дневник Море, чай, котки и още нещо...

[Polina]

Дълго се чудих дали да започна с описването на изминалото ни пътуване. Не беше кратко.  Е, реших се и то защото в мен се породи желанието да ви покажа онова, което видяхме на места, които не са наблизо, но не са и чак толкова далеч.  Места, които оставяме „за после“.

Както обикновено нямахме план, а само евентуални крайни точки. Какво точно ще видим – не знаем, докъде ще стигнем - също. Сигурно ще си помислите - какви пък са тия да не са си начертали маршрут и не живеят ли за да плануват следващото си пътуване тия хора? Да, такива сме и този начин на пътуване за сега поне ни харесва. Със сигурност не сме видели всичко и сме пропуснали вероятно не малко интересни места по пътя си (кой ли не пропуска?), но това може да бъде единствено причина след време да се върнем обратно там.  

Споделям това, което видяхме, усетихме и научихме по пътя си. Не се боря за изчерпателност (достатъчно разсеяна съм напоследък), дори напротив, напълно възможно е, вие да знаете повече от мен. Надявам се, ако не друго поне с малко да се докоснете до този начин на пътуване – ден за ден, без план и променлива дневна програма. И така става!

 Дано на някой бъде интересно, а защо не и полезно?  

 

 

Случвало ли ви се е нещо толкова да ви хареса, че да искате да се върнете отново там? Ако не ви се е случвало, ви го пожелавам. На мен ми се случи. Когато миналия декември се върнахме от пътуването ни в Турция и къде на шега, къде на майтап си казвахме, че ще е готино, ако някой ден успеем да обиколим и черноморското и крайбрежие. Ей така, за да имаме пълна обиколка на страната, в четирите ѝ посоки, пък и да имаме представа какво е от другата страна на Черно море. Дали и там е така застроено, както по нашето крайбрежие? Дали и там плажовете са осеяни с кръчми, дискотеки, кафенета и купона продължава денонщно?

Някой плануват с месеци и следват програми, а ние отново се оставихме очите да ни водят и избора на места, които да посетим ще е като миналата година и като по-предишната  – направо на място. На бързо преглеждам друга двойка кемперджии, англичани, къде са нощували по тия места.

Какво остава ли? Ами само да си приготвя багажа и да ме вземат. А това за мен не е никак лесна задача.
Тръгваме ранен следобед, в края на август 2019 с идея да спим около или малко след Одрин. На Капитан Андреево минаваме бързо, но на Капъкуле чакаме поне час. Не знаем защо. Този път никой не ни задава въпроси къде ще ходим, какво ще гледаме. Още преди да сме стигнали Одрин говорейки си, решаваме - защо пък да не минем сега Истанбул, а да чакаме до посред нощ? И така бавничко, с хубава музика и настроение си продължаваме по пътя. А пътя… пуст, макар и магистрален, рядко се разминаваме с някоя и друга кола. Странна работа. Шестдесет километра преди града, в полунощ спираме, не за да си починем или облекчим, а от задръстване, от което няма измъкване и от което едва, едва се отскубваме чак при Mall of Istanbul, което ще рече на около петнайсетина километра преди самия град. Там завиваме на дясно и поемаме на север, към новото летище и първият мост над Босфора. Гледайки картата предлагам да спим преди Шиле, в няква местност - не знайно каква. Към два сутринта, пристигнахме, видяхме евентуалното теренче за нощувка и решихме да продължим направо към града, който беше на още 50-тина км. По първи петли се настаняваме на мястото ни за нощувка и без да губим излишно време и търпение побързахме да си легнем по местата.
Шиле. Гледката в нашата сутрин си заслужава. Пред нас се е ширнал плажа. Черноморския. Широк и дълъг.

 

За времето, в което сме тук, краят на активния сезон в България, направо ми се струва пуст. Отделни групички от лелки с деца или млади момичета, всички увити или облечен в специални плажни костюмчета, така че да се види, колкото се може по-малко плът. Изумително. Температурата е поне 30 градуса, а въздухът солен и влажен. Пием кафе и излизаме. А около нас е това:

 

Чудите ли се какви са цените на плажните принадлежности? Ето ги, не се морете:

 

Разходка из града, крепост, вековен фар, парк ...

 

 

 

 

 

 

и е станало време да се връщаме и да поемаме към Ağva. 

 

 

 

Ağva е абсолютното курортно градче. Между устиетата на две реки (странното е, че и двете реки на картата са означени с името Коча, адашки? 😉 ) и с широка пясъчна ивица. Изглежда ми някак познато наоколо, но съм тук за първи път. Навярно ми напомня за място в България, но така и не се сещам кое е то.

Това е мястото за тотален релакс, ако сте решили да бягате далеч от шумотевицата. Не големи семейни или не, хотелчета и вили из целия град. Приятен парк покрай морето с малки модерни кафенета.

 

А ако се качите на лодка за разходка ще ви заведат до няколко водопада, които се виждат само от морето. Черно море имам предвид. Повтарям го, да не се объркаме нещо. 🙂

 

За да задоволим напълно любопитството си в това пътуване сме избрали пътят, по който да се движим да е край морето, а не директната магистрала, от която да правим излизания и влизания.  Така, съгласно сутрешния план следващата нощувка би следвало да ни е в Амсара, обаче тук е някак различно. Пътищата са малки, двупосочни и понякога натоварени. За това пък срещаме чудни гледки:

 

 

 

Решаваме да се отбием в Зонгулдак и да останем тук за нощувка. Това, което прочитам набързо в нета е, че градът е най-добре развитият в черноморския регион (!!!), построен през 1849 година като пристанище за въгледобивната промишленост. На входната табелка пише, че населението му е 126 000 души.
Паркираме за нощувка под вековни чинари, а на сутринта сме под чудна сянка. Срещу нас кафене с усмихнати чичковци, които отпиват от чайовете си и футболен стадион за младежи. Уцелили сме мястото без да искаме. До кафенето има дори чешма с вода! 🙂

 

Половин дневна разходка из Зонгулдак, отбивка в Тюрксел, с които все още се водят преговори относно моя интернет и карта, които ползвах миналата година. Градът не е впечатлителен по никакъв начин или поне аз не го видях като такъв. Няколко паметника, търговска улица и това е… дори крайбрежната алея не ме грабна. 

 

 

 

 

 

Връщаме се обратно към малката уличка с вековни дървета, поздравяваме се с чичковците в кафенето, които ни гледат с интерес и е време да потегляме към следващата ни спирка. 

 

 

(следва)

 

Координати на нощувките: 

Шиле - 41.170399 29.596201

Зонгулдак - 41.464016 31.791409

 

 

[Polina]

Потегляме към Амасра, а пътищата по които се движим от самото начало са основно два: D 010, като от време на време минаваме и по D 014. Определено района през който минаваме е планински, с много малки селца, тесни пътища, завойчета, много дълги тунели и познати табели:

 

 

 

 В Амасра успешно пристигаме по светло. Градчето е малко, населението не е повече от 6 600 човека. Паркираме се на паркинга до автогарата срещу 20 лири, които на сутринта ще станат нови 20, ако не сме си тръгнали преди 8ч. 

 

Казват, че това е „Перлата на турското черноморие“. А дали е - предстоеше да разберем. Известен още от римско, византийско и османско време, бил е столица на историческата местност Пафлагония и носи името Амасра ( известен още и като Сесамос)  на Амастрис, която е била племенница на последния персийки цар Дариус III.

Минаваме по моста, който всички казват бил римски и се насочваме към големият остров.

 

 

 

 

 

 

Така по леко стръмните улички, по които разни лели в различна възраст продават таз годишна зимнина. От рачел до консервиран зелен фасул. Всичко има в буркани и бурканчета.

 

 

Стигаме до фара. А там така духа, че много не се и бавим, а се връщаме обратно, за да направим опит да заобиколим целият остров от другата страна.

 

 

 

Да, ама не! И така оставаме на пейка с изглед към града, но хващаме златния час и старото градче е озарено от топлите лъчи на слънцето, а гледката от далеч радва окото.

 

 

Прибирайки се към вкъщито ни около нас се носят различни и вкусни миризми. Не устоявам, просто нямаше как и предлагам да хапнем по една супичка в близкото заведение. Обслужва ни младеж, който чувайки ни, че си говорим на български, ни пита откъде сме. Потвърждаваме съмненията му, а той така ни се зарадва. Учил медицина в Пловдив, но за съжаление не успял да завърши и се върнал преди 5-6 години. Носи ни най-вкусната леща и ни пожелава „Добър апетит“. 
До нас на паркинга вече се вихри купон и то не на едно, а на две места. Срещу къщито ни, пенсионери емоционално ръкомахат и си обясняват неща от живота, а други, вероятно по - млади в другия край до скалите свирят с инструмент и пеят. Като явно за да покажат мъжество на определени интервали някой се провиква с всичка сила. После имаше и пукот, и гърмежи. Мечта! Мислех си, как няма да се спи тая нощ, а денят е едва вторник, тия младежи не работят ли? Изведнъж в 23:55ч всичките тези младежи си тръгнаха. (Пенсионерите си бяха тръгнали малко след като се прибрахме). Кой с такси, кой дойдоха да го вземат, но в 24ч до нас вече нямаше никой.
Рязко се събуждам. Поглеждам, часът е 7:15ч, точно на време. На бързо сме готови за потегляне, но преди това е време за снимка: 

 

 

 

 Днес трябва да изминем близо 300км. Някой от вас ще си кажат е кво пък толкова, това са 3-4 часа в път, да ама на нас ни отнеха 7+. На любителите на автомобилните приключения и пътешествия бих препоръчала да не скъсяват разстоянието по магистралата, а да използват точно този път между Амасра и Синоп.

Кафето си го пием на поредната сеир отбивка: 

 

 

Ако като мен сте си мислели, че крайбрежния път ще е покрай морето, отсега ви казвам да знаете - не е. Пътят е тесен, на някой места дори трудно бихме се разминали с още някой бус и/или камион. Местността е планинска, гориста и в горещото време, в което пътуваме си е направо екстра прохлада. Преминава се през селца и махали, а пътят се вие все по- на високо в планината, а долу в ниското се вижда и морето. Безспорно - красиво е. От високото се откриват такива гледки. Китни заливчета или дълги пусти плажове, гористи и скалисти брегове. Чудно е. Хората тук сигурно са дълголетници.

 

 

 

Така докато си пътуваме, дори се връщаме обратно назад, защото виждаме чудния залив Гидерус. От пътя между клонаците не успяваме съвсем да видим цялата му красота. Да бяхме се сетили да си пуснем дрона, щеше да е безценно, но се спуснахме направо до долу по стръмния път. Там ни очакваха няколко кучета и ресторантче, в което собствениците точно започваха закуската си. Заливът е заобиколен от дъбова и борова гора, а на инфо табелата за мястото дори ни казват, че е бил убежище на пирати. Дължината му е малко над 510м, входът към залива е малко над 100м , а името му Гидерус идва от генуезката дума Kytoros.  

 

 

 

 

А по пътни гледки не е като да няма: 

 

 

 

 

 

 

В Синоп пристигаме преди залез, паркираме накрая на града. До нас има още 3 турски кемпера. Мда, знаем си от миналата година, че доста от турците също пътуват така – кемперджийската. Мястото ни е перфектно. До нас е морето и тротоар с градинка и зокуми, а от другата страна дори има чешма. Правим бърза вечерна разходка, усеща се, че градът е млад, жив, различен. Всички са навън, централните улици и морската градина са пълни с хора. Не се лишавам този път и си купувам средна кутия с баклави. Опитвах се да устоявам на изкушението, но не ми е било писано дълго да издържа. Харесва ни в това градче. 

 

(Виждате ли орехчетата? 🙂 ) 

Синоп. Утро. В плана ни за деня е да се разходим и да посетим забележителностите, които са тук - крепост, затвор, археологически и етнографски музей. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Започваме със затвора, който излиза като топ забележителност в града.  Изобщо не сме изненадани, че и тук е пълно с рейсове турски туристи. По време на обиколката из сградите на затвора на няколко пъти се засичаме с младеж и чичо, които си говорят оживено, показват си разни неща в килиите и зад решетките, като чат - пат ни поглеждат изпод вежди. Явно привлекли вниманието им (и аз не знам как?), а любопитството им надделява и младежът ни заговаря. Вълнува се откъде сме и как сме разбрали за този затвор. Казваме му, че е от интернет, а той видимо учуден клати глава и продължава да говори нещо разпалено на възрастния чичко с него.

 

Входът:

 

Директорският кабинет:

 

 

Синопският затвор е бил активен до 1997г и е известен с това, че в него е бил затворен Сабахтин Али. В двора на затвора звучат негови песни, в сградата където се е помещавал по стените има копия на негови стихове, а на последния етаж е и килията му. Интересното е, че г-н Али е роден в Ардино през 1907г, по професия е бил учител. Затворили са го заради поема, с която показва недоволството си към управлението на Ататюрк. През 1933 е помилван, но по-късно отново е затворен. По време на ВСС неговите книги са били забранени и дори изгаряни, а последният му сборник с разкази веднага след издаването му е бил конфускуван и забранен.  Предполага се, че е убит от тайните служби, по пътя му към България, в края на 40-те години.

 

 

 

 

Доразглеждаме и останалите мъжки и женски килии, както и детската част.

 

 

 

 

Затворническият автобус:

 

Изнизваме се ожаднели от затвора и бавничко умислени, се насочваме към етнографския музей. По пътя хапваме сладолед, попадаме от другата страна на града и затворническите кули, щракаме по няколко снимки и продължаваме.

 

В музея ни посреща сърдечна дама, която ни казва, че можем да го разгледаме безплатно. Сградата е стара, но сравнително добре поддържана, като цяло е приятно. Отделни помещения, в които с нужните манекени ни показват за какво са се използвали. Освежително ни действа след бавните ритми на Али.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Чехли за баня:

 

 

 

В историческият музей ни разказват за битката край Синоп по време на Кримската война. Статуя на Диоген и табелка с философски мисли, ни напомня, че всъщност това е неговото родно място. Стари монети, саркофази, мозайки и копия на икони са другите интересни артефакти в музея.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Така бавно се измъкваме от централната част на града минавайки покрай стари къщи и паметници:

 

 

 

 

 

За отмора избираме да се качим по стръмните стълби на крепостта. Пием биричка в приятно кафене, с още по-приятна гледка и приглушени чил парчета, а ние си говорим, че града на Диоген ни харесва все повече и повече. Атмосферата е различна. Хората са модерни, можеш да видиш момичета с потници и бермуди, можеш да видиш и забулени кадъни, но вечер всички са едно. Седят по парковете на пикник, смеят се и… има забава!

 

 

 

 

 

Разхождайки се покрай морето ставаме свидетели на годеж или сватба. Изненадани, дори не успяваме да снимаме, но гледката беше грандиозна. Камионче, на което в каросерията му бяха натоварени оркестър музиканти, които свиреха с пълни гърди маанета, които огласяваха всичко наоколо като даваха тон и не даваха предимство на никой ни пред тях, ни зад тях,  а след тях... порядъчно и бавно се движеха поне 12-3 автомобила (а може би и повече) годежари. 

Чуден залез за завършек на деня и още студена бира подплатени с истории от Диоген:

 

 

 

Един ден Диоген ядял леща, седнал пред някаква къща. В цяла Атина нямало по-евтино ядене от тази манджа. С други думи, щом ядеш леща, значи съвсем си закъсал.
Минал един от министрите на императора и му рекъл:

– А, Диоген! Ако се беше научил да си по-покорен и да ласкаеш малко повече императора, нямаше да ядеш толкова леща.

Диоген спрял да яде, вдигнал поглед, взрял се в богаташа и му отвърнал:

– Бедни ми братко, ако се беше научил да ядеш малко леща, нямаше да има нужда да си покорен и да ласкаеш толкова императора.

 

(следва)

 

Входни такси:

Затвора на Синоп - 7.00 тл/ човек 

Исторически музей - 

Паркинг Амасра - 20.00тл 

 

Координати на нощувките:

Амасра - 41.747817 32.380757

Синоп - 42.020278 35.159861

 

ПС. май попрекалих със снимките, извинете!

[jul]

Не си, не си, продължавай и с нагледното представяне 🙂

[AlexandraKo]

Поли, снимките са страхотни!Хич не са  много, давай още, моля!😀

[MayaS]

Таз табелка със дивото прасе и ние сме я нимали из Турско и да кажем иди дойди - внимавайте за диви прасета, ама имаше и такива табелки с нарисувани питомни прасета - туй не можах да го вдяна за Турция, точно какво ще да значи. 🤔 

А за снимките Мечо пух е казал: "Колкото повече толкова повече" 🙂

 

[Polina]

преди 16 часа, MayaS каза:

Таз табелка със дивото прасе и ние сме я нимали из Турско и да кажем иди дойди - внимавайте за диви прасета, ама имаше и такива табелки с нарисувани питомни прасета - туй не можах да го вдяна за Турция, точно какво ще да значи. 🤔 

А за снимките Мечо пух е казал: "Колкото повече толкова повече" 🙂

 

Да, и ние видяхме знак с обикновено прасе и аз точно като теб все още не съм "вдянала" какво значи, но пък може и прасета да си гледат, знаеш ли ги? 🙂

[Polina]

Мястото на което сме се паркирали последните два дни, наистина е чудничко. Морето е на няма и 10 метра от нас, a от другата страна на улицата пък има чешма, магазини и кафенета.

 

Другояче казано - всичко от първа необходимост. За жалост дойде времето да си тръгнем от този град. Сутрешното кафе го пием докато разглеждаме картата и набелязваме следващите места по пътя ни.

 

Добро утро ни казва една дебела котка, излегнала се под един зокум и очаквайки нещо за закуска.

 

Зареждаме с ресурси и потегляме. Правим обиколка на малкото полуостровче на Синоп, откъдето се откриват гледки и продължаваме. 

 

 

 

 

Пътят пред нас е мечта. Широк, добра настилка и ненатоварен.

 

 

 

 

Неусетно изминаваме почти 300 километра и спираме за нощувка в Гиресун. Последните километри ни прави впечатление, че минавайки през разни малки градчета и селца, хората са изсипали нещо по тротоарите пред къщите си и/или в дворовете си и от време на време с едни гребла го разбъркват или пък виждаме жени, които са седнали на изсипаните неща и нещо слагат в кофи или чували, в движение - толкова. Дори не разбираме какво е и гледаме в почуда действията им.

В Гиресун паркираме на паркинг до самия бряг. Разбира се по тъмно, а там нас бързо ни намира един котак, който бива нахранен с червена леща за вечеря.

 

На сутринта виждаме, че от морето ни дели детска площадка и кафене.

 

 

 

А цялата дясна страна на паркинга е засипана с нещо. Какво е това нещо? Втори ден ли ще немея така?  Отивам да погледна не се сдържам вече да разбера какво е… Ха!

 

Оказват се лешници. Толкова много. Тонове лешници. Целият град е засипан с тях и всички ги бъркат с едни гребла, други вече ги пълнят в чували, а трети почистват след събраните ядки. Лешници да искате. Това е градът на лешника!

 

 

 

 

 

Гиресун. В древността е бил известен като Хоради или още по-известен като Керасус (Церас). Керасус на древногръцки означавало череша. Други казват, че значението може и да е „рог“ от полуострова на който се намира самият град. Историята на града датира от края на 6 в. пр. н. е., когато е бил основан от Фарнак I (Понт). През вековете градът е бил управляван от милети, перси, римляни, византийци и др.

В античността градът се превръща в християнска епископия, а имената на някой от епископите са запазени в църковните събори, бил е седалище и на гръцки православен митрополит.

През средновековието е бил част от Византийската империя , а по-късно вторият град от империята на Трапезунд управляван от династията на Комнений. По-късно, за победата си над Кустонагите, Алексий II, построява крепост. След падането на Константинопол цялото крайбрежие е пренесено в рамките на Османската империя. Записите твърдят, че Керасунт (Керасус) издържал много месеци след падането на Трапезунд  през 1461 г., след което се предал при условие, че християнските жители могат да останат и да запазят оръжието си, но се изисквало да поддържат лодки, които турците да могат да използват в близката река.

В близост до града се намира единственият турски остров в Черно море – Гиресун (Аретиас). Легендата за него разказва, че е бил свещен за Амазонките, които там били построили храм на Арес. Все още на острова се извършват обреди за плодородие през всеки месец май, включващ камъка Хамза. Камъкът е известен повече от 4000 години и се намира от източната страна на острова. Символизира Кибела, анадолска богиня - майка.

 

Разходка до и около Калето, което е заобиколено от парк с много места за пикник, кафе с малко нет за ъпдейт на новините и много вкусно кюнефе и то си стана време да се връщаме обратно към нашия  дом.

 

 

 

 

 

 

През тези повече от 1 700 километра изминати досега прави впечатление, че турците са табиетлии хора. Това дали е тръгнал да пътува от един до друг град, дали е отишъл на плаж или просто е почивен ден и е извел семейството си до някоя пикник (или не) зона - няма значение, важното е в колата да има килимче (достатъчно голямо спрямо броя на пътуващите и домочадието, което има), да има чайник и газов котлон и разбира се какво? Скара, за да си направи изгара! Изобщо няма да ви изненадам, ако ви кажа, че пътуващите спират навсякъде в страни от пътя, без значение колко е голяма отбивката и дали въобще я има. Разпъват килимчето вадят посудата и си приготвят каквото им се консумира. Чаят си го сервират в стъклени чашки, ядат си изгарата в порцеланови чинийки и с една дума всичко е кеф! Нищо, че са в нищото, някъде по средата на пътя и обкръжаващата ги среда може да не е най-добрата.  Е, имат си и недостатъци, разбира се, но кой ли няма? Природата тук е хубава, много хубава дори, но комшиите смело хвърлят всичко, което им е непотребно в момента, в който вече не им е потребно през прозореца на автомобила си.

Потегляме от Гиресун и оставяме хорицата да се погрижат за реколтата си, а ние продължаваме към Трабзон. Градът е втория по големина след Самсун, а трафикът в съботната вечер е… отбиваме се към Мачка ( да, не се подсмихвайте, така се казва), а пред нас се оказваме отново в… колона със сватбари. И двете пътни платна са пълни с празнуващи и мигащи  с аварийките на автомобилите си, влизаме в тунел (споменах ли, че тук тунелите не са по 100 метра, а минимум от 500, като най-дългия през който минахме беше 4 километра), а там задръстване… всички започват да бибиткат, а някой пред нас дори гръмна (дали с пищов, дали с пиратки не стана ясно, но тътена беше силен) 2-3 пъти. До нас се изравнява празнуваща кола с много усмихнати мъже в нея и всички заедно в тунела бибиткаме и се смеем, поздравяваме се и така до мястото на тържеството. Нищо не може да ни изненада вече. Явно сме в сезона на сватбите.

Спираме на голям паркинг, заобиколен от иглолистна гора, около 800 метра под Сумела. Разбира се, навън е тъмно. От чистия въздух се наспиваме бързо и отиваме нагоре.

 

Сумела. Манастира Сумела – Света Богоридица е православен гръцки манастир изграден върху отвесните скали на 1200м н.в. над долината Алтъндере в планината Мела ( Karadağ), която пък е част от Понтийските планини (Kuzey Anadolu Dağları). Счита се, че манастирът е изграден през 386 година в чест на Света Богородица, по времето на император Теодосий I, от гръцките монаси Варнава и Софроний. Дошли по тези земи, носейки със себе си от Атон икона на Богородица, изрисуван от св. апостол Лука. Манастирът е бил разрушаван на няколко пъти и възстановяван от различни императори. През VI век е бил възстановен и разширен по молба на Юстиниан от генерал Велизарий. Днешния си вид добива през 13-ти век, след като става известен и е богато дарен от император Алексий III. Дори след  завладяването от султан Мехмед II, манастирът остава защитен, като му дава допълнителни права и привилегии, които са били подновявани и от следващите султани на османската империя. През 1923 година манастирът бива изоставен, след принудителното изселване на гръцкото население от района. На напускащите монаси не им е било позволено да вземат нищо със себе си и така те решават да закопаят известната икона в пода на параклиса Св. Варвара в манастира. Години по-късно, монах тайно се връща в манастира и изравя иконата , като я взима със себе си в новия манастир Панагия Сумела, намиращ се в Македония. През 1930 година избухва пожар и дърворезбите в манастира са унищожени, а по-късно е разграбен от вандали. На 15.август 2010 година в манастирския комплекс е разрешено да се отслужва православна света литургия, а през 2015 година турското правителство го затваря за ремонтни и възстановителни дейности. Отворен е отново за посещение през май 2019 година, макар и все още в ремонт.

 

Качвайки се нагоре заварваме такъв блъсканак от автомобили, бусове и големи автобуси. Изненадват ме многото ирански и азербайджански автомобили. Странна работа.

 

Тръгваме по едни стълби, ама не излизаме никъде и се чудя защо всички вървят насам, като накрая не стигаме никъде??  Докато просто не се обърнах и не ахнах.

 

 

Пред нас във високото се беше показал в цялата си красота манастирът. Бусчетата, с които те качват до манастира са поне 20, но долу паркирани седят около 5, другите са по пътя. Ние решаваме да се разходим, вместо да се возим. По думите на една иранка, с която заедно ахкаме приседнали до едно дърво - било далеч и се ходело много, дори след като те оставят на паркинга. Хм, колко пък да е много? Тръгваме нагоре, пътят е тесен и стръмен с остри завои, но пък има чудни гледки и водопадчета, а от време на време ни се показва отново и самата  обител.

 

 

 

 

 

 

Бусчетата едвам се разминават едно с друго. Изкачили се почти догоре виждаме отбивка, а там табела.  От главния път до манастира на отбивката пише 1 километър и така бавничко и с другите групи, слезли току що от бусчетата се насочваме към крайната ни цел.  

 

 

 

 

 

За съжаление манастира все още е в ремонт. А скалната сграда не се вижда изобщо, скрита зад скалите. Стриктни контрольорки пазят някой да не се промъкне по почти отвесните стълби без билетче от 10 лири. До касата има извинителна снимка с табелка, относно ремонта на манастира, който продължава и какво бихме видели, ако влезем, за да не съжаляваме след това.

 

 

 

Починахме си и решихме да не влизаме вътре, а се върнахме обратно и започна стръмното ни спускане. Пеша до горе отнема около 2 часа време, по стръмен път с почивките, разстоянието е приблизително 5 километра. И така слизайки вече почти до паркинга ни заваля един дъждец, който постепенно премина в обилен порой, а долу, въпреки дъжда беше все така гъсто населено и какво мислите има? Не бих ви изненадала, ако кажа - Сватба, нали? Не една, а две. Не можеш да се разминеш от младоженци и празнуващи. Бързо се преобличаме и се махаме. Тръгваме към Ризе и чаените ферми. По пътя решаваме да отбием някъде навътре към планината, ако искаме да видим и чаените насаждения. Харесваме си едно местенце на около 20 километра преди Ризе, в едно селце - Карабудак. Паркираме се до навес, под който се суши някаква трева. 

 

 

Тия сутрини са ми най-любими. Наоколо всичко е зелено, свежо и красиво. Разбираме се, че докато шофьора преглежда технически колата, то ще пообиколя наоколо. Грабвам фотоапарата и влизам по пътя в горичката, а там навсякъде всичко е в… чай. 

 

 

 

 

 

Навсякъде около нас всичко е зелено, всичко е на туфи и е толкова свежо и красиво. Връщам се обратно към нашето място и вече готови за път, решаваме да влезем още малко „навътре“ в страната, хем да потърсим вода, хем да се огледаме. Оставям спътника ми да пълни резервоарите, а аз хуквам по едно баирче нагоре за още някоя и друга снимка. 

 

 

 

 

 

 

 

Потегляме бавно към Ризе, където би следвало да имаме среща с @Radnev на чаша чай, но разбира се, можехме предварително поне да уточним времето за срещата и да го напаснем да е удобно и за двама ни. Да се бяхме разбрали поне. 😉  Явно ще е друг път.  

Това, което ни прави особено впечатление през последните изминати километри, е че все по-често започваме да срещаме лика на президента по разни знаменца наслагани на пътя. Болници, университети и други сгради покрай, които  минаваме носят неговото име. Явно в този край е силно популярен.

 

 

Неусетно след Ризе изминаваме последните километри...

...и се озоваваме пред няколко километра опашка от тирове. Хващаме се на бас дали ще има български камион, а аз доволно потривам ръчички, сигурна в спечелването му. Да, ама изведнъж пред нас камион с хасковска регистрация. Тюх, да му се не види… измежду всичките молдовски, грузински, турски, азербайджански и ирански камиони, как пък се намери и един нашенец да чака?
Мислейки си, че Сарп ни очаква, а изведнъж се оказваме на граничния пункт. На мен малко ми прилича на автогара. В лявата страна са се събрали много хора пред стъклена сграда и нещо чакат, а в дясно няма никой. Почти никой. Следваме табелите за колите и се оказваме след бял джип с иранска регистрация. От тази колица излизат поне шест човека, а шофьорчето само ни се извинява: Сори мистър. След малко пак: Сори мистър. Добре де, защо не премести колата, която е преди гишето и между бариерата недоумяваме и двамата? Сори мистър, чуваме отново! По радиостанцията на граничаря се чува женски глас нещо да нарежда, след което той се доближава до " Сори мистър" и го моли да премести колата. Не може да бъде!! Онзи я мести малко след бариерата, но все така продължава да се върти около нея. Тамън се зарадвахме, че е дошъл нашия ред и митничарчето ми иска документите. Поглежда ги и ми казва: Вие минавате пешеходно, а шофьорът с колата. Взимам паспорта и излизам, без да знам накъде. Сега вече разбирам, какви били онези хора пред онази стъклена сграда. Иранчанките от колата на „Сори мистър“ чакат на стъкления вход и ме изглеждат, докато ги подминавам и влизам в сградата. Да, ама докато съм на ескалатора се сещам, че не съм си взела нищо друго в мен освен паспорт и телефон, дали ще ми се наложи да плащам нещо? Набързо си припомням какво съм чела. Минавам по разни дълги коридорчета с бързи ленти, много хора, дърпащи и носещи куфари и други торби и дисаги, напомнящи летище и изведнъж се озовавам в зала, която е пълна с хора. 3 гишета работят само за турски граждани, две за всички останали националности. Не може да бъде. Усещането е, че все едно току-що поне два самолета са кацнали на Терминал 1 и всички се бутат да минат по-напред и по-бързо. Изчаквам си реда на опашката, на която изглежда, че само аз и двойка литовци сме различна националност от грузинците и турците. До тук добре, минах, младежът се усмихна и ми върна паспорта. Отново изумена, следващата зала е за сканиране на багажа и пак опашки. Тук поне се радвам, че нямам багаж с мен и директно минавам в следващия коридор, бърза пътека , ескалатор.

Хоп навън съм, в ничията земя, зад едни огради тип решетки…

 

(следва)

 

Координати на нощувките: 

Гиресун - 40.9145990 38.4043110

Сумела - 40.698786 39.654051

Карабудак - 40.947046 40.320664

 

 

[Asya Assenova]

Поли,страхотен пътепис. Голяма денка съм. Продължавай да ни радваш. Нямам търпение да прочета следващата част.

[Radnev]

Аз също съм ти "ден"😀, но ти си го знаеш ... 

Чакаме грузинската част от пътеписа...

А кога ли ще дойде и моят ден да пия чай в Ризе, просто не зная ... дано да е тази година.

Ако стане, обещавам пред целия форум, че ще ти пратя картичка от там😀.

 

 

[Asya Assenova]

преди 58 минути , Radnev каза:

Аз също съм ти "ден"😀, но ти си го знаеш ... 

Чакаме грузинската част от пътеписа...

А кога ли ще дойде и моят ден да пия чай в Ризе, просто не зная ... дано да е тази година.

Ако стане, обещавам пред целия форум, че ще ти пратя картичка от там😀.

 

 

Мислех, че съм го коригирала, така е, като пиша от телефона:)

[Светославов]

Благодаря Поли! 

Въпросче, моля. За манастира да си мярнала  на място инфо кога планират да  завършат ремонта?

За тази година плановете са разписани, но за догодина живот и здраве имаме идея за горе-долу вашия маршрут.

[Polina]

На 1.02.2020 г. в 19:29, Светославов каза:

Благодаря Поли! 

Въпросче, моля. За манастира да си мярнала  на място инфо кога планират да  завършат ремонта?

За тази година плановете са разписани, но за догодина живот и здраве имаме идея за горе-долу вашия маршрут.

Манастира е бил изцяло затворен за посещения до май 2019-та. Тогава е отворен, но въпреки това, ремонтните дейности все още продължаваха. На снимката се вижда (дори тази отдалеч, която е), че в дворчето му са само скелета. Кога ще бъде завършен изцяло самия ремонт не знам. Нямаше и табела с краен срок. Най-добре е да се следи по сайтовете за информация. 

[kpkgf]

С нетърпение чакаме продължението..........🙂

[Polina]

преди 2 минути , kpkgf каза:

С нетърпение чакаме продължението..........🙂

Ооо, да, ще го довърша, но преди това да доразкажа за Грузия, сега сме тук .