дневник Първи стъпки в Кения - от дюните до саваната

[Gentleman Basta]

преди 26 минути , Фичо каза:

Доста смело ... не те ли е страх от крадци, СОТ имаш ли? 

Не ми трябва, имам си зъл пазач

 

[Marisha]

преди 5 минути , Gentleman Basta каза:

Не ми трябва, имам си зъл пазач

 

Ако е като нашия, нищо няма да опази

[Костов]

преди 28 минути , Gentleman Basta каза:

Не ми трябва, имам си зъл пазач

 

А нашия дебне от засада скрит в шишарките 😂😂😂

 

[chandni]

Нямам против снимки на котки, но като видя, че в тази тема има нови мнения, влизам с надеждата, че @Lindt e пуснала още от кенийските... 🦁

[Lindt]

Езеро Накуру

 

Събудихме се рано, свикнали да се тръгва по никое време на сафари. В случая не беше особено нужно и употребихме времето да се молим мъглата да се разкара, животните да се приближават до нас както досега и Накуру да ни хареса. Основно аз бях скептичният член на групата, мислех си, че май е било по-добре да ни съчетаят с още 1-2 групи и да си седим до полета в Масай Мара. 

По някаква причина бях убедена, че няма да има място, което да ми хареса толкова. 

Обаче пък в хотела ни изненадаха с хубава закуска и приемлива вечеря. Поради лишения от хронология разказ, не съм говорила за ядене този път. Но да знаете, че където има риба, всичко е супер, а където няма...ядеш пилешки кокали и  супер жилаво месо ( с кориандър). Или ориз и хлебчета, варени треви и някое картофче. Най-добре се представяха с лещата и аз основно с това се изхранвах. Не знам какво им имаше на пържените яйца в Кения, но не се разбрахме и не успявах да консумирам обичайната си закуска, ако все пак ям нещо сутрин. Много повече ми допаднаха бухтичките, баничките (самоса) и безквасният хляб (чапати), а аз изключително рядко ям тесто, защото не ми харесва.

Така де, вече ми беше омръзнало да се моля за успешен престой в парка, а нашите приятели все още закусваха след уречения час за тръгване. Бяхме обмисляли да си поговорим вечерта на по бира, но толкова ни дразнят неточни или флегматични хора, че не се случи. Не че аз по принцип бързам или цепя минутата, но има един определен тип човеци, които... ами не ми изглеждат живи и не мога да ги изтърпя наоколо. В случая ги опазваха живи две неща - първо имаше мъгла, която изглежда скоро щеше да си ходи. И второ, ако те закъснееха, Евънс щеше да остане по-дълго в парка. Не знаем дали за да ги компенсира или за да сме ние по-щастливи, но това беше успокояващо, иначе да съм ги удушила. 

На паркинга се забавлявахме с птиците, притежаващи непропорционално дълги опашки и местните гарги. Те са си без съмнение гарги, каквото и да казва @master_of_germs, обаче не бяха със сиви коремчета, а с бели като на сврака. Но си бяха гарги и това е. Фонът и качеството на снимките не биха накарали никой да запищи от възторг, ама аз да си ги покажа 🙂

 

Така де, накрая все пак тръгнахме на лов за носорози. На входа на парка явно бяха много строги, защото се мотахме поне 20 минути. Дори ни извикаха кенийката да се покаже до документите си, за да я пуснат с билетче за местни . Това не беше толкова лошо, защото първо около портала има много птички, а второ мъглата съвсем се разкара и можехме спокойно да се наслаждаваме на околността. 

Е, отбелязах вече, че не очаквах това да е Масай Мара. Златната савана беше заместена от едни кафеникави увяхнали храсти, сивеещо небе и доста по-разумен път. Обаче пък имаше за гледане маймуни, зебри, нов вид жирафи, носорози и няколко вида птици. И със сигурност езеро. Тези неща на влизане не играят роля, те са потенциална възможност, но приятната изненада се състои в това, че си заобиколен от отвестни скали в далечината и се създава усещане, че си в кръгъл, широк каньон. А аз обичам скали и вода, така че настроението ми се подобри малко преди времето. 

Радиостанцията беше започнала да шуми, а Евънс сериозно ни беше обяснил, че ще видим носорог отблизо само, ако имаме късмет, така че ние бързахме от влизането си. Маймуни, зебри, антилопи, корморани и пеликани можеха да чакат. Ние ги подминавахме с висока скорост, надявайки се и на връщане да си бъдат там. 

Трябва да се има предвид, че носорозите са доста внушителни същества, строго пазещи територията си. Това означаваше ние да не очакваме да се приближават до нас, но стоейки си на пътя и чакайки търпеливо, те все пак се домъкнаха до джипа. Жижо беше в някакъв абсолютен екстаз и направи поне 200 снимки на това животинче. Аз пък не откривам тотално никаква разлика между тях и на 20тата минута съвсем ме хванаха нервите. Верно, че е няколко тона, застрашен вид, с рога и бля бля, ама само пасе и ходи бавно. При това никое друго животинче не иска да влезе и разнообрази кадъра, защото е благоразумно и пази дистанция. Така де, радвам се, че видяхме носорог, но определено предпочитам слонове. Те си имат хобот, малки, бръчките и очите им са по-изразителни, с две думи са занимателни животни. Но тези носорози...най-вълнуващото при наблюдението им е как птичките им влизат в ушите и им ходят по гърба. 

 

След повече от 30 минути докато наблюдаваме първият носорог, после удовлетворено тръгнем, видим още 2, изчакаме да се приближат, снимаме ги пак 300 пъти, че спокойно можехме да продължим пътя си. Жижо ако попитате, можехме да си изкараме още най-малко час там, но мрънкането ми беше станало неконтролируемо и се наложи да видим и други животни в този парк. Другите в колата нямаха претенции, както се подразбира 🙂

[Bellaero]

Снимките са жестоки обаче! Гората отзад е като картина.

преди 48 минути , Lindt каза:

🙂

 

[Lindt]

 

От другата страна на пътя се беше настанило най-многолюдното семейство на Пумба, което бяхме виждали до този момент. А малко по-напред се виждаше и самото езеро, в което си почиваха множество фламингота. Имаше и доста биволи, които макар и агресивни, все пак не оголваха периметъра около тях от други видове. С наблюдението им убивах времето около носорозите, но по-късно имах шанс да се приближа, а дори и да слезем от джипа.

Много е странно това с преценката за безопасност. Примерно в Масай Мара на немеца му се допишкваше всеки път след като сме наблюдавали лъв и спирахме, а той излизаше от колата. На ... колко 300 метра от предния наблюдателен пост. Ако беше за жирафи или зебри, бих помислила, че хитрува и иска тайничко да слезе и да си направи селфи. Но не, винаги след хищници. 

Та и тук така, на 200 метра от носорози, биволи и до диви прасета, в парк с лъвове и леопарди, бам, слизай, разходи се пеш. Но аз така или иначе съм крайно неразумно същество, та много се изкефих. Въпреки че калта около фламинготата не е никак малко и контрастиращият й с обувките ми цвят не я правеше по-приятна за газене почва. 

Водата в това езеро е солена, калта е топло кафява, а тревичките червеникави или сивеещи и въобще на теория панорамната гледка с птиците беше супер. Най-близките до нас фламингота бяха ранени и в не най-добрата си форма, така че не бих казала, че направихме феноменални снимки 🙂 Но пък можеше и въобще да няма нито фламингота, нито разходка, а и останахме достатъчно време, за да видим различните конфигурации, които правят при излитане и по време на полет. Аз бях доста по-доволна там, отколкото при носорозите. Е, за тези, които са като Жижо, а не като мен, ето още малко носорози. И пълно опровержение на спомените ми, че биволите не седят при носорозите, а от другата страна

 

 

Ето го и нашият приятел Евънс 🙂 

 

 

 

[Lindt]

Нямам никаква идея защо хората не ядат зебри. Тоест по едно време някой ми беше обяснил, че не ги яздят, защото има по-подходящи за целта животни и по-лесни за опитомяване. Но защо си се разхождат на такива стада покрай пътя, а не само в парковете, а местните не ги ловят, си е загадка.

@домосед, моля кажи защо зебрите са толкова безинтересни за местните 🙂 

Въпреки голямата вероятност да ги видиш и без да отидеш на сафари, за мен си остават сред най-пленителните животни. Е, харесвам и жирафите, някои от антилопите и разбира се, маймуните, но зебрите са страхотни. Още по-хубавото е, че ги срещаш на всевъзможни места и можеш да караш отегчения шофьор да спира дори на пътя. На повечето хора май в някой момент им омръзват, но аз си се радвах на всяко стадо 🥰

 

Пътят в Накуру е обиколен, но едната страна беше затворена по време на нашето посещение. Ние, за да стигнем до носорозите, бяхме бързали в началото и не бяхме огледали внимателно, но ми се струваше, че няма да има как да направим кръгче и ще се върнем по същия път. Постепенно беше започнало да ми харесва. Гората, цветовете, миризмите бяха други. И птиците също, фонът с планините. Водеше се, че можем да видим леопард или лъв, но колкото и да се вторачвах из дърветата, не ми беше познат този терен. Струваше ми се неподходящ с тези заблатени части и яркозелени петна, говорещи за наличие на  вода.  На път за Найроби, с нашия любим шофьор, научихме, че тази сутрин са видели лъв с плячка, но са спали в парка и очевидно са обикаляли по-рано от нас. Е, как са го видели в сутрешната непрогледна мъгла не знаем, но завиждаме 🙂

Отправихме се към някакъв водопад, минавайки по пътя покрай летище. Не беше от най-натоварените, затова поне 20 зебри се моаеха по пистата 🥳 Чудех се какъв ще е този водопад и дали ме вълнува особено, но си струваше 🙂 Никога не бях виждала кафяв водопад 🤔 А и на сафари миговете извън колата се броят на пръсти и си ги цениш. Дори да са, защото нашите дебили трябва да си разгледат снимките на централна позиция пред водата, пречейки на всеки друг да се снима там. И то с дейност, която спокойно може да се осъществи и после в джипа. На нас не ни пречех, твърде са бавни, за да отидат там преди нас, но следващата кола трябваше да ги чака. И успяха да развалят скулптурата с череп пред водата, подпирайки се на нея. Но ние използвахме времето да гоним пеперуди 🙂

Времето в парка, зададено от Евънс, изтече около водопада, така че всичко нататък се брои за бонус 🙂 По план ни предстоеше само обяд, път до Найроби и дълго чакане на летището. Но денят е млад... 

 

Бабун експрес 🙂

 

[домосед]

преди 25 минути , Lindt каза:

@домосед, моля, кажи защо зебрите са толкова безинтересни за местните 🙂 

Зебрите в Африка са интересни колкото зайците - в Австралия 

[Lindt]

преди 1 минута , домосед каза:

Зебрите в Африка са интересни колкото зайците - в Австралия 

Тоест пак ги ядат, просто са си много 🤔?  

[домосед]

Ами аз съм ял зебренско. Но импалско се яде повече. И кудувско

[Брани]

На 23.03.2020 г. в 13:31, Gentleman Basta каза:

@ven62 и бута варира от прасе до прасе. Добре, нека унифицираме обектите. Представям цяло руло Milde premium (дами, зает съм!)

 

Снимай го и в разгънато положение 🙂

На 22.03.2020 г. в 21:56, Lindt каза:

В следващите часове Евънс не се ръководеше от радиостанцията. Минахме по всевъзможни странични пътища и мисля, надникнахме под всяко дърво, за да проверим за почиващи котки.

Коткиииииии! 🙂

[Gentleman Basta]

преди 12 минути , Брани каза:

Снимай го и в разгънато положение

Ако разгъна тоалетната хартия, трудно ще я хвана в снимка ...

 

Иначе е вярно, че обективът е по-скоро grower, даже има нещо патешко в него

[Lindt]

Найваша

 

Предстоеше ни дълъг път към Найроби, с кратка смяна на шофьора и групата на езеро Найваша. Ние бяхме питали предварително дали не може да включим и това езеро в програмата, защото е различно от другите паркове, които посещаваме. Но не ни отговориха на първия етап от кореспонденция, а на втория опит бяхме толкова доволни, че резервацията ни мина, че не задълбахме с въпросите - в крайна сметка колкото, толкова. 

Но пътят между двете езера е красив. Планини, животни, зеленина. Никак не е лошо и правилно бях преценила, че за хора като нас ще е супер да се помотаем там 3-4 дни. Но сами не ни изглежда ок нито като безопасност, нито като цени. С бюджетно сафари също - цял ден нищоправене с 2-3 часа в парк. Не е балансирано и това си е. Може би с кола би се получило нещо. 

Гората е красива, в района на Найваша отглеждат цветя за износ, каньоните, отвесните скали и пейзажът доста си струват. Покрай пътя дори косят и почистват, за да не идват животните най-вероятно. Видяхме много стада антилопи и зебри, така че се изкефихме на пътуването. Около Найваша ми се видя безопасно за самостоятелно обикаляне, истински изглеждащи имения, а не тенекиени постройки, улици, много зеленина. Аз бях харесала за 200 долара пълен пансион в една ферма, в чийто земи има зебри, жирафи, антилопи. Също крави и възможност за присъствие на доене, грижи за тях и каквото там правят хората с кравите 🤔, уроци и часове по езда на коне, биохрана. Имаше и възможност за влизане само за разходки срещу няколко долара или пък нощувка в палатка на доста по-ниска цена. 

Освен тази ферма, си бях харесала и разходка из полуостров Crescent, също осигуряващ възможност за разтъпкване сред жирафи. Отделно птиците на това езеро са доста и различни от тези на Накуру. Най-малко защото е сладководно. Вече за втори път минавахме покрай него, красиво беше, но едва ли щяхме да отидем специално за него, така че малко тъгувах, че няма да спрем там. Но се радвах и на гледката от прозореца, минахме покрай вулкан, градини, полета с животни, езеро Elementaita, планини от няколко парка и въобще маршрутът е достатъчно разнообразен, за да се пътува с удоволствие. 

Понеже беше време за обяд, а Найваша наближаваше, тайно започнах да се надявам, че ще спрем там, ще кажат 2 часа почивка и все пак ще си вземем лодка. Пък ядене... в салона на летището, колко му е? 

Не се случи така, спряхме в едно неугледно градче, забихме се до пазара в някаква странна закусвалня на закрито и мечтите ми бяха попарени. Но пък ядох жестока риба 🙂 Въобще кенийците се справят великолепно с рибите и доста зле с всички меса, които опитахме. В случая имахме голям късмет с менюто, защото освен 1 риба, си взехме 3 броя самоса, пилаф и някакви треволяци, съответно вместо обичайното ровене из чинията, си изядохме всичко като добри деца. И после изчакахме кенийката да си порови в трите пълни чинии с глупости и да си изпие чая, но на пълен стомах не се дразниш толкова нито на мотаенето, нито на абсурдната лакомия. Така де, тежи 40 килограма и е веган, колко сложно е да изчисли, че не може да погълне килограм и половина ядене? 

И дойде време да спрем на паркинга, да подсмърчаме тъжно пред изплъзващото се езеро и да си сменяме колата с някакъв непознат шофьор. И, о, нали знаете, че имаме късмет? Следващите ни придружители точно си приключваха едночасовото плаване и щяха да сядат за обяд. Значи ние можехме също да се порадваме на хипопотамите и орлите в Найваша 🥳 Само срещу 20 $ на човек и в лек дъжд, но какво ни пука. Имахме да гледаме орли  🤩

Нашите киселяци също се натъжиха, че няма да се отърват от нас, при това ще обикалят в дъжда, а не когато си искат днес или утре. Поне аз така мисля. Все пак им отстъпихме предните места в лодката, защото бяхме гости, но те отказаха 🤔 И тъй, неочаквано за нас, се озовахме на панорамна позиция в предстоящото плаване. Светлината, както @Брани би се досетил и без да казвам, осакати снимките на летящи птички. Но пък ние се нагледахме. Дори на ужасно грозните, болни от проказа, щъркели или както ги наричат за по-учтиво "марабу" . 

По време на плаването видяхме много местни рибари и други хора с неразбираеми занимания. Също и нещо като резорт с много дървета, осигуряващи подслон на хиляди птици. Въпросните дървета и тревата около тях бяха изцяло бели и смърдяха ужасно. Не знам ако някой нощува в този хотел, как би издържал. Но от далеч и с лодка, се търпеше 🙂 

За наша изненада плавахме и около Crescent, така че видяхме последните си жирафи в това пътуване, доста отблизо до лодката. Което е много яко, и в Накуру имаше, но доста по-далеч и не си бях взела сбогом. 

А, и хипопотамите! Те, както знаете, са много забавни животни. Издават страхотни звуци, а едно даже се изака пред нас, което е необяснимо смешна гледка 🙂 

 

С това откраднато посещение на Найваша нашето сафари време приключи 🥰.

 

 

[Lindt]

 

Jambo Kenya! 

 

С кацането осъзнахме, че сме в Африка само защото не можаха да ни закачат на ръкав 🤭. 

Вече минаваше 10 вечерта и бяхме поуморени, макар че до края на света ще промотирам дневен полет с KLM. Никога не сме се чувствали по-комфортно в самолет и не сме слизали след 10 часа в кондиция, а не като 80 годишни баби. А и минахме над любимата Швейцария 🥰

 

Нашата онлайн виза така и не беше одобрена. Страх ме беше, че в тези смутни корона времена могат просто да ни откажат достъп до страната. Всъщност просто ни пратиха на още едно гише, видяха, че сме платили, подписаха ни някакви листчета и продължихме пътя си. 

Проверката на хора с визи беше в пъти по-бавна от опашката пред гишето, на която издаваха visa on arrival.  А летището беше тясно, задушно и без климатизация, което силно се усеща на втория час по опашки. 

В резултат на това забавление, не ни остана време да купим карта за мобилен интернет на летището. Нито да сменим пари, но не се безпокояхме от това. Все пак утре сутрин пак щяхме да сме на летището и да свършим тази работа. Имахме трансфер до хотела и се тревожехме, че сме ги накарали да ни чакат 2 часа. 

Е, не точно, защото всъщност ние ги чакахме да се появят и бяхме като изгубени бели дечица в нищото. Страх ни беше да си хванем за ушите такси. И нямахме интернет, за да си опитаме късмета с grab или uber. Tака че си седяхме и чакахме.... Жижо вече беше почнал силно да негодува към 12 вечерта, защото по това време се превръща в тиква. Но аз удържах фронта. Чак 3 дни по-късно проверих, че мога да пуша навсякъде, но тогава се въздържах, а не виждах в района нито един съзаклятник. Така че бях заета с това да се боря с пороците си и нямах време да се тревожа, че ще спим на летището. 

В крайна сметка ни взеха. Уж имахме близко до летището настаняване, но след 30 минути в колата и отбиване по черен път в неизвестна посока, панически се приехме за отвлечени. Много ме беше яд, че не съм взела поне една опаковка презервативи, за да може, ако ни изнасилват, да останем здрави, а имахме само безполезни маски и маларон 😂. 

И изведнъж... чудо! Ограда, охрана, пропуснаха ни през пункта и се озовахме в Англия. Ама провинциална Англия, с тухлички, павенца, градинки, и удивителна зеленина. С щипка екзотика като дървета с папая, манго и авокадо и цъфтящи храсти. И този квартал в нищото хич не беше малък, и там карахме 10 минути до нашата къща. 

Домакинята излезе да ни посрещне и настани удобно въпреки късния час. Сподели, че сме последните й гости, после затваря заради вируса по свое желание и се отдава на молитви да се спасят. Доста се шокирахме от превантивните мерки и съжалихме, че прибързано й бяхме споделили за китайския полет на съседния гейт, с чийто пътници се бяхме сблъскали на идване. Тогава ние в Европа хич не бяхме паникьосани и цялата истерия ни се виждаше смешна. На мен още ми се изглежда така, но вече съм свикнала с паниката на хората. Тази извънредно мила дама Клеър ни беше първа и можехме да сме по-пестеливи на думи с нея. 

Всичко беше много чисто и ние си легнахме напълно доволни от първата си  и безумно евтина къща - 28 $. 

Сутринта Клеър ни беше организирала трансфер към летището със спирка по пътя за карта. И дори ни прегърна за чао, доволна, че днес не приличам на парцал, а сияя от здраве в  6 сутринта. Беше като майка и ни остави изключително положително впечатление. 

https://www.booking.com/hotel/ke/claire-39-s-haven.en-gb.html?aid=304142;label=postbooking_confemail;sid=703857c26c603913fd46a4243abe5ef5;dist=0&keep_landing=1&sb_price_type=total&type=total&

 

И ако вечерта всичко беше минало по план, на сутринта хич не беше така 🤣

Системата за карти беше паднала и не можеха да ни продадат, така че мисията ни пропадна.  Закараха ни на международното летище, където си чекирахме багажа и зачакахме спокойно полета си. Имахме достатъчно време, предвидено за покупка на сим карта, но гишето не работеше. Нищо, в Ламу....

Забелязахме лека суматоха на гейта и любопитната ни половина отиде да слухти. В 8 анулираха полета на местни хора, по план излитащ още в 6 сутринта и ги пратиха да си ходят. Защото самолетът им трябвал за белите туристи към Ламу....

Ние, като част от тази бяла група се почувствахме много поласкани, макар и изненадани. Ей тъй си си хванал багажа, пътувал си 2 часа до летището, имаш планове и ти казват, че няма да летиш.

Но пък в 9 казаха, че няма да летим и ние сега. Можело да ни закарат до другото летище при братската им авиокомпания и да летим директно към Ламу в 11. Първия ни полет имаше предвиден стоп в Малинди. Или да чакаме за полет в 11 на това летище. Не разбрахме защо да се местим е по-добре, но ние сме западни хора, трябва да има движение, да се случва нещо.

Струпаха ни 14 бели и започнаха да ни броят и подреждат. Интригата по броя ни се усложни и от млада майка, закъсняла с избора на оферта за смяна на летище, и очакваща да е с предимство, но не беше...Изкараха ни от терминала, връчиха ни багажа и зачакахме. След 20 минути ни заведоха от другата страна на летището. Там поседяхме, но ни изгониха встрани, защото имали одит. 

В 10:15 ни качиха на автобус до новото летище. Там си взехме кафе, обсъждайки дали ситуацията е Magnificent or fantastic с едни преносители на коронавирус от италианския клон на организацията.

 

След още 15 мин ни изведоха и отново качиха на автобус, неясно накъде, но пък вече си имахме и други бели за компания. Те имаха оригинални билети на Kenya airlines. Ние сме с fly540. После щяхме да сме flysax. Но май всички ще летим с East African.

Много яко приключение!

Ето го последното местонахождение, където чакахме с надежда да не ни върнат след малко на първия терминал и да почнем отначало... Уплътнихме си часовете чакане в гледане на малки самолетчета: 

Самолетът, с който пътувахме, беше удивително мръсен. Но и най-малкият, в който сме били и ни беше доста забавно. Получихме по една бисквитка, която не можахме да определим дали е гадна, защото нямаше абсолютно никакъв вкус. Все пак бяхме благодарни, ползвахме я за подложка на стомаха си преди маларона. 

Аз напрегнато следях през прозореца с надеждата да видя слон, ама не се случи 😉

 

 

[Lindt]

Ламу

/внимание, мрънкащ пост/

 

 За толкова време хихикане и закачки с останалите хора по летищата, можехме да питаме накъде са след това и да си споделим лодка. Но нали искахме да отидем до Ламу, да се снабдим с карта за интернет и да обменим пари? Затова се качихме на обществената лодка, за по 1 долар, сами с един местен, лепнал се за нас като ваденка. А на съседна лодка видяхме козичка, по-дребна от котарака ни.

Стигайки в Ламу, не можахме да прокудим назначилия се за наш водач! Опитвахме се да му кажем, че сме тотално дезориентирани, гладни, мръсни и с багаж. Единствено искахме да хапнем нещо на сянка, защото последното ни ястие беше снакс в KLM преди около 20 часа и по един маларон. Много е трудно да не следваш подтичвайки говорещ ти човек, който казва "ей там са картите, които търсите"... Та се усетихме дърпани в неясни посоки за регистрация, за нещо си с картата, за пари, за обяд, после до Шела да ни води....и накрая ни писна и се отделихме с голяма доза грубост, супер нетипична за нас.

Още на първата крачка свобода като ни се лепна нов навлек. Не успявахме да спрем, да се огледаме и да решим по коя тясна улица, пълна с народ е логично да тръгнем, за да намерим каквото търсим. За сметка на това беше безмилостен пек и ние се чувствахме замаяни. Решихме, че няма да се справим със задачите си и си искаме в хотела. Имахме малко пари и ни се искаше да си купим плодове, но бананите изглеждаха зелени. За папая, ананас, манго нямахме нож и вода. А и ако си уморен и притеснен на ново място, последното, което ти е нужно е да се завреш в пазар и всеки да ти вика и бута в ръцете нещо. 

Ето тук се предполагаше да си купим карта: 

А тук храна:

Връщайки се гладни, обезверени и без местни пари на пристанището, тъкмо ни заобиколиха лодкари с оферти за 5 долара до Шела и дойде първият ни водач-досадник. На Жижо доброто сърце не издържа и тръгнахме с познатия за 6 долара. Но отплаването не се случи веднага. Сменихме две лодки, заредихме гориво и чак тогава.. По пътя ни показваха различни дау лодки, които провеждаха състезание в красивото синьо море. Но ние бяхме толкова изтръпнали и неадекватни, че просто гледахме безизразно и отказвахме да възприемем удобно поднесеното ни въведение в живота на острова. 

Разбира се, не ни върнаха ресто в лодката. На слизане досадникът дори се опита да ни вземе багажа в него и да ни води до хотела. По най-куция и заобиколен път. Аз бях много сигурна, че ако сме запазили най-високата сграда в Шела, ще я познаем и без помощ, така че си издърпахме със сила раниците от ръцете му. Попитахме за рестото си и този гад силно се учуди, че не са ни върнали парите на лодката, избяга до лодката да ги вземе и повече не го видяхме. 

Но ни загуби 2 часа и взе повече пари от директния трансфер на хотела.

Вече свободни, но и смъртно уморени, се успокоихме достатъчно, за да се огледаме. Не си видяхме хотела, но хората ни се видяха много по-приятни тук, не излъчваха агресия и не се опитваха да ни сграбчат и теглят нанякъде. Усмихваха се и си продължаваха работата. Бяхме малко уплашени сами да търсим съдействие и да показваме безсилие, но помолихме за помощ в ориентацията и я получихме безкористно. То и вече нямаше какво да ни вземат, богатството ни в местна валута се равняваше на около 10 долара. 

Излегнахме се да чакаме обяда в хотела си. Разбрах защо хората тъгуват, че тук се готви поне час и всичко се прави на момента. В 4 следобед ние все още не бяхме яли и пили нищо, а имахме чувството, че сме преместили планини и пресушили морета.  Но поне си седяхме на rooftop, подухваше бриз и се бяхме изкъпали и пременили в къси панталони. Заради засиленото мюсюлманско присъствие по крайбрежието, не се бях осмелила да се облека с летни дрехи по време на това пътуване от Найроби до Шела и покрай това ми предпазливо решение, ми беше точно толкова горещо, колкото и на Жижо.

На терасата ни има гекони 🥰. Супите са малки, рибата е незнаен вид, но всичко е много вкусно. А банановият шейк е велик. Без лед и захар, много вкусен.

И гледката ни е разкошна. Шела ни харесва повече от Ламу, но няма да имаме сили да излезем в този ден и ще я гледаме от терасата.

 

[Lindt]

Неделя в Шела

 

Събудихме се извънредно рано,  което по други ширини би значело и да излезем рано,  докато още не пече жестоко и да се помотаем и опознаем новия си дом.
Но искахме първо да закусим. Хотелът ни е на 5 етажа и кухнята и персоналът са долу. Ресторантът е най-горе или поне масите и диванчетата. За по-голямо удобство има телефони,  на които да си поръчваш и ни бяха призовали да ги ползваме.
Ние като вече врели и кипели в африканското ежедневие, хитроумно звъннахме от стаята да си поръчаме закуска и вместо да чакаме тъжно докато чакаме на масата, да си вземем душ  и да полежим в стаята си. Обаче момчето отсреща беше безкомпромисно - закуската е от 7:30 и не може сега да поръчате. Жижо се извини и респектирано затвори. После си погледна часовника и се оказа 7:28 🤣
Още хихикахме когато в 7:31 ни позвъниха да ни вземат поръчката. Отне близо 4 минути диктовката,  защото имаш да избереш по едно ядене, една топла напитка, един плод и едно сокче. А Жижо диктуваше по 2 от вид, защото сме двама и това явно им разваляше системата на записване.
Както и да е,  разбраха се, че в 8 ще е готово 🤩. 
Помотахме се  още малко и се качихме на терасата горе. За жалост великолепният бриз е основно следобед,  сутрин търкалянето на диван не е толкова яко. Тогава пък е облачно и не пече зверски, така че всички части на деня осигуряват някаква възможност за разхлаждане. 
Към 8:20 вече ни се искаше да имаме чай. Звъннахме им и ни убедиха, че скоро идват. После се появи един младеж и не донесе нищо. Листът с поръчката ни обаче си беше при него. На въпрос ще получим ли закуска,  той убедително каза,  че е за 8. Жижо ми показа часовник, показващ 8:48. Човекът каза exactly. Междувременно се смееше на всичко постоянно, но ние не разбирахме на какво. Ей сега щял да я донесе. 
На съседната маса друг служител взе поръчка за закуска и я донесе на хората. Обнадеждено, че все пак работят в кухнята, помолихме да провери и нашата поръчка.
Когато се върна с нова поръчка на други хора,  пожела да му направим диктовка с поръчката ни. Пак така поръчвахме -  2 такива, 2 онакива и пак не се получи много добре. И все пак след 20 минути я донесе!  Толкова време значи отнемат приготовленията. Спасени сме от гладна смърт!

Хубава ни беше закуската, макар че сокчетата и плодовете не бяха кой знае колко добри, жълтата маракуя беше особено кисела.  Ако имахме кана за вода в стаята и 1 магазин,  от който да вземем чай, щях спокойно да живея и без нашите хора. А, да бе, трябваха ни и пари, ако искахме да се сдобием с известна независимост от хотела си, защото на този етап само яденето и пиенето на вересия бяха възможни за нас. 
В 10:30 бяхме закусили,  отказали всички турове на този етап и можехме спокойно да се отдадем на търсене на местна валута.
За туровете:

В хотела има лист с активити-та,  но без цени. Иначе ти казват да слезеш на рецепция да обсъдите какво предлагат. Но не знаят цени и подробности, трябва да ти уредят среща с консултант, на следващия ден. Тоест ако искаш да се организираш на място, ти трябват около 1-2 дни за подготовка, проучване и стискане на ръцете. 
Консултантът капитан дойде, обяви цена за тур 150 $ за лодка и неясни точки и цели за шнорхелинг, спирки на съседния остров, включен обяд. Щом ни е скъпо,  ще потърси други желаещи и може да комбинира. Или да поплуваме за 100 $ по залез. Ама ние искаме шнорхелинг, не плуване с лодка. Няма...

След закуска тръгваме на лов за пари в Шела, защото е неделя и няма смисъл да трамбоваме до Ламу за отворен чейндж или банка днес. А вече сме се примирили, че май ще теглим от банкомат,  защото ни предлагат по 80-90 шилинга за 1 долар,  вместо 100.

Защо нямаме револют се пита в задачата... А и mpesa за плащане с телефон по препоръка на Съни. Ами и двете няма как да приложим - няма ATM и банка в Шела, нямаме сим карта поради временна нетрудоспособност във всички 4 клона на препоръчания оператор. 

Обаче сме прочели, че най-старият и известен хотел тук може да ни смени малко пари. Поне да си имаме за сокче,  банички, кафе. 

Хотелът изглежда великолепно. Огромен двор с пищна зеленина и много стари дървета, малко преди дюните, с открито заведение на първа линия, разкошна гледка към морето. Прочела съм, че всичко винаги се случва в Пепони и ако не отидеш там по залез на коктейл, все едно нямаш социален живот. Лъха на стари времена от книжките, когато почивката не е била да отидеш набързо за 2 дни да си правиш селфи, а е било завършено занимание с всички необходими средства да се чувстваш специален. 

https://www.peponihotel.com/

Ние сме стиснати и не нощувахме там. Избрахме Msafini, защото беше около 55 $ на нощувка, с басейн и уж близо до водата, така че ако ни нападнат на плажа, да избягаме и да се скрием в двора си. А и имаше тераса, гледка и изглеждаше доста традиционен. Не е лош, а и реално нямаш толкова много варианти на острова, няма кой знае какъв туризъм и причина за повече хотели.

В Пепони ни отказват смяна на пари и ни пращат в един чейндж наблизо, за който сме чули,  но всички източници са колебливи дали работи и на какъв курс. Курсът е добър за нашето положение - 94 шилинга, работят хората, но нямат касова наличност за 50 долара, а за по-малки банкноти дават по-лош курс. Пак ни пращат в Пепони, но на рецепцията 🤭. 

Въртим се като патета в магазина срещу рецепцията, чакайки да се освободи някой от персонала. Но неочаквано строга бяла жена на средна възраст, която мислехме за клиент, ни пита какво искаме. Явно си личи, че нямаме пари за пазар там 😜. То и за никъде нямаме, ако трябва да сме честни, не само за там. 

Споделяме, че търсим чейндж и тя ни казва, че не обича да се занимава с това. Но явно сме симпатични, така че ще ни смени 50 $. Дръжте се магазини и заведения, ние идваме!

Победа, независими сме само срещу 3 $ загуба от дървения курс. Но пък сме обиколили всякакви красиви улици, убедили сме се, че тук местните не ни тормозят и сме видяли всякакви магарета, още една мини коза и всевъзможни цветя и ароматни дървета. 

След бърз душ и навличане на бански, сме готови за лентяйство на плажа под дърво, озвучено от песни на птици и въобще заслужена почивка след 5 часовия усилен труд да закусим и да сменим 50 $. 

Мястото е прекрасно. Пясъкът е изумително мек и пухкав, водата е чиста, топла и синя, няма абсолютно никой, освен млад татко с много симпатично детенце на раменете. Ние сме се скрили точно до стената на една крепост и се чувстваме като в рая. Толкова е изолирано и красиво мястото и е толкова неочаквано за нас да сме сами, че ако имаше наблизо нравствена полиция, щяха да имат доста поводи да ни арестуват за непристойно поведение. Обаче няма, само момчетата с калашниците катерят тук там някоя дюна и търсят бунтовници. 

Следобедът тихичко отлита, докато гледаме ново състезание с лодки. И напълно неясно парти на плажа пред Пепони, основно с местни хора. Единственото странно нещо на острова е, че не чуваме музика. Мислила съм си, че африканците, особено на артистичен лежерен остров, ще обичат музика и дори да не виждаме танци, ще чуваме някаква глъчка. То няма прозорци или средства за шумоизолация. Но не, тихо е. 

За награда, че сме си избрали толкова добре мястото за почивка, сядаме да пием сокчета с банички в заведение до пристанището. Там са единствените 2, другото е по хотелите. Хората пият традиционен чай, ядат картофки, прегръщат се и видимо се радват да се видят. Явно не само ние сме щастливи тук! Традиционните банички се казват самоса, пържат се на момента и са невъзможно вкусни. А и стават бързо. Чак ни е яд, че не сме си взели от продавача на плажа, какво пък толкова ще ни стане от улична храна. Освен това струват по 50 цента едната и си заслужава да изяждаш по 1-2 на час. 

Вечеряме пак в хотела си, нещата им не са евтини, но има много ястия с риба и сме си поставили за цел да тестваме всяко от тях. Няма разочарования, смесицата подправки не е арабска или азиатска, не е средиземноморска, напълно нова за мен е и страшно много ми харесва. Не съм била толкова доволна и изненадана от.. отдавна.

 

[chandni]

преди 3 часа, Lindt каза:

Jambo Kenya! 

 

Karibu sana! Karibu Africa! 

 

Толкова увлекателно разказваш, а и чувството от всичко описано ми е толкова познато от пътуването до Танзания, че направо се почувствах все едно съм там...потънала в африканското безвремие! 🙂 

[Lindt]

преди 5 минути , chandni каза:

Karibu sana! Karibu Africa! 

 

Толкова увлекателно разказваш, а и чувството от всичко описано ми е толкова познато от пътуването до Танзания, че направо се почувствах все едно съм там...потънала в африканското безвремие! 

Хайде да ходим есента 🙂

[chandni]

преди 1 минута , Lindt каза:

Хайде да ходим есента 🙂

За есента имаме билети за Виетнам и все още не знаем ще има ли полети, ще пускат ли чужденци, визите са спрени в момента... 🙄

 

Иначе като гледам и вас ви е заразил африканският вирус! Няма отърване, да знаеш... 🙂 

[Lindt]

Ламу 

 

Неусетно дойде понеделник...В хотела ни видяхме още две двойки туристи по време на закуската, то всъщност и няма как да не срещнеш всеки гост при това занимание за два-три часа. Всички заедно стоят гладни и гледат завистливо късметлията, който успее да закуси преди 9.

Пък и капитанът отново беше на линия от ранна утрин и се грижеше с всички сили да ни съчетае по интереси. Ние се заинатихме, че искаме да плаваме в група. Следващите правилно предположиха, че ако ние искаме и те искат, може да го направим заедно утре. А третите възторжено разказваха за плаване с китови акули и делфини и аз бях напълно сигурна, че искам същото. Това беше нашия ден да имаме късмет и затова излязохме първи от хотела! 

Вече се бяхме окопитили в този нов свят и спокойствието ни прерасна в смел план да тръгнем към Ламу пеша. Хем е на 2 км, хем не пече още, а и пътят е покрай морето и ще разгледаме острова. Винаги, когато си стиснем ръцете единодушно, значи правим голяма простотия. 

Хората по пътя ни предлагаха помощ и превоз, ама ние смятахме, че ни будалкат с тези обяснения, че е прилив и пътят е наводнен. Тогава как идваха хора срещу нас? Ми как, като газят във водата. И ние съчетахме ходене през море с грациозно подскачане тук там, но на мен ми хареса. Но не беше приказно като около Шела, с белия пясък. По пътя за Ламу е много тясна ивица, по-скоро жълта, доста мътна вода и минирана от магаретата. Минаваха и доста мотори и видяхме дори мини багери, правещи нещо важно. Не можем да обвиняваме хората, защо пък да искат да живеят немоторизирано, ние не го правим. Пък и не бяха толкова мили с магаретата, така че нямах против да не се налага да ги ползват за всичко.

Така де, бързо овладяхме редуването на подскоци, катерене и ходене по вода, но се появи нова драма - облаците изчезнаха. Уж 45 минутна разходка, ама докато снимаме този рак и онзи гущер, вече бяхме подобаващо розови, обезводнени и близо до топлинен удар 🤭 Съответно наближихме Ламу в подобно състояние на това от преди два дни - потни, мръсни и замаяни, отново без ясна стратегия как точно ще се потапяме в суахили културата. Този път предпазливо ни пресрещна любезен човек с вид на арабин. @Happy_Traveler, забелязах го чак след 3 часа като се разминахме с друг гид, който беше черен и очевидно не си приличаха 🤣 Не съм много наблюдателна към мъжете, ако не са испански или италиански полицаи или бармани. А, и някои планинари от френски произход или здравословно изглеждащи скандинавци забелязвам, но иначе съм безкрайно невнимателна. 

Така де, любезният човек учтиво ни разпита за целите и плановете ни. Увери ни, че е сертифициран гид и помоли да проверим баджа му. Аз мога винаги да си принтирам такъв бадж, но не живея на Ламу. А и оценявахме шансовете си да се разходим самостоятелно и да намерим каквото търсим на нулеви, така че решихме да му се доверим. 

Не беше лоша идея, за 30-40 минути бяхме получили безкрайно съдействие от него да се снабдим с пари в климатизирана банка (адски кеф) и чрез неговата лична карта да си имаме и интернет. После ни заведе в емблематично заведение да пием сокчета. Стените и обстановката бяха наистина впечатляващи, за жалост обаче спираха бриза. И когато пиеш сокче изрично поръчано без лед, но с много захар, никак не си помагаш с климатизиране и възстановяване на телесни течности. 

Гидът ни отново ни спаси. Даде ни ментово бонбонче и се почувствахме готови да тръгнем на оглед из града. А и толкова усърдно ни обясняваше колко са прохладни стените от корал и баразите, карайки ни да прегръщаме и седим на всяка една, че най-сетне се охладихме и започнахме да функционираме нормално. 

Така научихме, че бараза е нещо като каменна веранда пред къщата, наследство от арабите. На това място хората удобно изчакват да ги приемат в къщата или да одобрят молбата им да си вземат за жена член на семейството. Колкото по-богато е семейството, толкова по-просторна и хубава е.

 

Следващото нещо, на което обърнахме голямо внимание, са кораловите стени. От близкия остров са правили с поколения тухли, които задържат помещенията прохладни, а и са много издръжливи. Заради екологичните разпоредби вече не могат да строят така и са тъжни. Отъркахме се и в еко стените за доказателство, прав беше, не са толкова хладни. Освен тухлите, има облицовки от 3 вида корал - бял, червен и черен. Е, черният не е черен, но е друг, изглежда по-различно. Със сигурност визията е атрактивна дори за смахнати противници на използване на корали като нас. 

Продължихме с особеностите на вратите, дърворезбите, използваното дърво за греди. Разбрахме, че махагонът е много издръжлив и ако се използва за подпори, издържа камъните и етажите нагоре. До 3 етажа, повече не могат да изградят по традиционния начин. Нашият хотел не е традиционен, затова е най-високият на острова. Но пък се държи от местен, братовчед на водача. Добър човек, да. Не чухме някой да казва нещо лошо за друг местен, сигурно защото са си семейство. 

Влязохме в къща, която в момента се реставрира. Работниците си играеха на нещо, излегнати в сянката.  Там  се оказа, че е спяло семейството, навън, за да улавя бриза или... ами не помня защо имат къща, но спят на площадката пред нея, ама имаше някакво обяснение.

Казаха ни, че старите домове се реставрират и много чужденци ги купуват и превръщат в тяхно ваканционно жилище. Може би като инвестиция, може би за собствено ползване, едва ли разчитат на туризъм. Струват може би към 100000 $ прилични къщи, около морето и с реставрацията до 200000. Но някои са си шедьоври. Гидът смело предположи, че интересът е международен и ще ни покаже къща на сънародник. Ние бяхме много скептични, но намери и българска 😜 Не най-красивата, вратата и гредите бяха по-съвременни и боядисани в тъмно червено, но ставаше. Китайската тясна кула с дограма беше доста по не на място. 

Сукаците са тесни, някои от каналите не са приятни, а доста дворчета са запуснати, някак останахме с впечатлението, че не ни разходи в най-лъскавата част. Влязохме и в училище и дори се почувствахем длъжни да снимаме децата. Заведе ни и до тоалетните им, нямам идея защо. Не бяха отблъскващи, но не мога да кажа, че сърцето ми трепна, умът ми беше предизвикан от нещо там или въобще видях смисъл от демонстрацията. Но дечицата бяха наистина сладки. Учителката му беше сестра.

Показаха ни и всякакви кошове и съдове, изплетени от палмови листа. Нищо не си купихме, но ветрилата ни се сториха доста полезни. 

Минахме през магазин за бижута на жена му, магазин за техни сувенири, но ни домързя да разглеждаме. Намерихме играта на работниците, дървена кутия с някакви камъчета, които се подреждат в улеите по определени правила, но нищо не разбрахме за 10 минути обяснения. Ходихме в още няколко магазина, без ясна роднинска връзка с водача и покрай ушите ни минаха още обяснения и случки. 

Разгледахме останките на крепостта и понаучихме нещо за различните народи, минали от там и оставили своя отпечатък. Резултатът е приятелски, естетичен и с усмихнати хора + добра кухня, така че не бих казала, че са изтеглили от най-късите клечки. 

След една последна помощ с пазаруването от пазара, внимателно избиране кой плод е най-подходящ и на най-добра цена, беше време да се сбогуваме с милия човек. Мислех да обдваме там, бях прочела, че е по-разнообразно и по-евтино от Шела, но не видяхме нищо подходящо, а гидът ни беше завел в най-скъпото кафене и не държах да проверяваме и ресторант по препоръка. 

Снимахме се, прегърнахме се, дадохме му искания бакшиш, за да може семейството му да се моли за нас с всички сили и се отправихме обратно към Шела, този път с лодка и дори честен лодкар. Определено отбелязахме голям напредък в общуването този ден! 

 

 

 

[Happy_Traveler]

Хахах, на мен този на снимката ми прилича на индиец-мюсюлманин по-скоро, макар че с тоя голям, европейски нос може и арабин да е бил 🙂 . Как се казваше гидът? Име, фамилия? 🙂 

[Lindt]

преди 8 часа, Happy_Traveler каза:

Хахах, на мен този на снимката ми прилича на индиец-мюсюлманин по-скоро, макар че с тоя голям, европейски нос може и арабин да е бил 🙂 . Как се казваше гидът? Име, фамилия? 🙂 

Yahya Ahmed Salim

 

Ами да 🤭, майка му е индийка, така ни каза Салим. А пък ти, че е малко вероятно баща му да е друг, но по спомени на Жижо е оманец. Може пък затова да ни е обяснявал за баба си и за баща си и за всичко, защото не е типично, ама ние откъде да знаем, че това е важна особеност, за да я запомним.

Определено не съм расист, щом не мога да различавам расовите белези 🙃. Но нямам опит политически коректното описание на различните етноси, за да ги описвам без някой да се обиди. 

[Lindt]

Из Шела

 

Може би не става ясно, но ние бяхме толкова доволни от успеха си в Ламу и толкова уверени, че в Шела е още по-безопасно за нас, че можехме да си опитаме късмета да се прибираме по тъмно в хотела. Това бе голяма стъпка за нас. Интересно дали на ден 3 в Латинска Америка ще стигнем до същите заключения - че можем да си ходим междуградски пеша и сами по тъмно из сукаци без осветление. Възможно е, но по-скоро се дължи на атмосферата в Ламу, а не на липсата ни на инстинкт за самосъхранение, защото в Найроби тази самоувереност беше стопена за минути. 

Та Ламу е малко островче. Кой би обирал и нападал хора като за два дни си запомнил по физиономия всеки турист, а местните са едно голямо семейство? Освен това не се разхождат с мачете, автомат или друг признак на агресия. Пък и са мюсюлмани, те не би трябвало да крадат. Нямаше индикации и че ще ни убиват с камъни. Напротив, в заведението за самоса всеки ден ми подаряваха брошка от цветя - голяма безопасна игла, на която внимателно са нанизали зелени листа и жасминови цветчета, с малко розови листа за цветови контраст. Да, бижуто щеше бързо да увяхне, но пък беше убийствено доказателство, че можеш да красиш и без пари, ако имаш желание. И освен това го подаряваха на бялата жена с рокля, което приемам като знак, че присъствието ми не ги обижда. 

На последния ден се опитах да върна жеста - подарих им мартеничка с кокиче от вълна. По-трайно е, надявам се да им хареса 😊

Салим също ми подари цветя, които аз на свой ред дадох на едно момиченце, в чиято къща надничахме. Беше на 4-5 години и съответно си пролича, че се радва по подскоците към другите деца с придобивката на стръкчето бугенвилия. Щом децата обичат цветя и нематериални подаръци, значи всичко е наред с тях 😎

Така де, щом всички щяха да са толкова мили с нас, можехме да чакаме залеза на плажа и да вечеряме извън хотела. За всеки случай минахме по всички улички из Шела по път, да не би да пропуснем нещо. Вързахме си мартеничките на един банан и на едно портокалче. Верно, че беше 02.03, но пък лястовиците си хвърчаха наоколо, а и за плодородие... Може би в Африка трябва да си махаш мартеничката, когато лястовиците и щъркелите си тръгнат??? 

На връщане от Ламу Жижо случайно беше срещнал нашите французи за утрешния тур и те бяха споделили, че капитанът им е обяснил, че ние сме забравили, че утре летим и няма да плаваме с тях. В резултат на това бяхме сигнализирали за недоразумението на управителя на хотела, бяхме се уговорили с двойката, че тръгваме заедно и ако капитанът го няма, отиваме на пристанището и си търсим друга лодка. Остана ни да се посмеем с тях как се предполага да сме закусили всичките в 8, когато тръгваме. Явно кухнята трябваше да отвори по-рано, за да се справят с извънредното натоварване по закуската ни 🥳

 

Вече имаше струпвания на пристигнали туристи за йога фестивала, които се разхождаха по плажа и играеха сред дюните. Хората го очакваха с голямо нетърпение - събитието на годината, най-големият йога фестивал в тази част на Африка, с няколко хиляди души и стотици инструктори. Всъщност покрай индийското влияние там йогата се практикува масово. Също и капоейра??? Жижо се чудеше как ги съчетават смислово, аз въобще не знам нищо за произхода. Но според уикипедия това "бразилско бойно изкуство" възниква там от черните роби. Било им е забранено да се бият, за да "не се нанасят щети на стоката". Но свикнали да " разрешават конфликтите си по физически начин, боят бил превърнат във формата на танц."

Състезаваха се и имаха шанс да опознаят нови хора, да натрупат приятни спомени и да си намерят нови приятели. Така ни каза капитанът, който практикува на практика всичко изброено, докато щастливо пушеше трева и ни пееше, когато не разказва нещо.  

Залез нямаше кой знае какъв, но пък прекарахме час в гонидба на рачета по плажа. Бяха страшно бързи, вариращи по цвят и размер от нокът до юмрук. Абсолютна идилия.

После приседнахме за хапване навън в заведението за самоси. Самото място е красиво и се охлажда с вентилатори, но те не са толкова добри, колкото бриза отпред. В менюто нямаше толкова рибни специалитети, колкото в нашето заведение, но имаше пилау с риба (директно го набедих за пилаф и поръчах). А Жижо страдаше от недостига на треволяци в нашия хотел и беше набелязал спанака в кокос и подправки. 

На вечеря за 4-ти път днес бяхме срещнали Пабло и Северин (на плажа, в Ламу на тур, в хотела, в заведението за вечеря), нашите французи, като доказателство, че островът е малък и сме длъжни да си бъдем приятели 🙂 

 

[Lindt]

Благодарение на страница във фейсбук Frans de Waal - Public Page, предложена ми от @Фил, сега научих посмъртно за стария лъв, който оплаквах на място.

Името му е Scarface и е живял повече от 14 години. Имал е територия над 400 кв.км и е бил сред най-търсените животни в резерват Масай Мара. Нашите водачи не ни споменаха нищо, освен очевидното, че е стар 😄 

 

Но аз толкова му съчувствах на този ранен и умиращ лъв, а той е живял още 15 месеца. Ако бяхме в България, можех да звънна на Дивите животни или Зелени Балкани да го спасят 🙂

 

 

П.П. Или е друг едноок лъв нашият, а не този мега известният Scarface.  Но пък си припомних пътуването.