Популярно мнение Polina Публикувано: 25 януари, 2019 Популярно мнение Публикувано: 25 януари, 2019 (редактирано) Нека Ви разкажа за нашето пътуване. Пътуване, което на няколко пъти променя началната си дата, маршрута си и какво ли още не. Няма да се боря за изчерпателност в писането, защото и ние самите не знаехме накъде сме тръгнали, нито докъде ще стигнем. Научавахме за местата направо пристигайки в тях. Избирахме пътя, по който да минем ден за ден или се отклонявахме от вече избрания. Единственото, което имахме беше желанието за пътуване, хартиена карта и несигурна крайна точка. Споделеното е моят поглед върху едно абсолютно непланувано приключение с всичките му плюсове и минуси. Надявам се, да намерите нещо полезно в написаното, а ако не намерите, то поне за малко да сте се потопили в емоцията, която остави в мен това пътешествие. Денят е събота, края на месец октомври 2018г. Багажът ми е приготвен, но все още нищо не е натоварено в кемпера. В главата ми мисли – какво ли ще забравя и този път… Не сме пазарували много, нали все пак отиваме в Турция, а там сега всички казват е изгодно. Имаме храна за 3-4 дни, което време ще ни стигне да се ориентираме на място кое, как, къде и какво. Последните приготовления приключват, багажът е натоварен и разпределен равномерно. Време е да тръгваме, ако искаме да пътуваме поне малко в светлата част на отиващия си дълъг ден. Предстоят ни повече от 300 км до първата ни точка за нощувка. А по пътя в главата ми се щурат мисли и спомени от последното ни пътуване с кемпера през есента на 2017-та, бързо ги прогонвам и си казвам, че този път няма да има негативни случки, които да нарушат предстоящото пътуване. Огнен залез ни изпраща след Хасково, а ние се отбиваме от магистралния път водещ към Капитан Андреево след Любимец и поемаме към Ивайловград. Вече е тъмно, а пътят е в завои, ремонти и разбира се дупки. Обещавам си, че някои ден ще се върна тук по светло и ще се полюбувам на яз. Ивайловград, в който сега виждам само отблясъците на луната. Не след дълго дупките, обаче, си казват своето и при нас в купето започва леко да намирисва на изгорели газове. Все пак, стигаме до вила Армира. Паркингът не е голям и избираме да спрем в края му. До нас идва и се поздравяваме с охраната, който учтиво ни казва, че вътре в сградата има тоалетна, която можем да ползваме без да се притесняваме. Благодарим му и излизаме да се разтъпчем за малко. Прохладният въздух ни освежава и напомня, че тук сме в планината и есента е в разгара си. Хапваме набързо, изпиваме по бира и лягаме по леглата, защото ни предстои дълъг ден. Харесвам такива утрини – свежи, сини и слънчеви. Спокойно е, а това което не съм видяла по тъмно е какво ни заобикаля (но това така е било досега и така ще е през цялото пътуване). До нас има изоставена постройка, която аз оприличавам на минарето на джамия, а впоследствие охраната ни разказва, че това е водонапорна кула и че на това място е трябвало да има язовир. През това време, докато си говорим, препичайки се на слънце започват да идват и момичетата, които се грижат за музея. Поздравяваме се и ни казват да изчакаме идването на групите, с които да влезем и да чуем разказа за античната вила. Съгласяваме се да изчакаме, а през това време вече знаем, че на ауспуха ни се е появила дупка и най-доброто е да намерим някой в района, който да ни помогне. Охраната ни препоръчва да намерим бай Георги от с. Свирачи. Той бил нашия човек, най-добрият в целия район заварчик… така и ще направим, но преди това разглеждаме комплекса. Красиво е. Римско е. Историята разказва, че вилата е открита при строеж на язовир в близост. При археологическите разкопки се откриват останките на крайградска вила, датиращи от периода на Римската империя по нашите земи. По време на разкопките са открити и добре запазени мозайки, които могат да се видят и да събудят възхищението ви. Ние, разбира се, изобщо не предполагаме, че това е началото от поредица мозайки… Време е да тръгваме към с. Свирачи, движим се бавно и внимателно по осеяния с дупки път. По указанията получени от чичкото охрана намираме къщата на майстор Георги. В двора и възрастна жена прави нещо на външната чешма. Поздравяваме я, отговор не получаваме… Втори опит за поздрав, вече на доста по-висок глас. Тя леко извръща глава. Вижда ни! Приближава се към оградата и всичко отново се повтаря… подвикването, поздрава, а отговора е подобаващ на висок глас – „Няма го Гьорги. Долу в кръчмата е.“ Още няма 12, но пък приемаме, че кръчмата е мястото за обмяна на новини, пийване на кафе и тръгваме да търсим Георги в кръчмата. Да, ама и в кръчмата го няма поне от час… връщаме се, а на улицата, почти пред къщата му, срещаме младо, русо и синеоко момиче с дете на ръце… Питаме за Георги, а тя закачливо ни пита – „Кои сте и защо го търсите…?“ „По работа сме дошли“. Усмихва се и казва да изчакаме. Бабата още е на мивката, но усеща суетеното зад гърба и, обръща се, вижда ни и пита – „Няма ли го в кръчмата?“ „Няма го, бабо, прибрал се бил“, а тя изненадана ни отвръща – „Не съм го чула да влазя“ и бавно си продължи работата, но любопитството остана. След известно време, девойката се върна при нас да ни извести, че Георги след малко ще дойде, а тя любезно ни покани да и гостуваме, предложи ни кафе, вода, плодове, дори нещо за хапване. Оказва се, че търсеният майстор е баща и, а тя е едно от шестте му деца. От тях само тя, малката му дъщеря останала при него. Най-сетне се появи Георги. Мъж към 70-те си години, добряк, работещ все още където го викнат по лозя и ниви. Горд собственик на няколко трактора, а зимата почиства с тях и общинските пътища от сняг. Георги ни подкани да преместим кемпера до един от гаражите му и се започна огледа, а после и малкият ремонт. Късмет си беше – хубаво време, сговорчив майстор и любопитна комшийка, с която разменям рецепти за приготовлението на зимнината и по-специално киселото зеле, а тя любопитно подпитва кой какъв е, откъде е и накъде сме се отправили… Готови сме и е време да потегляме. Сбогуваме се с лъчезарния Георги и поемаме по пътя си към следващата точка, а любопитната баба ни изпраща със здраве и Св. Богородица да ни закриля по пътя. Преминаваме в Гърция през ГКПП Ивайловград- Кипринос. От там по път 53, а в последствие и по Е85/Е90 поемаме на юг. Наоколо всичко е лежерно. По нивите все още има необран памук, а хора не се виждат никъде. Привечер стигаме Александрополи. Мястото, което си избираме за нощувка е на самия плаж в близост до официалния къмпинг. Плажът е пълен с рибари през достатъчно голямо разстояние един от друг, но въпреки това кордите се оплитат често от силния вятър… Гледам морето, рибарите, хората разхождащи кучета и зазимените в края на плажа лодки... Често ще казвам, че най-си обичам сутрините, когато навън е още тихо и спокойно, а аз самата не знам какво има наоколо ни… , а днешният ден предразполага да бъде чудесен! Кафето го пия с прекрасната гледка на море и кръгъл остров, слънцето блещука, а на плажа няма и спомен от снощните рибари. Клетник спи точно пред нас на мекия пясък увит в спални чували, а вятърът все така упорито си духа… По обедно време стигаме до ГКПП Пеплос – Ипсала. Гърците ни изпращат щастливо в съседната държава, а на влизане другите ни комшии ни поздравяват и питат „Докъде ще стигнете?“, а ние се споглеждаме и се усмихваме един на друг – самите ние не знаем докъде, но казваме „Диарбекир, Мардин... докъдето - дотам“. Граничаря ни изглежда изпод дебели, черни вежди и започва да си говори на турски с колегата му като не спира да кима към нас. Пускат ни да влезем и вече преминали, карайки по широкия, почти безлюден път си казваме: Hoş Geldiniz. (следва) Координати на нощувките: Вила Армира (41.499098 26.107684) Александрополи (40.846401 25.850901) Редактирано 26 януари, 2019 от Polina 44 9
Polina Публикувано: 28 януари, 2019 Автор Публикувано: 28 януари, 2019 (редактирано) Преминали границата, доволно продължаваме напред по Е90/D110 към Кешан. Учудени сме от реакцията на граничаря, който невярващо ни попита “Наистина ли до Кюрдистан ще отидете? Това е толкова далече…”. Колко пък да е толкооова далече? Отворила съм картата и гледам. Вярно, не е близо, ама… Не влизаме в Кешан, а го заобикаляме отстрани и поемаме по D550 към Галиполи и Еджеабат. Пътят е прекрасен и няма никакво движение. Морето се вижда в далечината и повдига настроението ни още. Решаваме да се качим на ферибота при Еджеабат. За около 40 минути сме вече от другата страна на Дарданелите: Пристанището е лудница отвсякъде. Полицайка се опитва да въдвори ред, а аз мисля, колко предвидливо всички хора са зад метална ограда, а не се движат и те хаотично пред нас на пътя, където само коли и автобуси правят задръстване… бързаме да излезем от тази лудница и да си хващаме пътя към Троя, което никак не е лесно по тесните централни улици. Отклоняваме се от пътя, наближаваме Троя. Стигаме почти до входа, но преди да влезем поглеждаме часовника. Станало е 16ч., а мястото е отворено до 17. Решаваме, че няма смисъл да се юркаме в разглеждането и ще го даваме лежерно. Ако остане време ще го разгледаме на връщане. Правим обратен завой и продължаваме. Движим се по път D550/E87. По тъмно пристигаме в Бергама, избираме си място за нощувка в града. Паркираме между колите на улицата, до нас има нещо като парк - високи дървета, корито на река... Табелки указват накъде да продължим към историческите сайтове на следващия ден. Оглеждаме мястото - става. Бергама, с древно име Пергамон, се намира на около 30 километра от Егейско море. Градът е известен с килимите, които висят пред всяко магазинче, златните накити (които ги има навсякъде из Турция) и отглеждането на памук. По светло вече всичко изглежда различно. Без да знаем в тъмното сме спрели от другата страна на червената базилика (Kizil Avlu), срещу нас пък има кафене, където старци неуморно броят броеничките си и ни оглеждат. Разглеждаме базиликата, но сме твърдо решени да не се бавим много, защото трябва да се изкачим до височинката, където всъщност са и старините заради, които сме дошли. Поемаме бавно по стръмните, каменни улички и порутени къщички, от които се дочуват женски гласове и детски кикот. Излизаме на асфалтирана улица и виждаме двама мъже, които седят в края на двете улички, от които се излиза дотук и си говорят на висок глас. Виждайки ни, започват да ни говорят много разпалено нещо на турски. Нищо не разбираме от казаното, само отделни думи, които не можем да свържем в разумно изречение. Срещу нас е някаква пустош, баир с ливади с изсъхнала трева, изоставена сграда, а зад нас порутените къщички с двамата чичковци. Продължаваме напред и така по пътя няколко километра, докато не стигаме до място с невероятна панорама. Малко след това влизаме и в древния град. Преди входа има кафене и лифт, но кой да знае? Продават се само двупосочни билети. Но не съжаляваме, че не сме се возили и дори не сме разбрали за съществуването му по-рано, разходката ни беше добра. Друг местен ни заговаря и започва да ни сочи нещо надолу откъдето сме дошли. Уж пряк път до тук било. Величието на древния Пергамон все още се усеща, макар и повечето артефакти да са пренесени на остров Шпрее. За времето си има огромен театър. Местата в който са били за 10 000 посетители, а тук се твърди, че е била и втората по големина библиотека след Александрийската. Археологическите разкопки и реставрации продължават все още. А панорамата е великолепна: Входът към театъра: И това се показва пред теб след тесния коридор: поглед от долу (младежи тестваха акустиката и дали се чува добре, като девойката беше горе, а те двамата долу, потвърждавам, че без да викат се чуваше ясно какво говорят): Ако някой ден отидете до там, не си мислете, че всичко което има да се види е горе на високото. Напротив. Целият хълм е осеян с останки на вили на висши особи, а спуснете ли се по пътя отстрани ще излезете до малка сграда, в която все още пазят не голяма част от останалите тук мозайки. Излизайки оттам се засичаме с охраната, питат ни откъде сме , а след отговора “Булгаристан”, се усмихват и ни дават напътствия от къде да слезем, за да не се връщаме обратно по баира. Аз грейвам доволно, защото съм ожадняла много, а вода наоколо няма. Спускаме се надолу и какво да видим… онази стара и изоставена постройка, срещу която излезнахме преди обед е отново пред нас. Заобикаляме по пътечката, която ни показаха служителите на реда, а по пътя отвъд оградата минават коли с натоварени туристи, които ни гледат изненадани и коментират действията ни. Дори спират, за да видят от къде ще излезем. А ние продължаваме да се движим между останки, прескачаме ниски огради и стари камъни. Отвън всичко изглежда добре заградено, самите ние го знаем, но от вътрешната страна и с жокера, който имаме вървим смело. Разбрахме и какво са искали да ни споделят двамата чичковци преди обед. Вече на пътя, колите пред нас тръгват, а ние пак завиваме по стръмните калдъръмени улички. Влизам в първия видян магазин и сричам на турски - “Ики симит, бир чок су”, а продавачът е грейнал в усмивка и ме поправя - “буюк су, буюк су” , на моя първи опит за говор на турски от много години насам. Но той пък откъде да знае, че е първи? Сядаме в двора на базиликата да си изядем симитите, които ни се услаждат, а то е станало време за следобедната молитва. Решаваме, че е по-добре да се преместим и да не оставаме да пренощуваме отново в града, но преди това ще разгледаме и Асклепион. Ако го намерим и го хванем отворен за посещения. До там стигаме трудно. Уличките са объркани, еднопосочни, а навигацията все ни казва да завием в ляво. Да, ама в ляво са улички още по-тесни и стръмни, кои с камъни, кои не. Твърдо отказваме да завием… успяваме да се обърнем някак и продължаваме по единствения главен път. Най-сетне, по залез пристигаме в Асклепион. Балнеокурортът на Пергамон, античната лечителница на бог Асклепий. Древните гърци са смятали, че болен ли е човек, то той трябва да лекува не само тялото, но и душата си. Има дълга главна улица, подземен тунел, в който покрай стълбите му все още тече вода, бани, библиотека, театър за 3 500 души… Асклепий се прекланял пред змиите заради способността им да се "самообновяват", сваляйки кожата си. Изобразяван е като брадат мъж, който държи в ръката си жезъл, около който има обвита змия. Познато ли ви е това? Познато ви е, знам. Ние потегляме да търсим подходящо място за нощувка. Имаме известни колебания дали да не отидем до Фоча, но все пак избираме да се паркираме до Алиага. Отбиваме се от главния път и започваме да се оглеждаме. Минаваме покрай различни по големина и функционалност сгради, но продължаваме още напред. Пътят се разширява и вече се виждат големи паркинг пространства. Знаем, че в дъното на този път има някаква военна тренировъчна база, а пред паркинга на който сме отбили има плаж. Спокойно е и освен нас в дъното на паркинга има още едни ентусиасти с кемпер. Чудесен избор. Сутринта е слънчева... пред нас море, до нас семейство кучета с кутретата си са се излегнали в сутрешната си дрямка. Котки лениво се протягат, а зад гърба ни залив. Това вече си е изненада. Излизам на опознавателна разходка и не мога да повярвам… целия залив е пълен с големи розови птици. Накъдето и да погледна... всичко е розово и грациозно. Снимам с всичко - апарат, телефон, но уви те са толкова навътре във водата, че едвам се различават. Отивам и до плажа. Не бях виждала досега по-мръсен плаж. Въпреки, че всичко наоколо е направено - има тоалетна, маси с пейки за пикник, достатъчно кофи за боклук, но мястото е покрито с боклуци. Жалко. Връщам се обратно, за да разбера, че отново имаме проблем. Лампата за маслото светела. Спътникът е под колата и върти разни ключове, ядосва се и недоумяваме как е възможно, та само преди няколко дни е излезнал от сервиз и всичко уж му е наред… говори с майстора - и той в недоумение. След около час обаче май повредата е отстранена и тръгваме. Дали? Има време, ще се разбере... (следва)Такси и входни билети: Ферибот - Еджеабат-Чанаккале - 65 лири - кемпер Троя - 35 лири/човек Пергамон - 35 лири/човек Асклепион - 30 лири/човек Координати на нощувките: Бергама (39.120373 27.185004) Алиага (38.830916 26.973337) Редактирано 12 февруари, 2019 от Polina 38 10
AlexandraKo Публикувано: 28 януари, 2019 Публикувано: 28 януари, 2019 Еееех, Поли- разказът ти е страхотен, снимките - още повече! А пък, ако знаеш, колко "завижд,завижд..." ми се иска да наредя, за начина ви на пътуване. Спокойно, без график, да тръгваш и да спираш, където си поискаш. Просто, страхотно! Чакам с нетърпение! Добре, че се редувате с Домосед, че иначе, ще трябва да чета едновременно. 4 1
bulpa Публикувано: 28 януари, 2019 Публикувано: 28 януари, 2019 Откога чакам да разказваш, откога!?! Давай още 🙂 3 1 2
Polina Публикувано: 29 януари, 2019 Автор Публикувано: 29 януари, 2019 (редактирано) Потегляме бавничко с надеждата, че всичко вече е оправено. Мислихме го, мислихме го и накрая решихме да навлезем към вътрешността на страната, докато още е хубаво времето, а морето да го оставим. Възможностите са да се отбием преди или след Измир. Избираме първата и веднага след Алиага се отклоняваме по път D250 към Маниса, която набързо разглеждаме по главната улица, купувам си сим карта и торба с баклави и още една с толумбички. Малки и сладки неща за душата. Вече доволна, продължаваме по пътя си. Включваме се на път D300 към Тургутлу и Салихли. Гледайки картата предлагам да спим на Памуккале, а на сутринта оттам да продължим към… 😉 По-късно, разбираме че сме пропуснали Сардес, но това си беше риск… нито едно от местата по пътя не ни привлича вниманието да спрем и да разгледаме. Сравнително големи градове, с нови еднакви кооперации и джамии, които освен всичко, могат и да те объркат с еднаквостта си. След Салихли продължаваме по път D585. Минаваме през махали, в които уличките са толкова тесни, че едвам завиваме без да се допрем до някоя сграда. Все пак пристигаме. Разбира се, по тъмно. Паркираме се под официалния паркинг на що годе равно място. Всичко е спокойно и по нищо не личи, че тук през деня не бихме могли да си намерим място за спиранка. Сутринта правим бърза разходка докато все още няма хора. Група делтапланеристи се лутат в полята търсейки явно подходящо място за литване. В езерото патките крякат, а на паркинга спират два рейса с туристи… време е да се оттеглим към нашата цел. Това, което всички правят идвайки на почивка в Турция е някоя от предложените им екскурзии. Една, от които е тази до Памуккале. Ние, точно обратно на очакванията обаче, решихме да идем до друго място, а именно - Лаодикея. Така започнахме с объркването на всички, които си мислеха, че пътуването ни е просто стандартната обиколка на Турция. На около 15 км южно от Памуккале се намира древният град Лаодикея. На отбивка от пътя към музея, усмихнати ни посрещат охраната на историческия обект, която ни спира пред бариерата към стария град. Още по-усмихнат касиер ми взима таксата за вход и продължаваме напред. Паркираме пред кафенето, а разходката ни продължава по... улица Сирия и множеството заобикалящи я колони, която е и главната улица на града, дълга около километър. Продължаваме напред и вече си мислим, че сме стигнали твърде навътре в града, но всъщност разбираме, че още не сме достигнали до същинския център. Дори не предполагахме, колко голям може да бъде този античен град. Разкопките и реставрациите и тук продължават и се откриват нови и нови старинки. Самият град е разположен на високо плато, на река Ликос, и в близост до река Меандър. Повечето от това, което виждаме в Лаодикея е от древногръцки, римски и византийски периоди, през които е съществувал самият град. Един от най-големите древни стадиони е тук с размери 280м х 70м, има два театъра, четири бани, четири агори, шест фонтана, два входа, кметство, няколко публични латрини и др., А от четирите си страни е заобиколена от гробища. Накратко историята на града е следната: основан е от селевкидския цар Антиох II в чест на съпругата му Лаодика. След битката при Магнезия през 190г преди Христа и договорът за Апамея подписан през 188г. преди Христа, районът преминава в пергамското кралство. През 133г. преди Христа последния пергамски крал отстъпва доброволно района на Рим. Между 4-ти и 6-ти век след Христа градът става един от “must see” за посещение във византийския свят, тъй като там е една от седемте църкви на Апокалипсиса. Спомената е и в писмата на св. Павел. Превръща се в проспериращ град. Известен със своите вълнени и памучни кърпи. За съжаление, градът се намирал в земетръсна зона и многократно е бил повреждан и преустройван. Изоставен е около 600 година след Христа. Археологическите разкопки разкриват храма през 2010 година. Възстановени са със защитни пътеки, така че сега може да се видят мозаичните подове, олтари, арки, дори канализация! Църковната латрина: Баптисерията: Мозаечните подове: Синтронон: И още подови мозайки: Докато минавахме от там археолозите работеха по участък от източната византийска порта построена по времето на император Теодосий. А нашето време напредна и е редно да поемем по пътя си в търсене на следващото място за нощувка. Изпиваме по едно бързо кафе и си тръгваме много въодушевени и доволни. Не съжаляваме, че отделихме цял ден на този приказен град. С много повече запазени и не изнесени старини отколкото Пергамон. Разменяме усмивки с охраната докато ни отваря бариерата и ни пита: “ А сега накъде?”. Повдигам рамена и му отговарям “ Кой ли знае?” Току що включили се в главния път виждаме отбивка със сергия отрупана с дюли и крайпътна чешма на която спираме да заредим с вода. Към нас се приближива чичкото продавач, с който се заговаряме. Докато аз пълня вода, той ни бели дюля. Едно парче за мен, едно парче за другарчето и ни казва, че това са най-вкусните дюли в района. Имах си хас да не са най-вкусните! Преди да тръгнем вече ни е изчистил цял плод и ни го дава за из път, а аз в отговор му връщам булгаристанска вафла. Разделяме се с усмивка и ръкомахния. Тръгнали сме към езерото Бордюр, но пътувайки вече сме в чуденка дали да спим на езерото или да продължим към Ъспарта? Докъдето и да стигнем, ще сме пристигнали по тъмно, залагаме на Ъспарта и смело продължаваме. В Турция има едни държавни паркове (доколкото разбрахме), които се казват Tabiat parki. Там се заплаща скромна сума за вход и можеш да си нощуваш в него. Вероятно и да ловуваш, но не знам дали не се доплаща допълнително. Та така се озовахме в такъв парк. Заплащаме входната такса, която е символична и сме вътре. А вътре е тъмно като в гора. И да, ние сме в гора. Истинска гъста гора, имаме тесен път, по който се движим и това е то. Продължаваме няколко километра напред, но нищо друго освен табели “Внимание глигани” и… тъмнина. Решихме, че е по-добре да се върнем по в началото до отбивката за малък паркинг на който нямаше никой и да си останем там. Вече сме ноември и хладината на есента се усеща. Хапваме на бързо и лягаме, защото утре ще е голям ден. Няма такава сутрин. Спали сме като заклани. А ободряващата разходка, колкото ме възхищава, толкова и стряска! Времето е чудесно, пред нас борова гора, езеро и планина. Още докато правя първите крачки забелязвам как навсякъде всичко е разровено. Ха, вярно е пълно с глигани! Надявам се, да не се срещнем някъде, защото не е ясно кой ще е по-изплашен – аз или прасчо, а аз все пак имам рожден ден и искам да си остана цяла и щастливо празнуваща. Не срещам глиган, но срещам група ловци, които ми вдигат ръка за поздрав и питат откъде съм. Казвам им познатото „Булгаристан“, а те ми кимат одобрително и с усмивки и пожелания явно за „На слука“ се разделяме. В края на езерото откриваме, че има хижа и сядаме да пием по един чай. Вместо един изпиваме по три чая, докато другарчето отива да подготвя машината за тръгване, аз оставам да си прехвърлям снимките, че единствената опция ми е WiFi, а в хижата поне е бърз нета. Собственика ме черпи още един чай, а аз вече съм готова и малко притеснена, защо не са ми подвикнали: “Айдииии, готови сме, да тръгваме.” Връщам се обратно и що да видя… нашата машина пак с проблем. Проблемът с маслото, който мислим, че сме отстранили се оказва, че не сме… и така отново обрат в плана ни и спешно тръгваме към голям град, в който очакваме да видим сервиз на Фиат. На изхода на Ъспарта виждаме точно такъв сервиз, отбиваме бързичко. На паркинга се строява целия наличен майсторски персонал , заедно с една мома за преводачка. Случаят е обяснен подробно… какво е правено в бг - смяна на масло, филтри итн всичко дето можете да се сетите и че явно е нещо друго. Майсторите гледат, цъкат с език, пак гледат, пак цъкат… баш майстора накрая казва… “ Разбирам проблема ви, но откакто работя във Фиат, такъв двигател не съм виждал”. То вярно, че колата не е млада, ама бива ли такова не запознаване с двигателите на марката за която работиш? Девойката се приближава към нас и видимо притеснена ни казва: “Много е опасно да се движите така. Дано успеете да се приберете безпроблемно до България. Ще се моля за Вас”. Кимаме разбиращо, не че не знаем, ама… Планът набързо отново е променен. Тръгваме, но не към България, а към Анталия (D685) с надежда, че в тамошните сервизи, някой може и да е виждал такъв двигател. Пропускаме (за съжаление) останалите забележителности, които бях набелязала в района и внимателно потегляме. На входа на града ни спира полицай, който ни предупреждава да караме внимателно, задължително с колани и с указаната препоръчителна скорост. След 18 часа, в петък трафикът е ужасен. Целият град е едно голямо задръстване, а ние се молим колата да не се развали някъде по пътя…Докато сме в задръстването набързо избирам място за нощувка. Изборът ми се е паднал на Коняалтъ. Почти накрая на курортната част, спираме на една улица, която е на не повече от 50 метра от плажа. В близост има кафене, ресторанти, сергийка за симити и други закуски, детска площадка и голяма хубава тоалетна, все пак не е ясно колко ще се застоим на море! 🙂 Мястото ни е чудесно, но е време въпреки притесненията да празнуваме. Харесваме си ресторант пълен с местни - Спорт бар или нещо такова. Столовете са като футболни топки, а навсякъде е пълно с добре охранени котки. Надеждата ми за бира умира, след като разбирам, че не сервират в заведението алкохол, но пък поръчваме най-вкусния айран сервиран в халба. Време е пиршеството да започне, пък утре каквото сабя покаже… (следва) Такси за входове: Лаодикея - 15 тл/човек Координати на нощувките: Памуккале (37.9209687 29.11623// 37°55'15.5"N 29°06'58.4"E ) Tabiet parki - Ъспарта (37.734901 30.4956 // 37°44'05.6"N 30°29'44.2"E) Анталия - Коняалтъ ( 36°51'32.8"N 30°37'59.2"E) Редактирано 29 януари, 2019 от Polina 35 1 7
bulpa Публикувано: 29 януари, 2019 Публикувано: 29 януари, 2019 преди 33 минути , Polina каза: табели “Внимание глигани” Стана ми интересно, имаш ли снимка на такава табела?
Polina Публикувано: 29 януари, 2019 Автор Публикувано: 29 януари, 2019 (редактирано) преди 29 минути , bulpa каза: Стана ми интересно, имаш ли снимка на такава табела? Запазвам си правото да си добавям снимки след като си взема всичките, които са на не правилното място - в дома си. Да ги разгледам и да добавям ли добавям. Мисля, че снимах. Ще се наложи да почакаш докато разберем... освен ако не сръчкам отсрещната страна? Редактирано 29 януари, 2019 от Polina 7
Роси 777 Публикувано: 29 януари, 2019 Публикувано: 29 януари, 2019 Супер, страхотно начало 😀 В Турция с кемпера сме били само в Истанбул и имам желание някой ден да отидем чак до Мардин, така че чакам с интерес продължението. 2
Qblue Публикувано: 29 януари, 2019 Публикувано: 29 януари, 2019 Неясно защо, Google maps не разпознава някои координати. 1
Polina Публикувано: 29 януари, 2019 Автор Публикувано: 29 януари, 2019 (редактирано) преди 6 часа, Роси 777 каза: Супер, страхотно начало 😀 В Турция с кемпера сме били само в Истанбул и имам желание някой ден да отидем чак до Мардин, така че чакам с интерес продължението. Турция е лесна за пътуване с кемпер. Действайте! А аз ще ви нахъсвам. преди 56 минути , Qblue каза: Неясно защо, Google maps не разпознава някои координати. Кои? Давай да ги коригирам. Уж, точно ги преписвах. Пс. Видях. Сега ще коригирам. Не знам защо едни излизат в Гугъл, други в мапс-а. Търси основно в мапс, ако пак има грешка, ще мисля нещо друго. Редактирано 29 януари, 2019 от Polina 2
Емика Публикувано: 29 януари, 2019 Публикувано: 29 януари, 2019 Значи, Поли, още когато прочетох в заглавието думата "кюнефе", си знаех, че ще ми е трудничко да чета, но пък няма как да пропусна нещо от теб. И, сега тази снимка на това неземно кюнефе! Другия път да направим среща в турски ресторант, предлагам аз. Прекрасно пътуване, свободата, която ти дава кемпера, мечта! 4
Роси 777 Публикувано: 30 януари, 2019 Публикувано: 30 януари, 2019 преди 7 часа, Polina каза: Турция е лесна за пътуване с кемпер. Действайте! А аз ще ви нахъсвам. Не ме притеснява пътуването из Турция, просто я чувствам много близка дестинация. Още съм на етап, ако мога да си взема 20 дни отпуска да отпрашваме към по-далечните части на Европа, затова все още я отлагам във времето. 2
Polina Публикувано: 30 януари, 2019 Автор Публикувано: 30 януари, 2019 преди 2 часа, Роси 777 каза: Не ме притеснява пътуването из Турция, просто я чувствам много близка дестинация. Още съм на етап, ако мога да си взема 20 дни отпуска да отпрашваме към по-далечните части на Европа, затова все още я отлагам във времето. Една хубава турска разходка, би отнела много повече от 20 дни. Но ще стигнем и до там. 5
Polina Публикувано: 4 февруари, 2019 Автор Публикувано: 4 февруари, 2019 (редактирано) След обилната празнична вечеря, разходка покрай морето за успокоение от напрегнатия ден и температура над 20 градуса заспиваме от раз. На сутринта разбираме, че не сме сами. Въобще целия край на Коняалтъ е пълен с кемпери и каравани на местни, дори зад нас е паркирана каравана, а чичкото собственик си пие кафето под кипариса на детската площадка, разпънал масичка и шезлонг. Абе, друг живот е на морето… винаги съм го знаела. Нашият проблем си остава, но пък някак си се чувстваме ок… отиваме за подходящи инструменти и материали до магазина, отстоящ на около 10 километра от нас. Днешният ден е пропилян, а сервиза твърдо го отхвърляме на този етап. Така разхождайки се с цел, виждаме и другата страна на града, който е така популярен курорт. Добре устроена морска част, големи и широки булеварди, зеленина, еднакви блокове с батерии на покривите (как не се объркват коя на кой е - не знам)… какво повече му трябва на човек? Хапваме подсилващи духа изкушения: На следващия ден от рано майстора е под колата, а аз се мотая наоколо и така изведнъж пред нас, заглеждайки се в регистрационния ни номер се озовават 4 дами. Оказаха се български туркини, преместили се тук преди повече от 20 години. Толкова са изненадани да ни видят на това място и толкова радостни, че могат да поговорят и преговорят българския си език. Аз изобщо не разбрах как минаха повече от 40 минути в приказки с тях, беше много приятно. Разделихме се с прегръдки и пожелания за лек път, където и да сме тръгнали. Разбирам, че има развитие по нашия проблем. И развитието е, че вече проблем нямаме. Отстранен е… да не повярваш! Стана време за истинско празненство. Обличаме се набързо и тръгваме към старата част на Анталия. Да се разходим из града, да се загубим по малките улички, да пием кафе и да хапнем десерти… ей, друго е! Началото на ноември температурата минава 30 градуса. Обявявам Анталия за градът на котките, но още не знам, че навсякъде откъдето минем, това ще е най-често срещаното животно. И си имаше все още плажуващи и къпещи: Прибираме се по тъмно и отново тестваме колата… пали бе, пали.. нямаме търпение да я подкараме и да видим района какво ще ни открие. А дали ще откаже, отново? Наспали се, разходила се до плажа, изпили кафето и хапнали набързо, къде със страх, къде с очакване палим… всичко е наред отново. Чак не вярваме. Готови сме за разходка. Избираме си посока запад и път с номер D400. Това е може би пътят с едни от най-красивите морски панорами, през които минаваме. На места ми напомня на лазурния бряг със скритите, малки заливчета и плажчета. Пътят е тесен и натоварен. По пътя виждаме и други отбивки за древни останки, но съм твърда, че не искам в друг, искам само и само в Демре или още както е познат - Кале. Младеж ни подканя да спрем на неговия паркинг, било безплатно. Добре, защо да не спрем? Паркингът е направен между изсечени портокалови дръвчета, поръсен с чакъл, а до къщичката му предлагат кафе и фрешове. Отиваме да разглеждаме древната Мира. Мира е един от шестте най-важни града на древната Ликия, заедно с Ксантос, Патара, Олимпос, Пинара и Тлос. Столица на римската провинция Ликия. Руините на Мира се състоят от впечатляващ некропол, включващ гробници на владетели и членове на семейството, както и прилежащ римски амфитеатър с 35 реда места. Фасадата на театъра е богато украсена с театрални маски и митологични сцени, а на запад от театъра е стръмната скала покрита с гробници. Една от най-красивите сгради тук е бил храмът, но се счита, че е напълно разрушен по заповед на св. Николай, който е искал да унищожи езичеството в района. Оказа се по-малка отколкото си я представях тая Мира, затова пък тръгвайки си се спряхме да пием по кафе при младежа, който ни покани да спрем на паркинга. Заговорихме се, кой откъде-накъде. Беше така любезен даже да ни предложи частен тур до Кекова и да ни убеди колко хубаво било. Ние се поколебахме, но отказахме и решихме да следваме пътя си. На изпроводяк ни напълниха торбата с портокали, откъснаха ни пресни патладжани и люти чушки. Ама от най-лютите. Упътиха ни накъде да търсим църквата на Св. Николай и се изпратихме по живо, по здраво. Обратно на пътя се връщаме да търсим църквата на светеца. Голямо лутане падна, поне три пъти се завъртяхме из центъра на малкото градче и не я видяхме. Най-сетне я намираме или поне така си мислим докато слизаме. Посреща ни усмихнато момиче, която още от тесния коридор в сградата ме подхвана на руски „как без да си покрия главата с шал няма да ме пуснат да продължа“, набързо ми набутва шал в ръцете и започва да ни развежда… къде? В магазин за сувенири. Огромна площ, която е превърната в магазин за икони и други джунджурийки на светеца, а девойката говори все по-бързо и по-бързо, кое къде било направено, кое е осветено, кое не е… след обиколка по всичките места за около 20 минути стигаме до края на коридора, а тя вежливо ни насочва: „Сега може да заповядате в храма!!“ Ние се споглеждаме, недоумявайки и продължаваме. Църквата е малка постройка от отсрещната страна на тоя магазин, а за да влезеш в нея минаваш през сериозна проверка - турникети, скенери, жива охрана… За съжаление оставаха по-малко от 10 минути до края на работното време, което ни отказа да влизаме в нея, за това пък я поснимахме от вън. Хващаме залеза по обратния път към Анталия... (следва) Редактирано 4 февруари, 2019 от Polina 40 5
DaBo Публикувано: 4 февруари, 2019 Публикувано: 4 февруари, 2019 @Polina, big like на всичко досега и чакам за още.... 😍 1 1
Radnev Публикувано: 4 февруари, 2019 Публикувано: 4 февруари, 2019 На това му се вика пътешествие в истинския смисъл на думата. Четем с интерес, поздравяваме ви за това, което сте направили ... и очакваме следващите части.👍 4 1
Polina Публикувано: 4 февруари, 2019 Автор Публикувано: 4 февруари, 2019 преди 1 час, DaBo каза: @Polina, big like на всичко досега и чакам за още.... 😍 Благодаря ти! 😉 преди 39 минути , Radnev каза: На това му се вика пътешествие в истинския смисъл на думата. Четем с интерес, поздравяваме ви за това, което сте направили ... и очакваме следващите части.👍 Действието ще е дълго. Като в турски сериал ще е, Раднев... 😄 4 7
Roje Публикувано: 4 февруари, 2019 Публикувано: 4 февруари, 2019 Поли, покрай теб и твоите писания за пътешествията ти в Турция човек няма как да не заобича турските сериали. Обичам дългитееее турски сериали!! 🙂 Давай, надявам се да има и втори, и трети сезон!!! 🙂 1 1
Qblue Публикувано: 4 февруари, 2019 Публикувано: 4 февруари, 2019 (редактирано) Не намерих Мира на картата 😞 ПС Намерих я. До Демре. Редактирано 4 февруари, 2019 от Qblue
Polina Публикувано: 4 февруари, 2019 Автор Публикувано: 4 февруари, 2019 (редактирано) преди 8 минути , Qblue каза: Не намерих Мира на картата 😞 Myra. Търси Demre. The ancient city of Myra Myra Örenyeri, 07570 Demre/Antalya, Turkey https://goo.gl/maps/rFWA8cF2LMx преди 1 час, Roje каза: Поли, покрай теб и твоите писания за пътешествията ти в Турция човек няма как да не заобича турските сериали. Обичам дългитееее турски сериали!! 🙂 Давай, надявам се да има и втори, и трети сезон!!! 🙂 Рожееее... То тепърва започва да става интересно. А, дали да има втори или трети сезон... Не знам. Зависи от търсенето. 🙂 Редактирано 4 февруари, 2019 от Polina 4
Polina Публикувано: 11 февруари, 2019 Автор Публикувано: 11 февруари, 2019 (редактирано) Тръгваме си от Анталия с усмивка. В този град има невероятна атмосфера. Не е останал и спомен от нашите притеснения, с които дойдохме в града. Посоката, която поемаме вече е на изток, караме по път D400, който път води и до Алания. Да, обаче ние се отбиваме преди да сме стигнали до следващия курорт. При Kizilagac отбиваме по път D695. Малко след градчето започват да се появяват по пътя сергийки с домашно приготвени неща - мед, сладка, подправки, маслини, банани и разни други неща в бурканчета и шишенца, които не разпознавам, нито разбирам като ми ги казват. От една баба си купуваме банани за из път и продължаваме. А това са едни от най-вкусните и най-сладки банани, които сме яли. Дори съжалявам, че не взех повече. Навлизаме във вътрешността на страната и пред нас вместо море започват да се показват планински върхове. Бейшехир. Пристигаме по здрач. Паркираме до езерото, което по залез ни остави без думи. Различни птички плуват и се гмуркат. Дали за спорта, дали за вечерята - те си знаят. Но пък чуруликат с кеф. Бързаме да разгледаме нещо от малкото градче преди съвсем да се е стъмнило. Имат си вековен мост. Хапваме доволно за 11.27лв за двама. Виждам и все още отворена сладкарничка, а точно сме привършили баклавата и е редно да заредя с нова доза сладости. А на сутринта... Температурата е стряскаща. Седем градуса. Но пък е слънчево, без облачета за разкош. Друго си беше на морето, все пак излизам да се разтъпча, както обикновено. Това езеро не е просто езеро. Огромно е, като море. Цветът е ярко син, сливащ се с небето, а някъде зад него се вижда само върха на планината и някъде в далечината пърпорещата лодка на рибар. Дори снимката не може да предаде истинските цветове. Птичките отново са във вихъра си във водата за физзарядка. Бели, черни, най-различни. Е, не са розовите фламинга от Алиага, но пак допълват картинката приятно. Допиваме си кафето гледайки картата, мислейки накъде да тръгнем и подслаждайки се с газинтепски тип баклавички. До нас има дори детска площадка, но освен стандартните люлки има и статуи на исторически личности, че даже и модерен самоучител на английски. Щракаме по някоя и друга снимка и палиме, че няма време. Май се движим по най-равния път досега, спираме за вода до една малка крайпътна джамия, надничам вътре набързо... застлано с килимчета, броеници оставени по пода и няколко молитвени книги. Следващата ни спирка е на почти 100км от тук. Коя ли ще е тя? Коня! Духовния център на Турция. Тук сме, защото знаем, че в тяхната Мевлана всяка събота се организират сбирки. Е, не като нашите сБирки, а сбирки на дервиши. Сбирки на танцуващи дервиши. Мевланата е огромна сграда, която я обикаляме пеша и не намираме нито един отворен вход, където да се вмъкнем и да питаме за повече информация. Накрая, точно преди да се откажем разочаровани, виждаме едни младежи, които товарят някакви декори, мебели и други неща и тръгваме към тях. Заговаряме се с един… оказва се, че поназнайва малко английски, обаче не достатъчно и вика още един на помощ… покрай повикания дойдоха още трима. Оказахме се в компания на 3-ма турци, сириец и косовар по дядова линия. Всички ни се радват, но… Никой нищо не знае за нашата информация и дори не се опитват да ни насочат къде да търсим някой, който да знае, за това пък са заинтересовани от къде сме и как сме дошли до тук, накъде ще продължим. Няма оправия. Накрая ни показаха поне правилния вход към информационния кат на мевланата. Влизаме бързо вътре, а срещу нас две жени в черни дрехи и изцяло забулени и един чичко-охрана си приказват. Малко се изненадват да ни видят. Казваме за какво сме дошли, те кимат одобрително и положително глава - “Тука е това, което търсите, обаче само в събота”, ние настоятелни, защото знаем…”Добре де, имало и още едно място, където танцуват дервишите”, а те: ”Не, няма друго място. Само тука. Само в събота!” Край. Това беше. Да, обаче ние имаме друга информация. Тръгваме да търсим и разучаваме. Точно срещу мевланата има друга сграда - IRFA, която така и не разбрахме съвсем каква е. Нещо като арт център, нещо като музеи, нещо като… влизаме вътре и се оказваме в голям вътрешен двор, в който има десетки миниатюри на светите джамии и други сгради по света, където явно са танцували дервиши. (Това тук на горната снимка на някой да му е познато?) Супер интересно и много сполучливо. Вътре в самата сграда пък се озоваваме в голяма историческа картинна галерия и нещо като нашата плевенска панорама. Наистина е супер сполучливо и спокойно може да си отнеме даже и повече от час в разходка… Да, това е другото място с танците, но пак сме в неподходящия ден. Нищо. Съжаляваме, че се разминаваме така в дните, но си тръгваме с идеята да се върнем, но кога? Не е ясно. Пътят ни продължава. Подминаваме бензиностанцийка, а на входа и табeлка “Това е последната бензиностанция в следващите 90 километра”. Аз поглеждам как сме с горивото, но имаме, а шофьорчето не вярва “Чак пък да е последната?”. Имаме опит с неговите търсения на бензиностанции, та все пак питам тихичко: "Дали да не заредим?", предложението ми е отхвърлено... били сме я подминали вече. И наистина се оказа така. В следващите 90 километра нямаше нито една бензиностанция, а пътят минаваше през едно абсолютно равно, каменисто плато… Пристигаме по тъмно на мястото, което сме си харесали предварително. Знаем, че има два паркинга горен и долен, но паркираме на горния. Поне изглежда равен. Ихлара. Сутринта не е просто хладна, а си е направо студена. Навън е два градуса, а снощи, след поредната промяна в плана , се паркирахме на паркинга пред входа. Входа на какво тепърва ни предстоеше да разберем. Та, паркирайки и започвайки да си приготвяме вечеря изведнъж по високоговорителя до нас се чува мъжки глас, който настойчиво си говори. На турски, разбира се. Грам не разбираме за какво иде реч, освен думите паркинг и къмпинг, но ги игнорирахме бързо. Явно разбрал, че не разбираме, ни го повтори още веднъж... След морските 20+ градуса сутрин, сегашните два ни идват много малко... Не добре. Излизам за загрявка и бърз оглед , както са ми заръчали. Утрото е супер свежо, а наоколо май няма никой, освен... Разбирам, че мъжкият глас , който сме чули снощи е на дежурния полицай, който охранява обекта, а аз леко отминавам в страни да погледна гледката отвисоко, нали и да избегна евентуална забележка. Това, което знаем е, че Ихлара е каньон с дължина около 14 километра, има повече от 100 скални църкви, манастири. Никой обаче не е очаквал такава гледка. Има запазени помещения от църквите, но за съжаление, голяма част от скалните икони са надраскани или унищожени къде от времето, къде от калпазани, но все пак... Докато се разхождаме по пътечките и гледаме църквите разбираме, че околната растителност е от преобладаващи шам фъстокови дръвчета. Запомняща е и Yilanli kilesi. В нея на западната и стена са изрисувани четири голи жени, които са нападнати от осем змии: първата от тях е нахапана, защото е изоставила децата си, втората e нахапана по гърдите, защото не хранила децата си, третата била нахапана по езика ѝ, заради клеветите ѝ, а четвъртата била нахапана от змии по ушите ѝ, заради непослушанието и непокорството ѝ: За съжаление, (а и с малко въображение от ваша страна, за да си ги представите) обаче само това е останало от рисунката, която доколкото разбрах, всъщност е и единственото по рода си изображение на голи тела. По желание спътникът ми остава по пътечката край рекичката да бере шам фъстъчета - да сме си имали за мезе, а аз си продължавам разходката, стигайки до чайната. Там озверили туристи чакат на огромни опашки за чай, сок от нар и гьозлеме. Вдигат гюрултия, колкото си искат. А аз се чудя откъде ли съм минала, че никой да не срещна по пътя, а те идваха още и още... Спътникът ми се появява с грейнали очи и доволна усмивка, набрал цяла торбичка с фъстък. Това било урожай, догодина по отрано да сме идели. А всъщност как се бели шам фъстък? В края на пътеката е манастирът на св. Георги. Тръгваме си. По план следващата спирка ни е Деринкую (хич не знам дали така се чете). Бързаме, че ни остава около час време да разгледаме най-дълбокия подземен град. Осем етажа надолу. Около 100м дълбочина. Но пък всичко си имат. Вентилационна шахта, кладенци, винарна, кухня, баня училище, църква, гробище, резервоари за вода. Абе всичко. Движим се по едни коридорчета полуприведени, слизаме-качваме се по едни къде прави, къде вити стълби и тесни тунелчета. Успешно излизаме в 16:59. Благодаря, че бяхме последни. Понякога си има и плюсове късното отиване на музей, особено от този тип. В Деринкую освен подземен град има и заключена църква, а местните я използват, за да преминават през двора ѝ и да скъсяват разстоянието, и да рисуват по стените ѝ. Продължаваме към следващото място за нощувка. Пазаруваме в Гьореме и по първоначален план трябваше да спим на паркинга под музея. Да, обаче там нещо не ни хареса и се преместихме. Къде? Извън града, на около 10-тина километра. Red rose valley. Дали има рози и дали са червени още никой от нас не знае! А вън е тъмно като в... ПС. Белята е, че си затрих ( не знам как го направих) почти 2/3 от снимките от каньона. 😞 А между тях имаше добри попадения, но това е... ПС2. Миниатюрната сграда, за която питам дали ви е позната по техните писания е сграда в Пловдив, която в наши дни се използвала за ресторант. Коя е точно - не знам. Не ми прилича и на Джумаята. Познавачите на града да кажат, ако знаят. (следва) Входни такси: Каньон Ихлара - 15.00 турски лири/човек Подземен град Деринкую - 35.00 турски лири/ човек Координати на нощувките: Бейшехир - 37°40'27.7"N 31°42'47.2"E Ихлара - 38°15'12.8"N 34°18'06.9"E Долината на червената роза - 38°39'09.2"N 34°51'47.5"E Редактирано 13 февруари, 2019 от Polina 26 7
Kefalia Публикувано: 11 февруари, 2019 Публикувано: 11 февруари, 2019 Ееех, толкова е хубаво написано, та чак и аз бях там.... 1
bulpa Публикувано: 12 февруари, 2019 Публикувано: 12 февруари, 2019 Оооооо, тези баклавички 🤩 Поли, може ли, баш когато съм на диета да ги пуснеш 😂
Polina Публикувано: 12 февруари, 2019 Автор Публикувано: 12 февруари, 2019 преди 3 минути , bulpa каза: Оооооо, тези баклавички 🤩 Поли, може ли, баш когато съм на диета да ги пуснеш 😂 По това време на годината, каква диета??? Много се чудех дали да не сложа пълната кутия с баклава, ама реших тази... поизядената да е... 🙂 1 1
bulpa Публикувано: 12 февруари, 2019 Публикувано: 12 февруари, 2019 преди 17 часа, Polina каза: ПС2. Миниатюрната сграда, за която питам дали ви е позната по техните писания е сграда в Пловдив, която в наши дни се използвала за ресторант. Коя е точно - не знам. Не ми прилича и на Джумаята. Познавачите на града да кажат, ако знаят. Според мен това описание отговаря на ресторант Пълдин. А макета не ми прилича нито на Джумая джамия, нито на Имарет джамия. Има по-запознати от мен с историята на Пловдив, ще очаквам и те да се включат. ПП - добре, че не си сложила пълната кутия 😎 1
Препоръчани мнения
Искаш да споделиш мнението си? Създай профил или влез да коментираш
Трябва да си член за да оставиш коментар.
Създай профил
Регистрирай се при нас. Лесно е!
Регистрирай сеВлез
Имаш профил? Влез от тук.
Влез сега