дневник Първи стъпки в Кения - от дюните до саваната

[Lindt]

Пътуванията рядко са такива, каквито очакваме. Колкото и да планираш, каквито и картинки да гледаш, нещо напълно различно се усеща на място. И докато не стигнеш, нямаш никаква идея как всъщност ще почувстваш дестинацията, хората, звуците, цветовете, миризмите, нито как те ще допълнят и подчертаят атракциите, които са те отвели там. А и самите атракции...в стремежа си да видим и правим нещо ново, рядко можем да си представим правдиво ключовите, непознати забавленията в избраната територия.
Имахме трудности в организацията на пътуването в Кения: първите ни стъпки в Африка, неясна култура и религия, неизвестни опасности, неразбираеми тънкости на сафарито, липса на туристическа информация за избраното място за море. 
Накрая толкова ни беше писнало, че искахме да мине и да си се заемем със следващото пътуване...сега пък е времето, в което плановете за пътуване се топят като пролетен сняг и единственият начин да се преборя с депресията е да опиша това пътуване. И да вярвам, че при отпадане на Централна Америка, ще ни се освободи бюджет и отпуск за по-скорошно посещение другаде в Африка. Което не е никак лоша утеха 🥳

Когато се озовахме в Шела, дотолкова ни хареса, че вече знаехме, че както и да протече предстоящото сафари, ходенето до Кения не е било лоша идея...в края на ден първи от сафарито се радвахме, че не сме си направили програмата като нормални хора и морето да е в края на пътуването. Защото Масай Мара ни даде толкова много, че не знам как щяхме да харесаме нещо след този парк, пък било то и автентичен суахили остров.

Трудностите при организацията по наш маниер ни направиха услуга. Защото макар всички кенийци да ни се струваха добри хора, на място на нас ни настръхваше врата при мисълта да си хванем такси или да пресечем улицата, за да си купим плодове без придружител. И ако бях успяла да подредя плана си за самостоятелно пътуване, не само щяхме да пропуснем Масай Мара, но и щеше да ни е страх през цялото време. Или щяхме да сме тотално парализирани, или да прекрояваме на място всичко. 

 

Този разказ няма да е като другите ми. Няма да е хронологичен. Няма да е изцяло личен, защото Жижо повече от всеки друг път вярва в необходимостта от споделяне на спецификите му. И другите отличителни белези - храната, удобствата, пешеходстването и суетата ми са третостепенни в това изживяване. А Кения успешно предреди всички други дестинации в личните ни предпочитания. Направо ни разби представите за пътуване. 

 

[patilana]

@Lindt разказвайте както сърцата ви решат , защото Африка е любов или нищо. 

Аз, лично, бих се радвала много и на пост с една единствена снимка и нейната история, защото Африка винаги е на предела на емоциите. Без значение от кой полюс. Снимки като първата, която си ни споделила тук, ме карат да се ядосвам, че все не се допускат  подобни в календара, сякаш светът е само природа. А иначе се чудим защо тя все ни изненадва.

Благодаря ти, че ще ни вадиш от собствената ни депресия от провалени срещи с многоликия свят. Надявах се по - скоро да ни заразказваш🦁🐘🦏🦛🦒🐒. Всички те заслужават точно ти да ги опишеш.

[Lindt]

Ще започна с автомобилите, защото прекарвахме по 12-13 часа в споделено возило: 

 

На споделено сафари 

 

В 8 сутринта и навреме ни взеха от английската ни крепост в Найроби, с лека кола, споделена с майка и син от Аржентина.

Точно се израдвахме от късмета си за безкрайни разговори за вечната ни цел Патагония, паралели в нивата на опасност из градовете в Африка и Южна Америка, странични занимания като разни пустини и водопади и се оказа, че те живеят в Ибиса. И освен това няма да пътуваме с тях, а ще се срещаме само на вечеря. 

Бяхме заедно сега, защото фирмата-организатор оптимизираше движението си из Найроби като събираше всички желаещи различни програми за днес според местоположението на хотела им и ни преразпределяше на сборен пункт в края на града. 

Преди да изберем бюджетно, споделено с непознати, сафари, бяхме прочели, че понякога плащаш ниска цена, но операторът не може да събере желаещи и оп, имаш индивидуален тур за тяхна сметка. И доволно потривахме ръце - ха, да видим в периода на корона вирус кой пък ще се домъкне на тези странни дни от четвъртък до понеделник 😉 

Ние обаче за ушите бяхме хванали фирма, собственост на първоизточника на споделени сафарита. Почесвал се по главата един ден преди десетина години и се чудел защо хората дават несметни пари да пътуват сами в коли за по 8 души, задръствайки парковете с автомобили, вместо малко да се преподредят и да плащат половината пари, идвайки по-често. И решил да го пробва. 

В Кения през цялото време ни говориха за братски и сестрински фирми. И нашата Lenchada си имаше 2 сестрички - компании, общо 14 шофьора, 1 лагер до Масай Мара. И шансовете да не се намерят хора, с които да пътуваш, клонят към 0. 

 

Така ние в посока Масай Мара се качихме в сафари ван с Айзък. Не бяхме първите, така че седнахме един зад друг с прилежащи прозорци от лявата страна, с оптимален достъп до отварящия се покрив. Местата във вана бяха 3 на първи ред, 2 на средния и 3 на последния. В края е най-тегаво при пълен автомобил, защото животните рядко са зад колата, а отворът на тавана свършва преди седалките и не можеш просто да се изправиш, както от нашите места и да се открие идеална, незапречена гледка. Пък и сте трима, трябва да се посуетите при подреждането и средният няма прозорец. 

Та въпросният най-прецакан човек беше всъщност канадка от азиатски произход, качваща се последна на това място между двама доста неприятни саудитци. Те на следващия ден ни освободиха от присъствието си и от странните клипчета, които си пускаха и правеха на телефоните през целия път. 

В последните дни имахме тройка ленивци на тези места, които с изключение на неспособността си да не закъснеят с 15 минути за всяко тръгване, не се отразяваха по никакъв начин на пътуването. 

С това неприятните неща относно споделянето на общо пространство приключиха. Никога не сме седели по-дълго или по-кратко някъде, отколкото искаме. Не се е случвало да ни е тясно или да ни е запречена гледка или достъп. Не сме имали неприятни шумове или разговори в колата. Никой не е идвал миришещ или дразнещ в каквото и да е отношение. 

Напротив, имахме много симпатични спътници - канадка и калифорниец, напуснали работа и пътуващи из Африка. Холандска двойка. Немец и вероятно няма кенийка. И тройката ленивци, смесено от Беларус и момиче от Кения. 

А на вечеря и закуска по масите множество чуждестранни магеланци, с пламък в очите от видяното и многобройни планове за предстоящото. 

В първите два дни имахме един шофьор с ван - Айзък. В следващите друг шофьор с джип - Евънс. С него бяхме и в Накуру, а при Найваша се разделихме и ни пратиха към Найроби с трети. Любимият ни е последният - Халифа. Следващият път ще пътуваме с него. Понеже бяхме нови и до него, а неговите спътници спяха, той изговори повече думи за организацията, сафаритата, живота в Кения и всичко наоколо, отколкото смятахме, че могат да се изрекат и направи скучното пътуване толкова интересно, че получи бакшиш. Е, освен това предотврати изпускането на полета ни заради катастрофа на главния път, но за това ще разкажа по-нататък. 

В парка засядахме и бутахме, водехме се от радиостанции в паркове, а понякога си намирахме сами животни, дърпахме други затънали автомобили, срещахме рейнджъри, каращи ни се, че сме излезли от главните пътища, като останахме с впечатлението, че нашите водачи са си приятели и семейство с всички други шофьори и работят заедно за общото благо. 

 

Самите колички са малко поочукани от условията, в които се движат, прозорци заяждат и тн. А и пътищата са в брутално състояние в посока Масай Мара и вътре в парка. Имам си предостатъчно синини и вероятно някоя цицина от кенийския масаж. Но не мога да се оплача от тези дребни неволи, предвид света, който ни разкриха с тези превозни средства. 

преди 16 минути , patilana каза:

@Lindt разказвайте както сърцата ви решат , защото Африка е любов или нищо. 

Аз, лично, бих се радвала много и на пост с една единствена снимка и нейната история, защото Африка винаги е на предела на емоциите. Без значение от кой полюс. Снимки като първата, която си ни споделила тук, ме карат да се ядосвам, че все не се допускат  подобни в календара, сякаш светът е само природа. А иначе се чудим защо тя все ни изненадва.

Благодаря ти, че ще ни вадиш от собствената ни депресия от провалени срещи с многоликия свят. Надявах се по - скоро да ни заразказваш🦁🐘🦏🦛🦒🐒. Всички те заслужават точно ти да ги опишеш.

Благодаря 🙂

Ще опитам да разкажа за определени неща - братята гепарди, бебето-лъв, малкото човече с баща си, прасенцата и мангустите. Може би дори за умиращия лъв. Има време, предстоят дълги дни вкъщи 😉 

[Lindt]

Пътуването първия ден беше много дълго: около час излизане от Найроби, пътуване, кратка почивка с изглед към Голямата рифтовата долина, пътуване, обяд в Нарок, пътуване и влизане в Масай Мара в 16:00. 

 

На първата спирка видяхме и първите си животни 🥳 Не знам какви са, но бяха много сладки. А  гледката към долината беше доста впечатляваща, стоиш и не можеш да повярваш, че дължината на това, което гледаш е 6400 км. 

 

Мястото, избрано за обяд, беше блок маса, с огромен сувенирен магазин и няколко вида птици из клоните на дърветата, които уплътниха престоя ни там.

 

Започнахме да се запознаваме и с други представители на местната фауна - бабуни, зебри, маймуни вервет и да предчувстваме, че се движим в правилната посока. Постройките покрай пътя бяха основно тенекиени бараки, някои от тях с надписи, упоменаващи, че всъщност са църкви (ок) или резорт/ хотел (чакай, какво?). Не бяхме съвсем сигурни кой би се осмелил да спи в тях. Айзък вече ни е предупредил, че ще минем по по-дълъг, но по-интересен път и няма да си оставяме нещата в къмпинга, а директно ще гледаме животни между двата входа до залез.

 

Под сенчестите дървета около портата на парка, са се подслонили пъстро облечени хора. На пръв поглед е очарователно, но за съжаление се оказват масайки, нарамили десетки манистени гривни, грозни статуетки и прочие сувенири, протягащи ръце през прозорците на колата, хвърлящи в скута ти непотребни вещи и крякайки нетърпеливо "one thousand, one thousand". Оказва се, могат да прекарат не по-малко от 20 минути в тези занимания, без да показват никакви признаци на умора. Само накрая добавяха "all" към "one thousand, one thousand" за лежащите върху теб купчинки. Нашият интерес към местните племена бързо е изместен от ужасно неудобство и старание да не забелязваме ръцете около и върху себе си. 

 

И така.. влизаме в парка през Sekenaki gate, завесата се вдига 😉 

 

Това ни е първият кадър в парка, но бързаме за другаде 😉 

Опитваме се да осмислим гледката, гледали сме много снимки. Те често са с някакви необятни равни пространства, трева, някое и друго чучнато дърво и животни при повече късмет. На картинка винаги ми е изглеждало скучно, плоско, еднообразно. Нямах очаквания да ми хареса пространството около животните.

Но дали защото не сме в сух сезон, дали защото влизаме в часовете с хубава светлина, дали защото в 4D винаги е по-яко, Масай Мара е убийствено красива. От поклащащите се златисти класове, през зелените корони на дърветата до синьото небе с къдрави облачета и огряните хълмчета. Идеална е, покривът ни е вдигнат, вятърът разрошва косите ни, а настроението на нас и на околните се повишава със скоростта на вана. 

А Айзък доста бърза. Пукащата радиостанция в следващите дни ще действа неизменно така на групата, независимо от състава ни. Адреналинът и скоростта ще се повишават, защото ще видим лъв. Или гепард. На този етап още не знаем....

[Lindt]

Първи 3 часа в Масай Мара 

 

Когато шофьорът научи за забелязан хищник, е склонен да се движи много бързо в тази посока. Ако минавате покрай Secretary bird или нещо интересно според него, може и да ви даде възможност да я снимате за 1 минута, без престараване в търсенето на подходяща позиция и светлина. Но ако е жираф, зебра, стадо тревопасни или шарено пиленце, няма голяма вероятност да може да се документира. 

Това не е задължително лошо 🙂 Но ако ти е първото сафари, в задната част на возилото се чува сериозна олелия, възклицания, бурна радост, тихичко подсмърчане, че първият ти африкански слон е отминат със скорост от 30 км в час. Защото да, там някъде има лъв, обаче ти искаш да разгледаш и антилопата също толкова много. 

Освен оставеното у нас впечатление, че ако сме много в колата, ще е много гадно, сме си мислели, че без бинокъл или обектив с голямо увеличение, ще си смучем палците по цял ден. Ние изобщо и нито за миг не сме допускали, че ще бъдем на 1-2 метра от повечето животни, при това много пъти за следващите 5 дни. И че ще можем да видим такива детайли от украската им, едва ли и не капчиците по носа им, ако са тичали. 

Така че в първите ни минути сме тотално втрещени от случващото се наоколо и сме с усещането, че пропускаме кадъра на пътуването си, неспирайки до слон на 50 метра от нас 😉 При това сме тотално забравили да дишаме и говорим. Спогледали сме се и почти без думи сме се разбрали че фотоапаратът отива при по-високия и с предна позиция, пък аз ще щракам с телефона за майките. 

 

И докато още свикваме, ванът приближава скупчени на едно място 10 коли. Не знам по колко са в по-популярните периоди за посещение. Нареждаме се и ние пред един голям храст и започваме да проучваме намиращото се в сърцевината му. Знаем само, че доста мирише. За мен преобладаващи са изгорелите газове, за Жижо миризмата на мърша е по-силната. Постепенно скупчените коли се реорганизират и ние си променяме позицията с друга, с по-добра видимост. Виждаме парче месо, някакво неизброимо количество пухкави крачета с различен размер и тук там някоя главичка на котенца. Не че сме природно тъпи и не можем да подредим в главата си различните части на лъвчета, просто растителността ги скрива добре и са няколко семейства. Има малки, големи, бебенце, някъде там вероятно и мъжки. 

И половин лъвче се брои, мислим си ние и щракаме вижданото от нас. 

Колите отново се наместват, така че всеки да има време да покаже на своя товар туристи какво има под листата 🙂 Колегиално е, допада ни. Не виждаме блъскащи и предреждащи се. Може би е ясно, че котките не бързат особено и не се страхуват от нас, така че има достатъчно време всички да се изредят. 

 

В момента, в който първите коли обръщат и се подреждат в края на опашката, излиза мама! Първият ни цял лъв, ако имаше шампанско в колата, щяхме да се възползваме. Наблюдаваме движенията й и спираме на лицето. Забравяме да снимаме. В устата й е косматото топче, което се оказва едноседмично бебенце 😍

От всички коли се чува едновременно влюбени въздишки и се изброяват божества. А мама-лъв грациозно продължава пътя си и влиза в тревата. Всички сме видели всичко и едва ли някой е успял да снима идеално чудото. Не сме сигурни, но май и шофьорите не бяха виждали досега малкия крал и не можаха да реагират бързо и да го доближат. 

След това грандиозно събитие не ни остава друго, освен да продължим по пътя в парка. Към следващото приключение. 

[Lindt]

Следващата ни значима среща с представител на животинския свят е със семейство слонове. Не ги помня добре, нищо, че са ни първите 😇. Може би заради моята любов към котенца, може заради особения адреналин, съпътстващ търсенето и срещата с хищник... Та това, че най-големият сухоземен бозайник на планетата ни се явява в цялата си прелест между срещи със семейство лъвове и семейство гепарди, замъглява първите ми спомени за слонове. 

И все пак: слоновете се делят на два основни вида - африкански и индийски. Африканският слон е по-голям, като и женските, и мъжките слонове имат бивни. И малките слончета също 🥰 Също имат и по-големи уши и си ги развяват 🙂 

Нямам представа дали могат да си живеят и без бивни и защо е нужно да се убие животинчето. Няма да чета, защото ще ми причини огромна тъга. 

Постоянното движение на уши, опашка и хобот го прави доста по-интересен обект за снимане от носорог например. Но може да е въпрос на предпочитания. 

Мъжките слонове напускат стадото след пубертета и отиват да живеят сами или с други мъжки. Женските слонове живеят в големи групи с малките. 

Не знам дали заради избрания от нас период на бебета-животни или по принцип е така, но видяхме много малки слончета и бяхме особено щастливи от това.  

 

Продължаваме пътя си и отново ускоряваме ход. Предстои ни среща с гепард. И то не един 🥳  В Масай Мара живеят около 35-40 гепарда. Група от 5 братчета, две групи от по две момченца и останалите са единаци.

Всъщност нищо не сме говорили за женските представители на вида. Дали имат бебета, дали живеят по-скрито. Сега прочетох, че този вид предпочита да обитава територии без хора и може би при женските, особено в периода с бебета, се усеща повече. Ако от общо 300 представители в Серенгети и Масай Мара, в Кения са само 40, то явно по-честото навлизане на коли в територията им ги безпокои и затова не са пропорционално разпределени в парка. Или тълкувам неправилно. На място не съм се и сетила, че не сме виждали женска, а пък малко съвсем. 

При голямата група прекарахме вероятно 1 час. Под едното дърво, под другото, на разходка в тревата, в наблюдение как пият вода. Въобще не изглеждаха ядосани на присъствието ни, спокойно минаваха покрай спрелите джиповете под смаяните ни погледи. 

Близостта на гепардите вече ни довърши и блокира мозъчните ни функции. Не мога да си спомня дори една мисъл за този зашеметяващ час. Просто сме си седели там ококорено и напълно неразбиращи какво ни се случва. Защото напомням, че ние очаквахме да гледаме животни през бинокъл, а не, че най-големият ни проблем ще е дали ще успеем да вкараме група хищници в един кадър с обектива на @Брани 40х150 мм ( 80х300 при DSLR ) 

[Lindt]

В следващите минути се оформи представата ни как ще протичат и следващите дни. Айзък стенеше, че вече е 6 и трябва бързо да излизаме от парка преди залез. А предстои много път до изхода. Обаче това не променяше факта, че спираше сам при групи животни, без нужда от подканяне. 

Чакал: 

Ние пък хем не искахме да нощуваме в паянтов ван при лъвовете, хем облаците се къдреха все по-красиво и ни се искаше слънцето да падне още малко по-ниско докато сме в безкрайната шир златисти тревички, а не на пътя. Чакахме си африканския залез 😉 

Е, фотоапаратът го пооцвети достатъчно, но го посрещнахме навън. И не беше такъв, какъвто е по снимките. Ама все тая, ние току що бяхме видяли поне 10 различни котки!

 

Пътят след нашия изход определено не е добър. Коловози, дупки по черен път. Отклоняваме се покрай някакви масайски тенекиени къщи по още по-лош. Първо оставихме немеца и местната му приятелка в един симпатичен кемп и тогава продължихме подрусването до нашия нов дом. Те не са с ленчада, букнали са си през кемпа сафари, а те са ги прикрепили към нас. Очевидно освен клиентите на 3 различни организации, комбинации се правят и с други настанявания. Няма опасност да сте сами в кола, без да сте платили тази услуга. 

На място бързо ни разпределят към човек от персонала и ни водят по палатките. С любопитство разглеждам първата след помещенията за хранене, определена за нас. При това е срещу огъня, където можем да се присъединим към масайските пазачи за сладки приказки. Къщата ни е голяма, с двоен цип, за да не влизат маймуни, прозорчета, баня и тоалетна в приличен вид. Светлината е оскъдна и в определени часове - сутрин и вечер в интервала между 18:00-22:00

Имаме голямо легло с удобна мрежа, множество одеала, една малка масичка и това е нашият дом. В помещението за хранене е по-интересно. Поради режима на тока има поне 20 контакта, за да си зареждаме телефони и камери. И покрай зареждането и липсата на средство за зомбиране хората трябва да си говорят помежду си. 

На първата вечер се оказваме в младежка група с американка, напуснала работа, за да пътува из Африка няколко месеца. И други човечета, практикуващи бекпекърство в този район. За нас е страшно интересно. Например трек в Руанда, по време на който, ако имаш късмет, ще видиш горили, без да си платил 600 долара пермит. Коментират се толкова много непознати райони, че ме заболява главата от усилие да запомня и разбера всичко. Защото в нашия форум не циркулират подобни възможности, а аз не съм се занимавала да проучвам Африка изобщо заради славата й на скъп континент. Не че е евтин, цените са отвратителни при всички положения, но определени места са постижими. И хората ги обикалят.  

Ще използвам огромна част от времето си спрез карантинните месеци, за да проучвам и планирам още посещения в Африка. Не защото съм усетила, че всички произлизаме от там и се чувствам у дома. Напротив, чувствам се толкова далеч от познатата реалност, че ми е почти толкова извънземно, колкото Исландия. 

След засищаща вечеря с някакви неща, които бих подминала със сбърчен нос през по-голямата част от живота си, се наслаждаваме на първата си африканска бира. Аз де, защото избрах кенийски гинес. Останалите варианти са лагер бири и са точно толкова скучни, колкото и звучат. Очакваме да се наслаждаваме като никога досега на всяка глътка, обаче явно впечатленията са толкова много, а пътят така продължителен, че сме уморени до смърт. 

 

Тук идва и първото ни кофти откритие за новата къща - стените на палатка определено не са звукоизолирани. А генераторът е до нас и бучи вбесяващо. Към звука се присъединява шумна група кретени около лагерния огън. Говорят на непонятен език, крещят, смеят се и слушат музика. Набеждаваме пазачите в лагера и към 1 през нощта вече са побъркали дори олицетворението на спокойствието, с което съжителствам, и е излязъл навън да им чете конско. Като деца се смълчават засрамено за няколко минути и после всичко започва отначало.  А трябва да сме закусили и готови в 6 за сафари. Заспиваме някак с намерение утре да се скараме с когото е необходимо, за да не преживяваме втора подобна нощ. И да си сменим палатката с най-отдалечената от парти района. 

 

 

[Carrie]

@Lindt Това май е възможно да са вашите 5 гепарда: https://www.boredpanda.com/cheetah-brothers-cross-river-maasai-mara-arnfinn-johansen-buddhilini-de-soyza/

[Lindt]

преди 8 часа, Carrie каза:

@Lindt Това май е възможно да са вашите 5 гепарда: https://www.boredpanda.com/cheetah-brothers-cross-river-maasai-mara-arnfinn-johansen-buddhilini-de-soyza/

Да, нашите приятели са 🥰. Гледахме разни клипчета още там, много ни беше интересно.

Появили са се преди няколко години от друга концесия. И ловуват гну, което обикновено е голяма плячка за гепард. Аз преди време бях засичала информация за 7 новородени гепардчета, но са други:

https://www.dailymail.co.uk/news/article-7664551/Cheetah-gives-birth-giant-litter-seven-adorable-cubs.html

 

Много малка част от гепардите достигат до зряла възраст и сега се чувствам виновна, че ги приближавахме толкова и сме ги стресирали. Добре, че не сме срещали малки и женски.

[Lindt]

Първи ден в Масай Мара

 

Организацията е следната - на вечеря при вас идва много любезна кенийка - управител, информира ви с кой шофьор ще сте на следващия ден, в колко часа тръгвате и кога да отидете за закуска. 

Вие се измъквате полузаспали от палатката, не много сигурни как изглеждате, защото дори генераторът да работи, светлината е твърде оскъдна, за да видите добре образа си в огледало. Закуските в къмпинга са английска закуска и бухтички. Аз споделям само, за да озадача безкрайно мама, че избирах всичките дни бухтичките. 

Още първата вечер гордо са ни обяснили, че винаги има топла вода, благодарение на някаква гениална система на масаите. Не сме схванали обаче как точно се задейства това и през деня събираме информация от останалите посетители. Явно трябва да ги предупредиш половин час по-рано през част от денонощието и да оставиш студената вода да се изтече, за да дойде топлата. На мен ми се струва разхищение, но не съм отделила време да разбера има ли недостиг на вода в района, тази източваната събира ли се и да се пречиства някак и въобще как работи системата им.

Факт е обаче, че в Масай Мара не е така топло, както в Ламу. Направо си е за яке след залез. И за одеалце вечер. Така че "нормална" вода не е с подходяща температура за душ, освен ако не искате да настинете. Понеже и в джипа всичко е отворено и те духа непрекъснато, ти става горещо само следобед. През останалото време е по-подходящо да сте с яке, особено ако планирате да прекарвате повечето време прави и гледащи напрегнато из поляните, за да видите свой си хищник. 

Та след закуска тръгваме 🙂 Айзък е достатъчно търпелив в първите ни минути в парка, за да ни остави да си снимаме зебри, да охкаме и ахкаме, че тревата е сребриста, как антилопите си играят и светлината по изгрев прави околността така нежна и красива.

 

В часовете след изгрев и преди залез беше невероятно красиво. И много странно - от едната страна на пътя всичко ти изглежда сребристо-зелено, а от другата златисто-розово. Направо почнах да се замислям защо ходим из планините, вместо да търсим тревисти поляни. 

 

Неусетно става време радиостанцията да се събуди и да се понесем в някаква посока. И да се срещнем с втора група от несрамежливите гепарди. Сега виждам във снимките, че сме документирали как маркират дръвче. Въпреки близостта си, не можеш напълно да възприемеш всичко, което се случва и имаш всички шансове да се изненадаш като си разгледаш снимките на по-късен етап:

 

[Фил]

Снимките с гепарда на дървото са чудни! Браво! 
( Не само те, де )

[Lindt]

След огромната радост с гепардите и светлината, отново разполагаме с цялото време на света за спокойно разглеждане на парка. Очакванията ни са да не се движим постоянно. Хем с цел да не се харчи гориво, хем да се вглъбим в гледките, да снимаме птички и пасящ добитък и така цял ден. 

Глупости, летим из района неуморно. Спирането за снимки на птици явно ще е в друго пътуване 🙃 Обсъдили сме на вчерашната вечеря, че лъвовете под големия храст са били там и предния ден. И по-предния. И вероятно и днес. А трупът не е на някое от хилядите гнута, а на бебе-жираф. Това променя нещата, почваме да се чудим ние жирафи ще видим ли изобщо в по-близък план?  И онези в далечината затова ли бяха само възрастни? Изяли са им дечицата ли? Може ли на това сафари да видим повече котки, отколкото популярни тревопасни? 

Айзък преценява, че колкото и да е скучно това, може би щраусите са достатъчно големи животни, за да заслужат спиране за снимки 🙂 Но видимо не се престарават да застанем в подходяща позиция съобразно светлината. Нищо, щракаме по веднъж и започваме да се забавляваме на случайните разголвания на бедрата на тази гигантска птица. Така и не се оказахме достатъчно близо, за да им снимаме личицата, а щраусите имат изключително красиви очи. Сблъсквали сме се с тях последно в парка за птици в Куала Лумпур ( рядко противно място, бих го затворила на секундата или натикала малайзийци вътре за назидание)

Следващото животно, заслужило вниманието ни, са тези токачки. В Грузия се разхождаха по пътя, но това не прави спирката досадна. Ние обичаме животни и още не можем да свикнем с интензивността, с която срещаме още и още от тях в този парк. Помня, че като дете съм си намирала перце в нашия зоопарк (който също трябва да бъде затворен, разбира се) и си го пазех с голяма любов заради точките. В Масай мара са на големи групи, но са по-ниски от тревата в този сезон и не могат да се документират красиво. С нашите умения и ъгъл.

 

Айзък преценява, че ни е отпуснал достатъчно почивка и ще отпрашваме в по-интересна посока. Спираме пред една голяма локва и в потрес следим движенията на първите си хипопотами 😚 Те се очертават като едно от любимите ни животни, защото много шумят, пръскат, въртят си ушите и има особена динамика при наблюдението им. Явно не само нас ни забавляват, защото седим там 20 минути и всички туристи се смеят щастливо. 

Хипопотами :)

За жалост тези животни рядко излизат от водата през деня. Не знам по кое време се правят снимки с отворена паст и им се разглеждат зъбките, но ние нямахме тази чест. Нищо, не сме придирчиви, за нас беше забавно изживяване. 

След това правим разнообразни кръгове по по-второстепенен път, пренебрегвайки сигналите от станцията. Не се увенчават с успех и в някакъв момент Айзък се отказва, замазвайки положението с гордо представяне на Sausage tree 😉  Втората снимка е от гугъл, за да разгледате по-детайлно наденичките. 

 

Ние междувременно се опитвахме да заснемем ибиси, лешояди или друго птиче, незаслужило само по себе си спирка. В защита на водачите, ако им кажеш спри, те спират. Просто си толкова зашеметен от всички, че не знаеш на кое първо да обърнеш внимание и не смееш да прекъснеш процеса по издирване на друго, чийто правила не са ти познати. 

Последва нова надпревара с времето и се озовахме отново в група с няколко вана. Тревата, колкото и да е красива и пухкава, има свойството доста добре да прикрива животни с подобен цвят. Например коронката на националната птица на Уганда. А защо не и лъвове? 

Седяхме със затаен дъх доста време там, с надежда лъвчо да пожелае да се поизправи и разходи. Може би чак когато му омръзна да му бръмчим наоколо, се изправи, направи един пирует и си легна невъзмутимо обратно в тревата. Беше време да го оставим на мира и да продължим. 

За наша радост предстоеше кратка почивка. Казвам радост, защото като тотално неподготвени какво представлява едно сафари, бяхме несигурни кога и къде се очаква да ходим до тоалетна. Ами на летището в парка, как къде? А това ни е портиерът 😉

 

Покрай това разклонение дори бутахме заседналия ван (на снимките по-горе в темата) Явно беше за доказване на мъжество, защото скритото лъвче от по-рано не беше на повече от половин километър разстояние.  А и виждате тревата в района, не бих определила като невъзможно в нея да има още. 

[chandni]

Страхотен разказ и много красиви снимки! Благородно ви завиждам! 🙂 Върна ме в спомените назад във времето - 2016 и първото ни сафари в Танзания. Благодаря за споделянето, продължавай да разказваш! 🙂 

[Костов]

Възхитен съм от разказа и страхотните снимки, особено тези на любимите ми гепарди. Благодаря ти! 

[FlyTraveler]

преди 17 часа, Lindt каза:

 

Продължаваме пътя си и отново ускоряваме ход. Предстои ни среща с гепард. И то не един 🥳  В Масай Мара живеят около 35-40 гепарда. Група от 5 братчета, две групи от по две момченца и останалите са единаци.

 

Това са "Петимата мускетари", другото име, под което са известни са "Бързите пет". През август 2018 година ги гледах и снимах заедно, а като бях през август 2019 година, коалицията временно се беше разпаднала, та гледах една от двойките братя и един единак (на различни места). Есента са се събрали отново. Имаше и една много интересна женска, кръстена Малайка, която охотно си показваше малките на посетителите, но тя почина през 2018 година.

[Lindt]

преди 2 минути , Костов каза:

Възхитен съм от разказа и страхотните снимки, особено тези на любимите ми гепарди. Благодаря ти! 

Благодаря! Днес фейсбук ми предложи клипче с първите гепарди, родени с помощта на ин витро. Почвам да си мисля, че поне някои от зоологическите градини по света са полезни. 

https://www.goodnewsnetwork.org/cheetah-cubs-born-to-surrogate-mom-in-worlds-first-ivf-operation/

[Lindt]

преди 11 минути , FlyTraveler каза:

Това са "Петимата мускетари", другото име, под което са известни са "Бързите пет". През август 2018 година ги гледах и снимах заедно, като бях през август 2019 година, коалицията временно се беше разпаднала, та гледах една от двойките братя и един единак (на различни места). Есента са се събрали отново. Имаше и една много интересна женска, кръстена Малайка, която охотно си показваше малките на посетителите, но тя почина през 2018 година.

Ние не видяхме женска, макар че започвам да мисля, че е за добро. Остава за следващия път, заедно с леопардите. А сега имаше и бебе-леопард 🥰, но в района на Талек, където не ни заведоха. Препоръчаха да отидем там, когато няма миграция, с индивидуален тур, там рядко ходят със споделено сафари. 

Покрай нашия вход Oloolaimutia Gate ни препоръчаха да нощуваме по време на миграция, макар в този периметър да има мъжки гепарди и лъвове и сега.

Като отявлен почитател на хората ще споделя, че единствените уплашени от хора лъвове бяха точно там. Водачите ни обясниха, че е заради масаите, които влизат нелегално със стадата си и ги тровят и преследват. Въобще не спечелиха симпатиите ми.

[Happy_Traveler]

Лелееее!!! ❤️

  "От всички коли се чува едновременно влюбени въздишки и се изброяват божества. " Тука паднах да се смея, даже си го представих: "Oh my God; Божеее; Ай, Аллах; Oh, Krishna!" 🤣  

[krasen_denev]

@Lindt,страхотно преживяване! Продължавай с разказа и качвай повече снимки,че в тези дни на изолация,няма какво да се прави. Поне очите да напълним,а и да помечтаем! Чакам с нетърпение следващите ти постове!

[Lindt]

Следващата ни цел беше река Мара. Мястото е ключово за наблюдение на миграцията, но ние съвсем не бяхме по това време и никой не ни беше обещал там да бъде интересно. Така че не е като да бързахме особено. Всъщност спирахме при всяка по-голяма група животни покрай пътя. Голяма част от резултатът е плачевен в резултат от обедното слънце и криещите се в тревата животинки. Но поне на място да разглеждаш спокойно случващото се и да си изградиш представа кое животинче какво прави и дали ти е интересно за повече време си е супер изживяване. 

Аз не споделих по-рано, но в този ден, освен шофьор, си имахме и стажант за водач. Той намери и гепардите, забелязвайки движение в тревата на поне 200-300 метра от нас. Така и не разбрахме защо няма бинокли в колата. В Борнео имаше по един на лодка и можеш да наблюдаваш по-отдалечените животни, без да ги смущаваш. А и да прегледаш района. Не че не се справяха с колективни усилия да открият така или иначе всевъзможни представители на местните обитатели, обаче съм убедена, че иначе би им било лесно. 

Тогава още бяхме пресни в дейността и не се бяхме сетили, че можем да допринесем и ние, така че като си нямахме друго занимание, наблюдавахме през камерата на Роб - най-постоянният ни спътник в това пътуване. Още като видях обектива му, с който може да ме убие без затруднение, очаквах да бъде различен от останалите в групата - или да се заседяваме заради него наместа, на които ние пък нищо не виждаме, или да има толкова преживени сафарита, че детинският ни ентусиазъм да прецака неговото изживяване. 

Оказа се, че Роб е влюбен в Масай Мара и изобщо не му е досадно каквото и да се случва, стига да е в парка. Ние бяхме заели първия ред във вана, а той и Кармен втория, така че всички имахме идеален достъп до прозорци и покрив, без да се сблъскваме непохватно при всяко спиране. Само немецът и киселата няма кенийка имаха минимални неудобства, но за 6 човека вановете са достатъчно комфортни. Стига в групата да няма кретени, тогава не знам какво би се получило. 

В този ден не помня да сме седяли някъде повече или по-малко време, отколкото искаме. 

Ето ни го първото стадо слонове 🥳 По хълмовете видяхме много слончета, но сравнително далеч, така че им се наслаждавахме като на част от пейзажа. И после се появиха още и още, все по-близо до пътя. От ляво слонове, отдясно слонове, пасяха си и си играеха. Едното стадо пресече от другата страна. Очевидно сме прекарили много време там, защото имаме над 70 снимки. Според фотоапарата са 25 минути, но на място изобщо не се усеща как си лети времето. 

 

 

Станаха много снимките, значи следващото животно предстои в нов коментар 😇

[ven62]

@Lindt, поздравления! Страхотни снимки.

 

За разказа ти - изненада няма - както винаги - на ниво.

Благодаря за поредната карфица на картата ми, по-точно за нейното уголемяване до степен, че имам само още няколко толкова големи. 

[Lindt]

В обедните часове дори тревопасните се покриха нанякъде. Остана ни само блестящата трева. И за да не оклюмаме съвсем, ни отведоха до границата между Кения и Танзания. Там освен знакът и възможността за разходка и плахо пристъпване в територия, за която нямаме виза, не се случва нищо кой знае колко интересно. 

Е, всъщност по неясни причини в съседната държава зебрите и антилопите си пасяха трева, а не се бяха изпарили, както при нас. Халифа последния ден ни обясни, че е водил в Серенгети неговите пътници. Но дали е позволено, ние не знаем. Научихме само, че там по-строго се следи да не излизаш от пътя и трябва да си вземеш обектив с по-голямо увеличение. 

 

След като ние се разходихме, а други препикаха новата територия, най-сетне тръгнахме към реката. Там ни оставят на рейнджърите, които да ни покажат крокодилите и хипопотамите наоколо и да ни пазят с голям автомат и смъртоносно сериозни лица. 

Макар че на нас ни се падна толкова флегматичен човек, че не знам колко от нас биха били изядени преди да реагира, ако настъпим някой гладен крокодил по невнимание. 

 

 

Първият крокодил, който видяхме беше абсолютно огромен. Не съм и подозирала, че са толкова по-големи от мен и така страшни, не че съм планирала да се приближавам до тях. Ако и онези в Азия, от които не се безпокояхме, газейки около Бако, за да си хванем лодката, са такива, ние сме тотално безмозъчни. А @ven62 например се пазеше от любовни посегателства на розови делфини. Да види на африканския крокодил зъбите и шиповете по опашката и загубената непорочност ще му се стори бял кахър 😉 

Този приятел е на 60 години. Има мъничка раничка на хълбока, дано оздравее. Останалите от този вид по време на посещението плуваха и не успяхме да ги снимаме. 

 

Хипопотамите са териториални животни и си живеят на групи семейства. За жалост от другата страна на реката и срещу слънцето. Не че не се виждаха, но не можехме да ги чуем и да се посмеем пак. 

Разходката продължи до един мост, водещ към лоджа. Минавайки по него, забелязахме доста по-приятелски настроените животни в този район - маймуни, птици и жирафи. 

 

Разделихме се с рейнджъра доволни, давайки му очаквания бакшиш. Не знаем колко е прието, но беше толкова скучен, че определихме 3 долара като справедливо възнаграждение. Не за негововите усилия, а заради опашката на крокодила. 

[Lindt]

След като изпонаснимахме жирафите покрай реката, беше станало време да ни водят някъде за първия ни походен обяд. В средата на един безкраен треволяк, под красиво зелено дърво опънаха 1 одеало за 6 човека и ни връчиха по една торба ядене. Ама спомняте ли си онзи фейсбук бум с филиите с лютеница в детската градина? Ето така ни бяха намазани филиите с маргарин. В друго пликче намерихме студени пилешки кокали, готвени много отдавна, да си глозгаме. И едно сокче със сламка, пакетче чипс и пуснал лиги от презряване банан. 

Ние пък си имахме чепка нормални банани от пазара в Найроби, нека им е 🙂 А и чипсът ставаше. Като ядеш подобно нещо веднъж годишно и си гладен, си е напълно разумно на вкус.

Обаче 1 одеалце не е достатъчно за 6 човека. А и лазят разни гадини. При това човешките потребности ни зоват, а сме на средата на поляна. С видими представители на семейството на Пумба и безброй невидими. Припомням си и на @ivailo_radev нещо в този дух за обяда и следобедната почивка сред хищници и съвсем оклюмвам от подозрението, че ще ни държат там 2-3 часа. 

Обаче сме спасени! Имам предвид, че никое прасенце не изразява интерес към задниците ни, също както и невидимите котки в района. И след като сме готови, но не нахранени, водачите ни ни подканят обратно в колата. Оле!, няма да седим тук 3 часа!

 Обаче освен нашата палатка в центъра на купона, и другите не са имали звукоизолация на палатките. И един по един, въпреки друсането в колата, всички заспиваме. Къде ни возят и какво има по пътя, остава загадка. Ние се събуждаме към 15, в яростно преследване на прайд лъвове. Е, не ги преследваме, те си почиват под едно дърво,  ама никой джип или ван не може да измисли как да ги доближи. А се опитват, летим по черни пътища, прекосяваме локви с размер на реки. Адреналинът бучи във вените на всички и избухваме в аплодисменти при неочаквания успех на Айзък в особено рисковите маневри. Той явно също не очаква да преминем без засядане някои от реките и подозирам, че натиска педалите със затворени очи. 

А кенийските шфьори са странни птици, искрено се смеят и като заседнат, и когато им се размине. Въобще губим близо час в ненужни обиколки на въпросното дърво, като така и не успяваме да приближим семейството, но настроението и тръпката са на ниво. 

Лъвското дърво:

Ние обаче тайно потриваме ръце на загубеното време. Айзък се чувства виновен, че не ни е предоставил възхитителен край на деня и въпреки уговорения час за прибиране в 16:00, ние изобщо не сме се и доближили до излизане от парка. Напротив, спира на всичко, което може да ни се стори интересно. Само за плуващи красавчета в една локва до пътя е доста объркан. Почти презрително изфучава, че това са мангусти, все едно ние си отглеждаме мангусти на терасата и това може да отклони вълнението ни. 

Завършваме деня с този великолепен хамелион, заради който слизаме от колата. Обучаващият се гид не може да сдържа повече недоумението си от нашите интереси и ме пита нямаме ли си хамелиони в България 🙂 Обяснявам търпеливо, че нито гекони, нито хамелиони си имаме, само дребни гущери. Кима разбиращо, но не съм наясно какво си представя като територия.  

Не се тревожете за съня ни, в лагера директно прекъсват желанието ни за смяна на палатката с извинителни словоизлияния, че предната вечер е имало гости от Найроби, закъснели. Заради тях генераторът е работил до 12 и не са успели да ги накарат да са по-тихи в празнуването си. Но днес са си тръгнали и няма да се повтори. Представям си редица богати дебили в България. После си ги представям и с автомати. Преценявам, че персоналът наистина не може да направи много, за да съхрани спокойствието ни и им прощавам. А и ни пускат топла вода и дори нахлуват в къщата, в която се излежаваме, за да проверят наистина ли всичко работи. Голяма грижа, голямо нещо. 

[Roberto Baggio]

Благодаря за интересния разказ и прекрасните снимки. Внасяш лъч светлина в мрачните напоследък дни 🙂

[Lindt]

Много е хубаво това, че в саваната става толкова студено, че най-сетне има какво да правиш с купчината безполезни дрехи, които си си взел, ако религията на местните възпрепятства употребата на роклите ти 🙃 Един вид така и така си се натоварил с 4 чифта панталони и блузи с ръкави, поне да си ги носиш и да запазиш усещането, че си чистичък. 

Иначе, ако не сте суетни и не ви се носи, може спокойно да се въздържате от глупости. Никой за 10 дни не ни е гледал сърдито, ако сме си показали белите телеса. И освен сърдит, не си получил и пукнат сластен поглед нито по крайбрежието, нито в Найроби, а около и в колата съвсем.На @Happy_Traveler понеже се чудеше вчера, да кажа, че дискомфортът, който съм изпитала в Йордания сред араби, е несравним с нищо и принципните ми различия с тези хора се изчерпват с това неудобство. 

Така де, втората вечер беше по-общителна според нашите стандарти. Освен лагерния огън, подслоняващ масайските пазачи, от някъде се пръкнаха и 2 дами, ходили на среща за опазване на горите в Африка, организирана от ООН. Не можаха да обяснят целта на заниманието си, както и какво се опитват да решат и правят, но си стиснахме ръцете, че случващото се в момента в Конго е гадно. Е, те не могат да противодействат, защото безразборната сеч е легална, а те се борят срещу нелегалната. Пълна безмислица е за мен всичко хаотично и набързо изсмукано от пръстите, така че можеха спокойно да я пропуснат тази среща. 

Затова пък седнаха с масаите да бистрят трябва ли да им дава държавата пари за училище и те какво очакват. Те милите не можеха да преброят колко деца имат, не знаеха да четат и пишат и не говореха суахили. Масаите бяха крайно недоволни. Аз на теория много уважавам различните култури и начина им на живот, уникален за конкретната група. Обаче неясно защо, те винаги са недоволни от битието си. Жижо им съчувства и дълбоко вярва, че достъпното образование ще промени света към по-добро, но си мисля, че образованите групи нанасят вреда в по-голям мащаб. С помощта на необразованите, които пък искат по-добър живот, независимо с какви жертви се постига. 

Така де, вероятно масаите има какво да покажат. И ако отидеш за 20 $ в тяхното село, ще подпомогнеш живота им и ще научиш нещо. Но покрай огъня разбрах, че те не го харесват този си живот, та защо да уча и аз за него? И тровят лъвовете. А пък дивите кучета са почти изличени, защото им нападат децата. Посетете ги, ако ви е интересно. Ако обаче питат и им кажете, че ще ходите на сафари, а не в селото им, гледат много кисело. 

 

Ден 2 в Масай Мара

 

Наспали се както никога досега в палатка и изпълзяваме за закуска. Днес вече сме с Евънс и Айзък остава в спомените ни. Питали сме предпазливо управителката дали новият е добър и тя е определила всички шофьори като готини. Хубавото е, че първите 2 часа сме само ние и Роб. После ще събираме някакви новаци, ходили по изгрев да летят с балон.

Динамиката е поразителна още от качването в джипа. А да, днес сме с джип, да видим какво е 🙂  Та още от влизането бързаме. Ще гоним лъв 😉 Едва сдържаме нетърпението си на портите на парка и скоро стигаме до струпаните автомобили. Много е близо до рейнджърите и никой не смее да наруши правилата и да кара офроуд. Освен Евънс, който казва "само за бързи снимки".

Лъвовете са страхотни, двама мъжки красавци, но за жалост моите любими племенни общности от по-горе са ги стресирали достатъчно, за да избягат от нас с висока скорост. Иначе беше прелюбопитно как другите животни си пасат и играят около тях безучастно, а всеки цар си има свита от по един чакал и си ходят заедно. 

 

Спираме за кратко и при едни чудесни щрауси, но с толкова малко ентусиазъм, че вече съм убедена, че в нашата фирма не харесат птиците 🙂 С надежда разглеждам и един камък на могила в далечината, надявайки се да е язовец. Все пак си имаме задачи за деня - язовец например, панголин, бодливо свинче... Евънс попарва мечтите ми с изказването, че последно е видял панголин преди няколко години. Явно и днес ще гледаме големи животни ( не се оплаквам 😉 )

С любопитство изслушваме историята за Пумба - наричат го глупаво животно. Толкова къса памет има, че ако го гони хищник, след около 50-100 метра забравя защо бяга и спира. 

 

Веднага след кратката почивка с тревопасни, си намираме днешните гепарди. С толкова пълни коремчета и под толкова хубаво според тях дърво, че изобщо не се стараят да се движат и да бъдат страховити. За съжаление лежат срещу слънцето, но ние сме безкрайно доволни да ги гледаме от 2 метра разстояние и тогава не ви съчувстваме изобщо, че не можете да се насладите на детайлите, които се разкриват пред очите ни.

След последната снимка вече само се гледаме в очите, защото сме на толкова близко разстояние, че забравяме да щракаме. На пръв поглед не е различно от другите гепарди. Обаче на място ние сме толкова погълнати от това животно, че ни е непосилно да се занимаваме с друго, освен зяпане с отворена уста. Невероятно красиво котенце и изключителни моменти от типа веднъж в живота. 

 

 

Научаваме, че има пропуск в идеалната организация. Понеже на нас ни е втори ден, но ще взимаме зайци за първо посещение, пак ще ходим до реката. Извиняват се, но и те трябва да видят крокодил. А ние не си я спомняме толкова красива, че да си струва.  Не се притеснявайте обаче, оказва се, че денят по нищо няма да прилича на вчерашния.