дневник Хобитите на разходка из Швейцарските Алпи

[Lindt]

Има места, където очите и сетивата ти изгарят от видяното и на място, и за следващите месеци. А ние направихме "Голям шлем" според нашите разбирания и в една календарна година посетихме Норвегия, Исландия и Швейцария.  Последната страна беше избрана заради сериозната опасност да сме претръпнали на природна красота от този тип и да не можем да оценим подобаващо друга иначе хубава дестинация. Така се случи с Мадейра, за което съжалявам. Но Швейцария нямаше никакви проблеми да ме очарова 😉 

 

Миналата година, четейки темата на @Mary и @Rainy, се колебаех между пълен възторг и зарязване на плановете заради дразнещите цени. Явно са ми нужни няколко месеца отлежаване на идеята, за да преценя, че напълно си струва и да преодолея ужаса си от вътрешен транспорт за 1800 лв. Оправдавайки се с любовта на Жижо към всякакви логистични въпроси, аз тотално дезертирах от подготовката на това пътуване и му оставих цялото планиране.  Справи се чудесно с помощта на @koliob, за която наистина благодарим 🙂 

 

За мен остана само да прегледам 3500 снимки и да разкажа за това любимо пътуване. Което завърши с поредното ни тържествено обещание да се върнем там поне няколко пъти 🙂 

 

[Lindt]

Ден 1 - на път

 

Тази година ни върви на полети, за които ставаме в 4. Има предимството да стигнеш толкова рано, че да ти остане цял ден за обикаляне на място. Но пък и си недоспал и малко неадекватен. 

Аз се паднах до прозореца и въпреки слабата си подготовка, разпознах, че летим над Швейцария. Толкова много планини, с всевъзможни чупки и зелени поляни просто не можеха да са на друго място. И толкова сини езерца 🙂 Вече подскачах от възторг да излезем от тази купчина метал и да търчим из тревата!

Кацнахме по никое време в Базел и се наложи да поскучаем 2 часа до автобуса ни за Люцерн. Бяхме от френската страна, така че поне можехме да си ровим из телефоните. Наоколо нямаше нищо за правене, освен пиене на гадно капучино под палещите лъчи на сутрешното лятно слънце. За пръв път ползвахме flixbus, основно заради непобедимата му цена и впечатленията ни са добри. 

На границата влязоха двама много симпатични униформени, които превключваха от език на език спрямо човека, чийто документи проверяваха. Туристите явно не представляваха интерес. Един младеж обаче имаше разрешително за работа в Швейцария или за временно пребиване, не разбрахме точно какво, и него го изпитваха и проверяваха 10 минути. Изглеждаше доста напрегната ситуацията, но ни пуснаха да си продължим пътя 🙂 

В Люцерн стигнахме в 12:30 с малко закъснение, поради неочаквано напрегнат трафик по пътя ни. Още от автобуса градът изглеждаше многообещаващ, слънчев ден, с рекичка, замъчета и хора наоколо. Но ми бяха отпуснати само 2 часа за зяпане и обещание да се върнем някой от дните, ако толкова пък неща си оставим неразгледани. Причината за бързането беше заплахата да изпуснем магазините в работното им време в Интерлакен и Вилдерсвил и да нямаме храна и вода за първия преход. Аз обаче сериозно се бунтувах на бързането, защото от 5 сутринта аз само пътувах с таксита, самолети, автобуси и следващата отсечка за 2 часа с влак хич не ми звучеше атрактивно. 

Въпреки съпротивата ми 2 часа ни стигнаха за централните части и хапване на крак. Първата ни спирка беше на гарата за пасове. Там прекарахме дълго време докато си купим 8 дневен пас и half fare, което напълно ме отегчи. Поне платихме с diners.  

След бърз оглед на супермаркетa ( да си оставя 2-3 часа за свикване с цените и изготвяне на десетдневна стратегия за изхранване ) и грабването на 2 мини калцонета за обяд, най-сетне бях свободна да ползвам краката си за придвижване 🥳. 

Около рекичка с красив цвят и патенца е разположена пъстра и оживена част на града. Заведенията са пълни, хората се смеят, сградите са изрисувани, а групи хора са отдадени на разнообразни занимания - пикници с натопени във водата крака, хранене на крави и прасенца, пиене на безплатен млечен шейк, пеене в странно облекло и просто мотаене, пазаруване и снимане на района. Ние пробвахме почти всичко изброено, само не пяхме и не се киснахме във водата, защото сме скучни. 

Присъствието на кравите не се изчерпваше единствено по села и поляни. Имаха си на ключови места и в Люцерн. Може би са временно инсталирани, но всички им се радваха, особено децата и китайците 🙂 Самото оживление по улиците противоречеше на очакванията ни да е скучно в градовете. Може би заради хубавото време всички бяха излезли да се забавляват, но наистина се получи приятна разходка, която заличи натрупаната умора покрай пристигането. 

 

Изпълнени с впечатления, вече можехме да се качим на влака и да се отправим към новия си дом за следващите 8 дни. Знаех, че Интерлакен е между две езера и всеки водоем по пътя ме оживяваше, че стигаме. Когато се показа Бриенц вече валеше, но едни истински учудени англичанки ме развеселиха с приповдигнатите си възклицания. Небето е сиво, а езерото ярко синьо, това било толкова нетипично и странно, че били сигурни, че разглежданите снимки са обработени с фотошоп. Не бяха! Това място е толкова извънземно на цвят и в мрачно време, че щеше многократно да ни помага в дъждовните дни да не се чудим защо сме там.

Нашето село с многовековни китни къщи също ни изпълни със задоволство. Напазарувахме си полуготово дивечово задушено с гъби, пакетчета с ориз и бяхме готови да се изтегнем с бира на верандата си и да свикваме с живота си тук, докато стане време за вечеря. 

 

 

 

[Гост]

преди 2 часа, Lindt каза:

Има места, където очите и сетивата ти изгарят от видяното и на място, и за следващите месеци.

 

Миналата година, четейки темата на @Mary и @Rainy, се колебаех между пълен възторг и зарязване на плановете заради дразнещите цени. Явно са ми нужни няколко месеца отлежаване на идеята, за да преценя, че напълно си струва и да преодолея ужаса си от вътрешен транспорт за 1800 лв. 

 

За мен остана само да прегледам 3500 снимки и да разкажа за това любимо пътуване. Което завърши с поредното ни тържествено обещание да се върнем там поне няколко пъти.

Това все едно аз съм го писала... Само където аз стигнах до варианта да обмислям преместване там (само липсата на опънат червен килим все още ми пречи...). 

 

Ще се проявя като мазохист и ще изчета цялата ви тема. И ще се опитвам (безуспешно) да не ви завиждам (ужасно много). 

 

Браво на вас! Благодаря за времето да опишете - безценност! 

[Lindt]

Ден 2 - запознанство с Алпите

 

Удобството да спиш в една и съща къща, но да можеш да запълниш поне месец в района и всичко да е достъпно с редовен обществен транспорт, е нещо непонятно, което тепърва ще осъзнаваме в това пътуване. 

Засега просто се събуждаме свежи и нетърпеливи за първия си ден сред швейцарската природа. Багажът ни е подреден по шкафчета, а храната и водата подсигурени в раницата. Пием по чаша мляко с какао и тръгваме 🥳

Преди да тръгнем, @master_of_germs беше написал в темата си, че времето може да е съвършено различно в две съседни долини и ние старателно сме сложили за постоянна проверка на прогнозата 6-7 места. Ха, "тръцки", както казваше моята учителка по български език, облаци и дъжд се очертават навсякъде. 

Така че стартираме пътуването с Шиниге плате, пък каквото стане. Имаме лукса да ни е първи ден и да сме сигурни, че всичко ще ни хареса и ще ни е ново, каквото и тъпо време да ни се падне. Така че взимаме обзорния преход. 

 

Хващаме старото туристическо влакче, което е разделено на няколко купета, оформени като сепарета за 8 човека. Напълват се почти всичките, само при нас не сяда никой друг. Хората щракат непрекъснато, но ние определяме фотографските си възможности за твърде ниски, за да направим приличен кадър в движение и просто зяпаме. В интерес на истината, ако човек не прави преходи, а само обикаля с транспорт нагоре-надолу върховете и атракциите, не трябва да следва нашата програма. Ние бяхме в относително тъпа светлина на всяка стратегическа позиция. Трябваше да тръгваме рано, а половината неща са в сянка по това време. Слънцето трябва доста да се вдигне, за да имаш равномерно огряни върхове и долини, без 50 % тъмни сенки в кадъра. На нас ни е все тая, защото си имаме цял ден да гледаме как ща се придвижва светлината в различните участъци от картичката и да ги приближаваме/ загърбваме, но хората с други планове да планират внимателно. 

 

Та в този ред на мисли, хората плащат ужасни суми, ако са с друг вид пас или програма, за да стигнат на това място с това влакче. После май хапват и се връщат. При нас беше платено предварително и избягвах да мисля колко струва, така че просто погледнахме във всички посоки и започнахме прехода си.

Пътечката е широка, лека и идеално маркирана. Всъщност всички пътеки са с еднаква червено-бяла маркировка и на всяка отбивка има табелка с маршрути. Сигурно са стотици (маршрутите). Ние се движихме бавно, привиквайки с новата реалност. Малко се опасявах, че ще е пожълтяла тревата и такива глупости, но си беше съвсем чудесна на цвят през септември. 

Първият звън на камбанки ни хвърли в тотално недоумение. Всяка от хилядите крави има на шията си огромно звънче и огласява цялата планина с него. Получава се странна, но приятна за слушане симфония. Направихме им клипче и много му се радвам, но не знам как да го кача

А и времето не беше така гадно, както очаквахме, имаше видимост. От време на време от едната ни страна се разкриваха части от Бриенц, което е най-синьото синьо езеро и ме хипнотизира неизменно всеки път. Дори повече от снежните шапки от другата страна. Тях все пак ще ги приближим, а езерцето само ще се отдалечава в този ден, така че за всеки случай спирах през крачка, за да го гледам да не вземе да изчезне. С две думи, мотаехме се безобразно първите 2-3 часа. 

Достигнахме до една къщичка с по-добра гледка и решихме, че много сме се уморили и е време за закуска. Първият от безкрайното количество сандвичи, които изядохме на това пътуване. От Исландия си свикнах, че има едни парчета шунка като руло по 1 кг, които като изпечеш и сложиш в пълнозърнест хляб, си много щастлив човек. В Швейцария супер изненадващо за мен, е по-скъпо от Исландия - и хлябът, и сиренето за мазане, и доматите, и шунката. Но ги има и съчетанието ми е любимо за преходи 🙂 

 

Постепенно стигнахме до хижа. Не беше изключително спретната и извънземна, но мястото е красиво и имаше малко сняг и цветенца. Тогава капнаха и няколкото капки дъжд за деня и пътеката стана малко по-интересна. Но за кратко, после пак се върна на равна, широка и ненатоварваща по никакъв начин 🙂

преди 47 минути , Rainy каза:

Това все едно аз съм го писала... Само където аз стигнах до варианта да обмислям преместване там (само липсата на опънат червен килим все още ми пречи...). 

 

Ще се проявя като мазохист и ще изчета цялата ви тема. И ще се опитвам (безуспешно) да не ви завиждам (ужасно много). 

 

Браво на вас! Благодаря за времето да опишете - безценност! 

Свирни, ако го видиш този килим 😍. И ние искаме там да живеем. Тя си е създадена като за нас тази държава - не че имаме заслуга да е така идеална, ама определено я оценяваме изключително високо.

[Гост]

преди 6 минути , Lindt каза:

Удобството да спиш в една и съща къща, но да можеш да запълниш поне месец в района и всичко да е достъпно с редовен обществен транспорт, е нещо непонятно, което тепърва ще осъзнаваме в това пътуване. 

Засега просто се събуждаме свежи и нетърпеливи за първия си ден сред швейцарската природа. Багажът ни е подреден по шкафчета, а храната и водата подсигурени в раницата. Пием по чаша мляко с какао и тръгваме 🥳

Преди да тръгнем, @master_of_germs е написал в темата си, че времето може да е съвъшенно различно в две съседни долини и ние старателно сме сложили за постоянна проверка на прогнозата 6-7 места. Ха, "тръцки" , както казваше моята учителка по български език, облаци и дъжд се очертават навсякъде. 

Така че стартираме пътуването с Шиниге плате, пък каквото стане. Имаме лукса да ни е първи ден и да сме сигурни, че всичко ще ни хареса и ще ни е ново, каквото и тъпо време да ни се падне. Така че взимаме обзорния преход. 

 

Хващаме старото туристическо влакче, което е разделено на няколко купета, оформени като сепарета за 8 човека. Напълват се почти всичките, само при нас не сяда никой друг. Хората щракат непрекъснато, но ние определяме фотографските си възможности за твърде ниски, за да направим приличен кадър в движение и просто зяпаме. В интерес на истината, ако човек не прави преходи, а само обикаля с транспорт нагоре-надолу върховете и атракциите, не трябва да следва нашата програма. Ние бяхме в относително тъпа светлина на всяка стратегическа позиция. Трябваше да тръгваме рано, а половината неща са в сянка по това време. Слънцето трябва доста да се вдигне, за да имаш равномерно огряни върхове и долини, без 50 % тъмни сенки в кадъра. На нас ни е все тая, защото си имаме цял ден да гледаме как ща се придвижва светлината в различните участъци от картичката и да ги приближаваме/ загърбваме, но хората с други планове да планират внимателно. 

 

Та в този ред на мисли, хората плащат ужасни суми, ако са с друг вид пас или програма, за да стигнат на това място с това влакче. После май хапват и се връщат. При нас беше платено предварително и избягвах да мисля колко струва, така че просто погледнахме във всички посоки и започнахме прехода си.

Пътечката е широка, лека и идеално маркирана. Всъщност всички пътеки са с еднаква червено-бяла маркировка и на всяка отбивка има табелка с маршрути. Сигурно са стотици (маршрутите). Ние се движихме бавно, привиквайки с новата реалност. Малко се опасявах, че ще е пожълтяла тревата и такива глупости, но си беше съвсем чудесна на цвят през септември. 

Първият звън на камбанки ни хвърли в тотално недоумение. Всяка от хилядите крави има на шията си огромно звънче и огласява цялата планина с него. Получава се странна, но приятна за слушане симфония. Направихме им клипче и много му се радвам, но не знам как да го кача

А и времето не беше така гадно, както очаквахме, имаше видимост. От време на време от едната ни страна се разкриваха части от Бриенц, което е най-синьото синьо езеро и ме хипнотизира неизменно всеки път. Дори повече от снежните шапки от другата страна. Тях все пак ще ги приближим, а езерцето само ще се отдалечава в този ден, така че за всеки случай спирах през крачка, за да го гледам да не вземе да изчезне. С две думи, мотаехме се безобразно първите 2-3 часа. 

Достигнахме до една къщичка с по-добра гледка и решихме, че много сме се уморили и е време за закуска. Първият от безкрайното количество сандвичи, които изядохме на това пътуване. От Исландия си свикнах, че има едни парчета шунка като руло по 1 кг, които като изпечеш и сложиш в пълнозърнест хляб, си много щастлив човек. В Швейцария супер изненадващо за мен, е по-скъпо от Исландия - и хлябът, и сиренето за мазане, и доматите, и шунката. Но ги има и съчетанието ми е любимо за преходи 🙂 

 

Постепенно стигнахме до хижа. Не беше изключително спретната и извънземна, но мястото е красиво и имаше малко сняг и цветенца. Тогава капнаха и няколкото капки дъжд за деня и пътеката стана малко по-интересна. Но за кратко, после пак се върна на равна, широка и ненатоварваща по никакъв начин 🙂

Свирни, ако го видиш този килим 😍. И ние искаме там да живеем. Тя си е създадена като за нас тази държава - не че имаме заслуга да е така идеална, ама определено я оценяваме изключително високо.

Отново се преписахме 🙂 Обещавам! А сега се изнизвам по терлички да не правя повече шум (извини ме за което) в тази прелестна тема... 

[Mary]

преди 1 час, Lindt каза:

Направихме им клипче и много му се радвам, но не знам как да го кача

Първо го качваш в YouTube и после даваш линка тук.

 

Линдт, благодаря за разказа. Макар и да беше друг тип нашето пътуване, то и досега е едно от най-красивите ми.

[Брани]

На мен ми се струва много опасна дестинация! Ето например на онази снимка, на която някакъв се подава от един мост с усмивка, която не ми се струва много доброжелателна!

[Lindt]

 

Преживяхме петте капки дъжд около хижата, присмяхме се на ентусиазма им с шезлонги на слънце и продължихме пътя си. Да ви кажа тогава още не бяхме учудени от липсата на хора по пътеката, отдавахме го на лошото време. Но в следващите дни изкристализира тезата, че когато имаш 500 пътеки и удобството на безброй лифтове, влакчета и всичко е така лесно достъпно, туристите се разпиляват. Май бяхме мислили за това и в Мадейра - има много хора на някои пътеки, струва ти се претъпкано, но не може да се сравни с главни артерии тук като Вихрен, Мальовица и Мусала. 

Та по маршрута Шиниге плате - Фирст има струпване на хора в 2 точки и през останалото време си сам. Самата пътека я определяме като лека, но това са нашите разбирания за натоварване. Иначе е 16,7 км и равномерно разпределена денивелация + 873 м - 683 м.

Тази пътека предлага удобството да разгледаш целите по пътя си от всевъзможни ъгли и си имах странично разположено любимо връхче за 1-2 часа, което да си щракам и да му се радвам. С мъгла, без мъгла, само огрян не го видях този приятел 😉

 

Основната денивелация бяха последните метри до Фалхорн, който заради прогнозите мислехме да подсечем, но се оказапо-добре от очакваното и имахме гледки в различни посоки 🙂 До върха имаше хотел ( не хижа ) и някак си бяха докарали багерчета, които да благоустрояват района. С доста спретнати и любезни работници, макар че не задълбах особено в конкретната им дейност. А на вратата на тоалетната научихме какво всъщност правят хеликоптерите в района 🙂 Край на догадките за спасителни мисии, просто разнасяха провизии и отпадъчни материали. На Жижо много му допада как всичко се обяснява с хумор и карикатури. От хранене на патици до цени на определени услуги 

 

На върха в задния двор на хотела имаше поставени пейки, за да се наслаждаваш на гледката. В Швейцария можеш да се ориентираш по пейките къде е подходящо да спреш за почивка. На мен обаче ми бяха обещали езеро в следващия участък и не се застояхме дълго. Въобще когато половинката ти я мързи да прочете къде отива и да знае плана за деня, е хубаво да я познаваш и да знаеш с какво да я прилъжеш да се придвижи в желаната от теб посока. В случая на Жижо му е лесно - казва кодова дума "вода" и аз се активизирам. Преход без водоем е мъка с мен, не мога да проявя ентусиазъм дори после да казвам честно, че е било красиво. 

Този Фалхорн сам по себе си явно не ми е интересен, защото не съм отделила нито една снимка. Чувствайте се поласкани, че пак ще ровя из 3000 снимки, за да намеря някаква визуализация на мястото. Но помня, че имаше много цветя и се зарадвах, че сме го покорили.

Следва пътя до езерото. То е доста популярна и кратка разходка от Фирст и пътят се оживява, но не е дразнещо. По-интересно е, че пробиват слънчеви лъчи и Жижо се размечтава да снима отражения във водата. Така че много се радвам на кученцето по пътя, което намалява целеустремеността му, защото аз не обичам да бързам. 

 

Докато почетния носител на фотоапарата се тутка, напълно запленен от зелените отражения във водата и изключителната красота наоколо, слънцето успява да се скрие. А Жижо подготвя пикника ни 🙂 

 

 

[Lindt]

След обилния обяд с любимите ми сандвичи и шоколадовите бисквитки с кайсия, които толкова приличаха на любимите шоколадови бисквитки с портокал от Норвегия, че се просълзих от носталгия ( а Жижо изяде 1,5 кг за това пътуване) тръгнахме към лифта, внимателно оглеждайки се за мармоти. Тук почва мармотската пътека, но предвид хората с кучета и точно на сборния пункт на хора, едва ли можеш да видиш гадинката. Е, видяхме един, но твърде далеч за снимки. Което значи, че и ние нищо не разбрахме за мармотите, освен че са живи и мърдат. 

Една млада дама упорито се опитваше да извика любимеца си, за да не качва пак баира да го прибира, но той беше типичен ловец и усилено разравяше мармотска дупка, без да забелява молбите да се върне 🙂  На мен ми забраниха да ходя да спасявам мармота, защото не знаем кучето дали е дружелюбно, но за наша радост не улови нищо 🙂

 

Ето ги и приятелите му, които чакаха за фотосесия

 

Тук вече се виждаха и великолепните снежковци и ние бяхме принудени да спираме на всеки метър, за да ги съзерцаваме. При това кравите бяха достатъчно близо, за да слушаме изпълненията им, а когато си намерихме и пейка с гледка, просто не можехме да се насилим да тръгнем с лифта и надолу. 

Самата метална платформа явно събужда противоречиви чувства. Но е доста фотогенична и разпознаваема. Скоро се появи като предложение като си стартирахме windows и определено знаехме откъде е снимката. Освен изградената платформа има zipline, писти за колички и колела и въобще доста са се погрижили да бъдат осигурени емоции на туристите. 

А над лифта има чуден ресторант. Тоест гледката е изумителна. По време на посещението ни смесицата от китайски туристи и костюмирани, щастливи европейци ни изненада. После видяхме, че има сватба и оркестър и за да минем, прегазихме младоженците. Много симпатична двойка между другото, а и наистина великолепен избор на място за празника им. Не ги снимахме, не ми се стори подходящо. 

 

По пътя надолу се насладих на първата си среща с Гринделвалд, доста разпиляно планинско градче, но си остана любимото ми като разположение и гледка до края на пътуването 🙂 

 

 

[jungfraujoch]

@Lindt,супер готино пътешествие!Швейцария е една от най-любимите ми държави. Очарована  съм от практичността на швейцарците,чистотата навсякъде,приказно красивите езера и всичко останало.

Очаквам с нетърпение клипчето с кравичките и продължението на перфектния ти разказ и снимков материал!

На jungfraujoch бяхте ли?

🇨🇭

[Брани]

Трябва да добавим емотикон "ибаси" или "ибаси якото!"

 

🙂

[Lindt]

Преди 1 час, jungfraujoch каза:

@Lindt,супер готино пътешествие!Швейцария е една от най-любимите ми държави. Очарована  съм от практичността на швейцарците,чистотата навсякъде,приказно красивите езера и всичко останало.

Очаквам с нетърпение клипчето с кравичките и продължението на перфектния ти разказ и снимков материал!

На jungfraujoch бяхте ли?

🇨🇭

Да, отидохме, по време на пътуването го решихме 🙂 Но чак в сряда, а с много усилия ви разказах за неделята 🙂 Ще чакате да се попека в Кипър и тогава. 

[Lindt]

Един дъждовен понеделник 

 

По принцип нас доста ни вали. Не на море, но при планинските пътувания. Забавно ми е да твърдя, че точно ние разваляме времето, но всъщност това не е така. Просто ако избираш дестинация като гледаш снимки на зелена трева в разгара и дори края на лятото, то обичайно в района си вали редовно. Ако при избирането на следващо пътуване, се озърташ за езера, потоци, реки и въобще каквато и да е вода, то мястото едва ли е от най-сухите. 

Септември се води доста сух месец, с приятни температури, предразполагащи към преходи. Защото да си призная, както и да мрънкам за слънчице, в слънчев ден ми изгаря дори темето, а и не ми е много приятно да пръхтя и да се потя на всеки лек наклон. Та средните температури може преди години са си били преобладаващите за периода. Тоест средната месечна температура 15 градуса би те навело на мисълта, че е 15 градуса около 20 дни в месеца и останалите 33% са 20 или 10 градуса. На практика обаче в последните години по-скоро значи, че ще има 35 градуса няколко дни, после ще завали сняг, като в средата ще се паднат няколко дни с дъжд и ураганен вятър. И каквото и да пише за бързи, кратки превалявания почти ежедневно, по-скоро ще се изсипва с кофите цял ден. С малко мъгла за разкош. 

Обаче на нас този понеделник ни беше 3-ти ден и бяхме оптимисти - защото в педходния имахме ясно време с 5 капки дъждец, а следващите дни щяха да са брутално топли и слънчеви. Та колко пък да е гадно?

 

За дъждовни дни и неограничен пас за района, се препоръчва да започнеш лежерно с круиз по Тюн или Бриенц. Красиви езера, няколко малки градчета, пък после ще дойде слънцето 🙂 На практика докато стигнем до Тюн, вече се беше изсипал толкова дъжд, че всичко изглеждаше сиво и доста неприветливо. Така пропуснахме разходката и директно се наместихме на ферибота. За наш ужас, в 9 часа си бяхме съвсем сами. Не сме зажаднели за тълпа туристи, но какво разхищение е това цял кораб и персонал да се влачи за двама отегчени туристи от Източна Европа? Даже не седнахме да закусим или да пием кафе, а си отидохме в частта за свободен пикник. От време на време се изкушавахме да се измъкнем на палубата, но нямаше толкова добра видимост към бреговете, а и подухваше. Но не като из фиордите в Норвегия, там дори инстаграм моделите се затрудняваха да си направят снимка в приповдигнато настроение, докато леденият вятър им отнася главата 😉

Ние не бяхме готови за пикник, а не ни почерпиха с отишлата зян закуска за туристи и си слязохме от корабчето на Beatenbucht , за да проверим дали на по-високо вече ще се е изваляло. Това е доста излишно, защото има инсталирани панорамни камери на всяка по-ключова позиция и може да провериш какво ще видиш горе, преди да се качиш. Понякога  обаче пристигаш точно след мъглата, а може пък при късметлиите да се случи и обратното 🙂 

Ние се покефихме на цяло фуникулярче за нас, защото други желаещи нямаше. А после и на лифт само за нас. На върха доста се затруднихме да изберем на какво да се кефим, но пък беше много смешно да си представяме гледката, след като явно няма изгледи да я видим лично. Помръзнахме горе в очакване на пролука в небето и дълбок размисъл дали да не походим в дъжда до долната станция, защото може пък да срещнем някое добро животинче. Те швейцарците са доста подли и слагат снимки на местната флора и фауна, така че специално ние се чувстваме привлечени да си опитаме късмета с бял хермелин или нещо такова. 

Разумът или неспособността ми да се аклиматизирам в мъглата надделяха и се спуснахме надолу. С обещание да намерим време в по-хубавите предстоящи дни да се върнем там. Даже сутрин дискретно да следваме водач, показващ животинки на платилите си за това туристи 🙂 . Доста места до края се присъединиха към този списък, но явно ще бъде друго пътуване.

Прогнозата не си остана статична и постепенно се променяше, но не в наша полза. Сутрешният дъжд премина в следобеден и целодневен, така че се наложи да пренебрегна ината си и да мина да се преоблека на път за Лаутербрунен. Все пак колкото и да е яко на високо, долу в долината има по-голям шанс да видиш нещо в мъглив ден. 

В Интерлакен минахме през по-голям супермаркет, за да си попълним провизиите и да се сдобием с нови впечатления за покупателните навици на местното население. Например аз никога няма да дам 5 франка за този десерт : 

 

След като достигането до Нидерхорн ни беше впечатлило с изградения транспорт, нямахме нищо против да прежалим малко допълнителни пари и да видим група водопади във вътрешността на планината - Trümmelbach. Всъщност след Исландия и Норвегия смело мога да определя Швейцария като почти лишена от водопади. При толкова глетчери, сняг, скали и вода, беше странно да няма водопади. Може би са повече през пролетта, но не са навсякъде, озвучаващи и красящи всяка по-отвесна скала и камъче. 

Та представям си как през 19 век някой богат човек се е почесвал замислено по брадата и се е чудил къде се крие тази вода, която би следвало да се стича след топенето на ледовете. И с помощта на група инженери и геолози е достигнал до заключението, че вътре в планината има пещери с водопади и само трябва да пробият дупки на правилните места, да изградят пътечки и асансьор и всички туристи ще умрат от възторг. Жижо счита пълната ми и доста заплетена история за почесващия се богаташ за скучна, така че ще ви я спестя, но да знаете, че беше дълга 😉 

Така де, от топящите се ледове на Юнгфрау, Айгер и Мьонх се образуват множество изключително мощни водопади и благодарение на изобретателността на швейцарците, за около час можеш да обиколиш, видиш, чуеш 10 от тях. И после да си тръгнеш супер впечатлен и малко мокър, защото не си толкова съобразителен и не си седял на разстояние от тоновете вода. Тук може да прочетете подробности как да стигнете до тях, кога могат да се посетят и колко струва билета, а и какво да очаквате. Ние бяхме тотално объркани от мащаба и разнообразността на проектите в тази страна и бърборехме в свръхентусиазъм още доста време за видяното. Не може да се предаде със снимки, но ако се чудите дали ви се дават 11 франка, дайте ги. 

Тук не ни се чакаше на опашка за снимка, но една двойка ни убеди, че сме дошли сега и може да не се върнем. И сега да се откажем заради няколко китаеца.. на почивка сме, не бързаме. Прави бяха хората, нищо че изглеждаме ужасно 🙂

[Lindt]

След посещението на мега яките водопади хванахме автобус до Schilthornbahn, с намерението да си опитаме късмета пак на високо 🙂 Този път камерите и аз взехме надмощие и си останахме в долината. Свежа, зелена трева, контрастираща със скалите, навсякъде къщички с цветя, пътечка покрай реката и съвсем леки дъждовни пръски, а ние да ходим в мъглата? Абсурд, нямаше как да ме убедят в смисъла на подобно занимание, пък и май опитите не бяха особено сериозни след като открихме пътека до Лаутербрунен. 

Срещу станцията има обособен кът за пикник и барбекю, а и малко по-едър водопад. Даже можехме да го доближим с 10-15 минути ходене, но докато си изядем сандвичите, забравихме за това си намерение 😉 Много е трудно да се съсредоточиш на красиво място. Прелитат през главата ти множество мисли и потенциални обекти на интерес, а ако настоящото местоположение ти харесва достатъчно, просто си седиш и не гониш следващото нещо. 

За барбекюто именно бяха оставили дървета, които да ползваш свободно, но не да си носиш вкъщи. Това много ни впечатли, защото сме твърде мързеливи, за да си представим как ще обикаляме по поляните с цел да откраднем дървета и после да ги носим на гръб до вкъщи. Но после дойдоха група хора, които изглеждаха с точно такива намерения, защото обикаляха, пипаха, четяха табелката и ни гледаха някак с желание да се разкараме. Или просто съм тесногръд расист и хората са искали да си правят барбекю, но не са знаели дали няма да ни пречат.

Тръгнахме по пътеката, но почти веднага срещнахме служител, събиращ боклучета и клончета, за да може всяка полянка и пътечка да е в идеален вид. Не успяхме да разберем дали не заглаждаше пътя със странната мотозирана количка, но няма да се изненадам. Аз тайно се зарадвах, че ще ги хване тези крадци на дървета. 

Този маршрут беше доста подобен на пътя ни от Мирдал до Флом миналия септември, но с по-малък наклон и доста по-кратък. По-лесно е да се насладиш на отвесни скали с водопади в дъжд и облаци, ако не ги гледаш 20 км, а само 5. При това срещахме нови за нас неща и ни беше много интересно. Предполагам заради кравите си имат огради около зеленчуковите градинки пред къщата, но не и около самия дом. И макар да имаше по-малко водопади от Норвегия, пак пред всеки си има и къщичка. Даже едни тарикати си имаха 2 водопада. Но най-много завиждахме на тези с горичката със сърни. Ставаш сутринта, излизаш на терасата да пиеш кафе и гледаш диви животни. 

 

А да, ето така се продава местна продукция - с вендинг машина пред къщата 🙂 Много яко! Предлагаха мляко, сирена, яйца, техни сиропи, сладка и някакви безалкохолни, ако си много закъсал за кока кола. 

 

Гробището също ми се стори много приятно и с хубаво местоположение. Толкова приятно място съм виждала само в Ница. А и с толкова много цветя 🙂

 

 

А Жижо си намери котенце 🙂 В Швейцария има много и са толкова свободолюбиви, че ги срещаш във всяка поляна, освен на улицата. И са много мекички и пухкави, нямат нищо общо с тези скакалци в Гърция например. Имат парапетчета около къщата и се спускат по тях като им се излиза. После се помотават из двора и като им доскучае, хващат гората. Или идват на гости на съседите. Въобще добре си живеят животинките, нашият Бен дано се приспособи като отидем да живеем там 🙂 

 

Толкова за този ден, после се отдадохме на заслужена почивка с  чаша метакса на верандата, а след това вечеря с прясна паста с билки от градината. 

 

 

[Lindt]

Нашето швейцарско конче Hardergrat ridge

 

Поради прогнозите за лошо време през нашите едва 10 дни в Швейцария, трябваше много внимателно да използваме дните със слънце и видимост. Голям късмет, че бяхме именно там и може да се планира от ден за ден без никакво значение как ще подредиш плановете си. Времето за път си е еднакво през целия ни престой. Първо си мислехме да редуваме по-сериозни преходи с дни с повече лифтчета и почивки, за да не се преуморим. Но после се оказа, че всичко е толкова удобно, че няма смисъл да се мъчиш с излишна денивелация, можеш да ползваш всичко изградено и просто да се радваш на живота. 

Вечерта бяхме изпаднали в дълбок размисъл дали като сме дали по 390 франка, за да се движим свободно из района, трябва да платим и за Юнгфрау още по 100 или можем да пропуснем топ атракцията и да си се наслаждаваме на всичко друго в областта. Почти бяхме склонни да си спестим тази сума и да ползваме тези пари и време за друго. Обаче... първо заради half fare card ни беше 64 франка. Второ се сетихме за Моунт Кинабалу - искат в Азия, за една неотопляема хижа без вода и 4000 метра връх по 400 евро на човек. А и на Ломбок 500$ за Ринджани. И за изгорялата гора в Килимантан с нощувка в колиба пак такава сума. А в Швейцария, където за 11 франка видяхме водопади в скалата, с пътека, тунели, платформи и тн, какво ще видим за 64 франка? В един момент сравнявайки за какво сме плащали последните години, почна да ни се вижда направо далавера влакчето до 3500 метра надморска височина.  

Та да се върнем на планирането - имахме 2 слънчеви дни и ако единият е за Айгер и Юнгфрау, то за Кончето ни остава само вторник. 

 

Затова развълнувано се отправяме към парния локомотив от Бриенц до Ротхорн. Влакчето е на скромните 127 години и макар да е подобрявано много пъти и вредните емисии да са сведени до минимум, то пак е дразнещо за част от хората. Все пак работи на въглища, при това 250 кг за качване и слизане. Обаче още на спирката му, при вежливия персонал, със снимки през годините и общи кадри с всички служители, се чувстваш щастлив, че е останало там и е в движение. Най-малкото, за да осъзнаеш, че преди 120 години битието, стремежите и целите на народите в Европа и по света са били дори по-различно от сега, в настоящето.  

Возенето не е много комфортно. На мен ми е студено и твърдо, а и ми духа. Но преди 130 години сигурно е било по-готино от всички други варианти. Изгарям от нетърпение да стигнем, което силно пречи да се насладя на пътя. Ама е толкова бавно, че искам да сляза и да подскачам покрай влакчето. Осъзнавам, че няма да стигна по-бързо пеша и силите ще ми трябват за после, обаче хич не обичам да ми е студено и да имам ограничение на зрителното поле. 

Та най-накрая се добираме до ресторанта горе. Повечето хора така обикалят района - влакче, лифт, ресторант, обратно. Не е за нас това, най-малкото хич пък не ме радва толкова движението не на моите си крака. За цялото пътуване сме минали през стотина великолепни места, видени единствено през прозореца и сме направили около 5 снимки, които не харесваме всъщност. А аз може да не съм много наясно какво точно ще минем и гледаме днес, обаче от един кадър съм си заплюла точно този преход и повече не съм и надниквала в проучванията на Жижо. Пътуване-изненада! 

Правим 40 снимки от Ротхорн, обаче сенките не ме кефят и кадрите въобще не ме правят толкова щастлива, колкото гледката.

Много ни харесва и как се зареждат с провизии в ресторанта : 

 И ние тръгваме 🙂 По една приятна пътечка. От едната ни страна е Бриенц и върхове със снежни шапки. От другата се простира долина, с други планини, което не можем да оценим подобаващо. Те са зелени, с бели камъни, интересни извивки, игриви мъгли и облаци. На друго място биха те докарали до екстаз, но спрямо най-синьото синьо и масивите на Айгер, Юнгфрау и Мьонх просто издъхват. 

 

След известна лежерна разходка по равното, изведнъж пътеката ни изхвърля от картичката. Ама без предупреждение очаква да загърбим всичко и да се спуснем 200 метра от погрешната страна. По едно стръмно стълбище, без грам гледка към моето езеро. Направо ми разбива сърцето и всяка надолу крачка е борба с желанията ми. 

 

 

 

 

 

[Брани]

Съдейки от последните две снимки, Живко е един Гандалф на нашето време! Гандалф дъ Блу!

[master_of_germs]

преди 24 минути , Брани каза:

Съдейки от последните две снимки, Живко е един Гандалф на нашето време! Гандалф дъ Блу!

А може би не точно Гандалф, а най-накрая се откри един от двамата "Сини вълшебници", изгубени още от древни времена. Някога са били петима вълшебници, после останали само Гандалф, Саруман и Радагаст... Може би нашите хобити разбулиха частично още една от големите мистерии на Средната Земя 🙂 ...

В следващ пост очаквам да видим и някоя от ентругите. 😉 И поне един от балрозите, за да разберем категорично имат ли или нямат крила 😉 В крайна сметка точно Швейцарските Алпи са послужили на Толкин като вдъхновение за описанието на най-известните върхове на Мъгливите планини, независимо, че напоследък новозеландците се тупат в гърдите за всичко 😄 

 

Ама ти не ги разбираш тия работи; твоята галактика е  фар, фар ъуей 😉 

 

 

[Gentleman Basta]

преди 27 минути , master_of_germs каза:

И поне един от балрозите, за да разберем категорично имат ли или нямат крила

 

 

Нямат. Пак заповядай!

[Lindt]

Утешителната награда бяха овцете 😉 Те не са много красиви, обаче си имат камбанки и при това положение кравите не ти липсват болезнено. Недостатъкът е видът на пътеката. Ние имахме една грешка в стратегията и я осъзнахме чак след повторното изкачване на билото - дъждът предния ден беше направил участъка кален. Нямам против да се изцапам, но грайферите на обувките ни бяха пълни с кал и останки от овцете, в резултат на което нямахме никакво сцепление. При всяко случайно стъпване на камък и скала, просто поднасяхме. И хич не преувеличавам, аз се движех втора и виждайки къде се хлъзва Жижо, самоуверено преценявах, че трябва само да внимавам там и ще мина без олюляване. Точно до момента, в който не се хлъзвах на същото място, за което съм предупредена да внимавам и в пълна бойна готовност, съсредоточено стъпвам. Просто не е разумно да се ходи с кални обувки по скала. 

Така де, сбогувахме се с овцете и се озовахме на поляна в средата между двете долини. Едната пътечка надолу, а другата смахнато продължава след оградата на пасището към нищото. Ама пълно нищо ви казвам, един ръб и 45 градуса наклон от двете страни. Аз си живея с идеята, че като доста хора ме е страх от пропасти и седене на ръба. Завива ми се свят и си мисля, че залитам и се пльосвам в не особено красива локва телесни останки. После се паникьосвам и лекичко приклякам, за да се съсредоточа над някаква по-симпатична картина. Не за друго, ами ме е страх от кръв и хич не се харесвам във формата, която си прожектирам в съзнанието. 

Оказва се обаче, че май не ме е страх точно от високо. По-скоро от мостове и човешки съоръжения. Защото на тази пътека не ми е толкова лошо, колкото на металната мрежа предния ден при Фирст. Там ми трепереха краката и опитите на Жижо да ме снима или щастлива, или с подобаващо ужасена физиономия, се увенчаха с краен неуспех. Просто си седях замръзнало и се убеждавах колко надеждни инженери работят в страната. А пък на един люлеещ се бамбуков мост във Филипините въобще не ми се говори как го преминах. На няколко метра от реката, мога да плувам, няма крокодили, но аз не мога и не мога да стъпя и това си е. 

А, да, та този преход! Взе ни всичките сили. И емоционално, и умствено. Аз не съм особено предпазлив и мислещ човек. Аз съм в добра форма, с чудесен баланс и го знам, така че просто си ходя. Изобщо не ми се налага да внимавам. А сега си седя на проклетия ръб и си мисля, че трябва да се държа като неуверен човек и да бъда боязлива.  Така че ние си вървим, от двете страни ни гледа смъртта, обувките ни се пързалят и аз внимавам. Но е побъркващо красиво и всичките ми сетива са събудени, така че не мога да се врътна и да се откажа. Минаваме 1 км. Успокоявам се леко, че не умираме и започвам да правя малко по-широки крачки. 

Всъщност ако се чудите защо има толкова снимки на Жижо от този преход, аз просто много исках да документирам какво минаваме. Но не се получаваше. Просто на снимка не е страшно. В някакъв момент почна да ме човърка, че аз съм човекът с по-добър баланс и движения и трябва аз да водя. Жижо е по-предпазлив и по природа разумен, но определено не е твърде грациозна планинска фея. И точно обмислях да мина отпред, когато се пльоснах по задник. Ама много умно се приземих на пътеката. Не знам кой живот ми беше този, но го изхабих. И се отказах да водя. По-скоро упорито настоях да си поседим на камъчето и да ядем сандвичи. Докато се нахраня и се хипнотизирам от езерото, вече бях намалила пулса си на около 120 и бях готова да продължа с опитите да се пребия на най-красивото място на света. 

И значи ходим си ние по това било 1 час и сме минали 1,5 км. Преходът е общо 20. Разглеждаме картата и не, няма изгледи да стане по-безопасно. Такова си е до края. Решаваме, че ще се справим, вече сме свикнали и няма да се учудваме на всяка стъпка. По едно време даже леко подтичвам. Минава още час, едно спускане и едно изкачване. Минали сме към 3 км. Толкова с нашата шеметна скорост. Трябва днес да се доберем до Хардер Кулм. Лифтът работи до след залез, а ние по тъмно така или иначе няма как да ходим. В далечината зърваме едно човече с раница. Движи се доста смешно. Снимам го 10 пъти, щастлива, че си имам нов обект напред. В някакъв момент обаче се навежда и започва да пълзи по ръба. Споглеждаме се в недоумение колко по-лошо е там пред нас. На мен си ми изглежда безопасно и връчвам фотоапарата на Жижо, а аз притичвам по ръба, за да получа снимка, без да бавя темпото ни. Въобще пък не е толкова притеснително:

 

И сега вече край с подскачането. Това е нашият човек: 

Явно е загубил увереност, защото при цялата си предпазливост, ние го настигаме. В полуистерия обяснява, че е много красиво, но absolutеly crazy. Не разбира въпроса на Жижо колко тежка е раницата му, която обвиняваме за треперещите му движения. Продължава да обяснява колко е ненормално и как не е очаквал точно това. Не сме сигурни как да постъпим. Много е бавен, за да го стопанисваме още над 10 км. Не можем да му кажем да вземе първата отбивка, защото не е разумно да минава още от прехода. Обаче е сам. Решаваме мъничко да си поговорим, докато се поуспокои. Той е местен, но от равнините. Казва го някак извинително. Явно сега изпитва почит към планинските си сънародници. До върха не остава много, има въжета, така че решаваме да го задминем и да го наглеждаме от време на време. Идва етапа с металните въжета, за който не съм подозирала.

 

Но там се чувствам по-спокойна, макар и наполовина висяща в пропаста. Ок е за минаване и се справяме бързо. Ядем бисквитки и наблюдаваме движението на облаците.  Жижо анализира следващие етапи от пътя ни: 

След като подочуваме нашия младеж, спокойно продължаваме надолу. Там се натъкваме на 2 кръста от последните години. Пътеката е твърде рискова, а да я направят официална и обезопасена, така че е нормално да виждаме доказателства. 

След успешното спускане пред нас се извисява нов връх за покоряване...  

 

 

[jungfraujoch]

@Lindt,пишеш много увлекателно.Имаш чудесно чувство за хумор.И снимките са много хубави.Браво!!!

Очаквам продължението.

[Фил]

На 1.10.2019 г. в 21:57, Lindt каза:

като отидем да живеем там

Решено ли е вече? 

[Lindt]

преди 14 минути , Фичо каза:

Решено ли е вече? 

Ами не 🙂 На повечето места се утешаваме с периода след пенсия. Но в Швейцария няма да стане така,  освен ако не се спънем в ковчеже злато.  От по-големите 🙂

[Lindt]

Следващите две изкачвания и спускания бяха по-лесни според Жижо, но не и според мен. Защото предпазливото спускане не ми се струваше като почивка. А изкачването пък беше по още по-тясна пътека. Спогледахме се на няколко пъти, всеки зает със своите мисли дали иска да направи целия преход или е по-редно да се отклоним от билото и да се спускаме почти до Бриенц. Аз винаги съм първият пораженец и нямам проблем с това. Понякога просто си чакам Жижо да покори желания връх и да се върне. В този преход обаче бяхме комплект и нямаше никакъв шанс да го оставя да го мине сам. 

 

От друга страна обаче вероятно мога да го следвам до Хардър Кулм, ако е от жизнено важно значение да го мине цялото това чудо. Но ако го питам, ще каже, че не му е важно. Това са си моите мисли, неговите сигурно са били други или пък никакви. Въобще много е трудно да разбереш какво мисли един мъж. Аз откъде да предположа коя чакра ще му се запуши, ако не покори някакво си случайно място?

Добре че се познаваме от доста време и просто трябваше синхронизирано да се питаме на глас при първата отбивка дали не е по-добре като сме така уморени да слезем по нея, за да не слезем по невнимание някъде по-нататък? И след като едновременно се чудим, значи трябва да завием, съдба 🙂 

Разбира се, ние посветихме малко време на анализ какво сме видели до момента, какво ще изпуснем и важно ли е то? Малко е да кажа, че бяхме тотално влюбени в това място. И че всеки поглед в някоя посока кара сърцето ми да подскача. Не че по тая пътека то така или иначе мързелува, но освен адреналин, усещах и абсолютното щастие от това къде сме и какво правим. Има малко такива мигове в живота. Които не искаш да свършват, но ако нямат край, може и да претръпнеш. Сещам се за китовите акули в Ослоб. И за Адамс пийк. И за пътеката с мостчета и въжета в Норвегия. И няколко разходки в снежна Исландия. И като броих джуджета във Вроцлав.  Всъщност сме много щастливи по много пъти месечно от доста години. Обаче понякога повече. Жижо го нарича еуфория, а не абсолютно щастие. Определението му е някак..звучи по-постижимо, а всъщност изобщо не е. 

И щом трябваше да свърши, значи беше по-добре да стане преди да спрем да виждаме по нещо ново и красиво при всеки поглед нанякъде. Ето от тук слизаме 🙂

 

И пътят е къде къде по-безопасен, с кравички, гора и можем спокойно да си се препъваме от умора.

Целта е да се върнем до междинната станция и да си хванем влакчето, за да си спестим около 1000 метра денивелация, пък било то и с още 2-3 часа ходене. А по пътя хапваме боровинки и малини, така че си заслужава 🙂

Във влакчето седим много нагъсто с туристи. Жижо определя стоящото зад мен бебе като абсолютно сладко. Въпреки че то повръща постоянно и то в опасна близост до моята коса. Определено си мечтая за съвременен влак, в който седалките са високи, а не седя на пейка, напълно незащитена от повръщащи създания. 

Преценяваме, че можем да си купим по едно малко шишенце вино и да се качим за залеза на Хардър Кулм. Малко сме уморени, но не виждам причина да не положим минимално усилие и да се покатерим пак на високо. Има доста други посетители, които заемат всяко стратегическо място за наблюдение. Не че има особен залез де. Мястото е малко по-скучно от очакваното, а планините ми се виждат далеч и си обещаваме утре да ги опознаем доста по-отблизо 😉 

 

[antea]

въпреки че съм тотално обратен тип - градски турист, архитектура и човешки творения, не мога да не се възхитя на преживелиците и снимките ви, и много съм доволна, че ги описваш, защото  такава природа най-вероятно ще виждам само през чужди очи, а вашите са ценителски 

[neuromancer]

Малко ми е странен тоя начин на мислене - харесва ми, ама никога няма да го видя. Все едно говорим за Марс или поне Антарктида.

Швейцарските планини са в по-голямата си част като парк и са достъпни и за 80 годишни...

Места като това ръбче на снимките трябва да положиш усилие за да ги намериш