[sju] На Великденския остров след Великден

17 октомври, 2019

През изминалата есен звездите благосклонно се подредиха в правилните линии и съвсем неочаквано бяхме на път да стъпим на нов континент, на място, за което дори не се осмелявахме да правим планове. Напоследък работните обороти и на двама ни бяха в някакъв невъобразим пик и беше чист героизъм за две денонощия да преборим динамиката в появата и изчезването на билети по време на Black Friday. От гледна точка на ноември, изглеждаше, че имаме доста месеци напред за подготовка, затова оставихме настрани подробностите, като отново се вглъбихме в работа. Но съдбата понякога решава да разнообрази дните си, поклащайки леко недоволен пръст, когато през февруари сериозно разклати здравето ми. Дотолкова, че бързо смени коловозите, в които бяхме влезли и ни остави за известно време в чудене ще можем ли отново да пътуваме, в частност аз? Първоначалният стрес от промените, които трябваше да претърпя, успя да се размие в следващите месеци, но трябваше да измислим решение на хранителните предизвикателства, с които ще се сблъскам на дълъг път, защото и дума не можеше да става да се откажем от това невероятно пътуване. После "Брекзит" напои световните новини, които пряко ни вълнуваха. Трябваше да летим с Iberia, а те бяха под крилото на BА и съществуваше вероятност да тръгнем в пълен европейски летищен хаос, ако към тогавашна дата Великобритания беше напуснала ЕС.

Април, 2019
Точно след Великден, изпратихме чуждестранните си гости и въпреки трудните предходни месеци, потеглихме към презокеанските земи на Рапа Нуй. София- Барселона- Сантяго- Ханга Роа. Шантави 36 часа с пренасяне на бебешка храна без наличие на бебе, липса на работещи магазини за храна на 1 май и "неволно" крадене на филийки хляб за дългите ни полети от 12+5 часа. В Сантяго чинно декларирах пакетче с бисквити на лентата за проверка на багажа заради забраната за внасяне на храни от Европа, но това само помогна да изпреваря всички останали пътници, подредени пред другите скенери. Млад митничар откоментира чисто новия ми паспорт, а после с усмивка подпечата първата му страница. Инструктира ни да пазим бележка с печат, с която регистрира влизането ни в страната и след още няколко крачки официално бяхме за първи път в Латинска Америка. В колко часа́ се случи това обаче не бяхме много сигурни. Тъкмо беше влязло в сила лятното часово време и местните часовници още не се бяха настроили на еднакви честоти. Часовникът на мобилния оператор твърдеше едно, стрелките по стените в хотела показваха друго, рецепционистите също бяха изпаднали в безвремие, а борбата с голямата часова разлика съвсем не можеше да помогне на биологичния часовник да се ориентира. Освежителни няколко часа сън определено помогнаха и след трепетен 5 часов полет, ето ни, насред Тихия океан, на един от най-отдалечените населени острови в света.

В 21-ви век, с наличие на цивилизовани удобства и интернет (с който не пропуснахме да се снабдим на летището в Сантяго), 3767 км отстояние от континента са интригуващ експеримент за относителността на понятията изолираност и разстояние. Обграден от всички страни от дълбоки океански маси, това почти невидимо на картата вулканично късче земя, се съхранява от побъркващия градския хаос и се радва на наглед пасторална идилия. Тук сутрин се будиш от кукуригане на петли, а вечер - вървиш под арката на Млечния път. Има всичко необходимо, поднесено е простичко, но не чувстваш нужда да бъде нещо повече и изкуствено излъскано.

Май, 2019
Слънчев, задушен следобед, след дъжд.
Iorana!
Домакинята ни ни закичва с герданчета от свежи цветя на изхода на летището. Самата тя е боднала голяма екзотична китка зад едното си ухо и през времето, в което шофира към къщата, се опитвам да свържа цветната символика със семейния ѝ статус. Гишето на летището, от което се купуват билетите за национален парк Аху Тонгарики видимо беше в сиеста, въпреки единствения полет за деня, около който острова се събужда. Затова тя услужливо ни спира пред другото възможно място за взимането му, междувременно задоволявам любопитството й от къде сме и се надява България да е някъде в близост до Полша. Там има приятелка. Небрежно подмятам за хранителните си затруднения и тая надежда за закуска с банани, с които да компенсирам глада през изминалите няколко дни във въздуха.
Къщата ни е съвсем в края на Ханга Роа, но близостта й до Аху Тахай- един от статуйните комплекси на Рапа Нуй, ни дава предимството всяка вечер и по съвет на травъл гурутата, да наблюдаваме залеза зад каменните скулптури. И не само. Всъщност всички статуи разпръснати из острова заслужават да бъдат видяни в различни позиции на слънцето. Така сме планирали да бъдат оползотворени идните 4 дни. С кола под наем печелим независимост в посоките, по които ще поемем, макар те да са реално само две - един път опасва целия остров, тук -таме има единични разклонения към някой отдалечен каменен артефакт.

10-15 минутна пешеходна разходка ни дели от централната улица, като пътеката е през гробището. Разбираемо размерът му е символичен, а миниатюрни моаи украсяват някои от тленностите. Коне пасат свободно из поддържаните и окосени ливади, граничещи с океана. Огромни бездомни кучета се групират за вечерна сбирка. Местни семейства плажуват на малък каменен залив, допълнен с екзотиката на няколко палми. Съзираме екипажа от самолета ни в двора на малка къща, оказва се семеен ресторант. Приемаме го като атестация за добро меню. Получаваме огромни порции пиле с ориз и риба с картофи, а в краката ни вместо лакоми котки, през масите прехвърчат изгладнели кокошки. Селски живот в пълния си облик.

Заради часовата разлика, представата за залез леко се прелива с усещането за изгрев. Успели сме да задържим очите си отворени, за да не изпуснем звездния спектакъл след скриването на слънцето. Количеството зрители наистина е неочаквано голямо. Броят и продължителността на селфитата също. Аху Тахай е единствената група от статуи, лесно достъпна денонощно заради липсата на ограда и близостта й до града.