дневник Уикенд до Пулия - малко бебешки въпроси

[Георги]

Започваме с Матера, макар и хронологично да имахме една вечерна разходка из Бари, която ще оставя за накрая. 

 

Както ще се види от снимките, времето не беше особено фотогенично - мрачно, с леки препръсквания, а накрая се появи и доста силен вятър. Общо взето това предопредели и сравнителното съкращаване на планирания цял ден тук на няколко часа с включен обяд. Първоначално имах светли планове, че ако останем целия ден ще мога да снимам стария град след залез със доста призрачното му осветление, но те пропаднаха по цитираните причини. 

 

Сасите на Матера определено са впечатляващи - вкопани в скалата пещерни къщички и тесни улички, които се извиват спиралообразно и сякаш горното ниво ходи по покривите на долното. Как въобще са преценили, че този стръмен склон може да е обитаем и какви усилия са били необходими за да се направи жилище мога само да си представям. Четох, че има данни сасите да са населени от хиляди години пр. Хр., та чак до днешни дни. През 60-те властите се опитват да ги изселят заради ниското ниво на хигиена, но с нарастването на туристическата им популярност общо взето посоката се обръща и все повече хотелчета и ресторантчета отварят там. 

 

 

 

 

 

 

 

На много места висяха такива господинчовци, на мен лично доста призрачно впечатление ми направиха. 

 

А това бяха пещери от другата страна на хълма. Предполагам в споменатите хиляди години пр. Хр., общо взето така са изглеждали жилищата. 

 

Още малко общи изгледи. 

 

 

 

А това е от известните панорамни изгледи, които общо взето слезнах само да снимам за една секунда от колата. В силния вятър хич не ми беше до търсене на перфектна точка, композиция и т.н.

 

Относно хапването - попаднахме на чудесно ресторантче, точно на централния площад в стария град на Матера, до туристическото бюро. Въобще, по всички правила на изкуството този ресторант трябваше да е супер надценен туристически капан, но въобще не останахме с такова усещане. Още от входа ни предложиха да донесат проста паста с домати за да не чака бебето и ни спестиха опитите общо взето да се опитаме да поръчаме същото. Самия ресторант беше в пещера, както си му е реда. Всичко, което поръчахме - 3 броя паста, беше супер вкусно и нестандартно. 

 

Беше по стълбичките надолу ето тук:

 

https://www.tripadvisor.com/Restaurant_Review-g187772-d2686168-Reviews-19a_Buca_Winery-Matera_Province_of_Matera_Basilicata.html

 

За цените не мога да коментирам дали са високи, но за тримата обяд с паста, вода и хляб (които носят по дефиниция) беше около 30 и нещо евро. С оглед на обстоятелствата останахме много доволни. 

 

Прибрахме се следобеда в Бари и лошото време общо взето си го изкарахме вкъщи. 

 

[Георги]

На следващия ден времето беше с една идея по-благосклонно, но в никакъв случай не бих казал хубаво! Все пак следобед се разчисти малко и видяхме, че и в Италия небето е синьо!

 

Започнахме сутринта с Полиняно а Маре и Монополи. Нарочно не ги разделям един по един, честно казано за краткото време, което прекарахме в двата, общо взето не намерихме разлики в атмосферата и излъчването им. Полиняно а Маре сякаш е с една идея по-туристически град и по-популярен. Срещнахме сериозни групи от италианци, а беше неделя, което както и вие бяхте казали е доста мъртъв период в Италия по принцип. 

 

 

 

 

И двата града, както и Бари и дискутирания малко по-късно Локоротондо имат класически чаровни стари градове, с тесни улички, тераски с цветя над главата ти, а над доста от тях висят чаршафите, бельото и цялото пране на живущите. 

 

 

 

 

 

 

В този ден бяхме планирали да обядваме сандвичите с печен октопод, ревностно препоръчвани от сестра ми, връзка към които е пуснала Тони по-горе. Още влизайки в градчето Torre Canne полазиха малко хладни тръпки по гърба ми. Градчето изглеждаше сякаш изоставено, кьорав човек нямаше по улиците. Последната ми надежда беше, че мястото с октоподите да е толкова популярно, че като отидем там ще видим живот, дълги опашки и прясно изпечени октоподи. Уви, неделната реалност надви информацията предоставена от гугъл - ресторантчето не работеше. 

 

Тези с децата знаят какво означава планирания обяд да се изпусне. Панически тръгнахме да се връщаме обратно към Монополи като най-голям град в близост, в който може да има нещо работещо в неделя. Оказахме се наполовина прави. Монополи също изглеждаше призрачно изоставено, но имаше доста работещи тратории. И сякаш всичките хора, които би очаквал да видиш по улиците се бяха натъпкали в тях! Положението беше отчайващо, сигурно в 10 заведения влезнах, всичките бяха пълни до козирката, а в някои още приближавайки се към входната врата персонала ми посочваше дори да не се опитвам!  В крайна сметка намерихме едно отворено кафе, където седнахме на спокойствие, хапнахме прилични панини-та, по 2 топки джелато и кризата беше елиминирана. 

 

Разписвам се малко повече тук, относно кулинарните неволи, защото си мисля, че е нещо, с което всеки пътуващ в региона, в неделя, е силно вероятно да се сблъска. Ефектът е подсилен от специфичното обедно работно време, например от 1 до 3, което предполага общо взето 2 серии на всяка маса и доста ограничен капацитет на цялото заведение. Че може и една серия да е като съм чувал легендарните способности на италианците да засядат да се хранят. 

 

Както казах, все пак успяхме да затапим в кафето и се запътихме към Локоротондо. Градчето според мен не заслужава индивидуално посещение, но се вписва добре в ансамбъла от околни градчета. Най-характерното е кръговидната форма на стария град, който се е чучнал на върха на един хълм, от там идва и името на града. Отново същите тесни живописни улички и малко панорамни гледки. 

 

 

 

 

 

 

Беше вече около 4 следобед и се запътихме към последната и най-ключова точка от плана ни - Алберобело. 

 

Тук основно прекарахме времето до залез в района с трулите. Кръгли каменни къщи, с конусовидни покриви. Доста са живописни. 

 

 

 

 

 

 

Комплексът с трулите е обект на Юнеско, но доста от тях са се предали на туризма в някакъв вид. Почти всяка къщичка по основните улични артерии е превърната в сувенирен магазин. Ако не друго, то поне можеш по този начин да ги поразгледаш и от вътре, доста от тях предлагаха и панорамни тераси, от които да снимаш покривите срещу заплащане, не се възползвахме. 

 

Една от трулите беше превърната в много приятна сладкарница, купихме си десерт за след вечеря - бонбони с кокос и суфлета, бяха супер и двете. Препоръчвам и мисля, че цените бяха разумни с оглед на качеството - две шоколадови суфлета и 4 бонбони бяха 6 евро. 

 

За тези от вас с бебета и малки деца, в подножието на комплекса с трули в Алберобело има доста широк площад, където да пуснете съществата ви да пощъкат, да се поуморят и да подгонят топките на другите деца, така че да им съкратите разходката и с рев да ги вкарате в колата. Като цяло широките, равни, пешеходни площади бяха наистина кът в скромната ни тридневна обиколка. 

 

Слънцето тръгна да се скрива, а ние тръгнахме да се прибираме. Най-бързият път минаваше през Путиняно, където ни посрещнаха много полицаи на входа на града. Спираха всяка кола, обясняваха нещо и после пускаха. Те естествено хич не говореха английски, ние хич италиански и комуникацията ни беше интересна. Аз казвах само Бари и давах сигнал с ръката, че искам да ходя към Бари, те ми говореха на италиански и се ориентирах криво-ляво по жестовете на ръцете им на кое следващо кръгово, къде да завия, естествено абсолютно погрешно. 

 

След като се прибрахме след доста сериозна заобиколка, веднага разузнах какво е имало в Путиняно. Оказа се един от най-големите карнавали в Италия, а най-важното събитие - парад с хартиени и надуваеми фигури е бил точно тази вечер: http://www.carnevalediputignano.it/

 

 

 

Гледайки снимките от там си мисля, че може би щеше да ни бъде интересно, за детето не съм особено сигурен, че има известен процент социопатия. Но все пак поуката тук, е че винаги трябва да се прави сериозно проучване какви събития има в региона, в които отидете - не знаете какво може да имате късмет да видите, или в нашия случай да изпуснете. Абсолютно нищо не ни пречеше да се базираме тук или близо до тук и да направим парада най-ключовото събитие от уикенда ни, но уви. 

 

Това беше от втория ни ден. В следващия пост ще пиша малко за Бари. 

 

[Георги]

Дойде време и за Бари, градът в който бяхме отседнали и с който започна и свърши уикенда. Всъщност не знам какво по-различно да ви кажа. Старият град на Бари според мен не отстъпва на доста по-популярните Монополи и Полиняно а Маре. Точно по същия начин може да се загубиш, докато се чудиш на следващото разклонение наляво или надясно.

 

Всъщност, искам да похваля градското им планиране преди толкова много години, защото почти нямаше задънени улички, накъдето и да свиеш знаеш, че рано или късно ще има друго разклонение и най-вероятно няма да повториш уличка нито веднъж. Съвсем не беше такъв случая във Венеция, където се опитвах преди години да си намеря хостела с един клет GPS и падна голямо псуване...

 

В допълнение към останалите градчета, Бари притежава и големи булеварди, с магазини на големите марки и въобще цялата градска инфраструктура, която ти е необходима. Пътят от апартамента ни минаваше първо през тези модерни широки улици, чат-пат пешеходни и прекъсвани с паркове, палми и пейки и после стария град, който както отбелязах също не му липсва чар. 

 

А, когато градът е по-голям можеш да се натъкнеш и на разни случайни събития. Като например фестивал на шоколада:

 

 

 

А, когато времето е слънчево дори февруари може да ти се стори като август. 

 

 

 

 

 

Иначе както казах, вече станалите типични сгради с пълзящи плетове, саксии с цветя и пране по тераските. 

 

 

 

Още от началото на разказа ми се стискам да ви разкажа за една пицерия и чак сега и дойде мястото. Става въпрос за ето това място: https://www.tripadvisor.com/Restaurant_Review-g187874-d2195245-Reviews-Pizzeria_da_Donato-Bari_Province_of_Bari_Puglia.html

 

Не мога да си представя по-италианска пицария от тази. Отваря в 8 вечерта и моментално има тълпа, повечето хора не са за да сядат по масите, а за да си вземат за вкъщи. Използвам малко снимки от ревютата в трип адвайзър, за да визуализирам какво се случва:

 

 

Поръчваш на касата, дават ти бележка, която се закача на опашка и пицата започва да се прави и пече пред теб. Истински машини са тези зад тезгяха, личи си че цял живот са го правили. Нито една милимундичка не остава не остава неизползвана.

 

 

 

Сядането вътре не беше за нас, апартаментчето ни беше супер близо и много по-удобно ни беше с бебето да се храним вкъщи. 

 

Много леко е извън идеалния център, но силно препоръчвам.  Опашката и чакането може да са големи, но може да се забавлявате, докато гледате как хвърчи тесто, съставки, как се мята и излиза пицата от пещта. Втория ден ми казаха, че ще отнеме 20 минути, отне по-скоро 50 и чак в последните 10 беше почнало да ми омръзва. Не съм експерт по приготвяне на италиански пици, но точно така си представям истинското пицово приключение - да се блъскаш с една камара италианци да си чакаш пицата, която се приготвя пред теб от някакви хора, които не съм сигурен дали не са полуроботи. 

 

Като за заключение ще кажа, че Пулия ми се струва перфектна дестинация за уикенд с малко дете. Областта позволява доста непретенциозно планиране и дори да се наложи да изпуснете нещо, не съжалявате особено. Красотата тук е в излъчването, храната, джелатото ако щете. А те не са атракции, които трябва да се планират и може да се намерят почти навсякъде...стига да не сте тръгнали да търсите сандвич с октопод в неделя и празно място в тратория по обяд, де  Но при лошо време навън съвсем спокойно може да се приберете вкъщи, да вземете супер вкусна пица приготвена на място и от хора, които правят това от 40 години, бутилка вино от съседния магазин и да се получи прекрасна вечер. 

 

Цените бих казал, че са софийски. В гореспоменатата пицерия почваха от 5 евро, а масовите бяха по 6-7 евро. Горе долу и в София са по толкова, а разликата в качеството и вкуса е космическа. В комбинация с евтините билети на Уиз си се получава съвсем бюджетен уикенд за всеки, който иска да се потопи в истинска италианска атмосфера. Посещавайки т.нар. италиански ресторанти в София за два дни е силно вероятно да излезе подобен разход и опитите за италианска автентичност да са по-скоро претенциозни, от колкото истински. 

 

Мисля, че Боян Димитров беше споменал, че английски не се говори особено. Горе-долу е така, макар че нямахме проблеми с общуването, особено в заведенията. Все пак да приключа с една забавна история. Бяхме се наредили да вземем нещо за хапване на бебето, точно преди да потеглим към летището, от една забутана пекарна близо до апартамента ни. Както споменах, той беше около 100-200м от идеалния център и тази буквално дупка е последното място, където очаквах някой да говори английски. Почнах да си жестикулирам и да пускам откъслечни думи като "паста" и да соча с пръст. Оказа се, че лелката от другата страна говори доста добър английски и се опита да ми обясни, че тази порцийка ще стигне за един човек само и не искам ли и нещо друго. Уверих я, че е ок и така. Зад мен италианците почнаха да си шушукат за чужденците, чух думата internazionale, а след като си тръгнахме чух как човекът зад мен, с типичния си италиански акцент каза на продавачката, че иска "уанъ бредъ". Ех тия италианци...