ни излязоха 30 долара. Но така е, когато сядаш в сърцето на стария град. След кратка разходка из тихите тесни улички се прибрахме в хостела. Планът беше да станем рано, за да направим снимки и около 10 часа да се отправим към гарата, за да хванем автобуса за Давид – вторият по големина град в Панама, междинна точка между Панама сити и столицата на Коста Рика – Сан Хосе.

Часовата разлика между София и Панама сити е 7 часа, затова не ни беше трудно да се събудим в 6 сутринта и да се впуснем в обиколка из Каско Виехо. Първата изненада бяха два кондора, кацнали на един балкон. Слънцето огряваше яркобоядисаните къщи и цветната феерия беше неописуема. Нямаше никой друг по улиците, снимахме на воля без да трябва да избягваме нежелани субекти. От брега на стария град има чудесен изглед към новата част на Панама Сити, в която преобладават лъскавите небостъргачи, административните сгради и жилищните блокове. Всъщност в Каско Виехо почти никой не живее, повечето сгради са празни. След като е признат за част от световното културно наследство на ЮНЕСКО, кварталът получава финансиране и така започва ремонтирането и пребоядисването на сградите, но голяма част от тях предстои да бъдат реновирани.

Имахме си тархета затова без притеснение се качихме на автобуса, който да ни закара до гара „Албрук” – централната гара на Панама сити, откъдето тръгват автобусите във всички посоки. На гишето за Давид имаше опашка от около 40 човека и след половин час се добрахме до билетите. Автобусът ни тръгваше след 30 минути и решихме да хапнем в близката пекарна. Всъщност гарата е доста голяма, на два етажа и освен, че има безкрайно много гишета за билети, има и много заведения за хранене.

Като наближи времето за автобуса се отправихме към перона, обаче се оказа, че трябва да имаш пак тархета, която да маркираш, за да те пуснат да излезеш от гарата. Имаше голяма опашка за тархети, а пък ние нямахме време, затова с много ръкомахания обясних на жената на пропуска, че ще си изпуснем автобуса, ако не ни пусне. Тя извика шофьора на нашия автобус, който ни маркира с неговата карта, за което му платихме 1 долар. Много е приятно, когато хората веднага ти разрешават проблема. Предстоеше ни пътуване около 8 часа до Давид.

Автобусът беше много удобен – с климатик, тоалетна и озвучен с местните хитове. А тук слушаха основно бачата, не ни е никак по вкуса, ама когато си по тези ширини се вписва идеално в пейзажа. Ако си спомняте „Авентура”, които някога звучаха и из българските канали с хита си “Obsesion”, те тук са някакви музикални богове, всички знаят песните им и непрекъснато се въртят из заведенията и радиостанциите.

Пътят минаваше през Панамския канал, така че видяхме и това чудо на човешкия прогрес. Не съм сигурен, че си струва да се възползваш от предлаганите турове по Канала, освен ако не си специално заинтересован от това.

В Давид Lonely Planet препоръчваха Лилавия хостел на някаква американка, бивш доброволец към Корпуса на мира. Решихме да се помотаем пеша до хостела, тъкмо да разгледаме и града, който всъщност нямаше никакви забележителности и служеше за спирка на туристите, които пътуваха от Панама сити до Сан Хосе.

След около един час се озовахме пред една ярко лилава къща. Собственичката беше първата, с която разговаряхме на английски, откакто бяхме кацнали в Централна Америка. Даде ни двойна стая за 23 долара и ни насочи към близкия супермаркет, откъдето да си вземем нещо за хапване и да се заредим с провизии за следващия ден.

Вечерта се запознахме с американката със странно име Никола, която на следващия ден също като нас трябваше да отиде до гарата, за да вземе автобуса за Сан Хосе. Разбрахме се да се чакаме в 6,30 пред хостела и заедно да си вземем такси, което щеше да ни струва 3 долара. Това беше твърдата тарифа, която се плащаше от гарата до която и да е точка в града.

Лилавият хостел освен че беше боядисан в лилаво, можеше да се похвали с лилави чаши, чинии, чаршафи, както и с лилав фаянс в тоалетните, и един плакат на „Цвят лилав” на рецепцията окачен в лилава рамка. Навсякъде имаше залепени бележки, които уведомяваха гостите, че не са сами на това място и е желателно да се съобразявят с всички останали обитатели на хостела, включително мравките, хлебарките, мишките и всякакви други насекоми и гризачи.

На сутринта ни бяха оставили по една лилава купичка с пакет мюсли и един банан за закуска. Хапнахме ги и помолихме да ни поръчат такси. Тримата с Никола се отправихме към гарата и пристигнахме там час и половина преди да тръгне автобусът. Но всички се опасявахме, че може да останем без билети, защото това беше единственият автобус за деня до Коста Рика.

Компанията, с която щяхме да пътуваме до Сан Хосе беше „Тракопа”. Автобусът тръгва в 8.30ч. Гишето трябваше да отвори час преди това, но момичето се появи малко преди 8 и събра паспортите на всички. Беше се оформила опашка от двайсетина туристи. Даде ни една тетрадка, в която всеки да си запише данните и започна да раздава билетите. Докато чакахме към нас се присъедини и една холандка, която поне говореше испански. Постепенно всички на опашката си станахме близки и започнахме да споделяме плановете. Имаше няколко възрастни двойки, които казаха, че се страхуват да пътуват след Никарагуа, но с усмивка отбелязаха, че едва ли е толкова опасно колкото го описват в пътеводителите и по медиите, но все пак предпочитат да не рискуват. Никола щеше да пътува до Мексико, но предвиждаше да мине транзит през Хондурас, а Ел Салвадор изобщо не беше в плановете й. Оказа се, че ние бяхме единствените, които ще спрем във всички държави по пътя.

Предстояха ни 8 часа до Сан Хосе. Приятна случайност беше, че по пътя спряхме в покрайнините на град Антон и седнахме да хапнем в ресторант „София”. След около месец отново щяхме да се върнем в Панама, откъдето ще летим за Европа, но сега ни очакваше Коста Рика.

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

От централната гара „Албрук” до летище „Токумен” има директен автобус, който струва 1, 25 долара. И за него ви трябва „тархета”, чиято цена е 2 долара. С една тархета може да пътуват няколко човека.

Когато се качвате в междуградските автобуси си взимайте връхна дреха, защото въпреки че температурите навън са високи, в автобусите климатикът работи на някакви нечовешки градуси, които рядко надвишават 15.

Опитайте сок от тамаринд, който се предлага из заведенията, в които се хранят местните. Вкусът му е нещо средно между фурма и мушмула. За мен лично беше отвратително, но Ангел го хареса. Другото неприятно традиционно питие е „орчата” – приготвят го от ориз и канела. На Ангел и това му харесва.

В Каско Виехо се намира най-старото кафене в Панама Сити, което се казва просто „Кока Кола”. Намерете време да се отбиете там, за да се потопите в носталгичната му атмосфера, заобиколени от десетки възрастни местни, които години наред четат вестника си на изтърканите дървени масички, докато пият сутрешното си кафе.

Ако планирате да отидете до една от основните забележителности на Панама - Бокас дел Торо, имайте предвид, че автобусите от Панама Сити са два дневно – в 8ч. и в 20ч. Въпреки че дотам са 355 км. пътуването отнема около 11 часа. Ние не успяхме този път, но знаем, че гледката си струва.

Пътят от Давид до границата с Коста Рика е около час и половина. Минахме сравнително бързо границата откъм Панама, но на Коста Рика почакахме доста дълго, докато дойдат да ни проверят багажа, което беше пълна формалност, защото ни накараха само да си разтворим раниците и дори не погледнаха в тях.

По пътя към Сан Хосе спряхме за обяд. Ангел си поръча телешко варено, в което плуваха всякакви едро нарязани зеленчуци, както и тиква, банан и четвърт кочан варена царевица. Аз открих местния заместител на картофите – пържената юка, която е доста по-плътна от картофа и има хрупкави влакна, макар че на пръв поглед изобщо не се различава от него. Сервираха я като гарнитура към печеното пилешко бутче и салатата от домати и краставици, която изненадващо беше с кориандър, най-отвратителната за мен подправка.

След около 9 часа път пристигнахме в Сан Хосе. В града няма обособена гара, на която да спират всички автобуси. Всяка компания си има своя гара, затова е добре да проверявате къде спира автобусът, който предстои да вземете. Заедно с двете момичета, с които пътувахме от Давид си взехме едно такси и се насочихме към хостела, който те си бяха резервирали – „Пангеа”. Стая за шестима струваше 14 долара на човек. Хостелът си беше един малък комплекс, в който освен десетки стаи имаше, бар, който вечер ставаше дискотека, обособен интернет кът с няколко компютъра, които се ползваха безплатно, басейн с шезлонги, туристическа информация с трипове до всички кътчета на Коста Рика, а най-голямото предимство бяха огромните бани с по няколко душ кабини, в които имаше и топла вода. Нощуващите в хостела получаваха гривни, но не и ключ от комплекса, имаше си портиер, който стоеше на пост денонощно.

Имахме няколко часа за разходка из столицата. Оказа се, че хостелът е на по-малко от 10 минути пеша от центъра и бързо се озовахме из пешеходните зони на града. Минахме през Националния театър, най-красивата сграда в Сан Хосе, пред която имаше спретнат площад, а по дърветата отпред хвърчаха хаотично зелени папагали. Явно тук това бяха местните врабчета. Бяха накацали и по оградите, по светофарите...

Намерихме си едно заведение на самообслужване, където ни посрещнаха с голяма усмивка и ни подготвиха едни великански порции от по няколко ястия, с които трудно се справихме. Печените зеленчуци и телешкото месо бяха на почит в заведението като към тях прибавяха всякакви салати, които естествено бяха богато поръсени с кориандър.

Вечерта се двоумяхме дали на следващия ден да продължим към Националния парк Тортугеро, където ако си в подходящото време може да проследиш как мътят костенурките, но ние не бяхме в този сезон, следователно можеше и да не видим нищо, или пък да отидем до другия голям природен резерват Корковадо, където пък в джунглата можеше да се натъкнеш на тапири, тукани и папагали ара. Решихме, че ще пътуваме към Пуерто Хименес и оттам ще си вземем тур до Корковадо.

На сутринта разпитахме на рецепцията откъде тръгват автобусите до Пуерто Хименес и решихме, че ще ходим пеша до гарата, която се намираше на няколко пресечки от хостела или около 20 минути бърз ход според момчето, което ни упъти. Положението около гарата беше трагично – въргалящи се по улиците клошари и носеща се смрад от разлагащи се плодове и зеленчуци. Оказа се, че има пазар наблизо и никой не си беше събрал боклука след края на работния ден. Имаше две гари една срещу друга, отидохме първо на грешната, която изглеждаше малко по-представително, но ни отпратиха на отсрещния тротоар. Билетите до Пуерто Хименес струваха 15 долара, а пътят 9 часа. Тръгнахме с почти празен автобус.

Дойде време да опиша и хората около нас – много добронамерени, много усмихнати и... много дебели. Толкова дебели хора на едно място досега не бяхме виждали. Една от основните причини за това беше неправилното хранене, всички наоколо бяха отворили пакет чипс и пиеха газирани напитки. Това, че прясно изцедените фрешове по улиците, които предлагаха в половинлитрови халби, струваха по долар или два, никой не забелязваше, всички пиеха „Кока Кола”, много често двулитрови бутилки, които се разменяха между пътуващите. Пакетите с бананов чипс бяха огромни, като имаше и такива от по половин килограм.

Иначе там общуват така, както ние отдавна сме престанали. Може би фактът, че няма интернет покритие из цялата страна, помага на хората просто да разговарят помежду си. Никой не е зает с телефона си, всеки комуникира с хората наоколо. Просто сядат и започват да си говорят с човека до себе си. И продължават през целия път.

Пътят до Пуерто Хименес беше доста екстремен с безкрайни завои. Добре, че автобусът спираше през цялото време, за да се качват пътници, за да може да поемем глътка „равновесие”.

Пуерто Хименес е много малко градче с население под 2000. Служи за отправна точка към Националния парк „Корковадо”, затова е доста популярно сред туристите и има достатъчно места за нощуване. След кратка обиколка решихме да се установим „При Фани Лу” – къщата беше изцяло дървена, двуетажна, като на първия етаж живееше Фани Лу с цялото си семейство, което беше доста многобройно, а на втория етаж имаше 4 стаи, които бяха за гости. Платихме по 20 долара за стая на вечер и решихме да излезем, за да видим дали може да си организираме екскурзията до „Корковадо” на следващия ден.

Екскурзиите варират между 60 и 80 долара на човек в зависимост от продължителността и входа, през който влизате в резервата. Ние нямахме избор, защото беше останал само един свободен водач за следващия ден, който щеше да ни води по нов маршрут – Sector El Tigre, който пък маршрут щяха да отворят официално следващата седмица, но от няколко дни организирали предварителни походи. Предупредиха ни задължително да си вземем репелент против насекоми (в агенцията продаваха, така че си взехме от тях), вода и храна, защото турът продължаваше 8 часа, и удобни трекинг обувки. Ние по-удобни обувки от кецовете, с които бяхме нямахме, така че тази препоръка нямаше как да я изпълним. Водачът щеше да дойде в 7 сутринта и да ни вземе от къщата за гости.

Подминахме ресторантите на централната улица, които бяха пълни с туристи и почти на изхода на градчето седнахме в една пицария, в коята нямаше никой. Всъщност тук всички ресторанти бяха пицарии, но предлагаха и други неща за хапване. Постепенно заведението се напълни с местни и разбрахме, че не сме сбъркали с избора. Аз лесно си избрах пицата, но Ангел искаше супа. И момчето започна да му обяснява на испански, че има някаква, но така и не разбрахме каква е. Рискът се оказа оправдан, супата беше от морски дарове и беше много вкусна, както и пицата. Изпихме и по една половинлитрова халба с фреш от ананас и маракуя и накрая платихме 28 долара. Там, където имам информация за сметките ще споменавам, за да знаят бъдещите пътешественици какво ги очаква. Всъщност Коста Рика е най-скъпата дестинация по маршрута.

На другата сутрин, още преди 7, Джовани ни чакаше пред къщата. Майка му работела в италианска фурна, затова така го е кръстила. Беше още студент, говореше чудесно английски и беше много общителен, така че предстоеше един приятен ден. Оказа се, че ще сме само ние двамата, други желаещи след нас не са се появили. Транспортираха ни с джип близо до „Корковадо” и ни оставиха да се катерим към входа на резервата. Катерене с кецове в джунгла! Добре, че не беше много мокро.

„Vámonos a la jungla!” – каза Джовани и поехме. Усещането е много странно, чуваш отвсякъде крясъци на птици, шума на листата върху които стъпваш, шума на листата, които падат, стичащи се капки... И в същото време една тишина. И невероятна влага. Около теб дървета, на които не им се вижда краят, всякакви странни растения и цъфтящи лиани. Първата изненада ни сполетя още в началото на тура – огромните сини пеперуди (blue morpho), които прелитаха над главите ни те оставят без дъх с красотата и размерите си. Бяхме така впечатлени от тях, че след няколко дни посетихме ферма за пеперуди, в която отблизо се запознахме с тези чудеса на природата.

Едва не настъпих друга красавица – ярко червена змия с черни пръстени, за която Джовани каза, че е много отровна. Той си носеше няколко книги, от които ни четеше за видовете, които срещахме – предимно птици и растения. Натъкнахме се и на няколко маймунки, но те бяха толкова високо, че трябваше да ползваме бинокъла на гайда, за да ги забележим.

По едно време седнахме да хапнем на една открита поляна, която завършваше с отсечена скала, от която се откриваше страхотна гледка към съседната планина, където пък едва се виждаха едни малки къщурки. Приказна панорама! А до нас пък за първи път видяхме как расте ананас.

Продължихме по стръмните пътеки, заобиколени от растения, чиито листа спокойно биха ни послужили за дрехи. Надявахме се да видим тукани. Тапирите ги бяхме отписали, защото на тях им трябват равнинни терени, пък ние си бяхме в планината. Изведнъж Джовани подскочи рязко назад. Едно синьо кълбо се беше свило на пътеката. Оказа се, че е някаква змия, която е изключително рядка и силно отровна. Снимахме я внимателно, защото гайдът искаше да предостави снимки на туристическата агенция. След известно време срещнахме една група възрастни британци, които изпаднаха в ужас като разбраха, че сме срещнали отровна змия, а пък Джовани с гордост показваше снимката на другия водач.

След 6-часовото мокро и задушно приключение из джунглата се отчетохме с няколко маймуни, две отровни змии, един папагал ара и разни дребни гущери (доста скромно откъм фауна), безброй вековни дървета, безкрайни цъфнали лиани и спиращи дъха гледки, които и до днес не сме забравили. Без да разберем си бяхме взели и нещо за вкъщи...

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

Ползвайте местната валута „колон”. Навсякъде може да пазарувате с долари, но цените се завишават.

Ако планирате да отидете в „Корковадо” и нямате място за планински обувки (като нас), вземете си чифт трекинг чорапи – ще ви свършат чудесна работа и с кецове. Теренът е много неравен и вероятността да се появят мазоли е голяма.

Фурната в Пуерто Хименес отваря в 5 сутринта, така че няма нужда да се зареждате с храна от предишната вечер за прехода ви в „Корковадо”.

От агенциите предлагат едни дълги списъци със задължителни неща, които да носите по време на трекинга, включително 2 бутилки минерална вода на човек. Не забравяйте, че всичко това трябва да го носите на гърба си, така че преценете дали ще имате нужда от тези вещи. Ние и двамата имахме по 1 бутилка с вода и ни беше достатъчна. Но не забравяйте да си вземете репелент против насекоми!

След като се прибрахме от Корковадо, отидохме директно да хапнем и случайно забелязахме, че сме си взели нежелани подаръци от джунглата. По краката ни бяха залепнали известен брой кърлежи, въпреки че бяхме с дълги панталони. Оказа се, че местните гадинки не се всмукват като тези у нас. Просто здраво се бяха залепили за кожата. Затова репелентът е задължителен, дори и когато сте с дълъг панталон.

Последна нощувка при колоритната фамилия на Фани Лу, която винаги беше на пост пред къщата. Имаше си една пейка, на която само събеседниците се сменяха.

Предстоеше връщане в Сан Хосе, където щяхме да пренощуваме и на другия ден да заминем за Монтеверде, където най-сетне да видим прословутите костарикански жаби, които са емблема на страната по всички туристически пътеводители.

След 9-часово пътуване пристигнахме в Сан Хосе. Купихме си билети за Монтеверде, защото автобусът тръгваше от същата гара, на която пристигна този от Пуерто Хименес. Решихме да експериментираме малко с намирането на друг хостел в Сан Хосе и да не спим в същия, в който бяхме попаднали преди 3 дни. Не че „Пангеа” беше лош, просто беше прекалено туристически. И се започна едно обикаляне из разни съмнителни места, 90% от които предлагаха стая на час и ни гледаха неразбиращо как така ще наемаме стаята за нощувка. В това търсене си има известен чар, защото попадаш по места, които едва ли някога би посетил при други обстоятелства. С много ръкомахания и писане по разни бележки се разбирахме с дамите на т.нар. рецепции, че явно това не е мястото, което търсим. И така пак си се върнахме в „Пангеа”.

Направихме една продължителна разходка из Сан Хосе. Когато вече си бил в един голям град, той не ти изглежда толкова хаотичен и започваш да го харесваш повече. Отбихме се пак в заведението на самообслужване на главната, където ни бяха запомнили. Посрещнаха ни с гигантски порции телешко с картофи и гуакамоле. Седнахме пред театъра, изядохме по един сладолед, както правят всички местни и мръднахме малко встрани, където беше китайският квартал. Там е краят на една доста обширна пешеходна зона, в която са съсредоточени повечето заведения. Оттам тръгва и главната улица, по която са разстлани множество чаршафи, на които са наредени всякакви пластмасови дрънкулки и играчки, както и сергии с приготвени на място печени меса и зеленчуци. Дълго след като си отминал пушекът от скарите продължава да те преследва.

Рано на другата сутрин – в 6.30 тръгваше автобусът за Монтеверде. Бяхме на първата седалка. Преди да потегли шофьорът се прекръсти и целуна кръстчето на врата си, решихме, че е силно вярващ. Ако знаехме какъв път ни очаква и ние щяхме да се прекръстим. Освен че беше високопланински, пътят беше адски тесен и нашият автобус по никакъв начин не можеше да се размине с идващ насреща автомобил. На места имаше отбивки, където на няколко пъти с притаен дъх чакахме на сантиметри от дълбоките урви, за да се разминем. Когато видяхме табелата, че Монтеверде е на 40 км. се успокоихме, че след половин час сме там. Въпреки че в гайда пишеше, че пътят е 4 часа, а бяха минали само 2. Обаче с този път и с тези непрестанни завои взехме разстоянието за час и половина. Пътят го разширяваха, което допълнително създаваше проблеми, защото на много места изчаквахме машините да го освободят, за да преминем, но все пак след време явно няма да е толкова екстремно.

Като пристигнеш в Монтеверде на минутата забравяш какво си преживял, за да дойдеш дотук. Първото, което ти прави впечатление е температурата, която е паднала с десетина градуса и няма и помен от пека в столицата. Свеж планински въздух, цъфтящи храсти и колоритни къщички. Автобусът спира в центъра на Монтеверде, а в подножието се вижда и съседният град Санта Елена, където е доста по-урбанизирано и има повече хотели, но ние искахме да останем нависоко, затова решихме тук да се поразтърсим за някоя къща за гости.

След изкачване по една почти отвесна улица и питане насам-натам намерихме едно хотелче – Casa Celeste, което беше много добре устроено, за 25 долара си имахме стая с двойно легло и баня с топла вода. Малко разяснение за двойните легла – ако искате двойна стая, често ви предлагат стая с две легла, които обаче са доста широки и спокойно двама човека могат да спят на едно от леглата. Една такава стая излиза около 40 долара. Когато обаче попиташ дали нямат нещо по-евтино, те ти предлагат единична стая, в която леглото също е двойно, така че всеки път искайте да видите както двойната, така и единичната стая.

В Монтеверде планирахме да отидем до фермата за пеперуди Monteverde Butterfly Garden и до Ranario – мястото, където можеше да се видят много от видовете жаби, които обитават Централна Америка.

Пеперудената ферма се разглеждаше с гайд, а входът беше 15 долара. Оказа се, че фермата се държи от американец и канадка, които взимат доброволци, за да помагат в градините, а освен това и да развеждат туристите, като се предлагаха турове на английски и на испански. Във фермата идваха и ученици, които прекарваха часовете си по биология там. Тяхното обучение също беше задача на доброволците. Ние бяхме единствените посетители и момичето, което ни съпровождаше беше много любезно и обясняваше подробно целия процес по отглеждането на пеперудите. Имаше и всякакви други насекоми, които можеше да разучиш отблизо – ние нямаме никакви проблеми с допира до инсекти, затова оставихме огромните хлебарки спокойно да си полазят по ръцете ни, възхитихме се на богомолките, които също нямаха против да се разходят по блузите ни, всякакви скакалци и бръмбари ги последваха...

Когато влязохме в градините погледите ни се раздвоиха между колоритните пеперуди и красивите растения около които те кръжаха. Тук бяха и огромните сини пеперуди, които видяхме в Корковадо. Имаше места, където захранваха пеперудите с банани, бяха скупчени на едно място и с малко по-ловки движения можеше да се хванат. Момичето ни показа как да хванем крилата им, за да не ги увредим и успяхме да подържим тези сини гиганти за момент. След като приключи турът с гайд може да останеш в градините колкото поискаш. Затова ние се върнахме из различните пространства и загубихме още около час в гонене на пеперуди.

На излизане попитахме за някое място, където да хапнем. Близо до фермата имаше приятен семеен ресторант, където ни сервираха типичен местен обяд, който освен печените пилешки пържоли със зеленчуци включваше традиционна бобена паста и подправени банани. Седяхме си навън, слънцето печеше, хапвахме вкусна храна и пиехме фрешове от ананас – пълна идилия!

Следваше жабешкото езеро, което се оказа един голям терариум с много аквариуми, в които бяха разпределени жабите. И там турът беше с гайд. Ние си взехме комбиниран тур жаби + насекоми, който струваше 17 долара. Не останахме впечатлени от мястото, защото повечето от жабите изобщо не ги видяхме, оказа се, че са активни нощем, а ние бяхме там следобяд, а насекомите бяха същите като тези, които вече видяхме в пеперудената ферма. Поканиха ни да се върнем вечерта, когато можеше да видим жабите в пълния им блясък. Билетите важаха за целия ден.

И наистина когато вечерта се върнахме, преживяването беше съвсем различно. Нямаше гайд, дадоха ни по един голям фенер, защото навсякъде беше пълна тъмница и сами трябваше да търсим жабите из бурната растителност. Вглеждаш се, промъкваш лъча светлина между листата и изведнъж виждаш зелена красавица с червени очи. Останахме сред жабешкото царство повече от час пленени от разноцветните индивиди, необезпокоявани от никой друг.

Когато си тръгнахме минаваше 9 вечерта и по улиците нямаше никой. Всичко беше затворено, а ние не бяхме вечеряли. Нямахме и никакви запаси в хотела, така че трябваше отново да пристъпим принципите си и да влезем в единствения отворен ресторант в града – „Johnny’s Pizza”. Тежки бели покривки, плътни червени салфетки, заглушена светлина и опънати като струна сервитьори. Ние все пак досега бяхме гледали жаби и въобще не бяхме облечени подходящо за мястото. Не знам откъде в планината се бяха намерили толкова официално облечени дами и господа, но бяха там. Кухнята беше италианска, предимно пици, като пещта беше в единия край на салона и лично проследихме как опекоха нашата, но най-вкусното, което опитахме беше домашно приготвената лимонада, в която плуваха голямо количество ментови листенца. Чуден завършек на един изключително приятен ден в Монтеверде.

На сутринта ни очакваше изненада. Валеше като из ведро и беше голям студ. Изтичахме до гарата, където отново ни сюрпризираха. Касиерката отказа да вземе доларите ни и поиска колони. Ние пък нямахме, часът беше 6 сутринта, всичко беше затворено, а банкомат в Монтеверде няма.

Ситуацията се поизнерви и решихме, че ще предложим доларите на шофьора, който все още не беше пристигнал. Оказа се младеж, който не говореше английски (естествено), но разбра какъв е проблемът и каза, че няма проблем. Занесе доларите при касиерката, която след някакъв дълъг разговор подаде сърдито два билета – естествено беше си отмъстила и ни беше дала билети, които не бяха един до друг, но щяхме да го преживеем. Макар и трудно! Оказа се, че до мен седи майка с хлапе на поне 3 години, което не спираше да хленчи. Жената, за да му запуши устата постоянно го кърмеше. Най-комичното беше, че когато спря да го кърми майката извади един огромен пакет чипс и момчето започна да си хрупа. Пред Ангел пък седяха съпругът на дамата и по-големият син, който не спря да повръща през целия път, но това не му пречеше да си хапва чипс и да пие от двулитровата семейна бутилка „Кока Кола”.

Планът ни беше като пристигнем в Сан Хосе, бързо да намерим гарата на „Тика бус”, с които да отпътуваме за Гранада в Никарагуа. Според картата в гайда, гарата е в центъра на Сан Хосе, точно до Китайския квартал. Пристигаме малко след 10 часа, автобусът тръгва в 13. Следва едно безкрайно мотаене, докато намерим гарата и когато най-накрая откриваме заветното място се оказва, че това е просто каса, от която може да си купиш билет, а автобусите тръгват от съвсем друго място. Часът е вече 11.15, момчето не иска да ни продаде билети, защото трябвало да сме на гарата 45 минути преди тръгването, а автобусът всъщност заминава в 12.30, а не в 13ч. Имахме половин час, за да стигнем до гарата, таксито беше неизбежно. Качваме се на първото спряло, питаме за цена, мустакатият чичко ни сочи, че си има таксиметър. Скачаме бързо и му даваме адреса на гарата. И тоя човек как успя да попадне във всички задръствания и да не пропусне един червен светофар – не знам. Освен това в един момент таксиметърът надвиши сумата, с която ние разполагахме. Печеше се скандална ситуация.

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Когато сте в Монтеверде отидете в жабешкото царство Ranario след 19ч., няма смисъл да ходите преди това, всички жаби са се покрили. Там има и пеперудена ферма и комбинираният билет с Ranario ще ви се стори по-изгоден, но Monteverde Butterfly Garden ( http://www.monteverdebutterflygarden.com/ ) е много по-добре организирана.

В Монтеверде няма банкомат, но и в Ranario, и в Monteverde Butterfly Garden може да платите с карта, както и в ресторантите. Билет на гарата обаче не може да си купите с карта.

Ако търсите спокойно и тихо място – то Монтеверде е за вас, ако обаче искате да отидете и да се забавлявате вечер - спуснете се към Санта Елена, ще ви отнеме около 40 минути, за да стигнете пеша от единия град до другия.

След 40 минути в таксито най-накрая бяхме пред гарата на Tica Bus. Часът минаваше 12 и аз се изстрелях от колата като оставих Ангел да се оправя с шофьора. Не знам как съм връхлетял в гарата, но човекът на гишето веднага ми обърна внимание, въпреки че имаше двама души, които чакаха. Билети до Гранада имаше, така че обстановката се успокои и аз си застанах на опашката. Появи се и Ангел, който усмихнато каза, че шофьорът само се е засмял на шепата монети, с които е платил таксито и въобще не е реагирал на това, че сумата е по-малка от тази на таксиметъра. Не знаем дали всъщност сумата не е била многократно завишена, като за чужденци, но фактът е, че платихме по-малко от това, което трябваше, а шофьорът с усмивка преживя неумишленото „прецакване”.

Издаването на билетите се оказа дълга процедура. Първо трябваше да си платим такса за напускане на Коста Рика – 9 долара, на съседно гише, където за радост нямаше никой. След това се върнахме на касата и платихме по 24 долара за билет до Гранада. В автобуса билетите ни пак не бяха един до друг, но ние си седнахме двамата, нямаше проблем, защото не беше пълен. В автобуса имаше тоалетна и не спряхме никаде до границата.

При влизане в Никарагуа платихме 14 долара такса за влизане в страната, което се оказа, че е таксата за влизане в съюза между Никарагуа, Хондурас, Салвадор и Гватемала и при влизане във всяка една от следващите държави не сме плащали такси.

Към 21ч. пристигнахме в Гранада. Автобусът всъщност беше до Манагуа, така че само ни оставиха на пътя. Беше тъмно и адски задушно (след смразяващия климатик в автобуса, нямаше как да не ни се стори така). Нямахме място за нощуване и решихме да тръгнем към централната част, за да намерим някой хостел. Там, където спря автобусът улиците бяха напълно пусти, но с придвижването към центъра започваха да се появяват някакви хора. В далечината виждахме някакво осветено пространство, което скоро разбрахме, че е площадът пред катедралата. Онази жълтата, с която всички свързват Гранада. В градинката всички пейки бяха заети и хората шумно разговаряха помежду си. Вляво от катедралата започваше La Calzada – туристическият рай на града. Безкраен низ от заведения, музикален хаос от последните латино хитове, улични музиканти и ръмжащи мотори, десетки сервитьори, които те канят в ресторантите и неспирен поток от туристи. А само допреди 15 минути бяхме в един заспал град, в който чувахме единствено стъпките си.

Направихме грешка като влязохме в един хостел, който беше уж по-далеч от уличната дандания. Дадоха ни двойна стая с баня за 20 долара. Оставихме си раниците и решихме да хапнем набързо. Късният час отново предполагаше да се седне в туристическо заведение, избрахме си една пицария „Мона Лиза”, която не попадаше в централната част, но отдалеч се виждаше, че местни няма. Една голяма, ужасно лютива пица „Мексикана” и зелена салата – 25 долара. Време е за сън.

Изненада! Оказа се, че прозорците в стаите нямат стъкла, само щори, тоест нямаше никаква плътна изолация и Шакира, Енрике и Дженифър Лопес все едно пееха в стаята.

На сутринта се събудихме около 9, толкова късно не ни се беше случвало досега. Навън едно слънце, едни цветни къщи, един неустоим аромат от близката фурна... Нямаше и помен от вчерашната лудница, ресторантите бяха затворени, масите ги нямаше по улицата, всичко беше изчистено. На места възрастни никарагуанки продаваха нарязани в пликчета плодове. Чудесна закуска – парчета ананас, манго, пъпеш и диня! Или поне пред-закуска, защото няма как да подминеш и топлите кифлички от фурната. По улицата се разминаваш с яки дами, които обикалят от къща на къща и събират прането в едни големи кошове, които носят на главите си.

Кратка почивка в парка пред катедралата. Възрастните седят на раздумка по пейките, а младежите са паркирали велосипедите и са насядали по стълбите на катедралата. Сладоледаджиите бутат колички, на които са завързани звънци и не спират да звънят и да приканват децата да се разхладят със сладолед в „невиждан” цвят – наситено синьо или електриково жълто.

Следващата ни спирка беше остров Ометепе, затова отидохме до пристанището на езерото Никарагуа, за да видим кога тръгва фериботът от Гранада. Езерото Никарагуа е най-голямото в Централна Америка и десетото по големина в света. По плажовете обаче нямаше никой освен стадо крави, които необезпокоявани пасяха израсналата измежду пясъка трева. Ферибот до Ометепе имаше само два пъти седмично и на нас не ни вършеше работа, трябваше да се върнем 80 км. назад и да стигнем до град Ривас. Оттам да стигнем до Сан Хорхе и тогава вече да вземем ферибот до Ометепе. Но това беше програмата за утрешния ден.

На връщане от пристанището забелязахме как улиците опустяват, защото вече минаваше обед и слънцето напичаше силно. Пред къщите се бяха появили люлеещи се столове и местните бяха заети с любимото си занимание – да се потопят в приказки, докато леко се поклащат върху столовете.

Седнахме да хапнем в ресторанта на Изабела – традиционно никарагуанско плато, което включваше печено свинско, пържени банани, бобена салата и плочка сирене. Ресторантът беше в къща, боядисана в наситено синьо, а масите бяха на верандата. До нас седяха двама американски каубои, ама от тези най-класическите, каквито само във филмите сме виждали – лъснати ботуши, дънки, колан с огромна катарама, риза с навити ръкави и шапка – бяха си взели бутилка ром и не спираха да димят с пурите.

След обяда продължихме разходката из колоритните къщи, като често се спирахме да снимаме невероятните цветови комбинации, които местните бяха използвали, за да направят къщите си уникални.

В жегата няма как да подминеш лесно кафе, разположено в сенчеста лятна градина и така се озовахме в „Garden Cafe”. Поръчахме обичайните фрешове, които и тук сервираха в половинлитрови халби. Изненадата дойде накрая, когато към сметката бяха начислени 15% ДДС и още 10% такса обслужване, та всъщност цените в менюто съвсем не са такива, каквито идват.

В късния следобед свихме в една пресечка на главната и много скоро се озовахме на изключително оживена улица, по която имаше десетки магазини и сергии. Това беше част от местния пазар. Знаехме, че автобусът за Ривас тръгва от гарата на пазара, затова решихме да видим къде е. Тълпи от хора, сергии с всевъзможни плодове, зеленчуци, дрехи, вехтории, аромат от току-що изпечени меса, пушек от скарите, на които бяха изпечени месата... И всичко това примесено със стари американски училищни автобуси, т.нар. чикън бъс, които се опитват да минат измежду лудницата, за да стигнат до гарата. Видяхме я къде е и си продължихме по пътя. Озовахме се в някаква част от пазара, която беше покрита с брезент. Един местен ни дръпна и посочи фотоапарата. Размаха пръст и каза, че е опасно да снимаме. Бяхме забравили за предупрежденията в гайда, защото се чувствахме в пълна безопасност сред толкова колорит и усмихнати хора. Прибрахме фотоапарата и продължихме да се шляем из сергиите.

Привечер се отбихме в Музея на шоколада, където можеше да проследиш технологията за приготвяне на различни шоколадови изделия, да се отдадеш на шоколадови козметични процедури или просто да хапнеш нещо шоколадово. Не може да се предаде вкусът на палачинката със 70% натурален шоколад и какаовия чай – чудо!

Изключително шумна съботна вечер, а на нас ни предстоеше ставане в 6.30, за да хванем първия автобус до Ривас в 8 сутринта.

На сутринта се натоварихме на чикън бъса и зачакахме да тръгнем. Постоянно се качваха и слизаха жени, които предлагаха сандвичи и разни тестени закуски, мъже, които носеха найлонови пликчета пълни с разноцветни сокове, които имаха завързана по една сламка в средата, деца, които носеха чипсове и разни опаковани десерти, амбулантни търговци, които предлагаха всевъзможни неща от музикални дискове и калъфи за документи до батерии и джапанки.

Едва потеглил и автобусът започва да спира, за да се качват още пътници. И те все се качват и качват, без никой да слиза и тъкмо когато си решил, че вече няма как да влезе още някой и майка с две деца пресира всички назад и също е сред пътниците. Точно до нас стоеше една жена, която носеше кокошка в найлонова торбичка. Беше я пробила отдолу и там беше завряла главата на горкото същество.

Като пристигнахме в Ривас се оказа, че в неделя нямало автобуси до Сан Хорхе. Не знам дали наистина беше така, но ние бързо се организирахме с двама испанци и взехме едно такси до ферибота, който пък точно беше пристигнал.

Вулканите на острова се виждаха отдалече. Фериботът беше пълен с туристи, които отиваха там на еднодневна екскурзия. Ние за разлика от тях смятахме да останем два дни на острова. Във ферибота вместо билети ни хвърлиха по един бонбон и след около час във водите на езерото Никарагуа се озовахме на пристанището в Мойогалпа – главният град на остров Ометепе.

Пообиколихме докато си намерим място за нощувка. Спряхме се на Nahuatl (Teosintal). В гайда на Lonely Planet фигурира със стратото си име. Струва си да се установиш там дори само заради сенчестата мангова градина в задния двор. Имаше и огромни гущери, които се припичаха на каменната ограда или се катереха по дърветата.

Градчето е малко и може да го обиколиш за двайсетина минути. Няма какво да правиш, освен да си почиваш блажено в някой хамак и да отпиваш поредния фреш. Тук открихме и чая хамайка, който приготвят от хибискус и сервират студен. Улиците са окъпани във всевъзможни цветове – ярко боядисани къщи, разцъфнали храсти, подредени градинки и цветни птици, които прелитат от покрив на покрив. А по покривите се гонят и маймуни.

Вечерта седнахме в Los Ranchitos – заведение, което ни препоръча момчето от рецепцията. Хапнахме пилешко със зеленчуци и пържена юка. И тук сметката също беше изненадваща с начисления процент над обявените цени в менюто – 38% ДДС и сервиз. Това беше последният път, в който ни се случи такова нещо.

На следващия ден искахме да намерим плаж. Тръгнахме пеша по главния път и след около 5 километра трябваше да попаднем на плаж. По пътя пресякохме пистата на местното летище. Подминахме две села, ама разклон за плаж не намерихме. Видяхме една табела за къмпинг, на която бяха нарисувани и шезлонги с чадъри. Питахме един дядо за посоката, той ни упъти и след около километър по черен път стигнахме до едни ниски дървени постройки и нещо като плажна ивица. Само че вместо пясък имаше заравнена пръст. Плажчето беше към 50 квадрата и нямаше никой, освен един младеж, който почистваше папурите наоколо. Имаше обаче бар, в който седеше една жена с дете, а зад бара стоеше усмихнат мъж, който ни попита какво ще желаем. Пред самия бар имаше добре поддържана градина, където поседнахме за половин час, докато си изпием ананасовите фрешове. Водата в езерото беше топла, но доста непрозрачна, затова се ограничихме само с няколко стъпки навътре.

Тръгнахме си в най-голямата жега и след повече от час по напечения асфалт стигнахме до Майогалпа. На входа видяхме схлупена къща с табела – Sopa de Mondongo. Решихме да пробваме що за супа е това и след известно време, една лелка ни донесе две огромни купи пълни догоре с всякакви зеленчуци и едни огромни парчета месо, които плуваха около кочан царевица. Оказа се, че това е местното шкембе. Зеленчуците бяха нарязани на едро – тиквички, домати, краставици, моркови, ряпа, юка и зеле. Освен големия кочан царевица, имаше и още две мини царевички. А парчетата шкембе бяха с размерите на малки пържоли. Ангел съсипа жената като я попита дали има хляб. След дълго суетене, тя доволно му сервира една кифла.

До вечерта се отдадохме на пълно бездействие в градината на хотела. Отидохме само до пристанището, за да проверим в колко има ферибот до Сан Хорхе. Този в 6.30 ни устройваше идеално. Малко странно цената му беше наполовина по-евтина от тази на ферибота, с който пристигнахме. Дори не подозирахме какво ни очаква на сутринта.

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Когато идвате от Коста Рика не е нужно да си взимате билет до Манагуа и след това да се връщате до Гранада. Въпреки че линията е Сан Хосе – Манагуа, автобусът ще ви спре в Гранада.

Проверявайте таксите, които се начисляват в заведенията. Когато ви донесат менюто попитайте дали тези цени са крайни. На много места допълнителните удръжки не са упоменати и разбирате за тях, когато ви донесат сметката.

Качете се поне веднъж на чикън бъс, не само, че е многократно по-евтин от автобусите с климатик, но това е мястото, където в най-чист вид срещате културата и традициите на местните. Купете си от ябълките, които продават жените в автобуса, със сигурност са по-еко от тези в нашите супермаркети.

Истинската Гранада не е на La Calzada. Разходете се из околните улици и седнете в някое заведение далеч от катедралата. Няма да ви го поднесе изискан сервитьор, но пък ще видите усмивката на собствениците, които ще са ви благодарни, че подпомагате местните и като нищо ще ви черпят по един традиционен никарагуански ром.

Събудихме се рано-рано и към 6.15 бяхме на пристанището, откъдето в 6.30 трябваше да тръгне фериботът за Сан Хорхе. Нещото, което ни очакваше приличаше по-скоро на дървено корито, ама много старо. Това обясняваше ниската цена на билета. Решихме, че ще рискуваме и ще се качим, защото следващият ферибот беше след половин час. Като влязохме в салона за пътници беше още по-страшно. Някакви остатъци от седалки и изпочупени дървени пейки, разхвърляни торби навсякъде и тълпа от ранобудни местни. Нямаше и помен от туристите, с които пътувахме на идване. По едно време се появи и капитанът, който слезе по една стълба надолу и запали със заглушаващ шум мотора, от който излезе черен дим. Явно бяхме готови да тръгваме.

Е, не потънахме и след час бяхме на брега на Сан Хорхе. Едва стъпили на земята, един развълнуван дядо дойде и ни замаха да се качваме на автобуса му. Оказа се, че има директен автобус до Манагуа, който изчаква сутрешните фериботи. Голям късмет! Седнахме си в чикън бъса и след няколко часа бяхме в Манагуа.

Столицата ни беше транзитна точка. Оттам трябваше да вземем автобус за Леон. Решихме да се поразходим малко и да се ориентираме къде е гарата, която ни трябва, защото тази, на която бяхме пристигнали не беше същата, от която тръгват автобусите за Леон. След около 30 минути мотаене из върволиците народ и безкрайните сергии по тротоарите, решихме, че ще си вземем такси до гарата. Спряхме един шофьор, който изглеждаше благонадежден и набързо спазарихме един курс срещу 5 долара. Оказа се голям бъбривец, който не спря да говори през целия път, въпреки че осъзнаваше, че или ние трябва да проговорим испански, или той български, за да се разберем, но това не му пречеше да ни обяснява постоянно някакви неща. Оказа се, че гарата е на другия край на града. Предложи ни да ни закара до една друга гара, по-близка, откъдето да си вземем маршрутка до Леон, но при положение, че има чикън бъс, ние бяхме твърдо против ниските маршрутки.

Още не слезли от таксито и ни повлякоха към автобуса за Леон. Само че на нас така ни се пикаеше, че отказахме да се качим преди да сме отишли в baños. И тогава човекът обясни нещо на шофьора и ни поведе из едни сергии, докато стигнем до някаква ултра мръсна тоалетна, сравнима само с тази в „Трейнспотинг”. Нямахме избор след това любезно съпровождане.

Автобусът си ни чакаше и потеглихме веднага като се качихме. След около час и половина бяхме в Леон. Билетът за автобуса струваше 45 кордоби, което е около 3 лв.

Спряха ни в покрайнините на града, защото всъщност автобусът само минаваше през Леон, крайната му дестинация беше друга. Вече толкова бяхме пътували, че решихме да походим пеша до центъра. По пътя седнахме в една кръчма, в която беше пълно с местни, които бяха много шумни, но ние пък бяхме много гладни. Дадоха ни едно меню, от което се оказа, че предлагат само половин пиле със зеленчуци и четвърт пиле със зеленчуци – какъв избор! Взехме си по четвърт пиле и зачакахме да ни сервират. През това време местните проявиха интерес към нас и не спираха да ни зяпат като постоянно ни пускаха някакви стари мексикански класики от ретро джубокса, който беше точно до нашата маса.

След около половин час ни донесоха едни огромни порции с пиле печено на жар и салата от пресни зеленчуци. Излапахме набързо всичко и решихме да се спасяваме, защото след 30 минути мексиканските шлагери на макс, малко трудно се търпи.

Оказа се, че не сме далеч от центъра. След около 20 минути видяхме белите кубета на катедралата. Следващата ни цел – хостелът Lazy Turtle, за който имаше много добри отзиви в нета. Оказа се, че няма свободни места и ни насочиха към къщата на съседката на отсрещния тротоар на улицата. Една усмихната лелка ни приветства, разтвори една тройна стая и една с 8 легла и ни каза, че ако искаме тройната ни я дава за 18 долара, като няма да пуска трети човек в нея. Веднага се съгласихме, имаше си и собствена баня. В другата стая се плащаше по 5 долара на легло.

Преди да се впуснем из колоритните улички на Леон, решихме да отскочим до офиса на „Тика Бъс”, за да си вземем билети до Хондурас. Срещу 35 долара ни продадоха билет до Тегусигалпа, с включен трансфер от хостела до гарата на „Тика”, която в последствие се оказа, че е извън Леон.

На връщане от гарата се спряхме на една симпатична френска пекарна – „Pan y paz”(какво му трябва на човек освен хляб и мир), в която имаше всякакви вкусотийки, а и слънчев заден двор с много цветя и котки. Решихме, че вечерята ще бъде тук – кишове, кроасани, кокосови сладкиши и въобще малко носталгично европейски кулинарен полъх.

Бялата катедралата в центъра на Леон е внушителна. Площадът отпред е обсипан с пейки, по които местните клюкарстват до късно вечер. И ние си взехме по един фреш и поседнахме малко да усетим атмосферата на Леон и да погледаме жителите му в задушната февруарска вечер.

На следващата сутрин първо отидохме в „Pan y paz” и оттам в изключително красивата църква El Calvario. После беше ред на катедралата, която освен отвътре, може да разгледате и отгоре. Качихме се на покрива, където ни накараха да се събуем, защото всичко беше нововаросано. Слънцето така ярко се отразяваше по белите кубета, че очите са затваряха от самосебе си. Тъй като това е най-високата сграда наоколо, панорамата, която се открива е толкова пленителна, че рискуваш дълго време да се взираш в хоризонта и да не усетиш кога лицето ти е изгоряло от жарещите лъчи на слънцето. Входът за покрива е 3 долара.

На път към Museo de Arte Fundación Ortiz-Guardián – най-добрият музей в Централна Америка, пийнахме по половин литър зелен фреш от ябълка и краставица и бяхме готови да се потопим в света на съвременното изкуство. Музеят е абсолютно задължителен за всеки, който поне малко се интересува от изкуство. Първата изненада е входът, който е само 1 долар. Срещу тази смешна цена посещавате две красиви сгради с 11 зали, в които се съхранява изкуство от епохата на Ренесанса, през годините на колониализма до творби на модернисти и постмодернисти, както и изключително богата колекция от съвременно изкуство от цяла Централна Америка. Едната от залите е отредена за гостуващи изложби. Зарадваха ни с портретите на Пикасо.

Чудесния предиобед решихме да завършим с някакво местно удоволствие за пиене, което може би е било много вървежно преди фрешовете да го засенчат. Лавката беше точно до нашата къща и никой не влизаше да си купи, но ние от любопитство решихме да пробваме какви са тези шарени чашки с плодчета. Поръчахме си две малки чаши и лелята включи една машина, която издаваше невероятен шум. Оказа се, че троши лед. Та напитката всъщност е натрошен лед, полят с плодов сироп и малки плодчета – череши и боровинки. Направо ти залепват устните от сладост.

Следобедът беше за ботаническата градина, която се намираше извън центъра. Никъде не видяхме никакви табели, но имахме адрес, който следвахме. Видяхме надписа CIMAC и се зарадвахме, че сами я открихме. Нямаше жива душа наоколо. Преди да ни пуснат из градината, трябваше да изслушаме кратката лекция на една дама, която се опитваше да говори някакъв английски. Показаха ни гордостта им – една сърна, и ни пуснаха из алеите. Градината беше пълен пущинак, всичко беше изгоряло и нямаше никакви растения. В Lonely Planet я описват като забележителна, но явно я бяха занемарили, защото в градината на нашата хазяйка имаше повече цветя и дървета, отколкото тук.

Вечерта хапнахме в някога луксозен ресторант, който сега изглеждаше позанемарен, но за сметка на това ни приготвиха вкусни омлети, които отсъстваха от менюто. Явно сред клиентите нямаше чужденци, затова ни се зарадваха и казаха, че ще ни приготвят каквото поискаме. По червените стените се гонеха гекони, на които никой не обръщаше внимание.

Вечерта се прибрахме и не пропуснахме да съобщим на домакинята, че на сутринта ще излезем около 5 часа, за да остави отключена входната врата. Очакваше ни Хондурас! Хондурас е страната с най-много убийства на човек от населението в света - 82 убийства на 100 000 души (данните са от 2011г.). Май ще трябва да внимаваме...

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Билетите за покрива на катедралата в Леон се продават на гърба на катедралата. Цената им е 3 долара.

Автобусът от Леон за Хондурас преминава през много градове в Хондурас, не само през Тегусигалпа и Сан Педро Сула, както е обявено. Цените в офиса на „Тика бъс” са само до тези два града, но като се качите в автобуса, кажете на водача къде искате да слезете и той ще ви изчисли сумата, която трябва да доплатите, за да слезете някъде по пътя между Тегусигалпа и Сан Педро Сула.

Вулканът Cerro Negro близо до Леон е любимият за почитателите на вулканинга. Срещу 30 долара може да се спуснете по вулканичната повърхност яхнали дървен борд. Ако проявявате желание да пробвате, това е компанията, която организира такива турове: http://leon.quetzaltrekkers.org/

Събудихме се рано и в 5.30 очаквахме трансфера на „Тика Бъс” да ни вземе от нашата къща. Една от внучките на лелята дремеше на леглото в преддверието и стана да ни отключи. Скоро пристигна едно такси, в което се беше разположила една откачена американка, която ни попита: „Хъндъръз?” За там бяхме! След около десетина минути из улиците на Леон напуснахме града и таксито спря пред една къща, която служеше за гара и за хотел на „Тика бус”. Тук трябваше да изчакаме автобуса, който идваше от Манагуа. Освен нас двамата и американката, на гарата имаше още двама финландци, които бяха спали там срещу 10 долара. Оказа се, че това сме и всичките чужденци в автобуса.

След около час и половина бяхме на границата с Хондурас. Събраха ни по 8 долара, взеха ни паспортите и ни оставиха на мира. Водачът се грижеше за всичко. Не слязохме на нито един от двата пункта, нито пък някой провери багажа. По границата беше пълно с хора, които разменяха всякаква валута. Беше си съвсем законно, имаха си баджове, че са служители към Министерството на финансите. Доколко са служители никой не знаеше, ама оплаквания от курса нямаше. И на нас ни бяха останали някакви никарагуански кордоби, които сменихме за хондураски лемпири.

По пътя водачът питаше кой докъде е. Повечето хора бяха до Сан Педро Сула, което беше крайната точка на автобуса. Нашите билети бяха до Тегусигалпа, но планът ни беше още същия ден да се придвижим до Комаягуа. Оказа се, че автобусът минава оттам и трябва само да си доплатим още 12 долара, няма нужда да сменяме транспорта. След половинчасова почивка в столицата, потеглихме към Комаягуа.

Оставиха ни в началото на градчето и тръгнахме към вътрешността. Никакви туристи нямаше. Точно когато решихме да погледнем в гайда за хотела, в който мислехме да отседнем и един местен се приближи да пита какво търсим. Оказа се, че хотел „Норимакс” е точно зад нас. Двойната стая струваше 15 долара. Дадохме обменените на границата лемпири и останахме без никакви пари. Спешно се нуждаехме от банкомат. И настана малък ужас. Никъде по улиците не видяхме банкомат. В „Lonely Planet” изрично подчертават, че страната е много опасна, че туристите не трябва да се движат сами по улиците, особено пък вечер, и да се внимава в районите около банките, защото дебнат крадци.

Първо трябваше да открием банкомат, пък после щяхме да му мислим за сигурността. Естествено накрая попитахме местните, които ни упътиха към улицата с банките. Оказа се, че банкомати има само на самите банки. И се започна кошмарът с банкоматите. Никой не искаше да ни пусне пари. Сменяхме карти, пишехме различни суми, да не би да има някакъв лимит в страната, никаква полза. Така се бяхме изнервили, че накрая решихме да караме всички операции наред. И се оказа, че вместо „WITHDRAW” трябва да се натисне „CHEQUE” – не знам по каква логика е това, но автоматът пусна 4000 лемпири.

Имахме пари, следваше вечерята. През няколко крачки – ресторант за пържено пиле. Друг избор няма. Обходихме по-голямата част от центъра и след половин час се примирихме, че ще ядем пържено пиле. Седнахме в някакво семейно заведение, където една майка шеташе с двамата си синове. Попитаха ни какво сме си избрали – меню нямаше, разни снимки по стените и ние наслуки посочихме неща, които бяха различни от пържено пиле. Оказа се, че Ангел си е поръчал пържени банани със зеле, обилно поляти с кетчуп и майонеза, които той отказа да яде и взе моето телешко с бобена салата, което беше гарнирано и с пресни зеленчуци, стабилно поръсени с омразния ми кориандър. Цял ден не бяхме яли, така че набързо се справихме с вечерята и се върнахме към централния площад.

Вече беше тъмно. Други туристи така и не видяхме и решихме, че едва ли някой ще тръгне да ни ограбва, при положение, че няма никакви други чужденци. Ходехме си спокойно по тъмните улици, разминавахме се с местните, които не ни обръщаха внимание и накрая седнахме в кафенето на площада. До нас беше катедралата на града, която се славеше с часовника си, чийто римски цифри бяха окичени с нетрадиционното IIII вместо IV.

Прибрахме се в хотела и попитахме момчето на рецепцията как да стигнем до Грасиас на следващия ден. Оказа се, че пряк транспорт няма и ще трябва да се повозим на няколко маршрутки.

На сутринта взехме едно такси, за да ни закара до гарата, от която тръгваше маршрутката до Маркала – първа стъпка към Грасиас. Като пристигнахме маршрутката чакаше пътниците. Качихме се и се започна една безспирна върволица от търговци, които се качваха, за да предлагат всякакви храни и вещи. След повече от 40 минути тръгнахме.

Маршрутката беше на повече от 50 години и побираше към 20 човека. Бяхме натъпкани 50. Половината нямаха зъби и не си бяха сменяли дрехите през последните 5 дни. Голяма част ядяха чипс, другите ближеха сладолед. В блъсканицата се провираше мърляво хлапе, което адски приличаше на Мейси Грей и раздаваше билети като се караше наред, ако не му дадеш точно пари. Пътят беше предимно планински, а завоите остри, затова много скоро всички си бяхме близки. На места нямаше асфалт и карахме директно върху скалите. А от уредбата дънеше латино на макс.

След около 2 часа бяхме в Маркала. Оттам трябваше да вземем маршрутка до Ла Есперанса. Тя вече беше на гарата, така че само се прехвърлихме от едната в другата. Този път доста по-малка и още по-стара – бяхме общо 12 човека, като латиното се редуваше с балади на Брайън Адамс и Бони Тейлър. Шофьорът караше много внимателно и краткото разстояние от 23 километра, го взехме за около час.

На гарата в Ла Есперанса имаше заведение за бързо хранене и въпреки че маршрутката за Грасиас беше на гарата, решихме, че първо ще хапнем и след това ще продължим.

Много приятна изненада – две порции с готвено пиле със зеленчуци излязоха 3 долара. Нахранени се отправихме към маршрутката за Грасиас. Момчето с билетите се беше излегнало в багажника и ни посочи да се качваме. Този път пътниците не бяха толкова много.

В Грасиас първо се объркахме и излязохме почти извън града, преди един местен да ни упъти накъде е центъра. По пътя видяхме един от хостелите, за които бяхме чели и влязохме да питаме за свободни стаи – дадоха ни двойна срещу 13 долара. Оказа се, че сме много близо до центъра и само след 5 минута бяхме пред катедралата на централния площад. След такова дълго пътуване заслужавахме хубаво кафе с фреш. Грасиас е един от центровете за кафе в Хондурас. Седнахме в двуетажното кафе в градската градина и се наслаждавахме на гледката отвисоко.

Вечеряхме в малък ресторант, в който предлагаха местна супа от говеждо месо. Изядохме всички съставки в супата – тиквички, чушки, домати, царевица, юка, банани, само не и месото, което можеше да се сравни единствено с подметка.

На следващия ден искахме да отидем до термалните извори Termas del Rio. Първият вариант беше да ползваме тук-тук. Изворите бяха на 7 километра от града. Спряхме двама шофьори и двамата ни поискаха по 15 долара и ние се отказахме от удобствата на малките триколки, и решихме да пробваме с междуградските автобуси. Срещу 1 долар бяхме пред входа на изворите. А срещу вход от 3 долара и в комплекса с изворите. Нямаше никой друг освен нас и прекарахме 2 релаксиращи часа в басейни с температура между 30 и 40 градуса.

Доволни от приятната сутрин решихме да се върнем пеша в Грасиас. Отвсякъде ни заобикаляха нацъфтели храсти, чиито пъстри цветове изпъкваха на фона на зелените планински масиви покрай които се извиваше пътя. Ходехме под наклон, така че бързо-бързо преодолявахме километрите. Имаше колчета, които отброяваха всеки километър.

Минахме покрай фабрика за кафе, пред която на огромни найлони бяха разстлани тонове сурово кафе, което се сушеше на жаркото слънце.

На входа на Грасиас видяхме шарен ресторант, който беше накичен със сърца и балони по случай 14 февруари. Менюто беше доста дебело, но без снимки и само на испански. Вече се оправяхме с обичайните ястия, но тук имаше и разни специалитети, които не можехме да си преведем. Така Ангел си поръча една супа плюс още нещо, което не разбирахме какво е, а аз си взех специалитета на заведението. На Ангел му донесоха традиционната за Централна Америка супа с нарязани на едро зеленчуци, а изненадата бяха пилешки гърди с ориз. Моят специалитет беше пилешко в сладко-кисел сос с огромна свежа салата, бобена паста и плочка козе сирене. Поднесоха ни и току-що извадени от пещта тортии. Изпихме и по една местна бира Salva Vida, която не беше никак лоша. И всичко това за 13 долара.

До вечерта се шляхме из оживените улички на Грасиас. Прибрахме се рано, защото ни предстоеше дълъг път на следващия ден. Трябваше да сменим три маршрутки до крайната ни цел – Копан Руинас.

Първата изненада беше, че вместо маршрутка до Санта Роса де Копан ще пътуваме с чикън бъс. Качихме се в автобуса и тъкмо да потеглим и той изгасна. Шофьорът направи няколко опита да запали, но неуспешно. Тогава всички мъже от гарата се стекоха и бутнаха автобуса, който след няколко метра запали. Подробност – никой от автобуса не слезе, докато хората бутаха. Тъкмо пристигнахме в Санта Роса де Копан и ни привикаха в маршрутката за Ла Ентрада. Тя беше доста мини и почти пълна, като седнахме и ние и повече седящи места нямаше. Но не сме и предполагали колко човека могат да се натъпчат в една малко бусче за 13 човека. Ангел седна до една 100-килограмова дама, която беше заела по-голямата площ от двойната седалка, а аз се настаних на тройната седалка, където вече седяха двама старци и един младеж със златен зъб. Шофьорът реши, че може да се качват още хора и извади едни ниски дървени столчета, които разхвърля измежду краката на пътниците. До Ангел седна изискана майка с малко момче, което явно доста беше слушало, защото носеше голям букет от шоколади и бонбони, който заемаше допълнително място. Наблъскани до краен предел очаквахме да потеглим всеки момент. Но се появиха още две жени и един каубой с голямо мачете и няколко чувала. Шофьорът завърза товара върху капака със солидни въжета, каубоят влезе първи в маршрутката като огромната периферия на шапката му отнесе шоколадовия букет на хлапето, а след него се вмъкнаха и двете жени. Само че явно и на тях им беше много тясно, затова те излязоха наполовина през прозорците и вече всичко беше наред.

Въпреки невъобразимата блъсканица, момчето с билетите не се отказваше да събира парите на пътниците като любезно повтаряше “por favor”. Когато хората от последната седалка решиха да слизат, шофьорът им отвори задния багажник и те се измъкнаха оттам.

Като пристигнахме в Ла Ентрада решихме първо да си починем преди да вземем маршрутката за Копан. Намерихме си една приятна пекарна и още преди да сме поръчали дотича едно хлапе да ни каже, че маршрутката за Копан тръгва след 5 минути. Докато хапнем и тя вече беше отпрашила, но следващата вече беше на линия. Изчакахме около половин час, за да се напълни като през това време гледахме как местните продавачи атакуват всеки спрял на гарата автобус. Само да се отворят вратите и поне петима търговци нахлуват с легени пълни с храна и напитки.

И маршрутката до Копан беше пълна, но шофьорът подминаваше махащите по пътя, така че не се стигна до блъсканицата от предишната.

В Копан Руинас пообиколихме малко докато се спрем на място за нощувка. Пъхнахме се в един по-луксозен хотел - Graditas Mayas, просто защото ни беше по пътя, но не очаквахме, че ще ни дадат двойна стая за 15 долара.

Хапнахме набързо в един ресторант, където две порции печени телешко с много гарнитура ни излезе 18 долара и тръгнахме към Macau Mountain. От цените в ресторанта се видя, че тук вече си е туристическа зона. Всъщност това е единственото градче в Хондурас, което се посещава от туристи. Близо е до Гватемала и чужденците прескачат за дневен тур до Копан Руинас.

До Macau Mountain си взехме тук-тук, който излезе 2 долара. Macau Mountain е място, където може да се видят всякакви видове птици, които живеят в условия близки до тези в естествената им среда. Тук може да се докоснете до папагали ара или симпатични тукани, които да се покатерят по раменете ви. Входът от 10 долара абсолютно оправдава цената си.

Решихме да се върнем пеша до града. Местните навсякъде ни поздравяваха. Разминавахме се с камиони, чиито каросерии бяха пълни с хора, които дружно се радваха, докато ги снимахме.

Седнахме в една приятна пекарна, в която симпатично момиче не спря да ни обяснява на испански разни неща, от които ние разбрахме много малка част, но пък ни направи чудесно кафе и ни изцеди пресни сокове от портокал и грейпфрут.

Привечер реших да се оставя в ръцете на местен бръсанар. Човекът работеше много внимателно и го оставих да изпълни цялата си програма – като взе бръснача и започна наред: коса, вежди, уши, нос... За 15 минути бях като нов и всичко това срещу 2 лева. По въпроса с бръснарите, в Централна Амрерика мъжете ходят редовно, за да оформят прическите и веждите си. Пред салоните винаги има опашка. Виждаш как често дрехите и обувките им са вехти, но прическата винаги е на ниво – кичури, фигури, много гел и вакса.

На следващия ден станахме към 7.30 и тръгнахме към Копан. Обектът отваряше в 8, затова като стигнахме нямаше почти никой. Входът е 15 долара. Влизаш и погледът ти се вдига върху ята папагали ара, които прелитат над теб и врещят неистово. След това пада върху десетки катерици, които тичат из безкрайно високите дървета и поляните. Никой не знае защо маите са напуснали този древен град, обитаван от тях в периода от 5-ти до 9-ти век. Запазени са много артефакти и храмове, сред които спокойно може да изгубите един предиобед. Големият плюс за нас беше липсата на туристи и възможността да снимаме навсякъде без да внимаваме да не попаднат нежелани субекти в кадъра. Когато ние излизахме от Копан автобусите с чужденци паркираха отпред.

На обяд отидохме в една пицария, която си бяхме набелязали предишния ден на връщане от Macau Mountain. Оказа се, че мястото е кварталната фурна и освен хляб, правят и пици, като си избираш какво да ти сложат отгоре. Хората идваха, пазаруваха и си отиваха. Само че в помещението имаше и една голяма маса, на която ние решихме да седнем и да изчакаме да се изпекат пиците. Момичето, което приготвяше пицата, дойде да ни остави дистанционното от телевизора, за да не скучаем, докато тя замесваше тестото. Бяхме си като у дома. Съседите се изредиха да си вземат хляб и да видят чужденците, които са дошли в квартала им. Отново всички ни се усмихваха и ни поздравяваха. А пицата беше неописуемо вкусна!

На връщане към хотела минахме през една агенция, за да си уредим пътуването до Ел Салвадор на следващия ден. Единственият вариант да се стигне дотам от Копан беше с туристическа маршрутка, друг директен транспорт нямаше. Билетът до Сан Салвадор струваше 40 долара. Ел Салвадор също беше в графата „опасни държави”. Да видим как се минава границата между двете най-рискови страни в региона.

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Отидете в Копан рано сутрин, когато туристическите групи от Гватемала още не са пристигнали.

В Macau Mountain може да се снимате с дресирани папагали ара, които с удоволствие ще позират с вас. Това няма да ви струва нищо, просто се отбийте на площадката, където обучават птиците. Усещането да тъпчат по главата ви, докато разперват крила е незабравимо.

Копан се намира на не повече от 15 минути пеша преди табелата на Копан Руинас, така че няма смисъл да взимате такси или тук-тук. Просто продължете по пътя, подминавайки настоятелните шофьори, които ще ви убеждават, че е далече.

Ако сте в Грасиас, не пропускайте да отидете в Termas del Rio. http://www.termasdelrio.com/ Намират се на 7 километра от града, но всеки автобус в посока Санта Роса де Копан ще ви спре пред входа на комплекса.

След незабравимите дни в Хондурас, беше време да потеглим към следващата дестинация от нашето пътешествие – Ел Салвадор. В маршрутката бяхме само шестима желаещи – за първи път пътувахме в почти празна маршрутка! Пътят минаваше през Гватемала, така че ни предстоеше да пресечем 2 пункта преди да навлезем в салвадорска територия.

Набързо минахме първата граница, удариха ни по един печат и продължихме към Ел Салвадор. Преди да влезем в страната леко се замотахме, защото имаха проблем със системата. А най-странното беше, че печат от Ел Салвадор не ни удариха.

Трима от пътниците в маршрутката бяха до първия голям град – Санта Ана, а ние и една ирландка трябваше да пътуваме до Сан Салвадор. Но като видяхме колко жив и шумен е Санта Ана, решихме и ние да останем тук. Помотахме се малко и намерихме някакъв странен хотел – „Ливингстън”, в който стаите бяха гаражни клетки наредени една до друга в дълга редица. Нощувка за двама ни излезе 15 долара. В стаите имаше и баня, която беше като иззидан параван, тоест таван нямаше. По стените имаше залепени предупреждения, че сексът с малолетни е наказуем. Ясно, кой го ползва този хотел, ама на нас не ни пречеше – имахме легло и баня, друго не ни трябваше.

Разходихме се из града, отидохме до готическата катедрала в центъра, която беше много впечатляваща и нетипична за региона и се отбихме в приятна сладкарница, където хапнахме домашен кекс. Решихме да отидем до гарата, за да видим в колко чака има автобус до Сучитото – следващата ни спирка. Портиерът на хотела ни каза, че няма такъв автобус, но шофьорът на маршрутката, с която дойдохме от Хондурас, пък ни каза, че има. И така решихме да отидем до гарата, за да видим. Тя пък се оказа далече. Тръгнахме да се поразходим дотам, но вече се свечеряваше и все по-често започнахме да срещаме съмнителни типове по улицата, отваряха се врати, откъдето нацапани до ушите проститутки ни подвикваха, нелепо гримирани травестити ни подсвиркваха... Явно районът не беше подходящ за вечерна разходка.

Докато се върнем в по-централната част вече се беше стъмнило и по улиците нямаше никой. Много призрачен град! Решихме да се върнем до площада при катедралата, за да намерим нещо за хапване. И още една изненада – всичко беше затворено. Добре, че имаше някакъв магазин, от който напазарувахме едно ужасно козе сирене, което можеше да се сравни единствено с тебешир, няколко домата и едни козуначени питки, та това беше импровизираната вечеря, която си спретнахме в хотелската стая. А автобус до Сучитото наистина нямаше. Трябваше да стигнем до Сан Салвадор и оттам да хванем автобус до Сучитото.

На сутринта рано-рано решихме да тръгнем към Сан Салвадор. В 7 часа няма никакво такси по улиците, с което да стигнем до гарата. Вървяхме в посока гарата около 20 минути без да срещнем нито едно такси и накрая видяхме един автобус, на който пишеше Сан Салвадор. Махнахме на шофьора и той спря. Качихме се и се оказа, че това е автобусът от Сан Салвадор, който отива към гарата. Момчето беше много усмихнато, разменихме някакви реплики, доколкото можеше да се разберем, и той ни остави на гарата, показа ни кой е експресният автобус и отказа да вземе пари за возенето. Билетът беше долар и 25 цента.

В Сан Салвадор автобусът ни остави на една гара, а се оказа, че бусът за Сучитото тръгва от друга. Една нагласена дама с широка усмивка ни демонстрира знанията си по английски и ни упъти откъде да вземем градски транспорт, за да стигнем до другата гара. След кратко шляене из паркираните автобуси се оказа, че нашият е в съседното отделение и вече е отворил врати.

Автобусът минава през Ruta de Las Flores, един от най-живописните пътища в региона – малки селца и градчета, с подредени цветни градинки и сенчести дървета. Може спокойно да се наслаждаваш на гледката, защото бусът спира през 5 минути, за да качва наредилите се по пътя.

В Сучитото пристигнахме в ранния следобед и улиците бяха пусти, всички се бяха отдали на обичайна сиеста. Набързо открихме хостела Гринго, който предлагаше двойна стая за 15 долара и след кратка обиколко в търсене на място за обяд влязохме в една кръчма, защото всичко останало беше затворено. Местите се бяха залепили за телевизора и гледаха мача от Шампионската лига между Реал и Шалке. Не им е лесно да гледат мачовете посред бял ден в най-голямата жега, ама какво да се прави – европейско време. Хапнахме си добре, докато чувахме цъкания и шумни възклицания по адрес на Роналдо и компания, които бяха богове за местните и решихме след обяд да се разходим до близкото езеро. Имаше автобусче, което постоянно изминаваше трите километра от центъра до езерото и хората го ползваха него, никой не ходеше пеша. А всъщност маршрутът беше много приятен, минаваше по протежението на града и след това се спускаше към езерото. Всякакви странни птици, насекоми и растения ни отвличаха вниманието, докато ходехме. Районът на езерото беше с пропусквателен режим и входът беше 1 долар. Седнахме да пийнем по нещо в заведението на една баба, която набързо спретна по един фреш от ананас. Гледахме към езерото, където предлагаха разходки с лодка, но всичко беше много замряло.

Като се прибрахме в града решихме да се отбием в Casa de la Abuela – кафене с магазин за сувенири. Първо напазарувахме порядъчно от магазина, а след това се поглезихме с чай хамайка в артистични буркани и сладолед с парченца шоколад, ягоди, кокосови бискити и мента.

Като излязохме от кафенето площадът пред катедралата беше много оживен. Целият град се събираше за вечерната литургия. Млади и стари се стичаха към храма. Седнахме на една пейка и загледахме върволицата от вярващи, която не спираше, а това си беше съвсем обикновен делничен ден. Хората силно се оповават на вярата, което е видно в цяла Централна Америка.

На сутринта решихме, че ще направим още една разходка из градчето, ще изпием по един фреш в Casa de la Abuela и тогава ще хванем автобуса за Сан Салвадор.

В Сан Салвадор трябваше да отидем до хотела на „Тика Бъс”, където щяхме да си купим билети за Гватемала и да останем да пренощуваме. Градът е много космополитен и доста различен от всички, които посетихме досега. На всяка крачка има огромни рекламни пана на известни марки, а моловете се редят един след друг. Оказа се, че гарата, на която ни оставиха е доста далеч от хотела, който беше в квартал Зона Роса. Възползвахме се от новата придобивка на града – метробус. Движи се по отделни коловози в центъра на булевардите и е доста бърз. Спирките са с покрити перони, в които се влиза с карта. Ние нямахме карти, но момичето на пропуска просто маркира два пъти нейната карта и ни пусна. Като стигнахме последната спирка на метробуса, трябваше да се прехвърлим на друг автобус – 30В. След известно обикаляне, докато намерим спирката на този автобус го съзряхме в далечината и със светнали очи се наблъскахме вътре. След кратък разговор с местните къде трябва да слезем, се оказа, че сме хванали автобуса в обратна посока. Бързо претичахме на отсрещния тротоар и скоро се качихме в правилна посока. Пропуснахме си спирката и се върнахме пеша до хотела, който много лесно открихме. Взехме си билетите до Гватемала сити и се настанихме в хотела, който беше малко по-скъп – 32 долара, но пък автобусът тръгваше в 6 сутринта оттам.

Наблизо си намерихме едно прекрасно ресторантче, което семейство беше отворило в гаража си. Изглеждаше някак нелепо на фона на десетките ресторанти от големи вериги, но моментално ни привлече със семплата си обстановка и усмихнатата домакиня, която беше сложила 4 тенджери пред нея и отваряше на всеки, за да си избира какво ще хапва. Ангел си взе супа, в която помоли да му сложат ориз, с което предизвика учудването на жената, която цапна един черпак ориз в супата. Аз си взех паниран карфиол и зеленчукови кюфтета, които се оказаха от зелени бобчета. Тук имаше и сок от тамаринд, който вече липсваше на Ангел, а аз си взех традиционен портокалов сок. И изнанедах домакинята като си поисках втора чаша, което й се стори много изненадващо. Вярно, че чашата беше огромна, ама и температурата навън беше над 30 градуса.

Следобеда решихме да се отдадем на градски удоволствия и се забихме в един мол с киносалони. Проверихме кои филми са със субтитри и си взехме билети за „Американски снайперист”. Прожекцията започваше след час, така че имахме време да пием по едно „молско” кафе и да се размотаем из магазините. Все пак 3 седмици бяхме пазарували само из пазари и павилиони.

Преди прожекцията се започна една дълга рекламна кампания за предстоящите избори, доста от кандидатите си бяха платили клиповете им да се прожектират преди филмите. В салона имаше около 20 човека, като разговорите по телефона не бяха никакъв проблем. Телефоните си звъняха, хората си говореха...

Решихме да се приберем пеша от киното до хотела, въпреки че вече беше тъмно. Предстоеше да пресечем трилентов булевард без светофар наблизо. Застанахме на тротоара в очакване. Изведнъж една кола спря, шофьорът отвори прозореца и направи знак на шофьора от съседното платно да спре. Този в третото платно също спря и ние пресекохме с благодарствено кимане, на което отговориха с кимане.

Не знам защо пишат само лоши неща за Сан Салвадор, ние освен добри хора други не срещнахме. Утре в 6 сутринта заминаваме за Гватемала сити и оттам за един от най-очакваните градове в трипа – Антигуа.

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Не пропускайте да минете по Ruta de Las Flores дори само с автобус от Сан Салвадор до Сучитото. Ако имате повече време останете за нощ в някое от малките градчета по пътя.

Ел Салвадор е държавата, в която е най-удобно да теглите пари от банкомат, ако пътувате из Централна Америка, защото националната им валута е долар, който е добре конвертируем в целия регион.

Casa de la Abuela в Сучитото - https://www.facebook.com/CasadelaAbuelaSuchitoto е мястото, където ще намерите най-атрактивните сувенири, голяма част от тях изработени на място на изключително ниски цени.

След прекрасните мигове в Ел Салвадор, потеглихме рано сутринта за Гватемала. Този път автобусът беше меко казано смрадлив, защото вратата на тоалетната не се затваряше. А автобусите на „Тика” не спират никъде по пътя, така че се налага тази тоалетна да се ползва. След около 5 часа ароматерапия пристигнахме в столицата на Гватемала.

Ние там работа нямахме, така че се възползвахме от маршрутката на „Тика”, която срещу 10 долара щеше да ни закара до Антигуа. По едно време една дама от седалката пред нас се обърна и ни поздрави на руски. Казахме й, че сме от България и поговорихме малко на руски. Пита ни в кой хотел ще отседнем, ние нямахме представа и тя се опита да промотира някакъв, но на нас не ни хареса и си потърсихме нещо уютно при местни. Така попаднахме на една стая в задния двор на спретната сладкарница. Дворът беше затрупан със саксии с разцъфнали цветя. Собственичката Вероника ни даде ключ както от стаята, така и от сладкарницата, защото изходът минаваше през салона. С много усилия се въздържахме да не бомбардираме витрините, докато преминавахме покрай тях вечер.

А Антигуа е една шарена приказка. Колоритни къщи, калдъръмени улици, местни, облечени в традиционни носии, сергии с плодове и зеленчуци и... безброй туристи, с които ние бяхме отвикнали. Веднага попаднахме на централната пешеходна зона с арката с часовника и жълтата катедрала зад нея – емблемата на града.

На следващия ден срещнахме единствените българи през цялото ни пътуване. Надя живееше до езерото Атитлан вече 16 години, а майка й беше дошла на гости. Поговорихме малко, тя ни покани у тях, ние обаче Атитлан сме си го оставили за следващото ни пътуване до Гватемала, което ще комбинираме с Мексико.

На един от хълмовете над града се разкрива шеметна панорама върху цяла Антигуа и вулканите Акатенанго и Фуего. Прекарахме там около час взирайки се в тази невероятна гледка.

На обяд седнахме в едно скрито заведение, което открихме, докато си купувахме вода. Влязохме в схлупено магазинче, а се оказа, че в задния двор има ресторант. Сервираха ни много вкусно пиле с цвекло и половинлитрови халби с портокалов сок.

По време на следобедната разходка из улиците редувахме топли палачинки с ягодово сладко и ментови листа и хрупкави кроасани с масло от пекарните, в които не спирахме да надничаме, мини сандвичи с пиле и зелена салата от усмихнатите лелки край катедралата и прясно изцедени сокове за долар от количките по тротоарите.

Вечерта седнахме в най-приятното кафене през цялата ни екскурзия – Boheme, което се намираше на една разкопана уличка и това беше основната причина туристите да не го налазят. Собствениците бяха французойка и испанец, които дойдоха да си поговорят с нас, като ни предложиха невероятно вкусен лимонов пай, който домакинята гарнира с домашно приготвено сладко от диви ягоди. Гурме ден откъдето и да го погледнеш!

На следващия ден имахме приключение със съседката, която се оказа шотландка. Сама си беше щракнала катинара на желязната врата и след това се бе усетила, че не е взела ключове. Чуваме ние някой да ругае, ама си нямаме представа защо. Оказва се, че дамата е в нашия двор, който има врата към нейната къща, но тя няма ключ от тази врата. Отключихме й сладкарницата, за да излезе през нея. След малко се връща с една ножовка и започва деликатно да реже дебелата верига на катинара. Тогава вече се притичваме на помощ и след около 30 минути яко стържене по веригата, която на всичко отгоре е високо, успяваме да я срежем. Но веригата е толкова дебела, че не може да мине през разреза, който сме направили. Изпратихме дамата за клещи от съседите и 45 минути след началото на операцията, дамата успя да влезе в покоите си.

А ние излязохме на улицата, където започваше празничната процесия. По време на постите преди Великден всяка неделя по улиците на Антигуа преминава шествие със стотици участници. Местните сътворяват красиви килими от цветя и клонки по улиците, през които минават участниците.

След 4 приказни дни в Антигуа, взехме туристическата маршрутка към следващата ни спирка – Кобан. Пътят минаваше през Гватемала сити, където загубихме повече от час в задръствания и много натоварен трафик.

Кобан беше просто спирка по пътя към Флорес. В града нямаше никакви забележителности, но в такива градчета пък най-добре виждаш ежедневието на местните.

Пристигнахме пред хотел Casa D’Acuña, който си бяхме избрали от гайда и се оказа, че той вече не съществува. Мръднахме няколко метра по улицата и се озовахме пред друг хотел - El Portal. Двойната стая беше 15 долара, единственото неудобство беше, че нямаше прозорци, ама щяхме да го преживеем за една вечер.

За обяд отидохме в една пицария, където се оказа, че ако си поръчаш пица получаваш втора безплатно. Взехме си по една среден размер и донесоха едни огромни летящи чинии от по 8 парчета. Изядохме по 2 и останалите 12 ни ги опаковаха за вкъщи.

На централния площад разни тийнейджъри се упражняваха в брейк движения. Ангел искаше да ги снима, ама аз му се скарах да не го прави без да им е дал някакви пари. При което той ме погледна странно и каза: „Да виждаш някой да иска пари?” И наистина момчетата всъщност си танцуваха за кеф, нямаха нито шапка за пари, нито пък искаха от някого, а всъщност и никой друг освен нас не им обръщаше внимание.

Искахме да намерим сладкарница „Фантазия”, която беше горещо препоръчана в гайда ни. След дълго издирване се натъкнахме на адреса, на който трябваше да е тя, но се оказа, че там има туристически център. Момчето ни помоли да се отбележим откъде сме, констатира, че сме първите българи, които стъпват в града и ни упъти към сладкарницата, която преди е била в двора на туристическия център, но вече е на друго място.

„Фантазия” се оказа много приятно място с гледка към фитнес салон, в който десетки местни се кълчеха в зумба движения. Предложиха ни вкусни гофрети и солидни чаши фреш от ананас. Успяхме дори да снимаме едно колибри, което пърхаше по окачените саксии на сладкарницата.

На следващия ден пътувахме до Флорес. Неприятна изненада беше, че туристическата маршрутка беше взели всички останали преди нас и когато спря пред нашия хотел бяха останали две адски неудобни места на помощните столчета, но нямаше какво да се прави, щяхме да изтърпим. Всъщност разликата между туристическата маршрутка и обикновената е, че първата не спира да събира хора по пътя и е 10 пъти по-скъпа.

След около 6 часа пристигнахме във Флорес, където е много приятно и много туристическо. След обиколко из криволичещите улици си намерихме едно приятно хостелче Les Estudiantes, където ни взеха по 20 долара за нощувка. От хостела организираха всякакви екскурзии, затова се записахме в групата за Тикал на следващия ден срещу 12 долара. Това е таксата за транспорта дотам, без самия входен билет.

Вечерта прекарахме на брега на езерото, дояждайки пицата от Кобан, която бяхме съхранили.

На сутринта станахме рано и преди да дойдат да ни вземат за Тикал отидохме до едно приятно кафе на брега на езерото – „Доня Гоя”, единственото отворено в 7 сутринта, където предлагаха комбо меню кафе и сок с пържени филийки. Донесоха кафето и сока и като зачакахме тези филийки - половин час! Накрая ни ги опаковаха за навън, защото рискувахме да изпуснем маршрутката.

Тикал е на час и половина от Флорес. Входът е 150 кецала. Добре, че си бяхме платили закуската с карта, тъй като се оказа, че не приемат нито долари, нито карти. Най-старите храмове в древния град датират от IV в. пр. Хр. Според учените това е най-добре изследваният от градовете на маите, открити са останки от много от техните владетели и има запазени голямо количество артефакти. Името Тик’ал на езика на маите означава „място, където могат да се чуят гласовете на боговете“. Имахме си карта с маршрутите в комплекса и в следващите пет часа се изгубихме из храмове, вековни дървета и подскачащи по клоните маймуни.

Като се прибрахме във Флорес побързахме да си намерим билети за автобуса до Белиз на следващата сутрин в 5 сутринта. Оказа се, че това е единственият автобус, всички останали трансфери до съседната държава бяха с туристически маршрутки, които ние вече не искахме да ползваме. Билетите до Белиз сити струваха 20 долара.

Вечерта както си обикаляхме по улиците на Флорес се натъкнахме на майка и дъщеря, които бяха отворили вратите на къщата си и посрещаха хората в къщата си, където предлагаха тортии с всевъзможни вкуснотийки, които самите те си бяха приготвили. Успяхме да си поговорим малко, бабата ни обясни, че сама разточвала корите за тортиите. Пуснаха ни и приятна латино музика, доста по-различна от тази, която бяхме свикнали да слушаме по маршрутките. Чувствахме се като у дома си на голямата холна маса, хапвайки си царевични тортийки със зеленчуци и отпивайки от ананасовия сок. Накрая с радост платихме най-разумно похарчените 90 кецала във Флорес.

Като се прибрахме в хостела ни очакваше голяма изненада. Момчето от рецепцията извади една кожена кесийка и на нас ни се подкосиха краката. Това беше кесийката с нашите паспорти, които незнайно как се бяха озовали на рецепцията. Оказа се, че са изпаднали от джоба ми в маршрутката, с която се прибрахме от Тикал. Докато почиствал шофьорът ги открил и обиколил хотелите, от които е взел хората за сутрешната екскурзия. Късметът беше с нас! Както и добрите хора, сред които преживявахме вече месец. Очакваше ни Белиз, където испанският език отстъпва място на английския, и вече ще плуваме в свои води. Но само ние си мислим така...

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Във Флорес има само един банкомат, така че се снабдете с пари предварително.

Входът на Тикал се плаща само в кецали – 150, не приемат нито долари, нито пък имат устройство за кредитни карти.

Когато сте в Тикал пообиколете страничните храмове преди обяд и след това отидете на Главния площад и двата основни храма. Туристическите групи обикновено пристигат между 9 и 10ч., след което тълпи възрастни хора се изсипват на Главния площад. Следобед пространството е празно и може спокойно да се насладите на гледката.

Не пропускайте да се изкачите по стълбите на четвъртия храм, откъдето ще видите върховете на всички останали.

Когато сте в Антигуа, опитайте хрупкавите сандвичи и вкусния лимонов пай в Boheme: https://www.facebook.com/pages/Caf%C3%A9-Boh%C3%A8me/624157977594870?fref=ts

Дойде време да се сбогуваме с Гватемала и с испаноезичната част на Централна Америка, и да се отправим към последната държава от нашето пътуване – Белиз. В 4.30 бяхме на спирката в очакване на автобуса за Белиз сити. Целият автобус беше пълен с туристи. Минахме бързо границата и навлязохме в единствената англоговоряща страна по пътя ни.

По-голямата част от хората тук са чернокожи и имат всевъзможни диви прически, които веднага те карат да вземеш фотоапарата и да снимаш. Обаче онези приветливи усмивки, които ни съпътстваха досега, тук липсват. Имаш чувството, че хората изобщо не са отворени за разговор и никак не им се занимава с теб.

Като слязохме в Белиз сити, всички останали пътници подължиха към пристанището, откъдето щяха да вземат водното такси до Кей Колкър, само ние решихме да останем в града. Голяма грешка! Туристи в Белиз сити почти няма. Затова няма и места, където да отседнат. Отидохме до два от хостелите, за които пишеше в гайда ни, но и двата вече не съществуваха. Случайно по пътя попаднахме на една къща за гости - Seaside View, която се държи от семейство индийци, които не бяха никак любезни, но както и те казаха, това е единственият хостел в града. Платихме 30 долара за стая с обща баня и излязохме да си търсим място да хапнем. Попитахме как да стигнем до зоопарка, който се водеше, че е най-добрият в Централна Америка и индиецът ни каза да си вземем едно такси, щяло да ни излезе към 75 долара дотам и обратно. Естествено предпочетохме чикън бъса, който както според индиеца, така и според гайда, е много опасен, но все пак билетът до зоопарка струваше 1 долар, така че щяхме да се жертваме.

В Белиз сити беше доста мизерно, на всяка крачка ни спираха съмнителни типове и ни предлагаха наркотици. Вървяхме към гарата и се опитвахме да намерим ресторант, където да хапнем нещо. Така и не намерихме. На гарата попитахме за бус, който да ни остави до зоопарка, който всъщност е на 47 километра от града. Всеки заминаващ за столицата Белмопан чикън бъс спираше и на зоологическата градина. Седнахме си спокойно на една двойна седалка в полупразния бус и зачакахме да тръгнем. Много скоро тълпи с ученици запълниха цялото празно пространство и потеглихме.

Входът за зоопарка е 15 долара. Животните бяха в доста естествена среда, даже на места никак не можеше да ги откриеш измежду храсталаците. Самата градина беше малка и имаше около 30 вида обитатели. Най-накрая видяхме толкова издирваните през цялото пътуване тапири. Хубавото беше, че в зоопарка имаше ресторант, където най-накрая седнахме да обядваме. На нашата маса седнаха и едно семейство – американец и литовка, които ни заговориха и скоро започнахме да обменяме впечатления за региона. Убедиха ни, че трябва да отидем на шнорхелинг в Кей Колкър, който ни очакваше на следващия ден.

Спряхме си автобуса на връщане и се прибрахме в Белиз сити. Оказа се, че към 19ч. всичко вече е затворено и нямаш никаква опция за приятно прекарване, освен да се мотаеш по улиците, които са заринати от налягали пияници и наркомани, да влезеш в единствения отворен магазин в центъра, в който освен картофи, моркови и замразени пилета, има само чипс, бисквити и газирани напитки или пък да влезеш в единствения отворен ресторант. Избрахме последния вариант. Появи се испаноговоряща сервитьорка, която набързо ни съобщи менюто. Пиле с пържени картофи, ориз или зеленчуци. Аз си взех с пържени картофи, а Ангел след дълги приказки, че иска просто омлет, беше изпратен при готвача, който беше американец, за да му обясни какво точно иска. След вечеря право в хостела, защото по улиците нямаше жив човек.

На сутринта отидохме на пристанището, където първото водно такси до Кей Колкър потегляше в 8 часа. Двупосочният билет беше 15 долара. За 45 минути бяхме на острова и се отправихме да търсим агенция, която предлага шнорхелинг. Намерихме си идеален вариант – 3 часа за 35 долара с включена екипировка, стартираме в 10.30 и се връщаме в 13.30, последното водно такси за Белиз сити беше в 16ч. Имахме три гмуркания – едно при ята акули и скатове и две при кораловите рифове. Оказа се, че ще плуваме с една възрастна двойка американци – Барбара и Рон, които бяха към 80-годишни и всяка година идваха в Белиз да се гмуркат.

Четиримата заедно с водача се качихме и скоро бяхме на място, където лодката бързо беше заобиколена от десетки акули и скатове. Кратка инструкция докъде да плуваме и как да се пазим от шиповете на скатовете и аз и Ангел бяхме във водата. Барбара и Рон решиха да се въздържат, защото преди години Барбара била ужилена от скат и половин година се е лекувала от инфекцията. Въпреки предупрежденията й, ние решихме да рискуваме. Усещането да плуваш със скатовете е невероятно. Чувстваш как минават над гърба ти, плуват под теб, имаш чувството, че си играят с теб. Акулите се интересуваха по-скоро от храната, която водачът им подхвърляше, отколкото от нас.

На следващите две спирки видяното не може да се опише – корали, разноцветни риби, всевъзможни твари и като връх – една огромна зелена костенурка, за която водачът сподели, че доста рядко се вижда.

Като се върнахме на острова ни оставаха още 2 часа за подробна обиколка. Оказа се, че плажове във вида, в който си ги представяхме нямаше. Част от туристите бяха налягали по едни дървени докове, от които се влизаше директно във водата, а други бяха под палмите, където имаше рехава тревичка, на която бяха опънали чаршафите си.

Като цяло островът е приятен, въпреки стотиците туристи, с които се разминаваш на всяка крачка. Цените са сравнително високи, обядът ни излезе 35 долара, а всъщност беше доста скромен, но пък нощувките в къщите за гости варираха между 30 и 50 долара, което на фона на нашите 30 долара в Белиз сити, гарантира едно със сигурност по-приятно прекарване, отколкото това из улиците на града.

А по улиците на Белиз сити този следобед имаше уличен карнавал и атмосферата беше доста по-различна от предишния ден. Танцови състави и духови оркестри разведряваха обстановката и стотици местни се бяха събрали по главната улица.

На следващия ден планирахме да отидем пеша до летището, което беше на 2 километра от града.

На сутринта след като подробно прочетохме указанията за летището видяхме, че всъщност международните полети са от друго летище, което е на около 20 км. от града и няма никакъв транспорт дотам. Решихме да изпием по едно кафе и да разпитаме колко ще ни излезе таксито до летището. Видяхме две момчета от нашия хостел, които си бяха приготвили багажа и ги попитахме дали са към летището. Натам бяха и вече си бяха поръчали такси – 40 долара. Решихме да се присъединим, въпреки че часът беше малко след 10.30, а нашият полет беше в 17ч.

Едното момче беше музикант от Коста Рика и през цялото време в таксито свиреше на китарата си. Другото момче беше италианец, на когото бяха загубили багажа и отиваше до летището да провери дали не е пристигнал отнякъде.

Влизайки в летището видяхме, че полетът ни е отворен. Нямаше никакви хора, затова отидохме да си оправим документите. Летяхме до Панама сити с една спирка в Сан Салвадор. При напускане на Белиз всеки турист заплаща 40 долара. Платихме таксата, взехме си билетите и леко шокирани видяхме, че трябва да сме на линия в 11.30ч. Отидохме да попитаме служителката на „Авианка”, компанията, с която летяхме, да не би нещо да се е объркала, защото нашият полет е в 17ч. Тогава тя съвсем спокойно ни отговори, че това е единственият полет до Сан Салвадор за деня и че полетът е изтеглен с 4 часа и половина напред. На въпроса защо никой не ни е уведомил, последва кратко „Много съжалявам!”. Отново късметът беше с нас!

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Ако отивате на островите Амбергрис или Кей Колкър, няма смисъл да си взимате хеликоптер, както предлагат повечето туристически агенции. Водните таксита от пристанището в Белиз сити тръгват 5 пъти на ден като спират и на двата острова.

В Белиз има добре изградена транспортна мрежа и до всяка една точка от страната може да се стигне с автобус, няма смисъл да се ползват таксита, както препоръчват в гайдовете. За туристите има експресни автобуси, които са два пъти по-скъпи от чикън автобусите, с които пътуват местните. Ние пътувахме заедно с местните и нито за миг не сме се почувствали в опасност.

На Кей Колкър има само един банкомат.

Срещу 5 долара на ден може да си наемете велосипед на острова.

След екшъна на летището в Белиз се изненадахме от приятната обстановка в самолета на „Авианка” до Сан Салвадор. Полетът продължи само 45 минути, но въпреки това ни сервираха обяд и напитки и всъщност летенето премина изцяло в хранене.

На летището в Сан Салвадор имахме 8-часов престой, но то е доста голямо, така че минаха сравнително бързо, въпреки че между 13.30 и 15.00 всички бяха в обедна сиеста и нямаше нито излитащи, нито кацащи самолети.

Полетът ни до Панама сити продължи час и 45 минути и около полунощ кацнахме. По план тази нощ щяхме да спим на летището и рано сутринта да вземем първия автобус до столицата и оттам да се отправим съм Бокас дел Торо.

На сутринта в 6 часа отидохме на спирката, за да хванем автобуса за Панама сити, който директно да ни закара на автогарата. Имахме си тархета, така че си се маркирахме и се настанихме. И малко преди да навлезем в централната част на града попаднахме в едно безкрайно задръстване. Повече от 3 часа се движехме едва-едва и пристигнахме на гарата към 9.30ч. Автобусът за Бокас беше заминал в 8 и следващ имаше чак вечерта в 20ч. Трябваше бързо да си намерим друга дестинация за последните два дни в Панама. Заразглеждахме какво има около столицата и попаднахме на Ел Вайе де Антон – на два часа и половина път. Бързо отидохме до гишето за тази дестинация, имаше маршрутка след 20 минути.

Градчето се оказа някакво райско кътче – разположено в кратера на отдавна угаснал вулкан, окъпано с лилаво-розови бугенвилии, отрупани с плод мандарини и тротоари с грижливо поддържани цветни градини.

Нямахме карта и леко се замотахме, докато си намерим къде да спим, но всичко си струваше, защото попаднахме в чудна градина с орхидеи, в която се оказа, че има две стаи, които дават за нощуване. Срещу 25 долара наехме едната стая. В градината имаше разни възрастни дами, които бяха дошли да разглеждат орхидеите. А сред орхидеите пърхаха красиви пеперуди и светкавични колибрита.

Впечатлени от приказката, в която бяхме попаднали, се отправихме към центъра на градчето. По пътя хапнахме в един перуански ресторант, където след като си поръчахме – аз, менюто за деня, което включваше печено пиле с ориз, бобена паста и зеленчуци, а Ангел – зеленчукова супа, ни изненадаха с много приемливи цени – поръчката ни струваше 11 долара, в които бяха включени и две големи халби – чай хамайка от хибискус.

Последва приятен следобед сред природата и разходка до термалните извори, които смятахме да посетим на следващия ден. Привечер времето доста се промени, стана хладно и започна да вали. Скрихме се под един огромен навес, превърнат в приятен ресторант, където вечеряхме с местния специалитет – пиле с юка. Много е вкусно!

На следващия ден си направихме приятна разходка до водопада Chorro El Macho като местните през цялото време ни поздравяваха, докато подминавахме изрядно подредените им дворове. Пътят минава през приятни сенчести дървета, по които са накацали колоритни птици, а встрани невидими насекоми, скрити сред цъфналите храсти озвучават района с жуженето си.

Самият водопад е висок около 70 метра и явно в дъждовния сезон е много по-впечатляващ. Все пак изградените горски пътеки и мостчета са доста приятна разходка сред природата.

На връщане решихме да посетим термалните извори. Като влязохме в комплекса бяхме изненадани, че има само един басейн, в който се бяха потопили няколко местни дами. Момчето, което събираше входа дойде, за да ни покаже различните видове хума, с които може да мажеш тялото и лицето си. Ангел се отказа да се потопи в басейна, но аз влязох и дамите с широка усмивка ме привестваха в обкръжението си. Температурата беше 38 градуса. Максималният престой в термите беше 40 минути. Много скоро жените започнаха да излизат и аз си останах сам в басейна. Минути по-късно цял автобус туристи атакува комплекса и беше време и ние да се разкараме.

В ранния следобед си хванахме маршрутка обратно до Панама сити, където щяхме да нощуваме. Нямахме си хостел, решихме, че ще си потърсим на място, а в краен случай да се върнем пак в този, в който спахме преди месец.

На гарата имахме леко недоразумение. Качихме се на един автобус, който беше в посока летището и знаехме, че ще спре при стария град, но ни изненада като ни глътна всички налични пари в тархетата. Оказа се, че това е директен автобус от автогарата до летището и затова е пет пъти по-скъп от нормалния. Не стига, че ни глътна всички пари, а пък и не ни вършеше работа, но се случват и такива неща. И все пак добре, че стана така, защото иначе щяхме да се окажем на летището, без въобще да искаме да сме там.

След като отидохме да си заредим тархетата ни казаха, че най-бързо може да стигнем до Каско Виехо с метро. Поразпитахме откъде трябва да го вземем и къде да слезем, оказа се, че ще пътуваме само една спирка. В метрото веднага след като затворят вратите съобщават, че с предимство за местата са майките с деца, дамите и децата.

В Каско Виехо пообиколихме за хостел и намерихме един хотел – White Lion, който беше на границата между старата част и улицата с проститутките, но полицейският участък беше залепен за хотела, така че притеснения нямаше. Беше на приемлива цена – 35 долара за двойна стая. Нямаше ток, а пък ние нямахме толкова пари в нас и искахме да платим с карта, така че си оставихме багажа и отидохме да се поразмотаем, докато дойде токът.

Прекарахме около час в парка с гледка към новия град и лъскавите небостъргачи, поразходихме се из главната улица, която свързва новата и старата част на града, наблюдавахме няколко ваксаджийки, които доста чевръсто лъскаха обувките на закръглени господа със сламени шапки и привечер се върнахме в хотела, където ни настаниха в стая с прозорец към вътрешния коридор.

На следващия ден преди да тръгнем към летището решихме да изпием по едно последно кафе в най-старото кафене в града с простичкото име „Кока Кола”. Сред усмихнати дядовци, четящи сутрешни вестници и засукани дами, отпиващи със сламки портокалови сокове, си взехме сбогом с Панама сити и тръгнахме към автобусната спирка.

Без обичайните задръствания за малко повече от час бяхме на летището. Случайно намерихме ресторанта, в който се хранят служителите на летището (на втория полуетаж в сектор „Пристигащи” – външни лица също могат да се възползват) и за последно обядвахме типичното печено пиле с ориз и бобена паста.

За 35 дни посетихме всички държави в Централна Америка стартирайки от Панама и финиширайки в Белиз, сменихме всевъзможни видове транспорт – от препълнени маршрутки, през разпадащи се фериботи до подранили самолети, срещнахме се с десетки усмихнати местни, готови да помогнат във всяка една ситуация, почувствахме обичта на хората без да знаем езика, на който ни говорят, изживяхме мигове, които могат да сполетят човек само когато е на път... Затова и не спираме да пътешестваме!