дневник BigMac tour'2017 - ретроспективен фотодневник

[master_of_germs]

От доста време вече пиша активно в този форум, от още по-отдавна го следя, но поради поради пустата ми инертност и куп служебни ангажименти най-вече покрай докторантурата ми (почти не остана до финалната защита) все не съм стигал дотам да опиша в детайли някое от пътуванията си. Разбира се, пак по същата причина си бях самоналожил едно шестмесечно вето върху пътешествия, което падна през юли, и за месец време направихме на бърза ръка три подред. Изборът, с кое да започна, не е лесен, пък имам материал от по-стари пътувания, който си струва да споделя, но най-добре е да се публикува нещо, докато още пари и спомените са още пресни.

Хронологично ще започна с пътуването ни в Македония между 1-ви и 7-ми юли.

 

Македония за мене е твърде специално място. В никоя друга държава не съм ходил толкова често, както там, но е факт, че отвъд КПП Деве баир аз не се чувствам като да съм в чужбина, македонците не ги чувствам като чужденци (и тук не става въпрос за национализъм, уважавам правото на всеки да се определя както си реши... А за едно усещане на близост, каквото не съм усещал с никои други хора от близки или далечни държави). Преди почти 15 години първото ми ходене в Македония се оказа повратна точка в живота ми. Отидох в един студен февруари на гости в Скопие на моя колежка от университета, с която редовно обикаляхме нашите планини. Много дълго бях отказвал поканите ѝ (по финансови ппричини най-вече... по онова време средностатичтическият македонски студент беше много по-заможен от българския такъв), но накрая се реших. Точно в този период бях "на дъното на пъкъла" с разбито сърце и изоставен от най-верните си приятели... или поне така го усещах тогава. Това пътуване тогава ми върна вярата в хората, създадох куп нови приятелства, започнах да изграждам отново срутените стари. Но не това първо пътуване преди петнадесет години е темата сега (макар че в него имаше един куп прелюбопитни моменти с буткане на едно старо "Юго" по почти всички заледени пътища в Македония, включително и с неволни влизания в насрещното движение на магистралата и последващи обратни завои, далеч преди тая практика да стане толкоз модерна у нас). След първото ходене в Скопие много бързо последваха и второ, и трето, и четвърто, и се стигна дотам, че всеки месец ходех поне за по един уикенд там. Заобичах го този град и хората там, както си обичам родната Добруджа. Визитите ми продължиха и след завършването, макар и по рядко. Аз също често посрещах македонски гости и ги развеждах из България. Последва преди 8-9 години една бърза вълна от тежки македонски сватби, на които бях канен, докато всички от старата тайфа се задомиха, появиха се на бял свят много дечица, съответно моите посещения секнаха, защото все пак не е редно да се натрисам при хора с малки деца... А може и да е редно, те никога нямаше да ме върнат, ама така си го възприемах. За сметка на това младите семейства често ми гостуваха в София, най-вече за да ходят на планина, или на ски, или на рок-концерти, или просто да попазаруват в спортните ни магазини всякакви планинарски екипиривки. Междувременно и аз скъсах с ергенския живот и хукнахме с Mistress of Germs да хайманосваме по Европата, та за комшийска Македония все не ни оставаше време.

 

Вероятно и тази година нямаше да отидем, ако не станахме жертва на една измама с едно изфабрикувано пътуване до Русия, за което се бяхме уж "записали". Не ни ужилиха с голяма сума, но останахме в последния момент без възможност за реакция, а се предполагаше в Русия да отбележим 5 години от сватбата си. И се наложи да спасявам положението на пожар. И реших - дошло е време да нагледам старите места на "бойната дружинка"...

 

Знаех, разбира се, че Скопие в сегашния му вид ще е културен шок - тази тенденция още преди 8 години беше стартирала при последното ми ходене. Но си казах: "Пука ли ми, та аз винаги съм отивал там заради другарите, не заради площадите и статуите".

 

@mary_shery се нави най-накрая да шофира "Белия лебед" в чужбина и триото беше заформено. Щеше да има разходки, игри с дечица, планини, езера и един Кораб...  Неосъзнаването, че последната дума от предното изречение се пише с главна буква, щеше да създаде взривоопасна семейна ситуация, но нека запазим интригата докрая

 

Ден ПЪРВИ - София-Треска-Матка-Скопие

Редовните нерви докато стягаме багажа, тръшкане, опити за отказване в последния момент този път минаха като че ли малко по-леко, но все пак закъсняхме с около половин час на старта. Беше много горещо и не искахме да пътуваме по най-голямата жега, ама каквото - такова.

На границата -докато не сме излезли извън ЕС (че роумингът мамата си трака) -  по едно последно бързо обаждане на мамарос и мамарат... Тия две думи нищо не ви говорят, но, четейки моите писания тук-там неминуемо ще се промъкват думи от нашия семеен език. Имаме си такъв, наследен от тъста и тъщата, но обогатен и поставен на научна основа с правила лично от мене. И е доста смущаващо за всичките ни спътници, дори и за mary_shery, която уж вече ни е свикнала след толкова години... Шашаво е да се пътува с нас. Та в превод "мамарос" и "мамарат" са съответно майка ми и тъщата ми ;)... Пак се отвлякох, ама в момента още пътуваме към Скопие. Междувременно става ясно, че нашите домакини няма да ни изчакат в Скопие, защото не ги свърта в града в неделя, и са отишли да се катерят по скалите на каньона Демир Капия (на стотина километра на юг от Скопие по магистралата за Солун). Вероятно се досетихте вече, че те го раздават сериозни алпинисти (преди три дни дни, например, изкачиха за незнамсикой път Гросглокнер). Аз обаче не съм ходил досега на Демир Капия и не бях сигурен, че ще ги намерим, затова решихме да продължим към Скопие, но да не влизаме в града, а да хванем околовръстната магистрала ("обикалницата") и да се отбием първо до езерото Треска преди да отидем до първата си цел - а именно - каньонът Матка.

 

В Македония няма винетки, по магистралите периодично има пунктове за плащане на пътни такси. Между София и Скопие има два такива пункта, като общо трябва да се платят 100 денара (курсът го закръгляме на 30 денара за левче).

 

Треска е било едно блато, което навремето изкуствено е оформено в езеро. Наоколо е пълно със занемарени сгради, които някога са били ресторанти, къпални, съблекални и прочие... Изобщо лъха на запустял соц отвсякъде. Но пък местните (най-вече албанци от близкото село Сарай) си го ползват като място за плажуване. Паркингът е безплатен.

 

 

Ние не сме дошли да се къпем, макар че жегата става много сериозна... Осъзнахме го в пълен размер, когато, паркирайки пред Матка, се сетихме, че си забравихме шишето с вода покрай фотосесията при Треска.

Бяха ме предупредили, че на Матка в последните години е станало голяма гъчканица (или "гужва", както му викат по македонски). На отиване нямаше проблеми, но връщането към Скопие надвечер се оказа малък ад.

Осъзнавам, че досега никога не бях ходил там в летен уикенд, но Матка навремето си беше място почти само за нас си, тръгвахме да се катерим нагоре по козите пътеки, за да стигнем до отвесите, където всички скопски ентусиасти правят първите... пък и не само първите си стъпки в скалното катерене. Оказа се, обаче, че подходът към любимата ми пътечка, с преминаване отгоре по язовирната стена, вече е затворен. Но и без това аз не бих тръгнал по нея, когато Mistress of Germs е с мене, пък и живакът се вдигна над 40 градуса по целзиевата скала. Иначе пътят преди Матка беше станал като нашенски сбор, варена царевица, захарен памук и прочие развъдници на микроби.

Матка е най-стаирят язовир в Македония и е един от трите по течението на река Треска, чийто каньон прорязва планинския масив на централна Македония. Горните два язовира са по-нови и още по-големи, до достъпът до тях е изключително затруднен дори и с превозно средство, за пеш да не говорим.

 

Минавайки през това тунелче, пред нас се разкрива новият комерсиален изглед на каньона и езерото Матка... Навремето имаше само една лодка, която срещу скромна (наистина скромна сумичка) те пренасяше през езерото, ако дръннеш с една камбанка, за да я извикаш. Сега пред нас се разкри цяла флотилия...

 

При други обстоятелства бихме си взели каяк, но триместни каяци няма, а и mary_shery не може да плува, така че е абсурд да я убеждаваме да се качи на каяк. Но поне се предлагат разходки с лодки за по половин или един час. Избираме едночасовия вариант за по 400 денара на човек, който включва и влизане в пещерата Врело. Наистина добре похарчени пари; особено разхлаждащо ни подейства в бруталната жега.

 

Само да не си помислите, че този път сме пропуснали негово императорско величество Клъвдий Бух II, комуто подобни екстри се полагат по право и гратис

 

След известно време пристигаме до един импровизиран пристан, откъдето има две-три минути качване по стълби до входа на пещерата Врело. Тука е ясно, че македонците все още не са стигнали такова ниво на комерс, че да печелят сериозно от масовия туризъм. Входът на пещерата не е преграден, всеки би могъл да си влезе, стига да иска и да е стигнал дотам... Примерно с каяк. Е, няма да може да си пусне осветлението, но ако си носи челник, няма никакъв проблем. Пещерата е доста малка, няма някакви кой знае колко интересни сталактити, но пък има две малки, но доста дълбоки езера в нея.

В района има още много пещери, като аз се сещам поне за още две, които не представляват никакъв проблем за самостоятелно влизане. Проблемът е само с инфраструктурата дотам.

 

 

Връщаме се към лодката и току под пещерата минаваме покрай място, където водата е  с наситено син цвят и много чиста... Точно там, изпод дъното на язовира има извор, от който водата блика от над 220 метра дълбочина. Водачът на лодката демонстративно си налива едно шише вода направо от езерото и пие, за да покаже че водата е чиста. Ние не чакаме втора покана и също си наливаме, че нашите водни запаси вече са изчерпани.

 

Още няколко снимки от каньона и езерото по пътя наобратно...

 

Доста пъти съм споменавал, че жена ми може да спи навсякъде и по всяко време... А тъй като е рибарска щерка, заспиването в лодка ѝ е направо условен рефлекс

 

След слизането от лодката, бяхме посъбрали малко силици за кратка разходка по екопътеката покрай язовира...

 

Връщаме се при колата, купуваме пътьом по още една "Ладна вода" като задължително си казваме да е без газ ("Ладна" е популярна в Македония марка минерална вода... "Даj ми една ладна вода!", "Е, па таа е "Ладна"!" "Jaс гледам, дека е "Ладна", ама ти ми даj една "Ладна" от фрижидерот!"

Трафикът е умопомрачителен... за всичките години никой не е пипнал да ремонтира, камо ли да разшири пътя до Матка. Сега осъзнаваме, как половината град се е юрнал натам през почивния ден, а някои тепърва идват по хладина и по пътя няма как да се разминат спокойно две коли. Десетте километра до Скопие ни отнемат около 40 минути.

...И тука ще приключа първата част от дневника, защото чичко Гале (таткото на моята колежка от университета) ни чака на улица "Варшавска" да ни даде ключовете от апартамента, в който ще спим тази и следващата нощ. Трябва да си вземем душ и да се отморим, защото предстои посещение на луна-парк или, иначе казано, нощна разходка из новия център на Скопие...

[master_of_germs]

Хладилникът на чичко Гале, както всеки път, се оказа пълен догоре с всякакви провизии. И както винаги преди, ние също сме подготвени с нашенска реколта. Все пак не носехме твърд алкохол. Неговото здравословно състояние вече не го позволява, а и аз самият драстично намалих консумацията през последните години. Има някои позитиви от това да съм женен за въздържателка; не съм от тия дето биха седнали да пият сами - това вече си е алкохолизъм. Пък и шофьорката ни не близва алкохолища, което е много добре за пътешествието.

Все пак разпорихме една македонска "диня" и си направихме няколко македонски "патлиджани" на салатка, и ги заместихме в хладилника с еквивалентни български "пъпеш" и "домати", които си носехме.

По един душ и малко разпускане по диваните. Вадя лаптопа и включваме нета... Хич не ми се щеше да го мъкна в Македония пустия лаптоп и затова се леко посдърпахме още сутринта преди тръгването, но все пак сме с кола, нали, няма да го мъкна на гръб. А като съм се оженил за блогърка, трябва да приема, че час-два на ден ще трябва да осигуря на Mistress of germs да си напише поредната статия в "инфармация". Дори и да е в ден, в който сме каталясали от пътуване...

 

Следва:

Вечер ПЪРВА - Скопje - Центар

" -А , да ве прашам - на каj е центарот?"

"Ха, па тиа незнаат кАде е центарот! Па на плоштадот, бре!" (спомени отпреди отдавна)

 

Няма да ви заливам с много информация - за Скопие е писано доста. Пък и ще пътувам довечера и трябва да си стегна багажа.

Но ще ви покажа няколко снимки, които да пресъздадат малко от атмосферата.

 

Скопие, мой малък Лондон!

Червените двуетажни автобуси го докарват на вид, но не и на размер. Китайско производство, съответно и височината вътре е като за китайци. От сигурни източници (т.е. от колеги лекари) знам, че след въвеждането им черепно-мозъчните травми в Скопие са се увеличили

 

От едно време ми се е запазило като рефлекс в Скопие да се озъртам за идейни билборди... И сега не останах разочарован.

Скопие, мой малък Меделин...

 

Вече се стъмва и е време най-накрая да се видим с моите отколешни "лудачи" в центъра, които са се прибрали от Демир Капия. Оставили са децата на чичко Гале да ги гледа и пристигат на уреченото място... на тротинетки

 

Следват скопски новости...

Тоя Лъв пред сградата на ВМРО в сумрака почти ми изглежда като да е крилат... Скопие, моя малка Венеция, едва ли не?!...

 

Но пък има и интересни статуи тук-там... "Скопие, моя малка Тортуга!" - наежи се Клъвдий Бух

 

Следващото поне е нещо, което са запазили. Скопие не е станало засега малка Индия, но и те са дали нещо на света...

 

Това ми е трудно да го понеса...

 

Триумфалната арка (Скопие, мой малък Париж!) беше вече там още при последното ми посещение.

 

Един могъщ император (Клъвдий Бух Втори) пред статуята на някакъв пълен анонимник, яхнал небезизвестния кон БуХцефал

 

Сред всички "прелести" на централния площад, този още отдавна съм я обявил за най-фрапиращата... Дори и аз, дето смятам, че врътките на всичките ВМРО-та са пълен срам и резил за новата ни история и хич не съм задълбавал в тия теми, знам, че Гоце Делчев приживе не е можел да язди. Ама, ако е мъртъв, що да не го метнем на кон, а?

Инак файтончето не е лош щрих в композицията край Вардар; приглушената розова светлина, осветяваща музея на Македония е, многозначителна... А смесицата от стилове е ум да ти зайде...

 

А ето тия солунските, ако бяха наши съвременници, щяха да ги нарицават като "терористи"... Къде затрихме през годините тази хубава дума "атентатори"?!...

 

Не проверих сред местните, дали през годините се е променило по някакъв начин всеобщото вярване, че Климент и Наум са братя, по подобие на Кирил и Методий... Ма как иначе, нали имат обща фалимия Охридски...

 

Ново за мене от другата страна на реката, е статуята на Филип. Не съм го снимал добре, но е вдигнал ръка високо, маха и вика на оня хаймана: "Саше, къде скиташ бе, пишлеме!? Аз колко пъти съм ти казвал на тебе да не си развяваш коня оттатък реката, а!?! Връщай се вкъщи, калпазанин неден!"

 

 Старият каменен мост поне си е на мястото...

 

...Но од Вардарот, матен и крвав, изплива гигантски силует...

Кораб (на български, на македонски се вика "брод"!) и то не един, ами три платнохода... А, речи ми, Колумбе, от кой пристан тръгна ти за Америката?

(Тука се въодушевяваме с @mary_shery, как след няколко дни ще се качим на Голем Кораб. Mistress of Germs, озадачаващо за мене, също изглежда въодушевена... твърде много ми се спи вече, за да осъзная нелепата ситуация с играта на думи...)

 

Само да не решите вкупом, че проявявам специално отношение към македонците... всичките тези шеги за статуите и сградите ги наговориха моите домакини. Не познавам и един местен жител, на когото новият изглед на Скопие да му допада; всички до един са на мнение, че това си е чисто разхищение на държавни средства. За мене, както казах, Скопие не е в сградите; не на площада е духът на града. Но ме е яд, че части от прекрасните велоалеи покрай Вардар, с които винаги съм давал този град за пример, сега са прекъснати... Не че в София не направиха същата глупост с премахването на велоалеята по "Витошка"

 

Стига толкова дивотии за една вечер, вече сме гладни и се отправяме към старата чаршия, където, слава богу, всичко си е по старому и джазът се излива от всеки ъгъл. Сядаме в "Капан Ан" и установявам, че има още нещо непоклатимо в македонската столица и то е мешаната скара Там компромиси с грамажа и с качеството не се правят!

 

За днес - толкоз. Наистина сме каталясали и решаваме, че няма да се зорим на другия ден с ранно ставане и многочасов преход в Шар планина. Когато станем, тогава ще го мислим. А и според прогнозите май-се очертава единственият ден с нестабилно време в планините за целия ни престой.

Редактирано 2 септември, 2017 от master_of_germs

[master_of_germs]

Ден ВТОРИ - Скопие - Попова шапка - Скопие

Будя се доста късно за моите стандарти - почти в 8 ч. Примъквам се по търлъци до хладилника да си спретна някаква закуска, без да будя другите. Реших да ги пооставя малко да спят. mary_shery трябва да шофира, а Mistress of Germs е още по-изморена, че е акумилирала повече километри от нас, понеже пътуваше от Бургас в деня, преди да тръгнем на пътешествието. След час се излюпват и те и почваме да го мъдрим, какви да ги вършим през деня. Понеже е понеделник, никой от познатите ми не може да дойде с нас и трябва да си изберем маршрут. Желанието ми е да направим еднодневка в Шар планина.

Македонските планини като цяло са доста по-диви от нашите, хижите се броят на пръсти, а не знам, доколко може да се разчита на маркировките. Преди тръгването обмислях евентуално качване на връх Люботрън (на македонски - Лjуботен), който, макар и да не е сред най-високите в Шар, е най-панорамен и е "запазената марка" на тази планина. А и е най-близо до Скопие. Но нямаме време за това. Вариантът е да стигнем донякъде с колата, да вървим два часа до хижата, там да оставим Mistress of Germs и да продължим още два часа нагоре. Имам представа за маршрута, но все пак не ми се щеше това пътуване да го обръщам само на драпане по чукарите. А и справка в планинарските сайтове показа, че се очакват валежи следобеда.

В Скопие също не ми се седеше целия ден, макар че има какво още да се види. Не ми се качваше и на Водно (което е скопският еквивалент на Витоша)... Първо - прекалено ниска планина е за такава жега и второ, отпреди няколко години след два-три нещастни случая забраниха изкачването но 70-метровия метален кръст на върха.

Затова направих по един-два сандвича и се метнахме на "Белия лебед" на запад  40 км по магистралата до Тетово и оттам още двадесетина километра стръмно нагоре до Попова шапка, което се явява най-големият зимен курорт в Македония.

На Шапка съм бил само веднъж през зимата преди 12 години да посрещам една Нова година. Хижата "Смрека", вкоято бях отседнал тогава, обаче, вече не работи. А доколкото е имало други хижи в района, те са опожарени още по-рано, когато имаше сериозни стълкновения с албанците, които са сериозно мнозинство в този регион на Македония. Пълно е обаче с къщи за гости, където може да се отседне. Има и няколко хотела, но през лятото в курорта е доста пусто.

 

Вървим няколко минути по черен път до култовото заведение "Конак", откъдето тръгват няколко от по-популярнте лифтове за скиорите. През лятото, разбира се, няма работещи лифтове. Насреща ни са склоновете на Церипашина и зад нея - Бакардан.

 

Макар официално името на първенеца на Шар планина да е Титов врв (2747 м н.в.), македонците това име никога не го ползват, освен в картите и пътеводителите. Върхът си се казва Голем Турчин... Отплесвам се, понеже нали и у нас се надигна врява да сме прекръщавали Мусала на връх "св. Иван Рилски". От подобни безумни прекръщаваници навремето и до ден днешен неопитни планинари се чудят кой връх кой е в Пирин...

А Малка Мусала как да прекръстим, а? Как ви звучи връх Малки свети Иван Рилски... В интерес на истината Мал Турчин никога не е бил прекръщаван, при което възниква логичен въпрос, като се погледне картата:

- Е, ако има Мал Турчин, каj ви е големиот?

Е, па там си е, само дето на картата е закодиран...

 

За изкачването на Голем Турчин има два маршрута. По-краткият отнема около четири часа нагоре и минава прз местността Вакъф... Проблемът му е, че няма кой знае какви гледки, и че има планински кошари ('бачила"), където тртябва да се вардиш от грамадните и злобни кучета пазачи - шарпланинци. Шарпланинецът неслучайно е изобразен на монетите от 1 денар.

 

По-дългият панорамен маршрут е доста изтощителен и отнема един час повече. Минава по билото, първо се изкачва Церипашина, слиза се, качва се Бакардан, пак се слиза и едва тогава почва качването на Големия турчин. Голям мерак ми е, но очевидно няма да е в този ден.

 

По билото горе не се виждаше никой. Имаше обаче няколко семейства с деца, които се разхождаха около малко над "Конак" и си беряха нещо... Тръгнахме и ние натам... Охооо - горски ягодки! Ако все още са ми се мержелеели някакви планове за солидно пещачене, на момента се изпариха

 

Mistress of Germs бързо се измори и каза, че ще ни чака, докато се находим. Решихме да тръгнем под единия лифт - не Церипашинския, който е най-стръмният, а един друг... Тоя лифт уж почнали да го строят преди няколко години, направили му станциите, сложили стълбовете... и дотам.

 

 

ОВА Е ПРВАТА! НЕ ВО МАКЕДОНИJA, ДУРИ НЕ ПРВАТА НА БАЛКАНОТ, А ПРВАТА ВО СВЕТОТ  Ви-Фи - или како се вика на англиски- Wi-Fi ЖИЖАРА!

Се гледа дека ова жичара нема жици, затоа што НЕМА И ПОТРЕБА

 

След кратката фотосесия се връщаме надолу и отдалече зърваме нещо да се червенее на една полянка. mary_shery не ми вярва, като ѝ казвам, че това е Mistress of Germs, която пак е заспала... Абе, аз ли не си познавам жената

Решавам да я наметна скришом с трибагреника, все пак не ща да ми се простуди по време на път

Тя може и да спи, но я вижте, кой се ококори.  Представям ви най-малкия и най-нов член на Братството на Пътуващите Бухали!

Посрещнете с апломб Луд ВигВам Буховен! Това му беше първото излизане в чужбина, след като си го взехме от един немски зоопарк миналата есен

 

И така, след като спящата ми съпруга се размърда, решихме, че е време да си сгреем душичките в "Конак".

Аз си взех Скопско, а момичетата имаха голям мерак да пробват салеп, което е доста популярно в македония топло питие. Прави от грудките на орхидеи и се приготвя с горещо мляко. Македонският еквивалент на мляко с какао, обаче си е зимна напитка и рядко може да се намери по заведенията през лятото. Предният ден на Матка бяхме ударили греда с поръчката на салеп. Шапка, обаче, си е зимен център, така че имахме надежда, че високо в планината (на  1800 метра надморска височина) ще имат. Не останахме разочаровани, но когато поръчахме "салеп СО РУМ" ни изгледаха нсащисани, все едно извършваме скверно светотатство... Добре де, от нас да мине - без ром. Ама защо, по дяволите, сте сложили в менюто си салеп с ром тогава?

 

 

Междувременно взеха да се посъбират облаци и решихме, че ще си направим още една, съвсем кратка разходка от другата страна на Попова Шапка, че един връх ни привлече вниманието...

 

 

Връх Кобилица (2528 м н.в.). Моментално беше включен в списъка за изкачване при следващо ходене в Шар, което се надявам да не е в много далечно бъдеще.

Тъкмо навреме се снимахме, защото само след минутка върхът се скри в облаците, а метеоролозите познаха...

Дъждът се прокрадна над нас и започна да пръска постепенно, елегантно, без да се набива на очи...

Време беше да слизаме обратно в ниското.

 

Вечерта щеше да има сбирка на част от старата тайфа. Но дотогава имаше време да се качим на скопското Кале.

Горе кипят яки ремонтни и строителни дейности. Тъкмо Самуиловата крепост в Охрид спряха да я дострояват, сега са се захванали да направят по-висока и по-дълга крепостта в Скопие.

 

 

 

И накрая, сред скопския кич, една снимка на нещо наистина стойностно - Арена Филип Втори.

 Последния път, когато съм бил на мач там, още беще наполовината на това - козирка имаше само над южната трибуна, а северната хич я нямаше...

 

Стига толкова разходки за днес. Отправяме се накрай града, където в китната населба Гьорче Петров се събирам със старите другари на сладка раздумка, пивце и кикиритки (т.е. - фъстъчки). Междувременно резервираме в букинг две нощувки в Охрид, а другарчетата ни се обаждат на тетка Магде в Маврово , където да спим последните две нощи. Планът е изготвен. Вече можеше спокойно да извадим една топка и да поритам с малчуганите на осветление в градината.

В последния момент се сетих, че забравихме да се "приявим" в полицейското управление, което уж се води задължително при престой за повече от 48 часа в страната, но решихме, че ще търсим такова в Охрид, ако случайно в квартирата не ни дадат да попълваме адресни карти.

 

Време е за лягане, а на сутринта тръгваме за града при едноименното Охридско езеро, за който местните смятат, че е "Меката и Медината за бугарските туристи"

 

 

[master_of_germs]

Днес е 8 септември и е денят на независимостта на Македония. И въпреки всичките историко-политически вакханалии в миналото (за които немалка вина има и нашата държава) - независимост, която трябва да се уважава. Толкова ли е трудно да градим върху общите положителни страни на българи и на македонци, вместо да се тупаме в гърдите кой е по-по-най...

 

И ето го - Охрид - място, еднакво свято и еднакво обичано и от българи, и от македонци!

 

Ден трети: Скопие-Охрид... и серия от петици по Рихтер...

Рано сутринта стягам багажа, а Mistress of Germs си пише в блога. Чичко Гале не е в града. Затова решаваме да оставим ключа на комшиите отсреща - чичко Траjче и тетка Гонца. Попримигаха доста, не можаха да ме познаят веднага. За деветте години, през които не ги бях виждал, съм сложил повече от девет килца отгоре. После ме запрегръщаха и почнаха да ми предлагат кафета, чайчета... пиво. Мило им стана. Голямата им щерка - "Цвеле" (галено от Цветкова ) беше тарторката на македонската ми тайфа. И все още е...

Луди години бяха... Навремето и на македонците не им беше толкова лесно да излязат по чужбините, а гостуванията с цялата компания в студентски град бяха паметни. Оттам тръгвахме накъде ли не: Леденика, Търново, Каварна, далеч преди да има рок фест и наченки на каква да е туристическа индустрия... Пак се отплеснах... вече пътуваме.

Пак по магистралата на запад до преди Тетово. Оттам докъм Гостивар пак се води магистрала, но е по-скоро скоростен път, понеже няма аварийна лента... Но си се плащат такси като за магистрала. В тази отсечка от няма и 80 км има 4 пункта за плащане на такси - общо 140 денара, така че от София до Охрид за целия път следва да си приготвите 240 денара за магистрални такси. Което изобщо не е много, като се има предвид, че в Македония горивата са много евтини. Особено дизелът е с поне 20% по-евтин отколкото в България; много по-изгодно е да си зареждате там. Мисля, че за цялата седмица похарчихме съвсем малко над сто лева за гориво, а впоследствие ще видите, че навъртяхме и доста километраж по планински пътища.

Но да се върнем на магистралата "Майка Тереза". След Гостивар вече няма помен от магистрала, но пък усилено се строи такава. Което значи да се въоръжим с търпение, защото е пълно с камиони, които са натоварени с чакъл, пясък и всякакъв друг мат'риял. Големи участъци са в ремонт и е отворена само една лента, т.е. регулира се със светофар и често трябва да се изчака да премине колоната отсреща. Закъсняваме от графика,затова като навлизаме в планините и стигнахме прохода Стража със съжаление продължаваме напред и подминаваме вероятно най-култовата закусвалня в Македония - "Мекиците на Стража"... дори и 15 години след първото ми спиране там все още слюноотделям при спомена. Статутът на тия мекици е легендарен - това е македонският еквивалент на мекиците зад Рилския манастир.

В интерес на истината, явно бизнесът им се е разрастнал, понеже видях че вече имат и заведение в Скопие...

По на юг, около Кичево, се строи още по-усилено, но там и теренът става малко по-благодатен за строителство на пътища.

 

Влизаме в Охрид и звъним на нашия домакин Филип за инструкции. Избрали сме едно къще за гости, което си е направо в центъра, на няма и минутка пеш от Стария чинар. Обаче паркирането в централната част на Охрид винаги е било хем платено, хем проблемно. В букинг къщето се предлагаше с безплатен паркинг, който всъщност се оказа в двора на едно училище на около половин километър. Там работеше съпругата на Филип, та се възползвахме от това и най-вече, че беше ваканция.

Къщето се оказа в едно тясно вътрешно дворче затворено между 4 жилищни блока, но пък беше чисто и уютно, даже със собствена верандичка. За цената от 400 денара на човек си беше направо супер. Филип ни донесе карти за регистрация и пое ангажимент да ни прияви в полицията, така че имахме един дерт по-малко. Говореше перфектен български, без акцент, което е често срещано в Охрид покрай многото наши туристи. А и охригяните принципно си говорят с един странен акцент, който има много малко общо с говора на останалите македонци.

 

Тръгваме на разходка и оставяме фотоапаратът да говори вместо нас...

Старият чинар и старата чаршия

 

По новата чаршия и ето го пред нас "Ендзерото"... с носово "н" - така се произнася на местния диалект

 

Жена ми ме пита, къде е тоя голям кораб? Аз примигвам... Има корабчета, ама чак пък големи.

-Нали каза, че ще се качваме на голям кораб! В това езеро ли? ...

...Шах с пешката. Обяснявам, че Голем Кораб е най-високият връх на Македония и на Албания, обаче очите на съпругата ми са с този дълбок цвят на самото езеро и усещам, че може да се разрази буря, пред която ще бледнее торнадото, на което бях свидетел при последното си ходене в Охрид преди 8 години.

Замазвам положението, като тръгваме да се разхождаме. Освен типичните за всички балкански градчета дюкянчета и магазинчетата със сувенири, в Охрид изобилстват златарските ателиета, където хитът са изделията от филигранно сребро, и магазините на веригата "Охридски бисер", където се продават имитации на перли, приготвени от люспите на риба... Тук не се считам за експерт, поради което ви предлагам съответния пост в блога на съпругата ми:

http://www.infarmaciq.com/ohrid/

 

За разлика от нея, аз не смятам, че Охрид е "град на имитациите". Обожавам този град, не влизам в магазините за "перли", а ако се избягва новият кич при комплекса св. Климент горе на хълма в местността Плаошник, всичко останало е една чудесна сплав, събрала най-доброто от духа на Балканите, плюс ненадминати гледки. Самуиловата крепост е помпозно издигната много по-високо, отколкото през средновековието, но не изглежда зле... Пък и не само македондите се изхвърлят така. Те поне пластмасови крепостни стени още не са почнали да правят, за да усвояват средства...

 

 

Неприятен привкус остая различната цена за вход в Самуиловата крепост за македонци и за чужденци. Тази практика и у нас се беше наложила преди години и винаги ме е било ужасно срам пред чужденците, които съм развеждал по обекти в България. Добре, че след влизането ни в ЕС вече няма как това да се практикува.

 

Гледките отгоре обаче си струват да се отдели някой денар, без това да е строго задължително. Mistress of Germs реши, че е по-забавно да се заиграе с едно улично коте (отклонение: ако кажете в Македония на "мачката" коте, никой няма да ви разбере. Имахме такъв случай навремето в университета. Идва ѝ на гости на моята колежка другарче, чиято фамилия е Котески... Там е доста популярно да се правят прякори от фамилните имена (както беше и случаят с Цвеле), та наша Ана го води насам-натам и пред всички си му вика "Коте". И ние всички се ококорваме като в анимационен филм, как тъй изведнъж ни сервира някакво "гадже", дето никой не е чувал за него досега ).

 

 

Плаошник е кич, но все пак може да се направи някоя хубава снимка със зум

 

Няма да мога да довърша тоя пост днес. Чакам всеки момент съпругата ми да си дойде вкъщи, че не сме се виждали от десетина дни, така че ще ме прощавате

 

И не забравяйте, че предстоят земетръси и прочие...

 

Сполай ви!

 

Редактирано 8 септември, 2017 от master_of_germs

[jungfraujoch]

@master_of_germs,ретроспективният ти фотодневник е чудесен!С удоволствие се разходих! Шашаво  и много приятно е да се пътува с Вас!Прекрасни снимки от любими за мен места.Имаш впечатляващо чувство за хумор и усет да откриваш нови хоризонти,спомняйки си за отминалите хубави моменти!Браво!

[Meidj]

Чудесен фотодневник! Който си е ценител, ценител си е :)))

 

п.п. Мед ми капе на душата, когато някой ентусиаст пише с такова вдъхновение за някоя не толкова оборотна дестинация

[master_of_germs]

ден трети - продължение...

 

Разходката ни в Охрид още не е приключила с посещението на Самуиловата твърдина. Най-красивото тепърва предстои...

Съжалявам, ако прекалявам с уроците по македонски, но докато сме в тази стара наша столица е редно да ви предупредя никога, ама никога да не използвате думата "столица", когато пътувате в Македония, че ще се получи конфузна ситуация... Хеле пък, ако им речете, че Охрид е столицата на Самуил...

"СтолИца" на македонски е медицински термин, който на български се превежда като "изпражнения". 

Та, ако, недай си боже, ви се наложи да посещавате лекар там и ви попита "Шта ви е столицата?", не му отговаряйте "София"... Тъй де...

 

Последната снимка от предишния ми пост е на църквата Св. Климент и Пантелеймон, по-известна просто като Плаошник. Църквата много пъти е била сривана до основи, строели са на нейно място джамия, която на свой ред е била срутвана, за да се изгради църква, и после пак джамия, и пак църква, не знам си колко пъти. Та нищо от оригиналната църква не е останало, освен византийските мозайки по пода. Сегашният ѝ вид е доста нов, постарали са се да докарат типичния средновековен стил, ама са се престарали, според мене. Преди 15 години, когато я посетих за пръв път, беше прясно изградена наново, но с едни модернистични осветления, и дори тогава не ми хареса. През последните години в района направиха много археологически разкопки, откриха немалко неща, но пак се поизхвърлиха. Според преданията, точно това е било мястото, където Климент Охридски е основал своя манастир и училище, и там за пръв път официално църковните книги, преведени на славянски език, са писани на кирилица. Та идеята била да се открият останките на "университета". Да, ама не. Нищо подобно не открили, но понеже вече така и така доста било изкопано, министрите им седнали и рекли: "Какво като не открихме останки от университет!? Тука ще е университетът и туйто!" И точно до църквата плеснали нов корпус на охридския университет. А сега строят и сграда на манастирски комплекс, но ми се чини, че ще е наполовина хотелски комплекс, като се завърши. А, дано да не съм прав де! Има време дотогава. Че и вход искат, а компексът е съвсем като строителна площадка. Не влязохме, естествено. Аз Плаошник съм го видял навремето, когато беше спокойно и един денар не ми искаха за вход, и не мисля да повтарям.

 

 

Продължаваме стръмничко надолу по пътека през горичката, за да достигнем до най-хубавото място в Охрид - църквата св. Йован до рибарското селище Канео. Тук просто е  задължително да спреш и просто да се наслаждаваш. Е, може и да се снимаш, разбира се

 

 

 

 

Без шашави маймунджулъци също няма да се мине

 

Слизаме надолу, където предприемчив чичко с лодка предлага да ми повози до центъра на града за дребна сума. Поколебах се, защото исках това да го минем пеш, ама може би това все пак щеше да мине за кораб, ако и да не е голям... И приехме офертата.

 

 

С изненада видях, че от плажчето Потпеш при Канео са изградили и дървена пътека, по която може да се стигне до централната част на града. Това го нямаше преди. Затова решихме че ще се върнем обратно, за да минем по нея по-късно. Но първо ще се поразходим из уличките в стария град и евентуално ще си изберем местенце, където да вечеряме.

 

 

В двора на църквата св. София явно се подготвяще някакъе коктейл, може би...

 

А зад нея, на малка импровизирана сцена, се събра цял оркестър, и докато се усетим, през оградата вече бяхме на концерт с класическа музика. Отбраните гости бяха голяма група китайци...

 

Полека, пак се оковахме под Канео и се разходихме над езерото покрай скалите по дървените платформи...

 

Вече се свечеряваше и бяхме доста изгладнели. Пътьом си бяхме набелязали няколко заведения около св. София...

Стигнахме и току до църквата се загледахме по една от сергиите. Жена ми все пак се реши да си купи накити от охридския "бисер" и точно в тоя момент земята под краката ни се разтресе яко... Честно, първата ми мисъл беше,че вероятно след класическия почва и метъл концерт. Обаче си беше баш земьотрес... силничък при това. Но на никой не му направи особено впечатление. Оказа се, че вече два дни си тресе солидно и хората си го приемаха философски: "Ова, што ке пагя, ке си падне". Толкоз. Бяхме почти в епицентъра на трусовете...

 

Приседнахме във "Виа сакра" приятно малко ресторантче, точно до св, София с микс от балканска и италианска кухня. Пропуснах да кажа, че обядвахме на старата чаршия в едно турско заведение, но не бяхме особено доволни... Не беше лошо, ама като си в Македония, редно е да ядеш шарски плескавици, а не агнешки кюфтета

Обаче и една пастрмалия си поръчахме, да уважим местния специалитет...

А бухалите като си пийнат, стават неконтролируеми...

 

Разтресе още веднъж, този път по-лекичко.А и се посъбраха шумни компании от чужденци, та като приключихме с вечерята, решихме да се прилегляваме. А в двора на св. София китайците вече надигаха чашите с вино

 

През нощта разтресе още три пъти, хем силно. първите два бяха в серия само с десетина минути отстояние един от друг. mary_shery хич и не помръдна, явно тапите за уши ѝ изолират и от вибрации

А аз се чудих, как са разрешили на Филип да я направи тая къщичка във вътрешния двор между четири високи блока и на по-малко от два метра от стената на единия блок. Който и от четирите да паднеше, все щеше да ни затрупа. Позачудихме се с Mistress of Germs , дали не е проява на здрав разум да направим едно семейно нощно къпане в ендзерото, но мързелът надделя и пак се унесохме в неспокойна дрямка до сутринта...

 

 

 

 

 

 

[master_of_germs]

След неспокойната нощ се будя рано и отивам към най-близката бурекджилница в центъра на Охрид да купя закуски. В Македония да се закусва бурек со jогуртче е закон! У нас никога не закусвам баница с айран, но там не мога да устоя. Ама и нашите баници, ако бяха като техните буреци со месо, а айранът - гъст като техния Jогурт, и тук бих си взимал... Да, ама не са!

Гушвам Mistress of Germs, която се разбужда и ме поздравява с дежурното сутрешно "МРИИИИИ!!!"  Аз ѝ отвръщам по същия начин и гушвам още по-силно.

За да не ви ошашавя съвсем, време е да ви преподам урок в началноя курс по "цавалогия", т.е. науката за нашето семейно общуване.

Поздравът "МРИИИИИ!!!" се ползва във всякакви ситуации, когато е трудно да се изрекат твърде много думи, които напират, или просто си още сънен, или просто толкова мнного се радваш да видиш другия, че думите не могат да сколасат да пристигнат навреме. Но пък е лесен за усвояване като за начално ниво.

Иначе рано сутрин не всеки успява да възприеме правилно: "Милелечковец бухлест, отцавай се вече от сънле; време е да се цанеш будле-будле, заачото твоето съпругълче се цава много чаа, че сме оче жужлести, и ти е нацанал за зайкуска взбуреклечковец и взьогуртлечковец, и после че се нацаваме на аамата тъпътувле".

Обяснението на всички правила в езика ни би било твърде дълго. На нас ни е отнело години да го развием до такава степен.

За начало стига и това, че всички глаголи могат да се заменят с глагола "цава", като положителните действия са "нацаване", а отрицателните - "отцаване". Когато някой се е "отцанал", това може да значи всичко от умрял, до омърлушил се, като се мине и през отчаял се, ударил се, блъснал се, разболял се, провалил се, и прочие, и прочие...

Ние, обаче нямаме намерение да се отцаваме, а тръгваме към "Белия лебед" с идеята да обиколим, каквото успеем в района на Охридското езеро.

 

Ден четвърти - Охрид- Залив на коските-Трпеjца-Галичица-манастир св. Наум-Лjубаништа-Охрид

 

Отворило се е едно чудно време, а първата ни спирка е със стряскащото име "Залив на костите" 

 

За първи път бях на това място преди осем години, когато обектът още не беше напълно завършен и още кипяха строителни дейности.

Сега пред музея са спретнали чудничка градинка.

 

пристигнали сме доста рано и още няма никакви други туристи освен нас - съответно решаваме, че ще се наснимаме яко... И времето, и цветовете са вълшебни...

 

А водата е с онази прозрачност, която те кара да мислиш, че лодките не са в езерото, а се носят над повърхността.

 

Време е... Залягаме в "продъненото корито" и нападаме на абордаж!

 

Оставям Херодот да ви разкаже за историята и интересния бит на хората, обитавали това място... Три яки кола! Толкова е била цената на една жена по онова време. С уточнението, че планината Орбел, откъдето ги мъкнели (коловете, не жените!), днес се нарича Пирин.

Ето и малко грънци и кости от находките:

За осем години "Езерният град" сериозно се е разрастнал (за какво ми е на мене Нова Зеландия - Средната Земя е навсякъде )

 

Къщичките са много интересни и отвън, и отвътре. Нито ние, нито бухалите успяваме бързо да си утолим жаждата за снимки.

 

На едно хълмче има наблюдателна площадка

Дори и от такова разстояние се дразня на новите строежи в Охрид около Плаошник...

 

Междувременно взеха да прииждат групи туристи... даже и една булка пристигна с моторна лодка

 

Продължаваме по крайезерния път на юг към други местенца. Пак взе да става жега. Отбиваме се от пътя в живописното селце Трпеjца, известно сред комшиите като Сен Тр(о)пе на Балканот

 

Едвам си намерихме място да паркираме на малкото площадче пред магазина, даже май затапихме с колата една улица под намръщените погледи на бабичките, но ги успокоихме, че отиваме само да се снимаме и няма да се бавим повече от няколко минути.

 

 

Тук ще трябва да си поемем дълбоко дъх, понеже предстои планинско преходче... Време е и аз да видя нещо ново, а не само да развеждам другите по местата, където съм скиторил едно време

 

Но тази част от фотодневника ще я продължа утре, че май стана крайно време за вечеря  

 

Редактирано 13 септември, 2017 от master_of_germs

[patilana]

Дани, моля те, предупреждавай за снимки с животински глави,че за малко да ми изкараш акъла.Толкова добре ти се е получила зверската снимка!

[master_of_germs]

ден четвърти - продължение...

 

И тъй, вече е настанала обедна жега, затова, викам си, нека да вдигнем надморската височина. Излизайки от Трпеjца, лесно намираме отбивката към панорамния път, който прекосява напреки планината Галичица и свързва Охриското езеро с Преспанското. Пътят е обичайно затворен през зимата (а и да е бил отворен, навремето все идвахме към ендзерото с едно "Jуго", дето палеше само с яко бутане и на втора, та хич не сме се и пробвали там нагоре. Последния път пък, преди осем години, бях на едно сватбено афтър-парти в Охрид, та фокусът беше съвсем друг... Доколкото изобщо сме били на фокус, де...)

 

Не щеш ли, изненада! пътят е преграден. Викам си: ега ти късметът, да са го затворили лятото. 

Но не - спокойно - излиза един чичка от барачката и ни обяснява, че се плаща такса за минаването по този път. Не го очаквах, честно казано, но пък напълно подкрепям това, което са направили комшиите. Галичица е един от трите национални парка на Македония и мисля, че е съвсем в реда на нещата да се заплаща такса, ако се влиза в национален парк с МПС. Дано доживея и у нас да се въведат такива мерки някога. Сещам се за много места, където това е абсолютно наложително да има такива пунктове и у нас...

Мисля, че за Галичица платихме 130 денара общо, което си е съвсем приемливо. А чичкото подробно ни обясни всичко, което искахме да знаем. Пътят почва да вие стръмно нагоре по едни серпентини, има и едно място, където може да си напълним шишетата с ледена планинска водица, което беше голям бонус при ония ми ти 39 градуса.

Малко след чешмата се стига и до мястото, където се оставя колата и тръгваме пеш стотина метра до погледното място на Коритски рид, на около 1400 м н.в., откъдето цялото Охридско езеро ни се разкрива на длан, а зад него - сума ти планини в Албания, коя от коя по-високи...

Под нас се виждат част от серпентините и македонското Сен Тропе

 

 

 

След още около километър и половина вече сме на най-високата точка от пътя - проходът Ливадица. Оттук на юг започва т.нар. Стара Галичица, която е най-високата част на планината. Най-високият връх в Македонската част на Галичица е Магаро (2254 м н.в.) и качването му отнема около два часа. На север, билото е по заравнено и виждаме в далечината чакълест път, по който за максимум час ходене би трябвало да стигнем до антената на връх Баба (на малко над 1900 м н.в.) - отам би трябвало едновременно да можем да виждаме и двете езера. А ако продължим по асфалта, можем да прекосим планината и да стигнем до Преспанското езеро, и да си направим плажче там. Може, разбира се, да направим още няколко снимки и да се изкъпем при Любанища на Охридското езеро, а и все пак трябва  стигнем до "св. Наум"; другите не са го виждали. Последното изглежда най-разумно... Обаче вече ме сърбят краката  да си отворя крачката и да кача някой връх. Решаваме, че с mary_shery ще поразузнаем наоколо. Ориентираме се и решаваме, че компромисният вариант е да се качим до Баба. и без това според проучванията ни, там е най-красивата гледка. Mistress of Germs не чака покана, за да си поспи на задната седалка на "Белия лебед", докато ние си начешем крастата. Оказа се, че трябвало да паркираме на около триста метра по-натам по пътя, откъдето почва черният път за Баба. Ама ние решихме да цепим косо и горко съжалихме. Бяхме решили, че теренът позволява да ходим и по сандали, само че докато излезем на черния път десетина минути газихме през едни сухи трънаци.  

 

трънаци

 

Гледка от Ливадица надолу

 

Тук спряхме колата... А трябваше да продължим още малко...

 

Натам е връх Баба, но оттук самият връх не се вижда.

 

А натам е Магаро. След този връх, отвъд границата, планината е още по-висока, но албанците ѝ казват Татъ, а не Галичица.

 

не след дълго, се видя и част от Преспанското езеро и планината Баба (с най-висок връх Пелистер - 2601 м н.в) която е между Битоля и Преспа

 

Взехме го за доста по-малко от час догоре. Бяхме без багаж, а и  вече ни беше време да тренираме яко за сериозните преходи в Татрите, които планирахме за по-късно през юли.

Клъвдий прелита над връх Баба

 

 В далечината, нейде отвъд Охрид, но не много далеч, видяхме  стълб пушек. Помислих си, че в тая жега е лумнал горски пожар. Оказа се нещо друго, което щеше да промени леко плановете ни за следващия ден, но засега си нямахме и представа какво е...

 

Няколко панорамни снимки от върха преди да поемем обратно надолу.

 

Върнахме се до колата, събудих Mistress of Germs, и хапнахме по едно сусамово блокче, че ввсички вече бяхме изгладнели. И поехме надолу по серпентините.

Стигнахме до манастира св. Наум. Всеки път това място все по-малко ми харесва, понеже комерсът отчайващо го налазва. Но бяхме твърде изгладнели, за да обръщаме внимание на магазинчетата. Веднага се втурнахме в ресторант "Острово" до манастира, при изворите на Црн Дрим.

 

Манастирът св. Наум е доволно известен сред българите, така че нямам намерение да давам подробности.

Главната атракция за туристите са пауните (с емблематичния бял паун) и тяхното "мяукане". Отпреди няколко години в Македония пуснаха в обръщение и монета от 10 денара, която е бяла и на нея е изобразен тоя паун (допреди това 10-денаровките бяха само банкноти, те все още са валидни, ама са като нашите двулевки - на изчезване).

 

Клъвдий, обаче, не отстъпва по напереност на пауните

 

Реших да пробвам дали при манастира на малкото плажче става за къпане, но водата се оказа много студена. Което е логично. Изворите на Черни Дрин са току до манастира, а дебитът им не е малък.

Междувременно взе да излиза и вятър.  Май щяхме да се разминем с плажа. За всеки случай на връщане се отбихме до прословутия къмпинг Лjубаништа, където уж е най-добрият плаж по целия македонски бряг на езерото. Къмпингът е вече страшно западнал, но пази от оная спокойна атмосфера, която любителите на каравани обичат. Плажът е със ситни камъчета (което вбесява mary_shery), а вятърът стана много силен (което пък вбесява Mistress of Germs), така че аз само се топвам за няма и пет минути, взимам си после един горещ душ и потегляме обратно за Охрид.

 

Прибираме се в къщето, включваме нета и получавам съобщения от македонските си другари, които ме питат дали сме добре с тия земетресения, и ако да, то на следващия ден да отидем до близкото село Косел и да видим Дувалото, който македонците гордо рекламират като единствения вулкан на Балканите, нищо че е изгаснал от памтивека. Ама по новините казали, че от тия земетресения вулканът май се активизирал, имало клипчета, където се виждало как се издига стълб пушек от него. Просветва ми, че това е стълбът дим, който видяхме от Коритски рид. Че колко му е да отидем на сутринта да видим един вулкан - само на 7 км от Охрид е. Пък и да загреем за Етна, която ни предстои след седмица.

Ама нещо ме гложди... То така лесно ако се активизираха спящи изгаснали вулкани...

Кратка справка в "магеланци.ком" показа, че разни иновативни македонски лапета са си направили майтап. Събрали много стари автомобилни гуми, подпалили ги, ръснали и тамян отгоре, разнесли се сажди и страшна воня (а то в това село принципно си вони на сяра заради тоя "вулкан"; и друг път съм минавал оттам на път от Охрид за Битола, но не сме се отбивали до Дувалото). После снимали клипчета и ги качили в Ютюб. "Некои неодговорни поединици палаат гуми и темjан на Дувалото каj Косел и вознемируваат населбата" 

Това пътуване се оказа наситено с природни бедствия - земетресения, сега и изригващ "вулкан", едва ли не. Те такова чудо НЕМА! Кога ще ни се отвори друг такъв шанс ...

 

През нощта пак ни тресе на няколко пъти, обаче ние вече сме "гърмяни зайци" и 'ич не ни пука... Пък и ние си имаме закалка. От земетресения се не плашим... Че нали точно в деня на сватбата ни с Mistress of Germs стана един от пернишките трусове... И то баш докато се разписвахме в гражданското...

 

 

Редактирано 15 септември, 2017 от master_of_germs

[master_of_germs]

Ден пети - Дувалото-Охрид-Глобочица-Дебар-Бигорски манастир-Маврово-Галичник

Тази сутрин решавам да не ходя за буреци. Предстои ни доста път и то в планински местности, а при толкоз много очаквани завои моят стомах не се държи особено добре. Стягаме си багажа и тръгваме да се правим на вулканолози.

Село Косел е само на 7 км от Охрид по пътя за Битола. Тоя пусти вулкан по карта изглежда да е почти в центъра на селото, обаче нещо пропускаме къде е отбивката. Селото в един момент свърши. Върнахме се и видяхме едно информационно табло в центъра. Ама пак не пише, как да стигнем до това Дувало. Първите хора, които попитахме, се оказаха чужденци, и те се лутаха. Все пак ни упътиха местните. Оказа се, че има все пак даже кафява табела, която да указва отбивката от пътя, но табелата беше дотолкова скрита от клоните на едно дърво, че за малко пак да я пропуснем. Хората ни казаха да оставим колата малко след отбивката, защото пътят бил лош. Да, в началото отбивката е тясна, пътчето е чакълесто, но беше без осезаеми дупки и напълно проходимо. А самият "вулкан" беше на не повече от двеста метра. Ха, нас тръгнали с лоши пътища да плашат! Пък и само ако предполагахме на следващия ден по какъв офроуд щяхме да изтезаваме "Белия лебед"

 

Обаче дотук машината си е все още бяла, лъскава, като новичка...

 

Ето това е Дувалото. Никой не иска такса вход, нито за паркинг (за паркинг и един денар не сме дали за целия ни престой в Македония), така че, ако пътувате между Битоля и Охрид, струва си да си отделите пет минутки да се наснимате.

Тук е т. нар. "сулфатара". Използват мястото да добиват сяра, макар че едва ли добивът е кой знае какъв. Ама пък мирише на сяра яко. Но спътничките ми във фармацевтичния факултет са се надишали на далеч по смрадливи субстанции и не им прави особено впечатление.

Пръстта е със сиво-жълтеникав цвят заради сярата.

 

А ето ги и кратерите, от които се стеле мирисът на преизподня. Няколко дупки с диаметър не повече от половин метър.

 

Според легендите, заради задушливата миризма, често селяните намирали при сулфатарата умрели животни. Баш са си верни - ние например открихме умрял червей 

 

Мятаме се обратно в колата, обаче времето е едно приятно и ми се ще още веднъж да се топна в ендзерото, преди да навлезем в планините. Паркираме се близо до градската плажа в Охрид, където отново преобладават камъчетата, но пък е доста по-мръсничко, отколкото при Трпейца и Любанища.

 

Не след дълго отново сме на път. Решавам да пропуснем Струга. Скромното ми мнение е, че няма нищо интересно в този град и че българите отиват там основно заради прословотата народна песен... "Що ми е мило, мило, ем драго, во Струга града, мамо, дюкан да имам..." Дюкяните по главната по нищо не се различават от всяко друго местенце по балканите. А точно пък в Струга в дюкяните рядко се чува славянска реч, надписите са първо на албански, после на македонски. Ако човек разполага с време, може да се отбие и до къщата на братя Миладинови, а най-ефектната гледка в града е мястото, където Черни Дрин се оттича от езерото. Но аз съм убеден, че ни предстоят далеч по-интересни места да видим през деня.

Тъкмо по течението на Црн Дрим се насочваме с "Белия лебед" и лека полека напускаме Охридското поле и навлизаме в планините. Отдясно се издигат ридовете на Караорман, който преминава в още по-високата планина Стогово (в Македония, освен Шар планина която е 70 км дълга верига, почти всеки баир и рид се води за отделна планина. Теренът в западната част на страната е насечен от ждрелата на Черни дрин и неговите притоци, така че за повечето баири наистина е оправдано да се водят отделни планини, но в случая на Стогово и Караорман наистина няма никаква логична причина за разделянето им - те си представляват един и същ рид). Отляво пък е също толкова внушителната Ябланица, по чието било минава границата с Албания. А по течението на Черни Дрин на македонска територия има два много големи язовира - Глобочица и Дебар. Пътят ни все се вие над тях, но местата за отбивки не са много, а снимките в движение хич не ми се получават.

 

В град Дебар вече завиваме надясно и вместо по Черни Дрин (който пък завива наляво и продължава в Албания, където има още по-големи язовири) нашият път се вие нагоре по течението на река Радика.

Първият интересен обект е женският мансатир при село Райчица.

След това долината става по-дълбока. Отляво остава планината Бистра, която почти изцяло попада в границите на националния парк Маврово. Отдясно,  на над 2300 м н.в. се извисяват върхарите на Дешат.

 

В полите на Бистра е сгушен най-красивият манастир в Македония - Бигорският манастир св. Jован. Никога досега не бях го посещавал; при отдавнашните опити пътят от Маврово към Дебар беше в ужасно състояние и винаги заледен през зимата, така че манастирът не беше удачна дестинация за раздрънканото Jуго.

Макар и в планините, надморската височина там не е кой знае колко повече, отколкото при Охрид, така че жегата ни кара да изплезим езици. А трябва да се пооблечем, все пак влизаме в света обител. Изненадващо, никой не се  заяждаше за голите рамене и глезени на жена ми. Щом е с рокля под коляното, явно е допустимо. Но за дългите панталони на mary_shery направиха проблем и трябваше да си сложи отгоре една дълга пола, която ѝ дадоха. Входният билет е 120 денара на човек и мисля, че цената все пак си струва, макар че ми стои твърде странно някак си в православен манастир да ми искат да платя за вход.

 

 

Манастирът всъщност се достига след кратка, но стръмничка отбивка от главния път.

Точно там при отбивката, се намира едно крайпътно заведение, изградено в стила на манастира. Решихме да обядваме там, че си беше крайно време за хапване. Наистина изглежаше ефектно, а и по целия път не видяхме друго място за сядане.

 

"Къщата на мияците" (Куќа на Мијаците)

 

Явно тая обедна жега се отразяваше на всички. Персоналът беше твърде муден и непохватен, всеки път нещо изтърваваха тия момчета. Но пък иначе всички облечени в типични носии, цървули, калпаци... е как да не им се сварят главите.

Яденето стана бавно. Както навсякъде, грамажът на плескавиците беше такъв, че да ти дозапълни всички ъгълчета на стомаха. Подправките само бяха по-различни от това, с което обичайно съм свикнал в Македония. Но в този планински край все още има няколко села, които са съхранили своите миячки обичаи, макар че почти цялото това коренно планинскко население да е било прокудено от гоненията на османци, на сърби... и да, и на българи. Впоследствие в тази обезлюдена местност масово са се заселили албанци.

Има обаче, едно останало село, където албански крак не стъпва. селото се казва Галичник и не е много далече от манастира, но ако си птица или имаш нещо друго, с което да прелетиш няколкостотинте метра денивелация нагоре. Пеш може, по едни кози пътеки. Ние ще приключим деня със залез в Галичник, но дотокава трябва да изминем още доста километри с "Белия лебед", който междувременно се е превърнал в истинска пещ под палещото слънце.

Навлизаме в каньона на Радика, от двете страни на пътя се издигат отвесни скали, на места виждаме и ентусиасти, които са се захванали със скално катерене.

Тоя каньон окончателно ни затвърждава убеждението, че цял ден караме из Родопите, толкова много си приличат пейзажите. Ако обичате да обикаляте с кола Родопите, тази част на Македония със сигурност ще ви легне на сърцето! Но за разлика от Родопите, тук и пешеходните планинарски маршрути са по-разнообразни.

Все нагоре по Радика, стигаме до стената на язовир Маврово, и както и при предишните ми ходения в района, пропускам отбивката . За да се стигне до селото Маврово и до ски-пистите, трябва да се мине с колата по язовирната стена. Стената обаче е така в ниското, че не можеш да я видиш, когато дойде отбивката, и я пропускаш. Всъщност пътят се раздвоява, но не е завой като завой, а отбивката продължава първо успоредно на главния път, просто се спуска надолу и едва долу се завива по стената. И от другата страна (т.е. ако се отива към Маврово откъм Скопие) положението е същото, така че трябва да се внимава. Слава богу, няма почти никакъв трафик, така че отбиваме, обръщаме колата и по стената и все по брега на язовира, около който е пълно с китни вили стигаме баш до големия паркинг в центъра на Маврово, който през лятото е напълно пуст и безплатен. 

Тетка Магде е в градината пред къщата си и дори няма нужда да ѝ звъним. Указанията на моите другарчета от Скопие, как да я намерим, се оказаха перфектни. Къщата за гости е на два етажа, с по 4 стаи на етаж, банята и тоалетната е обща за етажа. Има и интернет. какво повече да иска човек за 400 денара на нощ!? Освен нас има и едни англичани, които обикалят Македония с колелета. В задния двор пък са си разпънали палатките група холандци, и те с колелета... Изненадващо или не... Но вече не се учудвах. То и в Охрид, като че ли холандците бяха най-многобройните чужденци освен българите.

 

Отдъхваме за час-два преди отново да поемем на път за фотосесия по залез в Галичник.

Обаче аз също смятам да отдъхна, преди да напиша за нея

 

 

Редактирано 17 септември, 2017 от master_of_germs

[master_of_germs]

...ден пети - продължение...

След кратко колебание решавам, че е най-добре да отидем да видим Галичник, защото изобщо не съм сигурен, че на следващия ден ще ни остане време. Това предчувствие се оказа съвсем вярно, де. За Галичник от центъра на Маврово се връщаме около два километра в посока към язовирната стена и Маврови Анови, но избягваме да правим снимки. Набелязваме си, обаче едно две заведения (то не че през лятото имаше други работещи де, пък и в трипадвайзър имаше всичко на всичко 6 около Мавровското езеро). След отбивката вляво пътят става много тесен, навлиза в гъста гора и почват около 4 километра яко драпане нагоре. Наклонът е много сериозен, затова и често през зимата, като се заледи, Галичник остава откъснат от света. Добре, че после, като се излезе горе на платото, вече е по едно фалшиво равно, ту леко нагоре, ту леко надолу, но през едни приказно красиви ливади, хем една дива пустош... Наистина не разбирам, какво толкова харесват хората в алпийските ливади, дето се оградени с ленти, по които тече нисковолтажен ток. Планините са им красиви, не ще и дума, обаче... толкова е... култивирано... А тук на балканите, си сред безкрайни планински ливади и няма жив човек да ти смути покоя. Но това не значи, че няма за какво да си отваряш очите на четири... Тук таме по някоя кошара, която се варди от огромни песове - шарпланинци. Ето заради това Македония не е най-удачната страна за пешеходен планински туризъм, въпреки огромния ѝ потенциал в това отношение. Маркировки, специално в тази планина Бистра в националния парк Маврово не липсват, но хората, донякъде с право, ги е страх от кучетата. А, ако ги няма стопаните им, те се спускат дори към преминаващите коли, пък какво остава за пешеходци и колоездачи. И само си мисля, че това изкачване, по което "Белият лебед" едва издрапа и то в сухо лятно време, не отстъпва като профил дори и на някои от най-тежките изкачвания в Тур дьо Франс и в Буелтата. В един момент пътят се изкачва почти до 1700 м надморска височина, после до Галичник тенденцията е за леко спускане. Нямаме време сега да изкачим първенеца на Бистра планина - връх Меденица (2163 м н.в) но съм сигурен, че и това ще стане и то няма да го отлагаме много години.

 

След десетина километра райско усещане през тия високопланински ливади изведнъж, някак си, се оказваме в най-горния край на селото. Чудим се, дали да паркираме колата и решаваме, че ще продължим пеш. Може и да сбъркахме, понеже селото е пръснато, денивелацията е сериозна, пък ние вече бяхме поизморени след всичкото това обикаляне. Мене поне пътуването в кола ме уморява повече от целодневно ходене по баирите.

Та Галичник е най-високопланинското село в Македония, като е разположен между 1270 и 1450 метра н.в.. Което значеше тия 180 метрра първо да ги слизаме надолу, после да се поизкачим към махалите от другата страна и после всичкото това обратно.

Но засега сме още в най-високото... Виждаме част от селото, а в далечината долу е язовир Дебар, покрай който минахме по-рано през деня, и насреща ни - върховете на планините Дешат и Стогово

 

Природата е чудно красива, но дотук не сме впечатлени от самото село.

Галичник реално е село-музей - без постоянни жители. има обаче доста хора, които си имат вили и идват там я за уикенд, я за месец, или за цялото лято. Но навремето е било едно от големите селища в западна македония, с население няколко хиляди души. Общо взето, малко е като Мелник при нас. Само дето в Мелник все поак имаме живущи, по-лесно достъпен е, и покрай мелнишкото вино е много комерсиално място.

Както и Мелник, галичник си има специфична архитектура. Къщите са каменни, като най-горният етаж обикновено е дървен и се издава навън. Най-често етажите са три, но това е относително, понеже заради склоновете често се оказва че от едната страна входът е на най-долния етаж, а от другата от улицата влизаш направо в най-горния. Това, което ми прави неприятно впечатление, обаче, са покривите. А идвайки от горната страна на селото, точно покривите на къщите ни се набиват на очи. Ако всички, които още обитават къщи в селото, все пак са запазили стила на стените и етажите, то покрив всеки си е направил, както е намерил за добре според финансите си. Има и стари къщи на по двеста години, които са изоставени и покривите са пропаднали, а има и наскоро ремонтирани с ламаринени или с керемидени покриви, или с битумно покритие. И всичко това ти боде очите. Очаквванията ми бяха за по-хомогенно село с вид на исторически-архитектурен резерват, както са у нас Етъра, Жеравна, Мелник и пр. Всичко да се реставрира еднотипно. дори и покривите.

Но не е така. Все пак - красотата на Бистра планина компенсира.

 

Постепенно стигаме до църквата в центъра на селото. Тя е нова и си личи. Доста потомци на родове от селото са събрали средства, за да я възстановят, както и няколко паметника да вдигнат, а и музей са направили. Но вече беше затворен. Беше станало доста късно и почна да захладнява. А и разбрах, че залезната фотосесия няма да се получи, както си го представях. Селото всъщност е обградено от доста по-високи ридове, включително и от запад и реално слънцето се беше вече скрило зад баира и замо огряваше околните върхове.

 

 

Галичник е сред най-известните македонски села. Хората с галичка кръв (потомците на мияците) са смятани за най-инатите същества не само во Македониja, дури не само на балканот, а во цел свет. В същото време не са толкоз кибритлии, както останалите македонци; по-тихи, но по-твърди са, думата им на две не става. Всъщност, още когато дойдох да следвам в София, моята колежка все ми разказваше вицове за хора от Галичник, чак по-късно разбрах, че у нас подобни вицове разправяме за шопите. "Как се вари галичка глава?" "Ставаш ja во тенджере, наливаш вОда, ставаш еден голем камен одгоре, да не изплива глАвата, дека е празна. Вариш и доливаш од вОдата, да не изврие. Кога ке се рАзтвори каменот, вАриш уште три денови, и тогаш е галичката глАва свАрена"

Чичко Гале, нашият домакин в Скопие и таткото на моята колежка от университета, също е родом от Галичник.

 

Когато слязохме в ниската част на селото, вече покривите не ни се набиваха на очи и видяхме онази гледка, за която бяхме дошли. Със старинните къщи, накацали по склоновете и с огряните от слънцето върхове над тях.

 

 

Галичник е известен в цяла Македония най-вече с ритуала "Галичка сватба", който се провежда всяка година през втория уикенд на юли, около Петровден... Бяхме подранили с една седмица, както се оказа. Но пък май така е по-добре. Хич не ми се ще да бъда в такова красиво място в планината сред тумби народ, дошъл за сеир и плескавици. А и зурните и тъпаните ми идват малко свръх...

Макар че някой път бих отишъл, стига да съм се настроил предварително за такъв тип туризъм, де. 

 

На връщане вече не можем да устоим да спрем и да се поснимаме на смесена залезна и лунна светлина по ливадите на Бистра планина.

 

Чудесен финал за такъв изпълнен с километри, гледки и емоции ден, но щеше да стане и още по-добре, защото като слязохме обратно в Маврово (вече по тъмно), спряхме за вечеря в кръчме, което ни дари с кулинарен оргазъм. 

"Мавровски мерак" е твърде слабо. За 15 години, в които съм си угаждал с плескавици и всякакви други вкусотийки в Македония, никога не бях попадал на заведение, в което да готвят ЧАК толкова вкусно.

Чорбицата им от манатарка (на македонски - "вргань") беше нещо неописуемо! Почти вряла, гъста и толкова ароматна, че сигурно се подушваше от другия край на езерото. От друга вечеря практически нямаше нужда, а това удоволстеи струваше само 100 денара. Толкова се вглъбих в тая чорба, че за малко да забравя да си поръчам жолта лозова ракиja

 

И сега е време за сън, че за последния пълен ден в Македония ни предстоеше качването на тоя прословут Голем Кораб

 

 

Редактирано 17 септември, 2017 от master_of_germs

[master_of_germs]

В Маврово през лятото е доста пусто (както в повечето ски-курорти в тая част на света). В близост намерихме само едно малко магазинче, където се беше заформила опашка, пък и нямаше голям избор от хранителни стоки. Но ние понакупихме още при пристигането, че на Mistress of Germs и предстоеше мечтаният ден, в който нямаше да излиза от леглото и щеше да се усамоти с лаптопа и блога си под пухените завивки на тетка Магде. А за мене и за mary_shery предстоеше ден, в който щяхме да тестваме атрофиралите си през годината мускули с първи сериозен планински преход за годината (кратките двучасови разходки до няколко наши водопада и разходката в Галичица определено не бяха достатъчно подготовка за Татрите).

Приготвяме сандвичи, слагаме в багажника планинарските обувки  и се мятаме в "Белия лебед". Искахме  в този ден да уцелим с един куршум два заека, или, иначе казано, с едно изкачване на връх, да се снимаме на най-високата точка на две държави едновременно.

 

Ден шести - Маврово - Стрезимир - Голем Кораб (2764 м н.в.)

 

Поемаме по пътя, по който пристигнахме предния ден в Маврово. Обратно по язовирната стена , наляво и няколко километра следвайки течението на Радика в посока Дебар. Търсим разклонение вдясно за изоставеното село Ничпур, и го намираме безпроблемно. При това разклонение има доста табели много от тях с червена планинска маркировка. Знаем, че пътят е в лошо състояние и си мислим, че сме подготвени. В началото обаче след отклонението, си е съвсем добре; почти никакви дупки няма. И на няма и половин километър след отбивката виждаме трима млади левенти с огромни раници, които ни стопират. Спираме. Питат ни на горе-долу сносен английски, дали това е пътят за "Маунт Кораб". Тоя край на Македония е толкова затънтен, че то едва ли има за какво друго да се поеме по тази отбивка, освен ако не си граничар, който работи на една от двете зяастави, или не прекарваш нещо нелегално през границата с Косово, до която този път (почти) достига. 

Решаваме да качим стопаджиите, все пак са 14 километра до мястото, където се оставят колите за да се почне атаката към върха. Абе, и аз като бях като тия момчета на двайсет и няколко, се фуках, как тръгвам в пирин с трийсе кила на гръб, ама едвам им метнах раниците в багажника. mary_shery дори не можа да помръдне едната. Но момчетата бяха добре подготвени - палатки, шалтета, тенджери, примуси, и едно укулеле за настроение.

Колата отзад направо клекна. Потеглихме... нооо... много внимателно/ На няколко пъти задрахме в чакъла отдолу. деветте километра до първата застава ни отнеха към половин час. Оказа се, че спътниците ни са чехи, които тръгнали да обикалят балканските баири. Благородно им завидях. Бяха минали през Черна гора, Косово, Сърбия, България и сега Македония . В България обаче наблегнали на софийския нощен живот, а не на планините. Търсели нещо не толкоз популярно, пък за чехите и словаците Рила и Пирин са най-популярните планини след Татрите и Фатрите, а тия момчета искали нещо по-различно. Стигаме до заставата, където граничарът ни проверява паспортите и гледа с недоумение - крехко девойче шофира кола с четирима мъжаги, а в багажника - огромни раници, по-големи и от тия на местните "шверцери" (т.е. - контрабандисти).

Поглежда "белия лебед", невярващо, че е оцелял по пътя.

"Ако сакате да се приберете во Бугариja со здрава кола, овие чехите, ке ги оставите да си продолжаат пеш".

Превеждаме им. Момчетата не се сърдят - предстоят им пет км пеш до горната застава "Стрезимир", но все пак сме им спестили два часа ходене в жегата с раниците на гръб. 

Ние продължаваме и осъзнаваме, че граничарът е бил прав. На стотина метра след заставата даже има асфалт, но после става - ум да ти зайде. Малко след заставата се минава по един мост. След втория мост се прави почти обратен завой и пътят, освен осеян с невъзмоожни дупки, поема и стръмно нагоре. Когато вече видяхме втората застава, решихме да не зорим колата повече, а я спряхме на триста метра по-надолу. Обадихме се и на тамошния граничар, който ни упъти. Не че имаше нужда. През последните години явно вече има желаещи да изкачват върха и маркировката (червено-бяла лентова) е перфектна по цялото протежение на маршрута, а той никак не е кратък.

До заставата обаче намираме разпънати палатки и две паркирани Шкоди. Чешка регистрация, което никак не ме изненадва.

 

От заставата до върха ни предстои да изкачим почти 1400 м денивелация, за което ще са ни нужни четири часа и половина. А тръгването ни е късничко, понеже не предполагахме, че ще загубим чак толкова време по "офроуда" до заставата.

Пътеката почва нагоре, като сече един завой на пътя, и после излиза за кратко пак на него, макар, че тук вече си е пълен офроуд и друго освен джип не би могло да мине. За около половин час вървим по сянка в гората.

 

Насреща ни като ориентир по цвета на скалите се откроява връх Црна Чука (2 572 м н.в.) и вдясно от него белокаменният връх в Кепи Бард (2 613 м н.в.)

Тогава трябва да напуснем пътя и да продължим нагоре по маркировката. На това място има едно малко поточе, където може да се освежим и да си напълним вода. по-нагоре по маршрута вода практически няма, освен от ручейчета от топящи се преспи сняг. Малко по-нагоре минаваме досами планинска кошара, но стадото не е наблизо, а и има две момчета, които са завардили големите шарпланински кучета-пазачи, така че засега поне сопата ми няма да влезе в действие. 

 След кошарата  наклонът на пътеката става по-голям и бързо вдигаме надморската височина. а пътеката е много приятна, няма много камъни, върви се нагоре през ливадите. Почват да ни се откриват гледки към почти всички високи планини в западна Македония - Бистра, Стогово, Дешат и дори към Шар планина.

 

Подсичаме връх Нистровски Кораб (2356 м н.в.) и отправяйки взор на изток виждаме и малко от Мавровското езеро а за фон в далечината се мержелеят и високите върхове на Пелагонската планинска верига в Централна Македония.  Пирин така и не можахме да видим, дори и като се качихме на върха Голем кораб... А казват, че в ясни утрини и Пирин се виждал.. Но вече си е обедно време...

 

И когато всички тия ливади и гледки почват вече леко да писват, пътеката прави завой и пред нас се разкриват гледки... Ама ГЛЕДКИ!!! Алпийското било на Кораб Планина... Кораби да искаш - цяла флотилия!

 

Тук пътеката за известно време продължава съвсем по равно, а делеч под нас има красива долина, в която пасе голямо стадо овце... За радост прекалено далече, за да ни е страх от кучетата. Те все пак ни подушиха и залаяха предупредително, но само толкоз.

 

Клъвдий Бух също реши да се перчи с планинарски снимки

 

ето го вече пред нас и Големият Кораб (... минааавааа )

 

И пак захващаме нагоре в последен щурм.

 

Под зоркия взор на  Гарвана, който явно е на вахта на Големия Кораб

 Малко под върха презареждаме стомасите си и вече нищо не може да ни спре.

 

Малко под върха се разминахме с чехите от шкодите, паркирани при заставата, които вече слизаха обратно.

 

А на самия връх се засякохме с двама албанци, които бяха дошли с мулета от най-близкото село оттатък границата с китното албанско име Радомир

И Голем Кораб отплава под български флаг директно от надморска височина 2764 м!

 

При това бяхме възнаградени с безоблачно време и чудни гледки.

Границата между Албания и Македония прави рязък завой, следвайки по-близкото било.

 

Гледка през три държави. Отпред са Кепи Бард и Црна Чука, но гледани от задната им страна, откъм Албания. Зад него, в дясно на снимката е македонска територия. Повечето от по-заравнените била в центъра и вляво, попадат в границите на Косово. А най-далеко е Шар Планина, която в този си участък се явява граница между Косово и Македония.

Шар

 

Стогово, Дешат и Мали кораб

 

Кораб 2 и Кораб 3

 

Поглед навътре в Албания - дорде ти поглед стига, върхари се издигат...

 

И малко да се нащракаме на граничната кота на върха, преди да захванем обратно надолу...

 

Албанците на върха бяха приветливи юнаци, обаче двамата заедно знаеха общо не повече от стотина думи на английски, та разговорът ни коства бая ръкомахане. Оказа се, че единият е студент по маркетинг и припечелва като диджей на партита по време на семестъра, а през лятото е планински водач и предлага разходки с мулета в планината.

Неприятно беше, обаче, че си носеха спрейове, с които си написаха по камъните имената и кога са качили върха. Определено не бяха първите такива албанци, доста имена бяха нашарени вече и рядко имахе ненадписани камъни горе. Албания ми е голям мерак, понеже планините там са толкова диви, недостъпни и запазени, и почти непосещавани, но на албанците явно им липсва планинарска култура...

Като изключим това, Кораб наистина е изненадващо красива планина, със сигурност много по-въздействаща от Шар. И реално единствената планина в Македония с класически алпийски релеф. Шар е по-скоро като Централния балкан, Пелистер прилича на Черни Връх... Може би единствено Солунска Глава в центъра на Македония може да се мери донякъде  с красотата на Кораб планина. Опиянени, с нежелание се спускаме по обратния път надолу, хич не ни се влиза пак в колата, особено като знаем, какво го очаква "Белия Лебед"

 Надолу до колата смятаме да го вземем за три часа ...

 

Малко над кошарите заварихме нашите сутрешни познайници - стопаджии, които бяха успели не само да стигнат до заставата, но и да изкачат повече от час от пътя нагоре.Вече си бяха разпънали палатката, свиреха на укулелето и си пееха. Пожелахме им успешно качване на другия ден и продължихме. По-голямата част от стадата вече бяха в кошарата, само едно малко стадо още се мотаеше навън, но пастирчето беше с овцете, а и не видяхме шарпланинци с него.

 

Бяхме вече на почти стигнали, на не повече от десетина минути път от заставата, когато нещо в десния ми глезен изпука и се превих от болка. Явно бях разтегнал някоя от външните връзки на глезена, защото единственият начин, по който можех да стъпвам на този крак при наклон надолу, беше с извито навътре ходило. От много години си имам травма в лявото коляно (получена от футбол през студентството) и при слизане по баири винаги съм щадял повече левия крак и съм натоварвал десния. Пък слизането от Кораб, макар и по лек терен, е със солиден наклон. Обвзеха ме мрачни мисли дали ще се възстановя навреме за етна и за Татрите. За половин час някак си докоцуках до колата. Слънцето вече беше доста ниско, а долу в дерето съвсем не огряваше. Последва втора част на офроуд експириънса, но този път по тъмно. Тези 14 км до главния път ни отнеха повече от час и направо не знам mary_shery как се справи с шофирането след такъв осемчасов преход. този час в колата със сигурност я е изтощил, колкото осемте, прекарани в планината. Като излязохме на главния път вече си беше нощ. Само пълната луна беше в помощ на фаровете и светеше ниско над дърветата, даже в началото се изненадахме и помислихме че има само една светеща крайпътна лампа.

Колкото и да бяхме каталясали, отбихме се и тая вечер в "Мавровски мерак" за чорбица преди лягане, мушнахме се по креватите и се трупирахме моментално.

 

Това пътуване е към края си... Остана ни една фотосесия при "потопената църква" в Маврово на следващия ден и трябва да се прибираме у дома, защото полетът за Сицилия наближаваше...

 

 

Редактирано 20 септември, 2017 от master_of_germs

[master_of_germs]

Ден седми Маврово-София

Будим се късничко. Чувствам се доволно разглобен след катеренето и ме притеснява, че глезенът все още е нестабилен при слизане по стълби. Стягането на багажа винаги ме е нервирало, но вече му свикнах, нали на всеки двая дни сменяме леговището. Обаче на няколко пъти вадя неща от раницата, слагам други, пренареждам...

И при последното пренареждане съм извадил Клъвдий Бух Втори и съм го сложил на прозореца зад пердетата на тетка Магде. И там си останал. Чак в София се усетихме, че го няма. Потвърдено е - там си е бухчето и ни чака да отидем пак. Или зимата, моите другарчета като ходят в Маврово на ски, ще го вземат в Скопие и после ще ни го донесат в София.  Най-късно догодина, като знаем вече точната дата на концерта на Роджър Уотърс, че тогава със сигурност ще посрещам голяма тумба гости

Обаче, доколкото си познавам Mistress of Germs, през декември на императорския трон на Краля на Елхата ще се е възкачил някой Клъвдий Бух Трети, и ако старият пияница Бух се завърне, може у дома в царството на плюшените бухали да настане династична война.

 

Но това е хипотетично. Засега за осиротелия и изтерзан бухалски народ ще се грижи техният духовен водач - белоперестият Дейвид Буховни. Него не съм ви го представял, но той е вглъбен в буховните дела и не обича светлината на прожекторите и медийния шум.

 

Закусваме, каквото ни се намира и се сбогуваме с тетка Магде.

 

В марвово, като се изключат ски-пистите, основната забележителност е "потопената църква" "Св. Никола Летни". През петдесетте години на 20-ти век, при изграждането на язовир Маврово, църквата остава потопена под водата, като стърчи отгоре само покроива ѝ. В последно време, обаче е по-сушаво и църквата почти целогодишно се озовава на брега, като само в сезона на снеготопенето водите я заливат. Нямаше кал да не се намърдаме вътре за снимки.

 

 

Впоследствие мавровчани построили нова църква, по-високо над брега, която, разбира се, пак нарекли Св. Никола.

 

Още малко снимки около езерото и е време за дългия път към дома.

 

В Маврови Анови намираме бензиностанция и зареждаме резервоара догоре, да се възползваме максимално от евтиния дизел в Македония.

По пътя спряхме само в Крива Паланка за обяд. Там пак дозаредихме догоре. И в ресторанта, и в бензиностанцията персоналът говореше перфектен български. Но в това градче явно масово спират българите, тръгнали по работа или по туризъм, така че владеенето на езика си е важно. А цените бяха ненормално евтини. В сравнение с предишните ми ходения в македония, сега всичко ми се виждаше по-поносимо, И в Скопие, и в Охрид и навсякъде. Всъщност, цените са си същите, както и по онова време, но тогава нашият стандарт беше по-нисък от техния.  с около 1/3. Сега няма разлика в цените в София и Скопие. Но в такива малки селища като Крива паланка се наплюскахме и си облизахме пръстите за смешно малка сума.

Като тегля чертата, изкарахме една седмица и изхарчихме по няма и двеста лева на човек... в което се включва всичко - нощувки, храна, гориво, сувенирчета...

 

За финал..., и много и малко са тази осем години прекъсване. Хората в Македония не са се променили. Може би са станали малко по-неспокойни заради политическата ситуация, ама то спокойно маке познава ли някой?!  (аз познавам, де - чичко Гале... Ама той е родом от Галичник, а се разбрахме, че там са особени чешити).

Нравът на македонците е ураганен, ама и природните стихии не ги подминават.

Последния път, когато ходих в Охрид преди осем години, се изви невиждана буря над езерото, че даже и малко наводнение стана... Сега пък - земетресения

За разлика от преди, вече може сдвободно да се разхожда човек из граничните планини, не е необходимо изкарването на специално разрешително за изкачването на Кораб планина. Доскоро се правеше само едно организирно изкачване през годината - винаги на националния празник - 8 септември. Който се качил, качил. Иначе - не можеше. 

Дано това да спомогне за разнообразяването на туризма в страната, понеже Македония далеч не е само Охридското езеро. И все пак - доста време ще мине, преди да се комерсиализира Македония дотам, че човек като мене да не може да си намери спокойно местенце по баирите да поскита. А то в Македония - баири да искаш

 

А аз... аз съм се променил донякъде; не съм вече оная машина, която подминаваше всички наред по пътя към върховете. Пътувам по семейному, гледам повече да се съобразявам със спътниците си...

...Но инак съм си същия хахо, като от едно време, и не  ме свърта, без да направя някой маймунджулък.

Ето една снимка отпреди 8 години, предупреждението е за @patilana специално.

 

Това пътуване завърши! Дайте ми време да си поема няколко пъти дълбоко въздух преди да почна да описвам следващото

 

[Radnev]

Страхотен пътепис. Чудно ми е как съм го пропуснал и попадам на него едва сега🤔.

***

Днес съм решил да се кача до два водопада над Мъглиж ("Малкият и Големият скок"), а гледай как си "губя" времето, като ви чета пътешествията из Македония😄.

***

Само да кажа две приказки и тръгвам....🏃‍♂️

За Струга не си прав. Преди време и от други хора бях чувал, че в Струга няма какво да се прави или види и яростно👹 се опитвам да оборя тази теза.

Пешеходната алея около Черни Дрин е много яка. На фона на старинния Охрид, там нещата изглеждат много модерно. В смисъл има го контраста с Охрид - не са еднотипни градове. Характерно е, че Черни Дрин се оттича от Охридското езеро, така че течението реално е обърнато и ясно се вижда как Охридското езеро е на по-високо ниво😀. А такова нещо не се сещам да съм виждал никъде другаде. От Струга по посока Албания има няколко скални параклиса, до които може да се стигне с лодка. А от Струга има лодкари, които ще те закарат до там и въобще ще те разходят из езерото за сума, поне двойно по-малка от тази, която искат в Охрид. 

Да не забравя, че има и добър плаж. Да, с ония дребни камъчета😄, но то навсякъде по Охридското езеро е така. 

Ако дамите са искали пясъчен плаж е трябвало да се прехвърлите през Национален парк "Галичица" към Голямото преспанско езеро на Стеньие. Вие реално сте се качили горе на високото и после пак сте се върнали към Охридското оезеро. Може би, по-добрият вариант е бил да слезете долу до Преспа и от там да се върнете в Охрид през Ресен, където има и много стар манастир. 

От Голяма Преспа на Стение, имам много яки снмки. Снимани са с обикновена сапунерка, без фотошоп или други програми за обработка, така че не мога да се въздържа да не кача някоя друга😳.

 

***

Това, което ме озадачава е друго. Знам, че много подробно проверяваш планините и си доста по-запознат от мен. По една случайност обаче, за тази година планираме, не е сигурно кога и как, но планираме следното – връх Каймакчалан на македоно-гръцката граница, който за България има и голяма историческа стойност. А после връх Баба, който обаче се намира в Национален парк „Пелистер“, а не в „Галичица“🤔.

***

Малииии - един и половина😯. Яко окъснях.......

 

П.П. Ако за тази година планирате някакви планини, пишете ми, кога, как и къде. Знаете, че по принцип съм навит на всякакви Балкани👍.

Важни са датите. 

 

Редактирано 17 февруари, 2019 от Radnev

[Емика]

преди 1 час, Radnev каза:

Днес съм решил да се кача до два водопада над Мъглиж ("Малкият и Големият скок"),

И да разкажеш и покажеш после😀

[master_of_germs]

@Radnev, благодаря много. Мислехме за Стенье, обаче това значеше да не можем да стигнем до св. Наум.  На Надя и Мариела им беше първо ходене в Македония и просто без св. Наум не става.

Не мога да обясня защо не харесвам Струга. Бил съм там два пъти, разгледал съм всички забележителности, чаршията, къщата на бракя Миладиновци 😄, мястото на изливането на езерото в реката, плажа също. Ами не ме грабва нищо. 

 

Пелистер е много як връх, всъщност Баба е уникална на Бакланите с това, че горският пояс стига на много по-голяма надморска височина, отколкото при всички други подобни планини. На Пелистер става и кръгов маршрут, има и две високопланински езерца. Но не съм качвал върха, бил съм само до хижа Мурато, която преди десетина години изгоря. Според моите познати планинари палежът е бил умишлен, за да може от ски-комплекса да се разширят и да нямат конкуренция. Разбира се, нищо не беше доказано.

Ще ходим в Македония сега по трети март. Основно по водопадите на Беласица и Дойран.

И Нидже, и Баба са красиви планини, макар че Каймакчалан е доста по-открит маршрут, отколкото Пелистер. Мене ако питаш, пък и не само мене, най си струва в Македония качването на Солунска глава - най-панорамен връх е. Но пиши, като решите. Ще се опитам да дойда и да осигуря някое от македонските ми другарчета да дойде с нас.

В края на май, обикновено има едно традиционно масово изкачване на Голем Турчин (Титов врв) в Шар планина, макар че, знаеш, аз не си падам по подобни масовки. На националния им празник 8 септември е масовката на Кораб.

 

За тазгодишните планини ще ти пиша допълнително!

Редактирано 17 февруари, 2019 от master_of_germs

[Radnev]

На 17.02.2019 г. в 15:24, Емика каза:

И да разкажеш и покажеш после😀

Еми .. за тебе винаги 😉

[Radnev]

преди 22 часа, master_of_germs каза:

@Radnev, благодаря много. Мислехме за Стенье, обаче това значеше да не можем да стигнем до св. Наум.  На Надя и Мариела им беше първо ходене в Македония и просто без св. Наум не става.

Не мога да обясня защо не харесвам Струга. Бил съм там два пъти, разгледал съм всички забележителности, чаршията, къщата на бракя Миладиновци 😄, мястото на изливането на езерото в реката, плажа също. Ами не ме грабва нищо. 

 

Пелистер е много як връх, всъщност Баба е уникална на Бакланите с това, че горският пояс стига на много по-голяма надморска височина, отколкото при всички други подобни планини. На Пелистер става и кръгов маршрут, има и две високопланински езерца. Но не съм качвал върха, бил съм само до хижа Мурато, която преди десетина години изгоря. Според моите познати планинари палежът е бил умишлен, за да може от ски-комплекса да се разширят и да нямат конкуренция. Разбира се, нищо не беше доказано.

Ще ходим в Македония сега по трети март. Основно по водопадите на Беласица и Дойран.

И Нидже, и Баба са красиви планини, макар че Каймакчалан е доста по-открит маршрут, отколкото Пелистер. Мене ако питаш, пък и не само мене, най си струва в Македония качването на Солунска глава - най-панорамен връх е. Но пиши, като решите. Ще се опитам да дойда и да осигуря някое от македонските ми другарчета да дойде с нас.

В края на май, обикновено има едно традиционно масово изкачване на Голем Турчин (Титов врв) в Шар планина, макар че, знаеш, аз не си падам по подобни масовки. На националния им празник 8 септември е масовката на Кораб.

 

За тазгодишните планини ще ти пиша допълнително!

Като цяло Каймакчалан не е сложен, още повече, че асфалтираният път стига много нависоко и реално има около час и половина ходене до горе. Поне така са ми казвали хора, които са били там. Всъщност главната ни идея за Каймакчалан е свързана не толкова с планинарство, а с историческата стойност на върха. През Първата световна война, българската армия води едно от най-героичните си сражения, което не отстъпва по жервтвоготовност дори и на Шипка. Впоследствие потънало в пълно забвение ... колко познато само😕.

А Пелистер, вече си е чисто планинарство.

Като прочетох пътеписа ти, ми дойде мерака и за Галичица, защото тогава ние само минахме с колата от там, но много-много ни хареса.

Що се отнася до Солунска глава. Истината е, че дори и не знаех за съществуването на този връх😄. Но е добра идея. Харесва ми.

На трети март няколко години поред ми идват на гости приятели от Перник, с които ходим на Шипка. Сега едното момче, което е и техен организатор е в Лондон и не е сигурно дали ще може да се върне.

Ще пиша допълнително. Знаеш, че за мен не проблем да припаля Голфа и за няколко часа да съм на Беласица🚘😄.

 

Редактирано 18 февруари, 2019 от Radnev

[master_of_germs]

Преди 1 час, Radnev каза:

Като цяло Каймакчалан не е сложен, още повече, че асфалтираният път стига много нависоко и реално има около час и половина ходене до горе. Поне така са ми казвали хора, които са били там. Всъщност главната ни идея за Каймакчалан е свързана не толкова с планинарство, а с историческата стойност на върха. През Първата световна война, българската армия води едно от най-героичните си сражения, което не отстъпва по жервтвоготовност дори и на Шипка. Впоследствие потънало в пълно забвение ... колко познато само😕.

 

Точно заради това бих се качил на Каймакчалан именно с тебе.  🙂 

[Suunto]

Тази тема я прочетох в края на зимата и още не ми е излязла от главата. ГолЕм мерак му имам на Голем Кораб. Имам няколко въпроса:

1. Къмпингуването в Македония разрешено ли е? Мисля при едно евентуално пътуване натам да наблегна на спането на палатка.

2. В интернет четох, че се изисква някакво разрешително, за да изкачиш Голем кораб. Актуална ли е тази информация?

[master_of_germs]

На 4.06.2021 г. в 14:19, Suunto каза:

Тази тема я прочетох в края на зимата и още не ми е излязла от главата. ГолЕм мерак му имам на Голем Кораб. Имам няколко въпроса:

1. Къмпингуването в Македония разрешено ли е? Мисля при едно евентуално пътуване натам да наблегна на спането на палатка.

2. В интернет четох, че се изисква някакво разрешително, за да изкачиш Голем кораб. Актуална ли е тази информация?

Тая информация е стара. Със сигурност не трабва никакво разрешително. Има един полицейски пункт долу по разбития път. И още един горе, при началото на пътеката.  Там може да има гранични полицаи, но сякаш ми казаха, че вече никой не стои за постоянно. Ние и на двете места се обадихме, че отиваме да качваме Кораб и ни казаха да продължаваме.  Горе има и чешма и е много подходящо за палатки. Там имаше паркирани две шкоди с чешки регистрации и чехите си бяха разпънали палатките. Дотам с джип или с висока кола може да се стигне, но с много внимателно шофиране. Ние паркирахме на около половин км по-долу.