Обща активност

Ето, че дойде и третият ден от ангкорското ни приключение. По съвет на Джейн /нашия водач/, още в тъмна доба, четири часа сутринта, бяхме на път към Ангкор Ват. Искахме да заемем най-добрите места за посрещане на изгрева над кулите на храма. За такива, се считат бреговите ивици на изкуствените езерца пред него. Разположени са от двете страни на пътя към централния му вход. Пристигайки на място, се вляхме в неочаквано голям поток от светещи с фенерчета, забързани хора, устремили се, о ужас, към „нашите“ места за наблюдение. Успяхме да се настаним на брега на лявото езерце. Там, освен обикновенните зяпачи/аматьори като нас, приготвили мобилния си телефон за снимки, имаше и внушително число „профисионалисти“. Не липсваха камери, триноги, километрични обективи и какви ли още не приспособления, с които „ловците“ на кадри очакваха да хванат и запаметят момента. Въпреки ранния час, жегата вече се усещаше. Комбинирайте я с тълпи от бутащи се напред хора и висока влажност, и ще получите представа за обстановката. Всичко това обаче, не можеше, да помрачи настроението ми. Бях щастлива и заредена с трепетни очаквания. Започна да развиделява и във водата пред нас се очерта сянката на храма. Защракаха фотоапарати. Ние също, не останахме по-назад. Уникален, грандиозен, трудно е да се намери точната дума. Пред нас, на фона на просветляващото небе, се издигаха пет внушителни тъмни кули, всяка една оформена като лотосова пъпка. Счита се, че пресъздават планината Меру, дом на боговете и център на света, според индуиската митология. Хоризонтът порозовя и постепенно зад храма изплува слънчевият диск. Еуфорията от гледката беше голяма. А около нас, множество хора от всички краища на света, усмивки, възгласи и разбира се, непрестанно щракане на фотоапарати. Снимките, с които илюстрирам спомените си, не предават дори една стотна от атмосферата на мига в това магическо място, неговата енергия и аура. Щаслива съм, че бях там, за да я почуствам и да ѝ се насладя. Само тълпите от туристи разваляха малко атмосферата, но това няма как да се избегне. Angkor Wat Строен е в средата на 12-ти век, в продължение на цели 28 години, в тогавашната столица на кхмерската империя – Яшодхарапура. Две години след изграждането му, умира неговия създател - крал Суряварман II. Това спира довършителните работи по храма, което е видно от незавършените на места барелефи. След кончината на краля, идват тежки времена за кхмерската империя – загубите на бойното поле следват една след друга. Но само две десетилети по-късно, изгрява звездата на нов владетел – крал Джаяварман VII. Той премества столицата на империята в Ангкор Том /разгледахме го първия си ден тук/. А, за Ангкор Ват, започва време на трансформация. Първоначално създаден като индуиски храм, посветен на бог Вишну, той е превърнат в будиски. Както се казва – „нови владетели, нови порядки“. Днес Ангкор Ват, се счита за най-голямия, останал от древността религиозен комплекс в света. Той е меко казано огромен. Разположен е на площ от почти 163 хектара. За изграждането му са използвани няколко милиона каменни блока с тегло до тон и половина всеки. Транспортирани са от кариера отстояща на 40 км. от местоположението му. Комплексът е защитен с висока 4,5 м. каменна стена, оградена с дълъг повече от 5 км. и широк 190 м. ров. Главният вход, е от запад по минаващ над рова широк каменен мост, през три полуразрушени кули, свързани с богато украсена галерия. Всяка една от кулите представлява самостоятелен вход. От вътрешната страна на централната входна кула, към храма, е изграден повдигнат на 1,5 м. над земята каменен път, дълъг 350 м. Той е ограничен с перила оформени като тела на митичните змии „нага“. От двете страни на пътя, успоредно една на друга са изградени две сгради близнаци - библиотеките на комплекса. В тях надникнахме и ние. Петдесетина метра след библиотеките, между тях и храма, има две изкуствени езера. От брега на едното от тях, ние посрещнахме изгрева над Ангкор Ват. От там, се отправихме към входа на храма. Храмът е повдигнат над земята на три издигащи се стъпаловидно, едно над друго нива. На всяко едно ниво, е опасан от правоъгълна галерия. Общата дължина на галериите е близо 4 км., украсени са с точещи се безкрайно барелефи. Тук има всякакви сцени - от бита на древните кхмери, военни походи, сцени от индуистките епоси Рамаяна и Махабхарата. Ако искате да ги разгледате обстойно, само за тях ви трябва ден. Ние им отделихме време, на излизане от храма. Галериите са пресечени с множество стълби и проходи. В центъра на храма е кулата светилище, а по периферията са разположени останалите четири кули. Обикновенните хора са имали достъп само до най-външната от тези три галерии. Тя е с размери 215 м. на 187 м. От външната си страна няма стена, а се крепи само на колони. Пресичайки най-външната галерия, попаднахме в кръстообразен будиски манастир - Preah Poan – „Хилядата Буди“. Той е свързващото звено към второто ниво на храма. Името на манастира идва от оставените през вековете от посетилите храма будиски поклонници хиляди фигурки на Буда. Сега, те са изнесени от храма. В рамките на манастира, са оформени четири двора/басейни, които някога са били пълни с вода. На първото ниво, извън стените на манастира, се простира широк двор, обграждащ отвсякъде второто ниво. Привлечени от неговите размери и пустота, ние се отклонихме от потока с туристи и се спуснахме в него. Разхождайки се в тишина и спокойствие из този огромен двор, обградени от внушителните стени на храма, бях завладяна от чувството за необятност. Мащабите и красотата на заобикалящите ни сгради, комбинирани с краткото уединение, което ни предложиха, сякаш ме пренесоха през времеви портал, в един друг, отдавна отминал свят. Попаднете ли тук, съветвам ви, направете като нас – отклонете се от потока и се насладете на уединението в задния двор на храма, изолирани от останалия свят. Изживяването определено си заслужава, а емоцията, която ми остана от тези мигове, е несравнима. Усамотението ни, не трая дълго. Пърово се появиха други търсачи на уединение, а след това и съвременните обитатели на храма – шайка макаци. Дойдете ли тук, пазете се от макаците. Тези на пръв поглед симпатични дребосъци, могат да бъдат изключително нагли и агресивни. Крадат всичко което могат да докопат. А усетят ли храна, за да се доберат до нея, вкарват в действие острите си зъби и нокти. Пред очите ни, стадо от тези малки бандити обгради група туристи, небрежно носещи в ръце найлонови пликчета с храна. Атака, беше като по команда и мълнееносна. Викове, писъци, разкъсани торбички, май имаше и ухапани. Попаднали в центъра на тази вакханалия, ние като по чудо, останахме незасегнати. Извършвайки пълен обход на двора, стигнахме и до намиращата се в предната му част библиотека. Те всъщност са две, разположени в челните ъгли, на първото ниво на храма. Изкачвайки се към второто ниво на храма, попаднахме отново в квадратна галерия със страни 115 м. на 100 м. Пресичайки я, слязохме няколко стъпала надолу, на каменна площадка, която обгръщаше от всички страни третото, най-високо ниво на храма. Така около цялото последно ниво се образува един голям каменен басейн. Предполага се, че той е бил запълнен с вода, за да се създаде алегория за океан около петте кули на храма, символизиращи свещенната планина Меру. Порази ме факта, че на всяко едно ниво, храмът е удивително добре запазен. Казват, че се дължи на това, че в него, винаги са живели будистки монаси. През вековете, Ангкор Ват е привличал като магнит неспиращ поток от религиозни поклонници. Не случайно, името му, в превод означава „Столицата на храмове“. Аз самата, идвайки и докосвайки се до тази най-чиста форма на древно величие, бях завладяна от магията на мястото. Усетих го с кожата си и с всяка фибра на тялото си. Изживяване, което ще остане с мен завинаги. Третото, последното ниво, е издигнато високо и представлява квадрат, ъглите на който преминават в извисяващи се към небето кули/светилища. Към всяка една от тях водят по два броя стръмни, каменни стълби. Освен тях, в средата на всяка една страна на нивото, е изградено стълбище, нагоре към четири централни входа. По едно от тези стълбища, водещи към най-свещенното място на храма, се качихме и ние. Попаднахме в квадратна галерия със страни 60 м. на 60 м. От множеството ѝ външни прозорци, се разкриваха красиви гледки към долните нива на храма и заобикалящата ги местност. Всяка следваща страна на галерията, ни предлагаше нова интересна гледка. В средата, на всяка една страна на галерията, от намиращите се там четири входа, тръгват напречни галерии, пресичащи се под формата на кръст в центъра на храма. Там е основното светилище на Ангкор Ват. То е с четири самостоятелни страни, напълно отделени една от друга, с различни статуи на Буда. Кръстообразните галерии образуват, помежду си открити квадратни пространства, оформени като басейни, към които водят спускащи се надолу стъпала. В центъра на кръста, над светилището се издига централната и най-висока кула на комплекса – цели 65 м. над земята. О, да не забравя и за хилядите барелефи на девати, които срещнахме тук. Не се шегувам, официално, те са близо 2 000. Със своите прически, отрупани сякаш със цветя, огромни обици, гривни и огърлици, странни облекла и загадъчни усмивки, те придават един неповторим чар на това място. Стигайки до центъра на храма, със съжаление осъзнах, че единственият път, по-който можехме да продължим, бе назад и надолу. Стараех се, да удължа колкото се може повече времето си в тази цитадела на стремежа към божественото. Има много написано за нея, но трябва да се види и усети. За мен Ангкор Ват, ще остане най-големия, най-хубавия и най-най-най, едно изживяване, което ще помня винаги. Ако попаднете един ден тук, оставете този храм за последният си ден. След като го видите, на фона на изгрева, другите храмове в Ангкор, колкото и да са хубави и големи /а те са/, няма да ви впечатлят толкова. Мястото наистина е приказно, мистично. Не случайно наричат Ангкор Ват визитната картичка на Камбоджа. Той дори е изобразен на националния флаг. Но, време бе да се сбогуваме с Ангкор и продължим напред, т.е. назад, обратно към Тайланд и неговата северна столица - Чианг Май. Следва продължение...