южна америка

До там и обратно

В горещ след обед на лято 2018, разглеждах брошура с предложения за екскурзии по целият свят. На първа страница стоеше изкушението – Южна Америка, 19 дни, с цени от 3399 евро (до 3899 евро, единствено в зависимост от датите на заминаване). Толкова грабващо! За три седмици, хората ще ти организират да обиколиш толкова много места – Лима, Куско, Мачу Пикчу, Титикака, Ла Пас, Сантяго де Чили, Буенос Айрес, водопадите Игуасу и за капак Рио де Жанейро!!! Викам си „ИДЕАЛНО!” и се зачетох в детайлите...

Цялата екскурзия беше един малък кошмар и едно голямо търчане – 9 основни точки за 19 дни, с полетите(!), та това означава по по-малко от 2 дни за всяко едно място(!), ето къде е била уловката. Да, вярно хората ще са ти организирали всичко – 5 вътрешни и 2 междуконтинентални полета, трансфери, добри хотели, закуски и няколко обяда, 4 автобусни прехода, входен билет за Мачу Пикчу и трансфер отиване и връщане (само това е с цена от 170 долара нагоре), но и цената не е малка. Но най-големият недостатък е, че всички места ще трябва да ги разгледаме за адски малко време – не по колкото си дни и време ние решим, и да отидем където и когато ние си решим, а винаги ще ни юркат разни гайдове...

Тогава ми хрумна – защо не си е организираме сами екскурзията?!? Да, ще ми отнеме доста повече време и ангажимент, но и покупката на готовата екскурзия изисква доста ангажименти, а и да не забравяме двата основни мотива – повече време на по-ниска цена.

А и се оказа, че самата организация и подготовка, е точно толкова интересна и вълнуваща, колкото и самото пътуване после!

Да вярно, не за първи път в живота си се захващах с нещо подобно (през 2007 си организирах сам 30-дневна екскурзия с кола от Варна до Метеора в Гърция, като преди него обиколих Пирин, а след него Родопите, при това тогава нямаше мобилен интернет и смартфони. Та от тогава не съм ходил на пътешествие по-дълго от 5 дни и не и извън Европа), но това определено изискваше много по-солидна и добра подготовка.... Но си рекох, щом веднъж съм се справил би трябвало да се справя и сега, не може да е чак толкова трудно.

В същото време – само няколко дни по-рано, едни от най-добрите ни приятели бяха започнали своето околосветско пътешествие и ежедневно публикуваха всичко което преживяват в социалните мрежи. Снимки, места, полети, хотели, закуски, вечери, танци, залези, плажове, гмуркания, магазини, ресторанти, лодки, разходки, усмивки и още какво се сетиш от нещата който се правят на едно околосветско пътешествие. Е то не беше от тези класическите с големите презокеански лайнери и който продължават по 5-6-7 месеца. Но и тяхното беше не по-малко впечатляващо, а и те все пак не бяха някой пенсионери които да се чудят къде да си прекарат цялото свободно време с което разполагат – все пак те са млади работещи хора с две малки дъщери, така че на този етап сигурно не могли да си позволят да отсъстват за по-дълъг период от работа, а и ваканцията на дъщерите им не е безкрайна.

Обиколката им включваше по-далечната половина от света, започвайки от Сингапур, минаваше през Бали, Големият бариерен риф, Нова Зеландия, Бора-Бора (!), Великденските острови, Сантяго и финал в Рио, всичко това със самолети, и за малко повече от месец. Звучи добре, нали?

Веднага щом разбрах за техният план, първият въпрос който им написах в месинджъра, беше как пътуват – кой им го е организирал пътуването? Просто от любопитство... Чудех се как да захвана разговора... Нищо конкретно нямах предвид, но точно така нали знаете се нареждат нещата от живота – случайно.

Точно тези приятели ме светнаха за нещо, което щеше да промени живота ми завинаги, но най-вече през предстоящите 3 месеца. От тях научих, че на този свят има 4 големи съюза от авиокомпании и всеки един от тях продава пакетни полети с който да си обикаляш на доста прилични цени. Но се оказа, че организирането на нещо такова като тяхното пътуване или дори по-малко е доста сложно начинание. Например на тях им е отнело почти една година, а ние имахме много по-малко време, а и ние от една страна не бяхме подготвени за подобно начинание, а от друга и не искахме тава точно сега. Сега искахме да посетим Южна Америка и така си сбъднем една мечта. Не знам дали знаете, но Южна Америка е един от най-малко известни и посещавани континенти от страна на европейците, зад него се нареждаха единствено Австралия, в едно с Нова Зеландия и Океания.

Така моята добра приятелка която в този момент се беше отдала на почивка край Големият бариерен риф, ме посъветва да потърся в сайтовете на тези самолетни съюзи, информация дали не може сами да си организираме екскурзията. И така и направих – от сайт в сайт, от линк на линк, стигнах до сайта на ЛатАм. А как стигнах до Магеланците, още не мога да се сетя...

За много хора, това как ще стигнеш от един град до друг, в чужда и непозната държава, чийто език не говориш, при самостоятелно организирана екскурзия, за която имаш предварително само няколко самолетни билета не би изглеждало „дребен детайл”, но трябва да ви успокоя, че това не е така. Вече го знам от опит, а тогава просто го знаех. Добре, де – имах убеждението. А го имах защото бях изчел и почти научил наизуст десетки статии по темата. Направих възможно най-подробният план който можахме да изградим, на база на информацията с която се бяхме сдобили в интернет и по-точно сайта www.magelanci.bg и още по-точно пътеписа публикуван във форума на сайта от българина живеещ в момента в САЩ Евгени ******. Именно той ме вдъхнови и с написването на този пътепис, но исках моят да бъде доста по-подробен и да е по-скоро художествено описателен. За сега май се справям.

Естествено има и притеснения, най-голямото ми беше, като стигнем там, при положение, че не знам нито испански, нито португалски, и съвсем малко английски и немски, как ще се оправим? Отделно бях слушал какви ли не неща по Дискавъри, NG и всякакви други източници за това колко опасен е този континент (почти колкото е и красив). Плюс това организирането изискваше много добро плануване, поне в нашият случай, и предварително трябваше да се знаят:

- точните дати на всички полети – двата на отиване и връщане, като се изберат не само на най-добра цена, но да се съобразят и с факта, че краят щеше да е около Коледа (а тогава няма евтини полети), а и исках да е с оптимална продължителност, нито по-дълго нито по-късо от нужното;

- датите на вътрешните полети, т.е. по колко дни ще стоим на местата между тях;

- в кой точно ден ще бъдем на Мачу Пикчу – за там нали е строго препоръчително да си вземеш билет предварително, отделно ще ни трябва и транспорт до там, в нашият случай ние избрахме с влак, не че до преди да стигна до Куско знаех, че има други варианти (тях ще ги опиша когато му дойде времето), поне аз никъде в магеланци, не съм намерил такава информация до сега.

- Кой ден какво ще се прави и къде ще се ходи – отново заради това хем да видим всичко и да не изпуснем нищо, хем да не е по-дълго от нужното.

Отделно беше нужно да си поднови международните паспорти, да си изкараме визи за Боливия, да си направим ваксини, да намерим прилични хотели, на добри места, запазване на допълнителни вътрешни полети с друга авиокомпания, билет за влака до летището във Франкфурт, покупка на подходящи дрехи и обувки и още, и още, и още... Но реших - всичко по реда си!

ПЪРВОТО беше да науча наизуст къде какво се прави и колко време е нужно за всяко едно място. После направих плана в една таблица в ексел, променях го няколко десетки пъти, като 1 месец преди да вземе самолетните билети, се оказа че не просто ще го променяме отново, а ще трябва да го обърнем напълно наопаки – да тръгнем не от Лима, а от Рио де Жанейро (защото в приятелите в който щяхме да останем докато сме в Рио, не можеха да да ни приемат в края на декември, понеже точно тогава беше термина за раждане на второто им дете) и да свърши в Лима.

Всичко това отне ми доста време и нерви.

И така на  31 октомври 2018, 21 дни преди началната дата, си взехме самолетните билетите. Оказа се, че от както ги следя цените на самолетните билети, вече 3 месеца, те почти не са са променяли, което беше идеално за нас.

След това накупихме останалите билети и резервации, там където ни бяха нужни предварително. Взех ги в последователността на използване, за да съм сигурен, че няма да изпусна нещо – билет за влак, резервация на хотел във Фоз де Игуасу, самолетен билет от Лима до Куско, хотел в Куско, билет за влака до Мачу Пикчу, хотел на Акуа Калиентес, билет за входа на Мачу Пикчу плюс вход на Уайна Пикчу. До тук! Това бяха първите 2 седмици от екскурзията. Реших че всичко след това ще го организираме на място – дори да не бях ходил вече там, от всичко изчетено оставах с впечатлението, че ще се оправим. Че там на място, всичко ще се нареди и че няма нужда от повече планувания. Че всичко нужно ще си го резервираме на място. Все пак очаквах да има нет във всяко кафе и хотел, а и че ще има достатъчно желаещи фирми да ни угодят на желанията в точният момент когато са ни нужни. Дали е така, ще разберете като довършите разказа ми.

Сутринта на 21 ноември, станахме към 7, облякохме се с дрехите който си бяхме приготвили още от предната вечер, взехме си довиждане с Шанито (за тези от вас които не знаят това е нашето супер пухкаво, бяло с малко черно, 4-годишно, леко пълничко коте), натоварихме се с раниците който бяха напълно готови още от предната вечер, огледахме дали нещо не сме забравили включено, и за последно преди да напуснем дома си за следващите 31 дни проверихме отново дали сме взели ТРИТЕ НАЙ-ВАЖНИ НЕЩА СЛЕД РАНИЦИТЕ, а именно:

1. Документи - международен паспорт, лична карта, шофьорска книжка, имунизационна книжка, разпечатка на влаковите и самолетните билети;

2. Пари - евро, долари** и кредитни карти;

3. Телефони - бях чел***, че много от туристите които посещават Латинска Америка (за напред ще й казвам просто ЛА), си взимат някакъв стар телефон, който много лесно могат да жертват, ако бъдат обрани или просто го изгубят по пътя, и да повечето хора които срещнахме по пътя бяха именно с такива телефони – кой от кой по-стар, на някой от тях на екраните не се виждаше почти нищо, или екрана беше малко или много напукан, абе просто телефон за който няма да те яд. Е ние не бяхме с такива. На Евгени телефона е в отлично състояние е на по-малко от две години – iPhone 7, а моят е почти чисто нов – на по-малко от 4 месеца, последен модел One Plus 6. Ако ще се наложи да го оставям в къщи и така да загубя възможността да си направим страхотните снимки, на който всички сте свидетели във ФБ, то тогава какъв е смисълът от тях? Все пак нали за това ги купуваме тези джаджи – да им се радваме и да си ги ползваме 😊

Обухме се, изкъпахме се със светена вода и се отправихме към Южна Америка... по точно за сега просто към автобусната спирка.

Тръгнахме по-рано за да сме сигурни, че няма да изпуснем влака. С влака продължехме, към Базел, там трябва да сменим влака за Франкфурт. Да, ама не! Нашият влак закъсня с 15 минути(ако някой Ви каже, че влаковете в Германия и Швейцария не закъсняват не му вярвайте, закъсняват редовно), изпуснахме си връзката – и точно затова сме тръгнали с 4 часа по-рано! Завериха ни билетите за следващият възможен влак за Франкфурт, който е след около час. Този влак се оказа, че не е директен за Франкфурт, ами ще трябва да го сменяме още веднъж, вече не помня къде... Сменихме, качихме се на трети влак за половин ден. Но в крайна сметка в 15:30, с един час закъснение, стигнахме летището – нашият влака спира и на самото летище (не всеки го прави). И сега трябваше да си запълним времето до излитането на полета ни в 19:45 за Сао Пауло, Бразилия.

И ето след едни много дълги 4 часа изпълнени с ядене, цъкане на телефона (по принцип вече бяха минали 3 месеца от както не влизам в ФБ, но едно че сега нямаше какво да се прави, а нито ми се четеше книга, нито ми се ровеше в нета, а и заради екскурзията, бях решил, че ще качвам всички снимки, всеки ден, си рекох, че трябва да влезна да видя какво ново има във ФБ), тоалетна, вода, пак тоалетна, пак ядене, най накрая стана 19:00 и започнаха да ни товарят на самолета.

 Не мога да повярвам, че ще летя на презокеански полет!! Че ще прекараме 12 часа в самолета на повече от 10 000 километра височина и че утре сутринта ще бъдем на друг континент, с климат в какъвто до сега не сме били, в държава чийто език не говорим и за която сме слушали и чели, както много хубави истории за красиви места, огромни градове, безкрайни плажове, изгарящо слънце, необятна джунгла, пълноводни реки, животни виждани само в зоопарка или по телевизията, както и весели и сърдечни домакини, но така и доста неприятни такива – за беднотията и мизерията в гетата, за обирите по плажовете, за изгарящото до рана слънце, за необятната джунгла пълна с опасни животни виждани само в зоопарка или по телевизията, както и за някой от представители на домакините, който биха те наранили или осакатили само и само да ти отнемат парите, часовника и  телефона. Точно това си мислех, докато минавах през ръкава отвеждащ ни към  самолета ни.

„Не мога да повярвам, че ще летя на презокеански полет!!” точно и само това казах доста развълнуван, с усмивка 32 карата и поглед изпълнен с вълнение и трепет, на Евгени, спестявайки му всичко останало, защото той така или иначе знаеше че си го мисля. Ние, всичко това вече го бяхме коментирали, дъвкали и предъвквали, месеци наред (три и половина) и нямаше нужда точно сега да си разваляме екзистиралото настроение, което ни беше заляло изцяло, и искахме да му се насладим с всяка една клетка в телата ни.

Както за напред, така и сега не биваше да допускаме да изпадаме в предварителни притеснения, защото оставяйки им се те можеше  да се превърнат в наш лош спътник, през всичките 31 предстоящи дни, а никой не би искал да прекара, цял месец постоянно озъртайки се дали няма да бъдем ограбени, и да трябва да се занимаваме с полици и посолства издавайки ни нови документи и блокирайки кредитни карти, или дори и набити, и да трябва вместо да обикаляме континент, да се наложи да обикаляме разни болници със съмнителни репутации в Бразилия, Перу или не дай си боже в Боливия! Все пак това щеше да бъде нашето голямо приключение! Най-голямото ни приключение което сме предприемали до момента! Да, вярно е че сме обиколили доста места, но 99 на сто от тях бяха в Европа, в Европейският съюз, на най-много 2500 км. от вкъщи – Рим, Париж, Амстердам, Франкфурт, Мюнхен, Виена, Братислава, Венеция, Цюрих, Женева, Шамони , Милано, Солун и Метеора (някой ден трябва да ви разкажа и за този екскурзия от преди 11 години, или поне това което все си спомням), Севиля и почти цяла южна Испания, Сан Тропе и Монако, както и не малка част от България. Но никога до сега не бяхме правили нещо подобно – 31 дни самостоятелно организирана екскурзия! И ще напомня, че до сега някой друг ни е организирал екскурзиите – винаги сами сме си решавали къде, кога и как. Винаги сами сме си правили всички резервации – за хотели, самолети, коли под наем и прочие, сами сме проучвали от къде да минем, какво да видим допълнително, какво да посетим на място, и винаги сме обогатявали програмата си с приключения, за който сме разбирали на място, чак когато вече сме стигнали, но винаги малко или много сме имали план, поне най-груб, за разлика от сега – сега имахме възможно най-подробният план който можахме да изградим!

Имахме таблици, списъци, запазени линкове и всичко за което се бяхме сетили предварително. Знаехме предварително къде ще бъдем всеки един ден, какво ще правим всеки един ден, как и с какво да стигнем от точка до точка, от къде да си вземем тур, какъв да бъде той и какво да включва. Знаехме всичко! Или поне се опитвахме да си вярваме, че е така, защото ТОВА беше единствената мисъл която успяваше да ни успокой, да притъпи и подтисне онова чувство което постоянно се опитваше да изплува от дълбините на съзнанието ни – чувството, че неизбежно ще ни се случи нещо за което не сме подготвени, и още по-лошо, че това може да е нещо Лошо, нещо фатално... Добре че не беше така.

Но да знаеш всичко e нож с две остриета – така се лишаваш от момента на изненадата. Разглеждайки всички тези сайтове, пълни с подробни и изчерпателни истории и снимки за други подобни приключения, в нас се зараждаше усещането, че едва ли не вече сме ги обиколили всички тези места и сме разгледали всички забележителности предварително. Сякаш вече знаеш ТОЧНО какво ще ти се случи, ТОЧНО от къде ще минеш, ТОЧНО какво ще видиш... Добре че не не беше така.

„Не мога да повярвам, че отивам в Южна Америка!”, продължех аз да говоря на Евгени, вървейки в ръкава на летището, отвеждащ ни към най-големият самолет с който някога ще съм летял до момента и продължавах да се насилвам, да не се отдам на негативизма опитващ се да изплува на повърхността на съзнанието ми. И тогава, точно там, се зарекох: Няма да допусна, нищо да развали нашето пътуване! НИЩО! Ще се усмихвам на всяко предизвикателство и ще се насладя на всеки един момент от това което ни предстоеше, обикаляйки този огромен континент! Рио де Жанейро! Водопадите Игуасу! Куско! Свещената долина на инките! Мачу Пикчу! Разноцветната Планина! Рафтинг по реката Урумбамба! Езерото Титикака! Боливия и нейните две столици – Ла Паз и Сукре! Тридневният тур от солната пустиня Уюни до границата с Чили и обратно! Вело спускането по Пътя на смъртта! Балестовите острови! Националният резерват Паракас! Оазиса Хуакачина! Линиите в Наска! Лима!

Умът ми беше завладян от всички тези места едновременно, всяко едно се опитваше да изплува по напред и да спечели в надпреварата за най-желано място. Но вече не исках само да го мисля. Исках да го изживея, да го изпитам, да го почуствам, да го видя, чуя, вкуся, помириша и докосна! Вече исках да сме там!

А как ще стигнем от летището в Рио до Ева? - прекъсна мислите ми Евгени, с този прагматичен въпрос и леко притеснен поглед. С такси – отговорих аз уверено, макар реално да си нямах и идея – или с Юбер. До колкото знам в Бразилия има Юбер и аз вече си свалих приложението (както се подразбира до тогава никога преди не го бях използвал...), дано само има безплатен интернет на летището... Но не го мисли от сега – продължех да го успокоявам, макар и аз да бях не по-малко притеснен, но не за нещо конкретно, както него.

Стъпка по стъпка – така ще го караме! Чу ли? Не може да се притесняваме за всичко и навсякъде постоянно! – се опитах да го успокоя.

Е дай сега да не мислим! – продължи да упорства с типичният си притеснителен и вечно предварително обмисляш ум.

Не съм казал да не мислим, да не се притесняваме! – беше ми писнало да се притеснявам. Бях се притеснявал за всичко и всички, достатъчно през последните години. Сега исках да отида на първата си голяма екскурзия от 11 години насам без да мисля за нищо. Просто да се наслаждавам, на мястото, природата, хората, храната, звуците и изживяването. – Няма нужда ги мислим нещата толкова напред – продължех аз – ще мислим за краткосрочните ни цели. Максимум ден напред, не повече. Първо че няма нужда, и второ че дори и да го мислиш нищо не може да промениш... Всичко което сме пропуснали в плана ни, то вече е пропуснато. А и това е просто екскурзия, а не построяването на ядрен реактор. Няма какво толкова да се обърка, от нещата които зависят от нас, все пак ние сме достатъчно отговорни и организирани. Просто ще го караме стъпка по стъпка. С малки крачки, а не да бягаме... Сега ще се качим на самолета и ще се насладим на това предизвикателство, да изкараме в една поза на тези седалки следващите 12 часа. Без да мислим за нищо. Просто ще насладим на полета, а след това и на почивката си!

А и по принцип няма какво толкова да го мислим – продължавах да каканижа аз. Явно и аз съм бил не по-малко притеснен, но не исках да си го показвам. Защото какво би станало ако и двамата изпаднем в паника. Поне единият трябва да запази самообладание – това си беше наше негласно правило, и някак винаги сме успявали да си го спазваме. – Всичко което е трябвало да го мислим, ние го мислехме, обмисляхме и премисляхме вече повече от 3 месеца. Всичко важно го знаем наизуст, на сън да ни бутнат. Не може, а и не трябва да мислим за дребните детайли!

Освен убеждението, че ще се справим и че всичко ще се нареди по-един или друг начин, аз определено вярвам и в късмета си и затова именно почти никога не мисля за детайлите. Е, понякога се случва да съжалявам за това, но не чак толкова много и дълго, че да си променям навиците на „стари” години...

Сутринта на 22 ноември, за наш късмет, се събудихме все още в самолета. Сервираха ни закуска и след малко забелязахме че скоро слънцето ще изгрее, а под нас се виждаха пухкавите облаци. След малко започнахме снижаването. Облаците се разредиха. Показа се земята. Видяхме Бразилия. Видяхме Латинска Америка! Осъзнахме колко сме далече от вкъщи. Наложило се е да пътуваме над 11 часа и половина със самолет, със скорост над 800 км./час. Приключението ни беше започнало.

Виждаше се черната земя под нас, с огромни синкави петна по нея- язовири и езера. С техният синкав цвят и абстрактни форми, водните басейни се сливаха в едно с облаците и човек лесно може да загуби представа къде свършва земята и къде започва небето. Колкото повече се снижавахме, все по ясно се виждаше, че земята всъщност не е черна, а зелена. До където ти стигаше погледа всичко беше ЗЕЛЕНИ гори, ЗЕЛЕНИ равнини и ЗЕЛЕНИ хълмове. Пресечени от хилядите реки, езера и язовири.

След още 15-20 минути въпреки равнинният терен, почти изведнъж, пред нас изплуваха най-крайните и отдалечение квартали на най-големият град в южното полукълбо – Сао Паоуло. Населението му е 11 милиона, а на метропола е почти 20 милиона, което го превръща в седмият по големина в света.

Макар слънцето все още да не се беше показало над хоризонта, нощта си беше отишла и всичко се виждаше  с просто око. Виждаха се магистралите заобикалящи града, изпълнени със забързани коли и камиони. Благодарение на все още не изключеното улично светлините ясно се виждаха и самите улици във фавелите. Приличаха на кълбо оранжеви червей, преплетени след синьо-синкава кал. Под на имаше хиляди, даже милиони ниски, не много етажни, постройки. Целият град беше пред и под нас. Тук-там се забелязваха зони с блокове – по 5, по 6 блока на куп. Сигурно са затворени комплекси, защото ясно си личеше, че това са нови постройки. Нови, хубави и високи. Малко напомняше на София, но не бяха толкова много. Тук преобладаваха малките и тесни къщи на по един или два етажа. Почти всички бяха недоизмазани и недовършени.

Самолета ни така и не прилетя над центъра и това беше единственото което успяхме да видим от този град. С над един час закъснение в 6:05 кацнахме на летище Гуарулюс. За да минем паспортна проверка, се наредихме на опашка дълга поне 150 метра! И имаше само 2 работещи гишета! Добре че след мляко отвориха още няколко... И отидохме да си вземем багажа. Трябваше да го вземем, понеже полета ни не беше с прехвърляне, което щеше да означа, че багажа ще ни чака, направо на крайната дестинация, а се водеха два отделни полета. Направихме го това упражнение по 2 отделни причини – първата, е че директният полет до Рио беше много по-скъп, а втората е че нямаше как иначе да си вземем полет за Рио през Сао Пауло, освен ако не ги купиш с два отделни билета (поне така се получаваше през сайта на ЛАТАМ), което означава и два отделни полета. Та отидохме да си вземем багажа. Летището голямо, да не кажа огромно. Бог знае на кой терминал сме били кацнали от трите, вече не помня, затова ми беше странно, когато видях, че от всичките пътеки за багаж, в момента работеше само една, и на нея се изсипваха багажите от три полета. Пълно безумие! Имаше толкова много хора. От Каракас, Киото и Франкфурт... Там сигурно сме чакали над 20 минути и в крайна сметка багажа все още не ни беше дошъл... Вече бях започнал да се притеснявам. Още на първото летище и да ни загубят багажа... Отново ще кажа - Да, вярно - бяхме послушали приятелите ни с околосветското и бях си взел по един чифт дрехи в ръчният багаж и ни очакваха още 5 дни в Рио, преди да продължим към следващата ни спирка, но все пак, си беше доста изнервящо. Взех да се оглеждам за служители на летището, с  който да говоря – да чакаме ли още? Какво да правим? Това което ме успокояваше беше факта, че около нас все още имаше хора от нашият полет, който и те си чакаха своя багаж.

Докато се оглеждах, като гърмян заек, видях че точно зад гърба ми на около 30 метра се намира, бюрото за изгубен багаж. И тъкмо реших, че вече ще ходя на там да проверя как могат да ми помогнат и забелязах, видях че точно зад мен, точно до бюрото за изгубени вещи има голям брой сакове, чанти и раници хвърлени на земята. Всички те бяха излезли от една друга лента, която е дълга само няколко метра и след което багажите падаха на земята. Хората който бяха по близо, се бяха погрижи да не струпват всички на куп и ги бяха разхвърляли по пода. Имаше поне 30 багажа! На табелата над лентата, пишеше, че тук са само извън габаритните и необичайните багажи. Казах си – значи нашият няма как да е тук. Изобщо няма нужда си губя времето с тази лента. НО, нека все пак да хвърля един бърз поглед. Нищо не пречи, та аз съм на 7-8 крачки от битпазара който се беше заоформил в този ъгъл на огромната зала за подлучване на багаж. Продължавайки да гледам нашата лента с едно око, с другото успях да си пробия път през 2-3 човека които ми закриваха гледката. И тъкмо докато си мислех защо си губя времето тук, видях едната от нашите раници. После видях и втората. Те бяха почти еднакви. Един и същи модел, един и същи цвят, само дето моята беше с 15 литра по-голяма и съответно малко по-обемиста.

Веднага си пробих път до тях, прескачайки поне 7-8 други раници, там нямаше нито един багаж който да отговоря на определението ИЗВЪНГАБАРИТЕН! Явно ще е така, на този континент – нищо няма да си е на мястото, всичко ще се случва без никаква организация, ще се чака по-дълго от колкото сме свикнали да чакаме по опашките в Европа... но важното, поне за сега и до сега, беше че нещата се случват, може да е бавно и неточно, но се случват. Ще трябва да свикнем с това.

Добре. До тук е ок. Първите 45 минути минаха с някой дребни спънки. Не бива да се ядосваме. Все пак се дошли на почивка! В Латинска Америка. Трябва да сме подготвени за такива неща.

Сега трябваше да намерим къде да си занесем багажа, за да ни го натоварят на вторият полет до Рио де Жанейро. Проверихме информацията от таблата и се запътихме към гишетата за чекиране. Там ни предстоеше нова изненада. Оказа се че такива случай като нашият си има специално отделно гише. На едно и също място приемат багажа за всички полети от този терминал, на пътници, който са транзитно преминаващи, без да напускат летището, но имат следващ полет. ОК, щом е така, ще го намерим това гише и всичко ще е наред.  Да, ама не. Намирането на въпросното гише ни отне още 45 минути и то не по наша вина (основно). Просто го бяха заврели в най-отдалеченият и забит ъгъл на терминала. Даже когато стигнахме, в началото си помислих, че сме на грешното място. Та там нямаше никой осен освен две служителки, един голям лабиринт от въжени коридори за преминаване и никой друг. Викам си не може да е тук. Та само ние двамата ли сме единствените клиенти на тази услуга за момента?!? Огледах се пак и тъкмо, когато бях решил, че ще си тръгваме от тук и ще продължим с търсенето на мястото което ни трябва, една от жените ни заговори. Естествено на португалски. Казах и на английски, че не говоря португалски, макар за мен да беше очевидно, че не съм бразилец, за тях явно не беше така. С този проблем щяхме да се сблъскваме през цялото време на нашата екскурзия, първо с португалски, после и с испанският. ВИНАГИ първо щяха да ни заговарят на местният им език, сякаш не се вижда, че сме туристи или най-малкото хора от друга раса?!? Стори ми се много странно, така и не можах да свикна с това, до края на пътуването ни.

Та вика ми тази жена, какво търсим – обясних й и тя веднага ми махна с ръка, че сме на правилното място. Аз НЕ й повярвах! Продължаваше да ми е странно, как така няма никой друг тук?!? Но тя беше много настоятелна и убедителна. С голяма неохота и с крайно нежелание си оставихме багажите. Даже се оказа, че няма да ни издават нови бандеролите, ами със същите бандероли, само ги сканираха и вкараха на ново в системата, поне така ми се строи, че правят, и ги пуснаха по тяхната служебна лента. Раниците ни заминаха. Бях безкрайно отчаян и напълно убеден, че скоро тези раници няма да ги видим...

Тръгнахме си от самото гише, не откъсвайки поглед от двете отдалечаващи се раници. И тъкмо щяхме да напускаме залата, към нас се приближиха други пасажери с две огромни раници. Погледите им бяха абсолютно като нашите – объркани и уплашени. Но явно като ни видяха, туристи – да, в техният оглед определено успях да разчета, факта, че в наше лице те откриха събратя – други туристи, а не местни говорещи португалски. Видяха също, че сме си оставели нашият багаж и вече си тръгваме и това определено им вдъхна кураж, на нас също. И въпреки това излизайки в края на коридора направих снимка – общ план на мястото и табелата указваща посоката към тази забравена от бога зала. Всичко до тук – малко над 2 часа.

След това като абсолютни примерни туристи, които не искат да рискуват излишно още с първото си прекачване, се упътихме към гейта ни. Знаехме кой е защото докато в хода беше предходната ми мисия, ние минахме почти по всички ескалатори, коридори и врати, през който може да минеш в този терминал, без да го напускаш. Отивайки в тази посока, минахме по един много дълъг остъклен коридор. Това което ми направи впечатление, че отвън всичко беше зелено, в Европа, предстоеше зима и зелени дървета не бяха останали. Виждаха се палмите, храстите и синята небесна шир, беше красиво, а малко след това, като минахме покрай външните врати на терминала, усетих и за първи път вдишах истински чист и миришещ на море бриз, смесен с аромата на околната зеленина – усетих латиноамерикански въздух! В този момент, нямаше как да не се усмихна! Мигновено настроението ми се оправи. Забравих за това, че с чиста случайност си открихме багажа, че след това последва едно адски дълго издирване на „най-тайната зала” в летището, и че може никога вече да не си видим багажа. Всичко това беше изтрито, отново бях завладян от хубави емоции и съвсем спонтанно бях обзет от убеждението, че ни предстой едно уникално, красиво и безгрижно приключение. Само трябваше да му се доверя и да се оставя носен на вълните от аромата на този така различен по вкус въздух. Е оставих му се. Казах си повече няма да се притеснявам за глупости и ще се наслаждавам на всеки един миг! Това ми настроение повече не ме напусна.

Точно за това и винаги когато на пътя ни изскачаше някое препятствие, аз го приемах с усмивка и цялото си благоразположение към възникналата ситуация.