дневник Дибек кафе и кюнефе или как се разходихме из Анадола

[Polina]

На 22.05.2019 г. в 23:15, Kefalia каза:

И аз искам кюнефе и кафенце....

Хайде де, ей я , къде е Турция! 🙂

[Polina]

Бурята не спря цяла нощ, беше нечувано, а за мен и страшно. Хич не обичам гръмотевици. А такъв екот на гръмотевици не бях чувала досега, в главата ми още отекват капките, които почукваха по покрива ни цяла нощ.

Всичко това, обаче си беше за добро. Утрото и въздухът са свежи, ама наистина свежи. Няма и помен от вчерашния затиснал ни с тежестта си въздух на кюмюр. Или поне на мен ми изглежда да е било за добро. Около нас всичко е в есенна мъгла и гледка нямаме, но пък дишаме щастливо. Това е неудобството да пътуваш в края на есента.

Заради дъжда променяме плана за деня. Имахме идея да идем до водопада Хербие или както е по-известен водопада на нимфата Дафне, който е наблизо. Същият този водопад, местните го използват като място за пикник и прохлада през лятото. Из нета прочитам, че преди години след проливен дъжд водопада е бил разрушен. А след този дъжд какво ли ще е? Разколебани сме и докато си пием кафето, разтварям вече поизпокъсаната ни пътна карта и предлагам нов маршрут за деня.

Потегляме бавничко нагоре към Искендерун – D825, малко преди Къръкхан отбиваме в ляво по D817/E91. Облаците и мъглата сме ги оставили в Антакия и времето е топло и слънчево. Пейзажът вече е различен. Липсват памуковите ниви, но на тяхно място са се появили асмички и маслинови дръвчета. По пътя спираме за пресни плодове - мандаринки и портокалки, които са толкова сладки и вече съжалявам, че не сме си купили повечко.

 

Използваме малка част от магистралата, откъдето се отклоняваме към D400 (любимият ми път) и така пътят ни отвежда в Адана.

Това е най-лесното влизане в голям град, което правим досега. А мястото за паркинг, което си избираме е точно до поделение на полицията и голям мол. Не се мотаем излишно, а бързаме да излезем и да разгледаме града докато е още светло.  Оказваме се в началото или края на  Меркез парк, който стига до приказната джамия с трудно име Сабанджъ. Все повече започвам да им харесвам и парковете. Точно, както и музейте. Все ще има нещо поставено с образователна цел. Ако преди бяха национални исторически личности, то сега е военното им снаряжение. Кораб, танк, самолет. Все техника била в техния арсенал.

 

 

 

 

 

 Покрай парка минава и река – Сейхан.

 

Видно е, че при пълноводие по реката плуват лодки за разходки, но сега са паркирани покрай брега.

 

 

 Разходката ни е приятна, а паркът е осеян с различни храстчета в причудливи форми, иглолистни дръвчета и портокалови и мандаринкови също.

 

 

 

 

Срещаме групички от млади туркини с малки деца, които се разхождат и си правят повече селфита, отколкото да обръщат внимание на децата. Заглеждам ги… модерно увити са. Радват окото с дантелките по дрехите, които едвам се забелязват в края на дългите им одежди, а аз ги намирам дори за нещо закачливо - еротично. Докъде съм стигнала след месец в Анадола?

Сабанджъ или Сабанчъ е наистина приказна. Завършена за 10 години (1988-1998г), това е най-голямата джамия в Адана. Както можете да се досетите построяването ѝ е спонсорирано от фамилия Сабанчъ.

 

 

 

 

 

 

 

 

Позволяваме си да влезем вътре - онемяваме. Огромна джамия с много архитектурни детайли. Красива е. 

 

 

 

 

 

 

Вероятно всички си мислят, че като съм в Адана ще ям Адана кебап. Да, обаче аз правя точно обратното на очакванията. Вечерята ни е пиде с айрян, която е толкова вкусна...

Прибираме се по-рано от обичайното и отпивайки от чашите, чуваме че някой иска да дойде при нас и явно да сподели, това което имаме, ама ние нали така сме се запердили и заключили, че този Някой не е разбрал, че ние сме си вътре. Показваме се на прозореца,  а той стреснат, че е хванат в крачка ни се извинява покланяйки се на няколко пъти и правейки знаци уж, че е сбъркал колата… (ти да видиш!!). Бавничко си влиза в неговата малка черна колица, която е паркирана наблизо и тръгва с мръсна газ. Ние сме смутени… къде-къде на по-диви и шантави места сме спали досега, дори в пустошта, та баш тука ли, на най-осветеното място, че и до полицията, някой реши да ни джоби… местим се, разбира се. Отиваме на още по-голям паркинг, с повече коли, пак до полицията, но от другата страна… Допиваме и заспиваме. Разочаровани.

Снощната случка не ни оставя спокойни дори на сутринта. Решаваме да си тръгнем по-бързо от града на кебапа. Поемаме по правия път и отново сме на шосе номер D400 и така около 40километра до нашата следваща точка. А тя е градчето Тарс, което аз бъркам често с Карс. Двете места са в абсолютно различни посоки, но какво от това?   В наши дни, Тарс е малко градче, известно с това, че тук е родното място на св. Павел, също така тук е била и първата среща между Клеопатра и Марк Антоний, а по време на римската империя е бил столица на провинция Киликия.

Търсейки старата част на града, преминаваме през натоварената му централна част. Пазарна улица с не малко движещи се МПС-та от всякакъв вид и много хора.

 

     

 

Следвайки картата намираме къде е била и къщата на Св. Павел, от която няма и следа, но в двора ѝ е и лечебният кладенец.

 

 

Продавачът на билетчета е силно изненадан явно, че някой го посещава в този ден. Пита ни откъде сме, какви сме. Изненадата му е безкрайна и ни гледа с интерес. Продължаваме по малките улички, а там се носи аромат на току що опечени курабийки и други изкушения. Не се стърпявам и купувам от тях.

 

 

 

 

 

Следващата ни отбивка е църквата на св. Павел, преди това обаче на пътя ни от голяма врата поставена на висока ограда излизат ученици, облечени прилежно в униформи. Стана ни интересно каква е тази сграда всъщност, а то се оказа, че това е Американския колеж, който е основан през 1888 година. През 90те години е обявен за едно от десетте най-добри училища в страната.  

 

 

Стигаме до църквата на Св. Павел.

 

Влизаме в приятен двор със старини и мандаринови дръвчета, нацъфтели бугенвилии...

 

и разбира се, ни искат билетчета за вход. Прекрачваме прага, а вътре няма нищо. Или почти нищо.

 

 

Изненадана съм, за какво са ни взели пари и съм силно разочарована от видяното. Уж, било и музей. Хм! Не губим излишно време тук и без това няма какво толкова да видим, а продължаваме към вратата на Клеопатра. Единственото място с "разкопки" от ония времена, останало в града. Какво ли ще заварим и ние не знаем. Вратата на Клеопатра се оказва това:

-  Височината ѝ е около 8.5м, а до преди 30-тина години е била използвана... щракаме по някоя и друга снимка, даже минаваме през нея за късмет и щастие по пътя ни и бавно се връщаме назад към дома ни, който сме оставили някъде в града.

Минаваме през пазарчето, а в близост е и Голямата джамия, която през византийски времена е била преустроена на църква, а през 1579 година е била възстановена и отново е джамия.

Пътят ни отвежда към Мерсин, който ни харесва, но отказваме да спим там. Още е светло и решаваме да продължим напред. Всъщност тук е мястото да кажа, че този път D400 е един от най-живописните, по който се движим досега. Така бавничко подминаваме и Силифке и решаваме да се установим за нощувка в Ташоджу (Tasucu), който явно е пристанището на Силифке 🙂. И без това вече е тъмно и няма накъде повече. В Ташоджу, не знаем да има нещо, което да ни привлича вниманието, освен приятния паркинг, на който сме се установили в близост до пристанището и няколко магазина наоколо.

Макар и неусетно за мен, дойде времето, в което трябва да отворим картата и да решим накъде ще продължим оттук нататък. Голямото прибиране ни предстои. Краят на ноември месец е, а на нас още ни се иска да поседим на топличко. Имаме два възможни варианта – единият  е да се върнем през Коня и да пресечем цялата страна през планините (правя бърза справка с температурите из централна Турция, които ме смущават и не ми харесват),  а втория вариант е да продължим покрай морето. Вярно, ще си удължим прибирането с няколкостотин километра и ще се приберем вероятно в последния момент, но за сметка на това, ще се движим по топличко… Или поне така се надяваме да е. Топличко. Гледам тъжно картата, защото се очаква от мен да взема решението как ще продължим напред… оставям решението си за сутринта, знаейки поговорката, че утрото е по-мъдро от вечерта.

На сутринта разбираме, че сме направили добър избор. Мястото на което сме спрели е спокойно, централно. Всъщност оттук тръгва ферибота за Северен  Кипър. Леко гъделичкане получавам в коремната област, дали да не продължим натам? Така не ми се иска да се прибирам… 

Ташоджу:

 

 

 

 

 

 

Докато се подслаждаме с баклава: 

Решението е взето и прибирането ни, ще бъде покрай морето.

 

(следва)

 

Входни такси: 

Църква св. Павел: 5.00 тл/ човек

 

Координати на нощувките: 

Адана: 37.001554 35.334626

Ташоджу: 36.318804 33.880246

[Polina]

След разходката из малкото градче и приятното подслаждане, използваме това, че наоколо ни има магазини. Бързо пазаруване и потегляме без особено да бързаме. Гледайки картата в района не ни излиза нищо, кой знае колко забележително, че да привлече вниманието ни. Решихме го така – видим ли кафява табелка за нещо, ако ни се ходи – ще идем.  Продължаваме да се движим по път D400, който минава успоредно на морето, от време на време  навлиза малко по-навътре в сушата, за да преминем през разни малки градчета и селца и пак се връщаме към морето.  

Ако се чудите откъде ще дойдат чери доматчетата за Коледа на трапезата ви или други цитрусови плодове и зеленчуци, то ето откъде…

 

 

Тук всяко възможно местенце е направено на оранжерия или градина. Минавайки покрай тях виждам, че има всичко - домати, пипер, краставици – всичко, което при нас вече няма как да узрее на слънце. 

 

 

Гледката, с която сме дарени, за сетен път ме убеждава, колко е хубаво да пътуваш така, на колела и без план.

 

 

Пристигаме по тъмно в оживената Алания! Оживена?? Като истински мравуняк, само че по тъмно.  Не знам как е през най-активния им сезон, но сега минаваме от едно задръстване в друго, без да искаме дори завихме към червената кула. Голяма грешка. Оттук излизането ни ще бъде трудно. Малко поизнервени накрая, успяваме да намерим общинския паркинг, който е зад една от централните улици – пълна с кафенета и ресторанти. Белокос чичко ни взима таксата и ни прави знак, че можем да паркираме, където си искаме. На паркинга сме само ние и още един малък немски бус, пригоден на кемпер. Навън е топло и влажно, точно както е по нашето море през лятото.  Доволни почиващи се разхождат пред дома ни, точно където е… морето и добре осветените крепостни стени.

Няма такава радост. Загърбили сме всички военни и полицейски проверки, лошото време, дошли сме вече на курорт! Абсолютният кеф на кефовете!

Събуждам се рано (или така си мисля) от шума на грачещ гларус някъде около нас. Дори не знам колко е часът, навън цари такава тишина. Явно, всички още спят и няма и помен от снощния кипящ живот наоколо. Измивам се за 30 секунди, за още 30 се обличам и изскачам навън. А пред мен море…

 

Обръщам се наляво – море и планина,

 

обръщам се надясно – море, игрище, яхти и стар град.

 

А около мен е тишина. Няма такава радост. Не се стърпявам и тръгвам на разходка, едва минава 8 сутринта, по улиците няма никой. Освен едно наспало се куче, което се заиграва с мен и ми е другар в разходката. А аз нямам против от компания. В отделни заведения точно са отворили врати и започват подготовката за деня, почиствайки около масите си.  Стигам до кулата неусетно.

 

(Червената кула (Kizil Kule) е един от символите на града. Построена през 1226 година, висока - 33м, проектирана е от сирийския архитект Ебу Али.  Основната и цел е била да предпазва корабостроителницата от нападения. Сега в нея се намира етнографския музей). Зад нея е входът към стария град.

 

Крепостните стени. 

 

Двама – трима рибари и наблюдаваща ги котка.

 

Бавничко се връщам назад, за разнообразие по другия тротоар. Този с нацъфтелите бугенвилии. 

 

Оглеждам се наоколо с надежда вече нещо да е отворило, нищо че е неделя… за съжаление - нищо!

 

 

 

Аз този град за първи път го виждам толкова пуст. Дори не вярвам, че го виждам такъв. 

Най-сетне намирам кварталната - семейна гюзлемеджийница и поръчвам за вкъщи. Всички от семейството работят тук, дори внучето ми носи чай, а баба му разточва срещу мен тестото за баницата. Прибирам се щастливо с топлата закуска.  Градът зад мен бавно се събужда…, а пред вкъщи вече възрастни германки се препичат на предоставените им шезлонги. 

 

 

След закуска потапяме крачка в морето и се радваме като деца на топлата вода. Забравяме за якета и суичъри, време е за джапанки и бански. Ако си носим банските, обаче. Правим разходка до фара, наблюдаваме рибарите...

 

и котките, които се опитват да им откраднат улова. Явно са навсякъде. Котките.

 

 

Друг живот е на морето. Отново си го повтарям.

Потегляме от Алания с носталгия. Не сме били тук повече от 10 години, но е все така хубаво, както и преди. По пътя отбиваме, защото виждаме хотелът, в който сме били, а до него отрупана сергия с малки банани. Продавачите са двама чичковци седящи на шезлонги, които толкова въодушевено ни посрещат скачайки от тях с широки усмивки. Докато аз щракам снимки на хотела, 

единият от тях вече любопитно наднична в кабината, докато не го канят официално да се качи и да разгледа… Излизайки, ме вижда мен и грейнал в щастлива усмивка, разменяме поздрави на турски, а той веднага заобяснява на приятеля си, че вътре аркадаш има дори и баня… Ти да видиш. Ние се смеем, а той ни носи бананчики от благодарност, че е разгледал… Видял е бъдещата си мечта отвътре, ама жената как ли ще навие да пътува с него?

Оставяме го да мисли стратегии и да прави планове, а ние потегляме напред, че път ни чака смеейки се, а чичковците ни махат за довиждане.

 

Сиде. За повечето от нас градът е познат като място за почивка с лъскави хотели, както е и в цялата област. Сиде обаче има дълга история. Основан през 7ми век преди новата ера от гръцки заселници. Покровителите на града били Атина и Аполон. С удобно пристанище за малки лодки (тъй като брега доста навътре в морето е плитък), Сиде става едно от най-важните търговски места на Памфлия. При разкопките се намират надписи, които се считат, че са написани на местния език, както и монети с образа на Атина. Името Сиде на гръцки означава – нар. Александър Македонски превзема града без битка, а след неговата смърт управлението на града поема един от неговите генерали Птоломей I. През годините е бил под персийско, селевкидско, римско управление.

В града е имало крепостни стени, агора, търговска улица, храмове, театър, баня. С вода се е снабдявал от река Манавгат, чрез аквадукти дълги повече от 40км.

 

Паркираме си домът на голям паркинг до място, от където тръгват рейсчетата към града. Автобусчето, с което ни свалят до стария град е малко и безплатно. Тръгват като се напълнят.

Не знаем какво да очакваме, представям си нещо като нашия Несебър или Созопол. Да, обаче съм се объркала. Стария град е изненада. Има улици, които са почти изцяло със стъклени подове и всички се разхождаме върху останките на древното Сиде. Около нас е пълно с магазинчета за всичко, но в централната част няма жилищни сгради. Мястото е чудесно и си мисля, че ако на някой не му се обикаля из античните градове на Турция, които в тази ѝ част изобилстват, може спокойно да се разходи и прочете за това място. Вярно, туристите също изобилстват, но пък е безплатно.   

 

 

 

Храмът на Аполон. Били са издигнати 6 колони от късата и 11 от дългата страна на храма, намиращ се източно от храма на Атина.

Построен е през 2 век и това, което привлече вниманието ми беше ликът на Медуза. А храмът така е разположен, че оттук може да се наблюдава и изгрева и залеза на слънцето.

През 1980 година е реставрирана южната и югозападната страна на храма. 

 

 

 

Храмът на Атина. Намира се южно от града и източно от пристанището. Тя е била пазителка на града и владетел на морската търговия. През зимните месеци (Mare Clasum) пристанището е било затворено за търговия. През пролетта го отваряли на ново,  като правели празненства и си пожелавали годината да бъде доходна, успешна и да няма морски инциденти. Храмът е имал 6х11 главни колони. В него е имало пронаос (притвор) и cella (религиозна стая), където е била поставена статуя. Бил е малко по-голям от този на Аполон. Възстановен е през втори век и е имал право да има убежище (asylo) . 

 

Южната базилика. Построена през 5 век. 

 

 

Улици:

 

 

Градската егора е построена през 2 век и е била с размери - 88,50 х 69.20м. В източната част на сградата е имало централна зала, обградена от 2 стаи от двете и страни. Централната зала е била декорирана от скулптори на императори. Предназначението на двете стаи не е известно. Голямото квадратното пространство на запад е било заобиколено от колонади, а по средата са намерени останките на неизвестен паметник .

 

 

Nymphaeum или Фонтана. Построен през 2 век, точно срещу градската врата, извън града. Отпред е имал голям, повдигнат вътрешен двор, а самият фонтан е бил оформен от висока триетажна сграда, която е била украсена с колони, ниши и скулптори. Водата е текла надолу към басейна от чучури, които са били в тези ниши. Около басейна е имало парапет, който е бил украсен с митологични сцени.

 

Обратно в колата пием кафе и ядем сладости, докато гледаме картата и обсъждаме маршрута. Отхвърляме опцията да спим в Анталия, макар мястото да ни беше чудесно. Ще продължаваме, пък докъдето стигнем. Пътят, по който ще се движим е все още същия D400.

 

По тъмно паркираме на полуостровчето при Каш. Тук няма никой. Ама абсолютно никой.  Една кола не срещаме, а полицейския пост, който беше в началото ни изгледа учудено. Направихме кръгче, с идеята да намерим някое местенце за паркиране като за цяла нощ, но освен две отбивки тип „спирки“ нямаше нищо друго подходящо през обиколката. Връщаме се на първата, нагласяваме се. Тук ще е. Цялото полуостровче е в луксозни вили, които са зазимени.

А на сутринта отваряйки вратата, виждам това…

Наляво: 

 

Надясно:

 

 

 

 

 

Правим, бърза обиколка на Каш и се връщаме да видим какво е останало от древния град Антифелус, който е бил важно пристанище в Ликия. Не е много, само античен театър, който очевидно наскоро е реставриран (2018г), но пък каква гледка се открива пред нас…

 

 

 

 

(следва)

 

Такси:

Паркинг Алания - 10,00 тл/вечер 

 

Координати на нощувките: 

Алания: 36.542205 32.003416

Каш: 36.194698 29.599199

 

[Kefalia]

Тази част много ми хареса!!! 😀

[AlexandraKo]

преди 2 часа, Kefalia каза:

Тази част много ми хареса!!! 😀

То, цялото пътуване е супер - интересно.Направоооо, дълго,  като околосветско, с толкова много история, красива природа, добри хора. Пък и Поли, как сладко, сладко раказва, пък снимките, какви хубави и те, няма как на човек  да не му се появи желание да види тези места. На много от местата съм била и пак ми е приятно и интересно да чета на Поли писанията:))))))

Поли, много ти благодаря, че ни разказваш и пак да кажа - завижд, за този чудесен и спокоен начин на пътуване!

 

[Polina]

На 31.05.2019 г. в 17:21, Kefalia каза:

Тази част много ми хареса!!! 😀

 

На 31.05.2019 г. в 19:57, AlexandraKo каза:

То, цялото пътуване е супер - интересно.Направоооо, дълго,  като околосветско, с толкова много история, красива природа, добри хора. Пък и Поли, как сладко, сладко раказва, пък снимките, какви хубави и те, няма как на човек  да не му се появи желание да види тези места. На много от местата съм била и пак ми е приятно и интересно да чета на Поли писанията:))))))

Поли, много ти благодаря, че ни разказваш и пак да кажа - завижд, за този чудесен и спокоен начин на пътуване!

 

Много сте мили и двете. Благодаря Ви. Съжалявам, че малко бавно смогвам с писането и всичко се разтегли много във времето, дано да не е отегчително, но не ми стига времето за всичко. 

 

[Polina]

Връщаме се бавно към кемпера. Oблачетата, които бяха малки и игриви изведнъж станаха големи и стряскащи. Не ни се иска да се разваля времето, тия 22 градуса ни харесват и ни е добре така. Зареждаме се с вода от близката чешма и си продължаваме по пътя.  

Все още се движим по път D400 и подминаваме Патара с дългия плаж. Днешната цел е Ксантос, който се намира наблизо и е все още в област Анталия. Отделяме се към градчето Киник, а малко след това пристигаме и до целта.

Ксантос е един от обектите на Юнеско в Турция . Това е столицата на Ликия, а негов откривател през 19ти век е британския археолог Чарлз Фелоус.

Предполага се, че градът е  основан през  8-ми век пр. н.е., но е възможно да е и много по-стар. Ксантос и Летоун (Letoon) са два града на отстояние около 10км един от друг. Летоун е бил свещения център на Ликия, който е бил администриран от Ксантос. През 540г пр. н.е. Херпаг с персийска армия разгромяват ликийските войни в близост до града. След сблъсъкът ликийците се оттеглят в града си и унищожават акропола, избиват семействата и робите си, а след това се втурват в самоубийствена атака към обградилите ги персийски воини. Остават живи 80 семейства, които по това време са извън града.  По-късно градът се заселва отново, но същата история се повтаря и през 42г. пр. Христа, когато Брут атакува града по време на римските  граждански войни, за да събере воини и пари. Шокиран от случващото се е предложил награда за всеки спасен ксантосианец.  Хората му,  са успели да спасят едва 150 човека. 

Подобно на Пергамон, повечето от артефактите Фелоус ги изнася и в момента са изложени в Британския музей. Това са гробницата на Нереид, гробницата на Пайва, лъвската гробница.

 

Паркираме на приличен паркинг. Сами сме. Връщаме се назад, за да разгледаме амфитеатъра, който забелязахме, че остана в страни май от обекта. Пътят, по който дойдохме разделя старините на две части. Две кучета се заиграват с нас и ни придружават в разходката, а от котки в този район няма и помен. В страни от амфитеатъра са две от гробниците, които са изградени на ново като копия на изложените в Британския музей. Самите гробници представляват висок над 7 метра каменен стълб, върху който е поставена гробната камера с корониращи плочи.

 

Първата гробница е известна с името „Гробница на Харпи“. Камерата на върха е била мраморна, украсена с мраморни релефи. Считало се е, че изобразените крилати жени са били харпии ( в гръцката митология -  чудовища с глава на жена и тяло на птица). По-късно е имало и друго предположение, че това са сирени, които са дошли да пренесат душата на покойника.

 

 

 

Втората гробница е гробницата на Пилар. Предполага се, че е от 4 в. пр. Христа и е по-стара от гробницата на Харпи. Уникалното е при тази гробница е, че не е една, а са две гробници в ликийски саркофаг. ( на снимката - втората колона)

 

Амфитеатъра. Предполага се, че е построен на същото място, където е бил унищожения преди това. Вероятно датира от 2 век. Сцената на сградата е била двуетажна и е била украсена с колони. 

 

Връщаме се обратно към паркинга, а там охраната ни казва, че е редно да си купим билетчета. Всъщност това е първото място, което не е заградено с огради, а ние нямаше как да предположим, че ще искат дори билетче.

Акропола. Намира се в югозападния ъгъл, над амфитеатъра. Построен вероятно през 4ти век пр. Христа, тук се е намират руините от храмът на Артемида, както и основите на голяма структура, състояща се от много стаи/зали вероятно на дворец, който е бил разрушен от Херпаг. 

 

Римско-византийската улица. Наскоро открита улица, някога се предполага, че е била с магазини от двете страни и вероятно със сводеста порта. На югоизток от изкопания път се намират останки от аркада от магазини и византийска Базилика (в края на улицата). Агората е построена на върха в римско-византийския период. 

 

Византийска базилика. Построена е върху по-ранен римски храм, на изток от ликийския акропол. 

 

Не вярвам на очите си, но е факт. Това място е най-занемареното от всички посетени досега. Пред повечето камъни няма дори опознавателна табелка, а само надпис какво се предполага, че е било. Навсякъде сме заобиколени  от камъни, тръби и какво ли не...

 

 

 

Добре, че на паркинга има голяма табела на Юнеско с малко данни. Хубавото досега е, че на нито една табела никой не казва, че "нещото", което е изложено е било такова със сигурност, а всичко се гради на предположения. Точно както и нашите снимки, съпоставени по-късно с видяното в нета. Възмутена си мърморя под носа, докато се прибираме обратно към къщата. Махаме си за поздрав с охраната и тръгваме. Отнякъде са се появили и деца, които се гонят по камъните на амфитеатъра и тръгват тичешком след нас, подвиквайки ни някакви думички. Връщаме се обратно на любимия ни път (D400) и продължаваме към Фетие. В мен е останала още малко надежда, че може да успеем да го видим по светло. Да, ама по пътя ни застига чуден есенен дъжд, който изобщо не показва изгледи да спре. Спираме във Фетие пред заведение за сладости, а аз притичвам да си избера толумбите и  баклавите, решаваме, че е добре да вечеряме направо тук. Правят ни дюнери и ни сипват големи айряни, а вън вали ли вали.

Вече сити излизаме и джапаме по локвите, отказали сме се от разглеждането на така известния курорт. Няма за кога. Може пък някой ден да дойдем направо на почивка тук. 🙂Докато се качваме в колата, до нас идва един чичко с чадър и широка усмивка, който ни кани да паркираме в двора му за през нощта. Опитваме се да откажем, но той настоява. Благодарим му отново и му обясняваме, че имаме дневен лимит километри, които все още не сме изминали преди следващото ни спиране, а той разочарован се съгласява поклащайки глава. Потегляме. Вън вече е тъмно, а дъждът все така продължава да вали. Гледам картата и не след дълго решавам – ще се спи в Акиака. Градче, което при произнасянето му ни кара да се усмихваме, а дотам ни остават около 100-тина километра. За да влезем в градчето се отбиваме от главния път и поемаме стръмно надолу… не знаем какво е около нас, тъмно е. А по тъмно градчето изглежда притаило дъх, заспало. Улиците са пусти, няма движение, освен леко суетене до един магазин за хранителни стоки. Спускаме се още надолу, където стигаме до голям чакълест паркинг. Бариерите са вдигнати, а вътре се виждат и паркираните на сушинка лодки.  Това ще е и нашето място за през нощта. Дъждът вече леко ръми, палим си печката и разтваряме картата да си избираме места за следващия ден.

 

Излежавам се и изобщо не ми се става, когато до ушите ми достига подвикване… „Полина, излизай, това трябва да го видиш“. Ставам мързеливата и се показвам пред ноемврийските облаци, а вън ме усмихва чуден малък рибарски пристан.

Поглеждам назад – планина, 

 

поглеждам напред – море!

 

Вчерашният дъжд е отшумял,  макар облаците да подсказват, че можем да го очакваме отново и през днешния ден. Тръгвам по малкия канал за лодки, в който крякат разни патки и са акостирали малки и по-големи лодки. 

 

 

 

 

 

Наистина мястото е красиво. Уютно по свой си  начин.  От другата страна на канала има не голям плаж и дълъг кей, по  който са се наредили рибари и рибарки с по няколко въдици, отрупали масички с разни мезенца и говорейки си, може би за вчерашния улов.

 

 

 

А лакоми котки чакат да си откраднат порцията прясна рибка покрай тях.

 

 

Връщаме се назад да разгледаме градчето… Правят впечатление къщите, които напомнят на нашите – бели с дървени балкончета.

 

 

 

 

 

 

Разбира се, както и предположих по-рано – заваля, което не развали настроението ни, а само съкрати разходката. Това градче ще се окаже някоя перла, скрито място за отдих на местните. 

Потегляме отново. Това беше последното място по досегашният ни път D400. Снощи, докато  разглеждахме картата, решихме да се отбием до Дидим, така пътят по който ще се движим до Ятаган е D550, там се отклоняваме по D330 към Милас, а после по D525.

 

Дидим е приятно и живо градче, макар и да влизаме по тъмно, и в дъжд се вижда, че градчето е добре устроено. Което си е курорт, си е курорт. Минаваме покрай няколко затворени дискотеки и лунапарк, които ни напомнят, че сезонът тук е приключил вече. Паркираме се в отдалечения край на града, близо до един плаж, в тих квартал. Разбира се, пристигаме в сумрак, а времето е все така дъждовно. Вечеряме, говорим си и правим план за следващия ден… През нощта се състоя такава буря, в която присъстваха всички възможни по сила и звук гръмотевици и светкавици. Дори се стреснах…като знам у нас какво се случва при подобен дъжд, пък и все пак сме паркирали в ниското, че и до морето, а ако нещо ни залее?

 

Сутринта си е сутрин. Свежа като след дъжд. Улиците наоколо са пълни с наноси от пясък и клонки.

Докато си пием кафето, покрай нас чуваме гласове, настанало е оживление. Надничам през прозорчето и виждаме какво?  Съседите в кварталчето, помежду си си помагат за разчистването на улицата и с лопати изгребват боклуците като ги събират в едно ремаркенце, което го тегли едно малко тракторче… Отминават ни и излизаме да се разтъпчем.

 

 

Морето е в различните отенъци на синьо-сиво-зеленикакво, облаци все още има, макар и на места да са се поразкъсали и да се вижда мъничко от синьото небе, което да ни даде надежда, че днес може и да  не вали. 

 

 

Медуза е навсякъде!

 

 

Античният Дидима или както е известен след 1997-ма година Дидим е построен наново след разрушително земетресение през 1955 година. С какво е известен? С храма на Аполон и лика на Медуза.

 

Историята разказва, че градчето е основано около свещено дърво и извор, до който Лето зачева и ражда близнаците Артемида и Аполон. Тук са построени храмовете на Аполон и Артемида. Най-старите останки на храмовете са датирани от 7-ми и 8-ми век пр. Христа. През 480г. пр. Христа, персийският цар Ксерск, разрушава храма и прибира богатството от съкровищницата. По-късно Александър Велики се опитва да го възстанови след победата над персите, но храмът остава недовършен, вероятно поради големите си размери. Храмът на Аполон е бил с впечатлителните размери 118 м х 60 м и се е състоял от портик с  вътрешни колони симетрично разположени спрямо външните колони и голям  отворен вътрешен двор. Имал е 108 колони с височина 20м.

 

Пристигаме и паркираме на прилично широк паркинг. Широк, защото сме единствената кола на него. Около нас има стари постройки, превърнати в заведения, които са затворени. Факт – сезонът е свършил.

 

Срещу  нас се показват величествените останки на старините. Мястото е чудесно за снимка – на височко е, дори успяваме да се качим и на  още по-височко, за да добием още по-добра видимост. 

 

 

 

 

Щракаме по някоя и друга снимка и решаваме да го обиколим отвън, преди да влезем… всъщност се колебаем дали да влизаме и май ще пропуснем, ако външната разходка ни е достатъчна. Всичко е потънало в кал и локви. Обикаляме го отвън, все пак има добри места за оглед, от които да добием представа за храма.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Любопитното куче веднага ни надуши нужника!

 

Време е да потегляме. Нови километри ни чакат и през този ден.  

 

(следва)

 

Входни такси и билети: 

Ксантос - 12.00 тл/ човек

Паркинг Акиака - 25 тл/вечер 

 

Координати на нощувките: 

Акиака -  37.051042 28.327825 

Дидим - 37.4006 27.215099 

 

[Polina]

Потегляме от курортното градче (D525, a при Сьоке D515), а пътят ни продължава към и през Кушадасъ. Гледам го през прозореца носталгично и си припомням случки от няколкото разходки с приятелки до там преди години. Дори не спираме, а вън вали… Малко след града ни среща чуден залез, дъга и още дъждовни капки.

 

Каквото и да казвам дъждът ни следва или може би вече ние пътуваме към него. А би ми се искало просто да се разминем.  През последните 2 дни на няколко пъти получавах съобщения от приятели и роднини, че в Одрин имало наводнения и да сме внимателни. Неглижирах ги, защото бяхме далеч, така де – още сме далеч, но качвайки се все по- на север и с този дъждец, който ни следва и спира за много малко започнах да се замислям. Свърши хубавото време и ще е добре да се примиря с това, че вече е декември и Коледата наближава.

След Кушадасъ продължаваме по път D550 към Измир. Малко след Измирското летище и преди да влезем в града се отделяме на ляво по път D300 и така до крайната ни  точка – Чешме. Избрала съм едно място за престой, което е извън града, а там стигаме разбира се в дъжд и по тъмно. По пътя има „типични“ за страната пътни знаци.

Не очакваме да срещнем някой, но за наша изненада не сме сами. Приближавайки мястото, виждаме мъждукащи светлинки. Две кучета започват да тичат покрай нас и да ни лаят (нямат ли си друга работа в тоя дъжд??), а зад тях виждаме нещо като палатка. Оттам си подава главата брадат мъж. Питаме го дали може да пренощуваме тук, а той на добър английски ни отговаря, че няма никакви проблеми. Обръщаме и на културно отстояние от него се паркираме. Чуваме вълничките, които се разбиват наблизо, ще се спи приятно през тази нощ! Докато се гласим и още се туткаме се чука на прозореца. Поглеждаме, а брадатият мъж (оказа се и висок) седи на прилично разстояние от кемпера. Отваряме прозореца, а той учтиво ни пита дали може да се приближи към нас. Ха, абсолютно изненадани! Разбира се, че може. Спътникът ми излиза да си поговорят по мъжки под леките капки дъжд, а аз подхващам вечерята. По-късно, разбирам че брадатият, висок човек се казва Мустафа и е на 55 години. Работил в Саудитска Арабия, инженер. Женен и развеждан три пъти. Единственото, което му е останало била палатката, кучетата и свободата. Предложил ни да останем, колкото си искаме и че госпожата (демек аз!!) съм щяла да харесам мястото. Да го харесам, да го харесам, ама дано спре да вали... 

Отново дъжд. Цяла нощ дъжд, сутринта пак дъжд… дори и времето е разбрало, че идва краят на нашето пътуване и всячески се опитва да ни напомни, че вече си е зима. 

 

Разтъпквам се около кемпера издебнала момент на лек ръмеж. Хубав залив, спор да няма. Неподходящо ни е само времето, за да го оценя подобаващо. 
 

 

 

Кучетата ме надушват, че съм вън и дотичват бързешката при мен, да се заиграват и закачат.  А играта им е да скачат върху мен.  Да, ама вън е кал, пък аз нямам много останали чисти дрехи на разположение. Бързичко се прибирам обратно, най-добре да се галим през отворения прозорец. 

 

Връщаме се обратно към града, решили сме, че ще направим бърза обиколка поне на централната му част. Центърът му е осеян с военни оръдия и паметници на разни големци...

 

 

 

 

в края на пристанищната зона имат кърмъзъ пицария с интересни надписи по стените, а  от нея величествено излиза бяло-риж котарак, който абсолютно небрежно, без дори да се огледа наляво-надясно, пресече уличката и отиде към рибарските лодчици. За риба? Не го и видяхме повече.

 

 

 

Правим бърза разходка в промъждутъка, който времето ни отпусна без да завали и продължаваме към Измир. Покрай нас подминаваме стария път, който е малко наводнен:

 

Все още таим надежда, че може да имаме възможност да разгледаме града… Да, ама не… вместо да намалява дъждът се засилва все повече и в Измир се изсипва поредният порой.

 

 

 

 

 

 

 

Разочаровани, продължаваме напред, преминавайки през вече познати нам места, в които си припомняме колко хубаво ни е било в началото.

По тъмно пристигаме в Айвълък. Паркираме се на паркинга пред един ресторант, в близост до нас има парк. И море. Или поне си мислим, че е море, щом виждаме лодките изкарани на сушата пред нас. На сутринта времето си остава все така ветровито, студено и ръмящо. Правим бърза разходка покрай брега, снимаме лодките, животинките наоколо и продължаваме към Чанаккале. Колкото по на север отиваме, толкова по-студено става, че и ветровито. Ако срещу Чешме беше гръцкия остров Хиос, то срещу Айвълък е Лесбос и оттук тръгва ферито към острова. 

 

 

 

Айвълъшка версия на римски мост?

 

 

 

По пътя си купуваме зехтин и маслини, минаваме покрай интересни ресторанти, приятни попътни гледки, от които разбираме, че някъде вече и сняг е валяло.

 

 

 

 

Чанаккале ни посреща с обичайната си натовареност, този път придружена и със силен вятър...

 

 

(следва)

 

Координати на нощувките:

Чешме - 38.290501 26.2428

Айвалък - 39.300218 26.663808

[Polina]

Петък. Декемврийска привечер. Пристанище. 

Ферибота от Чанаккале тръгва на всеки час, а цената му е 65.00 турски лири за кемпер с двама възрастни. И ние, като всички на опашката искаме да преминем на отсрещния бряг. А аз броя наличните ни лири, имаме точно 64.94 и се тюхкам как за малко няма да ни стигнат. Е, имаме и евро. Имаме и карти. Опашката върви сравнително бързо. Работещото гише е едно. Накрая идва нашия ред. Момата на чист турски ни казва колко ще ни струва возенето (ние си го знаем, от преди месец, де),  опитваме се да обясним, че не ни достигат 6 курушуна, но тя, разбира се,  нищо не разбира. Подаваме и евро - отказва. Подаваме и карта - отказва да я вземе. Само кеш! Кой да предположи, че карти няма да приемат? Няма къде да отбием, за да изтеглим пари, зад нас опашката набъбва все повече. Добре, изсипвам малкото банкноти и многото курушуна пред нея и изчаквам да си ги преброи тия жълти пари. Нека си ги брои. Разгеле, разбра ни, какво се опитвахме да ѝ обясним, че не ни достигат с малко... усмихна се и тя и ни даде бележката да продължаваме напред. На ферито ни разпределят най-в лявата част, точно пред 00, която се оказа и най-закътаната от порива на студения вятър,  а той е все така ветровит. Сбогуваме се с азиатската Турция и зачакваме да тръгнем.  

Успешно заведени до другия бряг от ферито, казваме си „Добре дошли в Европа“ и се отклоняваме на ляво към Килитбахир. Паркираме се точно до крепостната стена. За първа вечер от поне 5-6 вечери днес не вали. Затова пък духа, като прибавим и влажността, усещането не е никак приятно. Дори бих казала, че е много по-студено.

 

Килитбахир (Ключ към морето) е малко градче и рибарско пристанище разположено в южната част на полуостров Галиполи в европейската част на Турция. Намиращ се точно срещу Чанаккале. В най-тясната част на Дарданелите една срещу друга в двата града са построени две крепости Килитбахир и Кале и Султание (Фатих Сулатан Мехмет, 1463), които са защитавали и контролирали преминаването на плавателните съдове през Дарданелите, като така са защитавали и цялата Османска империя от нападения.

 

Гледката на сутринта е мрачна, но морска. 

 

Значението за туризма на това градче се дължи на наличието на голяма османска крепост и съществуването на фериботния терминал, който позволява преминаването на Дарданелите към азиатския бряг. 

 

 

 

Крепостта е заобиколена от допълнителна линия на външните укрепления с три бастиона: Сарикуле, Мечидие и Намазга. Редутът Намазга е комплекс от масивни бункери, построени през 19-ти век, по времето на султан Абдулазиз. В този бастион действа Музеят на военноморските битки и който вероятно работи през останалата част на годината, но не и сега, когато ние сме тук.

Скрити от вятъра между бастионите ги разглеждаме и надничаме в туристическото магазинче през витрините. Разбира се, и то е затворено. А вътре са оставени да хващат прах и избеляват пощенски картички, чаши, тениски, сламени шапки и разни други сувенирни изделия. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Решаваме да не губим повече време в тоя студ, а да продължим към паметника на загиналите британски воини през Първата световна война, а оттам да направим и обиколка на полуострова.  Така, улисани в приказки след около 20-тина километра се присетихме, че нещо не е наред. Гледам картата, гледам паметника, пред който сме спрели… Хм, не е това, което търсим. Слизаме да се разтъпчем и да разгледаме какво имаме насреща си. На официалния камък положен пред мемориала , ни посреща задрямало куче, което обаче се разсънва от ходжата, който в този момент започва да извисява глас, а то лекичко се включва виейки заедно с него.

 

Минаваме напред и пред нас се открива какво… гробище, мемориален гробищен парк! Ха.. в съзнанието ми изскача веднага обложка на добре познат албум на любима група. Вярно, не са кръстове, но са надгробни плочи. 

 

Зачитам се в табелките поставени под големите колони. Общо 1 213 турски воини са намерили покои в болничния комплекс Акбаш. На каменните плочи са изписани имената на 459 от тях, а имената на останалите 754 са написани по стените на паметника. Мемориала Акбаш е реставриран през 2013-та година.

 

 

 

 

Не остана време да се връщаме назад и да направим пълната обиколка на полуострова. Тук има не един, а няколко паметника посветени на битките и войните водени в района, щеше да е интересно да ги видим, но ги оставяме за някой следващ път. А такъв все някога ще има.

Следващата ни спирка е Гелиболу. Бърза разходка и поглед от високото назад към Азия. Макар и от малко време, тук всичко вече ми изглежда различно. Срещат ни двама чичковци, които закачливо ни питат от къде идваме и накъде отиваме, предлагайки  ни цигари. Аз не им обръщам внимание, а направо се насочих към края на височинката - Фенер Паркъ.

 

 

 

 

 

 

 

Връщайки се обратно виждам едно местенце в ниското, което беше само и единствено окичено с турски флагове, кой от кой по-големи или по-малки.

Оказа се, че в ниското е погребан „Бащата със знамето“ (Bayrakli baba), чието истинско име е Караджабей (Karacabey). Историята разказва, че Караджабей бил знаменосец в османската армия по времето на Султан Баязид. През 1402 година, той се установил край Одрин като командир на военните отряди. По време на войната през 1410 година отново бил знаменосец. При поредната атака, за да не попадне знамето във вражески ръце, той го нарязва на ленти и го гълта. След края на войната, другарите не му повярвали на постъпката, а Караджабей, за да докаже, че говори истината, разрязва стомаха си, за да им покаже остатъците от знамето. Когато бил на смъртния си одър с последни сили продумал: „Нека турския флаг да се вее над гроба ми завинаги.“ Оттам и традицията, който посети това място да оставя по един флаг. Ако се чудите откъде  пък точно там ще ги вземат тия флагове, ще ви кажа, че преди стълбите (а и долу в близост до гроба) седи по един чичо и продава знаменца, магнити и каквото се сетите за мястото.

 

 

Ние продължаваме напред по Е87, подминаваме Кешан и продължаваме към Узункьопрю.

Решаваме, че ще минем по този така известен в околията мост и затова влизаме в градчето.

Да, ама точно преди да се качим на моста виждаме една табела, че е забранено преминаването на МПС по-тежки от 3.00т. А ние сме 3.5т. Отбиваме в страни (добре че точно преди моста е по-широчко и имаше нещо като пазар и / или спирка на рейсове) и започваме да се чудим – да минем ли, да не минем ли, до минем ли, да не минем ли… , когато чуваме как някой ни вика. Хм, поглеждаме на ляво, а един господин ни ръкомаха да продължаваме, да не спираме.. .давай, давай… някак си се разбрахме, онзи продължаваше да казва няма проблем, няма проблем. Това и чакахме. Надявахме се, полицията да не ни чака на другия край, разбира се.

А там, на другия край – завихме и спряхме. На табелката поставена до сами моста прочетохме и историята му, а тя е:

 

 

Тръгнах аз да се разхождам покрай него с основна цел да стигна до реката, да ама опита остана абсолютно неуспешен. Измежду арките като ме залаяха едни кучета и като не дават да продължа и не дават… правиш крачка напред те лаят от всякъде – пред мен, зад моста, в тревата… Аааа! Нямам мърдане.. пощраках от към края,  докъдето успяхме да стигнем и си се върнахме обратно.

 

 

 

По тъмно, разбира се, пристигнахме в Одрин. Огладнели и решени, че ще си правим гала вечеря избираме първия ресторант, който ни се изпречи на пътя. А вътре пълно… всички извели семействата си на вкусна съботна вечеря. Сякаш разбрали и ние бяхме готови точно за това. Няма безвкусна храна в Турция и този път кебапите ни бяха чудесни, а десертът веднъж. Не знам какво беше. Сервитьорът ми го препоръча. Имаше вид на баница пълна с шам фъстък и каймак поставен като плънка, не беше същото като катмера, но беше изключително вкусно. 

 

 

 

Нахранили се и изпили айряните сме готови да тръгваме и да търсим подходящо място за нощувка. Да, ама не. На паркинга сме блокирани и зад нас има спрели три коли. Изчакваме ги търпеливо да завършат вечерята си и да ни освободят място за излизане, пък и ние нямаме кой знае колко бърза работа.

Нощувката ще я прекараме пред Музея на здравето или казано по друг начин Комплекса на султан Баязид II (а това е музей, който препоръчвам да се разгледа при възможност, входната такса е символична - около 2лв.). Разбира се и тук разлайваме кучетата. Въобще откъде се взеха тия кучета, досега по пътя ни само мързеливи котки срещахме.

Още от ранна сутрин около нас започнаха да спират туристически рейсове. Събуждат ни пискливите гласове на лелички, които са дошли да разгледат медицинското училище. Този път аз съм тази, която излиза първа навън (!!!) и то ако не беше за топъл хляб, надали въобще бих се показала… Какъв е този студ?  Момичета в бюфета се опитват да си разпалят печката, а аз бързам да се прибирам на топло. Този път сме обградени от автобуси…

След топлото кафенце се местим по към центъра за бърза разходка, че вече е станало обед.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 Хващаме и обедната молитва в Селимие и пропускаме да влезем в джамията, но минаваме през двора ѝ, като повечето туристи.

 

 

 

 

 

 

 

Ако и вие направите така ще излезете от другата страна в един парк – с много надгробни плочи, не знам дали е гробище, а след него е и музея, в чийто двор можете да се разходите и да видите лика на Медуза, останки от саркофаг и още много надгробни плочи.

 

 

 

 

 

 

     

 

 

 

 

Интересното за старите турски надгробни плочи е това, че те са показвали какъв е бил социалния статус на починалия, както и неговият пол. Така мъжките са били с фесове, а женските с цветя. 

 

 

През Одрин минават две реки и двете минаващи през България. В това пътуване освен над Тигър и Ефрат, ще ми остане спомен и преминаването над Тунджа и Марица.

 

 

Като за последна разходка в Турция избираме да идем до Караагач. Това е едно градче или по-скоро селце до самия Одрин, известно с ЖП гарата си (считала се е за най-красивата гара от Виена до Истанбул), която в момента помещава администрацията на Тракийския университет, също така има музей на Лозанския договор (24.07.1923г), в който се определят сегашните граници на България, Гърция и Турция. За съжаление всичко е само и единствено на турски, но пък има достатъчно карти, копия на вестници и други изрезки от които дори и нищо да не разбираш от езика, ти се изяснява промяната в картите на трите страни.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Зад сградата на университета пък има работилнички, в които ( може би студенти, а може би не) майстори, майсторят различни произведения от метал и не само: 

 

 

 

 

 

 

 

 

Тръгваме си, зареждаме гориво, последен залез...

 

и се подреждаме на граничната опашка. Там турците ни изпращат, а българските граничари ни питат откъде се връщаме с широки усмивки, докато потриват ръце, за да се сгреят.

Проверката минава спокойно, пускат ни един новобранец да ни рови в къщата. Отваряме му вратата, пускаме му стълбата, а той влизайки вътре само възкликна: „Е, не!  Тук е по-зле и от туристически рейс“. Смигна ни приятелски и ни пожела лек път.

Добре дошли в България!

 

Координати на нощувките: 

Килитбахир: 40°08'51.8"N 26°22'49.6"E 

 

[MayaS]

Благодаря за прекрасния пътепис. На есен ще опитаме да се докоснем поне до част от местата където сте минали. 

[Polina]

Благодаря Ви, за търпението да изчетете всичко това. Отне ми повече време отколкото очаквах, но било то служебни и/или лични ангажименти ме възпираха и така вече няколко месеца, за да стигна до края на приключението! 

 

Какво написах няколко дни след като се прибрахме от това пътуване ще копирам и постна: 

 

"Премислям си изминалото пътуване и с няколко изречения бих казала така:

- изминали сме над 7 000км 

- за четиридесет дни 

- през повече от 20 провинции 

- в пет от турските региона. 

- и десетки военни проверки за документи и оръжие.

Няколко дни по-късно признавам, че с мъка се прибрах. Както признавам, че и с не малко страх тръгнах натам. Притесненията се изпариха на първата седмица от пътуването (не че после нямаше случки, които да ме накарат да се притесня отново, напротив). Но видях и част от другата Турция. Тази, която остава скрита за масовия турист, който е свикнал да посещава морските курорти, да лети на балони, да пазарува в Одрин или просто да се губи в Стамбула. Онази Турция, в която все още можеш да се почувстваш като в приказка, да се заплениш от Ориента, да се подслаждаш с малките деца, да огладняваш при мириса на току що изпечен симит, да ти се допива кафе само от аромата, който се носи от близките магазинчета, табиетлийски да присядаш и да опитваш нови и вкусни ястия, сладкиши или просто семки и да се стряскаш от шума на прелитащите над главите ни военни самолети. 

Срещнахме се с чудни хора, посетихме красиви и незнайни за нас места... Сбъдвах мечти. Вярвайте - невероятно е и не исках да свършва!" 

 

 

 

 

 

[Kefalia]

Браво, Поли!!! Страхотен пътепис!!!

[stebal]

Много вълнуващо, интересно и подробно. Отдавна не съм се чувствала толкова съпричастна към нечие чуждо пътуване. Благодаря ти , Поли. Пак да отидеш, и пак да напишеш...

[Niceday]

преди 3 часа, Polina каза:

Благодаря Ви, за търпението да изчетете всичко това.

Не беше ЗА търпение, а С нетърпение, след всеки пост! Чудесен пътепис - приказен, жив, ароматен, овкусен и много, много образователен! Благодаря, Поли! 🙂
 

[Роси 777]

Благодаря Поли за чудесния разказ и за страхотните снимки. Набелязах си местенца и се надявам и аз на есен да имам шанс да  ги посетя.
Пожелавам много скоро пак да яхнете кемпи в поредното пътуване към някое красиво местенце, пълно с невероятни гледки и прекрасни изживявания!

[kpkgf]

Много увлекателен и интересен пътепис, с нетърпение очаквах публикуването на  всеки следващ пост.Бъдете живи и здрави ,пътувайте,  приключенствайте и пак снимайте и пишете за интересни местенца .Благодаря за това че  споделихте и ни направихте част от това пътешествие и макар и виртуално .

[Граф Вронски]

Поли, страхотен пътепис! Огромни благодарности за споделянето му!

[DGTG]

Браво, Поли! Благодаря, че сподели с нас.

[AlexandraKo]

Страхотен пътепис!

Много обичам, когато, освен личната емоция, си има и историческа/културна информация. Да не се налага да ровиш, за да видиш, кое какво е. Изключително подредено, емоционално и информативно четиво си спретнала, Поли! Тоооочно по моя вкус. Плюс чудесните снимки.

Много ти благодаря за огромното удоволствие!

Пак да отидете на дълго пътешествие и пак да ни разкажеш по твоя чудесен начин!

[mbuch]

Благодаря за предоставената емоция! Това е най-добрият пътеводител, който някога съм чел!

[Polina]

 

На 26.07.2019 г. в 15:02, stebal каза:

Много вълнуващо, интересно и подробно. Отдавна не съм се чувствала толкова съпричастна към нечие чуждо пътуване. Благодаря ти , Поли. Пак да отидеш, и пак да напишеш...

 

На 26.07.2019 г. в 14:52, Kefalia каза:

Браво, Поли!!! Страхотен пътепис!!!

На 27.07.2019 г. в 15:58, kpkgf каза:

Много увлекателен и интересен пътепис, с нетърпение очаквах публикуването на  всеки следващ пост.Бъдете живи и здрави ,пътувайте,  приключенствайте и пак снимайте и пишете за интересни местенца .Благодаря за това че  споделихте и ни направихте част от това пътешествие и макар и виртуално .

На 27.07.2019 г. в 18:20, Граф Вронски каза:

Поли, страхотен пътепис! Огромни благодарности за споделянето му!

преди 18 часа, DGTG каза:

Браво, Поли! Благодаря, че сподели с нас.

преди 14 часа, mbuch каза:

Благодаря за предоставената емоция! Това е най-добрият пътеводител, който някога съм чел!

Благодаря Ви, много сте мили! Надявам се, наистина всеки да е намерил по нещичко за себе си - нещичко да е научил и нещичко, което да използва при някое от пътуванията си в страната. 

На 26.07.2019 г. в 17:38, Niceday каза:

Не беше ЗА търпение, а С нетърпение, след всеки пост! Чудесен пътепис - приказен, жив, ароматен, овкусен и много, много образователен! Благодаря, Поли!

Със сигурност имам пропуски, но не съм се и опитвала да бъда изчерпателна. Беше вкусно, ммм! Благодаря ти! 

На 27.07.2019 г. в 0:36, Роси 777 каза:

Благодаря Поли за чудесния разказ и за страхотните снимки. Набелязах си местенца и се надявам и аз на есен да имам шанс да  ги посетя.
Пожелавам много скоро пак да яхнете кемпи в поредното пътуване към някое красиво местенце, пълно с невероятни гледки и прекрасни изживявания!

Чакам с нетърпение вашата разходка и ми е интересно, кои от местата си избрала. Успех и безаварийно да ви е пътуването! Ако мога да съм полезна с нещо друго от пътя (и не само) - питай! 

преди 17 часа, AlexandraKo каза:

Страхотен пътепис!

Много обичам, когато, освен личната емоция, си има и историческа/културна информация. Да не се налага да ровиш, за да видиш, кое какво е. Изключително подредено, емоционално и информативно четиво си спретнала, Поли! Тоооочно по моя вкус. Плюс чудесните снимки.

Много ти благодаря за огромното удоволствие!

Пак да отидете на дълго пътешествие и пак да ни разкажеш по твоя чудесен начин!

Ооо, много ти благодаря. Аз изобщо не мога да се сравнявам с теб и твоите подробни писания. Абсолютен аматьор съм.

Исках да разкажа за това, че не всяко пътуване и не на всяка цена трябва да е планирано от-до, а това също създава удоволствие. 

Пак ще хванем пътя на някъде, само да сме здрави! 

 

[Роси 777]

преди 10 часа, Polina каза:

Чакам с нетърпение вашата разходка и ми е интересно, кои от местата си избрала. Успех и безаварийно да ви е пътуването! Ако мога да съм полезна с нещо друго от пътя (и не само) - питай! 

Благодаря Поли, но ти така изчерпателно ни разказа и координати за паркиране и нощувки, че не ми остави за  какво да питам 🙂               Турция е голяма страна и интересна и някой ден ще направим и ние пътуване из нея, но сега на есен ще я минаваме транзит, че посоката ни е Иран /ако получим визи де 😀/.  И ако имаме ден-два евентуално на връщане така или иначе пътят ни минава от там, съм планирала да се разходим и ние из Мардин, Харан, Шанлъурфа и  Газиантеп. Ако няма време за разходка, то поне задължително ще спрем да хапнем по един  katmer и баклавички. 😂

[MayaS]

Поли, а имаш ли някаква информация за ферибота при Kilitbahir, гледам на картата, че е по близо до Чанаккале. Аз мислех от там да минем. Благодаря.

[Polina]

преди 1 час, MayaS каза:

Поли, а имаш ли някаква информация за ферибота при Kilitbahir, гледам на картата, че е по близо до Чанаккале. Аз мислех от там да минем. Благодаря.

Да, по-близо е. Няма терминал, а опашката се реди на самия път за качване. Основно коли съм видяла там. За разлика от другия, това фери е през половин час. Винаги може, ако изпуснете единия да идете до другия, наблизо са двете градчета едно от друго. Можеш да разгледаш тук и тук . Видях, че цените са малко по-високи от миналата година, но е възможно да е от сезона. 

[Polina]

Това, което съм пропуснала да напиша е курса на лирата.

За периода на пътуването ни 1 евро се обменяше между 5.90 - 6.35 лири.