дневник Двудневно велоприключение в Рила

[Tonyco]

Една мечта която витаеше в мен през последните 3 години се сбъдна. Исках да видя залеза в каньона на река Бистрица в Рила. Покрай тази моя мечта обаче успях да видя и всичките седем рилски езера без нито един човек на тях и да ги заснема съответно и то в неделен ден. 

Веднъж годишно през есента правя най-бруталното изкачване в България с велосипеда от с. Пастра до яз. Калин. Обикновенно това се случва октомври месец, като се качвам до Винтчето и се спускам по същия път, тъй като колата ми е в с. Пастра. Миналата година с един познат се качихме до Винтчето и слязохме до х. Иван Вазов, след което се върнахме обратно и се спуснахме по същия път. Пътят към яз. Калин е доста опасен и с брутален наклон от над 15 % почти през цялото време. Качването и слизането с МПС изисква смелост и умения. През 2013 го качвах и спусках с мотора и при 6 градуса горе бях вир вода, плувнал в пот 🙂 С велосипед изкачването е предизивкателство. Спускането също, пусла надолу хич не е по-малък от нагоре. Първата година от 16,5 км с 1800 м денивелация бутах поне 8 км, втората година успях с педалиране да се кача до горе без бутане и средн пулс 153, тази година отново се качих с педалиране до края, но със среден пулс 142, което ме зарадва. Малко се впуснах в подробности 🙂 Така, та за да видя залеза, трябва да преспя на х. Иван Вазов. Проблема е организационен основно. Оказа се, че баща ми е свободен тази събота 14.09 и може да ме закара. Голяма част от колоездачите с които карах вече не искат да си играят с мен 🤣 след като им спретна някое приключение, но този път навих един познат с който сме участвали в различни състезания да дойде с мен. Та плана беше такъв, баща ми ни остав в с. Пастра в събота и от там оправяйте се. Така и стана. Предварително бях звъннал на телефоните на хижа Иван Вазов, за да кажа, че идваме двама и искаме да нощуваме. Събота потеглихме от София в 7 ч. 8:15 ч. потеглихме от с. Пастра нагоре. Принципно го качвам за около 4 ч. до Винтчето, така и стана. От там до хижата са 3 км със спускане по брутални камъняци и носене през още по брутално каманяци, но за около час час и малко се стига до хижата. Пристигнахме доста рано и имахме време да се разговорим с другите хора, които преминаваха или щяха да нощуват там. Имаше и семейства с деца, но най-интересното дете там е това на хижаря. Аз съм го кръстил Маугли, защото това отговаря точно на него. Истинското име на момченцето е Кришна, русо с дълга коса. Живее лятото на хижата, зимата в Индия, доста е подивяло горе, разговора с него е интересен, но същевременно и труден. Като цяло хижата се оправлява от доста странни хора, но е забавно. Има и чужденци в персонала, които не говорят Български език. При пристигането ни се оказа, че само лещата е готова, а си бяхме доста гладни, изкачването хаби доста енергия, барчетата държат около час, след което настъпва истинския глад. Ударихме по една от уникалната им леща с по две филий хляб, слагат някакви допълнителни неща и подправки в нея и е супер вкусна. Запознахме се с много хора, и доста си приказвахме на различни теми. По-късно стана готов и ориза със зеленчуци и отново странни подправки и пак уникално вкусен. Имаше малко драми с настананяването, уж нямали сме резервация но в крайна сметка ни наместиха в една стая с около 20 кревата, като са на два етажа един до друг буквално. За колелата се разбрахме да ги вкараме в едно полуразрушено бунгало, колкото да не са навън на сланата. Очакваше се доставка на храна в мулетата по-късно и да има пържени кюфтенца за вечеря. Наближи време и за залеза. Пренесохме се на 5 мин пеша от хижата до скалата от, която има пряка видимост към каньона на река Бистрица. Слънцето се спусна, но в далечината имаше облаци и то се криеше зад тях, но пак беше красиво. Духаше и си беше студено. Поради естеството на качването, бях максимално лек, в една 6 литрова раничка си бях събрал всички багаж, под 2 кг. съответно бях с термобельо за дебело и шушляка за дъжд отгоре да спира вятъра. Сутинта в събота за късмет като се измерих на кантара бях 72.6 кг, което помогна допълнително. За главата си носех бъфа от състезанието Лъвско сърце на, което участвах предния уикенд. От с. Пастра до х. Иван Вазов дойде 20.8 км с денивелация от 1976 м, за 5:40 ч. сме се качили. След залеза хапнахме порция кюфтенца, побъбрихме си отново с приятните хора и решихме около 21:30 ч. да се проснем в креватите, тъй като следващия ден хич не се очертваше по-лек. Разбира се можете да се досетите, че при 20 човека в стая не си лягат всички едновременно, съответно имаше тропане, лопане разговори блъскане, но някъде около 22:30 ч. съм отнесъл плувката и повече не съм чул нищо. През последните месеци ме гони безсъние и липса на здрав сън, та се будя по никое време, в случая около 5 ч. бях навил часовника за Неделя 6 ч., но тъй като се въртях и неможех да спя изключих алармата да не будя цялата стая, все пак имаше и деца. Тихичко се изнесохме, като дръпнах Ванката за крака, защото спеше на втория етаж 🙂 Хижата е на акумулатори, няма постоянно захранване и беше абсолютна тъмница, няма лампи нищо та си светихме с телефоните. Първоначално излизам от стаята и минавам през първата столова, и нещо се размърда в тъмното, реших, че някой спи на пейките. В следващия момент до мен се озова едно от огромните кучета, с напипване стигнах до втората столова, като внимавах, тъй като преди да си легна предната вечер си треснах главата в една колона и ми излезе цицина, която се чудех дали ще пречи да си сложа каската после 🤣 Има лампи в хижата, но гасят централно тока вечер за да няма забравена някоя лампа и да изтущи акумулаторите. Наложи се да ходя с телефона в тоалетните. Разбудиха се хижарите и пуснаха тока. Направиха ни пържени филий за закуска и и след като ги сгънахме успяхме да излетим от хижата в 7:11 ч., при температура от 2 градуса. Слънцето се опитваше да изгрее из зад хълма, но трудна работа, поне се виждаше. Къде каране, къде бутане, къде носене се добрахме до "раздела". Гледката беше уникална. По една сравнително равна пътека се спуснахме до мястото от, където се виждат 6 от 7-те езера. Беше рано, до раздела стигнахме за 55 мин. Езерата бяха само за нас, поне 30 30 40 мин още. Снимах на воля, и то без нито един човек. Спуснахме се по пътеките повече носейки до бъбрека. От там можеше вече да се кара и нещата се случваха бързо. Спускането към хижа Рилски езера вече беше екстремно, тъй като лифта беше качил тълпите и беше по-разумно да бутаме от колкото да мачкаме хора. След кратка почивка решихме да се спуснем по пътя за джипките, да де ама той е с едни огромни камъни колкото юмрука ми и подвижни. Пулса скочи над 150, колелото ходи на, където си иска и аз трудно успявах да го удържам, просто предната гума се мести рязко с голяма амплитуда заради подвижните камъни и засилиш ли се няма спиране, та покарах така известно време след, което ръцете и тялото бая се измориха и реших, че без протектори не е разумно да си правя експерименти и може да побутам малко. В последствие пътя се пооправи, имаше камъни, но не навсякъде и можеше да се цели минаване между тях, та за 3 ч. точно слязохме до асфалта на долна лифтена станция. От там последва жестоко 13 км-ово спускане до Сепарева баня с невероятна скорост. Тъй като ни бяха изхвърлили на Пастра, трябваш от хижата да се приберем на ход дома 🙂 Спряхме на Ярема да обядваме, тъй като нямаше къде другаде по пътя. И от там вкъщи. 101.7 км с 1345 м денивелация за 8:46 ч. с обяда, това е от хижата през езерата до София 🙂 Следва снимков материал.

[Tonyco]

Качих всички снимки на моя сайт, ако на някой му е интересно. 

 

http://www.tonyco.net/Pictures/Rila_bike_adv_14_09_2019/

 

Оригиналите на трите панорамни снимки са тук:

 

Язовир Карагьол

 

Раздела

 

Рилските езера

[Tonyco]

Сетих се за едно видео, което сглобих от миналогодишното изкачване до яз. Калин и слизане до х. Иван Вазов, като тогава го направихме с връщане по същия път. Вложих много от любовта си към планината в този клип 🙂 дано ви хареса.

 

https://youtu.be/ebNh_dQp83k