[sju] Азорски острови (част 4): В преследване на китове

8 януари, 2019

Май, 2015 г.

Денят, заради който беше замислено цялото пътуване настъпи- главна цел: да видим китове. Много картинки изгледах, фантастични представи изградих. Очаквах подскоци, въздушни струи над водата, настройвахме се дори подводни снимки да правим. Но какво всъщност се случи?

Поддържах комуникация с тур агенцията, която ни предупреди да запазим възможно най-скоро места за лодките, защото заради редицата от дни с лошо време, желаещите да се включат били много. В късния следобед на предходния ден местата за зодиаците вече бяха напълно изчерпани, което изключваше вероятността за снимки под вода (смятахме да потопим GoPro-то от лодката). Нямахме друг вариант, освен да се запишем за сутрешен тур на голяма лодка, резервирахме също места за следобед за зодиак. Посъветваха ни да закусим леко и без млечни продукти, за да имаме приятно и безаварийно преживяване.

На сутринта едва преглътнах едно мини кроасанче, леко се притеснявах, но повече се вълнувах за предстоящия ден. Качването на лодката закъсня с половин час, тъй като се чакаше голяма група от круизен кораб. Една британка залъгваше невръстните си хлапета с бисквити, за да не скучаят. Потеглихме бавно, биоложката на палубата даваше инструкции за безопасност: имаше някакви спасителни жилетки, но не за всички, за останалите се предвиждаха спасителни лодки. Забранено беше хвърляне на храна зад борда, за останалото- гласът ѝ бе заглушен от вятъра.

Откриха се красиви гледки към отдалечаващия се остров, освежаващи океански пръски отскачаха към палубата. Постепенно водата потъмняваше, а малките, игриви вълнички се замениха с дълги, тромави линии. Но океанът още пазеше спомени от току що отминалите бури. Когато сонарът засече китове, капитанът с мощност насочи лодката перпендикулярно на изпречилата се водна маса. Бяхме в хартиена лодка, с която вълните се забавляваха, подхвърляха я на хребета си, а после заливаха кърмата. Екипажът потърси хора зад борда, но всички бяха успели да се задържат за перилата. Онези английски деца вече съжаляваха за изядените бисквити, исках да им съчувствам, но морската болест беше връхлетяла и мен. Не познавах това усещане. Единственото, за което имах сили е да се съсредоточа в хоризонта и да се опитам да дишам. Може би съм изглеждала достатъчно зле, за да получа найлонова торбичка. Вятърът я издуваше във всички възможни посоки и ако се беше наложила употребата й, по-скоро щях да наруша бордните правила, отколкото да я напълня със съдържимо. Изведнъж двигателите спряха. Бяхме достигнали предполагаемото място, на което се очакваше да зърнем два кита. Имаше достатъчно неизвестни - ще изплуват ли изобщо на повърхността и в коя посока ще се случи това? Пукаше ли ми? Ни най-малко! Клатенето на лодката на едно място правеше състоянието ми още по-мъчително и просто исках това да приключи. Всички гледаха в една посока, изведнъж биоложката възкликна, сочейки в противоположна посока. Гръб на финвал (fin whale) се плъзнал по повърхността на водата. Едва ли някой го видя, освен нея. Междувременно се появиха още няколко лодки, всички отчаяно търсещи доказателство за съществуването на китове в района. Сменяхме няколко пъти позицията си, още един вик и някъде там напред кит издухал струя въздух. Партньорът ми го видял, значи е достатъчно. Дано да се връщаме вече! Шведска баба от круиза почти седна върху мен и извади банан да похапне. Доста смело от нейна страна. Б. беше свежар, опитваше се да ме снима с GoPrо-то докато агонизирам, с което развесели бабата и нейния дядо.

Надпревара с игриви делфини, костенурка, вятър, хоризонт, дишам! Навлизайки в плитчините изведнъж отново се почувствах жива. След още няколко минути с радост стъпих на твърда земя, след още 5 краката ми вече не трепереха. Веднага отменихме следобедната резервация за зодиака и запълнихме следобеда с красиви гледки на сушата.

Потеглихме навътре към планината. Пътят макар и не толкова нов и малко по-груб, вървеше гладко, с голяма доза завои. Изведнъж навигацията съобщи, че сме стигнали крайната си цел, а всъщност гледката не отговаряше на търсеното. Върнахме се към периферията на селцето и съвсем предсказуемо в кръчмо-кафето имаше хора. С амбицията, че ще се справя на португалски и с една карта в ръка, поздравих изпречилия се пред мен човек:
- Bom dia!
За секунди му беше ясно:
- Знаете ли английски? Май така ще ни е по-лесно да се разберем!

Оказа се, че навигацията ни е била права, но само отчасти. Отвела ни е до точката, от която тръгват пешеходните маршрути. Мъжът ни уверяваше колко красиво било по пътя, но пък и не се бяхме подготвили за двучасов преход, така че този вариант отпадна на секундата. За да стигнем с колата, трябваше да тръгнем до противоположната част на острова и в Ribeira Grande, на едно голямо кръгово, да заходим от другата страна на острова към крайната цел. Успяхме и въпреки серията завои, си заслужи гледката:

Lagoa do Fogo

Високо и далече от шума на града и магистралата, тук беше изключителна тишина.

Денят и престоят ни завършиха при залез сред чаените тераси. Вече можеше да се прибираме към дома.