дневник За Исландия с любов

[ven62]

Сиянието е нещо, което трябва да се преживее.

Не вярвам и на дума от всичките физически обяснения. Според мен периодично извънземните се гъбаркат с нас.

Дори снимките на @Tedy и филмите по NG не могат да го пресъздадат.

 

[Tedy]

преди 13 часа, Брани каза:

Сиянието не ми е чак толкова важно - сигурно по-нататък винаги може човек да направи някакъв бърз "Рейкявик и близките села и паланки" в по-сияен период от годината и да го нащрака тоя природен кич

🙂

 

Танцуващото небе е незабравима гледка. Ако го планираш с кратък престой, рискуваш да не го видиш, защото има периоди с по няколко дена без активност. 

Съгласна съм с Марти, че Исландия е интересна да се види през зимата. Белият сняг в комбинация с черните плажове, "биещите" в стъклото на колата снежинки, сгушените едно в друго кончета да се топлят, ледниците, топлите къщи с минерална вода... Все фрагменти от приключение Исландия. 

[AlexandraKo]

преди 7 часа, ven62 каза:

Сиянието е нещо, което трябва да се преживее.

Не вярвам и на дума от всичките физически обяснения. Според мен периодично извънземните се гъбаркат с нас.

Дори снимките на @Tedy и филмите по NG не могат да го пресъздадат.

 

Аз съм си намислила, да го видя сиянието, от едно такова стъклено иглу. Като му дойде времето.

Лежиш си и си гледкаш. Ако пък, задремеш, звуков сигнал те буди, като има Аурора Бореалис:))))

 

[ven62]

преди 16 минути , AlexandraKo каза:

Аз съм си намислила, да го видя сиянието, от едно такова стъклено иглу. Като му дойде времето.

Лежиш си и си гледкаш. Ако пък, задремеш, звуков сигнал те буди, като има Аурора Бореалис:))))

 

почти същото изживяване имах, … почти:

- стъклено иглу = Дачия Дъстер

- Ако пък, задремеш, звуков сигнал те буди = лакътя на жена ми между 6-тото и 7-мото ми ребро.

 

 

Редактирано 5 април, 2019 от ven62

[AlexandraKo]

Преди 1 час, ven62 каза:

почти същото изживяване имах, … почти:

- стъклено иглу = Дачия Дъстер

- Ако пък, задремеш, звуков сигнал те буди = лакътя на жена ми между 6-тото и 7-мото ми ребро.

 

 

Абе, ти, за т’ва си ми любимец

Щот си мязаме.

[stanimir]

преди 1 час, AlexandraKo каза:

Аз съм си намислила, да го видя сиянието, от едно такова стъклено иглу. Като му дойде времето.

Лежиш си и си гледкаш. Ако пък, задремеш, звуков сигнал те буди, като има Аурора Бореалис:))))

 

 

 

Това не е ли във Финландия  ? 

 

[AlexandraKo]

преди 7 минути , stanimir каза:

 

 

Това не е ли във Финландия  ? 

 

Да, това е в Саариселка, близо до националния парк Урхо Кеконен.

Но там също си имат сияние:)))

 

Редактирано 5 април, 2019 от AlexandraKo

[Lindt]

Ден 4 - Слънчева Исландия или повторението е майка на знанието

 

Станахме много рано, защото имахме 450 км разстояние и както може би си спомняте, споменах го в поста преди големия спам 😛 , имахме 3 нови места за посещение и поне още 4 за повтаряне. 

Първата ни задача за деня бяха снимки на елфските къщи в двора, а непосредствено след това близкия глетчер. Не че нямаше и други по пътя, а и при отбивките ни, но ни се стори грехота да не видим и този на 2 км от къщата и дал име на областта. 

Конкретните елфски къщи според мен не са такива, а по-скоро са нещо като параклисите в Гърция или храмовете в Бали например, но по липса на други, набедихме тези за дом на елфи. А и беше красиво аранжирано по някакъв исландски начин с камъните и черния пясък. Самите  домакини имаха сглобяема кабинка за гости в двора (нашия дом) и по-голяма и бяла къща за тях. През летните месеци се местят в бунгалото, а тяхната къща се разпределя на няколко стаи за гости и обслужва туристите. Гледките в района си заслужават, ако ви е второ посещение, обичате да ходите сред природата и ви харесват скали, черни реки и лед. Или езда. Или пък искате да си съберете полускъпоценни камъни от реката, както правят местните от поколения. Има и исландска баня в съседния имот. Жижо още не знае, но аз си мисля за спокойно посещение на Исландия някой ден и това е един от районите, на които съм хвърлила око. 

Камъчетата са наистина красиви и във всякакви цветове, украсили бяха с тях пред къщата ни, а и изработват статуетки и подложки за топли тенджери или някакви подобни кухненски пособия. 

Домакинята ни беше работещата в семейството, а мъжът, който ни посрещна, беше слаб и с бирено шкембе. Не ми се вписа в представите за викинг и по мое мнение можеше да изработва много по-красиви неща от тези камъчета. Но все пак препоръчвам къщата и тях, наистина ми е любимото място за нощувка в Исландия. 

Дондуркахме милата си количка около километър по черния път с дупки, прерастващи в ями. Вероятно реката изяжда прецизно натрупания чакъл и всяка година трябва да го заравняват поне веднъж. Така или иначе имахме избор да ходим 2 км в посока пеша или да се откажем да посетим глетчер Хофел. На куфарите решението им се струва лесно, но сестра ми почна леко да показва зъбки и с подвити опашки се отправихме към Вестрахорн. 

 

Та имахме синьо небе и това беше велико! Не знам как да го обясня, но предния ден по същия път ние не бяхме видяли нищо. Е, очертания на планини, но не и големи чудовища с бели шапки и черни сипеи, изникващи в поле от мъх. А между черните чудовища бели изсипващи се ледове. И много вода - не знам дали бяха блата, езера, разтопен сняг или нещо друго, но имаше искрящ син цвят и неправилна форма, а лъскавите кончета, правилно подредени около бали трева допълнително разнообразяваваха гледките. Точно тогава ми се струваше, че не съм виждала по-красиво място в живота си. Така лесно, на една ръка разстояние от пътя, се намираха безброй съкровища. 

Гледките се меняха на всеки 2-3 км и просто няма как да скучаеш в колата. Трябва ти пакет пуканки и е все едно гледаш филм. Преди съм казвала, че не обичам коли и да седя на едно място, но в Исландия е съвсем различно. И 10 часа да си в колата, не можеш да заспиш. Не знам как е при второ посещение, но при първото си така наелектризиран, че няма как да задремеш, колкото и да си недоспал. Или поне ние не можем, а който успее, заслужава съчувствието ми. 

Стигнахме до Вестрахорн, платихме си вход на паркинга и тръгнахме към викингското селище. То е останал декор от филм и нямаше да е толкова интересно, ако не бяхме сами в него, не беше адски красиво наоколо и най-важното - не бяхме срещнали стадо елени. При това едно куче ги подгони, те се разбягаха в посока морето, а то ги гони усилено около 1-2 км докато се откаже. Мина през вода, плува и продължи невъзмутимо, макар и малко изостанало. Въобще представлението си заслужаваше на 100 %. Вече можехме да продължим към черния плаж с дюните, който е една от двете точки в краищата на маршрута ни, от които не успях да се откажа. Сърце не ми даваше, не можех да пропусна Vestrahorn mountain & Stokksnes beach.

Имахме слънце, не духаше, гледката беше зашеметяваща и ние спокойно се размотавахме около дюните, нагоре по камъните и дори навлязохме в базата на НАТО. Напълно съзнателно нарушихме правилата и ако ни бяха хванали въоръжените сили с пушки в лицата ни, нямаше да лъжем. Просто прочетохме, че на близкия остров има тюлени и когато видяхме черни точици в далечината, оградата ни се стори преодолима пречка. Нямаше мъх, който да газя и бях в мир със себе си 🙂 Е, оказаха се камъчета (поне така преценихме ние) и се върнахме на пътеката. Може би ако имахме още време, щяхме да продължим към фара и наистина да видим тюлени, но времето напредваше.. Тоест беше почти обяд, а ние имахме 420 км, 4 спирки и един преход 🙂 

 

 

Редактирано 5 април, 2019 от Lindt

[Lindt]

Следващата ни спирка е Ледената лагуна. Пътят до там не е малко и вече сме го минавали, но още от предния ден горим от нетърпение да го минем пак. Защото е слънчево! Това желание е напълно обяснимо, когато си в Исландия, защото тя и в мъгли и дъжд е красива, но да виждаш силуети и загатнати мистични форми не може да се сравни с абсолютната видимост във всички посоки. Планините са убийствени. Трябва да си разтъркваш очите през няколко минути, защото не можеш да повярваш, че виждаш това, което виждаш. Даже не говоря много със спътниците си, а повече на себе си и понякога на глас. Повтарям си "не е истина, не може да съществува такова място, о, още ли .." след всеки завой. Защото след всеки завой има следи от огромния 8000 кв. км глетчер - дали ще са любимите на мама черни реки, дали ще са заснежени склонове, дали ще е блестящ лед, върхове с удивителна форма, зелен мъх и черни камъни, упорита жълта трева с кончета по нея, блестяща вода, в която планините се оглеждат, водопади... Абе не се издържа, искаш да спираш на всяко отклонение и да зяпаш захласнато, но едновременно искаш и да продължиш и да видиш още. 

 

Температурата е 10 градуса без вятър. Аз и Жижо сме екзалтирани, че най-дългият преход с кола е в такова време и ще видим толкова много неща, а шофьорът ни твърди, че точно този ден е най-подходящ за разходки. Тоест един такъв ден е съвършен каквото и да сте планирали за него. 

Та вчера сме се убедили, че плажът след моста е по-хубав от диамантения и спираме директно на лагуната, за да походим пеша. Ама тя въобще не изглежда като първия път - всичкия сняг от вчера се е стопил. Хълмът с гледка във всички посоки е кафяв 🙂 Ледовете не синеят така, защото не са най-цветното нещо. Аз нямам подобни печатления, но останалите жени от групата повече харесват посещението в снежната виелица. Лично за мен е по-важно, че виждам размера на лагуната и количеството лед, че ходя без препъване от вятъра и че наистина съм там, а не просто подозирам как изглежда всичко. Но хората са различни. 

 

Та познайте дали посещението мина по първоначалния план за малко или престояхме и там почти 2 часа 🙂 Но пък някои даже се научиха да жонглират 🙂

Редактирано 6 април, 2019 от Lindt

[Lindt]

Шофьорът ни деликатно се опита да ни обясни, че когато куфарите започнат да клюмат по седалките, и тя е също толкова уморена, а може би повече. И би следвало да намалим спирките. Има логика, но пък куфарите хич не бяха уморени и държаха на Fjallsárlón iceberg lagoon. За съвсем мъничко де, тя така и така изобщо не я е видяла вчера. Пък и то е на 5 минути от колата... 

Разбира се бързият поглед на района претърпя пълен крах, когато се оказа, че и ние изобщо не сме я видели 🙂 Ама никак. Представете си на заден фон имаше голям глетчер. И планина. И ъъъ, нямаше нито един човек. И беше... ауауауауау. Така де, 1 час 🙂  

 

Но глетчерите не бяха приключили за деня. По пътя имаше още и още, нищо общо с предни ден, когато не бяхме подозирали за съществуване им. Имаше 2 трека около Skaftafell Visitor Centre  и ние, гледайки часовника, се бяхме примирили, че ще направим само един от тях. Лора обаче явно беше пропуснала информацията за 5 км разходка и изглеждаше все едно е изяла нещо отвратително. Тук ни беше и единствената грешка за деня - тръгнахме към Свартифос. На теория би трябвало да е много як и различен водопад, а и да сме се нагледали на лед за деня. Обаче изобщо не беше така и чак в края на пътеката с 3 водопада и мощна река, осъзнах, че няма да се доближим до вчерашния или съседните глетчери. Всеобхватна мъка беше превзела душата ми и се чувствах все едно съм се разминала с голямата си любов или нещо подобно. Виждали сме много красиви места, само в този ден бяха поне 5 от най-великолепните в живота ми, но Скафтафел...  Жижо още си обяснява, че Свартифос май го снимат по специален начин, че сигурно в зелен сезон и други бля бля би бил по-внушителен, но истината е, че той просто не е от лед и не е атрактивен за нас. Защото ние в повечето случаи реагираме еднакво на местата, които посещаваме и това доста помага да си организираме пътуванията. Просто половинката ми не се е задълбочил в самоанализа и не знае какво му липсваше на този трек. 

Така де, водопадът сигурно е много як, ако си почитател на водопадите. Ние, оказва се, само си мислим, че сме. В Исландия не са ми толкова интересни, сравнено с всичко останало.

Малко след това вече ни беше минало и пак зяпахме в захлас наоколо. Поради топенето на всичко спрямо предния ден, имахме надежда, че големите бели полета ще са станали мъхести или каменни, и те не ни разочароваха изобщо 🙂 

Около предишната ни къща пейзажът е напълно различен спрямо сутрешния. По-топли цветове и нюанси на кафяво, по-меки и заоблени форми на планината, по-скоро водопади по склоновете, а не лед. Едно такова есенно място 🙂  Там е и другият каньон, който не посетихме, Fjaðrárgljúfur. През зимата е доста по-малко зелен, но пак си заслужава разходката, ако е отворен за посещение. Аз си го оставям за другия път. 

Напълно пренебрегвайки убийственото настроение на шофьора ни, писукахме на всяка отбивка да спре и да снимаме този водопад, камъче и мъхче. А тя с каменно изражение спираше, ако и на нея й харесва или просто иска да излезем от колата и да не дрънкаме постоянно.  Хе, когато я накарахме да спре на Фос а Сиду, и говорейки си как след малко ще стигнем и до нашия си водопад, който гледахме през прозореца цяла вечер, дори тя се развесели. Явно е по-наблюдателна и го е разпознала, за разлика от нас 🙂

В следващите км до Вик беше интересно, но после светлината изчезна и най-интересното нещо бяха камъните, които явно падаха редовно от планините, но невъзмутими хора си бяха построили къщи точно в подножието им. Нямам идея как изчисляват къде са в безопасност, но проведохме 30 минутен некомпетентен разговор по темата 😉 

В общи линии последните 60 километра до къщата бяха тегави. Много скучно място изглеждаше и сериозно се притеснявах в утрешния дъждовен и студен ден какво ще гледаме по този Златен кръг. Оказа се, че и джакузито ни е срещу къщата и никакви размисли на тема как това е задължително изживяване в Исландия, не ни накараха да се съблечем и да ходим в студа до там, за да се отдадем на съмнителното удоволствие. 

 

Редактирано 6 април, 2019 от Lindt

[Lindt]

Чудех се къде да включа разсъжденията на един шофьор за нашата програма и ще е тук, а по-нататък ще допълваме. Споменах, че Лора не беше много щастлива от нашите 450 км в предния ден. Поне не беше мокро и снежно, иначе наистина нямаше да е много разумен план. Така де, докато бистрехме предстоящия нов ден и точките я успокоявахме, че следващият ден е с по-малко шофиране. Все пак се бяхме отказали от Керид, минерални реки и подобни неща и ни оставаха - оп, 320 км. Е, как така е станало, се чудех аз, уж имахме идея да е кратко? Обаче накрая запазихме къща в средата на нищото, за да ни е близо до Скафтафел, да имаме шанс за сияние и съответно повече време за полоустрова. 

Сестра ми прецени, че ще се справим с тази дистанция, но като разбра, че всичките ни точки на интерес са в началото, беше силно скандализирана. Не можело да измориш и впечатлиш шофьора и после да го оставиш да кара 200 км в нищото. Не се правело така, трябвало да спим около последната атракция, а големите разстояния да се минават докато си свеж и нетърпелив да стигнеш до конкретно нещо. Стори ни се логично, но не сме шофьори и не сме мислели особено. Просто си харесвахме къщички по цена и характеристики и планирахме по тях дните. 

За последния ден бяхме оставили 200 км и 3 различни плана в зависимост от настроението, но изобщо не се бяхме сетили, че ще станем рано, тя ще шофира, а като се приземим в Лутън и си вземем колата, само тя ще мине 150 км след полунощ в Англия. Дори да искаше мама да я смени, снегът хич не й допадаше като настилка, а за Англия няма застраховка. Та.. може да се каже, че бяхме малко неопитни в планирането на пътуване с кола и съм много доволна, че именно сестра ми ни изтърпя глупостите и се справи с всичко по пътя. По принцип съм благодарна на всеки, който реши да ни вози и да ни се съобрази с плановете и желанията, но с нея сме най-спокойни, въпреки крехката възраст. При това е мултифункционална, защото може да се движи и от обратната страна на пътя 🙂 

 

Ден 5 - Златен полукръг

 

Въпреки ужасния студ навън и несигурността какво ще видим в този ден и мъгла, бяхме нетърпеливи да тръгнем рано сутринта. Дължеше се на две примамки в края на пътя - топло джакузи и агнешко с подправки, което бяхме купили преди два дни, но нямахме фурна, а само микровълнова в къщата. Пък и колко ром и уиски ни оставаха....

Околността не беше толкова интересна, но пък и беше по-приятно от очакванията, с които си бях легнала вечерта. Имаше и доста дървета, които исландците явно много се стараят да си отгледат. Първо хората пазят дръвчетата от вятъра и снега с всякакви мерки, а после става обратното, ако растенията успеят да оживеят. 

Първото в маршрута ни беше Faxafoss, предложен от @Mary. Естествено се намираше на 4 крачки от пътя и успяхме да му се порадваме, преди да замръзнем. Този ден отрано ни напомни, че са ни казали да си държим вратите на колата, преди да излизаме. Хареса ни и си заслужава спирането. Може би в друг сезон мястото е още по-красиво, защото имаше дръвчета и май земята има интересен цвят.

Следващата ни спирка беше Гълфос, едно от най-чаканите от мен неща в пътуването ни. Исках да видим голям водопад, за да мога да тормозя Жижо с нови сили за Игуасу. Е, времето вероятно ще е различно там 🙂 В този ден аз се опитвах да ходя до сестра ми от страната на вятъра, който ни обстрелваше със снежни топчета, летящи хоризонтално, и да я опазя донякъде суха. В Норвегия бях изстрадала това да си с мокър и замръзнал задник часове наред и много пъти бях повторила, че всеки трябва да се подготви за климатичните условия. За 4 месеца бях казала 100 пъти, че 10 градуса по тези ширини не са като 10 градуса в Централна и Южна Европа, а 0 въобще ме е страх да си представя какви усещания събуждат. Така или иначе бях победила и Лора си купи ски яке, а мама си зае ски екип, но непромокаемите панталони бяха заменени от дебел клин. Много хубаво нещо са дебелите клинове, но се мокрят 😉 

Така де, видът на Гълфос предизвиква за доста дълго широка усмивка или поне докато устата ти се напълни със сняг. Така че за известно време всички забравихме колко е студено. Отворена е само основната пътека с 2 места с панорамна гледка, но времето (с което ви досаждам) не би позволило да се разхождаш там часове така или иначе. Хората изглеждаха сякаш само волята ги задържа там. И бяха много малко. Аз очаквах стотици човеци, наредени покрай парапета, а те явно в този ден се бяха уплашили и си ядяха хотдог някъде в града или каквото правят туристите в лошо време. Всъщност когато решихме да си тръгнем вече валеше толкова и по такъв, че се наложи да тичаме със затворени очи до магазина. В който всъщност имаше повече посетители от тези във водопада 🙂

Да не си помислите, че се оплаквам? Ние бяхме подготвени за по-лоши неща в Исландия, включително и снежна виелица, която да ни застопори вкъщи за 2-3 дни. И това да се понамокрим и времето да ни пребие със снежни топки ни беше дори забавно. Не мога да го обясня, но колко често природата е толкова силна, че да ни набие? И колко често тичаме със затворени очи? И кога сме виждали 10 см сняг върху качулките си? Въобще това странно време ме караше да се чувствам много жива и щастлива. Околните също имаха доста налудничаво блестящ поглед, червено лице и тъпа усмивка, която го разполовява. Така че Гълфос си заслужава!

Редактирано 6 април, 2019 от Lindt

[Георги]

Свартифос не е нищо особено, не си се заблудила 🙂 Просто е малко по-различен водопад, а разходката слага няколко други отметки - най-вече да се отделиш малко от монотонното кола-гледка-кола като се забиеш за час, час и нещо сред природата. Не е хич трудна, не е с голяма продължителност, отварят се няколко панорамни гледки и общо взето свършва точно когато първите промрънквания от групата би трябвало да се появят 🙂 

 

Не е нещо феноменално цялата разходка, но като инвестиция/възвращаемост коефициентът и хич не е лош. 

[Lindt]

Следващата ни спирка е Гейзир. Той е дал име на явлението, но вече не е толкова активен и е наследен от Strokkur.  Малкият Гейзер е активен на всеки 10 минути и това доста улеснява планирането на посещението. Въобще Исландия е като детска игра - всичко е супер достъпно, много интензивно и изключително лесно. Предполагам затова имат трудности с туристите. 

Мислих за това като се върнахме, а и още в Пингвелир - че бъдещето на туризма е да ни направят пътеки със стъклен купол и така да наблюдаваме света, защото не знаем как да се отнасяме почтително с природата. Сега просто затварят пътеки и ограничават достъпа. Но огражденията спират 85 % от хората. Другите подскачат в търсене на добър кадър, мачкат навсякъде, цапат, гъзят се и ...ами ти имаш телефон, водопадът е висок 200 метра и е на 300 метра от теб. И простата логика показва, че ако се помръднеш с 5 крачки, нищо в кадъра ти няма да се промени забележимо. Така де, при всяка преграда имаше поне 2-3 туриста, нарушили правилата. Без причина, ей така. 

В района на Гейзир може би няма какво толкова да настъпиш и нараниш, освен себе си. Затова са написали друг тип препоръки: "опасност за живота, влизане на твоя отговорност". Там има друг казус - любимото хвърляне на монети:

 

Ние се наредихме чинно около тълпата, за да чакаме изригването. Времето беше потресаващо студено и трудно се справяхме с чакането. Направих много снимки, опитвайки се да преценя до каква височина ще стигне водата и как да уловя мига. Представях си го по-дълго, но се разви за няколко секунди. Естествено аз не се бях справила с хващането на цялата вода, но по-лошото е, че нищо не видях 🙂 Е, сестра ми и Жижо имаха чудесни клипчета и по смешното озвучаване съдя, че са видели повече от мен.

До следващото изригване си направихме разходка наоколо, но беше по-скоро интересно, отколкото приятно изживяване. 

 

 

Тук е мястото да споделя, че снимането с телефон си е чист героизъм. Аз се мръщих на всеки, плахо поискал да го снимам, защото трябваше да си сваля ръкавиците. А сестра ми и Жижо все едно въобще не забелязваха, че седят 20 минути с голи ръце. Е, на връщане Жижо помоли някой да му отреже ръката, а мама каза, че може да си я отчупи и сам, но явно са по-издръжливи от мен.

С интерес наблюдавахме и суперджиповете, с които се предлага екскурзия с допълнителни екстри около Златния кръг. Е, ентусиазмът ни спадна след като видяхме цената - сега сме я забравили, за да се съхраним, но вие си я проверете 🙂

 

Отправихме се към Пингвелир и започна да става много забавно. Оставям настрана климатичните особености на деня, но ме разпитваха какво ще правим там. Аз си бях забравила записките и четях в реално време за богатата история на мястото и географската му уникалност. Добре де, прекъсваха ме, а нещо ще видим ли или ще си четем?? Е, откъде да знам, задължително е за посещение, но как изглежда, нямам идея. Май има възможност за разходка, ама навън е снежен ураган. Запомнихме само, че е единствен обект на Юнеско. Тоест на исландците не им трябва Юнеско, за да пазят и почитат паметниците си. 

И така, зяпаме по пътя и се радваме на всяко снежно връхче. А по едно време - уауауау, много синя или зелена или не знам каква на цвят вода. И там хората се гмуркат между Америка и Европа. И е топ изживяване. Ние още и в топъл извор или джакузи не сме се пъхали, ама щом ги влече хората, да скачат. Май си заслужава, оценките са доста висок. 

Та доверяваме се на gps-a и той ни довежда до платен паркинг, непосредствено пред водопада и каньона. Ама аз изобщо не знаех, че имаме каньон! И вече се пръскам от ентусиазъм. Завираме се в една кабинка, пазеща ни от вятъра, докато Жижо преведе таксата за паркинг - 750 ISK. И после отиваме на приключение 😄 Защото мястото е супер красиво и не го очакваме. Водопадът е manmade, каньонът е много снежен и черен, отвесен и ..ами страхотен е. Пътеката е оградена, стъпките в снега показват, че хората са идиоти... е, и мама, която не е видяла 4 знака със задраскани стъпки в червено около пътеката и се шмитка неориентирано. Скастряме я като малко дете и продължаваме към водопада. А там ни вали, пече, духа, пак вали, затрупва със сняг и това за 15 минути. Супер щастливи сме и продължаваме нагоре за гледка. Все пак има синьо небе. На най-високата точка се глезим и не снимаме цялата област. След малко, като поразгледаме. Е, да, ама вятърът не мисли така. За 5 минути снежният ураган ни завърта и отвява мозъка. И от гледката вече няма и помен. По-скоро ходим със затворени очи и срещу виелицата. Усещам, че пак се хиля като ряпа и не мога да разбера защо времето в Исландия ми въздейства така 🙂

 

Докато слезем пак се е успокоило и пак имаме синьо небе. Отказват ми втора разходка към водопада и отиваме към следващото място. Пак се движим в каньон, но снегът е по-малко и скалите имат различна форма и цвят. Изкачваме се и този път времето позволява да видим какво има в района. Много красиво 🙂 Въобще не се чувствам, все едно предния ден е бил по-хубав. Тоест по-хубав е бил, но в този емоциите са също толкова силни и няма защо да ги сравняваме. 

 

 

 

Редактирано 8 април, 2019 от Lindt

[Георги]

Аз малко да посуфлирам като досадна лелка 🙂 Тингвелир, освен разните му там исторически неща е и мястото, където можеш да видиш как европейската и американската тектонски плочи се отдръпват една от друга. Ама наистина да видиш от едната страна Америка, от другата Европа в по-обзорен и широк поглед. Онова с моста на два континента на юг е повече кич, защото движението на плочите е доста по-мащабно от това да кажеш, че левия ти крак е на един континент, а десния на друг, най-вероятно технически и двата са по средата 🙂 А това каньонче май доста се размества с годините и се отварят пукнатини и за това може би е било оградено, да не те шибне някой американски (или европейски) камък по главата или да заклещиш глезена в някоя цепнатина. 

 

 

[Брани]

Лора е много готина!

[Lindt]

Малко се разсеяхме с екстремно бързата организация на пътуването в Швейцария, та ще трябва да ме извините за забавянето 😉

 

Още в Пингвелир Жижо получи смс за изтеглени 185 евро в исландски крони от картата и започна разследване какво пък е това. Направихме серия предположения, че нещо при уведомлението и изписването на сумата в крони са допуснали грешка и са сувенирчета за 18 евро например, но не беше това. Хубавото е, че сестра ми плахо пита дали не е възможно да съм забравила да анулирам някоя нощувка при прекрояване на плана ни, чак пред къщата, иначе щяхме да пътуваме в по-вкиснато настроение остатъка от деня. 

Та след като се нагледахме на района и си тръгнахме, въобще не знаехме какво още ни очаква по пътя. И съответно ахканията при първите планини със снежни шапки и вълните от едната страна на пътя бяха доста непринудени. А, и кончетата. И камъните, и шарените къщички... не че вече не бяхме виждали такива неща, ама все още ни бяха толкова нови и симпатични, че предизвикваха удоволствие. 

Единственото противно нещо в пътуването ни беше тунелът. Ха, 5 км под водата, толкова интересно съоръжение! Не ни се е случвало, така че се радвахме с Жижо все едно не сме виждали тунел. А в Норвегия през доста минахме 🙃 Та интересно е, но няма вентилация. На първия километър вече пръхтим и нервно гледаме напред, притихнали до един. Отброяваме нетърпеливо метрите, но не свършва и не свършва. Ограничението е 90, но усещам, че сестра ми иска да го наруши и да избяга. Много странно, но определено неприятно усещане. 

Като положителна страна на минаването от там ще споделя, че много ми допада организацията в Исландия и Норвегия. Определя се цена за изграждане на необходимото съоръжение, слага се такса за използването му и когато се изплати, става безплатно. Предполагам при нужда от ремонт или поддръжка пак се слага такса, за да се покрият разходите. Но си има цена, срок и условия. Няма да правя сравнение с нещата тук, но ще споделя, че миналата седмица видях баба в плюшени леопардови одежди, с нещо като тротинетка в ръката (не знам какво е нещото, но явно е измервателен уред) . Жената измерваше кръпките по пътя в Младост и чинно записваше размерите им в една тетрадка. Въобще не се смути, че спряхме трима човека да размишляваме над заниманията на този самотен контрольор на качеството 🙃

Неусетно стигнахме до Боргарнес. Изглеждаше доста приятно и компактно градче и ние възнамерявахме да го разгледаме. Не помня дали вятърът ни отказа или просто много се замотахме в супермаркета. По принцип нямаше да пазаруваме и мислехме да спрем на полуострова за обяд някъде на следващия ден, но нещо много важно ни беше свършило, май спрайтът за рома, та излязохме с пълна количка 🙂

Докато се правя на разсеяна при товаренето на провизиите, притичах без яке до края на паркинга да снимам планини и море. Неуспешно, но пък се върнах с летене до колата, защото ми се организира мини ураганче за попътен вятър. Усещането е велико, все едно не се напрягаш, а си супер бърз. И не можеш да спреш, без да се разпльокаш в насрещен обект, но това е още една причина за прилив на адреналин. 

Къщата ни е в нищото, а джакузито е на верандата. Но е полузамръзнало отвън и едва отваряме капака. А вътре има хладка вода, не съвсем чиста. Нямаме захар и елементарни домакински неща. Явно не се посещава особено в този сезон. Не че ни е обещано всичко да е най-удобно направено за нас, ама спрямо другите ни нощувки доста издиша. Та не препоръчвам тази къща. 

А сестра ми се оказва права - наистина съм забравила да анулирам настаняване, щото съм идиот. Жижо е сърдит дотолкова, че излиза за 4 минути. После му минава. На мен не, но тъй като финалният финансов резултат от пътуването е по-нисък от очакваното, не страдам толкова. 

 

 

Редактирано 11 април, 2019 от Lindt

[Гост]

преди 35 минути , Lindt каза:

А сестра ми се оказва права - наистина съм забравила да анулирам настаняване, щото съм идиот. Жижо е сърдит дотолкова, че излиза за 4 минути. После му минава. На мен не, но тъй като финалният финансов резултат от пътуването е по-нисък от очакваното, не страдам толкова. 

И с основание не бива. Изобщо не страдай. Щом са пари - освен ако не е за здраве - не си струва тръшкането. Забравяме го, когато ние и любимите ни хора сме здрави, з не бива. Днес имах много притеснително обаждане по телефона и изведнъж всички материални приоритети - ипотеки, заеми, сметки за колата, лакомия по пътувания - се преобърнаха и станаха нищожни... Така че здрави да сте, просто пари са. 

 

преди 35 минути , Lindt каза:

Като положителна страна на минаването от там ще споделя, че много ми допада организацията в Исландия и Норвегия. Определя се цена за изграждане на необходимото съоръжение, слага се такса за използването му и когато се изплати, става безплатно. Предполагам при нужда от ремонт или поддръжка пак се слага такса, за да се покрият разходите. Но си има цена, срок и условия. Няма да правя сравнение с нещата тук...

И за мен беше много приятно да установя такива съоръжения тук. Мостът, свързващ Англия и Уелс - при Бристъл - съвсем наскоро се изплати и стана безплатен. Местните много се радваха... Не ми напомняй Норввегия, бе! Че така ми се ходи дълбоко на север...

 

преди 35 минути , Lindt каза:

Малко се разсеяхме с екстремно бързата организация на пътуването в Швейцария, та...

...та чакам с огромно нетърпение сводките ти от там. Много ме кефи интровертно-емоционално-самоиронично-щастливия ти стил! 🙂

 

На 8.04.2019 г. в 20:03, Lindt каза:

Много красиво 🙂 Въобще не се чувствам, все едно предния ден е бил по-хубав. Тоест по-хубав е бил, но в този емоциите са също толкова силни и няма защо да ги сравняваме. 

...затова и аз - още със стъпването там - знаех, че ще се върна. Лятото. Някое лято. Поне веднъж...

 

[Lindt]

преди 6 минути , Rainy каза:

И с основание не бива. Изобщо не страдай. Щом са пари - освен ако не е за здраве - не си струва тръшкането. Забравяме го, когато ние и любимите ни хора сме здрави, з не бива. Днес имах много притеснително обаждане по телефона и изведнъж всички материални приоритети - ипотеки, заеми, сметки за колата, лакомия по пътувания - се преобърнаха и станаха нищожни... Така че здрави да сте, просто пари са. 

 

И за мен беше много приятно да установя такива съоръжения тук. Мостът, свързващ Англия и Уелс - при Бристъл - съвсем наскоро се изплати и стана безплатен. Местните много се радваха... Не ми напомняй Норввегия, бе! Че така ми се ходи дълбоко на север...

 

...та чакам с огромно нетърпение сводките ти от там. Много ме кефи интровертно-емоционално-самоиронично-щастливия ти стил! 🙂

 

...затова и аз - още със стъпването там - знаех, че ще се върна. Лятото. Някое лято. Поне веднъж...

 

 

Аз доста често си мисля за Норвегия и си говоря за нея. Там толкова много ни хареса и на толкова неща ни научи, че на нея дължим всички следващи планове. И преправянето им също 🙂 Примерно за Швейцария, която мислехме да направим без пас, с подобно ходене на миналия септември. И това колко скапани бяхме след 4 такива дни ни накара да премислим. И да пробваме като нормални хора да пътуваме. 

В Исландия пък сигурно щяхме да тръгнем по дънки, ако не бяхме преживели вече студ. А и апартаментите с кухня са ми много по-симпатични, ако планирам извън Южна Европа. Та Норвегия е много по-различна от Исландия, но най-близкото, което сме видяли и затова си правя препратки.  Ще се върнем и в двете, само да преодолеем отшелническите си навици и себедостатъчността. 

 

 

[Lindt]

Ден 6 - обиколка на "онзи полуостров"

 

Много исках да видя този полуостров. Не заради най-сниманата планина, заради Игра на тронове, заради това, че е еднодневен тур "по малко от всичко в Исландия" или всички други негови наименования и причини. Истината е, че го исках заради тюлените 🙂  Някак не можех да се примиря, че ще ги има само при Ледената лагуна и ако са се скрили, няма да видя нито един. Ако ви интересува, само заради пингвините искам да отида в ЮАР. Не е убедителна причина и Жижо не ми се връзва на акъла, ама тюлените ги бях замаскирала и извадих от 100 кладенеца вода, за да убедя хората, че искат да отидем. 

Та тръгваме 🙂 Бури не могат да спрат нашия син кораб и той весело пори снежните вълни по пътя 🙂 Е, не много весело, но напредваме. Имаме и супер забавни клипчета на пътната обстановка, но не ми се занимава да ги качвам някъде.  Първата спирка е плажът Ytri Tunga 🙂 Понеже времето е отврат, а следобед ще е по-хубаво, се опитвам да обърна програмата и да е последен, но претърпях абсолютен крах с убедителните доводи. Отклоняваме се от заснежения път по напълно бял участък в нищото, който май е търсеният път към плажа, но никой не е минавал и не е сигурно. Е, пробваме се, стигаме паркинг и гледаме замислено през прозорците на колата. Има табела със снимки на тюлени, но валят едни снежни парцали и видимостта е 10 метра. Отсичаме, че никой нормален тюлен не би излязал в такова време и ... излизаме от колата. Така де, не сме много умни. 

Стигаме някак до плажа и виждаме някакви птички. Майка ми и сестра ми до края на пътуването ги наричат пъфини, като общото е, че са черно-бели. Никакъв бърз курс по орнитология и подробни картинки на всички видове птици в страната не помагат да ги разубедим. Има и няколко вида патици. Самият плаж трябва да е златист, но в този сняг едва се вижда къде започва морето и ние ходим много плахо, надявайки се да не шляпнем в някоя невидама ледена локва. И, о, чудо, има тюлени във водата. Даже си играят, но никой не е толкова луд да си мокри апарата, за да снима глави на животни. 

Много сме щастливи, а заради вятъра в гърба ни и навяванията сняг, не седим на едно място, а продължаваме, и продължаваме по брега. Обаче се усилва и не знаем как ще се върнем. Сестра ми вече е с мокри панталони, въпреки опитите ми да я пазя от снега като вървя след нея. Та проблемът на връщането е, че трябва да ходим със затворени очи, а ще се спънем в камък или ще се отклоним. Наоколо има треви, които растат в ледена вода. От другата ни страна камъни и море. Майка ми естествено си ходи в блажено неведение какви проблеми предусещаме и по нея забелязваме как намалява видимостта. Защото на тази снимка е само на няколко метра от нас:

 

Та все пак щом четете, ние явно сме успели да се върнем. Но беше адски трудно. И уморително, а за някои и причина да са с мокро дупе цял ден. Но пък пътят им поддържа адреналина и задържа вниманието и не могат да изпаднат в самосъжаление. А и в крайна сметка видяхме тюлените. Може би и те нас 🙂 

 

Следва плажът със златния пясък, силно нетипичен за Исландия. Предвид снимките на времето, може да допуснете, че дори и аз бях разколебана дали да отидем. Е, явно нямахме шансове да видим пясък, така че продължихме към по-добро време или поне по-висока атракция, за да се извиси над снега 🙂 

 

Повечето църкви в Исландия изглеждат напълно нови, сглобявани по калъп и неупотребявани. Не че са лоши, просто не изглеждат като място, в което хората се свързват с Бог и отправят своите съкровени мисли и молби. Е, конкретната, при която спряхме, беше по-внушителна, в идеален контраст със снега и доста посещавана ..от туристи. Пред нас имаше туристически бус с китайци и дори един изключително смел китаец си го беше извадил, за да се облекчи, въпреки вятъра. Заключихме, че те затова са жълти и спряхме да му обръщаме внимание. Ама наистина... в снега, пред църква, на паркинг с посетители??? 

Тук за кратко проблясна слънце, видяхме небе и после снежната буря се върна. Видимостта ни беше до 2 жълти колчета и сестра ми усилено търсеше отбивка, за да спрем и да изчака ужасът да отмине. Не намерихме и шофьорите от 2-3 коли после се поздравяха съпричастно. Просто няма как да спреш на двулентов двупосочен път, защото никой няма да те види навреме. Аз... ами аз, за разлика от другите, изобщо не се чувствах обезпокоена, явно съм си забравила инстинктите някъде преди много години. Мога да се напрегна само, ако някой в колата крещи или нервничи, иначе не. Затова и не искам да шофирам де. 

Редактирано 11 април, 2019 от Lindt

[Lindt]

Не знам дали съм споделяла в този разказ, но истински се кефим на снега навсякъде. В София не е много яко да те вали, а ние не караме ски и рядко го виждаме на друго място. Та в общи линии сега ни е паднало да му се радваме и се наслаждавам неимоверно на сипещите се във всякакви форми и по всевъзможни начини снежинки. По принцип обичам планините да имат снежна шапка, но в този ден те целите са бели и острите им правилни форми ми изглеждат абсолютно съвършени. Така че в моментите, в които няма мъгла, всички в колата чуруликаме захласнато 🙂 

Следващата спирка е за бърза снимка на водопад, но въпреки размерите си, не е замръзнал и не се впечатлявам много.

Продължаваме към клисурата, за която изобщо нищо не съм чела. Сега, ако трябва да съм откровена, ме мързи да разказвам какво съм чела за Исландия. Историята и културата й е толкова подробно и вдъхновено разказана на много места из форума, че е абсурд да се опитвам като второкласник да сричам запомненото. Всеки, който се отправи в тази посока или просто скучае, може да прочете всичко, удобно и грамотно описано на майчин език от Добри и Деница. 

Та за клисурата 🙂 Името го оставям да го транслитерирате вие с колкото въображение ви е нужно - Rauðfeldsgjá Gorge. Снимките в гугъл я показват доста различна от видяното от нас, но пък ние още на паркинга гледаме прехласнато и си въртим главите на 360 градуса, така че май през зимата е по-хубаво. За нас. И то не толкова заради самата клисура, а заради девствения сняг, блестящото море и смайващото крайбрежие. Тоест тук срещнахме слънцето и то ни хипнотизира. Защото идва с толкова голяма видимост, че едва си поемаш дъх от вълнение, в която и посока да гледаш. Мотаем се много време напред-назад, писукаме, правим снежни ангели или просто си зяпаме тъпо. Това ми е едното най-любимо място от деня

 

 

В следващите минути вече идва вятърът. А той носи сняг 🙂

Предстои следващото най-любимо място от този ден 🙃

 

 

Редактирано 12 април, 2019 от Lindt

[Lindt]

През Снефелнес минаваха поне 2 кръгови маршрута и предвид времето аз така и не знаех по кой ще можем да минем и не можах да запомня на кой какво точно има. Важни точки ми бяха планината и тюлените. Предполагах, че пътищата са живописни в Исландия и не се съсредоточавах над определени точки, които да са голямото уау. И много правилно, цялото пътуване си е забележителност, по време на която не можеш да се отегчиш. 

Излизайки от колата, за да видим паметник с много напаркирали наоколо коли, безуспешно се опитвах да подредя в главата си какво имаме да видим и къде сме точно. Изобщо не се сетих за тези черни скали, бях го запомнила като отдалечени и мислех, че правим малкия кръг. Но изградената пътека ни водеше към морето. И изненадата ми беше неподправена. На останалите също, защото пък изобщо не знаеха какво ще гледаме в този ден. И в повечето от другите, ако трябва да съм честна. Нищо, така се пътува най-емоционално 🙂 Та скалите ни заплениха. Базалтови, лъскави и черни, с огромни вълни, чиято пяна опасно се приближаваше все повече и повече до заснежения ръб. И толкова много птици има по скалите в Исландия 🙂 Сега като се върнахме и ние, и птиците в София, осъзнавам, че много са ми липсвали през зимата. Да си отвориш прозореца и да чуеш чуруликането е едно от най-приятните неща. Или в исландската реалност да чуеш как успяват да надвикат вятъра. А като стана въпрос за този приятел.... ами върнал се беше и си носеше от снежните топчета за компания 🙃 Успя да наруши спокойствието на сестра ми и да я прати обратно в колата. И мама къде от студ, къде от солидарност, тръгна с нея.

 

Ама ние нали сме направили най-свясната покупка в живота си (добре де, след кинделите), а по-конкретно ветро и водоустойчивите панталони, необезкоявано продължихме по крайбрежната пътечка. В крайна сметка кога пак ще газим девствен сняг покрай морето и ще зяпаме вълни? Догодина, но още не знам къде може да е. Защото в Патагония се ходи лятото 🙂 Друго място ще трябва да измислим. 

 

Та тук дойде втората ни приятна изненада на тази спирка - арката! Gatklettur! Сега вече знаех къде сме и явно не минавахме краткия път. Ти да видиш, ние сме били много смели. Е, останалите в колата знаеха, че сме откачени, но аз сега разбирах 🙂 Там има и фар, и пристанище, и скала над пропастта, по която да минеш в по-добро море или ако си съвсем побъркан, но вече забравих какво друго прочетох и видях на мястото. Помня само показаното и на вас. Явно ме е впечалило най-силно.

 

Връщайки се към колата в снежната виелица, си мислехме, че не е лошо да седнем в кафенето, в подобието на село, полузатрупано от снега. Къщите изглеждаха по-красиви от всички видени, но ми беше паднала батерията на апарата, а телефоните нямат зуум, така че вие отидете да ги видите 🙂 Обаче на другарчетата им беше поомръзнало и се бяха постоплили, така че нямаха нищо против да тръгват вече. 

Щяхме да влизаме в кратер! Тоест отклоняваме се от снежния път в снежното нищо и караме. Първи сме или поне винаги така изглежда в този ден, защото снегът заличава със страшна скорост следи от предишни посетители. Най-изненадващо за всички, не просто ще гледаме кратер, ами ще си влезем вътре с колата. И от всички страни ще имаме стена. Което е интересно усещане за сестра ми, защото може да изпуши цигара, без да бъде изстръгната от ръката й 🙂  Неуморимата ми коза (Жижо) не може да приеме седенето на едно място и се изкачва по склона, за да види околността. Е, околността е каквато всички предполагаме - бяла 😉 

 

Редактирано 12 април, 2019 от Lindt

[Lindt]

Досега не съм говорила за храната в Исландия. То няма и какво толкова да споделя де, обядите ни бяха сандвичи, а за вечеря си приготвяхме паста, агнешко, риба и тн. Е, сестра ми последния ден гледаше жално към доматите, но никой друг не прояви ентусиазъм и не ги взе. Жалко, защото дори да са 4 евро кг, като ги разпределиш на 4, се получава 1 евро. Тоест на север при изхранване без заведения, е нелогично да пестиш в супермаркет. Така или иначе харчиш торба пари, не трябва да се колебаеш, ако видиш нещо, което харесваш. 

Ние не сме от най-закусващите, а аз не съм почитател на сладкото, обаче техният скир с боровинки, ягодки или крем брюле е едно от най-вкусните неща, които съм опитвала. Мога спокойно да преживея седмица с такъв тип закуска.  Тоест дори да отидем с друга стратегия за изхранване в Исландия, пак бих минала през магазина за това кисело мляко 🙂 

Друго любимо нещо ми стана едно сирене за мазане с камембер. Едва се сдържах да не пробвам късмета си с летищните проверки и да довлека 5-6 опаковки. 

Та сандвичите - не видяхме никъде бял хляб. Само различни типове пълнозърнест с различни семена и ядки в него за около 4 евро, или 1-2, ако е по-стар и преоценен. Аз лично го намирам за удивително вкусен, ако мога въобще да твърдя такова нещо за хляб. Съответно изобщо не се оплаквам от менюто ни, сандвичите ни си бяха супер.

С агнешкото по-трудно се разбрахме - то май не беше всъщност агнешко, а осолено овче и последната рецепта на фурна беше катастрофално солена. Но за 6 дни една грешка се преживява. Предните котлети бяха по-добри. А, и един пакет с горски гъби замина покрай пресоленото агнешко, а беше скандално евтин и ароматен. 

 

Та да се върнем на Снефелнес, където в следващата отсечка се наслаждавах основно на сандвичите, поради липса на видимост. Минахме покрай един известен фар, червеникави скали и няколко планини с интересна форма, но не се вдъхновихме да си извадим носовете от колата, какво остава за телата. 

Мама дори заспа от изтощение да следи колчетата и да се ориентира къде е пътят по-точно. Лора нямаше право на такъв лукс, така че я разсейвахме с брътвежи за ледените висулки покрай пътя:) 

 

Та точно и на нас да ни стане скучно и бам - появи се една остра планина пред нас. И малко бурно море от едната страна на пътя. Жижо се беше заинатил, че когато стигнем до Киркюфел, ако няма видимост, ще седим докато планината се покаже. За щастие не се наложи и изскочихме от колата, дори зарязвайки горния си ветроспиращ слой. Ние двамата де, мама още се прозяваше, а паркингът беше пълен и Лора седеше на изчакване за свободно място. 

Та ние хубаво излязохме, но мястото не приличаше на снимките. Тоест водопадът е от едната страна на пътя, планината от другата. Трябваше да открием правилната точка, за да застанат в един кадър, ама на мен ми се струваше фалшиво това. Появи се един викинг с къси панталони и сплетена на плитка оранжева брада, така че нелепата гледка в снежния пейзаж осмисли слизането ми. Ха, после го засякохме на летището и в нашето самолетче, така че не беше скандинавски Обеликс, а просто поредният англичанин, който не обича дълги панталони. 

Вече стигайки до водопада и оглеждайки се, прецених, че мястото наистина е много красиво, нищо че кадрите са нагласени. Основно заради снега, явно обичам сняг, а не знаех  🙂 Да си призная когато е кафяво не ми харесва толкова. Може би в зелено и с лилави цветенца?? 

 

От другата страна гледката към Киркюфел се променя, защото следват 1-2 плажа и може да се снима как се извисява над морето. Докато намерим място за спиране вече се бяхме отдалечили, а и пак ни изчезна небето. Та се отказахме и само зяпахме. Но е красиво, в по-добро време си заслужава да се повъртиш в района някой и друг час, да поснимаш някой сбъркан лебед и тн. 

Следваха фьордите и синята вода. Там не спирахме, а само зяпахме и снимахме от колата, та слагам снимки само за ориентир. Обмисляхме в този момент дали времето се е оправило достатъчно, за да си причиним 70 допълнителни километра и да си пробваме за втори път късмета с тюлените. Или .. да се приберем и да разучим това джакузи. Може пък да успеем да го източим и напълним наново. 

 

Представете си радостта ни когато се прибрахме в студена къща, защото няма ток. И вода. И нищо. Жижо мъжки отказа да бъде закаран до къщата на собствениците, за да провери каква е причината и тръгна пеша. На 30-тия метър снежния вятър го направи почти невидим за нас и аз закърших пръсти дали ще оцелее. Все едно цял ден не се бяхме мотали в същото време, но от прозореца ми изглеждаше твърде опасно. Не можех да ръчкам сестра ми да се облича и да шофира пак, така че насочих укорителен поглед към мама. Тя упорито заяви, че мъжете трябва да бъдат оставени да се държат колкото тъпо си искат и щом е отказал шофьор, няма да ходи да го спасява. Правилно, но аз съм по-досадна от свекърва като си наумя нещо. И прекарах следващите 20 минути докато Жижо се върне в мрънкане. 

Така де, оказа се авария и хората казаха, че след около час и половина проблемът ще е решен. И беше решен този с тока и водата. Но не получихме топла вода и определено не и джакузи. Това си е абсолютна трагедия, ако пътуваш с мен. А ако я утроиш, защото сме 3 жени, от едно и също семейство, които в този ден не са се къпали, получаваш много приповдигната атмосфера. Всеки по някакъв мазохистичен и студен начин разреши проблемите си с личната хигиена, но не и с ужасяващите си коси. Но за това на следващия ден. Сега беше дошло време за ром, карти, вечеря. И трябваше да се отнесем сериозно към първото, защото не бяхме напреднали с рома, а ни беше последна вечер 🙂

Редактирано 13 април, 2019 от Lindt

[Lindt]

Нощ 6 - Сиянието

 

Споделях желанието ни да видим това явление от време на време в темата 😉 По принцип никога не е било основна част от плановете ми за Исландия, най-малкото защото си мислех първо да отидем лятото. Е, в процеса на подготовка, а и с подбора на спътниците, се поентусиазирах да видя какво е това зелено небе. 

От 6 нощи ние имахме 4 ясни такива. Със звездички, без валежи, с активност 3-4 в района. Да, обаче и тази нощ си легнахме без да видим нищо шарено в небето. Но ножът беше опрял до кокала, тоест беше последен шанс и си навихме алармите за 3:30. Тогава уж беше най-вероятно да зърнем "танцуващите светлини". 

Съответно станахме, облякохме се и Жижо извади статив и апарат. Аз лично обиколих прозорците и разочаровано се излегнах на дивана. Да, звездите са много, ярки и красиви, но чак пък да изляза навън в студа заради тях е малко вероятно.  Почти бях заспала, защото не можеше да светна лампи и да осветявам околността, а нямаше много забавления в 3 сутринта, когато Жижо се върна с трясък, обявявайки, че сияние има. Тоест има според фотоапарата. Решил, че като така е станал и излязал, поне ще се учи да снима звезди, но с изненада видял, че тези светлите облаци, които си ги гледахме всяка нощ, на снимка са зелени. Той кипеше от енергия и ентусиазъм и предложи да събудим другите, информирайки ги за откритието си. И те станаха и се заразхождаха в снега. Е, добре, подадох си и аз носа навън, но не ми хареса и си легнах.

Тези напасти обаче откриха, че като не можем да видим сияние, можем поне да се снимаме с него и ме събудиха. Междувременно се бяха наредили търпеливо покрай колата за дълга експозиция, обсъждайки бих ли могла да изляза бързо и да им прецакам кадъра. Предположението било единодушно отхвърлено, защото Марти и бързина в едно изречение не могат се използват. Не бяха познали, защото аз изтърчах при тях въпреки 3 поредни крясъка да спра. Аз пък как да ги чуя с 2 качулки и една шапка? 

Бяха много доволни всеки по свой си начин, така че реших да изтърпя снимките около колата. Но... аз съм абсолютно разочарована. Може преди да съм чела, че на снимка е по-силно, но чак пък да снимам облаците и да стават зелени, а аз да не виждам дори намек за подобно нещо, е твърде странно. Така или иначе до 2024 слагам вето на пътуване с цел сияние. При максимална активност ще се жертвам да проверя дали всички ме лъжете, че небето може да е зелено. Иначе при нас си приличаше на точно на това, което си представям при думата "сияние" , тоест имаше безпричинно светли части в нощното небе.

Оказа се, че не съм им прецакала кадъра, а е станал много забавен и след изгрева се прибрахме да хихикаме и да слушаме:

https://www.youtube.com/watch?v=m9We2XsVZfc

Ако се бяхме сетили още в началото на пътуването да опитаме, може би щяхме да натрупаме повече опит в нощните снимки. Например как точно да се фокусира, как да седиш мирно 30 секунди, как да сложиш статива, за да не влезе сянката му в кадър и такива подробности. 

Мама имаше желание да отидем да видим тюлените, вместо да спим, но предложението беше отхвърлено ивместо това допихме рома. Последваха опити за донаспиване, но явно бяхме твърде превъзбудени за целта и станахме да се подготвяме за последния си ден в Исландия. 

[Mary]

преди 5 минути , Lindt каза:

че тези светлите облаци, които си ги гледахме всяка нощ, на снимка са зелени

И при нас тези облаци ги имаше всяка нощ, но едната беше нещо различно и невероятно. С просто око през прозорците се дивяхме на невероятния танц на сиянието. То наистина танцува!

Ееее, ако пък можехме и да правим снимки като вас?!  

Добре е, че макар и повече на снимка сте видели сиянието, защото не си я представям зимна Исландия без сияние.

[Lindt]

преди 14 минути , Mary каза:

И при нас тези облаци ги имаше всяка нощ, но едната беше нещо различно и невероятно. С просто око през прозорците се дивяхме на невероятния танц на сиянието. То наистина танцува!

Ееее, ако пък можехме и да правим снимки като вас?!  

Добре е, че макар и повече на снимка сте видели сиянието, защото не си я представям зимна Исландия без сияние.

Аз не си я представям без сняг. Даже се будя от безпокойство, че ще отида в друг сезон и няма да ми въздейства така. Иначе когато четях всякакви блогове и разкази за Норвегия миналата година, се бях натъкнала на коментар от норвежец, че най-доброто място за наблюдение в страната му е ... след като пресечеш границата и отидеш в Швеция. Защото отдалечавайки се от водата, имаш по-голям шанс за безоблачно небе.

Та не разчитах при обиколка по крайбрежието да видя много. Това, което ме шокира първите дни беше, че имам небе, но няма никакво сияние, не го очаквах изобщо и даже разпитвах Георги дали трябва да се качим в колата и да търсим на друго място. Благодарна съм, че ме разубеди и че имахме достатъчно часове без облаци, за да не се налага да обикаляме и нощем с кола, незнаейки дали ще намерим търсеното.  

Всъщност тогава умно успокоих всички, че след време ще помним по-скоро каквото сме описали и заснели, а не какво е всъщност и ще забравим, че само фотоапаратът видя сияние. И сега вече не съм разочарована, а си чакам 2024 🙂 Ще отида в Швеция или Финландия и ще спя по цял ден, а нощем ще ходя по снега в омагьосана гора и ще гледам нагоре. Или нещо такова, има време. 

Редактирано 13 април, 2019 от Lindt