дневник Казахстан и Киргизстан през моите очи(ла)

[Eager_Traveler_Paul]

Очаква ви дъъълъг разказ за едно некъсо пътуване, изпълнен с впечатления, приключения, недоразумения и всевъзможни други епитетчета. И една изгубена шапка, мир на влакното ѝ. Сипете си по две от любимото питие, наместете четирибуквието на комфортна мебел и заповядайте да ви поразходя по моите стъпки из Централна Азия (и малко Европа).

 

Май е добре да започна от самото начало. Когато двама души се обичат… Неее, не чак толкова от начало. По времето, когато фъстъците и аз бяхме еквивалентни на ръст, помня как баба ми често ми четеше от едно оръфано старо издание на „Приказки на Съветските народи“, което прилежно беше обшила, за да не се разпада в ръцете, когато го хване човек. Винаги седях с отворена уста от удивление, гледайки картинките, опитвайки се да си представя какво е да живее човек в степта с коне, мечки и други чудати твари. В гимназията любимият ми урок по история беше за Чингис хан и от тогава насам все ме влече да чета интересни истории за степните номади. Колкото и странновато да ви прозвучи, колкото и невъзможно да ми е да намеря подходящо средство за изказване, винаги съм усещал едно магнетично придърпване, една необяснима връзка с тия земи. Възхищавах им се от разстояние дълго време и благодарение на новите маршрути на Wizz от Будапеща до Астана, ми се отдаде и възможността наистина физически (без да е нужно астрално да се проектирам или да звъня на военните да питам за наем на реактивен самолет) да ги посетя.

 

Ден 1 (16.02) – Гордо нарамил перфектно подредената раница се качвам на самолета в 21:00 ч, който, по типично български маниер, излита с 40 минутки закъснение. Полетът от София до Будапеща (на Wizz Air) минава неусетно и след 1.20 ч сме вече на летище Ferenc Liszt. Излизам, хващам си рейсчето за 800 форинта и пристигам на метростанция Астория, в близост до която съм си резервирал хостел. Хората на рецепцията са много учтиви, отговарят спокойно на залповете ми от въпроси и отивам да положа тиква в легълцето.

Край на първа част. Тън тън тъъъъън.

Шегувам се, не си покривайте главите с пепел. Край на първи ден.

 

Ден 2 (17.02) – По план приятелка на сестра ми трябва да ме разведе из Будапеща. Да, ама не. Въпросната дама, като себеуважаваща се бизнес персона, няма време за някакъв си дребен, непознат турист като мене и ми заявява, че има възможност да се видим в 18:00 за час-час и половина, че след това имала да се среща с колеги. Аз любезно отклонявам безкрайната отзивчивост на дамата и, на свой ред, като себеуважаващ се пътешественик-ветеран, поемам по бохемските улици на града полусам, във ведрата компания на госпо‘ица Раницата и господин Фотоапарата. Тук не съм бил от над 10 години и честно казано почти нищо не помня и всичко се е променило. Ентусиазиран съм. Междувпрочем, в хостела бяха оставили мобилни телефони с неограничен трафик на интернета за ползване по всяко време, докато си гост там. За първи път ми се случва да попадам на подобен лукс в нискотарифно учреждение за сън. Чувствам се приятно изненадан и поласкан. Та с неодушевената менажерия кръстосваме смело града пешачката, че иначе защо съм дошъл въобще. Естествено си оставям няколко неща неразгледани, че на връщане пак имам един ден престой.

Ден 3 (18.02) – Ставане преди петлите в 5:00, за да се добера до летището. Ранен полет Будапеща – Астана. Ранен за Будапеща, пристигане по тъмно в Астана. Продължителността на полета е 5.30 ч, а часовата разлика в Казахстан е 4 часа пред България. Гледах как слагат специален слой върху самолета против замръзване, за първи път виждам и ми беше много интересно. Тук е време да отбележа как в нито едно обменно бюро на територията на Столичния град София, не се намираха в наличност нито казахстанско тенге (KZT), нито киргизстански сом (KGS), поради което обстоятелство бях принуден да обменя на летището тенгета срещу щатски долари. Курсът не беше кой знае колко по-нисък от нормалното. Първо изживяване в градския транспорт в Казахстан. Качвам се в рейса, той е почти чисто нов, вътре има отопление. Отпред седи кондукторката, на вид около 20-годишна. Предлагам да ѝ платя, тя ми прави знак да сядам и да не се безпокоя. Смее се и си говорят с шофьора, като от време на време танцува на място. Питам кога ще дойде моята спирка. Тя пак ми прави същия знак с ръка. По-късно научавам, че понякога в Казахстан се плаща като се качиш в рейса, понякога когато слизаш. В зависимост от разположението на Юпитер, съдържанието на стомаха на проверяващия и вчерашния епизод на Али Макбийл. Пътуваме около 15-тина минутки и аз от чисто нетърпение трескаво питам съседния до мен человечик кога, аджеба, идва моята спирка. Той с голямо желание вади телефона, като междувременно се извинява и казва, че си е от Астана, ама не знае спирките наизуст. Гледа, дърпа кондукторката, обсъждат нещо и пак сяда, като ми се усмихва. Е, най-после ми съобщават, че идва моята спирка и слизам победоносно от авобуса. Температурата отвън е минус тридесет (-30С), с лек, приятен ветрец, колкото да ти отвее перуката. Започвам да търся улицата, на която се намира хостела за вечерта. Питам първия срещнат млад човечец за упътване. Той отговаря, че не е местен, но с удоволствие ще ми помогне да намеря мястото и идва с мен да търсим. Първоначално бях подозрителен и леко неспокоен, все пак вечерно време на -30С. Но се оказва, че в тази част на света хората просто по принцип са брутално гостоприемни и мили. Временният ми спътник е пилот по професия и в момента почива за няколко дена в града. В края на краищата с човека заедно търсихме час и половина, докато най-накрая не намерихме хостела – врата без табели или каквато и да е маркировка. Отпред има бутони за въвеждане на код. Влязохме в съседен хотел да питаме дали знаят нещо за тоя код. Една много симпатична русокоса дама ни съобщи комбинацията. Влизаме и гледаме нормална жилищна сграда. За хостела се качихме до четвъртия етаж, като се минаваше през една тераса и се стигна до апартамент, пълен с около 10-15 души. Спътникът ми заяви, че не може със здрав разум да ме остави да пренощувам на такова място и пожела да открием друг хостел. Падна му батерията на телефона заради GPSа и студа. Потърсихме убежище в един мол на около десетина минути пеша и с помощта на моето зарядно (неговото го беше оставил вкъщи) от един контакт в мола му заредихме телефона. Открихме адекватно място, като той ме изпрати до вратата, за да се увери, че всичко е наред!

Тука снимките са с телефоня, моля, не се сърдете:

 

Ден 4 (19.02) – Закуската от хостела ми струва 150 тенге или около 75 стотинки и се състои от домашно приготвена топла овесена каша, кисело млекце с манго, банан и кексче заедно с неограничено количество чай. Черпиха ме и сирене и не пожелаха да приемат парите ми за него.

 

С пилота се срещаме след закуска да ме развежда из града, независимо от хилядите ми уверения, че ми е помогнал премного вчера. Той го вижда като рядка възможност да си упражнява английския (извън работата), хем да помогне на турист в нужда и да се почувства като доблестен гражданин. Градът е много модерен, но е само на 20 години. Президентът им решава да премести столицата от Алмати (или Алма Ата, както е старото му име) в Астана. Може би се питате защо този държавен глава решава да премести всичко от добре развит град в незащитено от стихиите село в степта? Просто - Астана се намира в идеалния център на Средна Азия и казаците са го направили със символично значение. Първата сграда в новопостроената столица е кулата Байтерек, долу ще я видите в снимките. Викани са архитекти от близо и далеч, горе-долу няма една с друга еднакви сгради. Лично на мен ми остана едно впечатление на изключително изкуствен и пластмасов мегаполис. Почти нямаше хора по улиците, всичко там е свързано с бизнес или политика. Тая шатрестата постройка се казва Хан Шатър и реално е най-голямата шатра в света. В свободното си време, когато не е фотомодел, шатрата е и функциониращ мол, като на последния етаж даже си имат изкуствен плаж   

Ден 5 (20.02) - Отново се събуждам преди който и да е петел дори да си е помислил да помръдва крилце или човчица. Потеглям към летището, но О! неволя! Градският транспорт не функционира преди 6:45, така че се налага да си хвана едно от "незаконните таксита", т.е. просто човек, който обикаля с немаркиран автомобил и вози хората. Все едно напълно нормално такси, просто няма табелка такси и (предполагам) не се облага с данъци, хехе  Беше изключително интересно, защото таксиджията беше казахстанец до мозъка на костите си, ама от тия, чийто еквивалент може би би бил Бай Кръстю от Перник - човек на народа, простоват, но сърцат. Нека отбележа, че знам английски почти като местен, а руският ми е на средно ниво, главно от интерес съм го учил и понякога граматически звуча като гибон. Та, шафиорчето не знаеше нито руски добре, камо ли английски. Жена му, седяща на задната седалка, успя да осъществи крехък баланс помежду ни с по-приличните си познания. Бяха млади, засмяни и в 6:25 сутринта възнамерявам, че се забавлявахме на едно достойно ниво.  Снимал съм спирката на рейсовете как изглежда: 
Вътре имаше wifi и климатик. А отвън имаше QR кодове да си снимаш и да четеш безплатно книги - както казашки, така и международна класика. Много ми допадна.


Полетът   Астана - Алмати е дълъг час и половина. Пътувах с Air Astana и да ви кажа, на прага са да ми станат новия любим превозвач. Много мили стюардеси, ама искрено мили. В началото и в края на полета екипажа минаваше да раздава бонбончета за смучене (от тия плодовите). Самолетът беше относително нов, с много удобни седалки и телевизионни екрани и музика вградени отпред. Като цяло супер си изкарах. Жалко, че беше кратък полет. Малко снимки от самолета, пак правени с телефончето:

Кацаме в Алмати без закъснение. Имам една приятелка на име Айъм, тя е казачка и планът беше да ме посрещне. Е да, ама на летището ни вест, ни кост, ни Айъм. Интернет няма, ако не притежаваш Казахстански номер. В такива моменти най-добре е човек да се запъти направо към акомодацията си. Така и направих - попитах на информация кой рейс да хвана до центъра. От летището до центъра е около час и нещо пътуване с автобусчето. Хубаво хванах правилния рейс, ама пропуснах спирката и се наложи после да пътувам още 40 минути наобратно :D  Пристигнах в хостела по обяд и най-накрая имах интернет, за да комуникирам с местната свръзка. Оказа се, че тя е в университета и може чака вечерта да се срещнем. Мотах се няколко часа, бях се поотчаял от ситуацията. За вечеря уговорихме в кой ресторант да се засечем. Аз, естествено, отидох 20 минути по-рано като кавален. Историята накратко - дамата закъснява с 50 минути и аз се чудя какво става. Моля сервитьора да ми даде интернет да ѝ пиша. Накрая се оказа, че тя е чакала в най-далечния ъгъл на заведението. А аз бях седнал стратегически точно до входната врата. Та се намерихме накрая, смяхме се и се разходихме. Недоразуменията са толкова често около мен, че съм си ги включил в CV-то.

Ден 6 (21.02) - по план Айъм трябваше да ми пише, за да отидем да се катерим в съседните планини. Знаете накъде отива натам разказа, нали? Мда, та този ден пак се наложи сам да се разкарвам насам-натам. Разгледах добре града. Имаше малко дъх на комунизъм, но не по натраплив начин. Ходих и до посолството на Киргизстан, за да си подам документите за виза, но не работеха. Но, за Бога, кой нормален човек не работи в сряда?!? Този ден съвсем ми бяха потънали гемиите и не успях да оценя напълно град Алмати. Колкото и да се борим срещу това, настроението неизменно влияе върху преживяванията и оценките ни по време на пътуване.

 

Има да ви разказвам за още 10 дни, но ще го направя утре, че малко ми втръсна от писане, а не искам да компрометирам качеството на материала само и само да го напиша днес.

To be continued

 

[Дани Магелани]

Чудесно начало! Надявам се и на добър финал! И много емоции между тях. 

Но защо през зимата?

[Eager_Traveler_Paul]

преди 2 часа, Дани Магелани каза:

Но защо през зимата?

 

Тогава успях да намеря евтини билети. А и много обичам снега и зимата. Предпочитам да препускам в преспите, отколкото да се моря на жега

 

[Алекс]

много хубав разказ. 

[Eager_Traveler_Paul]

И така, дългоочакваното продължение на разказа. Простете ми, че ви държа в напрежение толкова дълго, ама е бая за писане и най-после го приключих.

 

Ден 7 (22.02) – Потеглям отново от хостела до Киргизстанското посолство. Пеша отнема около 50 минути, разглеждам тихия град и съм потънал в мисли. Купувам си от мини баничарница самса с сыром – нещо като триъгълна баничка, отгоре поръсена със сусам, а вътре пълнеж от кашкавал. Други опции са с пилешко месо или с кайма. Кашкавалената толкова ми хареса, че следващите дни ядох пак. Опитах и с пилешко, нищо особено поне по мой вкус.

В посолството ме пращат в мазето, където са учредили машината за издаване на визи. Претъпкано е повече от родните общини. Бабушки, чичковци подмятат документи, бутат се и се чудят на кое гише какво се подава.

„Ааа, господин консул, аз не съм разбрала, че трябва да заплатя още еди-колко-си тенгета; аааах, точно този документ остана вкъщи; не може ли да не го правя някак си; Сталин казваше иначе….“       Шегувам се за последното. Другите бяха горе-долу така.

Смея се, защото до мен има сърби и всичко им разбирам. И те се вайкат около документация, понякога украсявайки битовия разговор с цветущи епитети, типично по српски.

Галантно изчаках да дойде моят ред. Подадох отзивчиво паспорта и сумата от 100 USD, която е за бърза виза. Честно казано се бях притеснил, защото по план трябваше още на 19.02 да съм подал документи, за да могат за 3 дена да са ми изготвили визата. Подавам аз документите, усмихвам се плахо. Срещу мен стои засиял от щастие лъчезарен човечец на средна възраст. Зад него щъка детенце, на около 2-3 годинки. Много е щастлив, че съм решил да посетя тяхната скромна страна. А снимка не нося ли? Не знам, че трябва. Да се върна следобед в 15:00 с една снимка и визата ще е готова. Първоначално не мога да го повярвам. Седя като ударен с мокър парцал. Два дена ненужна фрустрация и тревога, а накрая всичко си идва на мястото. Алелуя! Благодаря на Господ и на консулството. Вече в приповдигнато настроение продължавам с плана за деня, който, естествено, съм съставил преди да заспя миналата вечер, като един истински колос на странстването.

Отивам първо да се снимам, за да отметна тази задача. Фото студиото е в съседен мол. Отивам там в 9:30, а студиото отваря в 10:00. Разхождам се малко и се връщам в 10:30, но няма никого. Така са нещата в Казахстан. Няма нужда да се бърза, няма нужда да има нерви. Няма нужда и да си отварят магазините в точно определен час. Когато – тогава, господин турист. Е да бе, ама аз исках да отида на планина. Повъртях се пред студиото 5-10 минути и като че ли от никъде се материализира шотографът, пиейки кафе: „За мен ли чакате? Моля, заповядайте“.

След снимането отидох до близката спирка на автобуса, който да ме закара до планината. Питам една дама кой номер ми е нужен – няма представа. Питам възрастен човек – „Абе май беше 11, ама може и 200, май и 23 ти върши работа. По-добре питай и някой друг“. Най-накрая питам една бабушка на спирката, по руски, естествено. Тя веднага започва да ми се радва. Пита ме откъде съм, ехееей, чак от България. Братушки, братушки. Накъде отивам. В Китай ще ходя ли? По-добре да не ходя ме съветва и ми прави знак с палец през гърлото, казва, че не били добри люде. Смеем се. Пита дали някой вече ме е пребил, защото съм турист. Смеем се. Показва ми рейса и след това зарича на две момичета със сноуборди да ми правят компания и да ми покажат къде да сляза. Последни думи за сбогом.

Автобусът спира точно на входа на планинския курорт Шимбулак. В близост е и най-високата ледена пързалка в света – Медеу. Дошъл съм да катеря върхове, а не да се пързалям. Отивам до гишето за билети, за да си купя пас за лифта. „Здравейте, добър ден, привет, да. Искам да стигна от тук до върха. Възможно най-далеч нагоре, да. Само 2000 тенге? Не е ли 3500? Да не се безпокоя? Добре.“ Има малък проблем. В планината има дебела мъгла. Казвам си, че по-нагоре ще е по-добре. Греша. Качвам се на лифта и стигам до половината. За да продължа трябва да хвана още 3 лифта, но виждам, че жената ме е прецакала и ми е дала паса само до средата, след като изрично ѝ казах, че искам да се кача до върха. Даже с ръчички показах връхче. Колко струват следващите 3 лифта – 3500 тенге (или грубо 18 лв). Ама малко им бях ядосан за прецаквацията, а имаше и гъста мъгла. Пожелах им да си ги правят на салата тия 3 лифта и навъсено слязох обратно до долу. Обективно погледнато след като разговарях със съквартирантите от хостела бях уведомен, че не съм изпуснал кой знае колко. 
Взех си визата от човекоподобното слънце или слънцеподобния човек. Отново с усмивки, стискане на ръце, добри пожелания. Страхотни са тия хора, ей!

Привечер се прибирам в хостела. Пристигнал е нов съквартирант от Щатите. Заговаряме се. Оказва се, че е учител по английски в един град в Китай. С останалите хора в хостела се завихря жива дискусия относно традиционната напитка къмъз – ферментирало мляко от камила. Решаваме на всяка цена да си намерим и да опитаме. Разхождаме се до Зеления базаар – типичен азиатски голям пазар, където хората са си изкарали стоките и се надвикват, за да привличат клиенти. За първи път ми беше да видя точно такъв пазар на живо, иначе имах идея какво представлява. Старовремско и шумно. Но цветно. Закупих си ръчно изстискан сок от манго, който беше много освежаващ. Не знам защо реших точно от манго, при положение, че не е типично точно за тази част на Азия.

След около 10 минути лутане около сергиите намираме една бабушка, която продава млечни продукти. У вас есть къмъз? Да. Отлично. Дава ми да опитам в една малка чашка. Има вкус на нещо средно между айрян и нещо леко алкохолно, след това с лек горчив привкус. Продава 500мл за 300 тенге. Дава ни също да опитаме и сушено сирене с благозвучно трибуквено име – започва с К и завършва на Р. Смея се. Тя не знае защо се смея. Много е солено, иначе си има вкус на обикновено сирене. Било така по стара традиция, пресолявали го, за да издържа през студената зима и да не се разваля. Взимам си малко и от двете и се връщам да се наспя.

 

Ден 8 (23.03) – Сабале рано, рано хващам такси, за да се добера до автогарата. Там си купувам билетче за маршрутката до Бишкек. Попринцип ми направи впечатление, че има много стари маршрутки (мислете си тип ГАЗ), но и страшно нови, поддържани такива. Горе-долу е въпрос на чиста случайност в каква ще се падне човек. Возих се и в по-добрите и в по-лошите, аз го възприемам просто като средство, което ще ме транспортира от А до Б, гледам да не задълбавам прекалено много. Чакаме да се запълнят всички места и потегляме. Пътят е около 4-5 часа. Ако ме питате какъв е бил пейзажът, с неохота ще отклоня въпроса ви, защото беше паднала толкова гъста мъгла, че трябваше да се движим като костенурки през по-голямата част от пътя. По някое време съм задремал. Спираме малко преди границата, като учтиво ни молят да вземем принадлежностите си и да се насочим пеша към пункта за паспортен контрол. Бях чел статии за тази граница и бях с предварителна нагласа, че ще има обърквания и безпорядък. Всъщност граничният пункт е направен напълно културно, има си специална отделна кабинка за хора с чуждестранни паспорти и излизането от Казахстан + влизането в Киргизстан не ми отне повече от 10 минути. Да, наистина имаше хора, които пренасят картофи. Да, наистина имаше нахални бабички, които да те смушкат и да искат да те предредят. Но в никакъв случай не е обстановката, която клетите изстрадали разглезени американци описват по блоговете си. Минава се относително бързо, ако не си отишъл на празник и има някакъв горе-долу обособен ред.

Интересното тук е как човек си намира маршрутката. Излизаш и има около четиридесет други маршрутки, подобни на твоята. Шофьорът е застанал близо до изхода от граничния пункт и събира пътниците един по един. Добре е да си запомните регистрационния номер на колата или да се сприятелите с някой от пътниците, за да се ориентирате. Направи ми страшно добро впечатление, че винаги се изчакват хората със спокойствие. Ако жената зад вас все още не се е качила и минаването ѝ през границата отнеме 30 минути, то всички леко и спокойно изчакват 30-те минути без да роптаят. Имам и случка, свързана с този техен маниер, за която ще прочетете по-надолу в разказа.

От границата си взех друга маршрутка, която да ме закара до ЦУМ (да, като нашия) в центъра и от там да си намеря хостела. Батерията на телефона ми беше на 13%, имах адреса на 2 хостела, случайно ако единият не става - да отседна във втория. Попитах едно момче дали 1вият е наблизо - май не. Питаме една възрастна дама  - определено не е близо. Нямам ли къде другаде да отседна? Имам. Давай да видим втория. Казва се "Хостел СССР" и съдейки по снимките вътре е със старинни мебели. Заедно с момчето хващаме рейсче. На седалките на рейсчето има плетени покривалчици. Представям си как бабушката на шофьора грижовно е изплела всяка една. Усмихвам се. Слизаме където трябва, намираме жилищната сграда, в която се намира хостела. Той е просто апартамент в блока. Качваме се до горе, звъним, чакаме, звъним, чакаме - никой. Момчето предлага да звънне на хостела - няма отговор. Отказваме се от този хостел и той ми помага да намерим друг. Отиваме до другия, всичко е наред. Намира се на централно място, цялата къща е хостел. Хората на рецепцията са млади, говорят английски. Мястото е много чисто и приятно. Имам wifi и пиша на Бегаим, приятелката ми от Бишкек. Тя предлага да дойде близо до хостела след час. 

Срещаме се с нея, много е щастлива да ме види отново. И аз също. Прегръщаме се и започваме разходката. Навсякъде в центъра на града е изпълнено с огромни тълпи хора. Питам я колко е популацията на града, а тя ми отговаря, че е около 2 милиона. Само че днес било ден на мъжа и е официален неработен празник. Смее се и ми честити деня на мъжа. Разхождаме се из града, тя ми показва забележителностите и ми разказва по малко за тях. Аз ѝ казвам неща за София. По едно време ми казва да изчакам пред една сграда, там живеела нейна приятелка. Спирам за 4-5 минутки. След това тя излиза отвътре с пликче. Поглеждам вътре и виждам шапка. "За теб е", ми казва с огромна усмивка. За деня на мъжа. Шапката им е част от националната носия и се казва, забележете, калпак! Направена от овча кожа, бяла на цвят, украсена с типичните за Централна Азия мотиви. С удивление отвръщам, че и ние имаме калпаци, ама изглеждат по-различно. Интересно ѝ е и разказвам.  Града като цяло има доста комунистическа атмосфера и лично на мен това много ми допадна. Роден съм '93 година, след промените, и не съм имал възможността много-много да видя какво е било по онова време в България. Е, в Бишкек са го запазили и човек лесно може да се пренесе като с капсула назад във времето. Като изключим този любопитен факт, самият град е мъничък и не много интересен. Може спокойно да бъде разгледан за по-малко от ден. По-приятно ми беше от Алмати, отчасти заради Бегаим, отчасти заради спокойствието. След вечеря си казваме до утре и взимам маршрутка за няколко спирки до хостела. 

 

 

Ден 9 (24.03) - Rise and shine сутринта по тъмно. Бегаим е запазила 2 места за нас за катерене до съседна панорамна гледка в планината. Хващам си такси, понеже адресът е специфичен. Караме, стигаме горе-долу където трябва и след това ни отнема 15 минути да питаме хората къде точно се намира мястото. Накрая го намираме с шофьора и му благодаря. Сградата на агенцията, с която ще ходим, е мъничка, точно зад двора на училище - казва се "Идем на пик!". Подходящо име, мисля си.  Влизам, собственикът ме посреща топло. Почти е време да тръгваме, но Бегаим я няма. Леко съм притеснен. Миналата вечер ми е казала номера си и ѝ се обаждаме - ще ѝ отнеме известно време да дойде. Няма проблем, казват висчки. Щастливи са да изчакат. В края на краищата всички чакаме дружно 20 минутки, докато дойде Бегаим. Разказвам им, че в Европа рядко би се случило такова великодушие. Ако рейсът трябва да замине в 6:00, то той рядко чака повече от 5 минути. Естествено генерализирам, но все пак. Докато пътувахме се запознах със съседите ни по място, беше им интересно, че съм довтасал чак от България.

 

Честно казано не знам колко време ни отне да се качим до Чункурчак (така се казва мястото), може би час - час и половина. Гледката отгоре беше наистина внушителна. Горе поседяхме известно време, поизчакахме светлината да стане подходяща за снимки, побъбрихме си. Моите нови другари споделиха хапването си с мен. Беше едно наистина удовлетворяващо начинание. Хората бяха млади и усмихнати, разпитваха ме за разнообразни теми, след това аз тях. Получи се наистина страхотно. Не знам как с думи да изразя гледката отгоре, така че прилагам снимки. Централен Тян Шан е едно вълшебно място... 

 

Ето ме и мен И една с мен и Бегаим

След като слязохме от Чунгурчак долу при бусчето имаше организирано скално катерене на едни близки урви. Реших и аз да се пробвам, беше страхотно преживяване. Обезопасен си само с едно въже и трябва да използваш краката и ръцете си, за да се катериш по скалата, като ги поставяш където има пукнатини или изпъкнала скала. Когато те удари адреналинът на високото чувството е велико. И, естествено, слизането с изтласкване по скалата като по филмите. 

 

Прибирам се изморен, но с незабравими моменти, запечатани в темпоралния лоб. Оказва се, че от ръководството на хостела са ме преместили в друга стая, с по-малко легла и по-тиха. Миналата вечер беше пристигнала една група спортисти някъде от арабските държави и не спряха цяла вечер да вдигат врява. Много благодаря и се проскам на леглото. Часът е 00:00, а трябва да ставам утре в 4:00. Ще разберете защо 

 

Ден 10 (25.02) - Ставам преди 4:00, недоспал и малко начумерен. Предишния ден се прибрах късно и не можах да намеря място, което да работи до късно, за да купя провизии за пътуването. Помните ли горе, че бях писал за шапката ми. Trespass, служила ми е вярно в неедно катерения. Е, до този ден. Почивай в текстилния рай, мой верни приятелю!
Бях си набавил голяма бутилка с вода, обаче. Хващам си такси да ме закара пак до "Идем на пик!". Този ден Бегаим не може да дойде с мен, защото има да върши къщна работа, а и ми казва, че много екскурзии са ѝ се събрали напоследък и се смее. Запазила ми е место за днешната експедиция. Поздравявам се пак с шефа, удряме си юмруците. Той ми обяснява, че днес експедицията ще се раздели на две групи - едната ще качва връх Комсомолец, 4204м н.м.р., а другата ще ходи до хижа Рацека - 3500 м н.м.р. Пита ме имам ли предишен опит в изкачването на върхове. Отговарям, че имам. Пита ме на каква височина съм се качвал най-много, отговарям "3000м в Кавказ". Той се чуди за момент, след това казва сам да преценя дали ще успея. Избирам да се кача до 3500м. В последствие осъзнавам, че съм взел правилното решение. Цената на тура е 800 сома (около 18лв), като е включен и наем на щеки в цената.

 

Тръгваме в 4:00, цял голям автобус, пълен с възторжени и ентусиазирани катерачи. Компания днес ще ни правят Казахстанците от "Алма трейлс", друга приятелска фирма, която се занимава с катераческа дейност. Вместо шапката си нахлупвам балаклавата на главата, слагам качулката и съм готов. Тръгваме в тъмного по пътеката. Върви човек с челник, след него двама без, зад тях още един с челник. Такава е дисциплината в тъмното. Ако някой спре му дават челника и така се продължава. Има темпо с планирани почивки. Всички се подкрепят, ако на някой му призлее се изчаква. 

За първи път правя сериозен преход с щеки и ми отне малко време да свикна. Гидовете ми даваха насоки, помагаха и по-опитните от групата. Нямах много време да снимам, имаше определено темпо, което да се спазва, а и преходът си беше физически изискващ, а аз бях с раницата и допълнително фотоапарата. Интересна част от трасето беше преминаването върху една замръзнала река. Върховете в тая планинска верига са респектиращи. Преживяването беше наистина незабравимо. Изкачването на последния километър беше изключително предизвикателно заради наклона и ледовете. Получих невероятна морална подкрепа от другарите ми катерачи и успях да стигна догоре навреме и без да съм умрял. Времето беше студено, а хората - топли. Пихме по едни чай в хижата, поотпочинахме и се запътихме обратно надолу.

 

Хората смятат, че слизането е по-лесната част. Това, всъщност, не е вярно. Особено зимата в планината. Трябваше много да се внимава, особено в първата отсечка заради бруталния наклон. Пребих се 5-6 пъти, ама няма как. Интересно беше на една малка хлъзгава пътечка. Поглеждаш надясно - до теб са високи скали, докъдето ти стига погледа. Поглеждаш надолу - тясна заледена пътечка. Поглеждаш наляво - половин километър урва надолу. Паднеш ли, приключваш курса. Там ми се разбумтя повечко сърчицето, но беше много яко.

Към 22:00 се прибираме грохнали. Вечерям и лягам.

 

На по чайче с колегите-планинари Здравейте от хижата на върха!

 

Ден 11 - (26.02) - Почти целият ден ще премине в пътуване до Каракол, град, разположен на източния бряг на езерото Исък Кул. Маршрутката хващам на автогарата. Билетчето струва 300 сома. Разбира се, както винаги, трябва да изчакаме да се напълни маршрутката, преди да можем да потеглим. Аз като чакам и огладнявам, така че си купих една самса с пилешко да подложа нещо в стомаха. Пътуваме дълго и имам възможността да видя селскостопанските раьони по път. Киргизстан си е бедна държава. Извън столицата си личи много. През цялото време се виждат планините Тян Шан, но в различните части те са безкрайно разнообразни. Напближаваме езерото. Виждат се пасящи кончета на фона на кристалната вода и зъберите. 

 

Пристигам в град Каракол и си оставям раницата в хостела. Питам дамата на рецепцията накъде да се насоча, за да разгледам забележителностите, докато все още имам час-два дневна светлина. Тя направо ми дава карта и ми казва кое си струва. Препоръчва ми и местен ресторант за вечеря.

 

Видях дървената православна църква, но тя беше затворена, за жалост. След това наминах да видя и джамията. Последната спирка трябваше да бъде ресторантът. Напът за него до мен спира кола - от нея излизат двама души, които бях видял пред джамията. И те са туристи в Каракол, родом са от Бишкек. Видели са, че не съм местен и предлагат да ме закарат до музея на Пржевалски. Аз много исках да отида там, а то в действителност се пада леко извън града и няма градски транспорт. Та се съгласявам на мига и изпадам в еуфория, че ще успея да отида и там. До музея е и гробът на Пржевалски. Тук той е погребан по собствено желание. Свързано с този велик откривател е и старото Съветско име на града - Пржевалск. Интересен факт е, че благодарение на Пржевалски и неговите пешеходни експедиции е била създадена подробна карта на Азия. 

 

Новите ми приятели знаят английски, учили са в Малайзия. Заговаряме се за професиите. Оказва се, че и те работят в областта на образованието като мен. Имат собствена фирма, която помага на гимназисти да си намерят университети в чужбина. Предстои им презентация в една гимназия и ме молят да отида с тях. Аз на свой ред предлагам да кажа няколко думи пред учениците, нали съм европеец. Харесва им идеята. Много ми се радват.   Презентацията трае двадесетина минутки и в края споделям как стоят нещата с образованието в Европа, България, както и малко за САЩ.  Накрая питам дали някой има въпроси и с почуда виждам, че няма вдигнати ръце. Странно, казвам си.  Пет минути по-късно, точно когато се приготвяме да си ходим, съм нападнат от рояк ученички. Искат да ме разпитат още, имат свои въпроси. Виждам пламъчета в очите им и с удоволствие отговарям. Успявам да им дам надежда и мотивация. Осъзнавам, че тази вечер навярно сме променили животите на част от тези деца. Щастлив съм. Кой би предположил, че нещо толкова случайно ще ми се случи в един малък град като Каракол. За какво отивам, пък какво върша в края на краищата. Ей, животът е изпълнен с приключения и почти случайности!  Двамата ми спътници са толкова доволни, че са ме срещнали, че ми предлагат да отида на гости за чай и даже да ме подслонят за вечерта. Внимателно отказвам, че все пак си имам хостел, а и съм пътувал целия ден.

 

 

 

Ден 12 - (27.02) - Всъщност посещението ми в Каракол беше с целта да достигна до каньона Сказка. Рано хващам маршрутката до Боконбаево, като специално съм помолил шофьора да ме остави на каньона. Докато чакаме шегувито ме пита дали имам нужда да ми намери госпожица за вечерта. Учтиво отказвам. След около час чувам от шофьорското място вик "СКАЗКА". Сега е времето да сляза. Той ми показва накъде да продължа и си продължава. Вървя и разглеждам около 20 минути, като започва да вали дъждец и постепенно се усилва. Червената кал в каньона се беше полепила по обувки, крачоли, навсякъде. Разгледах каквото разгледах - каньонът беше тих, по-голямата част от времето бях напълно сам. По пътя видях няколко кравички. В географски аспект мястото ми напомни за Аризона. 

 

Дойде време да си ходя и се насочих към шосето. 40-50 минути чакане не донесоха никакви резултати, не се срещаха никакви маршрутки. По едно време ми спря един мерцедес и от него излезе един човек. "Бишкек?" "Бишкек." След това последва кратък разговор, в който той искаше жив да ме одере и да платя 600 сома за половината път до Бишкек, като с маршрутката струва 300 целият път от Каракол до столицата. Твърдо заявявам, че повече от 300 няма да получи. След 1-2 минутки пазарене се съгласява и се качвам в колата. Изключително много мразя да се пазаря, ама понякога се налага. В колата бяха жената на шофьора и негов приятел. Не сме разговаряли много-много.

На път към столицата отново имах възможността да се насладя на разнообразния пейзаж, съставен от езерото и планините. Спряха ни полицаи два пъти. Първият път водачът на мерцедеса се ухили, взе си портфейла и цигарите и след минута се върна, още по-захилен до ушите. Проблемът беше, че през по-голямата част от пътуването хората си говореха на киргизски и не знаех какво казват. Не ме и интересуваше. Към мен като трябваше да се обръщат приказваха на руски. Та и двата пъти нашият човек подкупи полицая и след това нещо шегувито си подмятаха в колата. Оказва се, че в тези страни корупцията си присъства стабилно.

 

Вечерта отседнах пак в същия хостел в Бишкек.

 

 

Ден 13 - (28.02) - Бегаим специално беше станала в 6:00, за да дойде пред хостела в 8:00 и заедно да отидем до гарата и да се видим за последно. Беше много сладко, разходихме се спокойно из града и се озовахме на автогарата, където да си взема маршрутка наобратно за Алмати. Почакахме малко да се понапълни, говорихме си, погушкахме се и тя ме остави в маршрутката. Реално след като се разделих с Бегаим чакахме още час и половина, като накрая пътниците събрахме по 50 сома и символично откупихме последното свободно място, за да можем да тръгнем най-после. Искаше ми се да бях прекарал този час и половина с киргизската ми дружка, но уви.

 

От Бишкек до границата е около 30 минути. Отново ни стовариха пред граничния пункт. Преминах спокойно, граничарят малко ме закачи кога съм ходил до Щатите и как съм прекарал. Пита "Вие май искате да обиколите света, а?" В този миг се сещам за Матеев и с известна нотка на тъга отговарям "Нещо такова". Шофьорът на маршрутката ни взима един по един и си сядаме по местата. Караме около 15 минути и изведнъж спираме. Маршрутката се беше развалила. Шофьорът, чист руснак започва да се вайка. Звъни на един, втори, трети телефон. "Саша, помогуй, блять! Машина сломалась!" Саша така и не дойде да помогне. Човекът се принуди да спира случайни коли и да им плаща поотделно, за да ни закарат в Алмати. Така стана и с мен. Спря един господин и ме качи. На задната седалка трябваше да се сместя между две извънгабаритни местни дами. Така и не разбрах защо точно между двете трябваше да седя. Почувствах се като кашкавалче в двоен чийзбургер от евтина верига заведения за бързо хранене. Нека кажем, че следващите няколко часа не бяха от най-удобните в живота ми.

 

Ден 14 - (29.02) - От хостела хващам рейсче до летището. Там чакането ми бива оправдано и съм посрещнат от лъчезарния кабинен екипаж на Air Astana. Хапвам бонбонки и обяд в самолета, всичко част от билета. Прекарах 1.5ч слушайки рок легенди. Останах доволен. След това ми предстоеше още чакане и полета до Европа - на Wizz. Платих си 20лв за прост сандвич с шунка и кашкавал. Мъж съм, все пак! Като пътувам много огладнявам, а тоя полет е 5 часа, човече, а те постоянно минават с едни колички, миришещи на топли вкусотии. Нямаше как да не попадна в капиталистическия капан на унгарците. Ама и толкова е сладък тоя капан, едни стройни унгарки подават стоката и ти взимат парите с усмивка. Просто си задължен да им ги дадеш и ти с реципрочния маниер.

 

Ден 15 - (01.03) - Напускам хостела рано сутринта и разполагам с време до следобеда да се разходя из Будапеща. Навън вали снежец и сигурно съм изглеждал като пълен идиот по улиците тая сутрин, ама много обичам снега и се бях ухилил до ушите. Те хората си знаят, че ние от пътешественическата порода сме откачалки, така че едва ли им е направило кой знае какво впечатление.  Осъзнавам обаче, че не ми достигат 1000 форинта, за да си купя билет за автобуса, за да стигна следобеда до летището. Имах мини приключение да разпитвам на 56 места къде, аджеба, ще могат да ми обменят малко казахстанско тенге (от което, пък, имах в повече) за форинти. Абсолютно навсякъде ме отрязаха по-остро от времето, когато са рязали австрийските войници, питащи за цигари. Имаше обаче спасение, легендата за мистичното чейндж бюро, което приемало "екзотична валута". След час ходете успях да го намеря. Вместо да лети във въздуха, заобиколено от дъги и дракони, се оказа малко будковидно помещенийце. Взех си форинтите, хапнах и успях благополучно да се добера до летището, от което летях за България.

Късно вечерта вече бях на родна земя и изключително нетърпелив да се просна в леглото и да умра победоносно. Няма да изпадам в подробности относно плачевното състояние на павилионите за преглеждане на документацията на летище София. То е баснословно просто.

Баща ми ме чакаше, взехме такси до вкъщи и най-накрая си отдъхнах. Имах всяко намерение да се просна в леглото и да заспя, само че бях толкова въодушевен и превъзбуден от невероятните неща, които ми се бяха случили, от най-любезните хора на планетата и храната, приготвена с любов, от лицето на Бегаим, че чак към 4-5 сутринта съм могъл да припадна. 

 

И така, драги читателю, завърши моето приключение по тези кътчета на света. Още докато бях на място обещах на хората, че винаги, когато имам възможност, ще разказвам за тези страни и людете в тях, и ще убеждавам всеки да отиде и да види за себе си и със своите собствени очи. Да види девствена природа, сърцати обитатели и богата култура, история. Да види...

 

 

Моля ви, идете и вие и вижте, пък след това кажете и на други 

Питайте ме каквото ви скимне, ама най-добре на по няколко бири и на живо!

P.S.   Имам останали разни дребни стотинки от KGS и KZT, могат да послужат на някого за градски транспорт, дребни покупки, т.н. Ако някой има нужда да казва!

 

 

 

Редактирано 25 март, 2018 от Eager_Traveler_Paul

[Niceday]

Хубав разказ за чудесно зимно приключение  Разхили ме на доста места  

Има и добри хора, и не толкова - като навсякъде по света. Там, а и изобщо в по-бедните държави, добрите, сърдечните, отзивчивите са повече, така мисля  И тези планини, върхове... - харесвам снимките също.

[infectedmushroom]

Хареса ми разказа и снимките са много интересни. Никога не съм бил точно в тази част на света, а държавата там, която много искам да посетя е Узбекистан.  Точно тези места не са от най - посещаваните и няма много информация, особено актуална хубаво е че си разказа впечатленията ! 6+

[Красен]

Супер пътуване!

Аз планирам пътуване до Киргизстан през лятото. Ти като гледам си бил в Каракол (Пржевалск). Как е там? Ние мислим да направим трекинг до Алтън Арашан и минералните извори там.

Доколкото четох, всичко в Киргизстан било много евтино. А хората много гостоприемни и държат много чисто навсякъде.

Също да те питам за визата за Киргизстан, лесно ли се взима?

[Eager_Traveler_Paul]

преди 1 час, Красен каза:

Супер пътуване!

Аз планирам пътуване до Киргизстан през лятото. Ти като гледам си бил в Каракол (Пржевалск). Как е там? Ние мислим да направим трекинг до Алтън Арашан и минералните извори там.

Доколкото четох, всичко в Киргизстан било много евтино. А хората много гостоприемни и държат много чисто навсякъде.

Също да те питам за визата за Киргизстан, лесно ли се взима?

Пржевалск е малък град (село по нашите критерии), като цяло забележителностите се броят на пръстите на едната ръка. Ходи се обаче заради природата. Лично до Алтън Арашан нямах време да отида, иначе желание бол... Хубаво е там лятото, пейзажите с езерото само мога да си представя колко са главозамайващи. Можете да си наемете всякакво планинско оборудване и аз лично ви насърчавам даже с водач да се катерите нагоре. Идете до езерото Ала Кул, цъкни в интернет снимки. Има и бюст на Гагарин, издълбан в скалата, не помня по коя пътека беше обаче. Специално за природа това е мястото. Ако можете скочете и до Ала Арча, в близост до Бишкек, ако ще влизате в страната от столицата. Невероятни трекове стават там. Моите снимки не могат и мъничка част да покажат от това каква прелест беше, да седи човек и да се захласва с часове.

 

Местен специалитет за Каракол (а и вече в цялата страна) е лагман. Ръчно изработени спагети с телешко и лют сос. Божествени са направо. Обезателно ги опитайте там.

Като цени е по-евтино от България, има някои неща, които са близки до нашите като ценоразпис. Минералната вода, например, е 30-40ст. Също така те съветвам да се храните в заведения тип столова (които междувпрочем са страшно популярни по тези географски ширини) - автентично, евтино топло ядене на много разумни цени. И си купувайте компот навсякъде.

За визата бях споменал в един мой пост още преди да замина. В България няма консулство на Киргизстан, най-близкото такова е в Истанбул. Вариант ти е или да си пратиш паспорта по пощата (което аз лично не бих направил) или да отидеш физически до Турция. Ако ти е лесно постижимо - давай. Другият вариант е да ти извадят виза директно на летището в Бишкек - аз преминах по сухопътната граница, горе в разказа си прочел как става. С изчакване от 1 седмица цената е 50$, за по-експресната услуга (която аз ползвах) е 100$ и се изготвят документите в рамките на 3 дни.


Ако знаете руски (предполагам, че е така) няма да имате абсолютно никакви проблеми, където и да идете. Хората са страшно дружелюбни, уважават България и ще ви накарат да се чувствате по-уютно от вкъщи, гарантирам.

Редактирано 26 март, 2018 от Eager_Traveler_Paul

[Crazy Horse]

Добре разказваш Пол. Мисля, че си влюбен в Бегаим. Това е чудесно!

Няколко реакции по съдържанието. Қымыз или qımız на казахска латиница си е кумис - мляко от кобила, а не от камила. Ето виж тук - https://en.wikipedia.org/wiki/Kumis

 
Не бъркай свободните славянски селяни от Запорожието и Дон, наречени казаци с казахите от Казахстан.

 
Т.нар. празник на мъжа е 23 февруари - бившият ден на червената съветска армия, който сега се опитват да маскират под благовидни термини - празник на мъжа, бащата, защитника на отечеството и други врели-некипели. Аз лично при получаване на поздравления за този ден от даден човек, спирам да общувам с този човек и за всеки случай му блокирам и телефонния номер.

 
Уверен съм, че и казахите и киргизите са били много дружелюбни и гостоприемни с теб и много мило ги рекламираш, но силно се съмнявам колко богата история и култура имат номадски/чергарски народи, които до XX век са живели в юрти. 

В Казахстан може да ми се наложи да ида служебно, с платени разноски, искам да проуча архивите на ГУЛАГ и българите заточени там по-конкретно, но честно казано освен това аз лично не виждам какво повече мога да правя там, а още по-малко в Киргизстан. Твоят разказ отново ме убеди в това - дъх на комунизъм, връх Комсомолец, е не, большое спасибо!  

А, ти искрено ме изненада с това, че в България не си видял подобни неща. А, олющените панелки, паметникът на съветската армия и подобните му в градове като Варна, Альоша, Бузлуджа, Правец, Кремиковци? Това ако не е автентичен съветски нафталин, здраве му кажи! Аз лично винаги когато се връщам в България и видя някой от горепосочените обекти се сещам защо не ми трябват екскурзии на хиляди километри до Ленинск, Сталинск и Жоповск да видя нещо, от което ми се повдига там, където съм се родил. Но, не ме разбирай погрешно, напълно уважавам твоя избор, само ми стана тъжно, че там е точно толкова зле, колкото си го представях. 

[Красен]

Благодаря за подробното описание! Ще го имаме предвид за лятото, като дойде време.

Относно визата- аз понеже съм в Китай, ще проучим в Гуанджоу, в киргизкото консулство. Най-добре предварително да се подготвим с това, да не разчитаме за виза директно на летището. Иначе да- мислим да пристигнем в Бишкек, след това към Иссък Кул и Каракол, после трекинг към Алтън Арашан, поне 3 дни- като мислим да достигнем и тези места- Ала Кул и евентуално Джети Огуз, ще видим. За Ала Арча не знам дали ще ни остане време, после смятаме да ходим към Ош, и от Ош- през границата към Китай- Сидзян, град Кашгар, и оттам с влак да се приберем към нашия град в Китай.

Не съм ходил още в Киргизстан, но като гледам снимките, даже и както казваш от апарата да не може да се предаде цялата красота, пак е невероятно, а представям си как е на живо...

[Красен]

26 minutes ago, Crazy Horse said:

Добре разказваш Пол. Мисля, че си влюбен в Бегаим. Това е чудесно!

Няколко реакции по съдържанието. Қымыз или qımız на казахска латиница си е кумис - мляко от кобила, а не от камила. Ето виж тук - https://en.wikipedia.org/wiki/Kumis

 
Не бъркай свободните славянски селяни от Запорожието и Дон, наречени казаци с казахите от Казахстан.

 
Т.нар. празник на мъжа е 23 февруари - бившият ден на червената съветска армия, който сега се опитват да маскират под благовидни термини - празник на мъжа, бащата, защитника на отечеството и други врели-некипели. Аз лично при получаване на поздравления за този ден от даден човек, спирам да общувам с този човек и за всеки случай му блокирам и телефонния номер.

 
Уверен съм, че и казахите и киргизите са били много дружелюбни и гостоприемни с теб и много мило ги рекламираш, но силно се съмнявам колко богата история и култура имат номадски/чергарски народи, които до XX век са живели в юрти. 

В Казахстан може да ми се наложи да ида служебно, с платени разноски, искам да проуча архивите на ГУЛАГ и българите заточени там по-конкретно, но честно казано освен това аз лично не виждам какво повече мога да правя там, а още по-малко в Киргизстан. Твоят разказ отново ме убеди в това - дъх на комунизъм, връх Комсомолец, е не, большое спасибо!  

А, ти искрено ме изненада с това, че в България не си видял подобни неща. А, олющените панелки, паметникът на съветската армия и подобните му в градове като Варна, Альоша, Бузлуджа, Правец, Кремиковци? Това ако не е автентичен съветски нафталин, здраве му кажи! Аз лично винаги когато се връщам в България и видя някой от горепосочените обекти се сещам защо не ми трябват екскурзии на хиляди километри до Ленинск, Сталинск и Жоповск да видя нещо, от което ми се повдига там, където съм се родил. Но, не ме разбирай погрешно, напълно уважавам твоя избор, само ми стана тъжно, че там е точно толкова зле, колкото си го представях. 

Хората и политиката, и историята каквото там е било може да са всякакви, вкл и в Киргизстан.

Но според мен заради природата- невероятно красивите планини там, си заслужава да се отиде (даже чета и други пътешественици из техните блогове точно това казват- че на Киргизстан основната му забележителност са именно планините). Поне според моя вкус, аз като ходя някъде, преди всичко гледам природата на района. Примерно едно от местата, където наистина искам да отида, е Сибир. От политическа гледна точка погледнато- Сибир има лоша слава. Но аз не го гледам от политическа гледна точка, а от приключенска- аз искам да отида там заради природата, а тя е невероятно красива, да усетя самотата и тишината на безкрайната тайга, където на 100 км наоколо може да няма жив човек...Или пък Тибет- като кажа на някого, че съм ходил в Тибет и доста хора започват да ме питат дали не съм се увлякъл по будизма или нещо такова. И аз им обяснявам, че последното нещо заради което съм ходил в Тибет е будизма- просто там на първо място природата е невероятно красива- върховете, ледниците, безкрайните степи....Не знам, поне за мен това е 2000 пъти по-вълнуващо от пътуване в Ню Йорк, Токио, Лондон или някой друг подобен голям град. Но, всеки си има различен вкус.

А относно пътуването на Пол, да не забравяме, че освен невероятната природа на Киргизстан, там е и Бегаим...

Редактирано 26 март, 2018 от Красен
Сетих се да добавя още нещо

[stefanrusev]

Казахстан и Киргизстан имат споразумение за взаимно признаване на визите в пограничните области. Проверено преди година и половина. В уърдовския файл подробно са описани областите.

[Eager_Traveler_Paul]

преди 5 часа, Crazy Horse каза:

Добре разказваш Пол. Мисля, че си влюбен в Бегаим. Това е чудесно!

Няколко реакции по съдържанието. Қымыз или qımız на казахска латиница си е кумис - мляко от кобила, а не от камила. Ето виж тук - https://en.wikipedia.org/wiki/Kumis

 
Не бъркай свободните славянски селяни от Запорожието и Дон, наречени казаци с казахите от Казахстан.

 
Т.нар. празник на мъжа е 23 февруари - бившият ден на червената съветска армия, който сега се опитват да маскират под благовидни термини - празник на мъжа, бащата, защитника на отечеството и други врели-некипели. Аз лично при получаване на поздравления за този ден от даден човек, спирам да общувам с този човек и за всеки случай му блокирам и телефонния номер.

 
Уверен съм, че и казахите и киргизите са били много дружелюбни и гостоприемни с теб и много мило ги рекламираш, но силно се съмнявам колко богата история и култура имат номадски/чергарски народи, които до XX век са живели в юрти. 

В Казахстан може да ми се наложи да ида служебно, с платени разноски, искам да проуча архивите на ГУЛАГ и българите заточени там по-конкретно, но честно казано освен това аз лично не виждам какво повече мога да правя там, а още по-малко в Киргизстан. Твоят разказ отново ме убеди в това - дъх на комунизъм, връх Комсомолец, е не, большое спасибо!  

А, ти искрено ме изненада с това, че в България не си видял подобни неща. А, олющените панелки, паметникът на съветската армия и подобните му в градове като Варна, Альоша, Бузлуджа, Правец, Кремиковци? Това ако не е автентичен съветски нафталин, здраве му кажи! Аз лично винаги когато се връщам в България и видя някой от горепосочените обекти се сещам защо не ми трябват екскурзии на хиляди километри до Ленинск, Сталинск и Жоповск да видя нещо, от което ми се повдига там, където съм се родил. Но, не ме разбирай погрешно, напълно уважавам твоя избор, само ми стана тъжно, че там е точно толкова зле, колкото си го представях. 

 

Намеренията ми въобще не са били да засягам някого с разказа си. Той е такъв, заради моите собствени преживявания и всеки ще намери своя субективна гледна точка по въпроса. Искрено съжалявам, че се е наложило да преживяваш неприятни спомени от несветлото минало.

Чете се къмъз. Имах хора и от двете нации, които ме водиха и ме научиха да чета правилно. ы = Ъ на всички езици от тюркската езикова група. Къмъз. Няма нужда за поправки по лингвистичната част, благодаря. Страница, написана на английски в Wikipedia се различава драстично от живите хора на място. 

За казаците и казахстанците приемам забележката.

Ако се зачетеш за пътя на коприната ще мернеш градове като Ош, който се намира в днешен Киргизстан. Като историк би трябвало да знаеш, че това е важно трасе за развитието на културата и религиите по онова време, както и международните отношения и още какво ли не, ястия, занаяти, преселения, примеси, разнообразие. Пътят на коприната повлиява и Римската империя доста пряко, така че си има своите приноси и за Европа дори  Моля те, не омаловажавай цяла част от човешката история, поради негативни емоции, породени от изминало време на лишения. Знам, че не е било лесно. Сега вече е по-добре.

От Варна до Бишкек има такава огромна разлика във визията и в усещането за градовете, че направо ми се завива свят. Така аз го усетих. Тези, които се виждали комунизма едва ли ще се трогнете. 

Когато пътуваш някъде най-важна е нагласата. Щом не ти харесват тези държави още от сега, то никой навярно няма да може да те разубеди. Иди за природата, тя си е същата от хиляди години.  

Сгради всякакви, но естествените забележителности 

 си заслужават, ако си фен на планинарството. Финансово не са върха на сладоледа хората, но се развиват. Има неща, в които се справят много по-добре от България и такива, в които са назад. 

 

И да, противно на намеренията ми се влюбих до ушите.

P.S. явно в други части на Централна Азия се среща и версията на произнасяне като "Кумиз". Е, не и там, където аз бях и за където е темата. Прототипа на думата от старотюркски обаче си остава К'ъмъз.

Редактирано 26 март, 2018 от Eager_Traveler_Paul

[AlexandraKo]

Пол, много ти благодаря за приятния разказ!Изчетох го на един дъх, чете се леко и с усмивка.

Много ми беше интересно да прочета за тези непознати места, където сигурно никога няма да отида. Но пък, така попътувах приятно с теб!

преди 12 часа, Crazy Horse каза:

Добре разказваш Пол. Мисля, че си влюбен в Бегаим. Това е чудесно!
Няколко реакции по съдържанието.

Нека не сме толкова критични! Това е неговата емоция, неговото виждане.

Комунизъм, некомунизъм, има ли значение - важното е преживяването и хубавата нагласа, с която човек тръгва нанякъде.

Според мен, много е мило и това, че Пол е обещал на онези хора да разкаже за тях и наистина го прави.

[Алекс]

А пък ей тези влюбвания са най-сладките  Топлят ти душата цял живот, дори и след като вече си намерил човека, с който искаш да прекараш живота си и си създал семейство. Някой път ей така на по бира с приятели се сещаш " А пък едно време като ходих до Казахстан и Киргизстан..." и ти става хубаво на душата

Поздравления за приятния разказ.

[Дани Магелани]

Поздравления за смелостта и увлекателния пътепис!

Когато има интересни обекти за разглеждане, какво значение има миналото или настоящата политическа система?!

Разбира се, ако не ти е застрашен живота. А при теб заплахата е била от ... влюбване, което е прекрасно!

И аз не харесвам наглото заглеждане на местните мъже по туристките в мюсюлманските страни, както и ограничените права на жените им, казано най-меко, но това не ми пречи да пътувам до такива страни.

[Crazy Horse]

Пол, естествено, че се чете къмъз от местните и че ы = ъ в тюркските езици. Това ы  са им го наложили съветските лингвисти в езиците. Те затова казахите, както може би знаеш, минават скоро само на латиница. Аз ти писах кумис за друго, защото така са му викали на кобилското мляко прабългарите, за да ти напомня, че млякото е от кобила, не от камила, а не ми е била целта да ти правя лингвистични забележки. Просто мислех, че знаеш тази дума кумис заради прабългарите.

Колкото до пътя на коприната, аз знам какво е значението на Ош, който между другото традиционно е бил населен с узбеки или примерно Самарканд в Узбекистан, който между другото е населен основно с киргизи, но пак ти казвам, това не означава, че самите народи живеещи там са супер цивилизовани и с невероятна история, защото са били номадски народи. И коприната е произведена в Китай и минава транзит през тези земи. Затова винаги имай едно на ум когато един малък народ ти разказва колко са велики и невероятни, това ми е мисълта. То по тази логика и Македония има супер славна история, само дето няма много общо днешното население с древените македонци или римляни, нали?
Не си ме засегнал с нищо, просто ми потвърди нагласата, че няма какво да правя там. Аз си падам по-скоро по красиви градове, градчета и села из Европа и разни красиви и екзотични места като Австралия, Япония и т.н. Планините ми харесват ако са по-зелени. Скалистите планини в Канада и Алпите ме впечатлиха, но Средна Азия ми се струва доста чукаресто място. Под природа аз разбирам екзотичен остров с много палми и слънце. Възхитих се и на това, че не те е домързяло да се качиш толкова високо в планината. Аз вървя 2-3 часа и след това предпочитам да изям един сладолед и да се спускам вече. 

Но, всичко това няма значение. Това, което е важното е, че ти самият си се накефил и си останал с положителни впечатления и дори си се влюбил! Супер!

[Eager_Traveler_Paul]

преди 3 часа, Crazy Horse каза:

То по тази логика и Македония има супер славна история, само дето няма много общо днешното население с древените македонци или римляни, нали?

 

Недей, че ще те чуе някой маКеланец  

 

Редактирано 27 март, 2018 от Eager_Traveler_Paul

[Красен]

19 hours ago, Crazy Horse said:

 Планините ми харесват ако са по-зелени. Скалистите планини в Канада и Алпите ме впечатлиха, но Средна Азия ми се струва доста чукаресто място.

А какво ще кажеш за това:

или това?

[Crazy Horse]

Красене, това вече е красиво, но едва ли ще си извадя виза за да го видя.

 

Пол, истински ме развесели с тези макеланци. Немоj да се косиш, ако има такви овде, ке им зборуваме на матерински македонски jазик. Имаш една бира от мен или каквото там пиеш. Не знам дали ще мога да ти намеря кобилско мляко в София. 
А, иначе да знаеш от мен, за специално момиче си струва не до Бишкек, но и до Луната да идеш, затова поддържай ти този маршрут. Аз се бъзикам, ама ако знаеш къде съм се мотал заради моята жена. Чак до Ступино, Московска област стигнах. Вярно е, че не бих отишъл повече там, но е факт, че любовта иска жертви понякога.
Между другото, киргизите и туркмените винаги са ме развеселявали с имена. Преди време имаха президент с името Курманбек Бакиев. 

[Фил]

преди 2 часа, Crazy Horse каза:

 Преди време имаха президент с името Курманбек Бакиев. 

За сметка на това сегашният е с много тривиално име - Гурбангули Мяликгулевич Бердимухамедов 

[Crazy Horse]

преди 15 часа, Фичо каза:

За сметка на това сегашният е с много тривиално име - Гурбангули Мяликгулевич Бердимухамедов 

Фичо, този е на Туркменистан, предишният беше по-луд и с по-диво име дори - Сапармурат Ниязов. Цял паметник направи на книгата си Рухнама в центъра на Ашхабат. А, сегашният президент на Киргизстан е Сооронбай Жeeнбеков.

[Happy_Traveler]

Иии приятелче  @Crazy Horse  държиш се пак като кон с исторически капаци, я без такива коментари в темата на момчето.  

 

   Прекрасен разказ Пол, много ми хареса. И евала как зимно време пътуваш по такива места. Едно качество, което ще ти е в огромен плюс да опознаеш много места по света. Аз ще си изчакам лятото за Киргизстан, казахите вече ги посетих и обикнах миналото лято. И аз си имам една Бегаим, такава сладка и прекрасна като твоята, дано шефът й да й даде отпуска, че да обикаляме заедно. Исик кьол, планини, зеленина... Има много хубава опция за спане в юрта лятото на брега на езерото. Смятам да ходя юли-август, тогава им е и сезонът на сватбите - обичам много празненствата в Азия. 

 

 Успех в бъдещите начинания! 

 

[Гост]

Минус 30 градуса. Човек @Eager_Traveler_Paul, ти ми събра аксоните на мозъка...