дневник Ноември е Септември или в. Руен с велосипед

[Tonyco]

Първия ноемврийски уикенд изглеждаше обещаващ и отдавна замислях качване до в. Руен с велосипед от гр. Кюстендил. Тръгва се от около 500 м надморска височина и се достига до малко над 2200 м, което по прости сметки прави 1700 м набиране на положителна денивелация. Уж времето го даваха да е хубаво, не, че не беше, но е доста динамично през този сезон и може всичко да се очаква от него. Въвлякох в това начинание още 3-ма. 😆 Предупредих всички да се подготвят с добра екипировка, предвиждах около 2 - 3 градуса температура на върха, е оказаха се 1.4 с вятър 80 - 100 км/ч + суграшица 😁 Изкачването решихме да го направим по трака на състезанието, което се провежда ежегодно там както с велосипед, така и с тичане. Минава се през парк Хисарлъка, и после през много красива есенна гора, постлана с жълти листа. В нашия случай листата създаваха радост за окото и проблем за карането. Листата са доста хлъзгави и трябва да се внимава много когато се кара потях, нагоре превърта гумата, надолу няма сцепление и може да ти поднесе, също така не виждаш какво има под листата и някой камък или клон може да те преметне през колелото при спускане. Достигайки х. Осогово, която се намира на 1640 м надморска височина, вече бяхме отметнали около 1000 м от изкачването. Беше 5 градуса с мъгла, но тихо без вятър. Двама от групата, нещо не бяха в кондиция и се наложи да ги чакаме над 30 мин, смръзнахме се сериозно. Бяхме изминали 15 км само нагоре и оставаха още 13 до върха, отново само нагоре. В крайна сметка решихме, че продължаваме само двама от четирима, тъй като нямаше да успеят другите, а и времето напредваше, та трябваше да държим сериозно темпо нагоре за да може да се спуснем по светло. Спускането в тъмница беше неприемливо. В Осоговската планина почвата е песаклива и кал няма, което е доста подходящо за велосипед. Пътя от хижата до върха е изцяло черен, на места с повечко камъни, но е сравнително полегат. Времето беше много динамично, ту тихо, ту с пориви на вятъра. Откриваха се страхотни гледки, в последствие облаците ги скриваха отново. Приближавайки върха обаче нещата загрубяха, вятъра се усили, мъглата се сгъсти и започна да пръска суграшица. Имахме трак на телефона и на един отделен GPS, та нямаше как да се загубим. В крайна сметка издрапахме до върха, където ветровете правеха любов по-меко казано. Подпрях колелото странично на пирамидата, така, че да е по посока на вятъра, както го пуснах веднага тръгна да пада, едвам сварих да го хвана. Ниската температура и жестокия вятър създаваха предпоставка да не се задържаме дълго време на върха, гледки нямаше. На 150 м под върха се намира заслон Руен, много добре оборудван. Влязохме в заслона да се облечем, тъй като вънка беше почти невъзможно. Аз носех в раничката един полар, отделно отдолу бях с термобельо, дълъг клин, тениска и ветровка. Нагоре беше добре, но надолу добавих и полара. Тази екипировка ми беше добре и не чувствах студ с нея. На главата под каската носех дебел бъф. След като започнахме да се спускаме, установихме, че гумите са се напомпали на камък, което създаваше дискомфорт при спускането, тъй като колелото подскача и няма добър контрол преодолявайки камъните. Налягането се беше повишило много поради това, че гумите са помпани на 500 м надморска височина, а ние бяхме на 2200 м. Това е едно интересно наблюдение и чисто физически опит, как влияе атмосферното налягане върху велосипеда. 😉 Реших да не ги спадам, и да карам така, макар и да се създава по-голям риск от загуба на контрол и падане, просто скоростта беше по-ниска. След като се спуснахме в по-ниското вятъра поутихна, но времето беше се влошило в сравнение с качването, минаваше 16 ч. и беше нормално. На хижата отново имаше мъгла, тръгнахме по асфалта надолу. Решихме да пробваме да се спуснем през гората, където е по-тихо времето и скоростта не е толкова голяма, за да не мръзнем. Внимателно се спускахме през листата, за да няма инциденти. На един разклон се зачудихме на къде да хванем, имаше 3 момчета с колела, които явно редовно караха в този район и знаеха трасетата през гората. Упътиха ни по една ендуро пътека, общо взето казаха тръгвате от тук надолу, после първото в дясно, след това ляво и след това пак дясно и сте на пътеката 😁 Стигнахме ние до тази пътека, като имаше маркировка, че е вело-ендуро пътека "Иглика", ние не сме баш ендуристи и уменията в този тип спускане са ни на много ниско ниво, та на места слизахме да бутаме, на други просто сюркаш колелото в улей пълен с листа и се готвиш за падане. Имаше изградени дървени рампи за скокове и какво ли още не. Пътеката е с дължина 2.5 км, след което се излиза на асфалтов път. В края на спускането установих, че от друсането, клоните и камъните през, които преминах ми е паднала веригата от предните венци и се е заплела някъде из педалите, та имаше ремонтни дейности. От там по асфалта и отново през парка се спуснахме до колата, точно беше започнало да се свечерява. Та така спретнахме си едно микро приключенийце, което завърши без инциденти. Разстоянието което изминахме беше 58.8 км и общо набраната положителна денивелация беше 1934 м, добра тренировка се получи. 

 

Всички снимки може да намерите на моя сайт: http://www.tonyco.net/Pictures/Ruen_03_11_2019/, пускам някой извадки тук във форума.