Изживяванията на един доброволец

[Plamuk 167]

Да заминеш за Африка по време определящо се като "бум на Ебола" не е лесно. Много хора ми казваха, че съм луда и че допускам грешка. Всъщност нямам и идея от кога хората излизащи от рамките на обществото, следвайки мечтите си, се определят за "луди".

Пристигнах! След дълъг полет и самолет "тип автобус", както ми харесва да го наричам, заради няколкото кацания и излитания, които направи до Замбия, все пак се озовах на правилното място. Още от летището в Ндола започна да се усеща една различна атмосфера не само заради разликата от 30 градуса на метериологичните условия в Англия, но и с пристигането си служителите на летището ни взеха багажите и почнаха да ги товарят в камион - да, знаехме, че някой трябва да ни чака, но очевидно, камионът беше доста подозрителен, за да бъде за нас - е, не беше.

Не след дълго млад мъж се приближи към нас с въпроса:

-"Вие пристигате от Америка?"

-"Не от Англия!"

-"Шест сте нали?"

-"Не седем сме!"

Това като за начало беше достатъчно да ме стресира, споделихме известна информация и се оказа, че "това е нашия човек". Най-накрая имахме възможност да си починем, след този дълъг полет, решихме че на следващия ден ще обиколим, за да се запознаем с атмосферата. 

Речено-сторено,  отидохме в близкото село Чипилубусу. Още от влизането в селото бяхме заоградени от деца с широко отворени черни очи, задаващи въпроси и пълни с любопитство, а по-малките очевидно изпитваха страх. Всички искаха да ни пипнат, да се здрависат с нас и като цяло да станат наши приятели. Отвсякъде се чуваха викове "мусунго мусунго" (което на местен език Бемба означава "бял човек") и викове и стонове на очуда, възхита. Знаех предварително, че децата в Замбия обичат футбол, така че се бяхме подготвили с топка за целта. Видях техните топки и със смесени чувства се възхитих на креативността им. Топките на малчуганите, бяха собственоръчно направени от найлонови торбички, обвити със сезал, формата им беше доста добра за игра. Предложихме на децата да играем футбол и те се съгласиха моментално. Когато извадихме топката от раницата се чуха страхотни викове на радост, видяхме големи усмивки и щастливи очички. Децата веднага се организираха по неравното пълно с прахоляк игрище, едни тръгнаха да чупят клони, а други да копят дупки, за да направят врати. Играта започна, много от играчите ни нямаха обувки, така че бягаха боси, други имаха само по един чехъл, но вратарите бяха добре екипирани - вместо ръкавици се бяха сдобили с по чифт чехли, които да сложат на ръцете си. Децата ставаха повече и повече, докато в един не се огледах и видях, че са около 60-тина, не всички играеха футбол, затова за се организирахме и започнахме с други игри, за да може всички да се включат в забавата. Незнайно как времето мина бързо и започна да се стъмнява, трябваше да се прибираме, за да се предпазим от "нападенията" на комарите. Знаехме, че пак ще се върнем. Върнахме се - два дена по-късно. Пак на входа на селото ни посрещна млада майка на две деца и ни предложи да ни помогне да намерим място от където може да си купим манго. Този път имахме време да разгледаме селото повече. Имахме последователи през цялото село - група от деца, които просто искаха да са с нас. Минавайки по улиците се поздравявахме с всички "Мулишани" "Вуено Мулишани", което на местен език означава "Здравей, как си"  "Здравей. Добре съм". На пазарът намерихме всичко, от което имахме нужда. Незнайно как, но обществото около мен беше изградило мнение, че в Африка "няма нищо" - е не е вярно. По улиците намирах много деца, носейки на гърба си по-малките си братчета или сестричата, жени с големи чували на главите и с бебе препасано около корема, което в същото време кърмят. Имахме възможоност да поиграем с децата отново и дори да потанцуваме с местните девойки, които ни показаха как да танцуваме като тях.

Другото, което искахме да направим беше да разгледаме града Ндола, все пак е третия по големина в Замбия. Така че се качихме в багажника на пикапа с който разполагаха наши приятели и се заотправихме към центъра на града. С пристигането видяхме много сергии и различни стоки пръснати по земята, всеки искаше да купим от него или поне да разгледаме, очевидно бяхме обект на внимание, спирахме много любопитни погледи. Някои хора бяха дори недружелюбни, което е напълно нормално и разбираемо за мен в предвид, не отдавнашното колонизиране на Замбия от "белите хора". Някои от нещата, които ми направиха по-голямо впечатление тук бяха полицаите, които бяха дежурни по улиците. Те имаха къртечници, вместо палки или малки пистолети. Мислих си, че полицията трябва да всява респект, не страх. С очуда видях и Мол насред всичко, лъскав и модерен - Европейски стил, но на излизане от обратната страна на Мола, беше пазарът, който е тотално различна картинка. Плодове и зеленчуци по земята, от всякакъв вид и тип, миризма на сушена риба накацана от мухи, деца тичащи след теб искайки да те пипнат или да се снимат с теб и неща от всякакъв тип. От този пазар реших да се сдобия със "златен" пръстен за около лев-два, с който да показвам, че имам съпруг - Защо? Тук е странно и не много добре прието, ако си над 20 и нямаш създадено семейство, и което може да ти навлече проблеми с местните младежи, така че реших да се включа в тази "игра"...

Незнайно как, но след всички странни различия, дървени къщи и миризма на сушена риба, Замбия ми дава повод за усмивки и радост, която не е породена от стремеж за материално, което е на пиедестал в наши дни, а породена от малкички, прости неща и игри...може би наистина има магия тук, която неуморимо те влече!

 

 

[Meidj 4596]

Дълбок поклон! 

[noshtna_ptica 4840]

Пламъче, пишеш чудесно и искрено ме развълнува!

Стига да не навлизам в личното ти пространство, би ли споделила как се зароди това желание у теб и най-вече - как се реши?

Много смело.... Адмирации!

[FlyTraveler 38471]

Замбия е по-далеч от огнището на Ебола от Мадрид или Париж, нито пък има човекопоток м-у тези две части на Африка. Хората просто не са добре информирани.

 

С маларията какво правите? Предполагам, че за толкова дълго време не пиете Маларон, а дъждовния период вече е започнал... Спане с мрежи за комари и спрейове вечер и сутрин сигурно...

Редактирано 29 ноември, 2014 от FlyTraveler

[Mary 58396]

Поздравления и от мен!

Продължавай да разказваш винаги, когато имаш възможност, моля.

[Plamuk 167]

Желанието в мен винаги съм го имала от малка съм се интересувала за Африка и винаги ми е било любопитно, съчетено с това имам известна доза хуманност в мен, така че двете ги съчетах. 

Относно маларията ядем чесън, спим с мрежи, мажим се с различни неща, хапчета не пият защото ни дадоха Доксициклин за 7 седем месеца, а аз излезе че имам някаква алергия, така че ще се надявам всичко да е ок.

[Plamuk 167]

Тъй като известно време нямах достъп до интернет, имам  много неща да споделям от моето Афро-приключение. Като за начало бих искала да споделя с Вас първото ми пътуване с мини бус...

След няколко дни престой в Ндола, най-накрая дойде време да тръгваме към мястото за където отдавна се бяхме запътили – Самфия. Разстоянието е 555км, но поради известни причини  минахме заобиколно, като например да съберем пътници от повече места. Автобусът ни трябваше да потегли в 6ч. сутринта, но се оказа, че докато не е пълен той не потегля. Имахме известни дебати за багажа ни, за който искаха да платим 250 квача, но нещеш ли някак си смъкнахме на 100 (тук за багажа се плаща отделно) и след 2 часа чакане  най-после потеглихме, като първата работа на шофьора беше да пусне Африкански ритми. Настаниха ни най-отпред, защото сме бели, тук повечето от хората определено показват респект към нас белите. Не че стоенето на предните седалки направи пътя ни по-кратък, но обръщайки се всеки път назад към останалите пътници виждах странни неща, като например от всяка седалка в автобуса изскачаше по още една, за да може да има повече пътници, майки кърмещи децата си, най-различни стоки, храни и т.н. Пътуването се оказа най-интересното и вълнуващо за мен до сега. Немога да се спирам на всеки детайл, за това накратко ще обесня как мина. По магистралата, която минавахме с вдигнатия на шофьора крак на предното стъкло (и искам да отбележа пътят беше в много добро състоятние сравнявайки го нашите) имаше много хора продаващи какво ли не, най-вече храна, така че на всяко малко пазарче спирахме, за да може пътниците да си купуват директно от прозореца каквото си поискат, най-често стоките бяха плодове и зеленчуци, близо до реките имаше и риба. След около 3-4 часа път шофьорът ни реши да направи генерална почивка, спряхме отпочинахме, замезихме и пак потеглихме. Нямаше как да не ми направи впечатление, че пътниците се развикаха след като потеглихме – бяхме забравили някого. Отбихме настрана почакахме около 10тина минути и след известно време от джип слезе жена с бебе на гърба, взехме я и потеглихме на ново. Спирките по пътя продължиха, като много хора ни атакуваха с различни и странни въпроси, които днес дори не ми прявят впечатление тъй като всеки ги задава, от рода на сватби, деца и т.н. Шофьорът ни си купуваше какви ли не зеленчуци по пътя като някои от тях пъхаше в Кока-колата си, други раздаваше на пътниците или поне на по-гладните от тях.  Наближихме езерото и продавачите на риба зачестяваха все повече, докато не спряхме на едно място където даже имаше и жива риба. Един от рибарите беше хванал огромна риба около 10кг. (уви не съм почитател на рибите и незнам какъв тип беше), така че нашия шофьор реши да се сдобие и с нея, но преди да заплати за горкото животно, реши да се похвали на пътниците зад мен, размахвайки рибата, като почти ме удари по главата с нея, е тук нямаше как вече от смях чак ми потекоха сълзи. Очевидно всички удобриха покупката му, чу се и кикот, така че трябваше да се намери място и за рибата в малкото бусче. Рибарят веднага го намери – закачи я на огледалото за странично виждане...на нашият човек не му хареса, така че кротко си я настани на седалките под нас. Отново потеглихме, този път почти без спирки, така че около 21ч. пристигнахме. Беше доста тъмно и в предвид оскъдицата на светлина, все пак имаше ток или соларни панелчета, които възпроизвеждаха музика за пияния народ по улиците. Тук шофьорът ни взе много разумно решение – каза ни, че няма да позволи да ни остави на гарата, защото е пълно с пияни хора, а ние сме бели, че и с багаж. Така и стана – остави ни на мястото където, трябваше да се срещнем с хората от офиса. Не го спря факта от разбитите улици или факта че имаше огромно ремерке. Такива са хората тук – добри и услужливи.

И така времето тук тече бързо както никъде до сега. Тук казват Африканско време, което ще рече – чакане за всичко, всеки и навсякъде. Истина е, ако си определиш среща с някого в 10 часа, то той никога няма да дойде на време, просто не са свикнали със уреждане на срещи в точен час, обикновено си уговарят срещи само казвайки„утре сутринта“ като попиташ колко часа, ти казват „много рано“, което може да е около „zero nine hours” както те го казват...и как няма да тече бързо времето, слънце, понякога плаж на езерото, което не е толкова пълно с крокодили за сега, както ми бяха разказвали, преяждане с манго, много нови приятели и работа, която няма как да не вършиш със желание.

Като споменах работа, накратко ще разкажа какво се крие под определението „работа като доброволец в Замбия“. Както споменах срещите с хората, стават много бавно и с много чакане, така е и със всичко друго, така че много търпение и много постоянство се иска. Като за начало за тези почти 3 седмици, съумяхме да се запознаем с много хора и да решим накъде можем да съсредоточим усилията си. Тъй като и тримата от нас сме спортисти, знаем че спорта дава много дисциплина и хъс, ако мога така да се изразя по-накратко. Та решихме да съсредоточим вниманието си именно върху това. Както бях споменала преди, децата тук обичат футбол и играят  по цял ден, без обувки и топка дори, пред нашата къща имаше поле на което децата играят. Решихме, че е добре да им организираме турнир. За около 1 седмица се събраха 6 отбора, а ние през това време направихме тяхното поле да заприлича на игрище, направихме дървени врати и очертания. За самия турнир (който в последствие решихме да правим всеки месец) решихме да намерим спонсори, които биха ни подкрепили с тениски, топки и маратонки, но уви за сега нямаме резултат. Тук една топка е непосилна за купуване – 200 квача, с тези пари едно нормално семейство може да преживее около месец.  Та първия турнир се състоя с много деца, картонени медали и купа пълна с бонбони за награда, даже и топка, която предварително си донесохме от Европа. Всички бяха щастливи.

Другото ни занимание тук е Домът за сираци, който няма подкрепа от правителството по никакъв начин. Задвижва се само с помощта на доброволци и тук там няколко „заблудили“ се спонсори. В домът работи и учителка, която въпреки недостига си на парични средства работи, учи и възпитава децата за без заплата. За сега засяхме зеленчукова градина за домът, за да имат поне някаква храна и работим за построяването на детска площадка. Децата нямат никакви учебни материали, които някак си може да им направим, но им липсват даже и тетрадки...за дрехи и обувки няма нужда да споменавам.

Надявам се Ви е харесало написаното по-горе от мен и в поне някого съм запалила искрицата, която е в мен.

Пожелавам весело посрещане на Рождествените празници на всички с пожелания за радост, мир и любов. J

 

[Plamuk 167]

Здравейте всички!

Отдавна искам да пиша за моите преживявания в Замбия и какво се случва около мен. Като за начало бих искала да споделя моите лични преживявания и по-точно – една сбъдната мечта – водопадите Виктория, или както повече ми харесва да ги наричам Моси. Не само заради едноимената и единствана Замбийска бира, но и поради факта, че водопадите са носели това име, преди Европейците да се „докопат“ до тях и да им дадат името на тогавашната Кралица. Та беше дълго организиране за дати, мотел и занимания по време на престоя ни там. Аз от своя страна бях убедена, че скачайки с бънджи ще преодолея страхът си от височини и исках да направя сафари, да видя някои от животните, които по-рано ме бяха завладяли с чара си по National Geographic.

Не мисля, че има нужда да се впускам в подробности, обеснявайки колко дълго е било пътуването. Километрите за изменаване си бяха там, около 1270 по суша разбира се. Искам да спра вниманието си на началото на пътуването от Самфия. Преди време бях писала за изживяванията си по време на път в малките автобусчета и още тогава си бях обещала, че за в бъдеще ще  се постарая да избегна повторното си пътуване с този тип превозни средства. Уви, пътят от Самфия, който слиза на юг е изключително пуст, рядко се срещат коли, така че единствената ни възможност беше паркирана пред нас – мини бус. Нагърбихме се след стотиците им обещания, че няма да спират да си купуват риба, домати и фастъци от всички възможни продавачи по пътя (които са много), и че ще пристигнем точно на време за нашия домакин от couchsurfing в Лусака. Незнайно защо им повярвахме, потеглихме и още на първите 20-30 метра колата отби да купи CД. Тук е задължително музиката в обществените транстпорти да е усилена на макс, често може да срещнете дори в такси или личен автомобил, прекалено усилена музика, когато даже водим разговор музиката си остава все така увеличена, така че имайте предвид, че може би трябва да се надвиквате, но  тук не е нищо необичайно. Сдобивайки се с нови хитове и ритми, бусчето обърна и се върна, за да вземе друг пътник – оказа се наш приятел от Корпусът на мира. Потеглихме отново, няма как да не спомена и за миризмата идваща от чувалите зад нас – сушена риба. Внезапно бусчето отби след 10тина минути каране и почна да качва още огромни чували със сушена риба, миризмата беше непоносима, хора събираха риба от асфалта, пъхаха я в чували и после в бусчето. Около езерото хората предимно си изкарват прехраната с риболов, голям бизнес тук е продаване на сушена риба в други райони на страната, далеч от езерото. Та натовориха бусчето с огромните чували и потеглихме с викове и красяци, което не е обичайно за Замбийците – уговаряха се за цената, по едно време спряха и почнаха да свалят чувалите, тъкмо ги свалиха и се оказа, че цената им допада, пак ги качиха обратно. Потеглихме отново и не след дълго пак спряхме, слязохме да се поразкършим и нещеш ли бусчето потегли по един черен път оставяйки ни на пътя. Чакахме около 10тина минути по средата на пътя, чудех се какво става, знаех че няма да ни оставят така, но все пак усещах доза напрежение, оказа се, че им се прияло хляб, не след дълго пак спряхме и това беше за последно. В далечината видяхме нещо да просвятква – идваше кола! За мен тази кола беше спасение, стопирахме и се качихме – човекът отиваше към Лусака, имаше климатик и за щастие нямаше сушена риба. Оказа се, че с бусчето бяхме изминали 60км за 2.30 часа – впечатляващо нали. За любителите на стопът, трябва да спомена, че в Замбия трябва да си плащаш. Цената се определя от тази на автобусите, но винаги може да се договаряте допълнително. Стопирайки често може да намерите в каросерията на тир 8-12 човека, това не трябва да ви изненадва или плаши, ако се окажете в подобна ситуация, не е проблем за шофьорът нито за полицията. Транспортът не е добре организиран,  за това хората предпочитат да плащат на частни коли вместо да имат преживявания като нашите.  

Оставащите километри до Ливингстон минаха  по-леко, така че пристигайки започнахме да оргганизираме бънджи скокове и сафари, оказа се че доброволския ни бюджет ще стигне само за едното, така че избрахме сафари. Първият ден решихме да отидем до водопадите, бях чула, че трябва да се екипирам с дъждобран и да прибера всичко ценно в найлонови торбички, поради опасноста от намокряне или по-точно подгизване. Също че трябва да пазя всичко много добре и по-специално храна, защото има много крадливи маймунки, които често нападат и даже биват агресивни понякога. За щастие или не маймунки нямаше, бяха се скрили от дъжда. Така или инъче щах да се намокря си казах, така че с дъжд или не ще се наслаждавам колкото мога. Когато видях водопадите от първата тераса си казах едно единствено нещо „сериозно ли е истина“. Уникална гледка, сила, която може би няма да забравя никога. С изненада разбрах, че немога да видя водопадите в пълната им прелест, падащата вода образуваше един огромен облак, който замъгляваше гледката, а и метериологичните условия не бяха с нас. На връщане от водопадите се отбихме до хотелът в близост, който се намира в Националния парк Моси-О-Туня. На тези, които обмислят екскурзия до там, мога да препоръчам също да се отбият. Защо? Знаехме, че понякога може да се видят диви животни около този хотел, та решихме да се възползваме от факта. Попитахме, и едно от момчетата работещи там, веднага ни качи в електрическа кола на лов за диви животни. Видяхме много зебри, които пасяха трева буквално пред някои от хотелските стаи. По-късно видях и първите жирафи в живота си, бяха на не повече от 10 метра и ни изпитваха с поглед дълго време.

Очаквах следващия ден с нетърпение отново – дългоочаквания момент за сафари настъпи. Това бе първото за мен сафари, така че очакванията ми бяха свързани с това, което бях виждала по телевизията. Знаех какви животни искам да видя, така че силно се надявах дъждът на този ден да ни се размине. За целта трябваше да се предвижим до границата на Ботсвана, тъй като бяхме чули, че Националния парк в Ботсвана  - Чобе е един от най-добрите в Африка, ако мога така да се изразя – много гъсто населен. Първо започнахме с водно сафари, продължи около 2.30 часа с моторна лодка по река Замбези. Прогнозите на капитана и неговия предружител, не бяха много добри, тъй като на предния ден бе валяло цял ден и би следвало животните да не слизат до реката да пият вода, всъщност даже очакваха, че всички животни ще са се изпокрили, тъй като могат да си намерят вода и в джунглата. За мой късмет, от лодката видях много крокодили, които си стояха неподвижно въпреки дистанцията ни от метър – два с тях, огромните влечуги не обичат да си пестят енергията на празно. По късно видях и хипопотами, първите от тях си почиваха във водата, а по късно видяхме и такива, които внезапно изкачаха около лодката, за това избягвахме тези места. Видях също много и най-различни видове птици, за които ще отделя много време, ако требва да ги описвам. На брега бяха слезли единствено няколко антилопи да пият вода. Още преди обяд слънцето изпече и настроението в мен се приповдигна допълнително. Дойде време за остатъка от сафарито – по земя. Бях късметлийка отново, тъй като в една кола попаднахме със семейство от Южна Африка, на което му личеше, че му е хоби. Оказа се, че споделяме едни интереси – искахме да видим котки. Въпреки че шофьорът ни обясни, че след вчерашния дъжд ще е доста трудно – потеглихме в търсене на котки. А аз лично – аз исках да видя всичко,  но най-вече слонове, жирафи и разбира се Пумба J, надявах се и за маймунки. Потеглихме и още преди да навлезем в джунгалата видяхме бивол, който се припичаше в една локва не далеч от асфалта, шумът от минаващите коли не го смущаваше никак. След минута две, отново близо до асфалта видяхме слон, който сякаш беше някак смутен от мястото на което е попаднал – много ниски клони и на всичкото отгоре – шосе, никак не приятна ситуация за горкото животно. Навлизайки към сърцето на парка, колата се залакатушка по черните пътища на гората и ние започнахме с шировко отворени очи да търсим. Първо видяхме много стада с импали, беше препълнено с тях и винаги имаше по няколко заблудени и не разбрали, че може ние да сме опасност. Помислих си, че тъкмо заради това са храна за много от обитателите на животинското царство. Малко след това излязохме на по-открито място и видяхме стадо жирафи, престъпваха с уникална грация, даже и когато искаха да се скрият от погледите ни. По късно обаче видяхме няколко единака, които  си стояха на два три метра от колата без да бягат, просто си хрупаха от дърветата, докато малки птички ги чистеха от буболечките по тях. Изведнъж шофьорът засили колата, мислих си, че просто се наслаждава да кара по-бързо или просто не исках да си мисля друго. По едно време се оказахме отново до Замбези, малко се ядосах, знаех че неможем да видим животни там. Приближавайки видях няколко коли паркирани там, взирайки се в нещо. Първоначално нищо не видях, но когато приближихме достатъчно ми идваше да се развикам от щастие – уви не можехме да говорим силно, заради опасността, която бе пред нас – две лъвици играещи си на едно дърво, невероятна красота. Не след дълго слязоха и се скриха зад един храст. Продължихме и след 10-тина метра видяхме още 4-5 лъвици под едно дърво, прозявайки се и почивайки си, сякаш не ни виждаха, оказа се, че са много мързеливи, което страшно много ме зарадва в момента. Питах се – наистина ли тези животни са толкова хищни, защото никак не изглеждат такива. И за мое нещастие в този момент фотоапарата ми ме предаде, беше се наводнил от предния ден. Обърнахме колата и какво да видя, двете лъвици бяха излезли от храсталака с малките си. Две от тях си играха и се боричкаха, а другите две бяха заели пози чакащи за снимка, уви, нямаше как. По едно време чух леко изплашено сумтене от съседните коли – цар лъв вървеше точно срещу нас, казвайки – не ме занимавайте, стъпвайки тежко и доста горделиво, но нормално нали е цар. Помислих си, че сме я загазили, защото едно момче се бе подало от съседната кола изцяло, шофьорът се опита да му повиши тон до колкото е възможно. Малките виждайки баща си, се разтичаха лъкатушкайки се и почнаха да му се радват-неописуема гледка. Потеглихме обратно заобградени от много жирафи, не след дълго около една локва видяхме около 10-15 слона с малките си. Спряхме колата да им се полюбуваме, в този момент един от тези едри приятели се запъти към колата, пак си помислих, че сме я загазили, спря се на два метра от колата, погледна ни, сякаш си казваше „М туристи“ и продължи. Бързо се скриха между дърветата. Накрая видях и доста диви прасета. Пумба си бягаше с малките и изглеждаше доста щастлив, също както си го спомням заедно с Тимон от филмчето. Не след дълго видяхме още видове животни, на които уви забравих имената и с това първото в живота ми сафари приключи. На последния ден от тази невероятна ваканция, решихме да посетим водопадите отново, този път в слънчево време. Слязохме най-долу за втори път, но този път можахме да седнем на камъните, препичайки се на слънце и гледайки преиждащия облак от падащата вода, заедно с хора скачащи от моста. Изкачвайки се нагоре, се оказахме заобградени от много маймунки и бабуни, които никак не се смущаваха от малката дистанция, която имат с нас. Пощеха си и се гонеха, някои от тях да се боричкаха и се дърпаха за опашката, трети пък направо си налитаха на бой...

[FlyTraveler 38471]

 

Здравейте всички!

... бяхме чули, че Националния парк в Ботсвана  - Чобе е един от най-добрите в Африка, ако мога така да се изразя – много гъсто населен. Първо започнахме с водно сафари, продължи около 2.30 часа с моторна лодка по река Замбези.

 

Това е реката Чобе, река Замбези не е в парка Чобе, по Замбези също се правят сафарита с лодки и канута (освен круизите преди реката да стигне до водопадите), но доста надолу по течението... Водопада Виктория ми е най-любимия (повече от Игуасу и Ниагара), а комбинацията с парка Чобе е просто супер.

Редактирано 12 май, 2015 от FlyTraveler

[Plamuk 167]

Изглежда съм живяла в заблуда. Благодаря за поправката!