дневник Дибек кафе и кюнефе или как се разходихме из Анадола

[AlexandraKo]

Да, това е комплексът " Пълдин".

 

"Мевлеви (Мавлеви) хане се намира в Стария Пловдив и се определя като единствения дервишки манастир от този вид, който всъщност е мюсюлмански. Той е принадлежал на персийската религиозна общност от Ордена на танцуващите дервиши, или известните още "мавлевии" . "

 

Подробно тук и тук.

[Polina]

 

Red rose valley. 6:28ч. Събуждам се от яко бумтене. Трябват ми около 5 минути, за да се сетя какво може да е това на мястото, на което се намираме.  Нощеска разни младежи идваха и си празнуваха нещо при нас, пяха песни и се смяха, купона беше на ниво... А това бумтене отвън продължава, май няма какво друго да е освен балони. Поглеждам през прозореца и наистина цялото небе е в балони! Ммм, кеф! Изскачаме един след друг от кемпера с бързина достойна за завист. На паркинга сме само ние. Изгрева. Балоните.

Туй било значи розАвата долина... панорамата е взимаща дъха, макар слънцето още да не се е показало.  Докато се радвам на уединението си с природата изведнъж зад гърба си чувам, че спира рязко кола. Обръщам се и що да видя? Осем, девет джипа с нахъсани азиатци (дали са само китайци?), които изскачат от тях и започват да си писукат на техния си език. Позират (и още как) за снимка. Феноменално колко са организирани. Рязко са навлезли в близост до мен, а аз бавно се оттеглям. Отивам в края при кафето с гледка на Али. А там наистина гледката си заслужава…

 

Всъщност цялото място е уникално. Наслагани са стари диванчета или са сглобени други в едни стъпаловидни дупки направени я от климатичните условия, я от самия Али или пък от някой друг предвидлив гражданин. Е, ако не си внимателен,  може да се катурнеш надолу към скалите…

Та, притичвайки ту от едната страна при балоните, ту от другата при изгрева се разминавам с тълпата туристи, … не разбрах откъде им идваше този ентусиазъм на братята, но признавам - нямат равни!

Добро утро!

 

Оттук започват и няколко пешеходни маршрута, по които може да се разходите: 

 

Петък вечер все още сме в розовата долина. За това пък, сме си аркадаши с чичото от тоалетната за една лира и младежа с фотографските услуги. Черпят цигари, разпитват откъде сме, докъде сме. Аз пък им правя кафе. Въобще, както казах поддържаме добросъседски отношения. Мястото е чудесно. Вечерта преди да си тръгне от смяна чичото "една лира" идва при нас с торбичка, подава ни я и ни пожелава хубава вечер и късмет. А в торбичката какво? Две питки. Ръчен хляб. Със сусам.

Аз съм във възторг. Хора ли? Говорете ми...

Залезът беше много хубав. А тук се напълни с хора. Добре, че се бях качила на близкото възвишение, че да избягам от тълпата. Не, че и там нямаше хора, дошли вероятно няколко часа по-рано, за да заемат по-добрите места. И ги бяха заели, разбира се! То не са шезлонги, не са палатки… подготвени са всички дошли. За да е пълна картинката - ето го и залезът!! Чудни хора срещаме…

 

Дали имаше и 22ч, но на вратата ни се чука. Отваряме, а навън полиция. Паспортна проверка на всички, които сме се разположили така удобно там. А на паркинга бол коли.

Събота сутрин. Ставам в 6:15 с надежда за ден като вчера, обаче, сутринта няма нищо общо с вчерашния ден. А нищо не подсказваше, че времето ще се заоблачава. Вънка е мрак, балоните вече са във въздуха и светят като китайски фенери. Явно обаче имат проблем с политането им и всичко се удължи във времето много. Ама наистина много. Зяпачите тази сутрин сме по-малко, за това пък наслаждението е по-голямо. 

 

Толкова голямо, че един балон минава над главата ми на метри, дори си чуваме поздравите и си виждаме ръкомаханията и грейналите лица. Пак добре, че не се оплете в клоните на дървото над мен или не заседна между скалите като други, които доста дълго преседяха там.

 

Прибирам се да правя ободрителна напитка, закуска и да хващаме пътя. Вечерта, евентуално, ще спим в Мустафапаша, което е на няма и десет километра от тук. Набелязала съм 5-6 точки по пътя. Тръгваме, първото място е Ъчхисар и гълъбовата долина. Разхождаме се, решаваме че в скалната къща няма да влизаме, но пък ще ядем гьозлеме и ще пием чай.

 

Камилите са стъпили на килимчета, а в изкопаните помещения на приземния етаж, в скалната къща, са им направили и специални помещения за нощувки. 

 

Çavusin е следващата отбивка. Градчето изглежда като след бедствие. Полуразрушени (или поне така изглеждащи) къщи в скалите, в които я живее някой, я не.

На доста от тях наслагани табелки, че се продават или отдават под наем.

Изкачваме се до върха, оглеждаме се - във всяка скала има дупка, врата, прозорче.

 

Pasabasi, Любовната долина и всяко място, на което спряхме ни оставят без думи, но с размисли. Природата си знае работата...

 

По здрач пристигаме в Юргюп. Малко съжалявам, не... Много съжалявам, че не успяваме да го видим по светло. Градът е жив, млад. По тъмно вече разглеждаме конака срещу пет лири на калпак. В помещението наречено кухня, бурканите за подправки са с надписи на български.

 

Няма накъде, време е за тръгване.

Мустафапаша не ни допада за нощувка, затова се връщаме при балоните. Нали си го знаем, пък и нас ни знаят.

 

(следва)

 

ПС. Моля, за извинение ако малко съм прекалила със снимките, но  няма как... думите не винаги успяват да предадат красотата на мястото и атмосферата... Надявам се, снимките поне малко да са ви пренесли в онова необятно място наречено Кападокия! 

Редактирано 15 февруари, 2019 от Polina

[Captain45]

Въобще не си прекалила със снимките. Харесфам фоторазкази! 

Един въпрос относно балоните ако сте се качвали. Те като излетят от една точка къде кацат след това и как е организиран обратния транспорт до точката от която са излетели?

[Mary]

преди 27 минути , plamenk каза:

Един въпрос относно балоните ако сте се качвали. Те като излетят от една точка къде кацат след това и как е организиран обратния транспорт до точката от която са излетели?

Сигурно и Поли ще отговори, но да кажа моят опит.

Кацат на друго място и идват да те приберат с кола, ако е отдалечено.

Аз съм летяла с тези балони преди няколко години и цената все още беше прилична. Сега е по китайски неприлична.

 

[Polina]

преди 31 минути , plamenk каза:

Въобще не си прекалила със снимките. Харесфам фоторазкази! 

Един въпрос относно балоните ако сте се качвали. Те като излетят от една точка къде кацат след това и как е организиран обратния транспорт до точката от която са излетели?

Нямам представа. Ние не се возихме, но според мен насладата от гледката и от долу и от горе си заслужава... 

Някой друг ще каже, може би Mary. 

Да, цената е по китайски неприлична 🙂 

Редактирано 14 февруари, 2019 от Polina

[AlexandraKo]

Преди 1 час, Polina каза:

 

 

Red rose valley. 6:28ч. Събуждам се от яко бумтене. Трябват ми около 5 минути, за да се сетя какво може да е това на мястото, на което се намираме.  Нощеска разни младежи идваха и си празнуваха нещо при нас, пяха песни и се смяха, купона беше на ниво... А това бумтене отвън продължава, май няма какво друго да е освен балони. Поглеждам през прозореца и наистина цялото небе е в балони! Ммм, кеф! Изскачаме един след друг от кемпера в бързина достойна за завист. На паркинга сме само ние. Изгрева. Балоните.

Туй било значи розАвата долина... панорамата е взимаща дъха, макар слънцето още да не се е показало.  Докато се радвам на уединението си с природата изведнъж зад гърба си чувам, че спира рязко кола. Обръщам се и що да видя? Осем, девет джипа с нахъсани азиатци (дали са само китайци?), които изскачат от тях и започват да си писукат на техния си език. Позират (и още как) за снимка. Феноменално колко са организирани. Рязко са навлезли в близост до мен, а аз бавно се оттеглям. Отивам в края при кафето с гледка на Али. А там наистина гледката си заслужава…

 

Всъщност цялото място е уникално. Наслагани са стари диванчета или са сглобени други в едни стъпаловидни дупки направени я от климатичните условия, я от самия Али или пък от някой друг предвидлив гражданин. Е, ако не си внимателен,  може да се катурнеш надолу към скалите…

Та притичвайки ту от едната страна при балоните, ту от другата при изгрева се разминавам с тълпата туристи, … не разбрах откъде им идваше този ентусиазъм на братята, но признавам - нямат равни!

Добро утро!

 

Оттук започват и няколко пешеходни маршрута, по които може да се разходите: 

 

Петък вечер все още сме в розовата долина. За това пък сме си аркадаши с чичото от тоалетната за една лира и младежа с фотографските услуги. Черпят цигари, разпитват откъде сме, докъде сме. Аз пък им правя кафе. Въобще както казах поддържаме добросъседски отношения. Мястото е чудесно. Вечерта преди да си тръгне от смяна чичото "една лира" идва при нас с торбичка, подава ни я и ни пожелава хубава вечер и късмет. А в торбичката какво? Две питки. Ръчен хляб. Със сусам.

Аз съм във възторг. Хора ли? Говорете ми...

Залеза беше много хубав. А тук се напълни с хора. Добре, че се бях качила на близкото възвишение, че да избягам от тълпата. Не че и там нямаше хора, дошли вероятно няколко часа по-рано, за да заемат по-добрите места. И ги бяха заели, разбира се. То не са шезлонги, не са палатки… подготвени са всички дошли. За да е пълна картинката - ето го и залезът!! Чудни хора срещаме…

 

Дали имаше и 22ч, но на вратата ни се чука. Отваряме, а навън полиция. Паспортна проверка на всички, които сме се разположили така удобно там. А на паркинга бол коли.

Събота сутрин. Ставам в 6:15 с надежда за ден като вчера, обаче сутринта няма нищо общо с вчерашния ден. А нищо не подсказваше, че времето ще се заоблачава. Вънка е мрак, балоните вече са във въздуха и светят като китайски фенери. Явно обаче имат проблем с политането им и всичко се удължи във времето много. Ама наистина много. Зяпачите тази сутрин сме по-малко, за това пък наслаждението е по-голямо. 

 

Толкова голямо, че един балон минава над главата ми на метри, дори си чуваме поздравите и си виждаме ръкомаханията и грейналите лица. Пак добре, че не се оплете в клоните на дървото над мен или не заседна между скалите като други, които доста дълго преседяха там.

 

Прибирам се да правя ободрителна напитка, закуска и да хващаме пътя. Вечерта евентуално ще спим в Мустафапаша, което е на няма и десет километра от тук. Набелязала съм 5-6 точки по пътя. Тръгваме, първото място е Ъчхисар и гълъбовата долина. Разхождаме се, решаваме че в скалната къща няма да влизаме, но пък ще ядем гьозлеме и ще пием чай.

 

Камилите са стъпили на килимчета, а в изкопаните помещения на приземния етаж в скалната къща са им направили и специални помещения за нощувки. 

 

Çavusin е следващата отбивка. Градчето изглежда като след бедствие. Полуразрушени (или поне така изглеждащи) къщи в скалите, в които я живее някой, я не.

На доста от тях наслагани табелки, че се продават или отдават под наем.

Изкачваме се до върха, оглеждаме се - във всяка скала има дупка, врата, прозорче.

 

Pasabasi, Любовната долина и всяко място на което спряхме ни оставят без думи, но с размисли. Природата си знае работата...

 

По здрач пристигаме в Юргюп. Малко съжалявам, не... Много съжалявам, че не успяваме да го видим по светло. Градът е жив, млад. По тъмно вече разглеждаме конака срещу пет лири на калпак. В помещението наречено кухня, бурканите за подправки са с надписи на български.

 

Няма накъде време е за тръгване.

Мустафапаша не ни допада за нощувка, затова се връщаме при балоните. Нали си го знаем, пък и нас ни знаят.

 

(следва)

 

ПС. Моля, за извинение ако малко съм прекалила със снимките, но  няма как... думите не винаги успяват да предадат красотата на мястото и атмосферата... Надявам се, снимките поне малко да са ви пренесли в онова необятно място наречено Кападокия! 

Полиии, снимките ти са ве-ли-ко-леп-ниииии!

Още, още, искам още, моляяя!

Цената на полета преди време беше в рамките на 100-150- евро, сега не знам как е.

Летяли сме с балон, но лично  аз, харесвам повече  това, което Поли е наснимала - изгрева и многото балони, на различна височина.

Редактирано 14 февруари, 2019 от AlexandraKo

[Polina]

преди 6 минути , AlexandraKo каза:

Полиии, снимките ти са ве-ли-ко-леп-ниииии!

Още, още, искам още, моляяя!

Цената на полета преди време беше в рамките на 100-150- евро, сега не знам как е.

Летяли сме с балон, но лично  аз, харесвам повече  това, което Поли е наснимала - изгрева и многото балони, на различна височина.

Точно. Казаха ни 150 евро на човек. 

Ние изобщо не предполагахме къде сме се паркирали за спане и изненадата на следващия ден беше наистина огромна. Останали без думи от гледката..., но така е, като пристигаме по тъмно. 🙂

[AlexandraKo]

преди 5 минути , Polina каза:

Точно. Казаха ни 150 евро на човек. 

Ние изобщо не предполагахме къде сме се паркирали за спане и изненадата на следващия ден беше наистина огромна. Останали без думи от гледката..., но така е, като пристигаме по тъмно. 🙂

Абе, без да искате, сте кацнали на най-страхотното място за наблюдение.

С най-уникалните гледки.

[Polina]

преди 22 минути , AlexandraKo каза:

Абе, без да искате, сте кацнали на най-страхотното място за наблюдение.

С най-уникалните гледки.

Абсолютно съгласна.

Подготовката:

 

Кафенето на Али. 

 

А като заседнеш е така:

 

Редактирано 14 февруари, 2019 от Polina

[Captain45]

Изглежда, че вашата гледка е била по-добра от тази която се вижда от балоните 🙂

 

[AlexandraKo]

преди 42 минути , plamenk каза:

Изглежда, че вашата гледка е била по-добра от тази която се вижда от балоните 🙂

 

Нали това казвам и аз, просто страхотно белведере са улучили, най-страхотното!

[neuromancer]

преди 2 часа, plamenk каза:

Въобще не си прекалила със снимките. Харесфам фоторазкази! 

Един въпрос относно балоните ако сте се качвали. Те като излетят от една точка къде кацат след това и как е организиран обратния транспорт до точката от която са излетели?

тръгват от различни точки и карат докъдето стигнат или докато свърши времето за по-късите разходки. Обаждат се на джипа с радиостанция и идва до мястото на кацане, товарят балона на ремаркето, хората във вана и те връщат в хотела.

[Роси 777]

Голяма красота, снимките са ти уникални, както обичам да казвам :     " издразни приятел и му запали фитила "😉 с нетърпение чакаме продължението 🙂

[Kefalia]

Невероятно е, Поли!!! Отдавна ми е мечта да посетя това място. А ти сега затвърди моето мнение!!!

[Гост]

@Polina Някога, като затръгна за там, ще замоля за gps координати на мястото, откъдето сте направили тези снимки. Спря ми сърцето (още когато ги гледах при първото им споделяне). 

[Polina]

преди 6 минути , Rainy каза:

@Polina Някога, като затръгна за там, ще замоля за gps координати на мястото, откъдето сте направили тези снимки. Спря ми сърцето (още когато ги гледах при първото им споделяне). 

Ще давам. Не случайно пиша координатите на които сме спали. 

Само тръгнете!

И поздрави на Али да пратите...

[Polina]

Неделната сутрин е още по-мрачна в 7ч. Ние сме на крак и ще тръгваме, че вече няма време.

Никой от нас и не предполага, че денят ще е  ударно-приключенски.

А такова ноемврийско време се е отворило… само за път и разходки. Едно синьо небе над нас, а в далечината облачета, да ни красят хоризонта.

Много красива, тая Турция!

Отбиваме се от главния път, за да следваме днешният план, а той е водопад! Günpınar Şelalesi, в близост до Dаrende 

Пристигаме. Паркингът е малък и пълен с коли. Разходихме се до водопада, който очевидно, привлича вниманието и на местните.

Полюбувахме му се, но решихме че е много рано да се установяваме за през нощта и е по-добре да продължим. Да, но до следващото място за нощувка разстоянието е над 200 километра, а от картите виждам три различни маршрута. Най-краткият маршрут, според навигационната система, е около 2.30ч, най-дългия над 4ч. Тръгнахме и каквото пътя ни покаже. Да, обаче сме в една планина и чешмички за вода навсякъде, а по-хубаво от планинска вода - няма! На някой от тях, които пропускаме и опашки от хора с големи туби. Явно водата си я бива. Не ни се чака и спираме чак в селото да зареждаме на селската чешма, която е на мегдана. Излиза спътникът ми и до него веднага двама любезни дядовци, които никой от нас не разбра откъде се появиха. Разпитват откъде сме, къде сме били преди да дойдем тук, накъде отиваме... Криво - ляво се разбират някак си. Единият от дядовците започва да обяснява нещо за пътя. Ръкомаха и само те двамата се разбират. За яснота му подавам картата, а той започва да шари с пръста по нея. А аз си мисля, колко ли от нашите баби и дядовци биха се справили така добре с карта и обяснения откъде-накъде да се мине по тия чукарести места. Сбогуват се по мъжки и тръгваме. По пътя решаваме да вземем предложения от дядото път, който беше потвърден и от един бензинджия. На картата ни, обаче, такъв път нямаше, но навигацията показваше, че има.  Значи има! А бензинджията, също като дядото беше много убедителен... Отклоняваме се от прекрасния главен път и влизаме в едни малки и невзрачни пътчета. Трябва да изминем 86 километра, а електронният компас казва, че ще ни трябват повече от два часа... Колкото, толкова, нали сме се хванали на хорото, ще го играем до край. Добре, че вече се е стъмнило и много не успявам да видя от къде минаваме, виждам само, че две коли трудно биха се разминали по този път, завоите са остри и на тях няма настилка, ни мантинела, само едър чакъл и вероятно пропаст, която не виждаме, защото е тъмно... Отказваме да се качим по един от пътя, който ни предложи устройството - просто нямаше настилка. Само камънак. Не ни се рискува чак пък толкоз, тръгваме по десния път... Караме, караме, караме... Нищо. Час и половина каране, а времето за стигаме до крайната точка се увеличава, а километрите станаха едва 63. Изведнъж хоп... Пак объркахме пътя, ама като казвам път... Една кола трудно минава, пък ние хем сме големи, хем сме широки, хем никъде не може да се обърне. Та, отбихме в дясното разклонение на пътя, разбира се, че в дясно...Докато се чудим дали по тези пътища минават автомобили над 3.5т изведнъж срещу нас се задава голяма машина. Ама голяма, голяма. Едвам се отбиваме от пътя да им направим място и да се разминем. Да, ама, се оказват военни, които ни спират.  Идват и започваме разговор. "Говорите ли английски?" Ние - "Да". И разговора продължава на турски. С Гугъл преводач.

"Какви сте? Какво правите тук? Откъде идвате? Къде отивате? Документи за проверка, сами ли сте?" Докато единия проверява документите и колата ни, с другия си говорим и си показваме маршрута по картата, светим с фенерче, а той ме съветва да си свалим еди кое си приложение, за да сме в час с тукашните офроуд пътища.. Оказва се, че онзи път, който ние търсим го има, само че сега е "счупен". И така изпратиха ни по живо, по здраво с ръкостискане и пожелания за успех до крайната ни точка... Значи, тия младежи с автомати ни упътиха как да излезнем от чукарите, където бяхме и да стигнем без да се връщаме до главния път. Преди това, обаче, стигаме до едно село (нямам идея за името, нямаше табела там, откъдето влязохме) , а на изхода /входа му виждаме вече и първия военен пост. Явно беше, че младежите са ги предупредили, че едни заблудени и оглупели туристи ще минат оттам и никой от тях не ни спря за проверка, само вдигнаха ръка за поздрав.

А ние продължихме и след още около 2 часа, разгеле -  стигнахме! Макар и да пъплехме, едвам-едвам нагоре по баира, вече бяхме там! Паркираме на възможно най-равното място (а равно - няма), изравняваме се и отдъхваме. А нас ни посреща лисичка. Супер любопитна, с голяма рошава опашка кума Лиса… 

Денят, вероятно, ще е слънчев, а аз за първи път се будя след 8:30, поне, от четири дни насам. Да не повярваш. Мястото е тихо, а очаквахме, че ще има доста автобуси за изгрева. Дали са дошли и са си тръгнали и никой от нас не ги е усетил? Съмнявам се. Намираме се в Немрут. Няма и помен от Лиса, която така любопитстваше снощи и май беше склонна на запознанство. Не ни се получи обаче. След вчерашното следобедно шофиране, което мен ме стресна не малко, днес в абсолютно единодушие сме решили, че зор няма да си даваме. Когато-тогава. Пием кафе, докато слънцето ни напича приятно през прозореца и събираме сили и мисли за днешния ден. Вечерта би следвало да сме на друго място и да не се заседяваме тук, гледаме карти, чертаем маршрути… оставяме всичко на масата и е ред на Немрут.

Отиваме в информационния център, който е пуст. Имало е купон явно тия дни, защото все още седят не измити разни чашки и чинийки. На входа ни посреща кой? Невероятно, но не е Лиса, а шарена котка, която тича след чичкото, който ни посреща на входа с “Добре дошли”. Предлага ни чай и да ни качи догоре с буса. Пет лири на човек и сте горе… имало забрана, влязла в сила, да се ходи пеша до горе. Добре де, а пеша да слезем може ли? Можело! Не ги разбирам аз тия правила, ама, все пак се възползваме и ни качва. А там, заварваме едно абсолютно изоставено заведение. Може би, е било бар. Или нещо друго, но каквото и да е било вече не е това. Табелка изток - запад ни спира за секунди в почуда накъде да тръгнем.

 

Първо изток, не, не.. на запад ще е. И се започна едно изкачване на стълби. Обаче, ние сме на нивото на всички заобикалящите върхове.

Почиваме си и гледаме в далечината… нима, това там, зад оня връх, да е бил пътят, по който ние сме щели да минем снощи… изкачваме се и си говорим за различните маршрути и дали, все пак, тия момчета с автоматите, снощи, не са ни забаламосали само, за да не им открием тайната база… идеи всякакви, въображение богато. Най-сетне стигаме.

Това е най-високият връх на планината Немрут - малко над 2100м. Самото място е открито през 1881 година от немския инженер Карл Пухщайн. А мястото е светилище -  гробница на комагенския цар Антиох I, наследник на Александър Македонски. Построено през 62 г. преди новата ера. На върха на планината има пирамида и три тераси северна, западна и източна, като на тези тераси е имало статуи на древни богове, барелефи и гробници. На две от терасите - западната и източна има по пет статуи, които са били с височина около 9м, а от двете им страни са били техните пазители - орел и лъв. Една от статуите е била на самия Антиох I, останалите са на други богове - Зевс, Аполон, Херакъл и др.  Има предположения, че самата пирамида е гробницата на Антиох I, учени са опитвали да я прокопаят, но тунелът се е срутил.

Според учените, сеизмичната активност в района е и основната причина статуите да не са цели. Главите на богове са разпръснати около самите статуи. 

 

Западната тераса. 

 

Пътечката между западната и източната тераса:

 

Източната тераса.

 

Северната тераса:

 

Ами, аз не мога да опиша какво е чувството, когато си отишъл на място, на което много си искал да отидеш. Задоволително? Хм, не. Просто затаяваш дъх и се наслаждаваш на тишината, която е навсякъде около теб. 

 

Не мога да повярвам, че след тълпите азиатски туристи из Кападокия тук сме сами. Съвсем сами. Гледките около върха са зашеметителни. Някъде в далечината се вижда голям гьол. Започваме с предположенията.. Тигър, не Ефрат, влизаме в лек спор. Бълбукаме в мечти да ги видим от високо. Да, ама не! Друго ще е… и да оказва се друго. Голям, та голям язовир Ататюрк.

 

Слизайки надолу, поглеждаме  от високо мобилният ни дом… паркиран величествено в края на паркинга. Каква осанка само.  🙂

Влизаме на топло и отново се заглеждаме в картите оставени на масата. До следващата спирка ни чакат нови 200км, но някак не намираме подходящото място за нощувка. Чудим се още, но решаваме! Днес ще е вечерта на шам фъстъка и уискито останало от рождения ми ден, а утре рано сутринта тръгваме. Речено сторено. Аз наливам по чашите,

 

 

а грейналия поглед на берача на шам фъстък от пълната кесийка с фъстъци бавно се помрачава. Реколтата не била добра, но все пак стига за мезе…

 

Поглеждам през прозореца, а навън един залез…

А тишината, която ни заобикаля ме грабва в нови въображаеми фантазии за отминали времена.

Наздраве! 🙂

 

 

(следва)

 

Координати на нощувките: 

Немрут ( 37°58'08.5"N 38°43'53.7"E  //-//   37.970464 38.727455 )

Редактирано 20 февруари, 2019 от Polina

[Kefalia]

Много интересна природа.... 😀

[Qblue]

Поли, имаш ли координатите на терасите?

 

[Polina]

преди 11 часа, Qblue каза:

Поли, имаш ли координатите на терасите?

 

Не, аз не съм ги сваляла, но потърсих и намерих това - https://www.openstreetmap.org/#map=18/37.98076/38.74073 

[Polina]

Тръгваме си от Немрут с настроение. Пуснали сме си 1000-дата най-яки рок парчета и сме тръгнали по стръмното нанадолнище. Вече по светло пътят изглежда различно. Наклона/изкачването е 11%. Чат-пат варира и стига до 8. Като го изкачвахме едвам пъплехме нагоре на първа. Другото интересно, което забелязвам е настилката. От Карадут до върха всичко е плочки. От тия малките, които ние си ги слагахме едно време по тротоарите… говорим за разстояние от около 11-12 километра. Няма асфалт, няма цимент, няма бетон. Плочки. А, то нали… баир е, трябва си трамбоване, въобще много работа. Вероятно имат и те строителни войски, които вършат трудната работата, както едно време при нас е било, предполагаме, докато слизаме към равното.
В Наринце или Наринче (не знам как е правилно да се произнесе) спираме за закуски - няма нищо освен симит и топъл ръчен хляб и питки… ама за хляба после. Или сега? Сега.

Това, което последните дни прави впечетление е местата откъде си купуваме насъщния. В Турция хляб, закуски и други дребни неща може да се купят от техните „Büffe” - бюфети, които не се сещам да имат аналог в България. След Кападокия, обаче, има все повече хлебопекарници и хлебопродавници, в които се продава само и единствено хляб и закуски. Закуските са ясни – симити и други кифли, а хлябът е още по-ясен. Най-различни видове хлебчета, питки и малки погачи. Всичко се прави на място и зад щанда се вижда тезгяха, на който се месят, втасват, а в дъното е и фурната, в която се пекат. Изградени в стените пещи, както едно време из селските хлебарници тук, които след още някоя и друга година няма да помним.

Няма по-вкусен хляб и симити признавам, ухаят превъзходно и възбуждат апетита, дори и да си хапнал малко преди това. Цената рядко превишава лира – лира и половина.

 Двете пекарни са една до друга и хляба им е на свършване. А аз взимам хем питки, хем симити. Тръгваме си оттам, а военния пост на края на селото само ни изгледа. Между Наринче-то и Сиверик (път D360) попадаме на най-мръсният път до сега, по който сме минавали. Боклуци има навсякъде по пътя, от двете страни. Спираме да направим снимка на язовир Ататюрк и внушителния мост, който са изградили за преминаването му.

 

А иначе пейзажа е лунен по целия път до мястото, за което пътуваме. Камъни с различни размери и червеникав цвят по видимо равното заобикалящо ни поле. И между камъните се щурат вакли овчици от ляво и дългокосмести козички от дясно, после се сменят… за малко разнообразие влизат във взора ни и крави, но те са толкова слаби, че е по-добре да не ги отразявам въобще. Друг е въпроса, какво точно пасат по тия камънаци, тия добичета, защото тревата е в изключително малки количества, че и на рядко. 

И ей, така си караме по пътя Е 99… около 170километра. И си говорим видим ли дизел под шест лири спираме да зареждаме. Това ни е цел, де. За цялото пътуване. Не след дълго виждаме.. 5.84, спираме, а около нас се струпват младежи с различно облекло, дънки, анцузи, потури и оооо изненада единия от тях заговаря и ни поздравява на български. Жалко само, че за кратко, но пък продължава на английски, което ни изненадва. От дума на дума, разбрахме, че дядо му бил с българско потекло и от него понаучил някоя и друга дума. Голямо щуране и радост настана покрай нашия автомобил с този младеж. Не били виждали други българи, че и с кола, да се спрат баш на тая бензинджийница.

Досега освен в Анталия или на някой, но не всеки туристически обект ни говорят на език различен от турски. Продължаваме напред , а в пейзажа няма промяна, освен че тук - там някой е поразчистил камънака и си е изорал нивичката. Полекичка по чисто новия път стигаме до град голям. Влизайки в него ни заобикалят нови и модерни сгради, жилищни кооперации и хотели, големи магазини и големи пътища.

В Диарбекир сме. Град, който като го чуеш и в съзнанието ти първо изскачат спомени от уроците по история и колко много българи са били заточени тук. Има достатъчно написано досега, та аз няма да ви го припомням. Градът е столица на областта Диарбекир в Кюрдистан и населението му е над 1,5 милиона, даже гони два. Ние паркираме пред магазин за дрехи, на около три километра от Стария град. Тръгваме пеша и след около 40 минути сме пред Диарбекирската стена. Избираме разходка през градски парк, за да избегнем движението. Добре правим. 

 

Малко преди да стигнем до стария град по тротоарите започват да се появяват сергийки и магазинчета за всичко. От маслини до перилни препарати, всеки предлага и продава неговата най-добра стока. Оставаме изненадани обаче, когато виждаме  количка със закуски, а рекламите по нея на познати нашенски цигари. Няма шега, няма измама... По-късно, ще забележим, че целият град е осеян с тези марки цигарени кутии и фасове, а други чичковци, тайно ще вадят под количките и кашони със стекове цигари и ще продават стоката си.

Радваме се, че сме спрели по-далеч, защото движението е натоварено, а на правилата още не сме им свикнали.

Влизаме в града, но май от неправилната страна за туриста и тук всичко изглежда запуснато.

 

Чичковци с кърпи по главите и потури, яхнали мотори като черни атове и натоварили дисагите отзад, други карат трактори, трети камиони…, а  измежду всичко това се лутат в пресичане забулени жени дърпащи децата си. Картинката е пълна. 

Алъш-вериша върви и всъщност всеки продава нещо от автомобилни части, перилни препарати, килими, маслини, плодове, зеленчуци, храни до златни накити, които са витрина до витрина със сушените подправки и семена.

 

Някъде тук са скрити и нашите точки за посещение и за нас тепърва предстои да ги намерим. А все още не знаем, какво предизвикателство ще бъде. Разхождаме се по стената няколко километра, за да избегнем предлагането на различни стоки, а и за да погледнем отвисоко. Гледайки навътре в града  е подредена градинка с масички за чай и кафе на тиферич, а след градинката правят нови къщи - лъскави, с басейни,

а  погледнеш ли на дясно от стената е гето. Виждаме две три ята с гълъби, които кръжат над къщите си, а собствениците им, им махат с шарени знаменца да летят на воля. Дали ги гледат само от любов тези птици се чудя аз? Дали не ги използват за изпращане на тайни съобщения или любовни обяснения? Дали не ги използват за малки пратки… остава си мистерия моята чуденка.

 

Стената на града е един от двата защитени обекта на Юнеско тук. Това, което ни прави впечатление е, че по-голямата част от нея е развалина. Личи намеса в укрепването на стълбите, които са стръмнички, на част от самата стена също, но...  

 

Стигаме до една от главните порти и е време да слезем от стената, правим по още някоя снимка от високо и продължаваме навътре в града.

Тук е мястото да ви покажа и това: 

Това е сградата на Делилер хан, построен от втория управител на града - Хюсрев паша през 1527 година. В него имало джамия, медресе, 72 стаи, 17 магазина и обор за 800 камили.  Ханът обслужвал търговците пътуващи по пътя на коприната и Сирия, Иран и Индия. Построен е изцяло от бял и черен камък. 

Сега сградата е превърната в хотел, в който не ни пуснаха да влезем. 

Градът има две основни /централни улици, които го свързват в четирите посоки на света, останалите улички са  покрити пазари със скрити кафенета или тесни улички към домовете на местните. Навсякъде се носи миризма на печено месо за кебапи или на току що изпечени и заляти баклавички или други сладости. Купуваме си ядки и сушени плодове и продължаваме. Обикаляме от няколко часа и все още нищо не сме видели. Пълно объркване, като в лабиринт сме. Успяваме да намерим Улу джамия и джамията с 4-те минарета, но това не е всичко, което искаме да видим.

 

Джамията с 4-те минарета: 

 

Улу джамия ( Ulu camii):

 

А орнаментите по стените са... 

 

Пак влизаме из тесните улички и точно стигаме до входа на църквата Св. Дева Мария, която отвън погледната дори няма да разбереш, че е църква, поглеждаме часовниците изпуснали сме и работното време със седем минути.

Момиче дошло преди нас звъни на звънеца, а аз решавам да питам дали все пак няма да можем да разгледаме. Поклащат твърдо глава. Решаваме, че е по-добре да си ходим и без това имаме три километра пеша, по пътя хапваме в едно заведение пиде с разни чудни салатки и айрян за няма и десет лв за двама.

 

Обаче, мястото, на което сме спрели не ни е баш на сърце за през нощта. Паркинг пред голям магазин в близост до още по-голямо кръстовище. Чудим се, дали да се местим или не. Все пак се местим, решихме го… бавно тръгваме в трафика. Ще спим до река Тигър  (най-сетне!). Излизайки от града ни правят поредната паспортна проверка, но вече ни питат дали носим оръжие. Това май ни е и третата проверка за деня. Пристигаме и се паркираме уж в близост до реката, някъде зад нас има и ресторант, но идея нямаме колко сме далече.

Говорим си за изминалия ден... Това, което прави впечатление е, засиленото полицейско присъствие в целия град. Навсякъде обикалят полицай - с мотори, с големи метални коли, които ние рядко виждаме, дори на някое футболно дерби. Всички сгради са с метални решетки на прозорците. 

Всъщност за мен този ден ще е запомнящ се. Това е първия ми досег с място, където е имало неразбории и конфликти, оставили разрушени домове и съдби. Първия път в в който чувам над главата  ми да преминава военен самолет… Заспивайки премислям видяното и случките от деня. А те не са малко.
Видяло се е, че тук ще останем още някой и друг ден.

 

******

Друго си е да се събудиш наспал се, особено след извървените километри предишния ден. Спахме почти на брега на река Тигър. Беше по-добрият избор от булевард в града. 
 Днес настройката ми вече е различна. Мислите от изминалия ден явно са дали своето отражение. Пием кафе и без да се юркаме тръгваме. Вчера беше пълен хаос с тия заградени църкви и обекти на интерес от наша страна, днес няма да има такива неща или поне така си мислим. Палим, тръгваме и електронния компас показва, че само на 2 километра от нас е моста, до който вчера искахме, но не успяхме да стигнем. Хм, ако знаехме можеше и там да спим снощи. Отиваме директно. Още е рано и наоколо почти няма хора, освен един младеж, явно от персонала в кафенето до моста, който подрежда възглавничките по пейките.

Това е мостът Ongüzlü на река Тигър. Известен с това, че е първият Ислямски мост в Анадола. Дълъг е 178 метра и има 10 арки. Между 2007 - 2010 година е изцяло реставриран. 

 

Отнякъде се чува как някой упражнява свиренето си на писклив инструмент и добавя още настроение. Разхождаме се по моста и се връщаме обратно.

Денят е приятен, все още е топло. Влизаме вече през правилната порта и директно на паркинга, който е срещу нея. Пет лири и усмивка от момчето с билетчетата. До самият паркинг е инфо центъра, където има направен макет на стария град, но самият център не работи.  

Доволно потриваме ръце, набелязваме местата и кое след кое ще следва в нашата обиколка. Да, ама не! Мапс-а ни праща отново в гетото, опитваме да стигнем до арменската църква, но не - изкарва ни пред детска площадка с катерушки. Невъзможно е да е това, явно лабиранта от вчера ще се повтори и днес и само се моткаме из тесните улички. А те са едни улички...

 

Отказваме се. И без това вчера по обиколихме на няколко пъти тази част от града.  Поне отмятаме църквата на Св. Дева Мария.

Тя е една от десетте сирийски църкви в града. Оцеляла е при много пожари, земетресения и окупации до сега. Последната реставрация е през 2004-2005 година

 

Разхождаме се по вече главната улица, а кепенците на повечето заведения още са пуснати. Тези, които са отворили разпалват въглищата и се подготвят за обяда. Нима улицата е в мъгла или това е пушек от въглищата? Малки момчета с големи тави носят различни закуски, чичовци бутат големи колички с тежки товари, а ние се шляем. Виждам мястото вече с други очи. И ми харесва все повече. Всъщност тук можеш да чуеш повече кюрдска реч, отколкото турска. Няма като навсякъде другаде турски знамена. Даже няма никакви знамена.

А туристите се броят на пръсти, не само през есента. 

Хапваме татлъци (tatlici) ... ммм и продължаваме:

 

Златните накити са все по-богато украсени и масивни:

 

И Ага без броеница също  няма. Всеки бройка нещо:

 

Ако го закъсате и ви е стегнала, я душата,  я обувката или дрехата ви се е скъсала, по главната улица има десетки майстори, които биха ви помогнали в този труден за Вас момент:

 

А ето и полицейските патрули и постове в самия град:

 

Стигаме до музея. Почвам с кифленските снимки за спомен пред входната арка, а в същото време срещу мен по улицата идват 7-8 черни автомобила, ескортирани от полицейски коли… на втория автомобил в движение му се отварят вратите и на място четирима батковци с големи пушки навлизат през арката до мен в музея. Аз немея. Охраната на входа прави знаци да не снимаме, а във всяка следваща кола батковците бяха с насочени автомати към кротките, заблудени граждани като нас дошли да разгледат. И това ми се случва за първи път. Бяхме си като във филм…

Купуваме билети, които струват шест лири и тръгваме към първата къща. (Ако има нещо, което задължително да направите докато сте в Турция, то това е да посетите някой техен музей. Майстори са!)  Там слънчеви младежи искат билетите слагат печат и ти казват, че само веднъж можеш да посетиш дадено място. В следващата къща по същия начин - подаваш билета, слагат печат и продължаваш… Партнера ми, го подава и влиза, ами аз?  Ами аз не си намирам билета. Бъркам в чантата - вадя билети, ама все от други места. А допреди малко беше в ръката ми... И така, докато не извадих всичко от чантата пред тях на бюрото, а тия се заливат да се смеят. 🙂 Женска чанта било това, голяма като сърцето ми... Ама това е, големите чанти не водят до нищо добро 🙂 . На мен ли го казват? 

Изведнъж загърмява и се изсипва сериозен порой, което за съжаление изцяло променя плановете ни за разходки.

 

Църквата Св. Георги:

Остава по-малко половин час до затварянето на музея, а се оказва, че не можем да влезем в две от къщите… имало някакъв си протокол “Сори, не може там”. А пред тия къщи седят ония батковци с големите автомати. Е, поне дъжда засега е понамалял и е дошло време за кафе. Сядаме в хана, поръчваме си дибек кафе и се наслаждаваме на шума от дъжда. 

Докато отпиваме от кафето (което е много ароматно) получавам хабер от другар: “Намери Хюсеин и разбери станал ли е кинозвезда?” 🙂 Допиваме кафенцето, което се прави по специална рецепта, със специални аромати, но никой не иска да ни каже какви точно са… Отиваме на указаното място, да търсим младеж на име Хюсеин. А младежът е с клиенти, но ме поздравява, а аз му казвам, че знам кой е… и оттук насетне какво да ви казвам, взехме че се заиграхме с Хюсеин. Мерих му мустака, учи ме на кюрдски, разказваше ни за семейния антикварен бизнес.

Сладки приказки, разходка под дъжда със счупен чадър, показа ни скрити заведения за алкохол и без алкохол, за хашиш, купихме си разни вкусни местни нещица и много, ама много смях, а той не отказа на поканата ни за гостуване в мобилната ни къща, да се почерпим и така откарахме до след 22 часа в приятни разкази за града и местността.

А нашият ден в Диарбекир е към края си…

Доволни сме. Градът е прекрасен. Градът е опияняващ. Градът е магнетичен.

Утре вече ще сме пак на друго място.

 

(следва)

 

Такси и входове:

Музей: - 6 лири/ човек

Паркинг: - 5 лири

 

Координати на нощувките:

1-ва нощувка - 37.867403 40.228531

2-ра ношувка - Yediemin Otopark (срещу Кервансарай Хотел)

 

Редактирано 1 март, 2019 от Polina

[bulpa]

Най-важният отговор забрави да кажеш - станал ли е Хюсеин кинозвезда?

[Polina]

Преди 1 час, bulpa каза:

Най-важният отговор забрави да кажеш - станал ли е Хюсеин кинозвезда?

Мне. Не станал. Забранили излъчването на филма в Турция. 

[Qblue]

А кой е Хюсеин и какъв е бил филма? :)

 

[sasho]

Чакам още. И кафето ми е готово!!