дневник От връх Паскал до река Нишава

28 януари, 2020

Темата е за два раздела България и Сърбия, но я пускам само тук за да не я разделям на две. На кратко, хубав януарски уикенд аз и Боби (Железото) решихме да го прекараме разнообразно-приключенски. Липсата на истинска зима отвори възможности за повече колоездене през януари, но и за интересни разходки. Събота го даваха хубаво времето, слънчево с незначителна облачност и решихме да разнообразим колоезденето с пешеходен туризъм. Много ми се искаше да кача Боби до алпийската част на Стара планина, по Е3 Ком-Емине. Реших да направим един връх Паскал. Гледал съм зимни снимки от там и е невероятно красиво, да де само дето няма зима и снега е оскъден, но гледките са си гледки. Съботно ранно ставане около 5:30 ч., за 1:30 ч. сме готови и потегляме от София. В 8:30 ч. вече бяхме на гарата в Пирдоп и готови за старт.

Пресякохме релсите, като с наложи да вървим малко и по тях. Боби си спомни един епизод от предаване по NG, в което едно момче беше паднало между релсите и се наложи влака да минава върху него, та бързаше да се махнем от релсите. 😁

Ейййй там в далечината се вижда билото, там отивахме.

Поехме по пътя към х. Паскал

В ниската част се върви през брезова горичка, изгряващото слънце се прокрадваше между дърветата.

Започвайки да набираме височина гората от брезова премина в иглолистна и замириса на борчета много приятно.

Замръзнало ледено поточе

На около километър преди хижата имаше украсена коледна елха, без да е отсечена, супер идея.

Вече бяхме почти на нивото на върха на комина от Аурубис.

И малката ми машинка на фона.

Не след дълго стигнахме до хижа Паскал.

Спряхме да отдъхнем и да хапнем нещо. Хижарите бяха дошли вече, попитах дали на връщане ще можем да хапнем нещо топло, защото си носехме само сандвичи и протеинови барове. Хижарката каза, че е сложила боба да се готви, но чакала група и не е ясно ще остане ли за нас. Ще видим на връщане.

Подкрепихме се, и се отправихме нагоре. Следваше един доста стръмен сегмент 2.4 км със среден наклон от 26 %. Боби много добре знае какво означават тези цифри, вече е трениран и му е известно, та беше готов и психически. Момчето ми е желязно и нищо не може да го спре или уплаши, но и той като мен обича да е подготвен и информиран, за сегмента му бях казал няколко дена по-рано, та нищо страшно. Пускал се е на Трите чуки по 47 % наклон. 😀 Започнахме да кретаме със щекичките нагоре и се откриваха все по-хубави гледки.

Имаше няколко човека, които събираха нещо из клековете.

Чудех се какво събират, боровинки няма, та реших да ида да ги питам. Човека каза, че не знаел думата на български, та погледах в легена какво ронят от клековете. Едни много тъмно сини топчета, по нашия край му викаме мечо грозде на това. Пожелах им приятна работа и продължихме към билото. Тук таме имаше преспи сняг за преодоляване, все едно беше пролет, а не зима.

В далечината се виждаше част от мината на северния склон.

Времето беше спокойно, почти без вятър.

Приближавайки билото, започна да духа слабо от запад. Преди да тръгнем с Боби прочетохме прогнозата на НИМХ, и там пишеше, че ще духа умерен вятър от запад. Боби веднага каза, че са познали и се ориентира правилно в посоките. Още с тръгването, каза, че ще се опита по слънцето да преценява колко е часа. Аз на неговата възраст бях много скаран с посоките и с показанията на слънцето, но той имаше мерак и следеше нещата. Почти се изкачихме до билото, зор си е този баир. Горе ни чакаха кончета.

Ето ни и на билото.

Този участък от Е3 Ком-Емине го пропуснахме лятото, когато го правихме, тъй като се появиха облаци с вероятни гръмотевици и подсякохме преди тази част, за да стигнем до х. Момина поляна. Е сега беше момента да мина и този участък заедно с Боби, и да го запознае с маршрута.

Потегляме на изток към в. Паскал

Кратка спирка на в. Косица 2000 м н.в.

Следваше леко каменист терен до връх Паскал. На в. Косица има пирамида, няма надпис, но поне е маркиран някак си, докато на Паскал няма нищо и се наложи да пускам планинската навигация, за да се ориентирам, къде точно се намира върха, тъй като маркировката за Е3, минава под него. Ето ни и на в. Паскал 2029 м н.в.

Не беше студено, но подухваше слабо и се облякохме. Над 0 та бяха температурите. Боби хапваше много малко на изкачването и тук вече леко насила го накарах да яде, защото силите му свършваха, а така не става в планината. Беше изкачил доста сериозно разстояние със сериозен наклон и определено енергията му намаляваше, а трябваше и да го слиза това. Гледката от върха е невероятна.

Връх Вежен насреща

Панорама

Поглед на запад

На юг

Северо-източния склон

И хижа Момина поляна, на която спахме лятото правейки целия Е3, само дето и дойдохме изотдолу 🤣

Тръгнахме на обратно със стегнато темпо. Слизането винаги е по-кофти от качването, и по-натоварващо за ставите. Боби го заболя едното коляно, отделно едната му щека се счупи, та му дадох моите и аз слизах с една надолу. Редувах ръцете, за да не стане само едната с мускули хахахаха. Слязохме до хижата, жената каза, че ще има боб и за нас.

Имаше няколко човека на хижата, щяха да остават да спят там, но не се качваха до върха. От хижата надолу вече не беше толкова стръмно. Слязохме си по пътя, по който се качихме. В една преспа доста стръмна, джип закъса и не можа да излезе, в последствие се извъртя към една урва и за малко да падне в нея та остана там да чака някой да го изтегли. Заобиколихме го и си продължихме надолу. Стигнахме отново до брезовата горичка, този път залеза се прокрадваше между дърветата.

Всичко беше по-план, точно на залез слънце слязохме преди да се мръкне вече бяхме в колата. Поглеждайки назад и виждайки, къде сме се изкачили и слезли будеше в нас смесени чувства. Маршрута изглежда така.

Сериозен километраж със сериозна денивелация. Боби изяви сам желание лятото да направим част от Ком-Емине за няколко дни, та си трябва подготовка и да е запознат какво го очаква. Мисля, че алпийската част ще му е най-интересна, а и тя е най-красива.

След като хапнахме в Пирдоп, се отправихме дома. Прибрахме се около 20:30 ч. и всичко е точно.

Аз легнах около 0:00 ч. тъй като трябваше да пусна дрехите да се изперат, бая се окаляхме, а и бях накиснал един боб да сготвя. За следващия ден Неделя бяхме предвидили възстановителна разходка из Ниш - Сърбия, съчетана с кулинарно-културен туризъм.

Неделя, станахме около 8 ч., не бързахме. Около 9:30 ч. потеглихме към Ниш. Около Драгоман са започнали да строят магистралата, та имаше леко отбивки, но нищо страшно. От сръбската страна магистралата е готова в участъка границата-Ниш, та се качихме на нея и срещу 6 лв бързо и спокойно се озовахме в Ниш. Колата паркирахме на паркинга пред Челе кулата, като тя ни беше и първата точка, която искахме да разгледаме.

До главния военен път Цариград – Белград, е издигната кула, изградена от черепите на загиналите въстаници - Ћеле-кула (Челе кула). По заповед на главнокомандващия Хуршид паша главите им били отрязани, одрани и изпратени като доказателство за победата на султан Махмуд II в Цариград, а черепите на 952-ма герои - вградени във високата 4,6 метра кула.

Зловещо доказателство за мощта на османската армия, целящо да сплаши както сърби, така и всеки, дръзнал да се изправи срещу властта на империята.

Боби беше впечатлен и остави послание в книгата на музея.

От там поехме пеша в посока крепостта Ниш.

Ето го и моста пред входа на крепостта

И река Нишава

Точно след входа е и джаз музея

В самата крепост има дом на планинара, нашия демек 😁

Направо си беше пролет, 11 градуса без вятър.

Пресякохме крепостта и стигнахме до Концентрационният лагер - Ниш

Концентрационният лагер „Червен кръст“ е един от малкото запазени фашистки лагери в Европа, който по автентичен начин и днес свидетелства за страданията на сръбското, ромското и еврейското население, на комунистите, на многобройните симпатизанти на народно освободителното движение и партизаните, които са били затворени в него по време на немската окупация на Сърбия от 1941 до 1944 г.

Лагерният комплекс е разположен на площ от 7 хектара и е ограден с висока стена и бодлива тел. Състои се от главна лагерна сграда, две помощни приземни сгради, две кули, две наблюдателници, караулно помещение и чешма.

В главната сграда са се намирали помещенията, в които са живели лагерниците, помещение за стражарите, където са се провеждали разпитите, медицински пункт, бръснарница и 10 единични килии (карцери).

Единичните килии са без прозорци, с бетонен под и с отвор на покрива за осветление и вентилация. Една от тях даже не е имала вентилационен отвор.

Ей го и малкия лагерник 😉

Щрак ...

По време на Втората световна война през лагера са минали около 30 000 души, от които над 10 000 са разстреляни на близкия хълм Бубань. Това, което отличава този лагер от останалите, е фактът, че на 12 февруари 1942 г. е осъществено масово бягство на лагерници. От 147 лагерници, които се опитали да избягат, 105 са успели, а останалите 82 са загинали по време на бягството.

Първоначално сградата е построена през 1930 г. за нуждите на военната казарма „Червен кръст”, но още в началото на войната, през април 1941 г. с бодлива тел е отделена от казармата и превърната в лагер.

След като разгледахме лагера, се върнахме обратно до централната улица, като минахме по стената на крепостта.

Бяхме зверски гладни и най-бързото, което видяхме, беше плескавици в хлебче до близкия пазар.

След като хапнахме се отправихме по пешеходната улица към музея на Ниш.

Там ни казаха, че Медианата е затворена и макети, както и част от нещата изложени там са пренесени в музея. Лика на Константин Велики също.

Константин I или Константин Велики, е римски император. Константин е роден в Наисус (днешен Ниш, Сърбия) в римската провинция Мизия на 27 февруари 272 (274, 280 или 282 г.)

Хапваше ни се нещо сладко, а и искахме да седнем малко да починем, на среща беше и моята пекарна 😉

До нея имаше и сладкарница, та там си харесахме разни вкусотии. За мен крем пита, за Боби огромен кроасан с школад отвън и отвътре.

След почивка и зареждане се отправихме към Мемориалния парк „Бубан“. Доста походихме от центъра, има и изкачване, но си заслужаваше.

Мемориалният парк „Бубан“ (Барабан) се намира югозападно от центъра на града на залесения хълм, наречен Бубан.

По време на Втората световна война това място е било едно от най-големите места за екзекуция на територията на Югославия.

Първият разстрел е бил през 1942 г., когато са разстреляни 24 лагерници от лагера „Червеният кръст“. След февруарското бягство през 1942 г. броят на разстреляните на хълма Бубан достига и до 100 души на ден.

Само за два дни, 16 и 17 февруари 1942 г. са разстреляни повече от 1400 лагерници. Броят на разстреляните не може да се определи с точност, защото телата първо са заравяни с булдозери, а през август 1944 г., опитвайки се да прикрият своите престъпления преди краяна войната, немците са изкопавали и изгаряли костите (изгарянето е продължило 20 дни).

Смята се, че тук са екзекутирани между 10 000 и 15 000 души. Мемориалният парк се състои от няколко части, които символично представят ужасите, които са се случвали на това място:

• Гора – символизира мястото, където партизаните са се борили за освобождение от фашистите.

• Пътека, по която се стига до паметника – символизира пътят на партизаните към свободата.

• Паметник, който се състои от: хоризонтален фриз от бял мрамор с релефни сцени, които представят страданията на поробения народ и окончателната победа на свободата.

Паметника е във вид на три монументални юмрука с различна височина, които символизират мъжете, жените и децата, разстреляни на това място. Този паметник е официално открит в деня на освобождението на Ниш на 14 октомври 1963 г. и е дело на хърватския скулптор Иван Саболич.

Вече искахме да си ходим и погледнахме на картата за най-прекия път, той минаваше през гробището на Ниш. Хич не беше готино за ходене, няма банкет, няма тротоар ходиш по тревата и в края на шосето. Следваше спускане през един квартал, по много стръмна улица без тротоар ужасно. Имаше и други хора отивайки към центъра, как ходят всеки ден нагоре надолу по тази тясна улица между колите не знам. Бяхме доста на високо над града.