дневник Дибек кафе и кюнефе или как се разходихме из Анадола

[Polina]

преди 16 часа, Qblue каза:

А кой е Хюсеин и какъв е бил филма? 🙂

 

Хюсеин е кюрд. Младежът от снимката. Преди да си тръгне ме помоли да разкажа на всичките си приятели за града и областта, и че всъщност, това което се предава по медиите не е точно така. Не помня дали го питахме каква е била ролята му. По-скоро не сме. 

преди 15 часа, sasho каза:

Чакам още. И кафето ми е готово!! 

Скоро, надявам се много скоро. 

 

Честита баба Марта! 

[ИлиАни]

Съвсем наскоро открих този форум и с удоволствие откривам, че има пътеписи, написани от хора, които пътуват като нас, с кемпер :) Досега съм чела само в кемпер форуми :) Благодаря ви за прекрасния и обстоен разказ! Живот и здраве, мислим да направим и ние разходка до Кападокия и Памуккале и ще ни е много полезен. Вие сте направили още по-голяма разходка, страхотни сте!

[Polina]

преди 38 минути , ИлиАни каза:

Съвсем наскоро открих този форум и с удоволствие откривам, че има пътеписи, написани от хора, които пътуват като нас, с кемпер 🙂 Досега съм чела само в кемпер форуми 🙂 Благодаря ви за прекрасния и обстоен разказ! Живот и здраве, мислим да направим и ние разходка до Кападокия и Памуккале и ще ни е много полезен. Вие сте направили още по-голяма разходка, страхотни сте!

Днес точно започнах следващата точка да списвам, че покрай ангажиментите не остава време... 

Чудесна ви е идеята! Разширете територията на посещение, ако имате време и възможност. Заслужава си!

[ИлиАни]

За съжаление имаме 10 дни, пролетната ваканция на децата. Даже не  зная дали няма да е прекалено малко времето, като се има предвид, че на мен ми се иска да видя и лалетата в Истанбул, но с толкова разполагаме сега. Ще се повторим пак 🙂

[Polina]

Сутринта е влажна и тиха. Дюкяните около нас още не са отворили, а ние бързаме да излезем от града. На входа на паркинга момчето с билетчетата ни спира да си платим пак… Стига бе, човек, пак ли? Смее ни се...черпя го със сушени череши и се обръщам за нови пет лири. Търся монети, но имам само две, а той се усмихва кима ми да му ги дам и се разделяме щастливи и усмихнати и двамата. Той е изкарал парички за обяда, а ние сме изкарали около  24ч за седем лири в центъра на Диарбекир. Крайните квартали са поочукани и с дупки по пътя. Така десетина км… Този път охраната на края на града не ни спира, но си кимаме за поздрав. 

Движим се по път D950, a разстоянието, което ще изминем днес е около 100-тина км в южна посока. През равни интервали по пътя си задминаваме наблюдателници, които не е ясно дали досега са били използвани, но външно изглеждат като нови. 

Снощи Хюсеин се опитваше да ни убеди да посетим и околните градове около Диарбекир -  Мидият и Хасанкейф, ние самите се колебаехме дали да го направим. Отказахме се. Оставихме го за следващият път, когато ще се върнем тук. Някога отново. 

Двайсетина километра преди Мардин отбиваме до една джамия да заредим вода, а първото нещо което виждам отваряйки вратата на колата е... ковчег. 

Какво по-добро начало за деня? До молитвения дом има издигната наблюдателница от тези, които подминавахме по пътя и вече имам възможност да я разгледам отблизо. Модерна е. Има климатик.

Влизаме в града от към новата му, модерна страна. Нови панелни (или поне така изглеждащи) блокове се появяват от двете ни страни, кой от кой по-високи и по-нови. Насочили сме се директно към стария град, но попадаме в задръстване точно пред болницата, в която явно има спешен случай и на входа и цари хаос.

За разлика от предишните дни, днес времето не е с нас, ама хич. Вън е мъгла, от която не виждаш кой знае, колко надалеч.  А уж, го даваха да е хубаво и топло за средата на ноември време, а то… За да не се мотаем напразно из новата част на града решаваме да паркираме на върха на стария град и оттам полекичка да слизаме надолу. Хващаме една от отворените улици и полекичка из между тесните сокаци и къщите успешно стигаме до разширението на края на пътя, който пък е с гледка над едно от местните училища. Напред не можем да продължим. До тук ще сме. И така… от ляво гледка над училището, отдясно малък храм и гробище. Днес денят ще е такъв.

Разочарована от липсата на хубаво време си недоволствам под носа и се тюхкам. Мъглата ходи ту пред, ту след нас и това, което виждаме са минаретата на джамиите и близките покриви до нас. А панорамата напред е просто сива! 

Влизаме по малките улички, които са толкова тесни, че си правим път с някой случайно срещнат, но пък са шарени и създават настроение на пук на мъглата, която иска да скрие от нас чара на мястото.

Пред нас е сграда стара, с много тичащи деца около нея, разбираме че е медресето Zinciriye. Построено през 1385 година  от последния управлявал града ортокидски султан Мелик Неджмедин (Melik Necmeddin). 

Влизаме да разгледаме, а децата влизат след нас и с викове едно през друго кое от тях да ни снима. Отказваме им, а те продължават да настояват. Отърваваме се, благодарение на това, че влизат други хора и те се вкопчват в тях. Всяка снимка е паричка. 

 

Слизаме по стълбите, а пред нас е главната улица пълна с хора и магазини за злато, ядки, локуми и подправки.

А зад нея е чаршията с малките магазинчета за храни и джунджурийки, работилнички на майстори, които правят чудни нещица.

Пак влизаме в тесните улички и пак деца тичат край нас и вече директно си искат пари без да ти предлагат услуга в замяна.

За това пък весело ни ръкомахат за поздрав и ни правят познати знаци. 

Мардин е мястото от което е добре да си тръгнем с някое и друго лакомство. Какво ли да е то? Навсякъде се продават ядки и захарни/шоколадови бонбони. Тук била и най-добрата леблебия в цяла Турция. Най-различни видове - едра, дребна, светла, тъмна и всеки продавач твърди, че неговата е най-вкусната и ти предлага да опиташ. А влезеш ли веднъж в подобно магазинче излизане скоро може и да няма. Черпят ни с дибек кафе и се радват. Не се чудим дълго, взимаме кило и отгоре леблебия, че даже попълваме запасите си и от тиквени семки, които по нищо не отстъпват на другите ядки.

Из чаршията навсякъде се продават медни и сребърни съдове и накити, които изкусни майстори майсторят докато ние се оглеждаме в излъсканите до блясък повърхности. Продължаваме по тесните улички губейки и намирайки се.

Така попадаме пред Ulu camii , която е символа на града и минарето и се вижда откъде ли не. Една от най-старите джамии в Анадола. Построена е през 1176 и е имала две минарета. Второто минаре е възстановено през 1888/89 година от Абдулхамид II. Материалът, от който е построена е гладко изрязан камък.

Основна реконструкция на сградата е направена в периода 2010-2012 година. 

Разходката по тесните ни улички продължава,

а измежду многото къщи и блокчета покрай, които минаваме изведнъж пред нас се показва чудна врата.

Гледам я в захлас, докато не прочитам, че това е джамията Latfiye. Построена е през 1375 година от Абдулатиф, по-късно е разрушена от армията на Тамерлан и възстановена едва през 1845 от Мехмед Паша. 

Цветът на всички сгради е жълтеникаво-червен, а аз съжалявам, че денят се оказа мрачен и не можем да се насладим на цветността в града, който е видимо много по-различен от Диарбекир. 

Ако мястото ви за настаняване е някъде из стария град, то багажът ви, ще бъде занесен до там благодарение на кон с дисаги, подобно на не малко други  места.

Кофи за боклук из тази част с тесните улички в града няма и всеки оставя пред вратата на дома си отпадъците, които пък друг чевръст младеж ще мине през деня с едно муленце и ще ги събере в надлежно привързани към тялото  му чували.

Мъглата леко се е вдигнала, но не съвсем, че да може да се направи снимка подобаваща на тоя град. Няма как…тръгваме обратно нагоре по стръмните уличките към нашата машина. По пътя правя място на един ага, който е яхнал кафявия си лъснат до блясък кон, намига ми под мустак и продължава по стълбите напред. А аз онемяла от възхищение по случката и коня, дори не успявам да го снимам, но този поглед ще го помня... 

Последен поглед към централната улица, която през целия ден е много натоварена и обратно към къщи.

 

Минава ни през ума да спим там, но се отказваме и тръгваме към Дара. Разумното решение е взето по пътя и се отбиваме към манастира Дейрюл Зафаран. Чудно място за нощувка. Планина, маслинови и нарови дръвчета наоколо и ние. Паркирали сме на паркинга до самия манастир, По тъмно охраната ни навестява, поздравява и ни пита дали тук ще останем да нощуваме. На сутринта вече е пълно с рейсове и туристи. Манастирът е облян от слънчева светлина и жълтият му цвят е още по-жълт. Отварят го по-късно от очакванията ни. Красиво е и вече е с коледно настроение, а кафенето е пълно с хора.

Пускат ни да влезем, а горе заварваме един чичко, който прави зехтин от обраните маслини, а машината му трака с всичка сила.

Дейрюл Зафаран е сирийски православен манастир, основан през 493 година и има 365 стаи - за всеки ден от годината по една стая. 

На тръгване спираме в Ескикале. Чешмата, която видяхме на идване е направена през 1253 година, как да не си заредим вода и за нас оттам? Докато държим маркуча един на чешмата, друг в резервоара към нас идват две момченца. Едното ни заговаря на английски с поздрав и гордо представяне “Аз съм Махмуд и съм кюрд”. Видимо се интересуват от тая голяма машина, но ги е страх да разгледат отвътре. Разбираемо. Не се отделят от нас докато не си напълним резервоара. Черпя ги с кайсии и череши, а те предпазливо посягат към купичката. Усмивки си разменяме и тръгваме. Вече е сигурно към Дара. Пристигаме след няколко отбивки на пътя от военни и полиция. Паркираме се до входа на некропола, а до нас застава младеж, който казва, че е гид. Вход за посещението - няма. Изненадани сме, че нещо толкова древно е останало със свободен достъп. Съгласяваме се младежът – гид, да ни покаже и разкаже нещо за мястото…, а неговите първи думи са: Аз съм кюрд. Ние кимаме и уважително си стискаме ръцете. Разказва ни истории, показва ни стари костици и масов гроб. (Ако сте си помислили, че той е говорил английски или друг чужд език, грешите много. Разказът му бе превеждан онлайн с Гугъл. )

Изненадан, че не снимаме нищо ни пита защо? А ние му казваме, че ще се върнем пак до долу след като свърши с разказа си. Така и правим,

а после започнахме да разглеждаме и останалата част от града, който е построен върху останките на древния град.

Детските усмивки ги печеля с изсушени плодове: 

Не успяваме да разгледаме всичко, защото полицията ни спира за проверка и отклонява. Не сме изненадани, границата със Сирия е на хвърлей разстояние.

Връщаме се обратно към Мардин, а там на казармения хълм ни срещат стадо достолепни крави: 

Време е да продължим напред с нашето пътуване… нови 180км и все още никаква идея къде ще нощуваме...

 

(следва)

 

Такси и входове:

Дейрул Зафаран -10тл/човек

 

Координати на нощувките: 

Дейрул Зафаран - (37.299333 40.790699)

 

 

 

Редактирано 21 март, 2019 от Polina

[AlexandraKo]

Поли, така ти завиждам за Мардин!Така ми се иска, да отида и да поседя няколко дни там, а все не остава време.Два пъти съм била и все не толкова, че да ми стигне.:(((

За мен, тоя град е невероятен. На времето, специално изгледах един турски сериал “ Ако бях  облак”/ Bir Bulut Olsam/, който е сниман в Мардин и има невероятни кадри оттам. А като отидох, беше още по- невероятно, имах чувството, че ходя из един огрооомен музей. Нямаше нещо, което да не ми хареса, да не ме впечатли. То се вижда и на твоите снимки, които са чудесни.

Абе, първия път си ходех с отворена  уста от изумление, колко е красиво всичко там. И старинните сгради, и тези, с по- светски вид, като пощата, първото девическо училище в Османската империя, което е тук, музеите и кервансараите. Па, спахме в Mardius Tarihi  Konak, тооочно, като конака от сериала. Абсолютно автентично, старинно и красиво, с една тераса, с изумителна гледка .:)))

Името на кюрдски е МЕрдин, а в превод от сирийски, означава крепост.Старият град е в типично арабски стил, градът е точно, като крепост, на брега на Тигър и в него живеят кюрди, турци, араби, арменци и асирийци.

Мардин е един от първите градове на Горна  Месопотамия, там са намерени артефакти, датирани около 4000 пр,н.е.Първи тук се заселват асирийците, около 3 век пр.н.е., църквите и манастирите са изградени от ранните сирийци-християни. После идват монголите, след тях - тюркските племена, а около 15 век, земите са завзети от турците и влизат в състава на Отоманската империя.

 

 

[Polina]

преди 4 часа, AlexandraKo каза:

Поли, така ти завиждам за Мардин!Така ми се иска, да отида и да поседя няколко дни там, а все не остава време.Два пъти съм била и все не толкова, че да ми стигне.:(((

За мен, тоя град е невероятен. На времето, специално изгледах един турски сериал “ Ако бях  облак”/ Bir Bulut Olsam/, който е сниман в Мардин и има невероятни кадри оттам. А като отидох, беше още по- невероятно, имах чувството, че ходя из един огрооомен музей. Нямаше нещо, което да не ми хареса, да не ме впечатли. То се вижда и на твоите снимки, които са чудесни.

Абе, първия път си ходех с отворена  уста от изумление, колко е красиво всичко там. И старинните сгради, и тези, с по- светски вид, като пощата, първото девическо училище в Османската империя, което е тук, музеите и кервансараите. Па, спахме в Mardius Tarihi  Konak, тооочно, като конака от сериала. Абсолютно автентично, старинно и красиво, с една тераса, с изумителна гледка .:)))

Името на кюрдски е МЕрдин, а в превод от сирийски, означава крепост.Старият град е в типично арабски стил, градът е точно, като крепост, на брега на Тигър и в него живеят кюрди, турци, араби, арменци и асирийци.

Мардин е един от първите градове на Горна  Месопотамия, там са намерени артефакти, датирани около 4000 пр,н.е.Първи тук се заселват асирийците, около 3 век пр.н.е., църквите и манастирите са изградени от ранните сирийци-християни. После идват монголите, след тях - тюркските племена, а около 15 век, земите са завзети от турците и влизат в състава на Отоманската империя.

 

 

Да, много омагьосващо място е. Даже докато подбирах снимките (а беше много трудно, коя да включа и коя не) отново ми се приходи към онази част на Месопотамия. За мен беше много различна атмосферата. Както и в следващите посетени места, като в приказка. 

Редактирано 28 март, 2019 от Polina

[AlexandraKo]

Преди 1 час, Polina каза:

Да, много омагьосващо място е. Даже докато подбирах снимките (а беше много трудно, която да включа и коя не) отново ми се приходи към онази част на Месопотамия. За мен беше много различна атмосферата. Както и в следващите посетени места, като в приказка. 

Благодаря ти, че ме върна на това, наистина, омагьосващо място!

Снимките ти са страхотни, слагай повече, моля!

Дето вика Пухи:” колкото повече, толкова повече!”

[liliya]

Поли, страхотен разказ и прекрасни снимки. Наистина ми се прииска да обиколя из тези места .... и на мен ми запали фитила. А тези баклавички и кюнефе....  довърши ме. Страхотно пътуване сте направили. 🙂 Чакм с интерес  продължението.

[Polina]

Миналогодишния летен хит - 

 

[Polina]

Малко, след казармения хълм виждаме пекарна, откъдето си купуваме топли питки и продължаваме по пътя си. Напускаме Мардин в мрачно време, но по-добро от това, в което дойдохме. Следобедното задръстване покрай летището е факт, но слушайки радио и припявайки си по вече понаучените турски хитове не го усещаме.

Пътят, по който се движим е D950, при Къзълтепе се отклоняваме по друг прав и чудесен първокласен път D400/Е90 и така почти до нашето пристигане.

Пристигаме след 20:30 в града на шарана. Известен още с това, че е родното място на Абрахам, Ибрахим или Авраам. Все една и съща личност. Градът е Шанлъурфа или само Урфа, както го наричат турците. Дори по тъмно изглежда различно. Трафикът е сериозен - всеки кара, както му е изгодно и удобно. Бързо е взето решение – да спрем при първия удобен случай/паркинг. Не след дълго и това се случва. Чичкото, любезно ни напътства къде да застанем, че да сме под наблюдението му цяла нощ. Паркираме се под едно дърво с големи висящи клони, които повече ни притесняват, отколкото нощното му наблюдение към нас. Паркингът е точно срещу парка и балъклъ гьол, а ние дори не подозираме колко добра ни е локацията. Приготвяме си вечеря, а приятел ме гъделчика с предложение да потърсим местният локал Leydi Pub и да пием бира там. Предложението е изкушаващо предизвикателство, имайки предвид, че алкохол по тези ширини не се сервира в ресторантите и закусвалните.

Сутринта е слънчева и няма нищо общо с вчерашния хладен, мъгливо-дъждовен ден. Денят е събота и все още градът и градините наоколо са пусти. Нищо общо със снощното напрегнато посрещане.

Сънени котки се протягат по масите и пейките на заведенията около езерото със свещените риби.

Твърдо сме решили, че ще ядем бюрек за закуска и ще пием кафе някъде на тиферич в града. Щракаме по някоя и друга снимка на шараните и околните джамии, които са като от приказка и продължаваме с бодра крачка към чаршията. 

Кой от нас да предположи обаче, че бюреци там няма да намерим? Поне не и от първият път. Никой. Обиколихме я цялата… и има всичко друго, но не и бюрек. Дюнери, хляб, подправки, маслини, кожи, месо, карантии, глави на кози , баклави, тютюн... всичко!

 

Явно и избора на главичка не е лесен и е специфичен: 

Отказваме се от така мечтания бюрек и си избираме пилешки дюнер, а не джигер кебап, който го хапваме в типично заведение за бърза закуска на пазара с ниски масички и столчета. Масичките са декорирани с панери пълни с кромид лук, а самият дюнер ни го поднасят върху амбалажна хартия, а лаваш-а е добре омазнен при сервирането му. Каквото и да си говорим – нямаше такава вкусотия!

След гледката на отрязаните глави даже и това ми е много. Всъщност дори не знам за какво ги използват… магии? Чувала съм за вкусни агнешки главички, ама от кози не бях… така де, вече си пием айряна, а мислите са на заден план. Връщаме се обратно, и разбира се, на пътя ни се изпречва бюрекчийница.

Разглеждаме джамиите, които наистина са като извадени от приказка, макар и умалени спрямо представите ми. В една от тях е и пещерата, където е бил роден Авраам и живял в нея до 15-тата си година.

Набързо се връщаме до колата ни, а вече трафикът е както си го видяхме предишната вечер. Дори пресичането е трудно.

 

Качваме се до крепостта, която разбираме, че е затворена и нямаме шанс да влезем вътре. Вариант е да направим разходка в дълбоката над четири метра яма обикаляща я, но се отказваме. Заградена с високи стени, метални огради и бодлива тел, по-скоро ми напомня за затвор тази яма, отколкото на културно наследство. 

 

И околните улички:

 

 За това пък ще пием кафе с гледка на върха. Поръчваме си турско кафе, а гледката е включена в цената. 

Денят ни продължава с Гьобекли тепе. Паркираме се на паркинг за леки коли, поглеждам надясно (разбира се, че на дясно) и какво да видя… един камион, мечта за оффроуд кемперски пътувания. Супер яка машина. Разглеждам я от всички страни, забелязвам дори, че има прозорец на тавана и даже се чудя къде ли ще мога да я видя отвътре, а за возенка даже не си и помислям.  Но би било готино, нали?

Все пак сме дошли на музейна обиколка, макар и в края на работното им време. Имаме малко повече от час време. С рейсче изминаваме 2-та километра до мястото. А там по добре направени дървени пътечки стигаме и до тези древни камънаци. Древни, древни, колко да са древни? Хм, били на повече от 12 000 години и са по-стари от Стоунхендж. Открити случайно от местни овчари, а в последствие и със съдействието на музея в Урфа и немския археолог Шмид са започнали постепенно разкриване на заровените през VIII в. пр.  н. е.  култуви камъни. По информация,  до момента са разкрити не повече от 5% от археологическия резерват. 

 

Може би прекалените ми очаквания си казаха думата, но експозицията вътре в музея и 3Д филмчето ми харесаха повече от самата външна разходка. Но какво ли разбирам?

Връщаме се обратно към паркинга, а залезът е прекрасен. Камионът мечта вече е поел по пътя си, а на паркинга сме останали само ние:

Чудим се, дали този прекрасен наклонен паркинг е нашето място за нощувка. Имаме лампи, които ще ни осветяват, имаме камери, които ще ни наблюдават, извън бариерите сме, няма да пречим на никой, а и сме платили не малко пари за вход. Тамам се нагласихме, обърнахме къщата по подходящ начин спрямо наклона, сложихме степенките и идва един чичко охранител, който казва само: Паркинг проблем, проблем. Повтаря ни го няколко пъти, което ни променя плана. До тук ни бяха надеждите да спим на това прекрасно и тихо място. Налагаше се да потеглим. Вариантите бяха два - да се върнем на паркинга, където бяхме предишната вечер или да продължим към Харан. Решихме да продължим и да не се връщаме. Стигаме Харан по път Е99, разбира се, по тъмно. Нова военна проверка, влизаме, разглеждаме града, търсейки подходящо място за нощувка, нооо… нищо не ни вдъхва доверието, което искаме за престой цяла нощ. Дори напротив.  Покарахме още малко и решихме да се върнем на една бензиностанция, която видяхме няколко километра преди града. Питахме можем ли да останем, отговорът беше положителен - разбира се, няма проблем. Черпят чай и се заговарят с аркадаша, така по мъжки, оказват се сирийци.

На сутринта отиваме да разгледаме така известният с къщите - кошери град Харан. Градчето е с не повече от 10 000 жители, повечето от които са араби. Освен къщи имат и крепост, обаче е затворена за реконструкция (поне така пише на поставената табелка), а по нея видимо нищо не се прави. Правим бърза обиколка на крепостта, а нас ни наобикалят много деца. Красиви момиченца, които си говорят нещо помежду си, а на нас само ни се усмихват и ходят около ни с бодра крачка…

Изобщо прави впечатление за района, а и за цяла Турция, че има много деца. Отиваме до стария туристически магазин, който е бил направен в същите пчелни къщи, но вече е изоставен и запуснат, а по-късно ще ни кажат, че и той е за реставрация затворен (дали?).

Но хич и не беше затворен, а свободно отворен, но празен…

Група младежи предвождани от едър, млад мъж ни срещат вътре в запуснатия двор и ни предлагат да ни разведат наоколо и да ни разкажат това-онова, но макар и трудно успяваме да се откопчим от предложението му.

Продължаваме напред, изкачваме хълма, за да видим други разкопки, които са там, но на оградата сложена табела, че е строго забранено преминаването и до там. В долчинката се виждат други реставрации – джамия, минаре. Тръгваме натам...

Останките, до които стигаме се оказват, че са на най-старата джамия от ислямското архитектурно  наследство. Ulu camii или Голямата джамия е построена между 744-750 година, през периода на Калиф II Мерван. Имала е дървена стълба със сто и пет стъпала, които били възстановени...

Да, ама пък ми идва идеята да минем през ливадата, заобикаляйки крави и овце,  излизаме баш при мисирките, които се стряскат от нас и разперват опашки, за да ни изплашат, а зад гърба им кротко лежи камила, на камънаците пък в страни от пътя ни, седят още дечурлига, които похапват питка, която делят помежду си. Едно-две от тях скачат по мисирките да ги гонят, а другите ни се усмихват закачливо. Къде другаде ще видите подобна комбинация?

 

Новият магазин е друго… разни джунджурийки закачени навсякъде и висящи от всякъде дават различно усещане. Стари легла, ковьорчета, че дори и бг керамика измежду всичките им старини… тук вече децата отново ходят след нас, но искат мъни, мъни... усмихваме се, щракаме по някоя снимка и продължаваме по пътя си напред…

Предверието:

Всекидневната: 

Спалнята:

Детската стая:

Кухнята:

 

(следва)

 

Входни такси:

Гьобекли тепе - 35.00тл/ човек (5.00тл музей, 30.00тл - археологически резерват)

 

Коордианти на нощувките: 

Урфа - (37.148344 38.782701)

Харан - (36.854094 38.959617) 

 

 

Редактирано 9 април, 2019 от Polina

[bulpa]

Ей, каква си ханъм-кокона, как си се накиприла, ашколсун 🙂

[Polina]

преди 23 часа, bulpa каза:

Ей, каква си ханъм-кокона, как си се накиприла, ашколсун 🙂

С кадифе, джанъм, се бях натъкмила... 😉

Редактирано 10 април, 2019 от Polina

[Polina]

Избягваме магистралата,за да не плащаме допълнителни такси, а и защо? Като цяло пътищата са добри. Караме по D400 на запад и малко преди града минаваме по моста на една голяма река. Е, вече доволно мога да кажа, че сме видяли и Тигър, и Ефрат. Сравнена с Тигър при Диарбекир, Ефрат при Антеп е доста по-широка. Малко след като я подминаваме, виждаме кафява табелка на която пише Зеугма. В бързината обаче и нея подминахме.

По пътя между Харан и Газиантеп срещаме много камиони претоварени с чували памук. Покрити с платнища и обвързани с въжета и висящи отстрани, всеки път като изпреварваме някой се чудя няма ли да падне някой чувал – пред нас, върху нас или зад нас. Даже признавам си, мислех си дали няма да се обърнат и няколко камиона, които бяха застрашително наклонени на едната си страна. А самият памук все още го берат с едни големи машини, а този който е събран е струпан пред всяка нива на големи купчини. Идва купувач - започват да пълнят чували и да товарят. Поне така изглежда в очите ми отстрани.

Пристигаме в Газиантеп или само Антеп. Градът е с население почти два милиона жители, тъй са написали на входната табелка на града. До 1921 година градът се е казвал само Антеб или Антеп, но след войната за независимост в чест на воините участвали в нея, градът се преименува на Газиантеп – официално през 1928 година.

 Паркираме до канала, който си изглежда досущ като нашата софийска Перловска река, само че коритото му не е само бетон, а е реден камък, отгоре пък покрай улиците е с пейки по цялата му дължина. Приятни аромати от него не се носят, което ни изненадва, но е възможно и да не ги усещаме... Близо сме до общината, площад Ататюрк и близката чаршия. Чудесно място сме си намерили в  бързината да се отклоним от трафика на града.

Първото нещо, което ни прави впечатление е въздуха. Явно, използването на кюмюр си казва думата. Вън се стеле мъгла, а миризмата е тежка. Влажността е висока и ми си струва още по-студено отколкото е всъщност. А всъщност е само 13 градуса. Разхождаме се из сумрачния град и търсим местенце за хапване.

Харесваме си едно на уличка близко до чаршията, която цялата е в малки заведения – тип закусвални. Обслужва ни Айше, която се опитва да завърже  разговор с нас сочейки ни телевизора от където се чуват познати турски ритми и ни прави знаци, че е много хубаво. Ама то това какъв разговор може да е? Преди да си тръгнем ни казва, че в  „България е перфект“ с широка усмивка. Споглеждаме се, усмихваме ѝ се и тръгваме. Кебапите никак не бяха лоши. Честно.

Време е за баня… къпали ли сте се в центъра на някой град? Ако не сте, да знаете, че е голям кеф… покрай теб минават коли, чуваш разговорите на минаващите хора, а ти си под топлия душ… кеф, нали? 🙂

На сутринта ни събужда звънеца на близкото училище – приятна мелодийка и детски смях.

Прибирайки се снощи, видяхме къде е бюрекчийницата и си обещахме, че закуската ще са банички и още как! Да, но аз така добре съм се увила в юрганчето и не си и помислям да стана, пък и печката някой ще е добре да я запали и да се постоплим преди да излезем на дневната разходка. 😉 Партньорът в пътешествието отива за закуски, защото аз твърдо отказвам да изляза вън - студено ми е.  Края на ноември температурата е под 10 градуса. 

След по-малко от 10 минути вече имаме две торби и четири бюрека. Два солени и два сладки. Соления си е  солен, всеки е ял…, но сладкия! Сладкия е веднъж! Това е местния сладък специалитет и се казва катмер. Топъл, мазен, нарязан на парченца бюрек обилно поръсен с... шамфъстък. Плънката каква мислите, че е? Разбира се - шамфъстък и каймак!. Няма да казвам нищо повече... само ще преглътна и ще си остана със спомена. 

 

Газиантеп, казват в разните му класации по кулинария бил на трето място. По съветите на местни специалисти, баклавата така трябва да се прави, че като я залееш със сиропа и обърнеш тавата надолу, да не пада. Друго важно условие са корите. Трябва да са супер-мега тънки, ама толкова тънки, че като я лапнеш баклавичката да ти се топи в небцето. Антепската баклава е известна с това, че се прави само и единствено с шамфъстък. Орехи тук нямат и това е повод да са скъпи. Пък шамфъстъци да искаш. Така... това беше лиричното отклонение, за което извинете! Дано сте имали и салфетки около вас. 🙂 

Разходката ни продължава през площада към чаршията, която споменах, че е до нас, а тя е огромна. 

 

 

 

 

 

Денят е понеделник, а за мен тя е пълна. Не искам да си представям какво е между четвъртък и неделя… сигурно игла да пуснеш, няма да има де да падне. Едно до друго са наредени кафенета, златарски магазини и домашни потреби. Всяко със своята си атмосфера. В края на улицата е покрития пазар. Построен през 1718 година от Хюсейн Паша известен още местните с името Kara Basamak Bedesteni или Черната стъпка. Този базар има формата на буквата „L“ и в него са се помещавали над 70 магазина за месо, плодове и зеленчуци. Възстановен е през 2008 година. 

 

 

Излизаме от долния край на базара и продължаваме покрай дюкяните.

 

 

 

 

 

 

 

 

Няма да ви изненадам, ако кажа, че улицата за книги и учебници е празна, а работниците си взимат преди обедната понеделнишка дрямка, нали?

 

 

Котка с мързелив поглед седи на столче и се препича на слънцето, а стопанина ѝ отстрани и говори тихо нещо на турски. Това е, като навсякъде. 

 

 

 

 

 

 

Стигаме до крепост, която е заобиколена от търговци продаващи маслини. Готови са на минутката да ви направят и зехтин, само трябва да си изберете от кои маслинки да си вземете.

 

Крепостта е превърната в музей панорама, в който като влезеш и минаваш през едни тунели, откъдето те дебнат разни аги с пушки и бюстове на стари важности от района и не само.

 

 

 

 

 

 

Коридорът по който минаваме е тъмен и стръмен. След като се взирам в няколко карти на Османската империя и недоумявам някои детайли - като този, че България изобщо липсва на тия карти, решавам, че е по-добре да продължа към терасата.

 

 

Там заварвам младежи и девойки във флиртувално  настроение да си правят селфита или просто снимки. Панорамата не е взимаща дъха, но слънчевите лъчи са това , от което имам нужда докато си мисля за видяното.

 

Абе, умеят да правят музеи, признавам им… Тук също има и музей на баклавата, но аз от вчера повтарям, че искам в Зеугма.

Пропуснали сме музея на мозайките в Урфа, за това този тук ще е задължителна спирка. Стигането до там е по особен маршрут… малки, тесни улички, големи и широки булеварди, МОЛ, ЖП гара, накрая и един почти изцяло разрушен жилищен квартал с високи бордюри на тротоарите, стигащи до малко под коляното.

 

 

 

А след него вече е и музея. Не си мислете, че комшиите и те не правят разни познати нам постъпки… като тази да потопиш древен град със запазени мозайки под водите на язовир Биреч. Всички мозайки изложени в музея са донесени от деветте вили в този град, някой от тях дори са били изнасяни от там малко преди водата да достигне тяхното ниво и да ги залее. Има и такива, които са били откраднати от иманяри и е останала малка част от тях, но да… ако не сте се разходили до древния град, който е на 10-тина километра от Антеп, то и музея би бил добър избор. Даже много добър. 

 

Историята разказва, че през 3-ти век пр. Христа Селевкт I Никатор, един от комендантите на Александър Велики установява селище или военна колония наречена Селевкия на западния бряг на река Ефрат. На източния браг на реката установява друг град наречен Апамея  на името на съпругата му – Апама (сега на брега на р. Оронт в Сирия). През 64 г пр. н. е. римляните превземат Селевкия, преименувайки града на Зеугма. След падането на империята на Селевкид, римляните добавили Зеугма към земите  на Антиох I Теос Комаген.

Мозайките по стените и пода на вилите в  Зеугма са от микроскопични парченца естествени камъни. Всички картини, които са направени са на основата на гръцката митология.  Музеят се е превърнал в символ на фрагмент на една от мозайките – на жена Менада или Гая. Очите на момичето са разположени по такъв  начин, че създава впечетлението, че ви наблюдава където и да застанете в залата.

 

Ето какво може да видите в музея: 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тук по тъмен коридор ви отвеждат в най-тъмната зала, където е и най-известната мозайка. The gipsy girl или циганското момиче. Казват, че така е направена, че където и да си около нея тя все те наблюдава. Дори я сравняват с Мона Лиза. Има и други теории, но дали са верни не знам и да не ви мътя главата повече.

 

Охраната ни предупреждава, че е време да затварят, а аз недоволно си гледам часовника и се питам какво е това работно време? Тръгваме си обратно по пътя, залезът е чудесен, а аз възхитено се обяснявам за видяните мозайки.

 

 

 

По специфични нужди, решаваме да влезем в МОЛ-а. Интерес в мен събужда голяма книжарница, в която този път виждам повече оживление. Книгите са разнообразни, а аз като дете пред витрина с играчки се заглеждам в плочите и… сега и грамофон ли да си купувам?

 

 

 

Вечеряме наблизо в малко заведение. И в този град всички ни се радват… а ние сме щастливо сити: 

 

Прибирайки се към вкъщи си говорим за града. Антеп ни оставя със смесени чувства. Голям и жив град е. За над 20 дни в Турция това е мястото, където видяхме за първи път изцяло забулени жени, и то не една. Също имаше и модерни такива с минижупии високи тънки токчета - уау. Агите си ходят с потури и пушат цигари, а младежите карат скейтове… И така продължаваме напред...

 

(Следва)

 

Входни такси:

Крепостта - 2.00 тл / човек

Музей Зеугма: 20.00тл / човек 

 

Координати на нощувките:

Газиантеп: 37.066799 37.379902

 

[AlexandraKo]

В Зеугма, което, между другото, означава мост, е открита най - богатата колекция от мозайки в света.

А музеят в Антеп се води най- големият в света музей на мозайките.

Аз лично, намерих много сходство,  между някои от мозайките в Антеп и Вила Армерина в Сицилия.

Поли, продължавам да ти завиждам и за това пътуване, и за начина ви на пътуване - лежерно, без търчане, с широко отворени очи.

А Турция има толкова много, а малко известни културни съкровища...

Чакам продължението, моля!

И повече снимки, моля, моля!

 

 

[Polina]

преди 16 часа, AlexandraKo каза:

В Зеугма, което, между другото, означава мост, е открита най - богатата колекция от мозайки в света.

А музеят в Антеп се води най- големият в света музей на мозайките.

Аз лично, намерих много сходство,  между някои от мозайките в Антеп и Вила Армерина в Сицилия.

Поли, продължавам да ти завиждам и за това пътуване, и за начина ви на пътуване - лежерно, без търчане, с широко отворени очи.

А Турция има толкова много, а малко известни културни съкровища...

Чакам продължението, моля!

И повече снимки, моля, моля!

 

 

Да, двата града били свързани с дървен мост, оттам и името Зеугма.

Не ми завиждай, недей... 😉

[bulpa]

Добре, че хапнах преди да почна да чета, че с тези сладки бюреци, че тези кебапи, ох... 🙂

 

До преди време, хич не се впечатлявах от мозайки, но след като видях кипърските - си обърнах мнението. С толкова малко цветове - 5-8 (вида камъчета) са създадени толкова красиви мозайки. А страничните орнаменти - сега е лесно с графична програма си ги генерираш и готово, а едно време са си смятали по колко повтарящи се елемента да има. Респект!

 

Давай следващата отсечка.

[Polina]

На 16.05.2019 г. в 15:13, bulpa каза:

Добре, че хапнах преди да почна да чета, че с тези сладки бюреци, че тези кебапи, ох... 🙂

 

До преди време, хич не се впечатлявах от мозайки, но след като видях кипърските - си обърнах мнението. С толкова малко цветове - 5-8 (вида камъчета) са създадени толкова красиви мозайки. А страничните орнаменти - сега е лесно с графична програма си ги генерираш и готово, а едно време са си смятали по колко повтарящи се елемента да има. Респект!

 

Давай следващата отсечка.

А аз бях приятно изненадана от това как са ги запазили. Музея е веднъж. Не съм била в друг подобен досега. 

Продължавам. 

[jul]

Polina, дали имаш карта на пътуването? Не че не мога да те проследя по разказа 🙂 Чудех се за колко време би могла да се направи подобна обиколка с кола.

[Polina]

Преди 1 час, jul каза:

Polina, дали имаш карта на пътуването? Не че не мога да те проследя по разказа 🙂 Чудех се за колко време би могла да се направи подобна обиколка с кола.

 С кола ще е значително по-бързо, пък и ние не сме бързали, а сме го карали яваш-яваш, за кеф. 

[Гост]

Преди 1 час, Polina каза:

 С кола ще е значително по-бързо, пък и ние не сме бързали, а сме го карали яваш-яваш, за кеф. 

Аз затова не съм те питала за карта - че ако поискам 40 дни отпуск, ще ми дадат, ама заедно с P45  😄

Ще разработя маршрута ни някога - живи и здрави - по прекрасния ти разказ!

[Polina]

Излизаме от Антеп от лъскавата му страна. Много нови кооперации, коя от коя по-хубави и си мислим, че всъщност може и да не е чак толкова лошo градче. Впечатлението, което остави в нас за голям пазарен град, обаче не ни е напуснало.

Отклоняваме се наляво, съгласно указанията на картата и шофирането вече става в двулентов път - D825. Един от малкото случай досега.

Но пък този път не е съвсем в нищото и скоро наближаваме огромен паркинг към ресторант, с молитвен кът, доста добра тоалетна и… огромен маркуч с високо налягане на водата. Точно от това имаме нужда и ние. Изчакваме си реда и ние след тировете и се започна една баня и пълнене на резервоар. Да миеш кемпер не е чак толкова трудно, ако имаш нужните атрибути. Мия го с четка тип „метла“, която е с дълга дръжка и докато упорито търкам предното стъкло от полепнала прах и умрели мушици, до мен се приближава един чичко и ми подава неговата четка тип „метла“! Е, честно… нямаше такава. С един хубав дълъг "косъм" и още по-дълга дръжка. Абе, родих се. А той ми се радва отстрани и само ми сочи колата, където да му я оставя като свърша с хигиенизирането. Кимам, благодаря му и продължавам да търкам. Светна тая машина. Толкова чиста последните седмици не е била. А тук мръсна кола няма. Разбира се, освен нашата. С периферното зрение виждам как в дясно от мен спира някакъв супер лъснат черен автомобил. То няма как да не го забележиш, тъй като повечето автомобили са бели или сребристи и пак са лъснати. Няма не лъснат автомобил и не добре подстриган мъж. Или с неоформена брада. Всичко е пипнато до последния детайл, но това е друга тема, като онази за хляба… та с периферното си зрение виждам този черен автомобил, който паркира близо до нас, а от него слиза един бей, или емир, или някакво друго величие, не знам… целият увит с бели чаршафи от главата до петите. Кимаме си уважително за поздрав, а аз продължавам да търкам броните на машината. Не е женска работа това по тия ширини.

И така измити и подсушени сме готови да продължим. Оставям четката върху капака на посочената ми кола и докато още се суетим около машината, чичкото дойде да си прибере безценната за мен четка-метла. Поблагодарих му отново и тръгваме отново по пътя. Дали бяхме изминали и няколко километра и ни спряха за поредната проверка. И така  минаваме си проверка след проверка. За първи път до даден град ни проверяват повече от 5 пъти. А аз вече се чудя толкова пък да са учтиви и възпитани тия военни и полицаи, които ни проверяват, че чак разделяйки се всичките в отряда уважително ни вдигат ръка за поздрав и ни се усмихват. Или просто докато са ни проверявали и питали дали знаем турски, са се бъзикнали яко с нас, за да разберат знаем ли го или не, тоя език и на това да се дължат всички тия усмивки… това ще си остане неизяснено до края на пътуването ни май. Тук вече по пътя срещаме и големи камиони превозващи танкове, пунктовете са задължително с някоя бронирана голяма машина, готова да тръгне в случай на нужда. Искаше ми се да ги снимам, ама не посмях. И така бавничко влизаме в Антакия, столицата на провинция Хатай.

 

Град древен, град, в който за първи път преди хиляди години е навлязло християнството за първи път по тия земи. Град на има - няма 50 километра от сирийската граница, град в който живеят мюсюлмани, християни, протестанти и други в мир. Град, различен от досегашните. Град, в който се продава свободно алкохол (не само бира). Населението е над 500 хиляди души, а атмосферата в него е… странна. Много от сградите са пустеещи, полу разрушени, а в съседство до тях са направени нови лъскави здания с модерни заведения. По западен тертип през центъра минава река. Древната река Оронт.

Градът, колкото и древен е толкова и нов в турската история. В древността е бил известен под името Антиохия и се е намирал в сирийска територия. Тук свободно могат да бъдат чути турски, арменски, арабски и френски език. През 1939 година, градът преминава в границите на турската република.

 

Пристигаме в следобедно време. Време точно за кафе и кюнефе, след като сме се въртяли в кошмарен трафик по тесните, натоварени улички повече от половин час. Без малко да се паркираме отново до гробищата, но продължихме напред и се спряхме пред паркинга на жилищен блок срещу пожарната.

Разходката ни започва със спускане към града. Трябва да сменим пари и правим втори опит за смяна в банка. Изчаквам си реда по номер в прохладното помещение. Дамата зад гишето ми поглежда документите, поглежда ме мен, говори с някакъв колега и ни съветва да сменим парите в обменно бюро, за си спестим екстра таксата на банката, която никак не била малка. Следваме съвета и и не губим повече време…

Разглеждаме в сумрак града, който на места изглежда като руина, а на други пък е модерен и нов. Вечеряме дюнери в местна верига за бързо хранене и идва ред за десерта. Тук на всеки ъгъл има кюнефеджийници и ние не се колебаем много, а сядаме да пробваме и местното изкушение с ароматно кафе.

 

Прибирайки се минаваме през част от града:

 

 

 

Входа към църквата:

 

Шахтичка:

 

и минаваме през красив парк, в който японци са дарили две дървета. Какви ли ще са те, според вас?

 

 

Имаме няколко километра за разходки, които минават покрай различни дюкянчета. Впечатление ми правят цените – кило баклава 10-12 лири, семки и ядки за по 4-5-10-15 лири/ килото. Навлизайки в жилищните квартали, обаче отново миризмата на кюмюр започва да ни мори. До такава степен, че очите ни започват да сълзят и отказвам да се заглеждам вече по каквото и да било, а с бърза крачка крача към заветния паркинг.

 

За разлика от вчера, днес денят е мъглив, но топъл. Това не е просто мъгла, това си е кюмюрджийската мъгла, за която вие вече знаете. Целият град отново мирише на изгоряло. Целите за деня са поне две. Скалната църква (а някой го наричат манастир, но е едно и също място) на Св. Петър и археологическия музей.

Решаваме, че е по-добре да се преместим и тръгваме към църквата/манастира, който се намира на около 2км от центъра на града. Паркираме се до самата скала и влизаме да я/го разгледаме.

 

Тук вече приятно сме изненадани – говорят дори руски! Църквата/манастирът е заобиколен от планина и има много скални пещери и пещерички. В една от тях св. Петър е изрекъл и своята първа проповед при пристигането си по тези ширини. Това е било мястото, където последователите на Исус, за първи път са били наречени християни , а мястото е известно и като първата църква на християнството. Тук също са били подготвяни и маршрутите, които апостолите да следват при пътуванията си за разпространение на християнската религия.  Тази пещера е така наречената църква на Св. Петър. В нея има ниша, където е поставена малка мраморна статуетка на Св. Петър, останки от подови мозайки, вода, която капе от тавана и се счита за светена и тунелче, обслужващо общността, през което в случай на опасност да избягат. Накъде точно води тунелчето не разбрах, явно на безопасно място.

 

 

Оставяме дома си при Св. Петър и продължаваме пеша няколко километра до археологическия музей.

 

В музея, има различни сечива, камъчета, мозайки, статуи и статуетки от периода на Хитити до Римската империя.

В самото начало ни посреща голяма статуя на хитския крал Шупилулиума I (Suppiluliuma I): 

 

 

 

 

 

Следват множество скулптури: 

 

Едни от известните мозайки, които са изложени тук са тези на:

пияния Дионис: 

 

Ариадна от Дафне

 

Орфей и др.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Друго взимащо ми акъла бяха саркофазите.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Малки статуетчици: 

 

16, 17, 18 не са отварачки за бира 🙂

 

Макети: 

 

 

 

Молитвени книги:

 

 

 

Всичко изложено в музея са предмети намерени при археологически разкопки в Антакия и близките провинции.

Тръгваме си от поредния музей, от който сме възхитени и сме разбрали всъщност, колко малко знаем. Музеят ни отнема малко повече от 4 часа, точно докато се разтъпчем из града и го разгледаме по светло ще е станало време за вечеря и кафе.

И така разхождайки се,  без много да търсим, попадаме на джамията Хабиби Неджар.

 

 

Това е първата джамия, построена след превземането на града от арабите през 636 година. Една от най-старите джамии в Анадола. Носи името на Хабиби Неджар – Habib-I Neccar (както и планината заобикаляща града), който е първият повярвал на християнските апостоли. В двора на джамията са гробниците на двама от апостолите на Христа.

 

А покрай нас градът е така:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

И в този ден стигаме до Ортодоксалната църква, след като вече е затворена. Охранителят поне ни пуска само в двора и, колкото да си направим  по някоя и друга снимка за спомен и деликатно ни подканя да не се застояваме много. Чак ни става неудобно.

 

 

 

Време стана за кафе, избираме си го да е с тераса и гледка към улицата. Вън се излива порои, а ние похапваме вкусни десерти с дибек кафе.

тортичка:

 

Казан диби: 

 

На прибиране към вкъщи се спираме за хляб, а човекът като разбра, че не сме местни, ни помоли да изчакаме. Навън се събраха всички от магазина да се запознаят с нас, да разберат откъде сме и как сме дошли до тук, продавачът се върна и ни подаде торба... с няколко питки. 

Нощта е запомняща се – гръмотевична буря, порои, около нас всичко кънти, покрай тия скали и пещери… 

 

(следва) 

 

Входни такси: 

Църква Св. Петър - 20.00 тл/ човек

Археологически музей - 20,00 тл/ човек

 

Координати на нощувките:

Антакия:  36.217363 36.149058

                   36.209067 36.178086

 

[jul]

Трилече ли е тортичката?

16,17 и 18 че не са отварачки, не са, ама на вратлето ли се окачват или как? 🤔

[Polina]

преди 26 минути , jul каза:

Трилече ли е тортичката?

16,17 и 18 че не са отварачки, не са, ама на вратлето ли се окачват или как? 🤔

Аз ядох дибитУ и тортичката идея нямам каква е. Някоя местна ще да е 🙂

 

16, 17, 18 не се окачват на вратлето мисля. Всъщност не знам къде са си ги носили. 😄

[Kefalia]

И аз искам кюнефе и кафенце....