дневник Етиопия: с агенция или free style - впечатления

[Stanislav Dimitrov]

На 20.03.2019 г. в 21:43, Rainy каза:

Ееее... много готино разказваш, благодаря ти! Припомни ми колко исках (и искам) Етиопия... 

Хайде догодина да спретнем една Етиопия.

[AlexandraKo]

преди 8 часа, Цвета каза:

Пак имам проблем с качването на снимките. След уикенда, ако все още ви е интересно, ще продължа с разказ за втората част от пътуването, когато вече останахме само двамата и не ползвахме услугите на агенция.

За мен, разказът ти е невероятно интересен, а снимките - още повече!

Чакам с нетърпение продължението!

[patilana]

Аз се присъединявам към тези, които очакват продължението. Как да задавам въпроси, като си нямах идея за какво става въпрос ?

Много благодаря за отделеното време и специално за необработените снимки. Обожавам истината във всичките й форми.

Желая прекрасен уикенд!

 

За такова пътуване и на неплатен отпуск съм навита. 

[Гост]

преди 3 часа, Stanislav Dimitrov каза:

Хайде догодина да спретнем една Етиопия.

Ех, каква хубава идея, благодаря ти! С @Mary също се бяхме разговорили тия дни... За съжаление догодина ми е невъзможно. Нямам отпуска чеде. 10 работни дни  (2 седмици) Патагония и 10 (работни) дни Намибия и... планирам следващите години, например 2021 - която зимата се бори с Колумбия (сухия й сезон 😄 А Етиопия просто трябва да е тогава също (поне по моите проучвания и взето решение).

 

Ако не отидеш по-рано (догодина), когато реша да затръгвам, специално ще споделя...

 

П.П. Гледам, че даже съм правила програма за Етиопия - това след скитането на @Tedy😄 Тук сте големи провокатори 😄 

[Василена]

преди 2 часа, patilana каза:

Аз се присъединявам към тези, които очакват продължението. Как да задавам въпроси, като си нямах идея за какво става въпрос ?

Много благодаря за отделеното време и специално за необработените снимки. Обожавам истината във всичките й форми.

Желая прекрасен уикенд!

 

За такова пътуване и на неплатен отпуск съм навита. 

Хайде да говорим по тези теми , като се видим след месец?

[Tedy]

преди 2 часа, Rainy каза:

Ех, каква хубава идея, благодаря ти! С @Mary

П.П. Гледам, че даже съм правила програма за Етиопия - това след скитането на @Tedy😄 Тук сте големи провокатори 😄 

Супер се кефя, когато запаля интерес по някоя дестинация, нали затова се занимавам напът да списвам теми. След етиопската няколко човека заминаха и всички бяха впечатлени от видяното. Та с 2 ръце подкрепям. 

Само не съм съгласна с Цвета, че за 2 седмици е възможно да се видят изброените от нея места. 

Красиви снимки и запечатани моменти. За обработката ще замълча с усмивка, защото такова нещо като необработена снимка - няма. 

[Гост]

преди 3 минути , Tedy каза:

Само не съм съгласна с Цвета, че за 2 седмици е възможно да се видят изброените от нея места. 

Не могат 😞 Гледам планирането си - доста прецизно откъм дати е било, и то със самолети. Две седмици точно може, но без племената в долината Омо. 

преди 7 минути , Tedy каза:

Супер се кефя, когато запаля интерес по някоя дестинация, нали затова се занимавам напът да списвам теми. След етиопската няколко човека заминаха и всички бяха впечатлени от видяното. Та с 2 ръце подкрепям. 

За мен форумът точно затова е вдъхновяващ... Благодаря ти за което! И затова се старая и аз да пиша, защото "Предай нататък" е безценно. 

[Цвета]

Е, добре, разговорът тръгна. 🙂 Че бях се притеснила, че си говоря самичка, което някакси не е признак на добро психично здраве. 

Съгласна съм, че две седмици за изброените от мен места са малко. Май съм все още под влияние на емоцията и не мога да се откажа от никое от тях. А и усещането е много индивидуално и това, че нещо е харесало на мен, не гарантира, че ще донесе същото удовлетворение на друг. Много зависи кой какво търси и очаква, с какви нагласи пътува и т.н. Затова ще продължа да разказвам, пък всеки сам ще си намери каквото му трябва.

 

На 23.03.2019 г. в 13:21, Tedy каза:

 такова нещо като необработена снимка - няма. 

Аз съм дилетант във фотографията, едва напоследък започнах да обработвам част от снимките в инстаграм (давам си сметка, че и това не е професионално) и все още съм далече от това да пускам само обработени снимки. Ще се радвам на съвети и коментари в тази посока.

[Цвета]

Отне ни известно време да се пренастроим от удобството и сигурността на груповото пътуване с нает микробус към свободата на експериментирането. Тъй като една от трудностите беше да се ориентираме кое как става, ще се опитам тук да дам синтезирано практическа информация за пътуването до Харар, който беше първата дестинация от втората част от пътуването ни.

 

Разстоянието от Адис Абаба до Харар е 520 км, които се вземат за 10 часа с автобус по сравнително хубав път. Автобусите на Selam bus тръгват в 5.00 сутринта от площад Мескел. Тръгването в тъмни зори е обичайната практика за автобусите на дълги разстояния в Етиопия - вероятно заради забраната да пътуват през нощта и вероятността някъде по пътя да закъсат. Билети за Selambus се купуват предварително в бюрото пак на площадМескел – в малка барачка зад една от основните сгради в близост до Централния туристически информационен център. Билетът в едната посока струва 340 бир (1 бир = 6 ст.). Има възможност билет да се купи и при самото тръгване, но няма гаранция, че ще има места, а пътуването прав в автобусите на дълги разстояния в Етиопия е забранено. Автобусите са прилични, макар и не искрящо чисти. По време на път на пътниците на два пъти се раздават половинлитрови шишета с вода и по едно кексче за закуска. За обяд се спира към 1 ч., обядът не е включен в цената на билета и всеки си поръчва каквото намери за добре. За тоалетна се спира по храстчетата по пътя. Прозорците в автобуса не се отварят, от време на време се пуска климатик. Сутрин по тъмно е студено, трябва добро облекло, по обяд температурата в автобуса е комфортна. Автобусът пристига в Харар в 15 ч., спира при църквата Селасие на главната улица. Оттам и тръгва обратно към Адис Абаба – отново в 5.00 сутринта. Билети се купуват от бюрото на Selam bus в първата пряка от църквата в посока медината. Автобусите са през ден.

В Харар има избор на хотели, като цените варират от 230 бир за стая с легло персон и половина и студена вода до 1200 бир в хотел в центъра с всички удобства. Проблем с местата няма – поне през февруари. Храната на различните места е различна, има и няколко места с храна за туристи, но можеш да намериш в заведенията за местните пица по 150 бир, или 100-150 г пържени картофи за 5 бир, или пък за самоса за 3 бир. Кафето е 5-10 бир в зависимост от мястото и начина на приготвяне – от еспресо машина е по-скъпо. Наливната бира е 11 – 15 бир за 400 мл. На някои места храна се сервира само по обед. Почти навсякъде може да се поръча тибс – ситно нарязано задушено месо – за 70-80 бир порцията (става и за двама, зависи колко са гладни).

 

Харар е смятан за четвъртия по важност свещен град на мюсюлманите след Мека, Медина и Йерусалим. В пътеводителите го сравняват с Фес в Мароко, но разликите са чувствителни: медината на Фес е значително по-голяма и вряща от занаятчийско производство, докато Джугал – медината на Харар – е замряла някъде преди 300 години и живот кипи предимно по оживените пазари, които предлагат основно зеленчуци, варива, дърва за горене и дървени въглища, висящо на ченгели месо и пържени на място самоси и мекици. Малките улички са очарователни с ярките цветове на разкривените огради, врати и прозорци, с изненадващите чупки, които разкриват поредната от десетките малки джамии и най-вече с ярките облекла на обитателите си, които се мяркат за миг зад ъгъла и изчезват в някой тъмен вход. Повечето хора тук не желаят да бъдат снимани и реагират на насочения обектив или с покриване на лицето, или с недвусмислен жест, подканящ към заплащане, или с гневно размахан пръст и укорителното „Фаренджо!“. Впрочем „фаренджо“ е думата, която бледоликият чуждоземец чува най-често тук – било с неодобрение, било с любопитство, било със закачка или с просия.
Харар е изумителен със симбиозата между градския живот и дивата природа. Всички знаят за храненето на свободните хиени, което става вечер, в буша недалеч от стените на медината, но никой не ни беше казал за храненето на свободните орли, които долитат на градския площад и поемат подхвърлените им парчета месо направо във въздуха, като почти докосват лицето ти криле. След това накацалите по покривите лешояди вече не те учудват.

 

 

 

 

[Tedy]

За снимките имах предвид вградената в самите фотоапарати обработка. Готовата снимка е с добавен контраст, сатурация и лек шарп. 

Готини стрийт фотки. 

[lyusi]

И на мен ми е много интересно и с нетърпение очаквам продължението. Не питам и не коментирам само защото съм абсолютно невежа по темата Етиопия , но те чета с удоволствие и си попълвам дупките в културата с твоя разказ и чудесни снимки. Благодаря, че ги споделяш.

[Василена]

Половината снимки са с телефон . Там няма кой знае какво да се направи . Но за тези правени с камера може да се намеси Лайтрума и да помогне за да станат още по хубави . С голям интерес ги разгледах.

[AlexandraKo]

@Цвета, отново чудесни снимки! Голямо удоволствие ми е да ги видя, благодаря ти, че ги споделяш!

А пък снимката с двете птички, дето си обсъждат нещо, е страхотна!

Много съм впечатлена от всичко показано и описано.

Много те моля, накрая, би ли направила едно обобщение - кое не би пропуснала, в никакъв случай и кое би пропуснала, ако сега се готвиш за там.

[Цвета]

преди 18 часа, Василена каза:

Половината снимки са с телефон . Там няма кой знае какво да се направи . Но за тези правени с камера може да се намеси Лайтрума и да помогне за да станат още по хубави . С голям интерес ги разгледах.

Ако трябва да съм честна, всичките публикувани тук снимки са с телефон. Не знам какво е Лайтрум, но ще се радвам да науча и да го ползвам, ако е нещо, достъпно за лаици.

 

преди 16 часа, AlexandraKo каза:

Много те моля, накрая, би ли направила едно обобщение - кое не би пропуснала, в никакъв случай и кое би пропуснала, ако сега се готвиш за там.

Да, разбира се. За мен самата е удоволствие да мина още веднъж по маршрута и да осмисля преживяното. Радвам се, че е интересно и полезно и за други.

[Цвета]

В Харар останахме 5 дни. Не че имаше чак толкова много неща за гледане, но просто ни беше приятно да си прекарваме времето там. Искахме да тръгнем от там направо на юг, към Голямата рифтова долина, но се оказа, че няма начин да хванем автобус на далечни дистанции в Моджо, където се пресичат пътя за Хара с пътя за Юга, така че се наложи отново да се върнем в Адис Абаба. Там по познатата ни вече схема си взехме автобус на Selam bus от площад Мескел, пак в тъмни зори. Решихме, че най-добре е да се изстреляме директно за Арба Минч, което е най-на юг, да обиколим каквото може из долината на Омо и постепенно да се връщаме към столицата.

От Адис до Арба Минч може да се мине по два пътя - и двата следват Голямата рифтова долина - и както се оказа, автобусите на Selam минават по западния. Пътят не е досаден - релефът, растителността, дори архитектурата и орнаментиката  на кръглите кирпичени колиби са различни от тези в северната част или на изток към Харар. Направи ни впечатление, че като че ли полицейските постове и пунктове за задължителна проверка са по-малобройни в сравнение с харарския маршрут. Минахме покрай Тия, но не видяхме нищо от каменните стели, с които е известна. Честно казано, след обелиските на Аксум, нямахме и голямо любопитство към тях. 

Арба Минч е доста по на ниско в сравнение с Адис и северните градове и температурите са по-високи: горе на платото са около 25 градуса, тек си беше 30, а надолу на юг направо ни удари с 35-38. Автогарата е в по-ниската част на града, където е и по-голямото оживление,а по-високата е по-туристическа, с повече хотели и по-туристически ресторанти. Най-хубавата гледка се открива от хотел "Бекеле Мола" - от високото, директно към двете езера Абая и Чамо и "Моста на боговете", който ги разделя. Там впрочем в двора се разхождат две свободни брадавичести свине, точен прототип на Пумба от "Цар Лъв", които идеално допълват незабравимото впечатление от десетките гнездящи по дърветата на пазарната улица марабута.

В Адис бяхме направили едно проучване за цените на обиколка на долината на Омо с агенция - имахме предложение за 6-дневен тур с тръгване от Арба Минч за 570 долара на човек без това да включва хотелите и храната и друго - за 1200 долара на човек с тръгване от Адис. В Арба Минч местни агенции ни атакуваха с предложения за 4 или 5-дневни турове, пак по приблизително 100 долара на ден, като маршрутите варираха в зависимост от датата на тръгване, така че да хванат пазарните дни в различните селища по пътя. Ние така или иначе бяхме решили да  се придвижваме с обществения транспорт, което е доста по-бавно и некомфортно, но много по-интересно,  поне за нас. Но въпреки това ни беше любопитно да си сверим часовника с предложенията за маршрути и цени.
В Арба Минч за пръв път ядохме сурово месо - нещо, което е много характерно за етиопската кухня. Не става дума за алангле, а за парчета напълно сурово прясно заклано месо, което се сервира с няколко купички подправки и сосове и хляб или инджера - нещо като катма от тесто от теф, която заменя хляба в етиопската кухня.
Преди да тръгнем за долината на Омо решихме да отидем до Дорзе, което е известно със своите плетени като кошници колиби. Намира се на 30-ина километра от Арба Минч нагоре в планината и до него се стига по изключително стръмен и изровен път с раздрънкани и пушещи автобуси. Автобусите тръгват, когато се напълнят, така че не можеш да разчиташ на разписание. Когато са пълни пък, не можеш да разчиташ на място. Билетите са евтини - 30 бир в едната посока. Качихме се в един такъв претъпкан автобус в опит да намерим място - място не намерихме, но за двете минути, през които се промъквахме през блъсканицата, нечии сръчни ръце бяха успели да отворят три ципа на чантата ми и да измъкнат дребните пари, които държах в един от джобовете й. 
Самото Дорзе не ни впечатли кой знае колко, но пазарът в съседното село Ченча ни хареса със своята първичност - истинско тържище, което се намира само на една стъпка по-нагоре от натуралната размяна. Нямаше нищо интересно, което да си купим, пък и когато целият ти багаж е една раница върху гърба ти, избягваш да се товариш излишно. Но самото преживяване беше като скок във времето - през 21 век виждаш един живот, който много прилича на живота на нашите прабаби. Нещо като оживял етнографски музей.

 

 

Редактирано 26 март, 2019 от Цвета

[Цвета]

От Арба Минч пак с автобус отидохме до Консо. Селището не е нищо особено - просто кръстопът, в който пътят за Кения се отделя от пътя за Омо - но районът е част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО заради терасовидния пейзаж. И наистина хълмовете на десетки квадратни километри наоколо са обработени с нивички, разположени на безбройно множество тераси. Колко къртовски ръчен труд е това, не мога да си представя. Другото, с което е известен регионът, са дървените надгробни фигури waga, които изобразяват изтъкнати водачи, вОйни и техните семейства. Фигурите за съжаление в най-голяма степен са изкрадени и разпродадени на "ценители".
Поради това, че е все пак транспортен възел, хотели в Консо има, но са едни от най-мизерните и зле поддържани от всички, с които сме си имали работа. Единственият що-годе приличен хотел по всяка вероятност правеше годишната профилактика срещу насекоми, защото леглата бяха изтърбушени, дюшеците - намятани по пода и навсякъде зловещо миришеше на химикали. Никой от наличния персонал не говореше английски, така че нищо не разбрахме. Останалите хотели бяха или с обща външна тоалетна, или с вътрешна, но за сметка на това без вода. Въобще проблемът с водата в Етиопия е чудовищен - масово се носи с вездесъщите жълти туби, а по стаите в хотелите често единственият вариант е да ти донесат кофа  вода. Дори в луксозния туристически хотел над града, където ходихме няколко пъти да хапнем, не всеки път имаше вода в тоалетните на ресторанта.
Над Консо има построен музей, като достъпът до него е много странен - билети можеш да си купиш единствено в асоциацията на гидовете долу в града, но в никакъв случай в самия музей. Вероятно това е направено така, за да минеш непременно през асоциацията и да си наемеш задължителен гид. Тъй като нямахме големи очаквания към сбирката на музея, просто обидено се врътнахме при отказа да ни продадат билети на място. Гид така или иначе нямахме намерение да си наемаме.

 

 

[Цвета]

От Консо хванахме минибус за Кей Афар - около 120 км за по 80 бир на човек. Идеята беше да сме там в сряда, за да може да хванем в пълнота пазара в четвъртък, когато идват хората от племената. В самия Кей Афар има само едно по-прилично място за настаняване - Sami hotel - скромно, но чисто за местните стандарти и най-важното, с вода. Там отново срещнахме двамата французи, с които се бяхме запознали в Консо, а и всички останали "фаренджи", които пътуваха самостоятелно в района. В една от местните кръчмички случайно попаднахме на двойка норвежци в обкръжението на голяма група етиопци. Оказаха се протестантски мисионери, които периодично идват тук да привличат нови християни сред езическите племена. От дума на дума разбрахме, че и тази вечер им предстои пътуване до едно от племената в пустошта, където ще има проповеди, песни, танци и прожекция на филм (за последното те си носеха всякаква техника). Норвежците пътуваха с джип, в който вече бяха заели места местните активисти на църквата – пастор от Данакил, проповедничка от племето хамер и бившият учител от училището, който след инцидент е останал прикован на инвалидна количка. За нас уговариха два мотора, с които да стигнем до селото, което трябвало да е на 7-8 км от Кей Афар. Тръгнахме привечер, за да стигнем по време, когато хората са приключили с ангажиментите си по прибиране и доене на добитъка. . "Моят" младеж с мотора даде газ и се озовахме далеч напред. Слънцето залезе, мракът се сгъсти и аз си дадох сметка, че вече отдавна би трябвало да сме минали 7-8 километра, а нито отпред, нито отзад се вижда някой. Осъзнах, че сме тръгнали към пустошта с абсолютно непознати хора, без дори някой да знае къде сме, с кого сме и дори кои сме – в хотела просто ни прибраха парите и не ни попитаха нито за име, нито за документ. Тъкмо взех се чудя дали да не се хвърля от мотора в храстите край пътя с надеждата, че може и да оживея, а докато ме открият, ще мине някоя спасителна кола или камион, но през това време младежът намали скоростта и се отби от асфалта на прашен коловоз през храсталака. Успях да видя приближаващия втори мотор, а след него и джипа и си отдъхнах. Карахме още десетина километра през пущинак, обрасъл с храсталаци – само от време на време изскачаше някоя дребна антилопа или пък преминаваше величествена чернокожа фигура с препаска и тежка сопа в ръка. Всичките ми съмнения, че местните обличат традиционни дрехи само като карнавални костюми за забавление на туристите, се изпариха.

Селото е просто пръснати из пустошта колиби, но си има училище. Отпред 10-ина млади мъже и жени танцуваха в кръг  под звуците на песента, която сами си пееха, докато отмерваха ритъма на празна пластмасова туба. Нашето пристигане не прекъсна забавлението – изкараха си песента и танца докрай, след което един по един започнаха да се ръкуват с нас – всеки домакин минаваше през всеки гостенин с традиционното етиопско приветствие: ръкостискане, придружено с блъсване на рамо в рамо – един, два или три пъти, зависи доколко близки се чувстват приветстващите се. Докато ние обикаляхме из селото и си приказвахме с хората, доколкото ни позволяваше десетопръстната система, активистите на църквата бяха изнесли чиновете на двора и ги бяха подредили с лице към опънат екран. Встрани работеше генератор, който осигуряваше ток за тонколони, микрофони, компютър, проектор – всичко донесено от мисионерите. Проповедта се водеше от млад мъж от местната общност на местното наречие – единственото, което разбирахме и ние, и норвежците, е повтарящото се „Амен“, извиквано хорово от групата покръстени преди 5-6 месеца местни млади хора. Проповедта премина в хорово пеене  по типичния за Африка начин – с водещ глас и хорово повтаряне на мотива. Ритъмът, отмерван на празната пластмасова туба, засилваше въздействието. Постепенно темпото се забърза, полюшването премина в танц, обикаляне в кръг, все по високи подскоци и все по-екзалтирано провикване. Участниците вече бяха близо до състояние на транс. Част от публиката не издържа и също скочи на крака и се присъедини към участниците на сцената. Все повече светнали погледи, все повече енергия, все повече ритъм и синхрон – емоцията завладя дори тези, които бяха скептични и те несъзнателно започнаха за пляскат с ръце в ритъма на песента и танца. Това не беше представление – това беше единение, което се ражда в момента. Когато емоцията достигна кулминацията си, всичко свърши – задъханите и потни участници седнаха по местата си, само проповедникът остана отпред. След него държаха речи и проповедникът от Данакил, и учителят в инвалидната количка. Слушаха ги внимателно, само няколко млади жени една по една ставаха от чиновете и внимателно оставяха запалите си пеленачета на завивка, постлана на пясъка в тъмнината зад подредените чинове. Само минути преди това норвежците ни бяха показали пресни снимки на скорпиони, които местните са убили на няколко крачки от сбирката – 10-15-сантиметрови гадинки, „не са смъртоносни, само много болезнено жилят“. Представям си как тези несмъртоносни насекоми пропълзяват в тъмнината към заспалите бебета... брррр!, Явно не само аз съм била притеснена – уж никой не пазеше децата, но все някоя от майките я завиваше, я кърмеше, я полюшваше някое детенце около спящите.

Накрая дойде кулминацията на програмата – прожекция на филм за живота на Христос, озвучен на местното наречие. През първата половина на филма откъм групичката на старейшините и традиционалистите се разнасяха подигравателни подвиквания и смехове, но постепенно историята ги увлече и притихнаха. Накрая пак се чуха резки коментари на висок глас, но все пак впечатляващо е, че въпреки неприемането на идеята, старейшините  допуснаха проповедниците в селото и не преследват тези, които са избрали да се присъединят към църквата. Единствено не бяха разрешили жената, която дойде с норвежците, да проповядва – това е в разрез с традициите. Самата жена не изглеждаше разочарована – тя е израсла в тази среда и добре познава обичаите й, така че не беше изненадана. За разлика от повечето жени от племето обаче беше облечена съвсем съвременно – все пак от години живее в Адис Абеба, където е учила, защитила степен по теология и е известна като талантлив изпълнител на традиционни песни. Тази вечер не й се е получило – ще опита друг път. Етиопия учи на търпение.

Почти в полунощ се качихме на моторите да се прибираме в Кей Афар. Пълната луна огряваше коловозите и в покрайнините на селото от сенките излезе тъмна фигура с пушка – пазачът беше на поста си. Водачите на моторите си размениха няколко думи с него и той се успокои, че не сме от някое враждебно племе. Конфликтите между племената не са рядкост – с благословията на правителството компаниите отнемат все повече техни земи и те започват за воюват помежду си за оскъдните ресурси. Сблъсъците са безпощадни и кървави – убийствата не са рядкост. При крещящата бедност и липса на перспектива, успоредно с неспособността на държавата да поддържа ред извън по-големите населени места, с настъпването на нощта пътищата стават твърде опасна територия и всеки, замръкнал на чужда територия, може да стане жертва на грабеж. Принадлежността към клана и познанствата на хората им дават някаква сигурност, но и тя продължава само до разпалването на някакъв конфликт. 

Малко се разлях в този разказ, но беше страшно интересно преживяване, така че ще ме извините.

Клиповете от вечерта не мога да кача, не знам защо.

 

[Цвета]

Пазарът в Кей Афар е ярък, пъстроцветен, изненадващ и любопитен и има много ясно изразен двояк характер – от една страна е естественото тържище, отговарящо на нуждите на местните хора от търговия и натурална размяна и тук можеш да видиш истинския облик на хората от пустошта. От друга страна тук е и мястото, където част от местните продават „автентичност“ на туристите: няколко групички жени, момичета и момчета са облечени с пресилено внимание към детайла на костюмите и позират за снимки срещу заплащане. За нас особено впечатляващо беше да наблюдаваме строгото разделение на мъжките и женските роли, което традиционно се спазва: жените мъкнат на гръб чували, наръчи дърва или купи сено, а мъжете се разхождат с късите си полички, тояга в едната ръка и миниатюрно столче, което служи за посядане, когато се уморят или за възглавница, за да не си развалят прическата, когато спят.

 

 

Редактирано 27 март, 2019 от Цвета

[Цвета]

От Кей Афар отидохме в Джинка, за да видим дали на съботния пазар ще дойдат мурси. Наистина имаше една жена, която позираше за снимки срещу заплащане, а после срещнахме още две от племето, но не бяха толкова обезобразени. Имахме  намерение да ходим до селата им, но след срещата на пазара желанието ни напълно се изпари. Толкова разбиващо беше да гледаш как тази жена безропотно се подлага за снимки, като манекен, сякаш това тяло не е нейно, а тя е някъде другаде. И обезобразяването на това иначе съвършено човешко същество също ни подейства много подтискащо. Решихме, че гледката на цяло село обезобразени жени ще ни дойде твърде много.

Потърсихме автобус или микробус на юг, но имаше само един вече претъпкан микробус, така че се доверихме на поканата на един от "викачите" на автогарата да се качим на един пикап за Турми. Колата беше нова и с доста комфортна кабина, но шофьорът караше абсолютно като луд - със 130 по макадама на юг от Кей Афар. Преди Димека настигнахме претъпкания микробус, в който отказахме да се качим в Джинка - беше се развалил по пътя. Всичките 16 пътника се прехвърлиха в каросерията на нашия пикап и това беше истинско спасение за тях насред пека в пустошта.

Пазарът в Турми е в понеделник и на него можеш да видиш десетки мъже и жени от племето хамар, дошли да продадат някоя коза или малко тамян, събран в планината и да си купят зърно, с което да оцелеят през сухия период. Много интересно е не просто да се завъртиш на пазара, а да постоиш по-дълго и да видиш отношението на жителите на Турми към хората от пустошта - като към много по-долна прослойка, чиито услуги може да ползваш, но към която се отнасяш с безкрайно презрение. Самите хамар също много-много не се мешат с "гражданите" - след пазара се събират в някой двор, седят или лежат на сянка и си пият домашно сварената бира.  Имахме шанса да прекараме в Турми три дни с двойка германци, които от 20 години всяка зима обикалят Африка със собствения си джип.Те ни разказаха колко много са се променили нещата напоследък и колко по-комерсиални са станали - племената все по-малко проявяват автентично гостоприемство и все повече продават "автентичност" на туристите. Беше много любопитно да видим искрената им привързаност към местните нрави и обичаи и искрената досада, с която се опитваха да се отърват от безкрайните попълзновения на местните да изпросят или продадат нещо.

 

 

[Цвета]

Имахме още около седмица до полета и решихме да обиколим езерата в рифтовата долина. Първо отидохме до Ауасса - още едно екстремно пътуване с претъпкан микробус по планински пътища със 150 км/ч. Въобще не е странно, че всички пътища са окичени отстрани с изкорубени автомобили.

Ауасса е доста приятен и ведър град, не случайно е популярно място за почивка на етиопците (доколкото има прослойка, която почива). Дори има и крайбрежна алея, което е рядкост тук. Най-интересното е, че по крайбрежната алея се разхождаш сред тълпи марабу - птицата с най-голям размах на крилата сред живеещите днес на планетата. Докато си пиеш бирата край езерото можеш да наблюдаваш десетки видове птици. Препоръчваният в пътеводителите рибен пазар не представлява особен интерес, но близо до автогарата е "Bera beer" - заведение със страхотна непрецедена бира. Доброто впечатление от града донякъде беше нарушено от открадването на телефона на мъжа ми. Но то не може само цветя и рози. 🙂 

Шашамене е известно като африканската столица на растафарианството. Всъщност градът си е като всеки друг в Етиопия, но има квартал, в който живеят три растафариански общности, общо към 100 семейства, които се отнасят към различни растафариански църкви. Животът им не е особено видим отвън - ако човек се интересува, могат да го разведат и да му покажат църквите, сбирките, да го поканят в някоя къща, но погледнато откъм улицата няма особени проявления. Дори не се виждат много хора с расти. Ние прекарахме известно време с един млад мъж, който преди 10 години е напуснал Маями и се е заселил в Шашамене, защото етиопският начин на живот и отношения между хората му допадат много повече, но не задълбахме много в спецификите на различните течения в растафарианството.

В Зиуай има само една алея, която води до езерото, иначе си е доста диво по целия бряг. Беше доста смешно как настървено ни гонеха да си платим, за да минем 100-те метра до брега - все пак бяхме единствените чужденци и съответно единственият шанс да изкарат някакви пари. Самото езеро не беше особено впечатляващо освен с няколкото различни видове птици. Все пак беше приятно да си починем там след цялото препускане из Етиопия.

 

 

 

Редактирано 28 март, 2019 от Цвета

[Цвета]

Ами това е в общи линии. Когато се прибрахме, се почувствахме истински късметлии, че всичко приключи благополучно - два дни преди нашия полет се разби боингът за Найроби.

Като обобщение мога да кажа, че Етиопия ни впечатли много силно, но не е лесна за самостоятелно пътуване страна. Нямам еднозначна препоръка как е по-добре да се пътува - дали самостоятелно или с агенция. Всеки от вариантите си има своите плюсове и минуси. Ние предпочитаме  самостоятелното пътуване, но със сигурност с агенция е по-бързо и по-комфортно.

@AlexandraKo беше попитала кои места бих пропуснала и кои не. Със сигурност не бих пропуснала Данакил, Лалибела, Тиграй, Симиен (с пътя към Дебарк откъм Лималиму), долината на Омо, Харар, Гондар, . Не бях впечатлена от Аксум, Шашамене, Зиуай. Ауасса и Бахр Дар бяха приятни, но не особено впечатляващи.

Ако още нещо ви е интересно и мога да съм полезна, ще се радвам.

[ДиянаВ]

Много брагодаря, че ме заведе в друг свят. Не знам дали ще го посетя и дали искам подобно приключение, но със сигурност ми беше много интересно. Наистина друга реалност.

Поздравления!

[AlexandraKo]

@Цвета, преди триста години, по бай Тошово време, наш приятел беше търговско аташе в Етиопия. И ние ходихме на гости, ама, по сегашните ми критерии, не го броя за пътуване, седяхме само в Адис. Водиха ни на някаква река, някакви дворци, видяхме местен пазар, освен навалицата и шаренията, друго не си спомням.

Не знам и дали някога ще отида пак, но твоите снимки и интересният ти разказ, за още по- интересното пътуване ме замислят.:))))

Много съм впечатлена и от всичките книги, които си написала, и от чудесните снимки, дето и бая фотографи , могат да завидят, заради обектите на снимане. 

Още веднъж ти благодаря за удоволствието!

В мое лице имаш, един постоянен читател-почитател!📖📔📘

Редактирано 29 март, 2019 от AlexandraKo

[Цвета]

Всичко, което каза, е ужасно мило. Благодаря ти!

Адис наистина е най-малко интересен, но и там бяхме много впечатлени от Националния музей с всичките праисторически находки. Включително Люси и Селам, първите хора.

[stebal]

Искрено се надявам да пишеш по често във форума. Не знам дали някога ще стигна до Етиопия, но благодарение на разказа ти я броя  “ почти”  за посетена...