дневник 4 дни в Йордания

[tougherty]

Здравейте, магеланци! По темата Йордания е изписано много, но предвид че тепърва започва сезон 2019-2020, ще понахвърлям няколко неща с цел да ориентирам тези, на които дестинацията им предстои.

Решението за Йордания дойде спонтанно, когато две седмици преди полета установих, че цените на билетите са поносимо ниски и само с два дни отсъствие от работа/училище можем да разгледаме по-основните неща в една екзотична близкоизточна страна – аз, жена ми Мими и по-големият ни син Кико (7г.). Малкият е още на 2 и засега не пътува с нас.

Програмата ни беше следната:

1.    Сряда 06.11.19 – полет и нощувка в Уади Муса

2.    Четвъртък 07.11.19 – Петра и нощувка в Керак

3.    Петък 08.11.19 – Мъртво море и замъка в Керак, нощувка в Уади Рум

4.    Събота 09.11.19 – Тур в Уади Рум и нощувка в Акаба

5.    Неделя 10.11.19 – Шнорхелинг в Акаба и полет наобратно.

Изпълнихме я почти на 100%, но останаха доста неща за разглеждане, най-вече в Северна Йордания, които сигурно ще комбинираме с една бъдеща екскурзия до Израел (направо поклоннически тур ще се получи). Другият вариант е не 4 дни, а цяла седмица в Йордания, като така ще може да се разгледа всичко на спокойствие. Заради малкия ни магеланец-ученик обаче, разполагахме само с 4 дни, които ми се струва че оползотворихме доста добре.

Още от самото начало, екскурзията ни тръгна леко накриво. От голямото бързане да не закъснеем, се оказа че не сме взели левове за таксито до летището, а хвърлените ни пари от балкона останаха на едно дърво. Последва усърдно „друсане на джанката” и ловене на банкноти във въздуха за забавление на таксиджията, който обаче успя да ни закара до терминал 2 за завидно кратко време. Следващата стъпка накриво беше когато на паспортен контрол установихме, че сме забравили голямата раница на лентата за проверка на багажа. Когато се върнах да си я взема, вече я бяха наобиколили, но слава-богу още не бяха извикали дежурния екип сапьори. След това пък се наложи да се слизам от автобусчето до самолета, защото паспортите ни бяха останали в проверяващия бордните карти на гейта. Изобщо, добре че не забравихме детето някъде.

Самолетът кацна в Акаба навреме и Йордания ни посрещна с прекрасно време (топло но не задушно) и огромна опашка за входни визи. Гишетата за визи се падат отдясно след влизане в летището (Jordan Pass и визите се заверяват на едно и също място), работеха двама служители и още десет стояха да ги гледат по неясно какви причини. Отвисяхме си поне половин час на опашката, подпечатахме паспортите и смело се насочихме към изхода. Непосредствено преди него вдясно се намират гишетата на мобилните оператори. По това време работеше само гишето на Umniah, от където се сдобихме с карта с 18 ГБ интернет за 12 JOD. Другата опция беше карта с 30 мин. разговори в Йордания, 15 мин. с Европа и 12 ГБ интернет, но след като уточнихме, че България не влиза в Европа, решихме че разговори не ни трябват. Не знам колко точно нет от картата сме ползвали, но едва ли е повече от 5 ГБ, така че ако някой смята че ще му свърши работа, нека да ми пише, за да му я дам!

През цялото време йорданецът с табелка AVIS стоеше до нас и след като приключихме с картата, направо ни поведе към паркинга с колите под наем. Там ни чакаше нашият Chevrolet Cruze (бяхме букнали през rentalcars.com Киа Пиканто за 220 лв. от сряда до неделя), автоматик, на 92 000 кв., очукан като немска каска. Огледът го оставих на малкия магеланец, а ависаджията драскаше толкова смело по протокола, че само дето не задраска цялата кола с един голям Х. Ние бяхме последните клиенти и ависаджиите не им се занимаваше много-много. Снимаха ми шофьорската книжка и лицевата страна на Революта (без да блокират нищо) една до друга, качиха се на колата и си заминаха.

Летището се намира на около 10 мин. от Акаба и преди да се отправим към Уади Муса, минахме през града да свършим това-онова. Първо обменихме еврата си в JOD в Alawneh exchange. Това обменно бюро е супер – курсът беше отличен, нещо от сорта на 0.775 JOD за EUR купува, 0.788 продава. Освен това имат много гишета, черпят с портокалово сокче, а като видят че влиза бял, направо го избутват най-отпред преди всички, които са си изтеглили номерче от машината. След това взехме няколко бирички за из път от близкия магазин за алкохол (местна бира Petra 8% - 1.75 JOD) и заредихме с бутилирана вода за пиене (6x1.5l за 2.5 JOD). Най-накрая, пихме фрешчета и хапнахме скара в Al-Shami, където правят и най-хубавия хумус. Потеглихме към Уади Муса към 22.00 и пристигнахме малко след полунощ.

Няколко думи за пътищата в Йордания. Дупките са значително по-малко отколкото у нас, но това изобщо не означава, че можете да се движите бързо. На повечето места маркировка липсва, или частично, или по-често изцяло. Легнали полицаи има на най-странни места, включително и на магистралата. Голяма част от местните превозни средства са с неизправни светлини и като комбинирате това с липсата на маркировка и осветление на пътя, движението с висока скорост става рисково. Изключително рискови са и местните шофьори. При ремонт на пътя и свито движение в една лента, ограничението е 40, но всички карат с 80. Винаги обаче ще се намери някоя цистерна да ви изпревари с поне 100, карайки в насрещното. Масово се кара на дълги и трябва да им присветнеш поне 10 пъти, за да включат къси (ако изобщо си направят труда), а изпреварването отдясно на движещи се в лява лента камиони се случва постоянно. В Йордания пешеходците не са с предимство и пропускането им е по изключение, но пък когато шофьор спре, за да пропусне пешеходец, обикновено пуска аварийни. Както шофьорите, така и пешеходците се бутат навсякъде и предприемат абсурдно забранени маневри като например ляв завой на червено от най-дясна лента.   

Конкретно пътят от Акаба до Уади Муса е относително лесен. Само по пустинната магистрала 15 до отбивката за Царския път 35 (King’s Highway), който в началото е тъмен, а като наближите Уади Муса става много добре осветен (но за сметка на това досадно бабунест). В Уади Муса се бях спрял на хотел Peace Way, но докато си правех резервацията, последната стая се зае и в крайна сметка резервирах апартамент в жилищната част през airbnb https://bg.airbnb.com/rooms/39131865?bev_ref=&c=.pi80.pkYm9va2luZy92MV9taWdyYXRpb24vcmVzZXJ2YXRpb25fcmVtaW5kZXJfZ3Vlc3RfdjI%3D&eal_exp=1575431329&eal_sig=950da53ae20f371d105039ac6076ccbd7f5d7960913c0a78d9eade06665c5e75&eal_uid=5958655&euid=7f046cca-78fb-be8f-9dd6-b4b88d9fee1e&photo=&user_id=&_set_bev_on_new_domain=1573642353_MTNlNTcxY2EyNTVj&source_impression_id=p3_1573642352_lsl9dxWSmUuaNghN

Цена: 93 лв.

Плюсове: чисто нов и много чист; добре обзаведен и удобен; безпроблемно паркиране; много симпатични и мили домакини; нескафе, чай и бутилка минерална вода.

Минуси: без кола не е удобен - на около 5 мин. с кола от Petra visitor centre; не е на пешеходно разстояние от улицата с ресторантите; няма включена закуска, но домакините ни приготвиха такава срещу 5 JOD.

Като цяло апартаментът беше супер – просторен, чист и удобен. Аз обаче не спах изобщо добре – докато вземем душ и легнем вече гонеше 1 часа. В 2.45 домакинът ни от Керак ми писа по watsapp да ми даде точен адрес и да ме пита как сме пътували и ме събуди. В 5 часа ходжата се развика още по тъмно и пак ме събуди. Отделно ми беше жега със 100-килограмовия юрган, който ми бяха дали за завивка. В 6 се събудих и повече не можах да мигна. Сутринта закусихме, събрахме багажа и си взехме довиждане с домакините. Хората ни поканиха да пием чай или кафе с тях, но вече гонеше 8 часа (и беше жега!), а ни предстоеше цял ден препускане из Петра. 15 минути по-късно вече бяхме оставили колата на паркинга и аз се редях за билети (50 JOD за възрастен, безплатно за деца до 12 – не ми искаха паспорти, но май за двудневните билети искаха) докато Мими и Кико обикаляха сергийките. Спазарихме по една кърпа-чалма за по 4 JOD и солидно намазани със слънцезащитен спрей се впуснахме да разгледаме едно от новите 7 чудеса на света. Много бързо стана ясно, че движейки се с нашето темпо, нямаме шанс да разгледаме всичко в Петра за ден. Мислех да минем през каньона и съкровищницата, после през фасадната улица и амфитеатъра и от там покрай няколкото гробници (Royal tombs) да се изкачим до viewpoint-a на съкровищницата от високо. После да върнем до долу и да се изкачим до High place of sacrifice и от там да продължим по пътеката до ресторанта. От ресторанта да отидем до манастира и да се върнем обратно през улицата с колоните до началото. Така щяхме да обиколим всичко. Ние обаче спирахме доста, снимахме доста, почивахме, хапвахме, пийвахме (имам чувството че всичко в Петра беше по 2 JOD – чай, кафе, кола, вода, сладоледи) и така съкратихме значителна част от маршрута. В крайна сметка оставихме манастира и high place of sacrifice за друг път, имахме обаче достатъчно време за всичко друго без препускане.

Ноември месец към 16.30 слънцето залязва и към 17.00 часа е вече тъмно. В 17.30 излязохме от Петра, преоблякохме се и нaправо паркирахме колата пред ресторант Zawaya на tourism str. Ние бяхме едни от първите посетители, но 30 минути по-късно първите 2 етажа на ресторанта бяха пълни, а по улицата отпред имаше задръстване от коли и автобуси като на Цариградско в час пик. Цените в ресторанта бяха по-високи отколкото в Al-Shami, а хумусът и фрешовете не толкова добри, но пък хлябът беше печен на място и още топъл, а и имахме възможност да пробваме някои от местните йордански ястия като мансаф. Накрая пийнахме по едно ободряващо ментово чайче и се отправихме към следващата дестинация Керак (или още Ал Карак). Пътят ни отново бе по Царския път 35, през Шобак и би следвало да е доста живописен, но за съжаление ние пак пътувахме по тъмно и не видяхме нищо от йорданските крайпътни пейзажи. След Шобак слязохме от Царския път и се включихме отново в пустинната магистрала 15, където ни застигна лошият късмет. Един камион пред мен явно мина през спраскана и останала на платното гума, повдигна я и буквално я изстреля към мен. Мими твърди, че всичко е станало много бързо и не е имало никакво време за реакция, но аз все си мисля, че може би при други условия бих имал някакъв шанс да я избегна. Бях спал обаче много малко и от цял ден катерене и обикаляне из Петра бях доста уморен, поради което реакциите ми според мен не са били достатъчно бързи. Както и да е, успях само да свия леко вдясно и гумата удари колата в предната лява част. Щети - пукната броня, чукнати капак и калник, изчезнал преден номер. Камионът изобщо не спря, спря друг камион който се движеше зад нас, поприказва ми на арабски и като разбра че съм чужденец и не го разбирам, направо си се качи на камиона и си замина. Търсих номера половин час с фенерче на магистралата и не го намерих. Предполагам че е било интересна гледка, защото като видех засветкали се отдалече коли по магистралата, направо тичах да прескачам мантинелата за всеки случай. Звъннах на шефчето на Авис, каза не се притеснявай за номера, викни полиция да ти напишат протокол. Вече минаваше 22.00 часа и бяхме на поне 50 км от Керак. Направо виждах как убиваме още 2-3 часа заради тоя протокол. Споменах на ависаджията за застраховката ми в worldwideinsure и той размисли за протокола. Ще си дръпнел щетите от мен, а по застраховката щели да ми ги върнат. Казах му че май по-добре да викам полиция, като му спестих, че нищо не може да си дръпне, защото за депозит ми снима (при това само отпред) Революта, а реално пари не бяха блокирани, пък на мен първата ми работа след инцидента беше да си замразя картата. В крайна сметка не звъннах на полицията, а направо продължих към Керак.

Керак е много зле откъм настаняване. Има всичко на всичко два хотела, кой от кой с по-лоши отзиви. По-неприятното е, че и airbnb няма, и ща не ща резервирах през букинг някакви новолистнати апартаменти за 30 JOD - https://www.booking.com/hotel/jo/jarajreh-apartments-47.bg.html?aid=357023;label=gog235jc-1DCAQoggJCDWNpdHlfLTIzNzUyMDlIA1gDaBeIAQGYAQO4AQbIAQ_YAQPoAQH4AQKIAgGoAgO4Aurqr-4FwAIB;sid=5af9681b0ed4530fe9e106eac38c2e70;dest_id=-970178;dest_type=city;dist=0;group_adults=2;group_children=0;hapos=5;hpos=5;no_rooms=1;room1=A%2CA;sb_price_type=total;sr_order=popularity;srepoch=1573647741;srpvid=adeb56fec4be0016;type=total;ucfs=1&#hotelTmpl

На място ни посрещна домакинът, който е доктор-хирург, учил в Харков и говорещ няколко езика. Май-май руският най му се отдаваше. Човекът беше много симпатичен и разговорлив. Собственик е на ресторанта в къщата, където са апартаментите и наскоро ги ремонтирал, за да ги отдава през букинг. Мен ако ме питате, ремонтът бе приключил само до хола, който бе окичен с така обичаните в Йордания LED лампички като коледна елха. В другите помещения беше ударил по една боя и толкова. Поне всички чаршафи, завивки, кърпи и възглавници бяха чисто нови. Мебелите обаче не бяха. Докторът ни почерпи с ядки и сладкиши, разказа ни за себе си и за Йордания, живо се ангажира с инцидента на магистралата. Предложи да ми премести задния номер отпред, за да не ме спира полицията, а след като отказах, ми записа едно аудио съобщение, което да пусна на полицията, ако все пак ме спрат. Каза че имал приятели в тайните служби и ако имам проблеми, да му се обадя. Да ви кажа, друго си е да знаеш че имаш човек в тайните служби. Заспах като къпан и даже ходжата не можа да смути блажената ми почивка с поредното си напъване в 5 сутринта.

След напрежението предишната вечер, сутринта се пооспахме и съответно объркахме програмата за деня. Събрахме багажа, напълнихме де що имаме празни бутилки от вода и потеглихме. По принцип се бях разбрал с доктора да си изнесем нещата, да оставим ключа под изтривалката и ако се върнем от Мъртво море до 14.00 часа, да се изкъпем в апартамента. Подозирах обаче че няма да я докараме доникъде до 14.00 часа и затова си напълнихме бутилки с вода за всеки случай. Нямаше и как да тръгнем без кафе и закуска. Керак определено не е най-угледното място в Йордания, но пък хапнахме чудесно кюнефе (канафа на йордански) в едно доста прилично кафене (3 кюнефета, 2 кафета, бонбонки за Кико – 4 JOD). На излизане от града ни спря и полицията. Първоначално нямаше намерение да ни спира, но като забеляза че нямаме номер, направи кръгом и махна с палката.

-Добър ден, откъде сте?

-България.

-Вие нямате номер.

-Имам заден номер.

Тук си бях приготвил една тирада с обяснения какво се е случило предишната вечер и т.н., но полицаят ме прекъсна още в самото начало:

-        Слушайте, вие сте туристи с кола под наем. Добре дошли сте в Йордания. Аз само ви препоръчвам да си сложите номер и отпред. Можете да тръгвате.

Обмисляйки сериозно препоръката на човека, му пожелах хубав ден и потеглих с колата. Впрочем тук може би е момента да спомена, че чух думата „Welcome” има-няма 200 пъти за 4 дни в Йордания. Не знам дали е превод на дума от арабски или си е точно в смисъла на английската дума, но това е най-честото обръщение към туристите. Йордания няма петрол за разлика от съседните арабски държави, нито е особено богата на други ценни ресурси. Приходите от туризъм са съществено перо в държавния бюджет и смея да твърдя, че йорданците се грижат за туристите си. Хората навсякъде бяха изключително любезни и отзивчиви с нас. Много пъти ни помагаха, насочваха и излизаха извън собствения си комфорт, за да останем доволни. Впечатленията ми, както и тези на другите българи, с които разговаряхме са, че са наистина добри и сърдечни хора, които се стараят туристите в страната им да се чувстват добре и да останат с добри впечатления.     

Заради сутрешното си успиване пропуснахме замъка Керак. Решихме че основната ни цел за деня е да покиснем в Мъртво море и ще посетим замъка ако ни остане време на връщане. Така или иначе от замъка не е останало кой знае какво. Останките от крепостните стени се извисяват над града и изглеждат внушително, но това (заедно с подземията) е кажи речи всичко, което е останало от някогашната твърдина на кръстоносците. Освен това вече разбрахме, че километрите в Йордания не са това, което са на други места по света, а нас ни чакаше дълъг път от Мъртво море до Уади Рум следобед. Пътят от Керак до Мъртво море ни се стори много живописен. Може би заради това, че за първи път пътувахме по светло в Йордания. След 30-40 минутно шофиране (и няколко спирки за снимки) стигнахме до набелязаното от нас място за плажуване на Мъртво море.

Трудно е да се нарече това място плаж – по-скоро е някакъв каманяк със сравнително полегата пътечка до водата в ниското. Мястото е популярно след местните и съответно доста мърляво. Йорданци имаше доста – плажуваха, правеха си барбекю, мажеха се със сивата кал от близките топли извори, пееха песни. На нас Мъртво море учудващо много ни хареса. Във водата се влиза с джапанки, защото камъните са неприятни, а и по много от тях има наслоявания от сол, които могат да ви порежат. Плуването в толкова солена вода е доста комично и Кико нарече този стил джапокрол. За сметка на това полежахме доста върху водата. Омазахме се и с лечебна кал до ушите, а Мими твърди че чувствала кожата си много мека и приятна на допир след измиването на калта. Събрахме си и големи кристалчета сол от дъното за спомен. Температурата навън бе над 35 градуса, но във водата беше приятно разхлаждащо. В крайна сметка прекарахме доста време на „плажа” и стана ясно, че няма шанс да се върнем до Керак до 14.00 часа. Като направихме една сметка на времето се оказа, че няма как да се върнем дори и до 15.00, затова замъкът отпадна окончателно и решихме направо да тръгнем към Уади Рум. Изкъпахме с водата, която си донесохме в бутилките и с пуснато до дупка арабско и набичен климатик се отправихме към червената пустина по магистрала 65 покрай границата с Израел. Отбихме се само в едно крайпътно заведение  да вземем по една шаварма и айрян за изпът (общо 8 JOD). Собственикът беше много забавен. Заговорихме се за деца. Той каза че имал 4, а Мими коментира че жена му е направо герой. Аааами герой, никакъв герой не била, то всички жени там раждали по 8 пъти. Е нали 4 деца имаш? Е 4 момчета, то другите 4 били момичета.    

Магистрала 65 се оказа много приятна. Права, равна и с доста по-малко легнали полицаи от пустинната 15. Чат-пат изпреварвахме по някой камион с камъни или фосфатни торове, но движение почти нямаше. Спряха ни още веднъж катаджии и този път прибягнахме до аудиозаписа на сполетялото ни нещастие, който направи доктора от Керак. Пуснаха ни с обичайното „welcome” и Мими и Кико подремнаха в колата почти час до отбивката, на която слязохме от магистрала 65. От там започна интересната част от пътя.

Първоначално се движехме из равна пустиня по добре маркиран път, като от време на време заобикаляхме малки групи камили. Видяхме и как живеят бедуините в нещо като шатри/палатки, които приютяват цялото семейство, а подозирам и част от животните. Тази пустиня обаче не беше червена и толкова известна като Уади Рум и при местните бедуини нямаше туристи, които да носят приходи и респективно глезотии като ток, вода и интернет достъп. Много скоро обаче приключи както равната част на пътя, така и хубавата маркировка. На всичко отгоре вече се стъмни и единствените светлини, които виждахме при изкачването на някое баирче бяха огньовете на бедуините из пустинята. Карахме все нагоре покрай сериозни пропасти и от време на време пред нас притичваше по някоя лисица. Мими влезе в ролята на безценен навигатор, който да ме напътства какъв завой предстои напред и така се изкачвахме близо час до включването си в осветената част на Царския път 35. Оттам се спуснахме по пустинната магистрала 15 до отбивката за Уади Рум, и още двадесетина километра до бедуинското село. През центъра за посетители преминахме транзит. По принцип знаех, че там се плаща по 5 JOD на човек за вход в Уади Рум, но никой не ни спря и съответно реших да не се правя на излишно примерен.

Планът за Уади Рум беше да пренощуваме в бедуински лагер тази вечер и да направим целодневен тур с джип на следващия ден. Близо седмица се пазарих за цената с Wadi Rum Quiet Village, но накрая ме отрязаха че места вече нямало. Според мен просто им писна от пазарлъка и решиха че не им се занимава с мен и моите прищявки повече. Имайте предвид, че Уади румците са разглезени. Потокът от туристи там е сравним с Петра и е огромен. Лагерите генерират доста пари и правят добра печалба, а на местните им личи – много лачени араби, наконтени, напарфюмирани, със скъпи коли. Което обаче не значи, че бяха по-лоши от другите йорданци. Просто не им пука толкова много, че могат да изпуснат някой турист, при положение че на вратата им чукат други двама. Заради това и пазарлъкът с тях не върви толкова лесно, колкото по другите места. В крайна сметка се договорих с похваления от магеланците Rum Stars за 140 JOD, в които се включваше нощувка, вечеря, закуска, обяд и целодневен тур в група с други хора. Предварително бях отбелязал къде се намира офисът на Rum Stars в селото и някъде в 19.00 спрях колата отпред, тъкмо 2 часа след посоченото от мен предварително време на пристигане. Офисът беше заключен и тъкмо набирах по WatsApp собственика Ахмед, когато до мен спря един лъскав пикап, който ни беше задминал на входа на селото. Човекът бил братовчед на Ахмед, обади му се и каза, че той ще ни закара до лагера, а колата да оставим в двора на офиса. Лагерът на Rum Stars се намира по-далечко от селото и е големичък – може би 30-тина къщички. Тази вечер беше особено пълен – сигурно имаше над 40-50 човека, сред които и други българи. Вече бяха приключили с вечерята и пиеха чай на открито край огъня. Посрещна ни Селим – брат на Ахмед и втори по старшинство след боса, заедно с трима помощници. Приветства ни с добре дошли и каза че иска да се чувстваме в лагера като в собствения си дом. Взеха багажа ни и ни заведоха до нашата къщичка, внесоха още едно легло за Кико и ни казаха, че вечерята ни ще ни чака когато се оправим и се присъединим към другите. И действително вечерята ни беше готова – само че не беше за трима, а сигурно за десет човека. Цяла тава с печено (и някак пушено) пиле, вкусни наденичка със сос, една бака ориз, салата от зеленчуци, друга салата подобна на снежанка, някакво картофено предястие, хляб. Ние не смогнахме да изядем и една трета от всичко това, при все че беше много вкусно. След вечеря Селим поразказа за Уади Рум и животът на бедуините, а ние пихме по чайче и си поговорихме с него и другите българи. Вече сигурно беше 22.00, а времето беше толкова топло и приятно, че ние бяхме по джапанки и къси ръкави. Малко се притеснявах, че при толкова много хора в лагера в общите бани няма да има топла толкова късно, но се оказа че топла вода има колкото искаш, а баните бяха много чисти и спретнати. След като се разбрахме със Селим да започнем тура на следващата сутрин в 8.30, решихме поне веднъж да си легнем по-раничко и с изненада установихме, че вътре в къщичката е по-студено отколкото навън. Сигурно това е голям плюс при 40-градусова пустинна жега. През нощта също беше странно. Под завивката ми беше прекалено топло, а извън нея – студено. Пустиняшка му работа.

На сутринта установих, че Мими вече беше станала и беше направила доволно количество снимки на пустинния изгрев. Установих и че къщичката ни имала затъмнен прозорец, който предишната вечер помислих за телевизор и пред който се разкарвах цяла вечер гол. Кой видял-видял, нали сме в пустинята. Нека да прославим България и да видят тия хора какви забележителности има по нашите ширини. След закуска (типично йорданска без да блести с кой знае какво) си събрахме багажа и го поверихме за съхранение на един бедуин. Запознахме се с двойката, с която ще се возим в джипа – момиче от Малта и момче от Италия и потеглихме из Уади Рум. Водачът ни беше много готин. Атала, в превод дар от бога (значи адаш), на 18г. и братовчед на Ахмед. Впрочем, те всички в Уади Рум (а вероятно и в цяла Йордания) са братовчеди. При положение, че имаше единадесет братя и сестри, няма как да е другояче. Та адашът беше много забавен. Малко по-сериозен в началото докато разчупим леда, но като се поопознахме и особено като разбра, че спътниците ни са само приятели и не са двойка, направо блесна. Пя, танцува, катери се, разправяше майтапи, игра си с Кико, даже му направи знаменце, а и го качи на камила, с което окончателно го спечели. Много интересни неща ни разказа за живота на бедуините, за семейните отношения. Покани и майка ми на гости в Уади Рум. Може да се каже, че известно време се возеше заедно с нас на джипа, защото беше повече извън, отколкото вътре в кабината докато караше. Цялата група му оставихме 10 JOD бакшиш и ми се струва, че остана доволен.

Ние със сигурност бяхме много доволни от тура. Обиколихме доста интересни и живописни места, направихме хубави снимки. Пийнахме си сладко йорданско чайче, послушахме бедуински песни и гледахме прекрасен залез. Мими каза, че това е може би първия ден в живота ѝ, в който гледа и изгрев, и залез. При това на много живописно място. След залеза адашът ни приготви по едно последно чайче и се върнахме в лагера. Спътниците ни оставаха там за вечерта, така си взехме довиждане с тях, разплатихме се с Ахмед и се качихме отново при адаша, който да ни върне до селото и колата. Отново по тъмно се натоварихме на нашето осакатено шевролетче и след около час по пустинната магистрала паркирахме пред хотел Амер 1 в Акаба, на 20 метра от Al-Shami.

Хотелът е бюджетен, но предвид че щяхме да прекараме само една нощ там, решихме че не ни се дават излишни пари. Цената му е 30 JOD, a основните предимства са доброто местоположение, близо до всичко интересно в Акаба и хубавата тераска с масички на покрива. Недостатъците са наистина базисното оборудване от 3 легла (чисти чаршафи), нощни шкафчета, гардероб, хладилник и телевизор. А също и липсата на завеса около душа в банята, което винаги е гаранция за превръщането ѝ в блато. Оказа се, че групата българи, с която се засякохме предишната вечер в Rum Stars също са отседнали тук. Явно хотелът и Al-Shami са на един и същи собственик и с дадената ни отстъпка от 10% пак ни прилъгаха в ресторанта, въпреки че бях решил този път да пробваме другия препоръчан Syrian palace, който буквално е долепен до хотела. Този път наблегнахме на морска храна и отново не останахме разочаровани. Само сервитьорът се опита да мине метър с отстъпката от 10%, която уж е компенсирал с безплатните разядки, но се разбрахме че разядките бяха безплатни и миналия път, когато не ползвахме отстъпка и оправихме работата. След вечеря пихме по биричка на панорамната тераска на  хотела и легнахме да съберем сили за утрешния шнорхелинг.

През нощта установихме и друг недостатък на хотела. Намира се непосредствено срещу голяма джамия и когато ходжата се разпя в 5 сутринта, имах чувството че направо се е гушнал до мен в леглото и му чувам дишането. Даже се пообърнах да видя какво шава, но слава богу се оказа Мими, подскочила от резкия старт на среднощния „Алах ул Акбар”. На сутринта освободихме стаята и закусихме в околността на хотела (2 сандвича с хумус и пилешки дробчета, един с фалафел, 2 кафета и фреш – 7 JOD). Качихме се на колата и потеглихме в южна посока към South Beach. Намира се на десетина километра от Акаба и се стига много бързо. Предварително бях набелязал къде точно искам да се разположим – в близост до кейчето на т.нар. Japanese gardens. Южният плаж не е с хубав ситен пясък от мидички, но то май в Йордания изобщо няма такъв. За сметка на това има стационарно разположени чадъри и пейки, при това безплатни. Има си и приличен паркинг, на който оставихме колата. Там се заговорихме с един поляк, който си беше взел пълна екипировка под наем за 7 JOD от близкия хотел (май Bedouin village) – неопрен, плавници, шнорхел и маска. На мен не ми се палеше пак колата до хотела (според поляка бил на 500м) и спазарих два комплекта шнорхел и маска за 6 JOD от първата сергия на плажа (започнахме пазарлъка от 15 JOD за 3 комплекта). На плажа нямаше много хора. Повечето бяха чужденци и бяха дошли като нас с колите си за дневен плаж и гмуркане. Хубавото на шнорхелинга там е, че коралите започват от доста плитко. Буквално на 4-5 метра от брега, който е каменист и пак влизахме с джапанки. Имаше по-яки места малко по-навътре, но пак не кой знае колко далеч от брега, което бе доста добре предвид че нямахме плавници. Най-хубавите места за гмуркане можете лесно да разберете кои са по лодките и яхтите, които спират в близост до тях. Ние наблегнахме основно на рибките и коралите, не ходихме до потопените танк и кораб наблизо. Видяхме доста красиви корали и безброй разноцветни рибки. Взехме и солетки, за да ги привлечем към нас и Кико много се изкефи. Според Мими в Тайланд е било по-пъстро и интересно под водата, но все пак останахме приятно изненадани от рифовете в Йордания и тяхната достъпност. Изкарахме на плажа почти цял ден – времето беше прекрасно. Беше топло без да е страшна жега, а водата беше като на нашето море през лятото – може би 26 градуса. Ние си носехме студени бирички (с което спечелихме симпатиите на местните – идваха да ми дават 5 и вдигаха палец) и хапване, но и на място сергийките на плажа предлагаха да ни приготвят храна. Накрая взехме душ, облякохме дрехите за пътуване и тръгнахме наобратно към Акаба, доволни от чудесния плажен ден през ноември. По пътя на няколко пъти шофьорите ми правеха знаци, но мислех, че ми сигнализират за липсата на преден номер. Накрая все пак реших да спра да погледна и се оказа, че част от решетката на предната броня се вее свободно настрани. Бях я закрепил след удара с гумата, но явно пак се беше откъснала. Един бус спря до мен на пътя, от него слязоха йорданец на средна възраст и дъщеричката му, с която Кико си беше помахал през прозореца преди малко. Човекът видя какъв е проблема, отиде до буса и се върна с отвертка и винтче. Закрепихме решетката с винтчето, благодарих му, стиснахме си ръце и ни изпратиха с широка усмивка и обичайното „Welcome, welcome”. Много са готини тия йорданци, за пореден път останахме впечатлени от тях и това колко са безкористни.

Имахме още малко време преди полета и решихме да поразгледаме Акаба и да обиколим магазинчетата. Препълненият градски плаж ни се стори доста по-мърляв от този, на който бяхме ние. При това беше и препълнен с лодки (явно прибиращи се) и народ – както чужденци, така и местни. Личи си обаче, че самият град е курорт и безмитна зона – доста по-лъскав и шарен в сравнение с Керак и другите, през които минахме. Има си и чаршия с всякакви джунджурии (естествено китайски), както всеки курортен град. Пазарлъкът на чаша чай върви с пълна сила и опукахме останалите ни динари за подаръчета и сувенири. На финал хапнахме по едно последно пиле (3 JOD за половинка с гарнитура) и се отправихме към летището.   

Ще спестя детайлите по връщането на колата, но цялата процедура по огледа трая точно 30 секунди и ако не беше липсващият номер, сигурно даже нямаше да забележат какво ѝ се случило. Номерът обаче ни предаде и си отнесохме едни 350 JOD за причинените щети като стой та гледай. А по начина, по който ависаджията попълваше документите (по-скоро аз му диктувах и му оправях правописа) ми стана ясно, че ме чака дълга и болезнена борба със застрахователите за връщането на парите.

На летището минахме не през една, а през две проверки на багажа и скенери. Особено внимание обърнаха на фотоапарата ни и една плюшена камилка, която бяхме купили за най-малкия член на семейството, който вече с нетърпение ни очакваше вкъщи. На два пъти ни изпратиха при специални служители, които ни записаха данните, търкаха апарата с някакви листчета и опипаха милата камилка отвсякъде. Сигурно обаче си имат причина за засилените мерки за сигурност и няма как да им се сърдим за това. Полетът наобратно мина заспало и безаварийно. Времето в София бе студено и ноемврийско, но на нас още ни беше топло от прекрасното преживяване в Йордания, а тези четири дни бяха толкова наситени с гледки и преживявания, че ни изглеждаше все едно сме били там много много по-дълго.   

 

 

[Ivette]

Много интересен и полезен пътепис. Благодаря!

Доколкото разбрах, си наел колата с Револют. А как протече процеса с връщането на колата - директно ти изтеглиха сумата за щетата от картата ли? Тези 350 динара целия франшиз ли бяха или се пазарихте по някакъв начин за сумата?

А после със застрахователите какво стана?

Имам и един въпрос за тура в Уади Рум, понеже и аз се насочих към лагера на Хасан и искам да направя тура в деня на излитането от Йордания. Та въпроса ми е по кое време приблизително приключихте с тура? Дали е постижимо да направим тура и след него да разгледаме набързо Акаба, преди да се стъмни (което е около 16:30 - 17 ч.)?

[tougherty]

Здравей, понеже вече съм описал връщането на колата в темата за кола под наем в Йордания, просто ще го копирам и тук -

"При предаването на колата мина да я погледне друг човек, а не този с който попълвахме протокола за получаването ѝ. Тя беше толкова очукана, а той толкова набързо я огледа, че според мен изобщо нямаше да забележи новите щети ако не липсваше номера. Номерът обаче няма как да го пропуснеш и щом видя, че го няма, отиде веднага да каже на шефчето. Онзи се сети, че сме говорили по телефона за това и дойде да погледне колата. Каза че няма как - имало щети и трябвало да се ремонтират. Извади една непопълнена бланка на AVIS за договор и ми показа на гърба, че пише за причинени вреди по колата се заплаща в кеш 350-1000 JOD. Аз му казах, че първо кеш нямам никакъв и второ ако поиска за това 1000 JOD, направо трябва да ми прехвърли колата. Той каза, че под 350 няма как да е, защото такива били фирмените правила и това не зависело от него. Иначе трябвало той да плати разликата. Според него имали забрана да чарджват картите. Аз му пак му казах, че кеш нямам и освен с карта няма как да му платя. Еми тогава с карта щяло да е обаче имало някаква комисионна от 4% - пресметна го 14 JOD, склонен ли съм да ги платя. Казах му че ще ги платя обаче искам отделна бележка и за тях, с обяснение за какво са, за да си ги претендирам от застрахователите. Ок, ок, нямало да ги плащам тия - само 350. Попитах какви документи ще ми даде. Договор щял да ми даде - даже два - един за rentalcars, за да си претендирам щети по тяхната застраховка (според него връщали половината пари щом имало CDW) и един за моите застрахователи. Ама аз наистина ли съм си направил отделна застраховка специално за това пътуване. Накарах го да ги разбие тези 350 по отделни пера (50 за номер, по 150 за капак и броня) и да ги впише по този начин в двата договора. Те не се различават много съществено, но от ренталкарс имали изисквания как трябвало да изглежда договора и какво да пише вътре. Изобщо не знаеше как да ги опише тези щети и му диктувах буква по буква. После му поисках един чист протокол за получаване на колата, защото предположих че застрахователите няма да ми платят нищо ако видят колко много щети сме описали по въпросните детайли още при приемането на колата. Платих му парите на ПОС терминал, като си взех бележка и на изпроводяк му казах, че това за мене са много пари и разчитам да си ги получа обратно от застрахователите. Затова ще ми е необходимо неговото съдействие и ще му пиша какво са ми поискали, като се надявам да ми помогне, а не да приключи въпроса в момента, в който е взел парите и сме си казали чао." 

Сега чакам от някаква служителка на Авис да ми прати необходимите документи за застрахователите и от понеделник натам мисля да се захвана сериозно с въпроса, включително и оплакване до централата на Авис, ако откажат да ми съдействат.

 

Ние бяхме в Rum Stars Camp, не при Хасан. Турът който направихме беше най-дългият възможен еднодневен тур и приключи с чай по залез слънце (ок. 17.00 часа). Когато се прибрахме в лагера беше вече тъмно, а в Акаба не си спомням кога точно пристигнахме, но беше някъде между 18.00 и 19.00 часа. По принцип мисля, че няма никакъв проблем да се уговорите Вашият тур да приключи в конкретен час (напр. 15.00 часа) и да тръгнете за Акаба по-рано. Така и цената на тура ще е по-ниска. Имайте предвид обаче, че в Акаба няма кой знае какво за разглеждане като забележителности. Има разни магазинчета и ресторанти, но нищо кой знае колко впечатляващо, което да си заслужава да му отделите повече време. 

[Ivette]

Страшно находчиво, браво! 

Със застрахователите гладко ли мина всичко? 

С Хасан не ми се получи изобщо пазарлъка, но го предпочетох, защото колата ще е подръка и ще можем да тръгнем когато решим. 

[Благовеста]

Прекрасен разказ! Много благодаря!😀

[Barfly]

Много хубав разказ, припомних си моето пътуване преди година 🙂