По кафявите табели и ...напред

[snob]

Края на юли. Краят на отпуската. 

Сбирка на съфорумници, сайт за култура и изкуство.

 

- Наздраве!

- Ей, пътува ми се. Имам още една седмица отпуск и бих обиколила, но всички френди са на работа.. Свъс!

- Що не питаш Грег? Той може да отсъства когато и колкото иска.

- Кой е Грег?

- Тоя срещу тебе де. Пише хумористичните разкази...

 

- Ей, Грег, аз съм Сноб. Искаш ли да поскитаме в следващата седмица?

- Къде и как?

- Из България, нямам посока и така искам да остане. Където има табела - там свиваме. Само, ако и двамата не искаме, няма да отбиваме. С моята кола, слуша се БГ Радио - закон. Спим където се случи да е около седем вечерта. Гледах страхотни снимки на Крушунските водопади. Може да започнем с тази посока. Е?

- Навит. Кога тръгваме?

- Утре как ти е? В осем да те взема от това място?

- В осем без пет съм тук.

- Наздраве.

 

 

 

Ден първи.

 

Осем часа. Грег е точен, аз също. Не се познаваме, ще е част от приключението да се опознаем. Само с раница е, това ми харесва. 

Излизаме по Ботевградско. Ясно е, че водопадите водят, после ще решим нататък. На изхода, първата бензиностанция - зареждаме се с кафе и вода. София е зад гърба ни. 

 

Кафява табела - Съева дупка. Той е бил там, а аз само съм минавала покрай табелата. Стотици пъти. Отбиваме. Сутринта е млада, а след резкия завой от цивилизацията следват къщета.. Отдавна започнали деня си стопани - някои премитат двора, ровичкат из градините, но най-раннобудните, вече посвършили работата пийват кротко бира на пейките пред домовете си. Спомням си за един колега, с когото пътувахме често из България - "Болестта на големия град - видиш керемида и се омиляваш". Спомням си, защото усещам затрогване да стяга гърдите и гърлото ми.

Пътят става все по-тесен, а тревата е толкова зелена, че си разтваряш погледа в нея. И криволичи. Съвсем като в приказка.  

 

Казват ни да си вземем връхни дрехи, още преди да сме се отдалечили от колата и да стигнем пещерата. Баба ме е учила - зимата торбичка, лятото - абичка. Грег нямаше много голям избор, но аз имах кожено яке.

Оказва се, че трябва да почакаме почти час, за да можем да влезем в пещерата. Четем табелите. Появиха се още хора. Хижарите, горските... или както е правилно да се наричат, услужливо предложиха одеала, за закъсалите. Грег се направи на мъж - не щя. Той е бил в пещерата. Бил малък, не помни много, само че било студено. Пак не иска одеало.

 

Пещерата се оказа чудовище. Ледено чудовище. Лили Иванова имала концерт там. С филхармония. И още  има глас?! "Неочаквана ваканция" била снимана там. Слизаме към следващата зала и дочувам, че вече няколко души тананикат това, което си пея наум - "детство мое ...реално и вълшебно".. Мокрите и опасни стълби обират тананикането и насочват вниманието към себе си. Пещерата има много части, които се рушат. Затворени салони, заради заметресения и други природни набези (и човешки). Добре, че я посетих преди пълното затваряне.  Гидът е веселяк, дивно чувство за хумор. Ако спре да чува някой от смеховете, значи е загубил някого. Явно всички групи му казват, че е забавен. Малчуганът на семейство до нас прави физиономии срещу прожекторите, маха с ръце. Сянката му е страшна и това го забавлява, повече от остроумието на гида.

 

Излизаме и аз съм доволна. Отново по онова пътче, онези къщи, онези стопани. Времето е спряло - правят същото, със същото усърдно....спокойствие. Този път не се трогвам така. И... всъщност си е междуселищен път като всеки друг. Изглежда два часа от София те правят по-податлив за онази болест, за която говореше колегата.

 

Влизаме обратно на главния път. Грег иска бира и ме гледа с дълбоко извинение и жажда. ОК съм. Първо крайпътно, точно срещу отбивката - НЯМА. Честно - нямаше! На второто наваксахме. Намалих радиото, запяхме Любе. Нямам идея какво ни стана - сигурно от прекрасното начало на деня... 

[Meidj]

Супер стил - и на писане, и на пътуване! 

[Георги]

Чакаме продължението

[snob]

Завий оттук, казва Грег. И през ум нямаше да ми мине, като зная, че следваща отбивка извежда по-пряко към Ловеч. Старо куче (просто по-голям от мен), знае! Пасторални картини за чудо и приказ. Светът изведнъж смени ритъма. Което видях завивайки към Съевата дупка е било като разсъмване на света, който се откри пред мен.  Карам бавно. Аз така и си карам. Виждам баба, която под мишница носи щайга с нещо си, завито. В огледалото я виждам, че привиква някого от ... портата. Друга мете пред къщата си, вижда ни и започва да излгежда страдалчески, Класика, а? Хлапета с велосипеди. Ама ято! Ние си въобразявахме, че Балканчетата са БееМХиксове, а техните са. Виж им перата!, казва Грег, и са нацапани! Излгежда играта е на индианци. Тая я знам! И картони по спиците с щипки! Ей, аз из България ли скитам или из спомените? Голям кеф!

 

Къщите са ниски и разляти. Големи и спретнати, цветни дворове. Всеки край на България си има архитектурата. Ако гледаш по-старите сгради, разбира се... Не, мисълта за тези няма място из тези селца...  Зелено нашарено. И спокойни хора, на които попадаш, когато си вършат най-обичайните за тях неща. Влизаш им в деня. Харесва ми. Обичам да спирам и да си говоря с тях, но още не познавам Грег достатъчно. Не мога да му кажа?

 

Пуша, но съм постъпила разсеяно. Нямам достатъчно цигари. Най-вероятно ще ми стигнат за деня, с ограничения. Ще си взема, когато спрем на водопадите.

 

Табела - Деветашка пещера. И двамата не сме били там. Ясно, завивам. Паркирам на баир, който е част от пътя. И останалите така - и аз като другите.

 

Жега, неистова жега. Възрастно семейство паркира зад нас. Тръгваме заедно. Никой не знае къде отива. Излизаме от пътя и започваме слизане по поле - тръни, сръмно... и жега. Казах ли жега вече? Преодолявам 50 метра надолу. Възрастната двойка размисля. Още 30 метра - я, младежът от Съевата дупка. Горещо му е, страх го е и тоя път не му е до дивотии. Махва ми, защото е мил

Грег, не мога повече. Ще те изчакам, ти ще разкажеш после... Но не мога да слизам още, все повече си мисля как ще се кача после. Изходът сигурно е на километри от тук, горещо ми ... И една табела да имаше - какво ни предстои!!

Грег осъзна, че са ме хванали лудите, а знае какво става във форума, когато се случи, така че и той преосмисли посещението на пещерата. Влиза в списъка за друг маршрут, така че да се падне рано сутрин, след щателно проучване къде е изходът.

 

Водопадите. Хайде, жегата ме изцеди. А е само почти два следобед.

 

Трудни табели ни завеждат до единствената предварително белязана цел.

[snob]

Благодаря за посрещането

[wilks]

Баба ме е учила - зимата торбичка, лятото - абичка. 

И мен така ме е учила баба. По-важното е, че и до ден днешен го спазвам, без значение за къде съм се запътил.

 

Описанието ми напомни младите години, когато обикалях(ме) из Северното Черноморие - селцата и пустите плажове, където времето беше спряло...или по-точно понятието "време", като че ли не съществуваше. Само че там усещането за безбрежие и на сушата, и към морето, е буквално - заради равнината с безкрайните полета и ниви. В оня забутан край има места, където цивилизацията все още не е заклещила широките души на хората там. Гладен и жаден не оставаш. Хората те възприемат като стар познат, и те заговарят ей така простичко и директно...за тях вече не си непознат, щом вече си там, и те виждат.

В такива селца съм се убеждавал, че наистина има две абсолютно коренно различни Българии - една на градовете, и една на селата.

[snob]

Не помня имената на селата, през които минахме. Аз и не снимам като скитам. Само да можех да рисувам обаче... Помня деведесет градуса завой, по една река нагоре... Малко напомня баира към "Пушката" в Копривщица. И калдъръмено такова.

 

Съвсем наближаваме - село Крушуна. Ще си купя цигари, че да не го мисля повече. Няма магазин. Е, все си има площад - там ще има. О, даже два магазина. В първия - няма. Тръгвам към втория, магазинерът ме спира - и там няма. Цигари ли? Да, аз не ви казах - в цялото село няма. Ама как така? Днес ли? Свърши ли са, пък още не са докарали? Не, тук никой не пуши и не продаваме. ............

 

Можеше да ме лъже, за да не ида в другия магазин? Да, бе. Никой не пуши. Според неговите указания - след малко са водопадите, и там също нямало откъде да си взема. В селото преди тях, то било голямо (Чавдарци! просто е по-дълго, според мен), имало.

 

Не разбирам. Озадачена съм, но и от глад умирам, жега е, светила небесни, искам водопадите! 

 

Грег се хили на цигарената ми драма, и той пуши, има (ще ползвам!). 

 

Влизаме с колата максимално близо до мечтаната дестинация. Хижа и .. край на пътя за кола. Паркирам. Гладни сме, първо ще проверим храната в хижата. Грег е с водка, аз с бира - след два-три часа ще шофирам. Поръчваме си класическите шопска и скара. Като потънали в гора. И дори не дразни цивилизацията наоколо. Неусетно Радичков, Генчо Стоев и други симпатяги извзеха разговора ни... Поръчахме отново. Грег, виждаш ли каква ниша има тук? Майка ми е пенсионер, мога да я убедя да дойде тук, да си купи количка и да продава цигари, вестници, очила, чадъри и джапанки тук. И пак Радичков... и после е седемнайсет и трийсет, аз съм с почти 3 бири, а още не съм видяла водопадите! Жегата си е свила сърмите вече, телата са си наваксали течности, време е за поход. Но съм и разумна. Отказвам да шофирам повече. За щастие в хижата има само един апартамент свободен. Само, апартамент, ама свободен! Наемаме го. Дори не се качваме да го видим и да разплетем - ще се наложили още от първата вечер да делим едно помещение...

 

Грег вади от малката раничка термус, моли да го напълнят с лед, взема една бутилка вино и ... тръгваме!

 

 

Криволичещ сред висящи и лазещи клони път, Странни стълбища от камъни и клони... и ето ни. Толкова е хубаво, че се налага да се извиня на Грег, че си представям, че не съм с него. Смее се и ми налива чаша вино, слага лед в нея, а бутилката - в кротко гьолче. Покатерихме се на един камък, висок като скала-джудже, от всичките ни страни пада вода, а точно в краката ни - тя ни гледа спокойно със синьо-зелено око, На това му разрешавам да е вечност.

 

Възрастната двойка от пещерата ни махва от едно от мостчетата наоколо. Бяхме им услужили с вода, показват ни няколко бутилки, дали искаме. 

 

Достоевски внезапно се оказа постоянната ни тема. Почнахме от водоПАД - хем има падение, а се смята за величествено .. Определено беше момент, в който да се върнем към хижата. Но се оказа, че е и тъмно. Без фенер никъде вече! Бабо, защо и на това не ме научи? А, ти ме учеше да не замръквам далеч от леглото си.

 

В хижата се оказва, че предлагат и румсървис. А от терасата й, за която осигуряват някакви странности, които държат комарите далеч (работят!), можеш да видиш детски парк за силови изпитания - ходене по въже, висене от въже, ходене по гуми, тарзански скок... И имаше лагерници, които се забавляваха с това. Хубава гледка. Трудно ще ме убедят, че тъкмо тая сутрин се събудих в София.

 

Стаята на Грег в този апартамент се оказа от другата страна коридора. За любопитните.

Вечеряхме и пяхме. Решихме, че ще продължим към Плевенско, по-скоро Русе, защото имаме съфорумник там и ще е готино да го изненадаме. Шофьорът трябва да спи. А как се потапя човек в сън... сред толкова гледки...

 

А сутринта се оказа, че мога и да пояздя. Ако се събудя навреме....

[snob]

Ден втори.

 

Събудихме се достатъчно навреме за езда, но не и домакините... Бяхме се разплатили, а кафе можеше да пием и в селото, така че потеглихме. Е, в селото не продаваха и кафе. В дългото село (голямото, където продават цигари!) нямаха вода в единствения апарат за кафе, а кръчмето от среща осигури две кафето, но ... неизбежно със захар. грррр. Славата на това село се оказа подвеждаща, защото имаха един-единствен пушач и съответно един-единствен вид цигари.

 

Бензиностанция - няма ток, няма кафе. Продължаваме в посока Русе и с надежда за кафе. Интелектуалните разговори са дали заден ход, възторгът от заобикалящото е с пресилен тон. Нямаше да мрънкам, ако бях в планината и нямаше кафе, казвам. И аз щях да мрънкам, отговаря Грег. Засмиваме се. Летница се оказва богато село с огромни еклектични къщи. Но това бледнее пред Левски - къщите са еклектични палати. Разноцветни, както са блоковете в Тирана.В центъра на Левски паметник - пантеон на комунизма. Много съм любопитна да го видя от близо и доближавам максимално колата. Споменах ли, че вече сме разбрали - в градчето няма ток... - няма кафе. И от моите цигари няма.Урок - като тръгваш, но не знаеш къде отиваш, а имаш някои любими неща за ежедневието - осигури си ги предварително!

 

Вече е обед, вярно, че искахме без планове, но дори краткосрочните като "как ще започна деня", се оказват неизпълними. Ловеч и Плевен са здравословни области с отношение към нас. Заключихме го, защото на табелата "Област Русе", точно 5 метра след нея, вече имаше откъде да си вземем кафе. Ама истинско. Иначе мястото е на лесовъди. Добри хора - сърдечно се посмяха на драмата ми с кафето и цигарите. "Тука района спи, мъртвило е.", професорската ми казва един чичко, загледан в софийската ми регистрация.  Ето това е моментът, в който ме хваща скуката, при иначе любимото общуване с "местни".

 

Качваме се в колата и споделям с Грег раздразнението си. Изглежда съпреживяното може да бъде близост - започнахме да споделяме, вече не се крием зад интелектуални разговори. Все още нямам цигари и това е важно. Междувременно преминаваме ремонтен участък до Бяла. 500 метра отнеха 40 минути. Една бензиностанция (от тия най-големите!), на която .......е, не се шегувам - няма цигари, нашите, и ...кафе машината не работи. Едната, слава богу, от другата си взехме кафе. Часът е един следобед - добро утро, снобе!

 

Преди прозата да ни е завзела напълно и пътуването да е по-скоро "отиваме да видим един приятел", се появи кафява табела - крепостта Червен. Свихме веднага. Само че до тук с табелите. Последва кръстовище, на което интуицията ни каза - на ляво, и дружно решихме  - дяснооо.. 

 

Пътят стана тесен, стремглаво спускане с остри завои надолу, да продължим ли по тоя път... а, той свърши. Продължението беше от чакъл, но си пазеше стила - остри завои в различни посоки, без пауза между тях. Отново асфалт. Бариера. Счупена, изцяло дървена, изгнило дърво, ръждясали скоби и болтове стърчат, ковани при това... Няма влакова линия. Имаше табела "Табачка", но и населено място не се виждаше, спогледахме се. Беше ясно, че ще продължим. Сега пътят обаче катереше нагоре. Пак завои, остриии... ама най не ги обичам. Но и двамата изгаряхме от любопитство. 

 

Озоваваме се в село. Село Табачка. Б-то от табела изглежда като шестица, цифра. Може да са повече от 50 къщи, но на мен и толкова ми се струват много за това село. За десетте минути, в които Грег ни зареждаше с основни провизии за колата, научих доста за селото. Чух ги да се оплакват един на друг, как идвали с разни коли, уж орехи продават, пък гледали в коя къща какво има и живее ли някой. Явно трябвало да сложат бариера долу, както било едно време и да дават дежурства. И пощата долу да се оставя, да не влизат чужди за щяло и не щяло. Отнасям си няколко къси погледа, но явно не нося заплаха, погледите ме изоставят. Докато чакам Грег забелязвам в долната част на селото (20 метра от мен), златни кубета. Идея нямам точно златни ли са, недружелюбието, което ми заявиха, не ми помогна да разпитвам. Приближих - сигурно е най-поддържаната църква, която съм виждала... Не си падам по църкви, ама никак наистина. Но тази много ми хареса. Това затворено общество ми въздейства много, няколко години след пътуването, още нося усещането. Почти същото, като да гледаш филма "Селото". не зная дали е с връзка.

 

Слизаме надолу, вече е ясно накъде да завием за крепостта Червен, но говорим само за селото. Десет минути, а сме пълни с мисли и емоции. Може и да хиперболизирахме и тоя диалог да е изиграл съществена роля... Но и бариерата долу...Грег ме накара да обещая, че след залез слънце такива посещения няма да правим. Смяхме се, но аз съм гледала "Селото" и признавам, че изпитах и страх.

 

Разклонът без табела - от там дойдохме, от тук се връщаме - натам сме. Здравей, Средновековие!

[forry]

Ще ме прощаваш, ама Летница е град, а не село И е богат, да...най-вече на влашки цигани

П.п. Много готино четиво! А и в района съм си изкарал доста от детството, та да четеш друга гледна точка за добре познати места е голямо удоволствие (поне за мен)!

[snob]

Простен си и прощавай  - град ще да е било ;Рр

 

Сигурно и ти не пише кафе и не пушиш? Много здравословен район, ей!

[Menada]

Този пътепис много ме разсмя и умили, и ентусиазира и защо няма продължение?