дневник Едно момиче в Петра

[Rosi4ka]

Здравейте,

 

В компания с приятели винаги е весело, но когато човек пътува сам, пред него се откриват невероятни възможности и ситуации.

Искам да ви разкажа за моя изпълнен с приключения ден в Петра.

 

Мина малко време от последното пътуване, но спомените определено остават ярки. Искам да разкажа за един необикновен ден, в който по течение на обстоятелствата се оказах сама в Петра и за хората, които срещнах по пътя си.

Онзи ден тръгнахме от пустинята Вади Рум много рано, в 5 сутринта. Целият лагер беше потънал в мрак и всички спяха. Нашата скромна групичка застана на изхода на лагера, държахме челниците спрени, за да можем да се насладим на падащите звезди в нощната пустиня. Чакахме някой да дойде да ни вземе, без да имаме контакт или някаква сигурност, само думата на шофьора от предишната вечер. За щастие йорданците наистина държат на думата си. След малко се появиха светлини и в продължение на 5-6 минути бавно се приближиха към нас през пустинята. Натоварихме се в джипа и отпрашихме към приключението.

Пристигнахме във Вади Муса към 8 и нещо и Мохамед ни остави на входа на Петра. Нашата разходка започва. Бяхме на прага на древния град от филмите за Индиана Джоунс, бях на път да си сбъдна една мечта и да видя прословутата съкровищница на живо. Няколко часа по късно си помислих колко много повече е Петра освен тази известна картина.

Започнахме да се спускаме през каньона. Красиво, загадъчно, а от двете ни страни виждахме отдавна изсечени сгради, стъпала, тунели и напоителни канали в скалите. Спускахме се, може би, половин час и отвесните стени на каньона ставаха все по-близки, вървяхме в тунел. Изведнъж отнякъде се прокрадна слънцето и завой след завой пред нас започва да се разгръща така чаканата гледка - Съкровищницата в цялото и величие, огряна от слънцето, магическа. Дали защото ми беше мечта още от дете или заради самата красота и величественост на мястото, сърцето ми започна да бие по-силно и усетих адреналина и възхищението от гледката. Толкова пъти я бях виждала на видеа и картинки, но на живо е невероятно впечатляваща, наистина заслужава да бъде наречена едно от съвременните чудеса на света!

 

 

 

Отпред започна да се трупа стабилно количество народ. Прекарах задължителните няколко минути в отразяване на полегналите камили отпред от всякакъв ъгъл с прекрасния фон отзад. Решихме да се качим нагоре по стълбичките и да я видим от високо. Не ни се получи, местните търговци бяха решили, че без бой няма да дадат на никой чужденец да мине оттам без да им даде пари, за което нямаха никакво право, разбира се. Решихме да щурмуваме от другата страна, където разбрахме, че няма да ни закачат и продължихме надолу към амфитеатъра.

 

Там пътят се разклонява на три. По-голямата част от групата реши да поеме по единият маршрут. Аз имах нужда от малко време сама с фотоапарата и тръгнах по стълбичките нагоре към върха на каньона с идеята да видя съкровищницата от високо за половин час и да настигна останалите.

 

Тръгнах нагоре по каменните стълби, изсечени в скалите. Там се вдига доста бързо около 300-400 метра денивелация. Като изключим напичащото слънце, много приличаше на безкрайните стълби, по които катерят Фродо и Сам на влизане в Мордор. Глъчката от тълпата с туристите започна да става все по-далечна. Започнаха да се появяват някакви тихи единични бройки хора, които също като мен бяха решили да се отклонят от официалния маршрут и да тръгнат да изследват този път. Няма да преувелича, ако кажа колко невероятно красиво ставаше с всяко качено стъпало. Оставих официалната пътека и тръгнах през скалите, нагоре. По едно време ме срещна някаква местна жена, носеща тава с камъни върху главата си. Поръча ми да внимавам, като се катеря по камъните, и ме изпрати по живо по здраво. Вече отдавна бях излязла от очертанията на туристическата карта. В един момент стигнах върха и се откри безбрежно море от храстчета, простор и скали. Имах горе-долу представа къде се намирам, със сигурност знаех как да се върна, и се чувствах напълно комфортно. Вървях 15тина минути с леки моменти на катерене по скалите и излязох на някакво напълно диво място, все едно си в някакво различно измерение, а всъщност само на 300 метра надолу в каньона имаше хиляди туристи. При мен нямаше никого, само природа, красива и много различна от нашата. Изведнъж чух как вятърът донесе някаква много нежна и красива мелодия, нещо като флейта. Огледах се и видях в далечината някаква фигура върху магаре и около нея стадо с около 100-200 кози. Фигурата започна да ми маха и да ме приближава. Отначало се стреснах и тръгнах в противоположната посока, не исках да си имам неприятности с някое овчарско куче, а наоколо нямаше никаква друга жива душа. Трябва да знаете, че магаретата в Йордания са невероятно бърз транспорт, за три-четири минути фигурата ме застигна. Така се запознах с Рания.

Рания

---

В арабска държава като Йордания не е лесно да осъществиш контакт с местно момиче. Тях просто не ги виждаш по улиците. Бях много учудена, когато тя ме приближи, незабулена и с широка усмивка на лицето. Много нежна и красива. Заговори ми на доста добър английски и ми разказа как го е научила в училището в селото. Как е вървяла всеки ден до училище по над час в посока през скалите, но вече е на 19 и е завършила.  Казах и, че магарето и е много хубаво, тя ми се усмихна и след 30 секунди бях метната върху него. Флейтата представляваше обикновена тръба с дупки, но тя беше станала истински майстор. Стана ми малко тъжно, такова красиво, ярко и усмихнато момиче, знае добър англиски, а живее в пустошта и гледа стадото си. Нямала мобилен телефон, баща и не и давал. Не била женена, не искала. Поне явно за това има някакъв избор..  Тя ме разпита как така съм сама и  съм се появила там. Разказах и за мен, откъде идвам, за това, че имам мъж, че майка ми е лекар. Беше страшно впечатлена, може би не е присъщо една жена да е лекар в Йордания или поне не за едно бедно бедуинско момиче. Поговорихме си малко, дойде още една фигура на магаре - оказа се сестра и. 

Красивата Рания, носеща името на Йорданската кралица

Обясних и къде искам да отида и се оказа, че съм се отклонила от правилната посока. Показа ми една пътека и ми каза, че ако вървя 15 минути по нея, ще стигна до магазинчето на брат и, откъдето той ще ме упъти как да видя Хазната отвисоко (така тя наричаше Съкровищницата). На тръгване исках да им дам нещо в замяна и им оставих по един динар. Най-смислено дадените пари в живота ми. Не можете да си представите каква усмивка озари лицата им, когато им оставих нещо толкова малко. Но може би за тях не беше. Дадох си сметка, че с живота, който водят, едва ли имат много възможности да изкарат свои пари. Дали въобще разполагат със свои пари? Стана ми мило за топлото отношение на момичетата, стана ми малко мъчно за това, че бяха родени тук. Така със смесени чувства отпраших по пътеката да търся брат им и Хазната. Докато се отдалечавах отново в простора се разнесе вълшебната мелодия от флейтата на Рания.

 

Към Хазната

---

Повървях по пътеката. Заобиколих още някакво стадо заради кучетата. След 10-15 минути действително стигнах до едно малко магазинче, над което се вееше йорданското знаме. Вътре беше собственикът, който се оказа братът, и двойка поляци. Не изтървах възможността да разменя няколко думи с тях на полски, винаги ми доставя невероятно удоволствие, спомням си с умиление времето, когато учех в Полша. Представих се на момчето и като му казах, че сестра му Рания ме праща, моментално вече бях настанена на масата и ми беше сипан чай. Момчето ми обясни, че не е добре да вървя сама надолу, защото пътеката била хлъзгава и опасна и някаква французойка паднала от 50 метра преди някакво време и се претрепала. Въпреки това ми обясни пътя, оказа се, че е само на 10 минути по стръмната пътека надолу. Предложи, ако срещна трудност, да се върна при него и той да ме заведе. Благодарих му и поех надолу. Бях с хубави туристически обувки с Vibram и не изпитвах никакви опасения относно терена.

Оказах се права, нищо по-скандално от която и да е пътека в Пирин или по Тарзановата пътека. На два-три пъти пътеката се разклони. Срещнах две местни момчета по пътя, някъде на моите години или малко по-малки. Питах ги за посоката и уж ме упътиха, но колко ме разбраха е друг въпрос. Продължих напред. По едно време момчетете ми извикаха в далечината и обясниха, че не съм на правилния път и да отида при тях. Послушах ги и се върнах, а те ме изчакаха. Тук имаше едно малко по-технично преминаване през един тесен улей, а надолу пропаст, но си беше поне 2 метра широко, така че не го броя за опасно. Тръгнах с тях надолу.

Тук дойде едно предизвикателство - между две скали имаше направено мостче от три тънки дъски, не повече от 25см широко, дълго може би 3 метра. Отдолу - пропаст. "Ей тук се е утрепала французойката." си помислих. Момчетата бяха с градски дрехи, но без никакво притеснение пъргаво минаха по мостчето. Аз принципно нямам страх от високо, но не мога да кажа, че ми беше твърде комфортно. Ама нали ме чакат, бавно-бавно минах по мостчето. Повървяхме още минутка, беше доста жега. Почерпих ги вода и бяха много щастливи. Стигнахме до панорамната гледка и си направихме хубави снимки. Така и не им запомних имената.

 

 

На връщане срещнахме група от местните "екскурзоводи", които рекитират туристите да им дадат пари и като ме видяха без "водач" единият започна да търчи след мен и да ми крещи как е опасно да съм там сама, как нямам право да съм там и тн. Моите момчета почнаха да му обясняват нещо на арабски, а аз тръгнах по обратния път към мостчето. Този още повече се разлюти и започна да ми обяснява как ще умра, ако продължа. Аз му казах спокойно, че съм дошла оттам и да не ме занимава, но той се втурна след мен. Ей тогава вече ми стана малко страшно. Да видите как се минава мостчето наобратно на скорост, краката ми треперят, тоя ми крещи как ще умра, отдолу пропастта си зее.. Това беше единственият страшен момент в целия ден. Онзи не мина след мен по моста. Извиках за чао на момчетата и отпраших нагоре по пътеката. Застигнах двама австралийци, които, като ме видяха, започнаха да ми обясняват приятелски колко е опасно да ходя сама и ме молиха да стоя с тях и техния водач.  Аз вече знаех къде и как точно искам да стигна и нямах никакви опасения, вече бях в позната територия. Качих се горе при брата на Рания, той ме поздрави, че се връщам и съм намерила Хазната. Благодарих му и тръгнах надолу да търся стълбите, по които се бях отплеснала от официалния маршрут. По пътя надолу срещнах отново Рания, която местеше стадото си. Много се зарадва, като и разказах, че съм се запознала с брат и и съм намерила търсеното място. Тя ме покани да повървя с нея и да ми покаже Мястото за жертвоприношения - една от следващите забележителности в района. Съгласих се и тръгнах с нея. Стигнахме до една сергия, където няколко момчета и момичета продаваха. Оказаха се братовчедите на Рания. Черпиха ме отново с чай. Продължихме нагоре и тя ме остави да се кача на това място и да го разгледам. По пътя ми подари камъче от Петра, от тези, които ходят да дялкат. Невероятно момиче!

Куентин

---

На мястото за жертвоприношения имаше издълбани ями, очевидно за жертвоприношенията, а самото място беше на високо и разкриваше невероятна панорама на 360 градуса към скалите. Там се запознах с едно момче, което скиташе само като мен и ме пита за пътя. Оказа се, че е белгиец, че имал приятелка туркиня и живеел в Истанбул, но се скарали и той тръгнал из Европа да разсъждава над бъдещето си. Искаше да стигне Съкровищницата, от където аз идвах. Аз пък му разказах за живота си в Белгия. Поговорихме си половин час, докато скитахме из района, направихме си някоя друга снимка, дадохме си по някое пожелание и житейски съвет и се разделихме. Беше кратка, но зареждаща среща.

 

 

Като се върнах не намерих Рания и стадото и. Поисках някакви контакти на братовчед и, за да мога да и изпратя снимката. Братовчедът на Рания, Мохамед, имаше най-красивото и симпатично магаре, което съм виждала. Представи го като Ферари. Момчето ми каза "Ти не ни мисли за изостанали, аз наистина живея в пещера в скалите, но имам Фейсбук, Туитър и Инстаграм.". После ми показа снимки на пещерата си, наистина изглеждаше уютно местенце, цялото послано с килими и с невероятна панорама, откриваща се от входа. Благодарих му за всичко и продължих по стълбичките надолу. Бяха минали може би два часа, откакто се качих, но се случиха толкова много неща и се чуствах все едно са минали дни. А беше само ранният следобяд.

Мястото за жертвоприношения

Горе беше тихо, уединено и спокойно. Хората бяха грижовни, топли и искрени, някак истински. Рязко ме удари лудницата долу. Стотици туристи се щурат, между тях търчат местни деца и искат да ти пробутат нещо, на всеки тридесет секунди някой иска да те качи я на камила, я на магаре. Постоянно някой те притеснява и ти говори. Изключих ги и продължих по маршрута си. По едно време чувам някакво магаре да тропка около мен и някой да ми говори. Махам му сърдито да не ме занимава. Тогава чувам "Роси, това съм аз, забрави ли ме?". Вдигам поглед и виждам братовчеда Мохамед, качен върху Ферари и ми се усмихва. Каза ми, че до манастира отнема над час и половина и има 1000 стъпала, предложи да ме метне до там с Ферари за 20 минути. Любезно му отказах. Не исках да завися от други хора. Всъщност бързах, защото бях загубила много време. Буквално трябваше да тичам, за да мога да измина това разстояние и да видя всичко. А и денивелацията си беше сериозна. Там става тъмно рано, имах не повече от три часа. Продължих с бърза крачка напред. Мохамед ме настигна и пак така усмихнат ми каза, че тъй като съм негов човек и вижда, че вървя бързичко, ще ми даде няколко съвета кое и как да посетя, за да ми стигне времето за всичко. Нахвърли ми бърз план по картата и ме остави, за да лови други туристи, може би. Ферари си оправда името, изчезнаха за няколко секунди.

Мохамед върху Ферари на снимката вдясно

Манастира

---

Аз продължих напред с повече от бодра крачка, чакаше ме стегнато изкачване. За час и 15 минути с качване, разглеждане, снимане и кратка почивка, направих преход, за който отделят минимум 2 часа само за пътя. Чувствах се окрилена от преживяванията досега и изобщо не усещах умора. Хвърчах по стълбите нагоре и след около 20 минути застигнах моята компания, които се бяха качили до горе и тъкмо слизаха. Размених няколко кратки думи с тях и изхвърчах нагоре. Качих всичките 1000 стъпала за не повече от половин час и се озовах пред фасадата на Манастира. Отново красива и величествена постройка, изсечена в скалите. Помолих един случаен мъж да ме снима. По късно пътищата ни отново се срещнаха и това се превърна в още една важна среща, която дълбоко беляза пътуването ми. Но за това после. Над манастира има една канара, може би още 10 минути изкачване, от където се разкрива прекрасна панорама над планината. Изхвърчах нагоре и доволна си свалих раницата и изтегнах на върха. Клатих си краката на ръба на пропастта и наблюдавах прелитащите птици и вече захождащото към залез слънце. Там цареше пълен мир, а някъде тихо се разнасяше флейта.

Ерик и Роб

---

След десетина минути на съзерцания и почивка, чух познат глас зад гърба си. Беше същият мъж, който ме снима долу, който тъкмо се беше качил с неговия приятел. Поздравих ги и си разменихме по още една снимка от горе. После Роб непринудено ме попита "Ти видя ли, че приятелят ми е напълно сляп?". Погледнах към Ерик и зяпнах.. От гледане към цялата тази красота, панорами, архитектура, ама въобще не бях го заглеждала. Бях отразила, че се придвижва с две щеки, но сега осъзнах, че той действително не вижда. Теренът над манастира към гледката не е лесен, все едно сте тръгнали да качвате Мальовица. Пресечен, каменист и стръмен. Не мога да изкажа респекта, който почувствах към тези двамата тогава - единият за смелостта и непоколебимостта, а другия за упоритостта и приятелството, които го бяха подтикнали да заведе другаря си там. Моите поздравления, момчета, невероятни сте!

Оказаха се американци от Колорадо, не знаеха много за България, питаха ме дали е в Европа, но пък бяха толкова топли, чисти и вдъхновяващи хора. Желая им всичко хубаво!

След няколко минутки с тях, напредващото време ми напомни, че трябва да бързам, ако искам да видя и останалата част от гробниците и храмовете и да хвана залеза от някое красиво високо място. Срещата с тези двамата ме беше заредила двойно и с нови сили тръгнах да търча надолу. Заобикалях окъснели групички от най-различни туристи, с много от тях се заговарях или  шегувах, че не остава много нагоре, като ги гледах как едва кретат. Прехвърчах през няколко групички поляци с дежурното "Пшепрашам" ("извинете" на полски) и ги слушах как се чудят каква съм, защото бях твърде черна и изгоряла от целия ден пек за средностатистическа полякиня.

 

 

Когато слязох от планината, вече се успокоих за времето и тръгнах спокойно към последните храмове и гробници, за които също имаше едно стръмно изкачване. Оглеждах се с надежда да срещна Мохамед и Ферари и да им се похваля за приключенията си.

 

Разгледах спокойно всичко и видях залеза от най-високия храм. Тръгнах да се връщам. Вече започнах да се чудя как ще се намеря с моята група. Пътищата ни се засякоха с едно момче от Словения, който също се прибираше. Тръгнахме заедно. Забравих му името вече, тоя ден си говорих сигурно с над 40 човека, но си спомням, че беше екскурзовод, планинар и ми разказа доста интересни неща за историята на Петра.

 

 

 

Когато подминавахме Амфитеатъра на връщане, попаднахме на моите спътници Христо и Георги, които тъкмо се спускаха от лъкатушещата пътека, от която започна моето приключение. Тук отново съдбата се намеси. Без телефони, без връзка и уговорка, се засякохме на тази огромна площ точно, все едно си бяхме чукнали среща.

 

Тръгнахме всички заедно. Поседяхме няколко минутки пред Съкровищницата, за да се полюбуваме за последен път на величието и. Вече нямаше хора, беше почти тъмно, звездите бяха изгрели и магията на този вълшебен каньон беше още по-силна. Бавно се изкачвахме нагоре към селището, а в съзнанието ми преминаваха всички хора и емоции, с които се бях сблъскала през деня. Вече бях ужасно изморена, краката и раменете стабилно ме боляха и се молих за момента, в който ще си сваля обувките и ще си вдигна краката, но това всичко беше на заден план. Изпитвах неподправено щастие и удовлетворение от този прекрасен и необикновен ден. По-късно си направих дълга рефлексия и си обещах, че ще запиша спомените си, за да не ги изтрие времето, както има лошия навик да прави.

За вечеря се срещнахме с нашите момичета и с българската група, с които се бяхме сприятелили от предишния ден в бедуинския лагер. Хапнахме традиционна и вкусна храна и със сетни сили се довлачихме до хотела, където на смени си направихме по една дълга и съживителна вана с по едно патронче уиски. Така сладко не бях спала от години!

Равносметка

---

 

От толкова много емоции даже не помислих за храна, чак вечерта към 7 се сетих, че съм ужасно изтощена и гладна. Бях изминала над 30 км и бях качила поне 1000 метра денивелация. Целият ден изкарах на 2 литра вода. Всичко ме болеше, но изпитвах най-невероятното удовлетворение и щастие от прекарания ден. Безкрайно съм благодарна за всички случайни срещи с тези топли и искрени хора. Те ми дадоха много и този ден остава един от най-специалните в живота ми. Започна толкова обезсърчаващо и завърши така триумфално и прекрасно.

 

За моя изненада и в конраст с впечатленията ми в градовете никой не се държа лошо, неуважително или злонамерено, въпреки факта, че съм сама в пустинята. Дали защото бях чужденка, дали защото бях сама, но там горе тези обществени ограничения не съществуваха, оставаше само човешкото и отношението на всички местни хора беше топло, приятелско и като към равен, дори и мъжете.

Разбира се, на много места нещо можеше да се объркат. Рисковете винаги ги има. Важното е, че всичко мина по мед и масло, сякаш хората и самата природа ми даваха знаци и се появяваха в точния момент, когато губех правилния път. През целия ден се чувствах спокойна, щастлива и окрилена. Със сигурност си напуснах много силно зоната на комфорт, но имах усещането, че това е моят ден и всичко ще мине безпроблемно. За щастие интуицията не ме подведе.

 

Ако все още сте тук след този дълъг разказ, искам да благодаря и да кажа, че това приключение ще ми остави много положителен и вдъхновяващ спомен за цял живот.

Пожелавам на всеки да посети Петра и да я преживее по свой собствен начин. Тя наистина беше магическа за мен, нека бъде такава и за вас!

 

Ако желаете, можете да прочетете и още истории за пътуванията ми в моя блог puteki.wordpress.com

 

 

 

 

 

[patilana]

Никак не е трудно да се остане до края на точно този дълъг разказ, защото се чете на един дъх, както предполагам си го написала.

Благодаря ти за него. Поздравявам те за излизането извън утъпканите пътеки и завиждам за срещите с хората там.

Хайде дано пожеланието за посещение на Петра ме застигне, че не смятам да свършвам живота си без нея.

[Radnev]

Пътеписът ти е страхотен.  Поздравления👍. 

Посетих блога ти. Видях, че вече си описала пътешествието ви в Йордания.

Ще се радвам ако го пуснеш и тук. Вече толкова хора минаха от там, а и на не малко предстои тепърва да отидат. Тук може да бъдеш много по-полезна, а и винаги може да се получи интересна обща дискусия😀.

 

Редактирано 20 януари, 2019 от Radnev

[noshtna_ptica]

Благодаря ти, за мен беше огромно удоволствие да те чета!

Искрено ти желая още много такива дни, а аз бързам към блога...