Парижки синдром, удрял ли ви е?

[Георги]

Парижки синдром, разбрах наскоро в блога мисля благодарение на Мрън (ще ме извинява, ако не е тя, а друг ми го е посочил) е особено психическо състояние, което ви удря, когато сте на ново и тотално непознато място. Много често се случвало с японските туристи в Париж. Оказва се, че си е медицински термин и то доста сериозен проблем като цяло: http://en.wikipedia.org/wiki/Paris_syndrome

 

Може да предизвика стрес, халюцинации, агресия...бе въобще не е приятна работата. От уикито, нещата които задействат синдрома са следните:

 

1. Езикова бариера. Японците са най-податливи на този синдром и малко хора говорят европейски езици, много идиоми и изрази трудно се превеждат, което води до затруднения в общуването. 

2. Културни различия. Отново най-силно изразени с японците. 

3. Идеализирана представа за Париж - града е много популярен в японската култура, често възпяван в поезия, за това сблъсъка с истинското нещо може да е травматичен. 

4. Умора - дългите полети, часовата разлика, желанието всяка секунда да е запълнена и т.н. 

 

Предполагам никой от вас не го е удряло до степен да му е нужно медицинско внимание, но все пак, изпитвали ли сте поне частично последствията от този синдром? Най-вече породени от изброените четири точки, да сте били на място, което изглежда нереално или го чувствате като на сън. 

 

Аз ще добавя за себе си по-късно, че отивам да посрещам един магеланец на гарата в Делфт

[Hayasko]

Не знам дали е точно този синдром, но по подобен начин се почувствах през 1987, когато за първи път с майка ми бяхме в Западна Германия на гости на леля ми. Още помня първото ми влизане в един квартален супермаркет, поне 2-3 минути стоях като вцепенен и не можех да свикна със светлините и стоките по рафтовете. За колите по улиците няма да отварям дума Сегашните младежи едва ли могат да си представят тази ситуация по оста социализъм-капитализъм Сещам се, че първите 2-3 дена ядох само банани и Марс и четях списание Браво

Май не е било точно Парижки синдром, но много се приближава до "място, което изглежда нереално или го чувствате като на сън", както е написал Основателят

Редактирано 18 септември, 2013 от Hayasko

[Фил]

Не знам дали е точно този синдром, но по подобен начин се почувствах през 1987, когато за първи път с майка ми бяхме в Западна Германия на гости на леля ми. Още помня първото ми влизане в един квартален супермаркет, поне 2-3 минути стоях като вцепенен и не можех да свикна със светлините и стоките по рафтовете. За колите по улиците няма да отварям дума Сегашните младежи едва ли могат да си представят тази ситуация по оста социализъм-капитализъм Сещам се, че първите 2-3 дена ядох само банани и Марс и четях списание Браво

Май не е било точно Парижки синдром, но много се приближава до "място, което изглежда нереално или го чувствате като на сън", както е написал Основателят

На практика почти същото изживяване , но даже не в Западна Германия, а в тогава още "източна" Унгария и по-точно - Будапеща, 1984г.

[Elena]

Подобно на Хаяско беше и моето изживяване веднъж в Унгария и веднъж в Норвегия. Преди около 15-тина години се развива действието и шока, който изживяхме в супермаркета в Будапеща беше същият. А в Осло изненада ни дойде от една баба на колело - около 10 момичета стояхме като втрещени, гледайки 70-годишна жена по бански, цялата в татуировки и обеци

[Hayasko]

гледайки 70-годишна жена по бански, цялата в татуировки и обеци

Сигурно тази бабка е била олицетворението на разлагащия се и покварен капиталистически строй

[Elena]

Абсолютно! А ако знаеш как и завидяхме, по това време всяка от нас вече искаше татуировка

[Duke]

На практика почти същото изживяване , но даже не в Западна Германия, а в тогава още "източна" Унгария и по-точно - Будапеща, 1984г.

 

Ти пак си "закъснял" с две години и манията по кубчето на Рубик беше позатихнала, а и в София вече се намираха по магазините. Аз няма да забравя как през 1982 г. в Сегед нашите ме оставиха на щанда на Рубик, където разбрах, че освен кубчета има и много други негови изобретения-играчки. На съседния щанд беше електрониката и с крайчеца на окото си видях как Браян Робсън вкарва най-бързия гол на световни първенства. Егати как неусетно се върнах тридесет години назад...

[maialearrosto]

Макар  и да съм селянин, все нещо ме влече по културата.

 

Та в тази връзка, говорил съм италианци, които казват, че в Италия (предимно в Рим и Флоренция) всяка година няколко хиляди пъти бива викана Бърза помощ заради туристи, страдащи от синдрома на Стендал - пред галерия "Уфици", Ватикана, базиликата "Свети Петър" и проч.

Материали за синдрова има бол в интернет.

Ето, че психиатрията изтънко си взаимодейства с културата...

[naTpuoT]

Аз бях чел за това медицинско състояние след първото ми ходене в Париж (в което и на мен ми се разминаха очакванията от реалността). Иначе за най-нереалното преживяване, свързано с пътуване, мога да отлича реализирането на една моя огромна мечта-посещение на Камп Ноу за мач от Шампионската лига. Дет се вика дъхът ми спря, та май и сълзица пуснах.

[danimarkova]

Много близко до състоянието, което описвате, е поведението ми спрямо обратното движение, при първото ми посещение в Лондон. Каквото и да направех, все грешах. Та така се вцепенявах при пресичане, та не можех да тръгна, все имах усещането, че някоя кола ще връхлети отгоре ми. После си изработих стратегия, присламчвах се до някой и пресичах с него. Това само първия път, после го наблюдавах при приятели, които идваха с мен и умирах от смях.

[Георги]

Да, това с "Уфици" във Флоренция също беше линкнато в уики като подобен елемент. 

 

Интересни истории, но изненадата от нещо, което не си си представял че съществува е само част от медала. То като си спомня в какъв ступор гледахме Киндер Сюрприз, какво остава когато видиш цял супермаркет със подобни

 

danimarkova, нещо подобно пък бях аз с движението във Виетнам. Бях чел, но нищо не можеше да ме подготви. После го сравнявах усещането със 3Д кино на живо, сякаш наистина си в някакъв филм, а това около теб не е света, с който си свикнал и можеш да работиш. 

 

Някой има ли впечатления от пълната противоположност на изненадата - четеш, четеш, гледаш клипчета, четеш, четеш и накрая се сблъскваш със истинското нещо. Може би най-близко до това е концерт на група, която си слушал цял живот, Duke тук сигурно може да ни залее с инфо Или пък Елена като стигне до Прага НАЙ-НАКРАЯ

 

Та какво има в тоя случай - разочарование, възхита, замайване...или всичко едновременно?

[Sara]

      За мен най-нереалното нещо беше първото ми излизане извън България в СССР,по точно Ленинград,през 84 год. По-големи врати  на музеите и дворците не бях виждала до тогава.Мащаба на строителството ме изуми. Странно нещо е човешката памет.Не зная дали сега бих го възприела по този начин.Но и досега не мога да го забравя.Чувствах се като Алиса в страната на чудесата.

[Elena]

Жоро, колко си долен не е истина....продължавай да ровичкаш с пръст в раната! А като стигна НАЙ-НАКРАЯ в Прага всички ще разберете! През ден пътеписи ще пиша

[Duke]

Някой има ли впечатления от пълната противоположност на изненадата - четеш, четеш, гледаш клипчета, четеш, четеш и накрая се сблъскваш със истинското нещо. Може би най-близко до това е концерт на група, която си слушал цял живот, Duke тук сигурно може да ни залее с инфо

 

Навлизаш в болна тема. За първи път ми се случи на 02.08.1992 г., когато на поляната-естествен амфитеатър край Небуърт гледах на живо най-любимата си група Genesis. Чувството е неописуемо. Слушал си тази музика от дете, а днес виждаш групата на живо пред себе си и заедно с още 160 000 (беше обявен за най-посетен концерт на годината от MTV, а дори "Ефир 2" излъчваше на живо) съпреживяваш всяка една минута от следващите два часа и половина. Подобно усещане имах 15 г. по-късно, отново в Лондон, този път в "The Forum", когато за първи път видях на живо другата си любима група Marillion. Нещата дори имаха съвсем различно измерение, защото заедно със съпругата ми бяхме специални гости на групата и присъствахме на саундчека и т.н. Подобни случки през последните години имам доста, но въпросните две остават в съзнанието ми за цял живот. И не, не съм съгласен, че липсва елемент на изненада. Дори и при положение, че знаеш всяка нота от музиката и всяка дума от текста, отново съществува елемент на изненада - от качеството на звука до сценичното поведение и атмосферата в залата/стадиона...

[Мрън]

Може и от мен да си разбрал, не помня, но се лаская

 

Като прочетох (мерси и на maialino: за синдрома на Стендал не бях чувала) се сещам, че съм изпитвала и двата. Относно Парижкия синдром: точно в Париж, млада и зелена, с представите за града като от класически роман на Юго. Като видях коли да минават точно до реката и ми стана криво...а за тъплите туристи да не говорим. Maialino ще ме извинява, ама и във Венеция не ми хареса първия път: не изглежда като на картичките и филмите. Вече след това, знаейки какво да очаквам ми е приятно да се връщам там.

 

От друга страна във Флоренция наистина ми се дорева от толкова красота.

[danimarkova]

От друга страна във Флоренция наистина ми се дорева от толкова красота.

Аз във Верона се чувствах така. Направо се чудех накъде да гледам по-напред. На няколко пъти така се спънах, гледайки все нагоре, настрани по сградите, в паметниците и къде ли не, но не и в краката си. Уникален град!

[maialearrosto]

Във Верона има един прекрасен хотел баш в центъра, на няколко крачки от Арена ди Верона.Да се спи там в хотел "Mastino", заслужава си. Гарантирам!

 

http://www.hotelmastino.it/en/

[wilks]

Аз в Лондон сигурно съм изпитвал половината синдроми, познати на медицината.

Парижкия синдром както и Синдрома на Стендал в много слаба степен и форма.

Но там за първи път ми се случи да изживея deja vu (дежавю по нашенски), и jamais vu (жамевю). Не едновремено, слава Богу! 

Дежавюто беше, защото там имам роднини и много приятели, и преди да отида за първи път края на 80-те на миналия век, бях слушал много и всякакви неща от тях за самия град, бях гледал снимки почти от всяка забележителност, и бях научил на подробна карта (хартиена естествено) всичко, което ме интересува къде се намира, и как се стига до там с метро, или пеш.

Тогава го обиколих за 15 дена целия до 3-та зона вкл., не малка част by walking през нощта, защото по цял ден висях по музеи (то за един музей заминава кажи-речи един цял ден).

След това около 4-5 години не го посетих. И при второто ми отиване, все едно не бях стъпвал там никога. Помнех много добре отделните сгради, всичко което ми се беше случило и бях преживял, но маршрутите, които си бях направил, и улиците по които бях минавал много пъти преди, сега ми изглеждаха напълно непознати. Не знам, може да е заради разликата, която има в това как изглежда един град/място през деня, и през нощта. Направо разлика до неузнаваемост в някой случаи. А може и да е заради динамиката, с която се развива и променя града. Но абсолютно същото ми се случи след това и в Брюксел.   И то само за 1 година разлика между двете визити, което не е достатъчно време едно място да се промени чак толкова.

[Meidj]

Не съм страдал от горните синдроми, или поне не в някаква запомняща се степен. Затова пък имам един друг подчертан синдром, който се проявява отвреме-навреме - от първия момент на съвършено ново място да се чувствам така, сякаш съм бил там и преди. Най-силно го изпитах сякаш в Санкт Петербург. Знаете, като човек отиде на ново място, още повече такъв космополитен град, съвсем нормално е да се чувства някак неориентиран в обстановката, поне в началото. В случая обаче ми беше толкова спокойно, приятно и... познато още от първите крачки, че все едно цял живот бях живял там. Може пък да са остатъчни подсъзнателни спомени от руските филми по канал Останкино в детството

[Георги]

Не съм страдал от горните синдроми, или поне не в някаква запомняща се степен. Затова пък имам един друг подчертан синдром, който се проявява отвреме-навреме - от първия момент на съвършено ново място да се чувствам така, сякаш съм бил там и преди. Най-силно го изпитах сякаш в Санкт Петербург. Знаете, като човек отиде на ново място, още повече такъв космополитен град, съвсем нормално е да се чувства някак неориентиран в обстановката, поне в началото. В случая обаче ми беше толкова спокойно, приятно и... познато още от първите крачки, че все едно цял живот бях живял там. Може пък да са остатъчни подсъзнателни спомени от руските филми по канал Останкино в детството

 

Мисля, че кирилицата и доста познатия език помагат за това. Мога да кажа, че и аз много бързо се почувствах в свои води в Петербург и съм почти сигурен, че това е причината. Иначе те разбирам какво искаш да кажеш, колкото и да си изпечен пътешественик има някакъв мини стрес, когато си на ново място. Tо тоя стрес е неделима част от тръпката де, но...абе разбрахме се

[Двуцветко]

А някой да каже нещо за синдрома от завръщането в милата татковина и културния шок особено след по-дълъг период зад граница?

Мисля, че на летището трябва да специален екип психолози, които да помагат

Редактирано 20 септември, 2013 от Двуцветко

[maialearrosto]

Направо военни психиатри да идват и да отпочнат лечение на посттравматичния боен синдром.

 

Аз обаче най обичам "италианския кифленски синдром": кацат Алииталия, уиз или АирБГ, две по две кифлите слизат и ако ги заговорят таксиметровите "копърки" на Терминал 1 или ОК-ейците на Терминал 2, нашите новопокръстени "италианки" първо проговарят на италиански, като че са забравили родния си български и като че Бай Мангал трябва задължително да е учил езика на Данте в кв."Христо Ботев". Лично аз бих ги излекувал с шут в г*за. Баба ми казваше: "Пораснаха пилци, проеб....ха квачки"...

 

Родните кифли проявяват brutta figura - лошо поведение, лошо възпитание.

[Zaro]

А някой да каже нещо за синдрома от завръщането в милата татковина и културния шок особено след по-дълъг период зад граница?

Мисля, че на летището трябва да специален екип психолози, които да помагат

 

За това има измислен механизъм за по-плавно приспособяване към местната почва. Още по време на полета човек започва да добива кристално ясна картинка какво го очаква и така ударът с насрещнодвижещия се влак е далеч по-лек, почти безболезнен, толкова безболезнен, че на човек му става драго като напусне компанията, с която е принуден да изкара 2-3 часа, и да се гмурне в родната действителност и да гребе с пълни шепи. 

[Meidj]

Не знам, ама мен и след 4 дни в Сърбия ме удари постекскурзионния травматичен шок още при слизането на Централна гара.

 

Но си имам изпитан лек за този ужасно болезнен синдром - веднага сядам да очертавам контурите на следващата екскурзия. И някак си ми става леко на душицата  

[Duke]

А някой да каже нещо за синдрома от завръщането в милата татковина и културния шок особено след по-дълъг период зад граница?

Мисля, че на летището трябва да специален екип психолози, които да помагат

 

Аз от години имам лечение на този синдром. За кратките пътувания от по няколко дни през годината нямам особена причина за безпокойство. Като цяло там нещата са преодолими сравнително лесно. Когато обаче се стигне до годишната отпуска и двуседмично пътуване извън страната нещата придобиват друго измерение. С цел плавен преход от години практикувам последна нощувка някъде на Балканите, преди окончателно завръщане в София. Този метод действа безотказно, препоръчвам горещо на пътуващите с МПС...