дневник Приключенията на двамата бугари из Иберия.

[Radnev]

Здравейте Магеланци!😀

Настъпиха тежки дни за нас. 😐

Темата "В момента съм ..." зацикли напълно, така че може би е време да преровите архивите и да се пренасочите към "Някога бях..."😉.

С оглед на ситуацията и очертаващата се суша от към пътувания, особено в чужбина, аз също прерових някои скорошни архиви и реших да използвам част от свободното си време, за да драсна някоя и друга глава за нашето Иберийско новогодишно пътешествие (Барселона - Лерида - Сарагоса - Теруел - Валенсия - Сагунто - Барселона).

 

***

Глава ПЪРВА.

Пристигане в Барселоново.

Пилотът на самолета опъна руля към себе си и голямата желязна птица започна тежкото си презимяване. Първият контакт с пистата бе тежък и самолетът леко се разклати. Бабата, от съседната седалка леко прежълтя, а Генчо прихърка силно и сепнато се заоглежда. Да, точно така, кацахме на иберийска земя.🤩

Последно се бях въртял из „Ел Прат“ преди цели 6 години, но все още си спомнях, че до влакчето на Renfe се стигаше по един покрит мост, който по-скоро приличаше на тунел. И за да се потвърди максимата, че през живота си сме обречени да правим все едни и същи грешки, отново объркахме тунелите и се отправихме към грешния.

Първото, с което ни посрещнаха в Барселоново, бяха висящите знамена, подкрепящи незвисимостта на Каталуния.

Докато Генчо удивено въртеше глава насам-натам, Аз фиксирах някакви араби, които предлагаха .... пици🍕. За по 2-3 евро награбихме по едни големи парчета и бързо установихме, че каталунските арабони правят по-добра пица дори и от марсилските си събратя😄.

Двадесет минути по-късно, вече бяхме на най-якото място (мое мнение) в Барселона – площад Еспания.

След 10 дни отново щяхме да бъдем тук, за да се насладим на шоуто, наречено „Магическите фонтани на Монтжуик“, но засега плановете ни бяха други. (Препоръчвам и с двете си ръце шоуто на фонтаните / благодарности за @mary_shery, която положи специални усилия, за да ни убеди, че си заслужава😃. По същото време, когато ние странствахме из Сарагоса и Валенсия, тя беше в Барселона, така че ако има желание може да сподели новогодишни впечатления).

Пред „Националния музей на изкуствата на Каталуния“ обаче ни очакваше изненада. Току пред стълбите, от които се откриваше една от най- внушителните гледки към целия град, сега се бяха настанили купища африканци, които предлагаха от магнити за по евро, до „оригинални“ фланелки на Меси за десет.

Докато се чудехме как е възможно, властите в Барселона да позволят това емблематично място, да бъде превърнато в чаршия, някъде пред нас мина ослепителна рускиня. В едната си ръка държеше масивен фотоапарат, а в другата махаше някаква чантичка. Двама бонговци – и преди някой да ме е обвинил в расизъм, искам да обясня, че използвам тези думи, визирайки поведението на тези хора, а не цвета на кожата им, която въобще не ме интересува ..... та двамата бонговци не откъсваха поглед от рускинята, като усилено коментираха нещо. Единият въртеше глава едновременно похотливо и в същото време заплашително, а другият нагло се драпаше по макарите. Всичко това се случваше пред погледа на поне 300 човека, от които най-малко половината виждаха случващото се. То нямаше и как да не го виждат, защото нашите африкански приятели бяха заели най-централно място в иначе внушителната панорамна гледка към града.

В Барселона, освен тази случка, станахме свидетели и на редица други, които оставиха в нас едно, нека го нарека, недобро впечатление от града. Това обаче щеше да се случи в края на нашето пътешествие. Към настоящия момент, то бе в своята бебешка фаза, така че нещата все още си бяха почти перфектни.

Засега предпочетохме просто да продължим към Олимпийския стадион „Монтжуик“, на който са проведени Летните олимпийските игри през 1992г. Освен всичко друго, до скоро тук мачовете си бе играл и другият футболен отбор от Барселона – Еспаньол.

Макар и да бе 26 декември, времето бе много топло. На слънце термометрите със сигурност показваха над 20 градуса, така че първо свалихме якетата, а после разхвърлихме и фанелите.

Докато се шляехме из пътечките на Ботаничеката градина дори се зачудих дали пък да не си походя голичък. Слава Богу, Евгени показа здрав разум и бързо ме разубеди с довода, че наоколо има достатъчно черни бонговци, няма нужда и от бели такива😁.

И ето, че най-после стигнахме мястото, за което всъщност бяхме тръгнали – хълма „Монтжуик“ с едноименната крепост, седалище на фамилията управлявала Каталуния векове наред.

Докато се наслаждавах на времето и гледката от Цитаделата, Евгени реши да се освежи с една бърза линия:

Ха ха, шегувам се бе!!! Момчето носи лещи, та нещо му се бяха поразместили 😉😉😉

След хълма „Монтжуик“ не ни оставяше нищо друго освен да се спуснем отново към града.

Тепърва ни предстоеше да гоним влак към Лерида, Леида или Йеида..... така и не разбрах как се произнася точно.

Тук отношение може да вземе @master_of_germs който до колкото разбрах е бил на стаж в този град, така че бих се радвал да сподели впечатленията си.

 

 

 

[Radnev]

 

Глава ВТОРА.

Към Лерида.

Той влака, че не чака никого, не чака ... ама до Лерида имаше 170 км път. Така, че първо трябваше да се хапне нещо. След много оглеждане и не малко чудене най-после избрахме японски ресторант😯, където трябваше да ядем испанска паеля🙃. Честно казано никога не съм знаел какво е паеля, но пък за сметка на това съм си представял нещо наистина грандиозно.

Ами ..... ориз с нещо си!!!😄

Японската паеля се оказа доста вкусна, но към уж „тънката“ оферта ни вкараха бира за по 5 евро, която освен всичко друго бе и ледена. То вярно, че бяхме в Барселона, но все пак датата бе 25 декември. С мъка изпих половината и бе време да тръгваме.

Sants е централна гара. Знам я още от предишното ми посещение в Барселона. И може би точно това ми изигра лоша шега. Тука в ляво, там в дясно, шорткът от тук, шорткът от там – така се омотахме, че направихме към 5-6 километра излишни, докато се ориентираме кое къде е. В един момент дори реших да хванем влака за Лерида от друго място, но пък бях забравил, че багажа на Евгени се намира в багажното на гара Sants. Нашият човек пак бе помъкнал оня грамадански куфар, познат ми още от Йордания, в който и до ден днешен не знам какво точно носи.

Докато стигнем гарата и вземем Геньовите дисаги (10 еврака го таксувха)😁 и регионалните влакове за Лерида бяха свършили. Пред угрозата да затъкнем още на първия ден на иначе грандиозно плануваното ни пътешествие, предпочетохме стрелата на Renfe. Обрулиха ни с по 63 еврака на глава🤫 и полетяхме за Лерида с 300🚝. Не, че разбрахме нещо. Беше тъмно, а на 5-тата минута Генчо заспа🥱.

Скоро бяхме и в Лерида, която ни посрещна тъмна и пуста. За сметка на това хотелчето ни бе много добро и на страхотна цена (75 лв. нощувката). От тук насетне щяхме да спим в хостали, мостали и други подобни дупчоци, така че трябваше да се възползваме от този рядък за нас лукс.

Разходихме се вечерта, но както вече казах, обстановката не бе от най-помпозните. Дори хранителен магазин намерихме трудно. Добре, че бяха нашите приятели арабите, които не празнуваха. При тях обаче нямаше алкохол, а аз като отявлен привърженик на вината, вечер без вино на маса не сядам. Тук трябва да похваля Евгени, благодарение, на който все пак се бяхме запасили с бутилчица вино и малко хамонче. Бяхме ги купили от предприемчив барселонски арабон, който за ужас на цялата си рода, бе разширил асортимента си не само с алкохол, но и със свинско...😁

[AlexandraKo]

преди 18 минути , Radnev каза:

 

Дори хранителен магазин намерихме трудно. Добре, че бяха нашите приятели арабите, които не празнуваха. При тях обаче нямаше алкохол, а аз като отявлен привърженик на вината, вечер без вино на маса не сядам. Тук трябва да похваля Евгени, благодарение, на който все пак се бяхме запасили с бутилчица вино и малко хамонче. Бяхме ги купили от предприемчив барселонски арабон, който за ужас на цялата си рода, бе разширил асортимента си не само с алкохол, но и със свинско...😁

Хехе,  по цял свят, когато всичко е затворено / за Испания важи най-вече/, араби, индийци и пакистанци работят, та човек, ако е закъсал за храна, може да се спаси.

[Zara]

Radnev, нямаш друга работа, давай напред 😀.

То и аз нямам 🙉, та съм сложила очилата и дебна за интересни пътешественически сказки, на каквито ти си майстор😉

Поне да се забавляваме с миналите си пътувания, като ....офффф, няма да сме черногледи....докато сме в очакване на бъдещите такива.

Очаквам с любопитство продължението!

[Radnev]

Глава ТРЕТА.

Лерида или "Добре дошли в Африка".

Сутрешна Лерида ни посрещна със студ и мъгла. Температурата не бе по висока от 3-4 градуса. Сякаш бяхме попаднали не в друга държава, ами направо в друг климатичен пояс.

По светло Леридата по я биваше, но отново не впечатляваше. Реално, от всичко, което видяхме в Испания за тези 10 дни, Лерида бе най-малко впечатляваща.😐

Най-красивата част на града бе покрай реката, която все пак ни хвърли малко гледки. Като опитни😜 пътешественици заключихме, че в друг сезон, точно тази част на града определно би изглеждала доста по-впечатляващо.

 

Това, с което ще запомня в най-голяма степен града е количеството на малцинствените групи в него. Само преди месец бях в Марсилия, която се слави именно с мултикултурността си, но НЕ, дори в Марсилия не беше същото. Тук черни и араби ходеха на едни големи тумби и бяха много, ама наистина много.

 

Бе време да се отправим към огромната крепост над града, заради която реално бяхме включили Лерида в Иберийските си планове.

Крепостта е огромна, направо чудовищна, а кулата на катедралата й сигурно се вижда чак от Барселона. По някакъв незнаен начин обаче отново изгубихме пътя и попаднахме в някакво гето.

Нещо вече обичайно за нас, така че много-много не се притеснихме.

 

 

И така, докато не излязохме на някакъв площад, който бе пълен с приятели от Конго, Замбия, Камерун и Бог само знае още от къде. От разположението на групичките бе ясно, че тук се продава дрога. Всяка група си беше отделно, в близост до някой от ъглите и всички ни гледаха с неприкрит интерес. Ние обаче стояхме в средата на площада и никой не смееше да приближи. Явно, че това бе нещо като неутрална зона и никой не искаше да рискува гангстерска война. 

След като внимателно проверих накъде е нашият път, поехме към единия ъгъл и към нас веднага се залепи 12-13 годишен хлапак, който ни предложи трева (уийд), кокаин, хероин и жени, като подчерта (черни) с интонация, от която трябваше да разберем, че става дума за нещо наистина специално.

Макар, че ясно осъзнавахме къде сме попаднали, все пак бяхме шокирани, без да знаем, че същите неща ще ни бъдат предлагани и на самата Рамбла в Барселона.🙄

Бързо се изнизахме от това вещаещо опасности място, като с изненада установихме, че само 50 метра по-нататък се намира централен булевард на града, където обстановката вече нямаше нищо, ама НИЩО общо с това, което бяхме видели.

От тук насетне следвахме строго пътя и най-после бяхме горе.

Това е официалният вход, но ние по обясними причини, не влязохме от там, а от някаква странична дупка в крепостната стена.😁 

Така, че за малко да пропуснем катедралата, която реално е най-забележителната част на огромната фортификация.

 

 

В средата на следобяда отново бяхме при хотела си, където бяхме оставили и багажите. Този път бяхме решили да сме по-отговорни с влаковете, така че се качихме на регионалния. За да бъде в тон с цялата реге атмосфера🇯🇲 на града и влакът ни бе изподраскан целия.

Полетяхме за Сарагоса  със скромните 160 км/ч, този път за сумата от 17.60 Е на човек, която на фона на предишните 63 евро, ни се струваше като жълти стотинки...🙃

 

[Radnev]

Глава ЧЕТВЪРТА.

Из мъглите на Сарагосово море.

Сарагоса се падаше 5-тия по големина град в Испания, което определено не бе като 5-тия по големина град в България.😁

Защо казвам това ли? Защото леко подцених разстоянията, та нашият хостал стоеше малко в страни от идеалния център. Абе, като цяло се разбихме от ходене, а като капак времето бе още по-студено и от това в Лерида.😟

Та така, вече по тъмно, пердашехме из мъгливите улици на Сарагосово море, търсейки хостал Arenal. Градът бе нов и добре подреден. В същото време лиспваше някаква особена пищност на архитектурата или фасадите. Докато отблелязвах тези факти, Евгени влачеше огромния си куфар, вдигайки на главата си цели улици и булеварди😄. Причината за ужасния дразнещо-тракащ звук, който колелцата на куфара му издаваха бе формата на градските тротоари. За разлика от други места в Испания, тук падаше дори и сняг, та поради тази причина, тротоарите на града, бяха набраздени по един особен начин.

След като вдигнахме на главата си половиния град, най-после бяхме и пред нашия хостал. Съдържателките се оказаха рускини, което много зарадва Евгенчо. Дамите обаче си имаха свои ангажименти, та просто ни хвърлиха ключовете, обясниха ни къде да ги пуснем на тръгване и изчезнаха с 200. Повече не ги и видяхме😅.

След като дръпнахме малко въздух, отскочихме до близкия магазин, откъдето накупихме 3-4 бутилки вино и половин кило хамон за десетина евро. Още тук държа да се похваля, че за целия си престой в Испания опитах най-малко 10-тина вида испанско вино🍷.

На следващия ден програмата ни беше наситена. В Сарагоса, макар и като блясък далеч от Барселона или Валенсия, определено имаше какво да се види. На първо място, за пръв път именно в този град се сблъскахме със стила "Мудехар", който тук бе представен от мавританския дворец "Алхаферия" + няколко църкви. Този стил е създаден от арабите останали в Испания след Реконкистата, но за него ще говоря по-подробно, едва когато стигнем до Теруел, където успяхме да го видим в истинския му блясък.

Сарагоса бе древен град, основан още от римляните. Първото му име е било СезароАугуста, от където призлиза и съвременното му наименование (Сарагоса). Най-голямата забележителност на града обаче не бе римска, а както вече споменах арабска. Преди 1000 години тук бе съществувало мавританско кралство. Именно от тогава датираше и дворецът-замък „Алхаферия“. След отвоюването на Арагон дворецът е служил за резиденция и на арагонските крале.

 

 

С излизането си от двореца, установихме, че времето се е влошило още повече, като към студа е започнала да се прибавя и мъгла.

Пресякохме река Ебро/Ибър, която се водеше и най-дългата в Испания и се озовахме пред най-големият речен аквариум в Европа.

 

В далечината се виждаше базиликата „Нуестра Сеньора дел Пилар“, която е просто огромна. Дори не знам с коя друга катедрала или базилика да я сравня, за да дам ясна представа за мащаба й.

Що се отнася до Аквариума, той бе поместен в една футуристична сграда, част от панаирния град на Сарагоса. Този модерен комплекс е започнат малко преди кризата от 2008г., та нещата не се бяха получили, така както са били замислени първоначално😀.  

 

Самият аквариум ни хареса, при това много. Най-впечатляващи бяха гигантските арапайми, докарани от Амазония. Между тях имаше и водолази, които на фона на някои риби изглеждаха като гноми.

На връщане ползвахме градски транспорт, а после се разделихме. Евгени и до ден-днешен ме обвинява, че съм го изоставил, но не беше така. В края на деня вече бях много уморен, измръзнал и ме наболяваше кръста. Нашият човек обаче бе решил, че снимането на р. Ебро, потънала във вече непрогледна мъгла е нещо от съществена важност. Вместо да вися и да го чакам на моста, където освен всичко друго духаше, реших да мръдна до една пейка. Евгени обаче профуча по другия тротоар с цялата си скорост, като всички мои викове и махания, останаха напразни. Опитах се да го преследвам, но неуспешно.

Така, че римските останки, които са на 4 различни места (пристанище, терми, форум и амфитеатър) ги разгледахме отделно.

Междувременно, забравих да кажа, че Евгени си бе забравил телефона в хостала. Така, че след като се разделихме нямаше как да установим връзка. Ключовете също бяха в него, поради което на връщане реших да се отбия в една случайна църква. За мое щастие тъкмо започваше някаква меса. Изкарах вътре цял час. Беше топло и приятно. Нищо не разбирах от думите на свещеника, но пък хорът пееше много хубаво. За разлика от нашите служби, от време на време свещеникът вземаше думата и изнасяше проповеди, като постоянно говореше нещо за familia. Миряните често падаха на колене и се молеха. Не знаех за какво, но и аз правех същото. Накрая литургията свърши и всички започнаха да се прегръщат. До мен се бе самонастанило едно бабе, което на ръст ми бе точно до пъпа, но пък ме прегръщаше едно такова ентусиазирано, да не кажа направо страстно😳.

Имахме и други случки в Сарагоса, но ще завърша с тази, защото бе нещо спонтанно и непринудено, което дори сега провокира в мен приятни емоции...😃

[Radnev]

 

Глава ПЕТА.

Теруел - в сърцето на арабска Иберия.

В интерес на истината, макар и Сарагоса да ми хареса, си тръгнах от там с желание. Съветът ми е следният: ако някой, някога стигне до този град, нека го направи в сезон различен от зимния😀. Студове и мъгли си имаме и в България, няма нужда да биете път чак до Испания за същото.😉

Следващата ни спирка следваше да бъде Теруел.

Не знаех много за този град, но за сметка на това Евгени ме успокояваше, че се славел като едно от най-студените места в цяла Испания😜.

Отново движехме с регионалния влак, а цената на билета бе около 15 евро. Пристигнахме в Теруел около два следобяд, а времето бе повече от прекрасно. Нищо общо със Сарагоса. Още на гарата между нас възникна дилема, дали да не тръгнем веднага към древния Албарасин, намиращ се на 30-тина километра. Този спор бе напълно излишен, защото стигането до Албарасин хич не бе толкова лесна работа, колкото си мислехме тогава.

Така или иначе, успях да се наложа и Албарасин остана за утрешния ден. Намерихме Хостал Арагон много лесно. Намираше се в пряка на центъра, а цената бе 80 лв./нощувката. Честно казано, не разбрах каква е разликата между хотел и хостал, защото тук също си имахме стая със самостоятелна баня и тоалетна. Може би липсата на постоянна рецепция или някои други несъществени подробности правеха разликата???🙄

Още от пръв поглед си личеше, че Теруел е едно добре шлифовано туристическо градче.

 

 

 

 

 

 

Интересното за този град бе, че всъщност хората, които живееха тук бяха араби или по-точно далечни техни потомци. След като започва Реконкистата тези земи са отвоювани и пред населилите ги араби има два избора – или да бягат, или да станат християни. Тези, които остават, приемат християнството, но в същото време запазват своя бит и обичаи. Тези арабски общности се ползват с голяма автономия, като за дълго време, дори запазват и арабските си имена. В резултат на това възниква и стила "Мудехар", при който наблюдаваме класическа конструкция на християнски църкви и сгради, но обсипани с арабски елементи. Резултатите от този микс можеха да се видят само тук в Арагон и по на юг в Андалусия.

 

 

 

 

 

 

 

Размотавайки се насам-натам, все по-добре разучавахме историята на този интересен град. По време на Испанската гражданска война, тук се бе водила една от най-кървавите битки из цяла Испания, в резултат, на което и градът е полусрутен. Част от кулите търпят толкова тежки поражения, че възстановяването им е нвеъзможно и са съборени. Останалото е възстановено. Това бе и причината градчето да изглежда толкова лустросано.

Към настоящия момент местните, дори са си създали нов стил, наречен "НеоМудехар" (синята сграда в средата).

Освен с красива архитектура Теруел бе заобиколен и от красива природа. В околността има редица пешеходни трекове, включително до Албарасин, и обратно.

Нашето време обаче бе ограничено, така че дори с транспорт, стигането до Албарасин бе под въпрос ... 🥴

 

 

 

 

 

[AlexandraKo]

Раднеееев, @Radnev чета и се кискам, представяйки си картинката на бабата в църквата, дето те прегръща страстно:)))))))И ти е до пъпа

[Radnev]

На 20.03.2020 г. в 21:12, AlexandraKo каза:

Раднеееев, @Radnev чета и се кискам, представяйки си картинката на бабата в църквата, дето те прегръща страстно:)))))))И ти е до пъпа

Бабата беше страхотна.

Още дълги години ще помня ведрата й физиономия, излъчваща неподправена детска радост. 

Един от най-хубавите и забавни спомени от цялото пътуване😃.

[Radnev]

Глава ШЕСТА.

Любовниците от Теруел.

Не, това не сме ние😄, въпреки че вече ме предупредиха, че ако продължаваме така щяло да ни излезе име🥴, особено след шантавата ни новогодишна нощ🥳, но това по-нататък...🙃

Сега си говорим за испанския вариант на Ромео и Жулиета, който се случил именно тук в Теруел.

Изабела и Диего били красивите потомци на двете най-богати фамилии в Теруел. Обещани един на друг, те изживявали любовта💞 още от малки. И така дошъл момента на сватбата, но не щеш ли, родът Марсила (Диеговите хора), взел че напълно фалирал. Бащата на Изабела, усетил нещата още от далеч и решил да развали годежа. Двамата влюбени обаче не се дали и все пак успели да убедят стария идалго да даде на Диего отсрочка от пет години, през които последният да пътува по света и да се върне достатъчно богат, за да вземе красивата му щерка.

Старият благородник спазил думата си и изчакал, но Диего не се появил. Била уговорена нова сватба, а Изабела омъжена. Малко по-късно се появил и Диего, който вече бил богат, но било късно. Любовта му била несломима и той продължил да преследва Изабела.

Линеещ от любов, Диего се самоубил. На погребението му Изабела дошла със своята булчинска рокля. Когато се навела над Диего, за да му даде последна целувка, сърцето й не издържало и тя също рухнала  мъртва върху ковчега на любимия си.

Каменните гробници, където са поставени тленните останки на двамата сега са  една от основните забележителност на Теруел.

***

Осемстотин и две години по-късно, някъде на изток....

Моят добър приятел Евгени вече е с приятелка😯. Към онзи момент работата все още е малко афиф, така че нещата се пазят в тайна и не трябва да казвам на никого🤫. Та, Евгени го тресе една любовна истерия, която на моменти преминава в меланхолия и обратно. Любимата му е сериозно момиче (не, че Евгени не е😜) и строго следи всяка наша стъпка. Сутрин, обяд и вечер се дава отчет кой, кога, къде и защо!!! От време на време дори се звъни и на мен, за да се провери истинността на историята. Аз мънкам нещо и редовно оплесквам работата, та първо ми се кара Милето, а после съм гълчан и от Гени🥴.

С оглед на любовната вълна, на която се намираме или поне някои от нас, решаваме, че саркофазите на Диего и Изабела влизат в графа "задължителни".

Защо ви разказвам тази история ли??? Защото според мен историята е интересна, гробовете на Изабела и Диего са се превърнали в истинска туристическа забележителност и най-вече поради факта, че именно от уредничката на музея Евгени получи телефона на човек, който вози с бус желаещите да посетят Албарасин. Тръгва се в 10 сутринта от ж.п. гарата на Теруел и се връща в 2 следобяд. Цената е 25 евро на глава и е най-добрият начин да посетите това забележително място.

Ако някой, някога стигне до тези земи, знаете къде да питате...

Този бус на практика се явява и единственият що-годе нормален вариант да се разгледа Албарасин. Туристически автобуси, за съжаление няма. Такситата са по 50 евро в посока. Има редовен автобус, който тръгва в 14:10 от Теруел за Албарасин и се връща на следващия ден в 09:00. Просто ужасно. Часовете са такива, че ефективното разглеждане на практика е невъзможно. Причината е, че в повечето обекти се влиза с гид, под точно определен час.

А Албарасин си заслужава, ама много си заслужава!

Изключвайки майтапа, започвам да си давам ясна сметка, че съвсем скоро май ще трябва да си правя подобни пътешествия съвсем самичък, което пък най-вероятно би ме превърнало в завършен социопат ... 

 

[ivooo]

   Извинявай за офтопика , но при тия евтини коли под наем в Барселона , що се мъчихте така 🙂  ?

[Radnev]

преди 14 часа, ivooo каза:

   Извинявай за офтопика , но при тия евтини коли под наем в Барселона , що се мъчихте така 🙂  ?

Мислих го дълго, но за онзи период не бяха толкова евтини. Разликата в цената щеше да бъде двойна ако бяхме взели рент-а-кар. 

Този път, обикаляхме все големи градове, така че за 5 дни, колата щеше да ни бъде излишна.  

Транспортните връзки бяха много добри, изключвайки Албарасин. После имахме една объркация и в Сагунто, но там главно по наша вина😀. 

 

[AlexandraKo]

преди 15 часа, Radnev каза:

 

Изключвайки майтапа, започвам да си давам ясна сметка, че съвсем скоро май ще трябва да си правя подобни пътешествия съвсем самичък, което пък най-вероятно би ме превърнало в завършен социопат ... 

 

Хехе, докато не се яви и при тебе едно Миле:)))

 

[patilana]

И като се появи Милето :

преди 19 часа, Radnev каза:

Сутрин, обяд и вечер се дава отчет кой, кога, къде и защо!!! От време на време дори се звъни и на ... 

 ... Гената...

Извинявай, че съм толкова нахална, ама не се сдържах да не довърша творчески изречението.

Вземи си направи един блог и накачи вътре всичко, да видим дали мож се отърва от Милетата.

[Radnev]

@AlexandraKo и @patilana  Току-що завърших седмата част и сякаш по-поръчка ще извадя едно изречение от нея предварително - "Истината е, че дори на 39, женската душа продължава да бъде пълна загадка за мен".🤔🤭

 

@ivooo - никога не съм мислил да пиша пътепис или нещо от рода за тези 10 дни в Испания, та съм доста хаотичен. Допълнителна причини да не вземем кола беше, че последно бях правил дълго пътуване само с обществен транспорт преди може би 5 години. Та мога да кажа, че изживяването беше като нещо ново😀

[AlexandraKo]

преди 6 минути , Radnev каза:

@AlexandraKo и @patilana  Току-що завърших седмата част и сякаш по-поръчка ще извадя едно изречение от нея предварително - "Истината е, че дори на 39, женската душа продължава да бъде пълна загадка за мен".🤔🤭

 никога не съм мислил да пиша пътепис или нещо от рода за тези 10 дни в Испания, та съм доста хаотичен.😀

Не обичаш загадки ли? Тъй ли да те разбирам?😮

Не възможно, ти си ни интелигент, а това предполага, афинитет, към загадки и успешното им разгадаване.

Санким, твоят човек, да не е по- слОжен от теб, а пък - на, справя  се с Милето:))))))Или Милето с него.

Искам да те насърча, ама, дали успявам???
 

Колкото   до хаотичното - май, само ти си мислиш така. На мен, например, дето, уж, обичам : първо, второ,трето - по ред, твоят начин на писане, много ми харесва. А пък, пътуването с градски или там, какъвто транспорт, направо ми се види адвенчър. 

С една дума, пак казвам, че съм ти лют фен:)))

[Radnev]

Глава СЕДМА.

Валенсия - страхотната Валенсия I.

Във Валенсия прекарахме цели 4 дни. Подобно застояване е нещо крайно нетипично за нас, така че към настоящия момент малко ми се губят конкретните спомени кое, кога се е случило. Поради тази причина е твърде вероятно описанията ми за този изключителен град, да са малко хаотични и да прескачат ту – тук, ту –там.

***

В два и нещо след обяд вече бяхме в автобуса за Валенсия. Билетите бяха по 8 евро, което бе нищожна сума на фона на всичко платено до момента. За моя изненада, автобусът не се движеше по магистралата, а по междуградската пътна мрежа, така че през цялото време погледът ми се рееше някъде навън.

Испанската провинция бе красива.

Пристигнахме във Валенсия малко преди пет. Първото нещо, което ни посрещна на автогарата бе българската връзка😆.

Изпратихме си по една колетна пратка. Малко мляко на прах, течен шоколад, чипс и няколко банана ......😅

За щастие 90-те бяха отдавна отминали, така че просто се насочихме към хостала си. До него имаше няколко километра. Можехме да ги вземем и пеша, но с оглед на Генчовите куфари и количеството торбаляци, които тепърва предстоеше да набъбнат с още по-внушителни размери🙂, решихме, че ще бъде по удачно да си хванем автобус.

Намерихме мястото лесно.

Точно зад палмите - вика Генчо - готино!!!

Оказа се, че само рецепцията се намира зад палмите. Самото място за настаняване щеше да бъде на различо място🥺, така че се наложи да повървим още.

Реално хосталът ни бе огромен апартамент, като 5-6 стаи бяха отделени за настаняване. Имаше две бани с тоалетни и огромна кухня. В пика на лятото тук сигурно бе пълна лудница, но на 30 декември нещата бяха повече от спокойни. За целия ни престой, срещнахме две двойки и една девочка от Полша, която след като разбра, че не съм американец, както първоначално си помислила, спря да ми казва дори „здрасти“😄. А, като се замисля, че и пица й пекох🍕... Тей де, пекох я за нас двамата с Евгени, но Агниешка изяде неговата част.

Тя, малко ячка си падаше ... .

Междувременно се оказа, че стаята ни е чудовищно голяма, нещо като VIP апартамент. Само, дето VIP-ът беше с обща спалня и най-лошото - с едно одеяло. Като уважаващи себе си пътешественици, преодоляващи всякакви несгоди, сме спали, при това неведнъж, в едно легло, но само веднъж сме спали с едно одеяло. Беше ужасно!!!

Под едно одеяло спете само с жени! Ако сте мъже де!!!

Ако сте жени .... тогава не знам? Истината е, че за мен, дори и на 39, женската душа продължава да бъде пълна загадка.

Твърдо се противопоставих на тази обезпокоително затвърждаваща се практика и ми бе домъкнато едно сгъваемо легло с новичко одеяло. Беше ми малко къснаво, та ме върна далееееч назад в миналото, когато кариерата ми на складов пазач бе в своя зенит. Тогава си носех едно походно легло, но веднъж ме хванаха, та после се наложи да спя по разни столове, маси, кашони, палети и всякакви подобни ...🤣

 

 

[Radnev]

преди 15 минути , AlexandraKo каза:

Не обичаш загадки ли? Тъй ли да те разбирам?😮

Не възможно, ти си ни интелигент, а това предполага, афинитет, към загадки и успешното им разгадаване.

Санким, твоят човек, да не е по- слОжен от теб, а пък - на, справя  се с Милето:))))))Или Милето с него.

Искам да те насърча, ама, дали успявам???
 

Колкото   до хаотичното - май, само ти си мислиш така. На мен, например, дето, уж, обичам : първо, второ,трето - по ред, твоят начин на писане, много ми харесва. А пък, пътуването с градски или там, какъвто транспорт, направо ми се види адвенчър. 

С една дума, пак казвам, че съм ти лют фен:)))

Благодаря ти за хубавите думи.

Най-важното е да се забавляваме. И когато четем нещо, и когато го пишем.

Абе, уж обичам загадките, пък тези женски пъзели все ми идват с повишена трудност.

 

 

 

[Zara]

Radnev, смея се на глас, да знаеш😀

Ама какви сте такива деликатни мъже, че не можете да спите под една завивка😀 Най-много да захъркате в синхрон😀

А за жените, какво да ти кажа...ако дойде момента да кажеш, че си ги разбрал, свършен си😉 Докато я има загадката-действай. След това ще изгубиш всякакъв интерес😃

И аз съм в джаза от феновете ти😆

[AlexandraKo]

преди 12 минути , Zara каза:

Radnev, смея се на глас, да знаеш😀

Ама какви сте такива деликатни мъже, че не можете да спите под една завивка😀 Най-много да захъркате в синхрон😀

А за жените, какво да ти кажа...ако дойде момента да кажеш, че си ги разбрал, свършен си😉 Докато я има загадката-действай. След това ще изгубиш всякакъв интерес😃

И аз съм в джаза от феновете ти😆

@Zara, недей така де, недей го плаши повече:)))))

А пък таз Агниешка, с това кофти име, добре че се е омела навреме. Щом харесва само американци, толко и е акълът:(((;

[Radnev]

Валенсия – страхотната Валенсия II.

Следващият ден бе тридесет и първи. Беше ми писнало да се трентя из мапсове, гугъли и телефони, така че просто оставих Евгени да ни води. Това бе гаранция за хаос, така че щапахме из улиците на Валенсия напълно безразборно🙂. Нито търсехме нещо конкретно, нито имахме каквито и да било планове за деня. Може би и затова всичко се получи перфектно. Много лежерен и пълноценен ден. Сред най-приятните в цялото пътуване.

Не знам дали ще се съгласите, но това което превръща Валенсия в толкова страхотно място, не са отделните й забележителности, а цялостното й излъчване, атмосфера и дух. Дори бих казал, нещо повече. Според мен градът не разполага с големи индивидуални забележителности. От някога грандиозната крепостна стена, сега са останали само кулите „Серанос“. Минаващата през града река Турия е отбита. На фона на други катедрали, тази на Валенсия дори е леко семпла. Градът е основан от римляните, но останалото от тях не е нещото пред, което ще кажете „Уау“. Е, да Валенсия си има „Градът на изкуствата и науката“, което безспорно е нещо внушително и със сигурност влиза в графата „задължителни“, но поне за мен футуристичният стоманобетон не е нещото, пред което се прекланям.

И въпреки това препоръчвам този град с двете си ръце!

Защо ли?

Винаги съм си давал ясна сметка, че разглеждайки даден град, трябва да правя разликата между „място за туризъм“ и „място за живеене“. Някои градове са страхотни за първото и не стават за второто. При други пък е обратното. За целия ми пътешественически живот, само три града са отговорили и на двете условия и единият безспорно е Валенсия.

Другите два са Монпелие и Залцбург.

И понеже в следващата част смятам само да пиша за случки из Валенсия, останалата част от тази глава ще посветя на снимков материал от този изключителен град.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Градът на изкуството и науката“:

 

 

 

 

 

И няколко снимки от морския аквариум - най-големият в Европа:

 

🙂

 

[Аzia]

Еха, точно днес странирах статия за списанието посветена  на Калатрава😀 Цяла страница отредих на града на изкуството  и науката. Разгледайте и другите му сгради и мостове, разпръснати по цял свят.

[Radnev]

Валенсия – страхотната Валенсия III.

Случки из Валенсия.

Не съм вярвал, че някога ще се оплаквам от преяждане с хамон, но на шестия ни ден в Испания се случи и това😃.

Намирането на някакви супляци🥣, започна да се превръща в нещо наложително, а ако сте забелязали, при чуждоземците течни манджи като цяло липсват🤨.

След дълго обикаляне из улички и пресечки, най-после намерихме това, което ни бе нужно – сирийски ресторант със страхотни чорби. Интересеното бе, че и трите пъти, в които ходихме там не срещнахме ни сирийци, ни араби. А момичето, което ни обслужваше пък се оказа от Доминикана😯.

Беше много сладка и говореше един такъв странен испански. Не, че знам испански🙂, но така ми се струваше. Знаеше малко думи и на английски, така че къде с помощта на ръцете, къде с гугъл транслейт долу-горе се разбирахме. По незнайни причини й бяхме много интересни, като всеки път ни питаше от къде сме. Ние й казвахме България. А после тя ни казваше „Ти не приличаш на арабин (за мен), а ти си като арабин, но по висок (за Евгени)“. И после се кискаше с един звучен смях.

Накрая вече не знаехме дали ходим в този ресторант заради супите или заради нея.

Докато си сърбахме, дори размишлявахме над законите на Шериата. Там един мъж, можеше да има 4 жени. А нямаше ли вариант една жена да има двама мъже??? Той, Евгени вече бе с приятелка, та само си разсъждавахме, хипотетично просто😋.

Тези неща ви ги разказвам не случайно. Умисъл си имам Аз. Предварително трябва да затвърдя в главите ви статута ни на балкански „мачовци“, че Новата година беше яко шантава😃.

[Radnev]

Валенсия – страхотната Валенсия IV.

Happy New Year 2020.

31 декември ми бе точно по вкуса. Шляене по улиците на Валенсия и никакъв план как точно ще посрещнем Новата година🥳.

Ресторанти бе ясно, че няма да има, така че пак щяхме да нагъваме, вече омръзналия ни хамон. Новогодишното отброяване щеше да бъде на площада, което ми бе и отколешна мечта. Бях го правил за последно, когато бях студент. Последните няколко години упорито навивах разни хора да го направим отново, но изпенсионерчването не прощаваше на никого😆.

И така най-после времето настъпи. Бяхме заседнали дваминцата някъде около осем. Три часа по-късно бяхме опънали към три бутилки вино. Единайсет и нещо отлепихме от хостала си и се насочихме към централния площад. Вече си бяхме взели урока от Сарагаоса, така че бяхме близо. Още  на първия голям булевард, бяхме увлечени от огромна тълпа, която се стичаше към центъра. Мащабът на човекопотока, ни изумяваше още сега, а въобще си нямахме идея какво ни чака долу на площада.

След няколко стотин метра спряхме. Целият център бе ограден, а полицията проверяваше всеки, който иска да се слее с празнуващите. Нещата ставаха бавно, така че имаше реалната възможност да посрещнем Новата година някъде пред полицейските  кордони😐.

Макар и трудно, успяхме да си пробием път назад и тръгнахме да търсим друг пункт, където има по-малко хора. Намерихме го от страната на ж.п. гарата Valencia Nord. Веднъж влезли, нещата бяха далеч по-лесни. Вътре тълпата бе по-рехава, така че започнахме бързо да си пробиваме път към сцената. Пет минути преди полунощ бяхме на централния площад, точно до пързалката. Пред нас бе грандиозната сграда на общината, а Europe отброяваха The Final Countdown. От една страна ни беше яд, че не сме дошли по-рано, а от друга се радвахме, че все пак успяхме да се доберем до сцената, преди финалното броене😎.

Час по-късно, бе време да решим какво ще правим от тук насетне? Връщането в скромната ни квартирка не бе сред опциите ни така, че тръгнахме да търсим клуб, бар или нещо от рода. Всичко, което проверихме бе отдавна резервирано, така че се скитахме като пребити кучета из среднощна Валенсия🐕. След час обикаляне, първоначалната ни еуфория започна да се превръща в отчаяние. Започнахме да се замисляме, дали пък да не се връщаме към квартирката си и да продължим с вече добре познатия ни битов алкохолизъм.

В подобни ситуации Евгени е по-оправният, така че го бях оставил да се разправя с охранителите по входовете, може ли - не може ли, ама не може ли да се направи изключение и т.н... През това време аз имах възможността по-подробно да оглеждам какво се случва наоколо. Някъде там, забелелязах една малка група пременени хора, които най-неочаквано взеха, че се завряха, някъде из уличките. Това бе сигурен признак, че наоколо има нещо вървежно.

Решихме, че това ще бъде последният ни опит и тръгнахме след тях.

Още от входа барът изглеждаше доста cool. Бях сигурен, че тук места няма, а дори и да има никога нямаше да ни пуснат. Охраната ни поогледа от тук- от там и вежливо ни посочи да влезем. Платихме по 15 евро вход, което бе нищо за обстановката и ситуацията, и ето, че бяхме вътре.

Помещението не бе особено голямо, но много стилно направено. Дънеше любимия ми хаус, а народът яко денсеше. Тук щеше да бъде яко. Знаехме го още от първата минута. Настанихме се на бара и още при първата поръчка оставих на барманчето 10 еврака, така че от тука вече не можеше да ни мръднат и с танк. Евгени си поръча Corona, а аз традиционно си жулех уиски. Не помня вече какво.

Докато се кефехме колко яко място сме намерили, погледът ми се зарея по някаква мацка, която вееше коса на дансинга.. След малко към нея се присъедини друга, а след още малко започнаха да се целуват😯. Ама уста в уста. Яко с езици, насред дансинга. Докато гледах тази еротична сцена, която заплашваше да избие на яко порно😆, погледът ми започна да привиква с мрака.

И кво да гледам!!! До мацките танцуваха  двама прегърнати мъже. И до тях още двама. И там някъде още двама.

А около нас шареха нежни господа с хавайски огърлици от цветя и слънчевите очила на Елтън Джон.

Леле Майко – запонах да усещам, че бързо вдигам температура🤒. Слава Богу, че коронавируса още не бе стигнал до Европа, иначе шях да се самоизолирам - бяхме попаднали в гей клуб.

Обърнах се към Генчо, само за да срещна облещения му поглед, ясно показващ, че само преди миг, той също е прозрял причината, поради която ни пуснаха тук толкова лесно. Явно бяхме покрили критериите на нежната охрана за свежа плът от Източна Европа😄.

След като първоначалният ни шок попремина, отбелязахме, че всъщност поне 50% от хората си бяха съвсем нормални, което превръщаше клуба по-скоро в алтернативен. А дори и тези, за които бяхме на  100% сигурни, че са от другия бряг, изглеждаха интелигентни, улегнали хора, които бяха дошли просто да се позабавляват.

За цялото време, през което бяхме там, най-неприличното нещо, което видяхме, всъщност бяха целуващите се мацки, като в нито един момент не сме били вербално или физически атакувани, от който и да било. Дори бих казал, че на фона на хората там, ние май изглеждахме като най-големите скъсаняци😆.

Освен всичко друго, клубът бе в най-луксозният квартал на Валенсия, а толкова красавици, колкото видяхме там, не мисля, че през живота си съм виждал на едно място😯. Всъщност, няма какво да го мисля – не съм виждал!

Някъде след пет, когато напуснахме клуба, вече доволно натряскани, заключихме, че щом около гейовете се въртят толкова много красавици, веднага трябва да станем такива.

 

П.П. Извън шегата. Въпреки, че имам претенции за широко скроен човек, често се улавям, че не рядко май съм такъв само на приказки.

Новогодишната нощ във Валенсия не само, че бе сред най-яките ми Нови години, но и ме накара да погледна на този тип хора по-друг начин, осъзнавайки, че много от разбиранията ми за тях и техният начин на живот, всъщност са били пълни с предразсъдъци.

 

С това приключвам за Валесния и продължаваме към Сагунт, където ни очакваха нови приключения...😃

 

[Radnev]

Глава ОСМА.

Здравейте, продължавам историята със Сагунт.

Надявам се разбирате, че понякога се опитвам да направя нещата малко по-забавни, макар и с риск да звуча малко по-просташки, за което се извинявам...

В момента, в който ни вкараха в карантина си мислех, че ще имам достатъчно време да отделя време на местата, които съм посетил. Ще прегледам стари снимки, ще разкажа нови истории. Истината обаче се оказа доста по-различна от очакванията ми.

Ограниченията, които ни наложиха, влияят зле на тонуса ми, а вероятно и на вашия. Така, че и писането върви трудно. Предпочитам да не се връщам към стари пътешествия или да планирам нови. Вместо да ме разведрява, тази дейност, сякаш повече ме скапва.

Сега съм в Раднево (тук поне няма КПП-та). Отдал съм се на някои професионални ангажименти и отдавна изоставени работи, очаквайки поне времето да се пооправи, та ако не друго, поне да ви бомбардирам с новите пътешествия на Малкия Пу ...

С него поне можем да ходим из де що има пущинак.

 

Сагунт – История с 1001 торбаляка. 

Застояването ни от цели 4 дни във Валенсия, се бе отразило на багажа ни по-особен начин.

Определено, не бяхме преценили нещата с храната, така че към обичайния ни багаж се бяха натрупали още хиляда найлонови торби.

Изборът ни хич не бе от лесните. Оставяхме всичко накупено и отлитахме волни като птички. Натоварвахме на самара само най-важното, а другото оставяхме на простолюдието. Вземахме всичко що бяхме накупили и го носехме с назе, докато го изядем до последната троха.

Третият вариант бе най-тъпият, така че очаквано избрахме именно него.

А що пътуване ни чакаше този ден! От Валенсия, трябваше да се отправим към Сагунт. След като го разгледаме, следваше Тарагона. А по-късни доби трябваше да се довлачим и до Барселона, където щяхме да останем през последните два дни от нашето славно пътешествие.

Така, около 10 сутринта вече бяхме натоварени на влака за Сагунтово. Освен куфари и раници, в ръцете ни се вееха и невъобразимо количество  торбаляци. Мъкнехме вина, хамони, френски сирена, ядки, банани, мандарини и какво ли още не. При благоприятен вятър от торбите ни лъхаше една такава осезателна миризма на манджи🍝. Ако от Mercadona-та ни бяха видели, със сигурност ни бяха пазарили за рекламни лица.

Сагунт се намираше на само 20 километра от Валенсия, така че стигнахме съвсем бързо. Слезнахме на малката гара и Евгени тръгна да търси място, където да оставим торбаляците. Оказа се, че такова няма. Освен това се оказа, че следващия влак за Тарагона бил пълен. Така, че Тарагоната щяхме да я гледаме през крив макарон. Предполагах подобно развитие на ситуацията и бях предупреждавал Генчо, но той с лека ръка бе игнорирал всички мои забележки.

Много се ядосах. Заради никому-неизвестният Сагунт, щяхме да изпуснем Тарагона. За наказание, реших да оставя горкия Евгени да се оправя с досадните багажлъци сам. 

След като от ж.п. гарата отказаха да приютят багажите ни, Евгени започна да обикаля близките хотели. В този ден обаче всичко в Сагунт бе напълно умряло. Накрая с триста зора, багажите бяха приети не къде да е, а в склада на една бензиностанция Repol.

Да се чудиш и маеш, как при съвременната опасност от тероризъм, могат да приемат точно в бензиностанция, куфарите на някакъв непознат тип от другия край на Европа???

На Евгени обаче му се бяха досвидели торбите с храната, които щели да се отровят от изпаренията на бензиностанцията, та бе решил да ги носи със себе си.

Хем да си хапнем горе на крепостта. Сега се сещам, че освен всичко друго носехме и четири Corona beer. Леле, какви откачалки!!!

Някои хора, все ми се чудят, поради каква причина, пътувам толкова с Евгени??? Няма да им отговорям. Нека видят снимката по-горе. Този човек е винаги така, без значение какво се случва.👍

Оказа се, че крепостта на Сагунт е нещо чудовищно и първоначалните ни планове да се качим до горе, да разгледаме и да се върнем до гарата за час и нещо са били напълно неосъществими.

Тук ще отделя няколко реда и за самия Сагунт, защото съм убеден, че хората стигнали до там не са много. Древният Сагунтум е основан през 5 в. пр. Хр. от келтско племе, разселило се в Иберия – келтиберите. Градът става известен покрай унищожителните Пунически войни, водени между Рим и Картаген. Сагунтум е съюзник на Рим, така че при знаменития си поход към Апенинския полуостров, Ханибал го обсажда. За всеобща изненада, градът се съпротивлява цели 8 месеца, а накрая пред угрозата да бъдат избити и поробени, жителите на града извършат масови общи самоубийства пред смаяните погледи на картагенците.

В момента над града се извисява огромна средновековна крепост. Като площ, крепостта е най-голяма в цяла Испания и когато през 60-те снимат филма за Ел Сид, възниква спор коя крепост да бъде възстановена като декор. Историците настояват това да е Сагунт, а филмовите продуценти близката Пенискола, която е по-компактна, току до морето и много по-подходяща за снимки. Мисля, че е лесно да познаете кой надделява😉.

Е, впоследствие и за Сагунт са отделени пари, та го позакърпват малко. 

Що се отнася до нас, славните любители на историята и камъняците, се изкефихме много. 👍

Само да не бяха тези торбаляци, които направо ми късаха нервите. В един момент, толкова ми писна от тях, че ги скрих между едни камъняци, като решихме на връщане да си ги вземем обратно. Освен нас, посетители на крепостта бяха млада азиатка и малка организирана група от Израел, така че нямаше особена опасност някой да ни гепи храната.

 

 

 

Оказа се, че отново сме си направили сметката без кръчмар, защото крепостта нямаше нито вход, нито охрана. Явно, че туристите изхвърляха и остатъци от храна тук, така че наоколо се мяркаха и бездомни кучета🐕. Тази особеност на пейзажа обаче бе забелязана от нас едва от върха на цитаделата😆. Докато на мен ми бе страшно забавно как някой пес набарва торбите ни и ги разнася из цялата крепост, Евгени самоотвержено се втурна да спасява храната ни.

Свидели му се Coronite - бирите😄.

Благодарение на чутовните му усилия, на една от стените успяхме да си направим истински средновековен пир. Изжулихме и четирите Corony.

Ето го  и героят, който с аристократична осанка, нагъва френско сирене и отдавна втръсналия ни се хамон.

Освен крепостта, градчето също се оказа много по-добро, отколкото си го представяхме, така че си прекарахме отлично. Разгледахме останките от римско време, както и стария еврейски квартал, който обиколихме няколко пъти.

 

Съвсем неочаквано, успяхме да уплътним цели пет часа в Сагунт без никакъв проблем.

Отпрашихме за Барселона в много по-добро настроение, отколкото бяхме пристигнали тук...