дневник Персийската приказка в Иран

[Роси 777]

 

[Роси 777]

Сутринта се събуждаме наспани, свежи и леееко отлепяме едната "щора", да видим как е положението навън.
Паркинга сега е почти празен, кога се изнесоха тия хора пак не сме разбрали.

 

 

Тая сутрин вече ще тестваме вълшебната кърпичка, вадим я и в следващия момент се сещаме, чеее... продавача забрави да ни каже вълшебните думички и сега се налага да импровизираме със... "абра кадабра ...сим сала бим... сезам напълни се" ... и каквото още се сетим и в един момент... воала... 

 

Кафето е сервирано. Ти да видиш... проработи

Вече ободрени, поправяме се, слагаме си удобни обувки, шапки, вода и изскачаме да пообиколим древната Персийска столица, докато още не е станало жега.

 

Входа е 200 000 риала на човек, взимаме билети и влизаме.

 

Тъй като историята не ни е силна страна и на двамата, ще "копнем" малко "википедия" за това място:

"Персеполис е гръцкото наименование на персийския град Парса.

Стените на двореца Персеполис са издигнати около 518 г.пр.н.е. Дарий Велики наредил той да се построи от тъмносиви мраморни блокове, добивани от близката планина. Повечето от сградите са вдъхновени от архитектурата на месопотамските постройки. Цар Дарий І изисква най-високо равнище на художествени и архитектурни постижения, а изкопаните плочици показват как в продължение на 60 години той е разполагал с кедър от Ливан и скъпоценна дървесина, камък и злато, внесени от далечни провинции, за да украси града, който става известен като едно от чудесата на древния свят. Персеполис е трябвало да надминава по своята слава и блясък всички столици на древността. В продължение на 150 г. той бил най-великолепният дворцов град на тогавашния свят. Пример за персийското изкуство, архитектура и център на културния живот. Разположен в сърцето на основната персийска област и заобиколен от просторни пустини, той е трябвало да бъде най-сигурното място за съхраняване на съкровищата, които в продължение на повече от 200 години са били събирани в съкровищниците на персийските царе. През 330 г.пр.н.е. Александър Велики, обаче завладял Персеполис, натоварил на 7 000 камили, намиращите се там съкровища, а след това позволил на войниците да плячкосат останалото. След пълното разграбване, наредил да бъде опожарен. Руините на Персеполис били открити и изровени през 1931-1939 г. от археолози от Чикагския университет." - край на цитата

 

Днес древната столица на Персийската империя изглежда така: 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На излизане не минаваме без да си купим дребни сувенирчета и се връщаме на паркинга, където ни чака кемпи.

Лелееее... как се е напекъъъъл... отваряме да стане малко течение, а през това време се заемам да "дръпна" 20-тина литра нафта от резервоара, с което ще сме напълнили всички празни бутилки и ще имаме "резерва" за почти 1000 км.
Готов съм с бутилките, прибираме ги, допълваме свежа вода и сме готови да отлитаме.

На 9 км от тук се намира Naqsh-e Rostam, гробниците на персийски царе. Но слънцето така напича яко, че вече ни хвана мързела,  изобщо не ни се обикаля. Сметнахме, че видяхме достатъчно камънаци и сме единодушни, отсвирваме ги и продължаваме.

Вкарваме координати N 29°37'47.0" E 52°32'32.0" на платен паркинг в град Шираз, който е следващата точка и потегляме.

 

 

[Роси 777]

 

[Роси 777]

Покрай пътя сергии, продават плодовееее...  зеленчуци... и на една такава спираме да си вземем нещо, но се сещаме за кърпичката (вълшебната) и решаваме първо да пробваме с нея и ако не се получи, ще се наложи да си купуваме с парички. Паролата вчера я налучкахме  🤣 остава само да пробваме.....
Дърпаме пердетата да не вземе някой да надникне и да види "вълшебствата" и като за начало опитваме с: ...... "кърпичке дай... диня... дай… домати...

Опааааааа..... ти да видиш, а?
Дай да пробваме с нещо по-сложно, да кажем с шамфъстък....

 

... ай стига бе... работи пущината 🤣                                                                        

Имайки предвид сергиите, които са отвън се досещам от къде идват нещата, ама тия найлонови торбички от де ги вади... ей… тва не ми е ясно 🤣 Прибираме "уружая" и продължаваме. Карам си аз обаче "биологичния" ми часовник от доста време показва, че е време за обяд.На следващата отбивка ( разбирай фурна) спираме и пробваме кърпата дали "кълве" на хляб.

 

 

Май няма да изненадаме никой ако кажа, че и това желание се изпълни без забележка. В кемпи са разнася такъв аромат на топъл хляб и масло, че хич да не си гладен ще огладнееш. Ай за сирене няма да я пробваме, че току виж изкара някое камилско. 🤣
Разстоянието до Шираз е около 60км.,  до като се усетим и сме пристигнали. Трафика и тук е типично ирански , поемаме дълбоко въздух (по скоро Роси) и се гмурваме в него.

 

 

Минаваме покрай "Портата на Корана", която се намира в покрайнините на града. В древността пътешествениците преминавали през нея тръгвайки на път, защото се вярвало, че така получават благословия и ще се завърнат у дома живи и здрави. Днес обаче пътят не преминава през нея и зоната е обособена за отдих и почивка. Спирането точно тук и в тоя момент е изключено и затова приемаме, че минавайки покрай нея сме "закачили" от поверието.
Гарминката бръщолеви... завий на ляво... завий на дясно... и в един момент сме пред портала на паркинга, нооооо за наше голямо съжаление на входа му има някакви дървета клоните, които образуват нещо като арка над входа.
Лошо няма, но арката е доста ниска, лека кола минава спокойно, но ние няма да можем. Стъписвам се пред портала като магаре на лед, а от вътре изскача едно иранче и маха да влизаме и с жестове показва, че мога да мина..... само дето не знае, че посмъртно няма сам да  си издраскам кемпера, навирайки се в "драките" - абсурд.
Такааа... леко назад и продължаваме надолу по улицата. Малко след този виждаме друг паркинг само, че тук служителя още като ни видя и прави знак, че е фул и няма къде да спрем.
До като си кръжим в района минаваме покрай доста голям хотел и моментално свиваме в двора му. Чели сме, че срещу заплащане на рецепцията може да се ползва паркинга им. Шмугваме се вътре и слизаме да проверим как стоят нещата тук./ Хотел Homa N 29°37'38.8" E 52°32'23.3" / Рецепционистката вдига телефона, говори с някого и казва, че срещу 20 долара можем да ползваме паркинга, като ще ни осигурят ток и вода.
ОК... съгласни сме, в онзи трафик повече не се навираме. Портиера ни води до мястото, където можем да се паркираме и казва, че до 10-тина минути ще дойде електротехник да подведе 220V до кемпера, а чешмата която можем да ползваме е съвсем на близо.
Тъй като навън е доста горещо решаваме да поизчакаме да се "поразхлади" малко и в късния следобед  ще излезем на разходка.
Почиваме си... пием кафе, а през това време еладжията ни докара и ток. Не, че имаме нужда от него, но щом си влиза в цената, ще се ползва
Ами, ако сте си починали и вие хайде  на разходка, няма смисъл да губим повече време едва ли ще стане по-хладно.

Разходката  ще е пешеходна, като начало се отправяме към цитаделата на на Хан Карим, построена през ХVІІІ век.                          Карим хан е бил владетел на Иран в периода 1750-1779 г. Първоначално цитаделата е служела само за жилище на хана, по-късно е била използвана като затвор, а днес е музей.

 

 

Следва джамията Vakil Mosque, построена в средата на XVII век, уникална с великолепните си цветове и флорални мотиви. Тя претърпява две земетресения и въпреки това оцелява. Входа за нея е по 200 000 риала на човек.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

До нея се намира Vakil bath ( Vakil hamam) построена също по времето на Карим хан Занд. Вход по 150 000 риала на човек.
В мюсюлманските общества хигиената и баните са на особена почит. Още пророкът Мохамед е обявил къпането за задължително, като е казал : "Чистотата е половината от вярата".
Посещението на обществените бани е било свързано с ислямските традиции и било своеобразен ритуал. Наименованието "хамам" произхожда от думата "хам" и означава горещо. Срещите в хамама са били част от обществения живот, където са се обсъждали важни въпроси, сключвали са сделки, подготвяли са сватби, правили са масажи и са вадили дори зъби.
В банята на пода има басейн, под който имало котел. Той се подгрява и така се затопляла водата в басейна. Тук са разположени множество "кукли" с помощта на които обстановката е доста реалистична, допълвана и от говор, който се чува през говорители някъде из банята.

 

 

 

 

 

 

Минаваме през "Vakil bazar", който датира още от XI век

 

 

 

След което се отправяме към традиционните исторически къщи - Zinad Al-Molk House и Kavim House, които са в непосредствена близост една до друга.
Първо влизаме в Zinad Al-Molk House , входа и е 150 000 риала на човек.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След което влизаме и в Kavim House, входа също е по 150 000 риала на човек.

Лелеее...  ако предната къща беше страхотна, то тази направо... "кърти"
Речника ми идва...  леко беден, за да мога да опиша всичкия този блясък и красота.

 

 

 

 

 

Следва посещение на храма Aramgah-e Shah-e Cheragh ,но пътьом погледите ни привлича ей този ярко червено осветен купол и разбира се няма как да не се спрем и там.

 

 

 

Много е красиво,но разрешават само снимане с телефон, а аз таааайно пуснах за минута две само камерката

 

 

 

 

 

Пристигаме на входа на Aramgah-e Shah-e Cheragh.

 

 

 

В този храм е погребан Амир Ахмад Ибн Муса Ал-Кадхим, познат като Шах Чераг, брат на Имам Реза. Храмът е построен след 11-ти век и е бил реновиран по времето на Сефевидите. През годините претърпява разрушения при редица земетресения и е ремонтирана многократно.

Казват ни, че тук не може да се влиза без местен придружител (гид). Въпреки, че часът минава 21, ни правят знак да изчакаме няколко минути, за да изпратят човек, който да ни поеме. Докато Роси облече "чадъра" придружителя е при нас и влизаме.

Гида обяснява, че е забранено снимането с апарат и камера, но с мобилен телефон не било проблем.

 

 

 

 

Невероятно красиво място, просто уникално... тишина... спокойствие...
На около по килимите са насядали хора, говорят си, някой се молят...

 

Вкараха ни в „Огледалната джамия“ и останахме заслепени от блясъка на светлината, отразена от хилядите огледала. Усещането, че си в приказка не те напуска през цялото време. Наистина уникално място, нямам думи... буквално ни отнесе главите "барабар" със забрадките и шапките.

 

 

 

 

 

 

Излизаме от светилището, минаваме отново покрай цитаделата на Шираз.

Въпреки късния час тук също са насядали по тревата много хора, пият чай,  вечерят... говорят си тихо, не досаждат на никой.

Прибираме се в "къщи", събуваме се, а краката ни правят "туп...туп...туп", днес навъртяхме "километража" 
Хвърляме по един душ и лека нощ деца, че утрин сутрин рано...рано имаме "важна" мисия за изпълнение.

[Роси 777]

Следва...

[Polina]

Роси, на стойка в кемпера, влизайки в някой град, го докарваме с теб едно към едно 🙂 .  

Събуждате леко любопитството ми за тоя Иран... и да се стягам да разкажа малко и аз, м?

Ооо, честит празник! 😉 

[Роси 777]

преди 6 часа, Polina каза:

 

Събуждате леко любопитството ми за тоя Иран... и да се стягам да разкажа малко и аз, м?

Даа... разкажи Поли, предполагам и други чакат с интерес да четат 🙂

[patilana]

@Роси 777Много други чакат , не просто други, ама и вие продължавайте ! 😍 

[Роси 777]

Днес се събуждаме по на време, защото както споменахме снощи имаме "мисия", а тя изисква да станем рано. За днес или по-скоро за тази сутрин е планирано посещение на розовата джамия „Насир ал-Мулк“, която завладява не само с мозайките по фасадата, но и със зимната си молитвена зала. Прозорците й са направени от цветни стъкла и при изгрев слънце светлината преминава през тях и се отразява във вътрешността на залата. Така, че нямаме много време за губене, защото не трябва да пропускаме този момент.
Допиваме кафетата, вземаме камера… апарати... и излизаме на "мисия" .
За да не губим време днес ще сме с такси, спираме първото, мятаме се и за 150 000 риала ни откарва до джамията.
Билетите за входа и са по 300 000 риала на човек. Вземаме си и влизаме в зимната част за молитви, за да можем да уловим ония вълшебен момент.
Часът е 7 и тъъъъкмо на време сме тук, всичко е изчислено по 3,14.

 

 

 

 

 

 

Уникално е… правим няколко десетки снимки на прозорците, на отражението… с нас… без нас .... абе голямо щракане падна. В един момент стана доста населено  и е време да се изнасяме.

Правим и едно "кръгче" в джамията, да разгледаме страхотните мозайки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ами... броим "мисията" за изпълнена и обратно отново с такси се прибираме до хотела. Взимаме си паспортите от рецепцията и айде кой от къде е. Вкарваме координати N 27°10'37.0" E 56°16'47.0" на платен паркинг до пристанището в Бандер Абас и си бием камшика.

 

 

 

[Роси 777]

 

[Роси 777]

Малко след като излизаме от града успяваме отново да допълним резервоара и вече сме "фул" до козирката с нафта. Самата "процедура" по зареждането с нищо не се отличава от описаното по рано, пълно "мазало"  

Около гърловината на резервоара картинката е... "грозна". Кемпи така е олят, че на пръв поглед човек би си помислил, че тук по бензиностанциите нямат колонки, а пълнят горивото с кофи. Ей така директно гребе с кофата и лисва към кемпи ..... колкото влезе толкова, гориво бол и за без пари. 

Гребе... мята, гребе... мята... докато се напълни. Лошoто е, че и обезмаслителя свърши и тотално се предадох, да правят каквото искат, само резервоара да е пълен

 

 

 

Със слизането по надолу ( на юг ) жегите започват да се усещат все по осезаемо. Всъщност температурите на са чааааак толкова високи, но влажността расте и започва да "мори" добитъка.

В един момент климатика към двигателя започва да бере душа и не след дълго направо се "предава". Не спира да духа, вентилатора фучи обаче струята въздух, който влиза в купето намаля доста и освен това студеното дето трябва да духа стана по-скоро хладно. Стига деее... точно сега ли ще ни изоставиш, не е честно. Толкова път извървяхме заедно и точно сега, когато имаме най-голяма нужда от теб ни предаваш. Налага се да затворим някой от "духалките", за да се засили струята към тези които духат към нас. Малко преди Бандер Абас отново спираме на бензиностанция да си "пробваме късмета". Оказа се, че бензинджията има карта... супер, идеално. Можем да заредим около 40 литра и тъкмо да се намествам на колонката момъка ми казва някаква цена за литър, която не можах да разбера и му подавам телефона си да я "набере" на клавиатурата. Тъкмо да започне да "чука" по дисплея и се стъписва, ха... не познава арабските цифри, вади неговия и започва да пише на него, а в тоя момент "стъписания" съм аз, там цифрите са техните си "непонятни" на 90% за мен. В крайна сметка се оказва, че за 40 литра трябва да платим 800 000 риала. Тия техни "хиляди и милиони" направо ме стресират и изобщо не се опитах да сметна какво излиза това в наши пари, а директно "скочих" отгоре му на чист български: … Ти добре ли си бре... яяяя си гледай работата... 800 000... ти познаваш ли парите, ааа…? Значи зареждали сме такова количество за около 120 000 риала, ама тоя тука реши да си "оправи живота" от един път. Айдеееее... бегай от тука, не ти ща нафтата. Качвам се в кемпера, а Роси пита какво е станало, че не сме заредили.

- Ами тоя искаше да се "пенсионира" след нашето зареждане, 800 000 за 40 литра той нормален ли е, ние такава скъпа нафта си имаме в България. Всъщност съм "ербап", защото в багажника имаме 80 литра резерва, но ако ги нямаше едва ли щях да правя "панаири". До като разсъждавам на глас Роси удря на калкулатора сумата и литрите и с най-спокойния си глас казва:

- Това всъщност прави по 0,36 стотинки за литър.        

                                                                                                                                                

В тоя момент се почувствах някак сиии... тъпо, реакцията ми беше по-скоро като да са ми поискали по 3,60 лева за литър . Излиза че само дето съм се "пенил" толкова . Нищо карай, да не е само тяхната бензиностанция я.

На първата отбивка след нея наливаме две шишетата от багажника и продължаваме. Влизането в града естествено ни посреща  с доста сериозен трафик и задръстване. По някое време ни писва , отбиваме и се "паркираме" съвсем на брега на морето с гледка към…  Дубай.

 

Само дето навън е вече тъмно, а и той е на поне 150-200км. от нас така, че няма никакъв шанс да го видим. Ще вечеряме тук, ще изчакаме да поразмине задръстването и после ще продължим до паркинга.
Отваряме каквото има за отваряне по кемпи, люкове... врати... и в тоя момент "ада" се стоварва на главите ни.
Температурата е около 43-44 градуса, но влагата е 90% и започваме рязко да се потим яко, лепнем все едно сме намазани с мед, дано поне през нощта да захладнее и да стане по-човешко .
Докато хапваме движението се пооправя леко и се местим на платения паркинг. Наместваме кемпи и излизаме да се поразходим на около. Малее…  минава 23:00 часа, а температурата падна до 39-40 градуса, но влажността продължава да е 90%, всичко в кемпера е влажно, а ние дишаме като риби на сухо. Баси и ада в който попаднахме, как ще се спи, имаш усещането, че ще се удавиш докато дишаш.
Започват да се прокрадват идеи да търсим хотел, че поне ще има климатик, но пък нали утре ще сме цял ден навън и тогава температурата едва ли ще е само 40 градуса. Плана е два - три дни да обикаляме по островите Ормуз и Кешим и при тези условия и гарнирано с яркото слънце не се знае колко ще издържим.
Решаваме, че все пак сме дошли до тук, длъжни сме да се пробваме и затова ще изчакаме утрото да видим как ще е.
Пробваме се легнем да поспим, ноооооо... никак не ни се получава. Роси остава да се "мъчи" на леглото, аз се местя на предната пасажерска седалка. Вратите са широко отворени, сложил съм си една огромна плажна хавлия на таблото и през няколко минути се бърша с нея.
Веднъж заради жегата и втори път заради широко отворените врати спането се оказа "мисия невъзможна" и едва дочакали да се развидили ( 04:30ч. ) и вече сме твърдо решили, че тая няма да я бъде и ще се изнасяме със скоростта на светлината.

 

 

 

Плащаме си паркинга 100 000 риала и си бием камшика към Rayen.
Снощи пристигнахме по тъмно и не успяхме да разгледаме, но сега по светло картината която се разкрива наистина няма нищо общо с ония "горния" Иран. Прозорците на къщите им са с решетки, климатиците им също, боклуци навсякъде и хората някак си поооо...."джипсита" падат, абе коренно различна работа.

След стотина километра климатика взе да се връща " в играта" и не след дълго отново започна да "хвърля сняг". Опаааааа... значи не е умрял, просто жегата или по точно влагата са го "парализирали"

Решаваме да спрем да пием кафе, че сутринта изобщо не ни беше до него и да се поосвежим малко. Гледай ти само на 100-тина километра сме от Персийския залив , но вече нещата изглеждат много по-различни. Да топличко е, но го няма онова потене и лепнене.

На тръгване купуваме "един чувал" с фурми   и продължаваме по плана си.

 

 

 

На паркинга пред Rayen Castle сме N 29°35'36.0" E 57°26'22.5" , но вместо да излезем на разходка бързо отваряме люковете, лепим щорите и лягаме да спим, че снощи беше някакъв кошмар. Не, че сега температурата е "цвете", но я няма влажността и се живее.

[boogy83]

Супер, много яко разказвате и преживяването е било страхотно, поне според това което четем 🙂

Зарибих се аз за тоя Иран. Разкажете малко за храната? Къде се храните? Магазини от тип супермаркет има ли? Ресторанти? Цените как са? За хотели май няма да може да споделите, че сте с кемпер, ама ако сте дочули за цени, няма да е лошо допълнително инфо да има 🙂

[Роси 777]

Предимството на кемпера е, че хотела е винаги с нас, и където замръкнем  си спим, затова цени за нощувки не мога да кажа.

Вегетарианци сме, и в хладилника ни си носим храната, която обичаме / кашкавали, сирена и мляко за кафето/. От там предимно си купувахме плодове и зеленчуци, които на фона на нашите са изключително евтини и много вкусни. Продават ги на сергии по пътищата, а също така и на зеленчукови магазини в градовете. Но почти навсякъде, хората така ни се радваха и аз си купувам нещо, а те ми подаряват и още нещо друго.  Другите им магазини са смесени, като нашите от 80-те години, всичко има вътре, от там си купувахме бутилирана вода за пиене. Градовете са огромни, а ние бяхме в покрайнините и старата част, където са интересните места за посещение, та там в другата част може и да има големи модерни супермаркети, но незная. Ресторанти има навсякъде, но моя мъж освен, че е вегетарианец е и много капризен с храната. За него най-лесно беше да яде там яйца, че тях ги знае. Аз опитвах различни зеленчукови разядки, предимно приготвени от патладжан, всичко беше много вкусно.  А видях около нас хората ядяха месо на шиш с ориз. Навсякъде продаваха фрешове  от моркови, пъпеши, банани, които са студени, много вкусни и засищащи.

Спомням си, че в ресторанта на Язд  „Iranian old cafe pizza“, два чая с фреш от портокал, две пици маргарита и една разядка от патладжан с хляб, ни излезе около 24 лева. Трудно ми беше с тези техните милиони да смятам кое… колко струва непрекъснато, затова и не го правих, само знаех че тук цените за нас не са двойни, както в Европата и са по-евтини от България.

 

 

 

 

 

[Happy_Traveler]

На 15.11.2019 г. в 8:30, Роси 777 каза:

В покрайнините на градовете парковете предлагат чудесни условия за това, има осветление, тоалетни, чешми с вода, маси с пейки.  Всеки си вади килимчето, хапват си… пийват си чай, говорят си тихичко, смеят се, децата играят наоколо. Никой не вика, никой не крещи, няма просташки изпълнения. След това кой си разпъва палатката, кой само си вади възглавница и завивка и си спят под звездите.  🙂   

Какви спомени излизат в ума ми! Наистина - иранците не са номадски народ, а така обичат да спят на палатки, килими и на по-твърди повърхности. 

[Роси 777]

Събуждаме се след около 2 часа, но ни е едно такова..."разложено" и не ни се прави нищо. Без много да му мислим, пишем следобеда "дъждовен" . Ще използваме времето до вечеря, за да прехвърлим снимки от апарати и камера в компютъра, че току виж е сгънала някоя карта памет и са се затрили

След което хапваме, пробваме се да гледаме филм, обаче явно тия два часа дето дремнахме изобщо не са ни били достатъчни и гАсим киното.

На сутринта вече сме свежари...

 

И след кафето сме готови да "атакуваме" замъка. Той се смята, че е поне на  1 000 години, а само преди 150 е бил и обитаван.

Входа му е по 150 000 риала на човек

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Правим една лека разходка из лабиринтите, ама нещо не сме много впечатлени и бързо приключваме.

 

 

Следваща точка от плана е пустинята Dasht-e Lut, като по пътя ще минем през шарените планини Hormak. За пустинята сме си планували тур, и имаме координати на къща за гости, а собственикът Амир предлага джип сафари из пустинята. Вкарваме ги N 30°32'49.5" E 57°46'14.0" и газ на буталата.

Наближаваме Hormak и гледките отново започват да стават, като от друга планета. На няколко пъти спираме за снимки… снимаме в движение…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Сега докато пътуваме можем да кажем няколко думи за пустията Dasht-e Lut , което в буквален превод означава „пустиня на празнотата“. Това е едно от най-горещите места на света. Тук през 2005г. NASA е измерила най-високата температура на Земята - цели 71°C. Въпреки това обаче температурите нощем спадат доста. Тази пустиня се води "абиотична зона" и поради това в нея няма разстителност и никакви "гадинки" / скорпиони... змии/

 

Координатите се оказват съвсем точни и ето ни пред дома.

 

 

 

Заварваме Амир отвън да работи нещо по покрива.  Оставя си работата и веднага ни посреща. Говори английски, и се разбираме, че искаме да направим тур из пустинята. Цената е за по 25 евро на човек. Програмата е  утре сутрин тръгваме в 04:45ч., за да посрещнем изгрева, след което ще има закуска и после джип сафари из пустинята, като цялото това нещо ще трае около 3,5- 4 часа. Супер, има сделка.

 

На около 30 км. от тук имаме набелязана точка "вю поинт" N 30°48'41.5" E 57°46'27.0" така, че оставяме Амир да си довърши работата, а ние отиваме на мястото, за да се насладим на залеза над пустинята.

С наближаване на мястото "картинката", която виждаме през предното стъкло ни кара без да се усетим да издадем по едно.... ууууууаааааууууууу... гледката е страхотна...

 

Взимам си думите назад като казах, че Hormak е като от друга планета, защото ако онова е "друга планета", това което виждаме пред нас е... по-скоро прилича на декор от фантастичен филм. Паркираме се и ние върху декора и изскачаме да насладим на гледките.

 

 

 

 

Има още няколко коли ирански семейства, дошли са и те да се насладят на залеза. Не далеч от нас са застанали младо семейство с малко дете и хапват диня. По едно време момчето идва и ни носи по един резен да "почерпи". Толкова е усмихнат и приятелски настроен, че сърце не ти дава да откажеш, черпим ги и ние с български "сладкории"и сувенир. Трудно ми е да опиша, какво точно се чете по лицето му,  може би някаква "първична" доброта.  

За престоя си тук в Иран можем да кажем, че тия хора са мноооого далеч от нашия свят, дано успеят да се запазят такива по-дълго време.

Такива хора в Европа все по-рядко се срещат.

 

 

 

 

 

 

 

Марсиански гледки и голяма тишина, а залеза... се "раздаде" на макс. Със скриването на слънцето и температурите паднаха до 25 градуса, чак захладня Уникално е, да видим утре как ще е изгрева.

По тъмно се връщаме пред дома на Амир, където ще нощуваме.

 

Той ни посреща и казва, че ако имаме нужда от нещо... тоалетна… баня... едната от стаите за гости е на наше разположение. Благодарим му, всичко си имаме,  казваме си "лека нощ" и се "прибираме" да спим, че утре сутрин ще ставаме рано.

[Роси 777]

Събуждаме се по тъмно, удряме по едно кафе да се разсъним и излизаме. И Амир е вече вън и подготвя джипа, след като е готов се товарим и се отправяме към "изгрева". Не след дълго пейзажа около нас стана зашеметяващ.

Спираме и Амир казва, че докато той се погрижи за закуската ние можем да се поразходим наоколо и да се насладим на изгрева.

Изкачваме се на едно възвишение, за  да имаме по-добра гледка.

 

 

 

 

 

 

Правим един чувал снимки и слизаме при нашия домакин, който е почти готов и ни кани на закуска.

 

 

 

 

 

 

 

Хапваме, пием чай и се оптиваме да водим разговор, с нашия "пърфект" аглийски... Добре, че е гугъл преводача да помага.

Още с изгрева на слънцето започват да се покачват и температурите, а Амир обяснява, че всъщност тази година било по-хладно... миналата по това време са стигнали  до 63°C                                                              

Хладно било, а?...  шегаджия ще се окаже тоя Амир                     

Споделяме с него, че искаме да видим солната река и яйчените хълмове, които се намират в района, но той обяснява, че това е невъзможно, тъй като тази пролет водата от дъждовете е отнесла пътя към тях. Еееее... жалко.    

 Питам го дали мога да пусна дрона тук, а той отговаря, че тук няма проблем, но в населени места е изключено. Правим една бърза разходка на "дрончо" наоколо и се мятаме в "жипката" да ни поразходят из тоя "извънземен филмов декор"

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Гледките са страхотни, направо имаме чувство, че сме попаднали на Марс.

След като ни "размъти" главите из пустинята Амир ни връща при кемпи, плащаме си каквото сме се разбрали, пълним си вода , благодарим му за страхотния тур, и си взимаме довиждане.

Тук е момента да отбележа, че сме изключително доволни от него. Представи се на ниво, „подари“ ни едно невероятно преживяване.

 

 

 

 

 

 

 

 

Разходихме се из селцето и докато си обикаляме решаваме да се върнем на мястото, на което снощи изпратихме слънцето и да пренощуваме сами в пустинята. Що пък да не, като няма змии и скорпиони…                   

Палим кемпи и черта към "точката".

 

 

 

Хапваме... мързелуваме си... пием кафе...

Часът е едва 11, а термометъра показва 49°C    Въпреки тия градуси при нулева влажност не се потим, както беше в Бандер Абас, обаче си е бая топличко.

 

Жега е…  стоим на сянка под тентата, ама въздуха започва да се нагорещява все повече, все едно сме отворили вратата на фурната.

Допиваме кафетата и решаваме, че тая няма да стане. Да седим в тая пещ цял следобед, за да може да нощуваме в "нищото".  Събираме тентата и ще се изнасяме към следващата точка от плана - селцето Nayband. Вкарваме координати N 32°22'51.0" E 57°29'41.0" и си бием камшика натам.

[Роси 777]

 

[Роси 777]

 

До Nayband имаме да караме едни около 400км. и няма да е лошо да допълним гориво. Въпреки че в багажника "резерва" е непокътната 😀 ,но пътуваме към друга пустиня, не се знае къде ще има нафта и затова си я пазим още, за в краен случай.

 

 

  

 

   

Спираме на поредната бензиностанция и идва ред на познатия ни ритуал. Лепвам на лицето си една усмивка от ухо до ухо и подкарвам бензанджията и няколко шофьора на камиони, които зареждат в момента да видим кой ще ми услужи с неговата карта за гориво. Бреееее... удряме на камък, единия няма, другия си е изразходвал лимита. Един по - възрастен иранец,  докато пълни неговия си резервоар с жестове ме "попита" , колко литра искам да заредя. Показвам с пръсти, че 30-40 литра ще са ни ОК. Значи той не знае бъкел английски (не ,че аз знам де) ,но се опитва да ми каже, че в момента си изразходва лимита и не може да услужи с карта, но пък ми прави жест да дръпна кемпера на страна и след като зареди ще дойде при нас с камиона и ще източи нафта.

Опитвам се да му кажа, че ще пробвам да заредя на друга бензиностанция, но човека настоява да го изчакам в страни. Местим се малко и след няколко минути идва и камиона.

 

Вади един маркуч и една 20 литрова туба и дори не ми даде аз да дърпам нафтата, направи жест... като "трай си" и за нула време прехвърли 2 тубета в нашия резервоар, а на въпроса колко ти дължим отговора беше - "нищо".

Ааааааа....чакай, чакай, как така нищо бе човек, не става така. След доста кандърми най-накрая успяваме да го склоним все пак да вземе поне парите, на които той я е платил. /0,05 лв на литър/.

Даваме му парите и един "наръч" сладкории от тия дето си носим от България...  за него, за внуци... за правнуци...  да има 😀

Взимаме си довиждане и всеки поема по своя път.

 

 

 

Гледките навън са страхотни, а не след дълго на "хоризонта" се появява и нашата цел - селцето Nayband.

 

Още с паркирането до нас се притичват две местни хлапета, като малкото видимо поназнайва някоя дума английски и се опитва да разбере от къде идваме. Без време се сдобихме с местни гидове, които бяха изключително щастливи, че могат да ни покажат "точките", от където е най-хубавата гледка.

 

 

 

 

 

 

 

Докато ни разхождат из селцето току от някой прозорец или тераса надникне някой и хлапетата започват да обясняват с голям ентусиазъм какви сме. Не, че разбираме нищо от това което  си говорят, но сред ... джагара- джугара... чуваме думата "булгаристан" 😀

Което пък на моменти ни кара да се чувстваме, като мечки на синджир и "атракцията" на сезона  😂

Накрая си правим една снимка "за спомен" и ни изпращат обратно до кемпера. Черпим ги със сладкории, а малкия пита дали имаме вода. Подавам му една неотворена бутилка 1,5 литра и на лицето му се изписва такава радост която трудно мога да опиша, като да е спечелил 6-ца от лотарията. Даваме една и "баткото", който е по сдържан в емоциите си. Малкия побягна размахвайки бутилката с вода и с радостни викове "water .... water..." огласи цялата улица. Даже не успяхме да му кажем довиждане 😀

Вкарваме координати N 33°23'06.5" E 57°11'36.0" към следващата точка селцето Esfahak, което е на около 160 км. от тук и потегляме.

 

То е било сериозно засегнато от земетресение през 1978 година и е причинило смъртта на над 80 жители.Честотата на тежките вторични трусове, които продължили доста след това, както и спомена за ужаса са принудили тогава хората да напуснат домовете си и да го изоставят. И 38 години след това решават да започнат да го възстановяват и да развиват туризъм. Пристигаме в късния след обяд , а гледката така ни изкушава да извадим дрончо, но изчакваме група туристи да се натоварят в автобуса си и да потеглят, и Esfahak да остане само за нас.

 

 

Пускаме "пилето" да "хвърли едно око набързо" и го прибираме преди да ни е видял някой и да ни "образуват проблеми". Заключваме кемпи и излизаме да се поразходим из празните уличките на селцето.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Възстановени са няколко къщи за гости , ресторант и дори традиционна баня. Минавайки покрай нея младеж ни кани да я разгледаме и от вътре.

 

 

 

 

 

Отделяме на селцето 1-2 часа и продължаваме по пътя. Ще нощуваме в Tabas на платен паркинг N 33°36'13.5" E 56°54'27.5" до джамията Hosein Ibn Mosa Alkazem Holy Shrine. Пристигаме на паркинга, който е огромен и заедно с джамията се намират в средата на още по-огромно "кръгово".       В България има кръгови с големината на гума за лек автомобил, а в това тук може да се побере половината "Слънчак", ееее... може би не чак половината, но поне два хотела ще влязат. 😀  Има чешми с вода, иранците са си извадили килимчетата и са насядали, вечерят… пият чай и си говорят. Пълним чиста вода в резервоара, вечеряме и излизаме на разходка.

 

 

И тук не пускат Роси вътре преди да са я наметнали с "чадър". Попадаме на някакво "събитие", на нещо като малка "сцена" е седнал човек с тюрбан на главата и пее нещо. Всъщност пее май не е най-точната дума, може би е някаква молитва, а срещу него на килими се молят местни.

 

Правим едно кръгче из двора на джамията и се прибираме в къщи. Грабваме тривките и хавлиите и отиваме къде..... на баняяяяя.

Следва...

 

[Роси 777]

 

[Роси 777]

На сутринта след кафето допълваме резервоара с чиста вода и потегляме. Днес трябва да стигнем до пустинята Mesr, която е заобиколена от запад, югозапад и югоизток от веригата на планините Фалат.

Но първо ще спрем на соленото езеро Khur Salt Lake. Координатите, които вкарваме за него, са по скоро ориентировъчни за посока. N 33°41'40.0" E 55°41'25.0"

 

Разстоянието до там е около 140 км и след час и половина пристигаме.

Заварваме езерото пресъхнало и не можем да видим ония "ефект"- как небето се отразява във водата, заради който наричат езерото "голямото огледало". Солената почва в тази област е предотвратила растежа на всички видове растения и живота на всяко животно.

В далечината виждаме два автобуса, които са слезли от пътя в пресъхналото езеро и туристите си правят снимки. Без да го мислим много и ние се паркираме до тях върху "огледалото".

 

Търпеливо ги изчакваме да се наснимат, да си тръгнат и да ни освободят терена. Оставаме сами и следва нашата фотосесия, вадим и дрончо и го пускаме да литне на високо.

 

 

.... прибираме "пилето", апарати и си обираме крушите към пустинята.

 

След отбиване от главния път следват 47 км до селцето Mesr. Пътя е отвратителен,  на места има "проблясъци" и тук - там включвам на трета.

 

 

Пустинята Mesr е едно от местата в Иран, където водят организирано туристи с автобуси, а защо са оставили пътя в такова лошо състояние нямам обяснение.

 

Докато се "лангъркаме" из дупките си повтарям на ум : "дано, това което ще видим си е струвало тия близо 100 км. в двете посоки“.

С големи "мъки" се добираме до селцето, още в самото начало е  заведението Gandom cafe N 34°03'57.0" E 54°47'43.0", където се паркираме. Държат го двама братя, които освен него имат къща за гости и организират туровете в пустинята.

Влизаме вътре и докато чакаме да дойде брата, който се занимава с "разходките" ни черпят с чай , бисквити и фурми.

Момчето идва и след кратък разговор разбираме, че тук туровете са само "следобедни" в смисъл по залез слънце. Цената е по 25 евро на човек, за 4 часа тур и ако имаме готовност, след половин час групата ще тръгва. Как да нямаме готовност, готови сме и още как само трябва да си вземем апаратите и...  аааааа, я чакай да го питам дали ще е проблем ако вземем и дрона. Отговора е , че в пустинята няма проблем и пояснява, че ще станат страхотни снимки с него, супер значи

За нула време сме се пременили, въоръжили и отново сме пред заведението. Оказва се, че няма да сме сами в "жипката", а с двойка млади иранци.

Момичето така се е наконтилооооо... все едно отива на прием в 5 звезден ресторант. Момчето и е доста приказливо и любознателено, и до като се мятаме като картофи из купето по дюните, ни затрупва с въпроси на английски : от къде сте... какво сме видели до момента в Иран, да не пропуснем еди какво си...., в Shiraz бяхте ли... Като всичко това, както и нашите отговори се превеждат на момента "в ефир" на принцесата.

Спираме за кратка почивка и фотосесия на солната река. Тук още една "жипка" е докарала няколко френски баби.

Каналът Selkenoon е заобиколен от пясъчни дюни, по дъното му са се натрупали солни кристали, което го прави много красиво.

 

 

 

 

 

Товарим се по колите и отново препускаме из дюните. Младежът продължава с въпросите, а ние с отговорите и не след дълго спираме на една висока дюна и шофьора обяснява, че това е мястото от където ще се насладим на залеза.

 

 

Докато ние, младите иранци и френските баби правим снимки, "домакините" палят малък огън, за да направят чай и нарязват няколко дини.

Тука трябва да отбележа, че това младо иранче ми образува такива "проблеми" с неговото "галантно" отношение към своята "принцесата". То не беше отваряне на вратата, подаване на ръка да слезе момата... та и събува сандалките... почиства  и краката от пясъка… пак и ги обува...

Роси на няколко пъти ми подхвърля, виж момчето как се грижи за жена си,  виж как тича да и носи чай... бисквитки… виж... това... виж онова… чак по едно време ми идваше да го дръпна на страна и да му кажа да се поспре малко, така разваля спокойствието ми с моята жена.

Пускаме дрончо да огледа пустинята от високо и едната от френските баби започва да обяснява на другата (на достатъчно висок глас, за да мога и аз да чуя) , че двойка австралийски влогъри от май месец са в ирански затвор заради снимки с дрон. Еееееййй... знаааам баби… знам, но се надявам да не ме издадеш на властите, плийз...

 

 

 

Сядаме на килимчетата, хапваме диня, наслаждаваме се на залеза, на тишината и на нощното звездно небе.  

 

 

 

Всяко начало си има край и е време да поемаме обратно към селцето. Нашия драйвър мааалко пообърка пътя в тъмното през пустинята, но в крайна сметка все пак благополучно ни прибра.

Плащаме си "тура" и си взимаме довиждане с домакините, които пък ни предлагат вода, баня, тоалетна, ако имаме нужда, но ние си имаме всичко. Казваме си довиждане и се прибираме в "къщи".

Правим един бърз разбор на Mesr Desert, която не е първата пустиня, в която сме били. И дали заради това, но сме единодушни, че нещо тази тук, не можа да ни грабне и да ни впечатли много.

Такааа.... стига разсъждения, хайде да гасим ламБите, че стана късно.

 

 

[Роси 777]

Събуждаме се от мощното бръмчене на местен джигит с джипка или може би АТВ, който мина на форсаж и огласи селцето. Така изръмжааааа... чак завивката ни подскочи на половин метър от леглото Поглеждаме часовника, ми то станало време за ставане, ама това ли беше начина, а ...    Ми освен да пием кафе и да отлепяме. Днес по план следва Badab-e Shurt /иранското памуккале/. Обаче след вчерашните почти 50 км "лунен пейзаж", които отново трябва да минем и днес, за да се върнем на главния път, започваме да се замисляме, дали си заслужава... Пак преглеждаме картата и тъй като и за него има едно такова отбиване по някакъв "третокласен" път решаваме ,че иранското памуккале ще го пропуснем. Много ще ни дойде още едно такова "друсане" из джандемите. И както в оня виц : "събрахме се двамата с жената, и тя реши - памуккале няма да има"

Продължаваме нагоре, като ще направим спирка в Исфахан. Ще нощуваме там и ще имаме възможност да го разгледаме и нощем. Всеки град има различна атмосфера на дневна светлина и осветен нощно време.

Ами потегляме, че до там имаме едни около 600 км. Координатите, които вкарваме са същите, които ползвахме и на идване в парка над града. Тръгваме и още на първите няколко километра бяхме убедени, че сме взели правилното решение да "прескочим" памуккалето. Някой друг път ще се върнем за него, а сега леко... леко... се предвижваме към главния път. На моменти така ми става жално за кемпера, че ако можех щях да сляза и да го нося на ръце

Най-накрая излизаме на хубав път и можем да си отдъхнем и да включа на по-голяма предавка от втора или третата, която успявах да мушна тук там.

След обяд сме на платения паркинг, който по това време не е така "населен" и можем да се паркираме където си поискаме. Решаваме да поизчакаме малко, ще ударим следобедното кафе тъкмо и слънцето малко да понамалее...

Комшиите даже удрят следобедна дрямка, докато чакат да захладнее...  

Слизането към центъра е както и предния път с такси - 300 000 риала. Правим една разходчица из закритите лабиринтите на базара на Исфахан и така по сянката и на хладно излизаме на площада "Nagsh-e-Jahan".

 

 

 

Въртим едно "кръгче" и решаваме да хапнем в най-старата чайна "Azadegan Tea House - Chah Haj Mirza", помните я нали дето пихме чай и закусвахме преди няколко дни.

След вкусната вечеря от патладжани, отново сме на площада, а там е настъпило такова оживление, като че ли половин Исфахан се е събрал тук.

 

 

 

 

 

 

Отново правим лека разходка, след което се ориентираме към "вкъщи". Схемата за прибиране си я знаем, такси - 500 000 риала и сме си у дома. Хвърляме по един душ и... по леглата.

 

На следващата сутрин се събуждаме, пием кафе и сме готови да продължаваме.

Следваща спирка е отново в Кашан, тъй като на идване умишлено пропуснахме Fin Garden, за да не е само каране на прибиране. Парка се намира съвсем близко до платения паркинг, на който бяхме спрели и предния път, така че ще го ползваме отново. Вкарваме координатите му, плащаме 100 000 риала на излизане и си бием камшика на там.

На паркинга в Кашан отново ни посреща момчето, което ни посрещна и предния път, явно ни позна защото в момента в който ни видя и на лицето му грейна една голяяяяма усмивка от ухо до ухо. Плащаме му и се отправяме към входа на градините, които са много близо. Билет за Fin Garden е по 200 000 риала на човек.

 

 

 

 

 

Отделяме около час... час и нещо  и въпреки, че по това време на годината цветята липсват, все пак е приятно за разходка.

В близкото заведение пием чай и се разхлаждаме с ирански сладолед.  

 

 

Следващата точка е селцето Кандован, което е на около 800 км. от тук, а и като се има в предвид кое време е в момента става ясно, че няма как да стигнем днес и ще се наложи да нощуваме някъде по пътя и утре да продължим. Вкарваме координатите N 37°47'48.8" E 46°14'36.3" на не голямо място за паркиране в Кандован и потегляме, до където стигнем.

Мрака ни застига и в първото селце, което ни се изпречва на пътя, даваме десен мигач и се паркираме на мегдана до селския магазин. Вечеряме… почиваме си и все още не сме лепнали щорите.Виждаме как от близката къща излезе мъж и се приближава към нас, поздравява ни и започва да обяснява, че живее отсреща и ще се радва да нощуваме у тях. Както и предните пъти се опитваме деликатно да "отбием водата", както се казва и да се "измъкнем" от ситуацията. Като разбра, че няма да го "притесняваме" в дома му не пропусна да каже, че ако все пак имаме нужда от нещо... баня... тоалетна... каквото и да е да му се обадим. Кимаме в знак на съгласие, казваме си лека нощ и той се прибира у тях. Малко сърфиране из интернет и гасим лампите и ние.

[ZORI]

Прекрасно ни разнасяхте из цял Иран, все едно бях на това ваше вълшебно килимче. Дай  Боже, нещата да се запазят още така. Дай Боже, мир на земята и здраве да има, че и ние някой ден да ги посетим тези  красоти! Благодаря за представянето! Беше разкошно!

[Роси 777]

На сутрешното кафе правим "разбор" и решаваме, че няма да се пънем много… много, така или иначе разстоянието до Кандован е доста и ще се разходим из него утре.  Днес просто да пристигнем и да поогледаме кое как е, и да се "наместим" за нощувка.

Допиваме кафетата, пооправяме се и сме готови за път.  Трябва да започнем да изпразваме в резервоара и "дълбоките" резерви с гориво от багажника. Пътешествието из Иран е към края си и вече не е нужно да ги пазим.

Докато пътуваме можем да кажем две… три думи за Кандован:

В света има само три  пещерни селища, едното е в Дакота (САЩ), другото е Кападокия в Турция и третото Кандован е това, към което сме се запътили и ние.

Смята се, че скалните образувания са  в резултат на ерозионни процеси след изригването на вулкана Сахандл. А преди  6 000 години хора избягали от монголската инвазия, започват да копаят скалите и пещерите и да се заселват тук .

Това което го различава от останалите е, че само тук има хора, които и в наши дни обитават тези жилища постоянно. Те са изградили къщите си така, че през зимата домовете им са топли, а през лятото хладни. Някои от кошерните къщи са свързани помежду си с тунели, и почти всяка къща е превърната в магазинче, където се продават сувенири местно производство, билки, сушени плодове, а най-важния сувенир е Кандованския мед.

 

 

Качваме се на магистралата и малко след  града Занджан започват отново да се появяват и шарените планини.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

С още няколко кратки почивки за обяд,  да прехвърлим гориво от багажника в резервоара и сме стопили километрите.

Малко преди входа на селцето има бариера и се плаща  такса вход - 50 000 риала.

Мястото, което бяхме задали като координати е в покрайнините му  и решаваме все пак да продължим и да проверим как стои въпроса с паркирането в самото селце. 37°47'39.4"N 46°14'55.3"E  

Паркинга не е много голям, но вечер когато са си отишли туристите по има шанс да се паркираш на него, така направихме и ние.

Температурите тук вече са 16 градуса, октомври е. Вадим си якенцата, заключваме кемпи и излизаме да направим едно "опознавателно" кръгче.  Има множество сергийки, и докато се разхождаме минаваме покрай много симпатично открито ресторантче...

…и решаваме, че тая вечер ще вечеряме тук и сядаме под ей тая беседка.

Поръчваме си вечерята и след като я носят установяваме, че сме се разбрали със сервитьора на 50%    чинията с "червените" яйца всъщност трябваше да е ястие от патладжани, като снощното от Исфахан амаааа...

Добре, че Роси не е махнаджийка и манджата наподобяваща миш-маш и хареса.

Пием и по един чай за здрав сън или по-скоро да се стоплим, че захладня вече доста и лека полека се прибираме в къщи, утре ще разглеждаме селцето.

[Роси 777]

На сутринта се събуждаме свежарки, пооправяме се… пием кафе и излизаме на разходка из селцето.

 

Селцето е малко и не отнема много време, за да се поразходи човек из тесните лабиринти между скалните къщи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Слизаме в центъра и решаваме, че не можем да си тръгнем от тук без да сме изпили за последно по един персийски чай. Казвам за последно, защото след Кандован следват едни около 200 км до границата. И колкото и да не ни се иска "Персийската приказка" ще свършиииии......

Сядаме отново на снощното заведение, пием си чая и се наслаждаваме както на топлата напитка, така и на последните ни часове в тази невероятна страна.

 

 

 

Допиваме си чая, плащаме и... гледайте какво остана от милионите, дето издуваха портфейла само преди 18 дни.

 

 

Сега разбирам какво е да "профукаш" няколко милиона за броени дни

Връщаме се при кемпи, вкарваме координати на граничния пункт при Сероу и подкарваме последните ирански километри. Минавайки през едно селце спираме до малка фурна, за да си купим и последния току що изпечен ирански хляб.

 

Лелеее тоя бие всички рекорди, масата в кемпера не го побира.

 

 

До като пътуваме към границата имаме и още две "последни" задачки. Едната е да изпразня в резервоара и последната 10 литрова бутилка с нафта от дълбоките резерви, а втората е да се опитаме да изхарчим и последните ни останали 500 000 риала.

 

Точно тая втората се оказа доста трудна за изпълнение, на няколко сергии край пътя спираме и си купуваме зеленчуци и плодове. И на всякъде като дойде ред да плащаме започват едно закръгляне на сметката "надолу" и тъкмо като си помислим, че парите най-накрая са свършили иии… пак ни връщат едно голяяяямо ресто. Накрая ги даваме на едното момче с жест, че не ни трябват,  а той се хили и ни дава още една диня

 

 

 

Напълнихме кемпера с дини и пъпеши и разни зеленчуци, готови сме да отворим магазин

 

 

Багажника и банята няма да ви ги показвам, че едвам затворихме вратите от стока

 

 

 

 

Ей така неусетно в игри и закачки към 16 часа сме на границата.

На първата бариера униформен ни взима документите, преглежда ги и започва да ни обяснява нещо на техния си език, а аз дори и не се опитвам да разбера какво иска да каже. Човека се усеща, че нищо не вдяваме и направи неуспешен опит и на английски. Резултата разбира се е нулев, защото и моя и неговия "енглиш" се оказват почти... "катастрофа". В този момент явно и той разбра, че така няма да стане и прави знак да го изчакаме. Пуска бариерата, заключва будката, качва се при нас и ми прави знак да заобиколя чакащите на опашка коли и камиони, и да спра точно пред сградата, където са гишетата. Гледай тииии... изпреварихме всички. Слизаме заедно и влизаме вътре. Предава документите ни на друг цивилен служител, взима си довиждане с нас и излиза, а ние оставаме да изчакаме да ни оправят документите. Важния момент тук е да внимаваме да ни сложат печат в карнета, че сме напуснали страната с кемпера.  Защото ако се върнем в България без такъв печат, ще се наложи да ходим в София до СБА-то с кемпи за да им докажем, че все пак не сме го продали в Иран, за да ни върнат внесения там депозит.

Така.... печата е сложен и цивилния служител иска да излезем вън, за да погледне в кемпера. Единственото нещо, за което се поинтересува е колко гориво имаме в резервоара и след като отговарям, че е фул пита колко литра е. Ми… 80 литра е, ама не разбирам защо се интересува. На учудения ми поглед човека обяснява, че горивото което "изнасяме" от страната следвало да се заплати. Добре де... нали сме си го платили на бензиностанцията, защо трябва да го плащаме втори път... И в тоя момент се усещам, че няма смисъл да се обяснявам и щом така трябва, значи така трябва.

Служителя прави някаква бърза сметка 80 л нафта по някакви пари и казва да кажа, че резервоара е 60 литра, а не 80 (за да е по-евтино) Чука… чука на калкулатор и съвсем спокойно ни показва, че за 60 литра нафта трябва да платим едни... 400 евро. Колкооооооооооо ?!?!?!   Четири... стотин... евроооо...

Екскюзми... ама това са адски много пари за 60 литра нафта. Изключено, ще я източа на земята и ще си оставя само 5-10 литра .

В следващия момент човека явно се усети, че е допуснал грешка и побърза да се поправи като "свали" сумата на 40 евро. Пфу... така по се ядва, грубо 80 л нафта за 80 лева, ами все пак е по-добре от цената в Турция.

Обяснява също, че трябва да изляза на вън, да отида до някакво гише.... иииии... изгубих му нишката... къде да отида... какво да направя. Явно и той се усети, че ме загуби още на второто... третото изречение и извика един чичка да ме води където трябва. А между временно дават стол на Роси да седне и да изчака,черпят я с чай… , а мен чичака ме грабва и излизаме навън. Чак сега се заглеждам и виждам как на камионите им бъркат в резервоарите с някакви сонди, за да установят колко гориво имат. Ахаааа... значи не са ни "качили на черешата" и процедурата си е съвсем законна.

В една будка правят ксерокс копие на документите, носим ги в друга будка... там ги въвеждат в компютър... А чичката само повтаря "турист.....турист" накрая излиза и дава знак, че всичко е ОК и сега трябва да му дам 60 евро / за горивото 40 , а сигурно в 20-те горница, които иска е за ксерокопията които направи/..... Замълчавам...   броя до десет и му давам исканата сума.                       

40 -те ги бях преглътнал, ама тия 20 дето сега ми ги сервира... Всъщност почти съм убеден , че и 40- то си останаха за него, защото никъде не видях той да плаща от джоба си нещо, че сега аз да му ги възстановя. Мисля си, че за туристи има някакъв лимит гориво, с което може да се напусне Иран без да се заплаща и затова той на няколко пъти повтаряше "турист....турист". В крайна сметка това са само мои догатки и трудно бихме се разбрали кое... как и защо, с човек който говори само на фарси.

Карай както и да е, нали ако трябваше да ни премерят горивото наистина си излизаме с 80 литра и то трябва да се плати. Влизаме отново в сградата, документите ни са готови, дават ни ги и ни пожелават лек път и ни канят да посетим Иран отново.

Отварят ни желязната порта за да излезем, но разстоянието между тяхната и турската врата е толкова малко, че иранците не могат да затворят след нас, преди  турците да отворят тяхната, за да минем напред и да могат да хлопнат кепенците след нас.

 

 

Точно ей… тоя метален звук на хлопването на желязната врата зад кемпера, слага край на нашата "персийска приказкаааа" и рязко ни връща в 2019 година   

Турски митничар ни дава знак, къде да оставим кемпера и да отидем вътре в сградата, за да ни сложат печати. Момчето което е на гишето взе паспортите и даде знак да изчакаме отстрани и продължава да обслужва другите хора. Ха сега де... защо трябва да чакаме... нещо не е наред лиии......

След около 10-тина минути ни връщат документите и излизаме на вън, а там ни чакат трима митничари (млади момчета.... да не казвам хлапета) и буквално започват да се "бъзикат" с нас.

Наркотици носите ли ........

Наркотициииии...... Noooo.....

Следва въпрос : сигурен ли си......

Разбира се, че съм сигурен - отговарям

"Шилето" продължава:  Аз обаче не мога да съм сигурен и затова искам да изпразниш всичкия багаж от кемпера.

Всичко това ми се казва с леко подигравателен тон, а останалите двама "келеши" се кикотят до него.

Значи чувството да си "безпомощен" било много гадно... нищо не мога да направя въпреки да усещам , че си правят "гаргара" с нас.

Всъщност не правят нищо не законно, в крайна сметка си е съвсем "нормална" митническа проверка ама... абе почервенях от яд, нооо.... какво да се прави. Изваждам почти всичко от багажника и питам да продължавам ли да свалям натурии и от жилищната част, а младежа с доволна физиономия казва, че няма нужда. Тъкмо да питам дали да си прибирам сергията обратно и той ми посочва едно хале, където първо ще прекарат кемпи през скенер и после ще си обираме "крушите".

Докато сканират кемпи седя отвън и си мисля, ако някой от тия младоци е подхвърлил нещичко вътре, докато аз се буткам с багажа.... какво ли ще стане... ами какво... мазало ще стане направо. Няма да можем да излезем от турските затвори до... всъщност не знам до кога. Минаваме скенера... няма нищо, прибираме си обратно багажа и гаааааз да ни няма.

Преминаването на двете граници ни отне около час и половина включително товаро-разтоварните дейности и скенера.

Ако трябва да обобщим цялото пътуване из Иран, ще започнем с това, че… няма такъв кеф. 18 незабравими дни изпълнени с много емоции, невероятни и нереални на моменти гледки. За престоя ни там, нито за миг не сме се почувствали застрашени или заплашени по някакъв начин, дори напротив. Срещнахме страшно много добронамерени и усмихнати хора, винаги готови да помогнат, ако имаме нужда, без да очакват каквито и да било облаги за себе си.  

За тези 18 дни сме похарчили общо 660 евро.

Курсът евро към ирански риал, който гледахме тук в България, там на място изобщо не отговаряше. За 500-те евро, които си обменихме получихме повече ирански пари. И според това си изчислихме, колко лева е горе-долу всяка иранска хартийка и така знаехме кое… колко ни струва.

Нашата задължителни разходи са :

Застраховка на кемпера  80 евро + 20 евро помощта на Хюсеин / платени в евро /

Плащане горивото на границата 40 евро + 20 евро за помощта / платени в евро /

Изминахме  6630 км километра из Иран, за които сме закупили 680 литра дизел на стойност  87 лева.

Магистрални такси:  11.60 лева.

Платени паркинги:  9.60 лева + 40 лева паркинга на хотела в Шираз .

Забележителности общо:  315 лева / в тази сума влизат и двата пустинни тура по 50 евро /

Всички останали пари са похарчени за лични разходи и подаръци.

Навсякъде си плащахме в тяхната валута, защото си я имахме. В хотела и за туровете в пустинята, можеше да се плаща кеш и с евро и долари.  

Това беше Иран през нашия поглед, многолик и невероятен. Ако някой има въпроси съм на линия да отговярам до колкото мога .

Още веднъж благодарности, към всички, които споделяхте и така ме запалихте за този Иран, че без вашата помощ това пътуване нямаше да стане реалност.

 

[Ushakal]

Страхотно! Пътувах с вас и се наслаждавах на интересния разказ и прекрасните снимки!