дневник Тайланд и Камбоджа – една сбъдната мечта? Ами НЕ… Много сбъднати мечти!(част 2 - Краби, Пи Пи и Пукет)

14 януари, 2019

За да се доберем до Краби използвахме полет от Don Muang. Цената беше символична, около 15 – 17 евро с ръчен багаж. Самолета имаше проблем с механизацията на крилата. Техник от поддръжката дълго спускаше и прибираше задкрилките. Имах притеснения, че няма да излетим навреме. Полета излитащ след нас по разписание(15 мин по – късно) се отдели от ръкава, плавно пое към пистата и излетя, а ние все още бяхме на земя. 10 тина мин след него тръгнахме без да успеят да отстранят проблема. Полета продължи точно 1 час. От летище Краби трябваше да се доберем до курортния град Ао Нанг, от където с лодка до Railay Beach. Райли е достъпен единствено по вода, няма пътища, няма коли, има само високи отвесни скали напомнящи за филма Аватар.

Бях резервирал предварително частен трансфер от летището до хотела в Ао Нанг, където се наложи да нощуваме, защото по тъмно трансфера с лодка до Райли бе прекалено скъп. В терминала ни очакваха, пътуването ни отне 40 мин. Хотела приличен, дори добър, пък за една нощувка какво да иска повече човек. Бяхме изморени тъй като предната вечер прекалихме с бирите и рома в Камбоджа, не бяхме спали много…. Взехме по един душ и излязохме да хапнем. Разгледахме градчето набързо. Тук вече преобладаваща част бяха чужденците, а тайландците бяха само обслужващ персонал. Ако искате да усетите по – автентична атмосфера е нужно да се отправите на север от Банкок.

Сутринта започна подобаващо интересно. Отправихме се към лодките на брега на плажа. Закупихме си билет, а един местен ни поведе по плажа. Аз се оглеждам… Няма кей, няма мей! Викам си, бреййй, па как ще се качим в тая лодка. Еми оказа се, че бързо трябва да си сваля маратонките и да извадя джапанките. Качихме се в long tail – а направо от водата, която достигаше над колене, а приличното вълнение успя да ме изкъпе над кръста. Намокрих си чантата с фотоапарата и документите, но за късмет всичко вътре беше сухо. Съседните лодки се удряха в нашата от вълнението и бе необходимо да се внимава при качване да не те притиснат. Стовариха ни на Райли, а след 15 мин търсене се озовахме пред входа на хотела. Околността беше впечатляваща! Снимките няма как да предадат мащаба на отвесните скали обрасли с лиани. Маймуните се гонеха с крясъци по клоните на близките дървета. Отново попаднахме в нов свят изпълнен със спираща дъха красота. Настанихме се в бунгалото, което деляхме с два дребни гекона, които необезпокоявано си ловяха насекоми по стените. Тук мизерията беше по – осезаема, но Райли е скъпо място за настаняване. Опцията, която избрахме беше на приемлива цена, а все пак само щяхме да спим тук. Деня не бе преполовил, нямаше време за губене. Искахме да посетим Princess lagoon, вътрешна лагуна имаща връзка с морето. Пътеката, която водеше до нея минаваше през view point – а, от който се откриваше невероятна гледка към двете части на Райли, източна и западна. Изкачването започна обещаващо по стръмна глинеста пътека, прорязана от гладките масивни корени на непознати видове дървета. Въжето, което бе вързано някъде там горе веднага влезе в употреба. Определено мястото не е за всеки, изисква се някаква физическа подготовка. Бях тръгнал с джапанки, което не ме отказа. А Йото се постара да ме нахъса още повече. Беше си купил туристически сандали и ме изкара най – големия загубеняк, че не съм си взел. В крайна сметка му направиха прекрасни мазоли и справедливостта възтържествува.

Колкото по – нагоре се изкачвахме толкова по – диво ставаше. Дърветата извисяваха корони в дълбокото синьо небе… Тропически аромати караха сетивата ни да се обострят, а маймуни се гонеха високо в дърветата. Звуците, които джунглата издава са толкова непознати, толкова неземни за нас, можех да седя с часове да се вслушвам в тях. Лъкатушещата пътека ни изведе на погледната точка, от която се откриваше гледка към плажовете и местността. След куп селфита, джуки, муцки, продължихме към лагуната. Маймуните се бяха отдалечили, крясъците им се чуваха приглушено някъде там в далечината. Дърветата бяха с грандиозни размери с причудливи форми на стеблата и корените. До лагуната на няколко места имаше бамбукови стълби, по които се слизаше. Самата лагуна бе заобиколена от отвесни високи скали покрити с растителност. Малко снимки и тръгнахме обратно за да достигнем до плажа Phra Nang, който впечатлява със своята красота. След като слязохме продължихме по бетонна алея над, която висяха масивни скални образувания. Няма 5 мин ходене и се озовахме на плажа. Имаше доста хора, но такива плажове бях виждал само по филмите. Фин бял пясък, палми, слънце… Навсякъде в района имаше табели за висока опасност при цунами. В действителност плажа бе от две страни обграден с отвесни скали, единствения път за бягство е тясната алея. Стадо маймуни се гонеха с крясъци по дърветата, опитвайки се да откраднат нещо за ядене. С тях трябва да се внимава, защото може да са агресивни, както разбрахме по – късно на Пи Пи. Настанихме се под дърветата в края на пясъчната ивица. Количките с храна по улиците в Банкок бяха заменени от лодки акостирали на пясъка. Този път нямах избор и си взеха храна от тях. В южната част на плажа имаше пещера, която бе пълна с дървени пениси!

Оказа се, че така почитат някаква богиня на морето, като с пенисите я омилостивяват за да не взима моряци при себе си. Определено беше интересно. Отношението към секса в Тайланд е на съвсем различно ниво. Доста по – развратно в сравнение с България. Деня напредваше, а прииждащите лодки от Ао Нанг започваха да заминават обратно отнасяйки тълпите със себе си. Откъм джунглата се чуваха странни звуци на нещо ровещо в чувалите с боклук, веднага отидох да видя от близо какво е. Неочаквано видях варан, който беше с дължина около метър. Вглъбено ровеше в боклука и първоначално не ме забеляза. Изживяването беше неописуемо! Някакъв древен, първичен инстинкт, който не бях усещал досега се пробуди в мен. Нещо ме подтикваше да се отдалеча, да внимавам…. Гущера ме видя и съсредоточи поглед в мен, като изплезваше дългия си раздвоен език вкусващ молекулите носещи се в околния въздух. Реших да се отдръпна и се върнах на плажа.

Слънцето отслабваше, падайки към морската синева. Бяхме останали само шепа хора. Златна пътека очертаваше пътя на угасващата звезда. Отвесните скали се обагряха в златисто – оранжеви оттенъци, а звуците на джунглата огласяха местността. Чувствах се като избран, като късметлия, исках този момент да остане вечен.

След прекрасния завършек на деня, ни очакваше прекрасна сутрин огласявана от далечните звуци на стадо маймуни. Бяхме решили да отидем до Tonsai bay, като избрахме да минем по пътека през джунглата. Прехода ни отне около час и срещнахме само един човек, а на мен точно това ми трябваше. Още в хотела се напръсках обилно с репелент, подозирайки, че ще има комари. Йото ми изнесе една лекция относно това, колко са вредни подобни мазила, да не изпадам в паника и да не се мажа… Взех си за всеки случай флакона. Потеглихме бавно обърквайки пътеката още в самото начало. Табели липсваха на възлови места, но местни ни упътиха та хванахме вярната посока. Джунглата беше страхотна! Чувствах се жив, исках да вдишвам колкото се може повече, да гледам колкото се може повече и да слушам. Някъде съвсем навътре се чуваха маймунски крясъци, но определено от друг вид маймуни, а не като тези от плажа. Крясъците по странен начин наподобяваха песен на птици. Гигантски пеперуди прелитаха около нас, а аз настръхвах… Ръкомаханията на Йото ме накараха да се върна в реалността, осъзнах, че е пълно с комари, които го бяха нападнали. Подадох му репелента, с който се обля с охота. Нещо май забрави, колко е вреден и токсичен. При движение комарите не нападаха. Продължихме по пътеката слушайки, гледайки и попивайки заобикалящата ни среда. Не след дълго достигнахме първите бунгала от Tonsai bay. Мястото е известно сред хипитата.

Навсякъде имаше графити с призиви към опазване на околната среда, мир и какви ли не интересни неща. Спуснахме се на плажа.

Подобно на другите в района бе обграден от отвесни скали, които привличаха катерачи от близо и далеч. Самия пясък не бе толкова фин, като на Prah Nang, но разходката в джунглата си заслужаваше. Прекарахме известно време на плажа гледайки катерачите и гмуркайки се в морето.

В оставащото време от деня решихме да хапнем и да отидем отново на Prah Nang. Този път минахме по кратката пътека, която буквално за 10 мин те извежда на Райли. Хапнахме калмари, изпихме по един фреш от манго и на плажа. Йото не беше в кондиция, корема му се обаждаше…. Аз тръгнах да изследвам близката пещера, а той остана на плажа да пази ценните вещи. Като се върнах беше изчезнал…. Досетих се какво е станало. Завърна се след известно време, като бе имал тоалетни изживявания, прибра се в хотела, а аз останах за поредния залез. Вечерта я прекара в хотелската стая, а аз обикалях. Седнах в едно заведение, избрах си риба, която изпекоха на скара и ми я поднесоха със свежа салата. Пред ресторанта имаше сергия с всякакви морски твари, виждани и невиждани. Избираш, мятат я на скарата, а ти пийвайки нещо студено чакаш. Предлагаха също така horseshoe crab, което е членестоного запазило се почти без промяна от преди 250 – 300 милиона!!! години. Направих малка разходка след това и се прибрах в бунгалото. Йото не беше никак добре…. Аз бях помъкнал лекарства и вече приемаше каквото бе необходимо. На сутринта напускахме хотела, имахме билети за ферибота до Пи Пи, надявах се да се стабилизира.

Ферито отплаваше в 09:45 от Райли, като изрично ни предупредиха да сме там към 9. Стегнахме раниците и се отправихме към плажа. Гъмжеше от хора. Аз започнах да бъда тъп задавайки си въпроса как ферито ще спре, като няма кей. Трупаше се навалица, кораб нямаше… Йото започна да мърмори, че го свива корема. Точно в този момента иззад скалите се появи ферибота, една мацка, която проверяваше билетите започна да крещи напътствайки хората да се качват в long tail лодките, които щяха да ги откарат до кораба акостирал в залива. Йото каза, че не издържа и хукна да търси тоалетна…. Аз видях как изпускаме ферибота, щяхме да се вкараме във филм. Помолих мацката да задържи една лодка за 5 мин. Извика нещо на тайски, задържа последната лодка, погледна ме и каза: 5 мин и тръгва, няма да ви чака повече!!! Йото не се появяваше, а аз седях пред лодката с двете раници. Изведнъж с тичане излезе на плажа, махнах му, скочихме в лодката. Вече можех да си отдъхна, хванахме го! Доближихме кораба от към кърмата, лодката се залепи максимално близо. Прескочихме на кораба майка, раниците прехвърчаха над главите ни и ги хвърлиха на палубата. В салона нямахме право да влизаме с багаж. А аз час на плажа я пазих тая раница да не седи на пясъка да е чиста…. Сега чиста се търкаляше по палубата. Плаването продължи 2:30 мин. Остров Пи Пи е един от най – известните в Тайланд. Има характерна форма от две части свързани с тънък провлак суша м/у тях, широчината на който в най – тесния участък е 130 – 140 м. Точно тук се намираше града, надморската му височина предполагам не е повече от 3 – 4 м. Цунамито от 2004 г. е нанесло сериозни щети на града, като е взело над 1 000 жертви. Бързо намерихме хотела, който не беше дори хотел. Стаята беше самостоятелна с баня и тоалетна. Нищо лошо нямаше, освен миризмата на мухъл. В целия град се носеше миризма на канализация, но с това разположение няма как. Обиколихме бързо града. Навсякъде европейци. Доста студия за татуси имаше, като работеха не с машинки, а с дълги игли. Отидохме на плажа от северната страна, който е разположен в залив. Пясъчни коси се подаваха при отлив на десетки метри от брега. Водата е плитка, съответно доста топла. На мен плажа не ми хареса никак, не беше достатъчно чист. Вечерта аз започнах да проявявам симптомите на чревния вирус… Молех се да не страдам много. Не можах да ям почти нищо, но пък Йото вече беше добре и за вечеря хапна един краб.

Сутринта не започна добре за мен. Реших да си остана в мухлясалата стая. Йото си взе полудневен трип по околните острови. Аз лежах няколко часа, но нямах сериозни проблеми, освен липса на апетит. Вдигнах се и отидох на плажа от южната страна, който не бе така известен. Липсата на хора ме удовлетворяваше, намерих си една крива палма и легнах под сянката й. Някакви наподобяващи по държане на гарги птици долетяха, кацайки до мен. Започнаха с любопитство да обикалят около пликчето, което бях оставил встрани. След малко започнаха да ровят в него. Явно търсеха храна, но нямаше нищо и заподскачаха на все страни. Деня си го прекарах така, в компанията на тайландските гарги и група испанци слушащи Шакира.

Поне вече корема ме отпусна, вечерта успях да хапна малко, а за сутринта запазихме тур до Maya Bay. Топ място, което бяхме решили да посетим. Там е заснет филма Плажът с Леонардо.

Ставането в 5:20 бе бая тегаво…Но моторницата тръгваше в 06:00. Щяхме да посрещнем изгрева в морето, след което да продължим до близкостоящия остров, където се намира Maya Bay. Отплавахме о време.

Слънцето започна да обагря пересто – слоестите облаци, които придобиха мек златисто – червеникав оттенък. Вятъра едва поклащаше моторницата, която бе застинала в тишината на утрото. Самотна рибарска лодка наруши безмълвния изгрев, преминавайки по златната пътека изписана от протягащите се слънчеви лъчи иззад хълмовете….

След изгрева потеглихме към залива. Смисъла на ранното ставане е, да си там преди тълпите, които се изсипват на плажа. Акостирахме, дадоха ни час да разгледаме околността. Аз останах разочарован… Не мога да дам конкретна причина, но нещо там не ми допадна. Ако обаче сте в района не следва да пропускате възможността да посетите Maya Bay.

Следваше по – интересната част от пътуването, която ме зариби по нещо ново, непробвано досега, а именно шнорхелинга. Лодката спря на място, което наричаха Shark point. Отвесните скали се врязваха в синевата, а под лодката се виждаха коралови рифове. Казаха ни да се оглеждаме за акули. Аз честно казано не вярвах, че ще има, смятах го за рекламен трик. Взехме по една маска с шнорхел и скочихме във водата. Под нас се криеше един нов, непознат и главозамайващ свят. Цветовете по телата на морските твари преливаха във всякакви нюанси, докато плуваха измежду кораловите образувания. Броя на видовете риби трудно можеше да се изброи…Чуваха се причудливо – странни звуци, които се оказа, че са от хранещите се риби. Спускаха се стремглаво към коралите, започвайки да пасат от тях. Просто се чуваше как дъвчат и късат части от коралите. Наистина впечатляващо. Йото ръкомахаше, като сигнализираше, че е видял няколко акули да плуват в пасаж. Докато доплувам до там те бяха изчезнали. Все пак в крайна сметка успях да зърна една. Големината й беше колкото дължината на ръка от рамо до пръсти. Беше светла, със слабо издължено тяло. Гръбния плавник завършваше с черно петно. Движенията й бяха пъргави, отсечени и премерени. След новия свят, до който успяхме да се докоснем се завърнахме на Пи Пи.

Дори нямаше 12 на обед, а тепърва щяха да ни се случват забележителни неща, за които не подозирахме. Взехме маските, като целта ни беше Monkey beach, в чиито плитки води бе разположен страхотен коралов риф. Мислехме да наемем лодка, която да ни закара до там, а след това до Nui Bay. Цената, която ни предложиха беше висока, та като алтернатива на доста приемлива цена взехме един каяк. Очакваха ни близо 7 км гребане в двете посоки. Прибрахме телефоните и фотоапаратите в непромокаемата торба, извалчихме каяка във водата, и почнахме да гребем. Monkey Beach отстоеше на около 1.5 км гребане. Достигнахме го бързо, акостирахме на плажа, а маймуните бяха навсякъде.

Още със стъпването ни подозирах, че ще имаме проблеми с косматите изроди. Мъжките бяха едри и агресивни. Непрекъснато нещо се крадеше от хората, я за ядене, я шише с вода, я телефон… След това с пъргавина се качваха по дърветата навътре в джунглата, която бе недостъпна. Само миг невнимание и се разделяш с вещите си. Направихме стратегия, като единия щеше да седи на брега да пази нещата, а другия да се гмурка. Взех маската отправяйки се към рифа. Йото остана да се забавлява с пухкавите маймунки, чиито зъби бяха по – големи от на куче. Влезнах си аз, започнах да се наслаждавам на новото ми хоби, докато някаква суматоха на брега не ми привлече вниманието. Нещо ми подсказваше, че Йото е главен герой… И да, така стана. Около него се бяха скупчили хора, които му гледаха ръката. Доплувах до брега, като вече ми бе ясно какво се е случило. Една женска маймуна го беше ухапала под рамото. Раната беше дълбока. Някаква французойка го напръска с дезинфектант, но нямаше да мине само с това. Трябваше да се ходи в болница за да се постави инжекция против бяс. Накратко какво се случило: Йото си седял на плажа с чантичка за през рамо с фотоапарата вътре, а една пухкава сладка женска се приближила. Той извадил фотото и го дал за да го снимат, а маймуната през това време му дръпнала чантата, той също започнал да дърпа, което довело до агресия в мамуната…

Има култова снимка, на която Йото зяпа в обектива, а маймуната му зяпа чантата. Аз го успокоих, че няма нужда да тръгваме към болницата веднага. Имахме около 24 часа преди да му стане нещо. С неохота се съгласи да продължим към Nui Bay. Запътихме се към кануто, хвърлих непромокаемата раница вътре и започнах да го тегля към водата. В това време една крадла се спусна търчайки към нас, скочи взе раницата и тръгна към джунглата. Аз тръгнах към нея, с бавна и уверена походка, като се изправих колкото се може повече за да изглеждам по – голям и внушителен. Всъщност това ги плаши, кара ги да се чувстват по – дребни. Маймуната пусна раницата отдалечавайки се към дърветата. Честно казано с голям кеф започнах да греба и повече не се върнахме тук.

Nui bay беше на около 2.5 км гребане, като трябваше да преминем през участък отдалечен от бреговете. Гребахме, почивахме, пак гребахме, стигнахме. Заливът е силно врязан в сушата. Хора нямаше много, но за съжаление в единия край на плажа бяха събрани доста боклуци, което е неприятна гледка за такова райско кътче. Тук мамуни нямаше, та спокойно можехме да се гмуркаме заедно. Пъстроцветните рибки бяха хиляди. Размерите варираха, но нямаше едри екземпляри. Звуците от дъвчене изпълваха подводния свят. А вид териториални рибки непрекъснато нападаха очилата ни в опит да защитят територията си. Подводния свят изпълваше сетивата… Караше те да мечтаеш, да се смееш, да се чувстваш като малко дете, което скача в калните локви.

След около два часа стана време за прибиране. Бая гребане му ударихме. Заехме се с неприятната част, а именно висенето по болници. От застрахователната компания ни пратиха в частна клиника, където персонала се държеше изключително учтиво. Единственото, което ни забави бе, че трябваше да се извърши плащане от България към централата на клиниката в Банкок. За съжаление това отне два часа. През това време на Йото му направиха тест за алергии, разпитаха го за ваксини, за заболявания и т.н. В крайна сметка му надупчиха дупето с 4 инжекции + 1 в близост до раната. Дадоха му да пие 7 дена аугументин(антибиотик). Така завърши последния ден на остров Пи Пи.

На 24.02 сутринта напуснахме мухлясалия хотел. Ферибота отплаваше в 11:00. След 2 – 3 часа оглушителен шум от машинното на кораба пристигнахме на Пукет. За моя голяма радост Йото склони да пропуснем така известното Патонг и се отправихме към северната част на острова, а по – точно Sirinat park.

Местонахождението бе до самото летище. Аз щях да посетя едно от популярните места за снимане на самолети в Света, разположено на най – дългия плаж на острова, цели 22 км. Хотела ни бе на около 7 – 8 мин от входа на парка, където се намираше малка будка с бариера обитавана от една леля, която събираше входна такса. Плажа беше слабо посещаван…

Безкрайна плажна ивица от фин жълтеникав пясък със западно изложение.

Повечето хора се бяха струпали до оградата на летището, където се случваха зрелищни неща. Още щом пристигнахме полета за Хелзинки издуха от плажа няколко хавлии и една бебешка количка(без детето вътре). Струята от двигателите е наистина мощна, за което е необходимо да се прояви внимание. Имало е инциденти с фатален край…. Йото не се впечатли особено, обърна се и тръгна към прекрасната борова гора в началото на плажа, където се намираше коралов риф подходящ за гмуркане.

Аз си намерих сянка под рехавите иглолистни дървета, чакайки следващия кацащ самолет. Във водата не влизаше почти никой… Зачудих се що за тъп народ, съблякох се и се наврях в морето. В този момент усетих парения по цялото тяло включително и по доста чувствителни места. Не бяха силни да кажеш, че не се търпи, но определено не бяха приятни. В крайна сметка така и не разбрахме от какво са. Видимо нямаше медузи. Някакви руснаци обсъждаха, че било от планктона. Така прекарах единия ден на плажа с отскачания за хапване и гмуркане.

На следващата сутрин станах в 6:00 за да хвана меката сутрешна светлина с идеята да направя добри снимки. Завлякох се сам до плажа, а лелята я нямаше, явно бе твърде рано. Настаних се до оградата да снимам, а в спокойното море обикаляха лодки с рибари, които с дълги пръти завършващи с куки ловяха огромни медузи. Беше интересно да се наблюдава как протича лова. Имаха цяла стратегия, която се изпълняваше от две или три лодки.

Тишината на утринта се раздираше единствено от мощните стонове на излитащите гиганти отправящи се на 10 – 12 часови полети до Европа. В морето се забелязваха и подаващи се глави на костенурки, които бяха дошли да ловуват медузи. Изгарях от желание да влезна с маската и да се докосна до тях… Но мисълта за огромните медузи, които рибарите вадеха ме спря. В онези морета се среща вид отровна медуза и трябва да се внимава да не стане беля.

Деня премина в спотване и гмуркане.

Това бе последния ден, последната нощ, която щяхме да прекараме тук. На другата сутрин полета ни излиташе за Доха…. Въобще не ми се тръгваше, времето прекарано тук бе твърде малко. Исках да остана още месец, два, може би завинаги…

Още помня топлия необятен залез… Слънцето бавно, но сигурно се бе отправило към хоризонта, тънки облаци леко премрежваха огнения гигант, чиито път приключваше.