дневник Индокитайски цветни приказки

[Цвете]

             Имало едно време едно момиче, което си мечтаело да види с очите си разни места по света. По онова време такива мечти си били в сферата на фантазиите, но времената се променили и порасналото момиче започнало да осъществява и най- смелите си помисли.

             Една от тях била да стигне до Камбоджа и да посрещне изгрева в символа на страната Ангкор ват. Този най-голям храмов комплекс в света беше виждала на снимки, по телевизионни филми, дори в миниатюра в парк в Гуанджоу, но реалното му посещение някак се изплъзваше, изместено от други места. Но както става в приказките, всичко силно желано се случва.

            Пренасяме се в съвсем близкото минало, началото на 2019 година. Мечтаещите момичета са вече две и имат ясна цел най-накрая да я сбъдват тая мечта. На помощ се явява промоция на Turkish airlines и девойките се сдобиват с билети като самоподарък баш на 8-ми март.

            И ако съм ви привлякла вниманието с първите изречения, сега съм готова да ви разкажа за подготовката, изпълнението и изживяването на това прекрасно пътуване през февруари 2020г. с @Desi75, като тя ще участва в разказа с хубавите си снимки.

           Освен акцентът Ангкор ват, прибавихме Виетнам и Малайзия. Защо Виетнам? Честно казано до преди две години въобще не ми беше в полезрението, но след разказите и снимки на приятели, рязко зае челна позиция в списъка за посещение. След доста умуване какво да включим и какво да отпадне за сравнително краткото време, което имаме се получи следния план:

 

ден 1  полет София – Истанбул – Ханой

ден 2 Ханой

ден 3  Ханой

ден 4  Халонг бей

ден 5  Ханой

ден 6  Транг ан, провинция Нин Бин

ден 7 Там кок, провинция Нин Бин

ден 8  Хуе -  Хой Ан

ден 9 Хой Ан

ден 10 Хой Ан

ден 11 Хо Ши Мин

ден 12 полет до Сием Реп

ден 13 Ангкор ват

ден 14 Ангкор ват

ден 15 Тонле сап

ден 16 полет до Куала Лампур

ден 17 Куала Лампур

ден 18 късен полет Куала Лампур – Истанбул – София

 

          За да бъде интересно и да има сега какво да разказвам имаше известна доза напрежение, на моменти доста изнервящо и борено с оптимизъм и молитви, и  не всичко протече гладко по план. Като се започне с канселираният полет Истанбул – Ханой два  месеца преди датата, което отне две седмици, за да ни намерят места и доведе до преместване с един ден напред тръгването, вместо на 6-ти тръгнахме на 5-ти февруари. После заради снеговалежът на 5-ти вечерта за малко да се наложи да тръгна сама, но някак на косъм Деси успя да стигне и да се качи на самолета в София. Обаче аз много силно се молих полета да закъснее, то пък Господ ме разбрал погрешно с колко искам да закъснее  и на нашето летище стана една… задръстване, пръскане за размразяване и  висяхме 2,30 часа в затворения самолет и ясно се визуализирахме излитащия без нас самолет за Ханой. Не губехме надежда обаче. Кацнахме на гейтове F и аз хукнахме към гейт В2.  Когато кацнахме на таблото пишеше Last call за нашия полет, а на указателните табели описваха, че до гейтове В се стига за 18 минути. Е, аз го взех за 7-8, но на около 50 метра от целта таблото изписа, че вратите са затворени. Това беше шампионско бягане! И то с куфар, макар и ръчен багаж. Едва дишайки се озовах пред пустия изход със заключени врати. Е, дотук беше пътуването днес. Беше ни яд, че не ни изчакаха. Чувствах се като прецаканият втори на Олимпийските игри!

 Но и това трябваше да ни се случи – да изпуснем полет. Нямаше паника, намерихме офис, дадоха ни документи, поисках си чаша вода, че щях да пукна от жажда. Директен полет до Ханой имаше след 2 дни и ни премаршутираха през Бангкок за следващия ден. Следва второ гише, разпределящо хотели/ взехме си всяка по  отделна стая/ и ни откараха в петзвездния Clarion Hotel Istanbul Mahmutbey .

Настаниха ни и в 5:30ч. успяхме да си легнем. Естествено пропуснахме закуската, хапнахме си вкусния обяд, помотахме се и дойде време за шатъла до летището.

А това е много вписващото се в разказа фоайе на хотела.

 

Следва полет до Бангкок, където пристигнахме около 7 сутринта. Бяхме се настроили да заседнем в познатия ми КLM лондж, но уви, нямаме бордни карти и любезно ни отпратиха. Трябваше да чакаме до 9, за да отвори гишето на Vietnam airlines, с които щяхме да летим, за да ни издадат бордните карти. След като имахме заветните карти, се настанихме да похапнем, пийнем и починем в приятна обстановка. Всъщност за трети път пребивавам на летището в Бангкок, това брои ли ми се за посетен Тайланд? 

В 14:30 излетяхме и час по-късно бяхме в Ханой. Равносметката беше, че пристигнахме с 22 часа   закъснение или се върнахме на изходната позиция при купуването на билетите.

Тук малко практическа информация. Изтеглихме по 1милион донги от карта Револют, като ни чарджиха 55000. Няма банка, която да не таксува във Виетнам, така че по- добре да се тегли от АТМ, пускащ до 3млн. За жалост не съм записала или снимала коя е банката.

Втора задача – SIM карти. На най-централното гише ни предложиха за 400х. Демонстративно се врътнахме и завихме в дясно към многобройните магазинчета . Там едни момиченца ни продадоха, сложиха и активираха за по 200к карта с 9GB.и някакви локални минути разговори. Не успяхме да ги изразходваме за 10дни.

Е, да тръгваме към града! Търсим спирката на автобус 86, вдясно от изхода на терминала. Пресрещат ни и с други оферти. Малко по- скъпи, но не ни устройва къде спират в Стария квартал и отказваме. После много мислех дали не трябваше да приемем, защото автобус 86 беше фрашкан като  у нас в час пик. Приехме го с усмивка, то си е част от изживяването. Повозихме се 40минути и се стоварихме на набелязаната спирка. От тук знаех, че трябва да вървим направо около 10 минути  до хотела и с въодушевлението на новопристигнали се гмурнахме в лудницата на Ханой. Харесахме го моментално. Зяпахме, вдишвахме приятни и не толкова приятни миризми, влачехме куфарите из мръсотийката, но бяхме ухилени до ушите. По едно време спряхме насред малкото свободно място на тротоара и се прегърнахме: Успяхме! Във Виетнам сме! И да знаете, че изначално се справяхме с пресичането на улиците безпроблемно. Както бях чела инструкции, се назначих за регулировчик на групата и до края издавах команди: тръгваме, вървим без да бързаме, без да спираме, без да притичваме, Сега! И още от първият път ни се получи. Стигнахме хотела Hanoi Chic Hotel, където се събрахме с останалата част от групата, млада двойка познати  на Деси, които бяха пристигнали сутринта с Qatar airways.                          

След бързо настаняване, освежаване и привеждане в човешки вид, се изстрелваме на улицата, Дооообър вечеееер, Виетнаааам!

Все още е светло, намираме се в центъра на Old quаrter  и имаме възможността разгледаме наоколо. Най – близо е катедралата St Joseph, намираща се на малък площад, нищо особено не е тази барокова църква, но стои някак екзотично в Азия. Наоколо са подредени кашпи с цветя, много е приятно.

 

 

Продължавайки разходката си ще разберем, че навсякъде има малки или големи паркове и градини с перфектно поддържана растителност и с фин усет към детайла.

 

Вече на смрачаване достигнахме езерото Hoan Kiem. Обикаляме около него и правим снимки на красиво осветените храмове, японски мост в него и на интересните композиции в парка наоколо.

 

 

Много цветни светлини, много инсталации, свързани с Китайската Нова година, настъпила преди десетина дни.

 

В северната част на езерото се намират големи улици и площади, трафикът е огромен, тук се вливаме във всеобщата суматоха и с широки усмивки се радваме на щурия Ханой. Сергии  с какво ли не, моторчета, коли, хиляди гласове, малки пластмасови маси и столчета с насядали и хапващи хора, легени с мръсни съдове, пеещи фризьори, шарено и цветно.

 

 

 

 

 

 

Ей така кръстосваме из улиците и няма и следа от притеснение от видяното, абсолютно се сливаме с обстановката и ни харесва.

От хотела са ни запазили маса в ресторант с типична кухня. Малко трудно го откриваме, посрещат ни и ни настаняват на втория етаж в тясна стая с три маси. С малко помощ си избираме храна, аз твърдо искам нещо типично местно и избирам Banh Xeo. Взимаш от лъскавите бели листчета оризова хартия в ляво и слагаш от всичко в чинията, опитваш се да навиеш най-стегнато и топваш ролцето в пикантно-киселото сосче в малката купичка. Много вкусно!

 

Деси, която трудно опитва нова храна прави премиера в това за Виетнам. Похвалвам я и през цялото време след това я тормозя да пробва всичко, което ни попадне. Има сериозен напредък!

Прибрахме се да спим, че утре рано тръгваме за Халонг бей.

 

Следва....

[Цвете]

Ден 4/реално 2-ри/  08.02.2020

 

Днес ще посетим едно от природните чудеса, включени в списъка на ЮНЕСКО, а именно Halong bay. Много  мислехме как да го посетим, от това да спим на кораб с двудневен круиз, до това да отидем до остров Cat Ba и от там да плаваме из осеният с островчета залив. Тъй като не можех да нагрлася логистично нещата от Кат Ба към по- нататъшната програма, малко преди Нова година купиме еднодневен тур с връщане в Ханой вечерта. Цената след прилагане на код от Ехреdia се получи много приятна/$32/ и се доближава до тези на място в многобройните агенции. 

В 7ч. бяхме слезли за закуска и останахме доволни от разнообразието и най-вече, че има диня, любима за нас двете. В 7:30ч автобусът ни взе и обиколихме Старият квартал, за да вземем всички и  потеглихме. Беше интересно да се гледа през прозореца. Беше събота и на много места се подготвяха за сватби. Много красиво изглеждаха подготвените наподобяващи шатри, облечените в бяло столове, изкуствените цветя и арки. Единственото неприятно нещо беше времето.  Мрачно, студено, ръмящо. А ние сме тръгнали на топло и имаме крайно ограничен асортимент от дълги панталони и блузи с дълъг ръкав. Добре, че в последният момент пъхнах един дълъг клин в багажа, за да имам  какво да обуя до като се изперем.

Очаквах, че ще бъде досадно  и прекалено  дълго пътуването. Нищо подобно. След около час и половина спряхме на едно голямо място, където се изработваха и продаваха различни неща. Както статуи от мрамор, така и гоблени, които жените бродираха с бясна скорост и куп други красиви сувенири и храни.

 

 

 

Бях чела, че това са кооперативи, където работят хора с физически недъзи, но едва в Сайгон научихме от местния гид за какво иде реч. В резултат на използваните химически оръжия от САЩ  през войната, все още се раждат хора с увреждания. В момента във Виетнам има 11 милиона души с такава съдба. Държавата няма програми за подпомагането им и е голям шанс, ако успеят да започнат работа в подобни  места и да изработват сувенири. Останалите разчитат на милостта на близките си. Има и други фрапиращи факти от социалната политика на Виетнам, които никак не се връзват с гордо развяваните червени знамена с петолъчки. Но за това по- нататък.

Сега се качваме на. и след още час и половина сме на пристанището в град Халонг.
 

Имаме инструкция, стройна организация и се качваме на корабчето. Отплаваме и започват да се редят пръснатите като пясъчни купчинки малки и големи острови. Красиво е, но нямаме късмета слънцето да огрее и да ни покаже истински цветната красота на водата и парченцата суша.

 

 

 

 

 

 

Сервират ни разни блюда, като само аз от нашата маса ще ям риба и морски дарове, останалите са си поръчали пиле, имаме и двама вегетарианци. Не беше лошо, като изключим, че рибата беше сготвена  на кръгчета без да е изчистена от вътрешностите и люспите, та от нея само чопнах. Имаше скариди, калмари, салата, картофи, плодове и сигурно още блюда, но не ги помня.

Наоколо нямаше много кораби, за които бях чела, а обяснението е, че ги нямаше китайските туристи. Полетите от Китай бяха спрени малко преди да пристигнем.

Спряхме на един остров, за да посетим Hang Sung Sot, голяма и красива пещера с множество образувания. Красива е, приятна и от височината на входа и се откриват панорамни гледки към залива.

 

 

Следва плаване с малки лодки или с каяк. Вече стана ясно, че беше студено и се отказахме от каякинга предвид неизбежното измокряне. Виж  доста от младите ни спътници се впуснаха смело и после си останаха с мокрите дрехи зъзнейки. Завиждахме им, но  не ни стискаше да се пробваме за това се качихме на лодка за четирима и се повозихме , преминавайки  през скален тунел до дъното на затворен малък залив, където по брега се разхождаха маймунки.

 

 

А на кея се играеха ей такива игри

Последна спирка – остров Ti Top. Имахме около час, за да се качем по стълби до наблюдателната площадка на върха и да се насладим на 360 градусова панорама. Имаше доста хора, но не беше такава навалица, като от разказите  преди нас . Наистина е красиво, но пак не виждахме онези цветове, беше захлупено, мрачно и сиво.

 

 

 

 

 

 

 

От тук се тръгва обратно,по някое време ни сервираха бисквити и странно вино и чай.
 

По-голяма част от времето изкарахме навън снимайки. Направихме опит да снимаме и скалата , която е на банкнотата от 200000 VND.

 

Пристигнахме на кея на смрачаване. Тръгнахме към Ханой и гледките сега бяха различни – много цветни светлинки, новогодишна украса, осветени нарочно нови модерни сгради и…. тъмни прозорци на къщите. Никъде на светеше, освен на партера – там, където виетнамците прекарват живота си. Всички къщи са построени като на първия етаж е като магазинно помещение, но на много места се виждат дърворезбовани холни гарнитури, телевизор, покъшнина. Хората са отворили широко вратите, наредили са каквото имат за продажба, ако готвят, има наредени маси и столчата, казани, легени, посуда.

Сватбите бяха поприключили, но имаше и по- издръжливи, които пееха и се забавляваха. Всъщност и тук като в Япония кареоке е много популярно. Има огромно количество такива места с ярки неонови надписи. А всички виетнамци си припяват и тананикат непрекъснато. В този ден още ни правеше впечатление, след още някой ден вече ще сме наясно особеностите на населението.

Слязохме в източния край на езерото в най- населената част на Стария квартал. Леле! Такава лудница, тълпи, светлини, миризми, мотори!

 

 

 

Супер се чувствахме. Бяхме решили, че ще ядем ban me, прочутите местни сандвичи. Те са нещо подобно на популярните у нас Subway. Бродейки из малките улички, зяпаме по магазинчетата, пазарим се, пробваме, но почти нищо не ни харесва, за да купим. Времето е необичайно студено и всичкото турист си купува якета, суичъри, полари Nfrth face, които се шият тук, и местните търговци са вдигнали цените и не поддават на пазарлък. Ако щат!

Срещаме се случайно с българска групичка младежи, пристигнали днес. Разменихме инфо и си пожелахме весело пътуване.

След като  се чудехме от къде да си купим сандвичи, неусетно излязохме на голямата улица до езерото. Видяхме едно магазинче, пред което нямаше опашка и решихме – тук ще ядем. То пък имаше някаква промоция  за сок  към сандвича и от тук се роди любовта ни към прясно  изцедените плодови сокове. Невероятни! И много евтини.

Преди да се приберем трябваше да си намерим превоз в посока провинция Нин Бин за след ден. Попитахме на няколко места, но не ми харесаха офертите. Близо до хотела ни влязохме в офис на The Shin Cafe Tourist  и много бързо си купихме места за Лимузин бус за $13 на човек и някои смениха пари на добър курс.

Равносметката за нас - еднодневна екскурзия до Халонг бей е напълно достатъчна, приемлива като цена и ненатоварваща с излишни активности по разни магазини. Съвсем спокойно се купува на място като всичко останало в многобройни туристически магазини или от хотела. 

За този ден ни беше достатъчно и се прибрахме.

 

Следва...

 

 

 

 

 

 

[Дани Магелани]

Цвети, накара ме да мечтая! Благодаря!

[Цвете]

09.02.2020

Вече трети ден сме в Ханой, събуждат ни рано – рано с тропане и висок говор от кухнята, които се чуват от прозореца ни, гледащ към една квадратна шахта във вътрешността на сградата. Всъщност сградите във Виетнам са доста странни, с много тясна фасада и дълги във дълбочина. Често могат да се видят здания широки по 2 м, дори и по тесни и на по 4-5 етажа. Изглеждат като кули и не са много симпатични. Причината е, че данъците се плащат на основата на лицето на фасадата. От тук насетне ще ни правят впечатление къщи с различен от общия вид, а такива има, особено в провинцията.

 

 

Но да се върна към сутринта на 9 февруари. За днес планът е да обиколим забележителностите на Ханой. Времето е все така мрачно и вали ситен дъжд. Обличам шушляковото яке върху тънкото пухено,  което се мокри и няма качулка и така ще изглеждам с различни дрехи на снимките. Насочваме се към централната част на града. По пътя се оглеждаме за кафене, защото това в хотела е като във всеки хотел – гадно филтърно в кана. Отбиваме се по разни магазинчета, търсим раница за Деси, нейната се скъса и трябва спешно да я сменим. Не върви пазарлъка, в първия ден свалих за 5 минути от 400к на 200к една раница за Пешо, а от снощи търговците са се запънали и дават много високи цени. Решаваме, че е още рано и по- късно ще правим нов опит. По пътя разбираме, че тук има обособени за различни услуги улици – улица за пластмасови изделия, улица за разни чаркове, зъбни колела и е доста омаслена, пушеща и мръсна, улица за изкуствени цветя, улица за гащи и т.н.

 

На едно по- голямо кръстовище си харесваме кафене с ниски дървени столчета и маси, направо е лукс!

След зареждане с кофеин можем да продължим с ентусиазъм да опознаваме града през дъжда. Интересни са ни сградите, надписите, хората, кучетата, а бе всичко.

 

 

 

Озоваваме се на влакова линия между къщите, но не е онова място с кафенетата отстрани, което съм предвидила за довечера, а е едно спокойно и пусто местенце, което после открих, че е същата  продължаващата на юг линия. Веднага спретнахме дълга фотосесия без никой да ни притеснява.

Следваща спирка – Храмът на Литиратурата, т.е. Университетът. Построен е чест на Конфуций през 1070г. и действа като академично училище и до днес. Има 5 красиви вътрешни дворове с определена символика, от които са достъпни 3.

 

Интересни са гробовете на учени – отгоре има големи костенурки, символ на знанието и мъдростта и с изпарвени върху тях плочи с разни надписи, дето не успях да разчета.

Тук вече правим добър кадър на символа на Ханой – древната  порта на университета, фигурираща и върху банкнота от 100000 VND.

А тези мандаринови дръвчета са виетнамските „новогодишни елхички”. Не се сетихме да опитаме ядливи ли са плодовете.

Продължихме към мавзолея на Хо Ши Мин, който не съм си и помисляла да посещавам. Стига ми травмата от детството, когато ни заведоха да видим мумията на Георги Димитров, а и изложените по разни италиански църкви мумии ми идват в повече. Та, мавзолеят прилича на съборения на Димитров, само дето все още не мога да си обясня що за малоумие беше това. Площадът Ba DinH, на който се намира е огромен, влиза се през КПП със скенери, движиш се до означени с жълти линии граници по протежението му, наблюдаван от полицаи на всеки 10метра. Не е много комфортно усещането, но пък е интересно, защото попадаме на вдигането на знамето в центъра на площада на висооок пилон. Цяло представление са заучените действия на войниците и го отчитаме като приятно изживяване.

На този площад се намират и други държавни сгради – Правителствената палата,

Президентския дворец

и разни други,които и да бях запомнила, едва ли някому би било интересно.

Наблизо е известната Пагода на една колона/ Оne pillar pagoda/ построена през 11век. Малък храм с интересна архитектура и обвито от легенди като всичко в Азия.

После се насочихме към цитаделата Там има голям информационен център, където прожектират филми и предпочетохме да поседнем и изгледаме виртуалната разходка, вместо да обикаляме из останките.

Видяхме отвън цитаделата и тръгнахме покрай Флаговата кула

и паметника на Ленин. Тоя паметник беше многократно споменаван като желан обект от  Деси, а аз всеки път подигравателно се смеех. Но нали се знае – желанията се сбъдват, когато много ги искаш и хоп! Ето ти го Ленин, айде да ти мине мерака!

В тази част на града се намират голяма част от чуждестранните посолства, красиви широки и тихи улици и много полиция. С лека крачка стигнахме до Историческият военен музей. До него има приятно кафене с градина и там решихме да хапнем по нещо малко. Аз попитах за тоалетна и ми посочиха сградата на музея. Така разбрах, че от тук можем да влезнем в двора, където има военни машини, вертолети, самолети и т.н. С леко неудобство на гратисчии разгледахме експозицията.

На север, в едно по- голямо езеро се намира посочена като забележителност пагода Tran Quoc. Повървяхме доста, минахме през интересни улици, погледахме играещите на хек младежи. За незапознатите, това е малко плетено топче, пълно с ориз, тук обаче е добавено перо, получава се нещо щкато перцето за федербал. Та хека се удря само с крак и бяхме свидетели на сериозни акробатични умения от двете страни на мрежата.

 

 

 

 

Езерото, наречено Западно е доста голямо, наоколо е красиво, пресича го мост и на малко островче е построена древната пагода, която е най- старият и свещен храм в Ханой. Имаше много хора, младоженци, старци, деца, специално облечени с ао дай, дългата вталена рокля с дълбоки цепки върху панталон, дами на средна възраст, които се снимаха. И ние се наредихме до тях.

 

 

 

Пагодата е много фина и красива, разположена е сред цветя и езерца.

Хайде стига забележителности за днес, вече е 4 следобед, а аз от обяд питам във всяко кафене дали имат яйчено кафе. До момента нямам успех. Вървим на юг в посока на последната ни цел за деня Train street. Наоколо е обичайната какафония на Ханойския трафик, ние зяпаме, вървим бавно и аз пак питам. На едно кръстовище виждам кръгла постройка, питам разни хора каква е, но никой не знае. Предполагам, че е цистерна, което по-късно се потвърждава.

Та някъде там в този район съзирам надпис върху витрината на едно кипро заведение заветния надпис egg coffee. Останалите се съгласяват да ми угодят и сядаме в много приятната обстановка.

Поръчваме си кафето и докато чакаме си говорим със собственика, младеж с перфектен английски. Оказва се, че е роден и израсъл в Австралия, родителите му са виетнамци и той се е върнал към корените си. Носят ни чашите и получаваме указания за употреба.

Първо се грабва от горния слой, който е разбито с малко захар яйце на фин крем. После бъркаш надолу с лъжичката и загребваш и от кафето, вкусът е кат на тирамису. Накрая загребваш от самото дъно на чашата, където има кондензирано мляко. Искам да ви кажа, че това чудо е истинско съвършенство! Рядко съм така екзалтирана от някаква храна или питие, но насладата от това кафе е жива и в момента за сетивата ми. Непременно го опитайте!

 

Малко преди 18ч. сме достигнали до улицата с влаковите релси. Записала съм, че влакът минава в 19. На входа на уличката, която е с изградени от двете страни на релсите заведения, има заграждения и се охранява от строг чичо с униформа, който надува свирка, крещи и гони туристите да не преминават.

В това време към нас се прилепя една жена и настойчиво ни кани да ни води в нейното заведение. Смятам, че е много рано и отказваме. Тя обаче не се отказва, изнервя ме с настойчивостта си и спирам да и обръщам внимание. Преминаваме от другата страна на голямата улица, заставаме до оградените релси, за да решим накъде да мръднем, до като стане време за влака. След малко дойде един приятен мъж и ни покани да отидем в неговото ресторантче, показвайки ни, че влак ще има след 10-на минути. Понеже говореше тихо, спокойно, не ни пресираше му се доверих и тръгнахме с него. Чичото със свирката се развика, нашият човек му каза две думи и преминахме. Седнахме на първа линия, буквално на 50 – 80см от релсите и си поръчахме кой бира, кой сок. За тези питиета почти не се сетихме,защото след малко премина влака и емоцията беше невероятна!

 

 Въобще не съм си мислила, че подобно нещо ще се окаже такава вълнуваща емоция. На стената виси разписание на влаковете, то не винаги е такова, но е ориентир. Виждаме, че ще има влак в 19ч и ние вкупом решаваме, че ще го чакаме и него. Момчето, син на собственика каза, че ще има в 18:40, още по- добре! Започва подготовка за снимки от различен ракурс. Разпитвам младежа за улицата и става ясно, че сградите и ресторантите са се появили след построяването на линията, а плод туристическият интерес е големия им брой. Минава и следващия влак, ние сме възторжени, изпиваме си питиетата и се изнасяме щастливи.

И понеже утре си тръгваме от Ханой, замъкваме се към Night market с настройката за бесен шопинг. Е да, ама не. Нищичко не си купувам. Нищо не ми хареса и тръгваме към района на нашия хотел. Там с голям зор успяваме да купим раница на не много ниска цена, но ни е наложително. И за да не сме капо забърсваме с Деси от магазинчето на ъгъла по един панталон тип пижама, ама са на слончета. Тази покупка се наложи, щото нямаме дълги гащи вече, а пък се оказа супер удобна дреха и за горещина, но това ще се изясни по – нататък.

Но пък видяхме ей такъв фризьорски салон

Чухме такива изпълнения

И се чудехме какво да си изберем за вечеря 

След около 20км пешеходстване през този ден се довлачваме до хотела, за да стягаме багажа за утрешното ни преместване на юг.

 

Следва…

 

 

[Desi75]

Цвети, разказваш толкова хубаво! 🍺

Аз само да добавя, че много се радвам, че бях част от това страхотно пътуване и чакам продължението с нетърпение! 😊

[AlexandraKo]

На 27.03.2020 г. в 16:42, Цвете каза:

Последна спирка – остров Ti Top. 

 

@Цвете, не знам дали знаеш, това островче е кръстено на космонавта Герман Титов, в чест на посещението му през 1962 година там, придружен от другаря Хо Ши Мин.До тогава, островчето имало, просто номер, като всички останали в залива. Посещението било през зимата и всички зяпнали от изумление, когато космонавтът се хвърлил да плува в ледената вода. Тогава, другарят Хо, разпоредил, островчето да му бъде подарък и да носи неговото име.

И нали виетнамците са скарани с “в”- то, заместват го с “т”. И излиза Ти Топ.

Иначе е Titov island:)))

[Цвете]

Много благодаря за споделеното! Знам, за тази история, но не се сетих да напиша. Ще се радвам да ме допълваш и нататък.

[AlexandraKo]

преди 5 часа, Цвете каза:

Много благодаря за споделеното! Знам, за тази история, но не се сетих да напиша. Ще се радвам да ме допълваш и нататък.

Аз съм я разказвала някъде из форума.Нали при едно от посещенията бяхме на гости на виетнамски генерал,та доста подобни неща ни разказаха:))))Например,че Титов бил любимец на другаря Хо и се ползвал с особени привилегии.

Като тази - да си има негов си остров.

А руснаците пък,така се надуват с тоя факт:))

[Цвете]

  10.02.2020

Чудя се къде се намирам и какви са тези трясъци, поглеждам часовника – 5 часа е, Боже, какво става? На другото легло виждам спящата Деси и се успокоявам, че съм на същото място, дето заспах снощи. Чуват се откъслечни думи и стоплям, че хората ни готвят закуска. Ама що така демонстративно, бе хора!? Правя неуспешни опити да подремна още малко и като че ли след миг алармата надава вой. Бързи, смели сръчни действаме и се настаняваме на масата за закуска, бързаме, защото в 7:30 ще ни вземат. Преди да тръгнем нареждам банкнотите на леглото, като ми липсват само такива от 100000, за да направя тази снимка:

Правим check out, попълвам анкета, където поставям 9,5 оценка на хотела и сладката рецепционистка е съкрушена. Обяснявам, че е заради ранното стресиращо събуждане. Защо не сме поискали да ни смеят стаята? Безсмислено е да разискваме, че при толкова кратък престой и късно прибиране, само да тава ни е било. Благодаря с усмивка и добри пожелания. Хотелът наистина е чудесен и го препоръчвам.

Отвън вече е т.н. Limousin bus, микробус с осем страхотни кресла, четири от които са заети от три девойки и едно момче. Не успях да изясня от какъв произход са, защото поговориха високо за малко и после вкупом заспаха.

Потегляме на юг към провинция Нин Бин и село Транг Ан. Преминаваме през целия град, виждаме и по- модерни квартали, но това, което прави впечатление, че няма блокове, високите сгради са по-скоро офиси, а не жилищни.

След около 1,30 ч. пристигаме в град Ninh Binh, младежите си тръгват, а нас ни местят в лека кола, за да ни откара до Trang An. Около 20 минути са до там. Когато търсех хотел ми се струваше, че това е някакво диво място и изборът ми на Trang An Village Homestay сякаш беше в нищото, сред оризовите поля. Изненадах се, че се намира в малко селце, но когато пристигнахме бях меко казано възхитена. Влизайки през  голямата порта, попадаш в един прекрасен свят, сътворен с огромна любов от едно семейство. Целият двор е настлан с клинкерни плочи, които се почистваха непрестанно и ако бях се събула по бели чорапи, нямаше да се изцапат. По средата има красива градина, басейн и водопадче с плуващи цветни шарани коя, на клоните на две от дръвчетата са настанени две петлета, като папагали на клон, а над тях е окачена по една конусовидна шапка за защита.

 

 

 

Настаняването е отдясно в самостоятелни доста просторни къщички, имахме по едно двойно легло за всяка. Вечерта ни дадоха по една печка, защото климатикът само охлажда, а беше необичайно студено за сезона.

В лявата част са къщата на домакините, кухнята, перално помещение. Под последните три къщички в дъното има езеро с лотоси, които за жалост в момента не бяха в сезон на цъфтеж.

И всичко това е потънало в безброй цветя, храсти, аксесоари. Защо описвам така подробно едно място за спане? Защото беше така прекрасно, че искахме да се приберем и за да му се полюбуваме, да седнем под навеса на трапезарията и да хапнем вкусотиите, приготвени от майката, да си починем съзерцавайки и да поговорим, макар и трудно с домакините – синът и неговата жена, сестра му, която имаше 2 годишна дъщеричка и едно чисто ново едномесечно бебенце. А него всички от семейството приспиваха, милваха и му се радваха. Невероятно сплотени, обичащи се хора! А към нас се отнасяха като най-малко първи братовчеди.

Това е една от причините провинция Нин Бин да ми стане любимо място. Другата причина е изключителните природни красоти. В следващите снимки ще се опитам да ви ги покажа, но едва ли ще успея да разкрия дори 1/10 от усещането да си там. Времето беше мрачно, ту топло, ту студено, хората садяха новата партида ориз и полята не бяха тучно зелени, но за мен тези два дни са най любимите от цялото ни пътуване.

И да започваме с разказът за нашето време тук. Настанихме се, поръчахме по едно кафе(за виетнамското кафе ще разкажа по- нататък, защото заслужава внимание) и яхнахме по един велосипед, предоставяни безплатно. Сега си представям как се подсмихвате, представяйки си ни на колело. Имате известни основания. Аз имам самочувствие на опитен колоездач, но от далечното минало и в началото ми е трудно да държа кормилото изправено и да поглеждам назад. Разбираме се аз да водя по навигацията на телефона ми, трудно закрепен в кошницата отпред. Е, да ама така нищо не чувам и при опит да погледна къде са другите няколко пъти се пробвам да се пребия. Така че, казвам на останалите от отбора да викат, ако трябва да спра и потегляме към Trang An Scenic Spot, намиращ се на 1,7км според картата на нашата къща. Ииии потегляме! Бързо излизаме от селото и се включваме в един доста натоварен път. Беше си стрес, но бързо се приспособихме и бързо стигнахме до мястото с корабчетата. Първо в дясно оставаме колелата на голям паркинг , дават ни бележки, а друга защипват на колелото, и се отправяме през пътя към касите. Има три маршрута, цената е еднаква 200к, ние избираме най-дългия естествено. Насочваме се към кея, където чакат лодките и ни посочват да се  качим на първата, която е наред. Забелязваме колко много лодки са паркирани и колко малко работа имат хората.

 

Пада ни се един чичко на неопределена възраст, който управляваше умело лодката.

Една плавна опияняваща тишина наоколо, нарушавана само от птичи песни, гладка водна повърхност, заобиколена от високи зелени купчини, сякаш острови.

Патета порят смело водата и туко се гмурнат надолу. А ние се наслаждаваме на всеки природен рисунък. Моето опиянение е безкрайно.

 

 

 

 

 

 

 

Преминаваме през  9 пещери, при влизането в някои се налага да се наведем силно напред. Прекъсваме за спирки на 3  храма. Разхождаме се, надничаме  в разни скришни ъгълчета, правим много снимки, и най-точното определение на състоянието ни за тези 3 часа е наслада.

 

 

 

 

 

Накрая чичкото не дава да попълним анкета, като един от въпросите е дали лодкарят ни е искал бакшиш. Пишем „не” и с удоволствие му оставяме по долар от човек.

Тръгвайки си преминаваме през музей – магазин, посветен на производството на коприна. Преди да вземем  колелата от паркинга минаваме през многобройните сергии наоколо.Има интересни непотребни неща, шарени и привлекателни. Решаваме, че ще си купим виетнамски рисувани шапки. Започваме преговори и въпреки, че е пусто търговците не свалят цените. На мен ми писва и минаваме на отсрещната страна на сергиите. Там млади търговци веднага се съгласяват с нашата оферта и вече сме със шапки на главата. Правим план на къде да продължим. Отказваме се от Bai Dinh pagoda, която е на около 11км и решаваме да се върнем обратно и от там към Hoa Lu cave. Палим педалите и тръгваме в индианска нишка. На средата на пътя чувам викове, спирам и виждам, че сме само две. Обръщаме и се връщаме назад. Зад завоя виждаме, че имаме авария, веригата на Пешо се е скъсала. Той я сваля, слага я в кошницата отпред и започва да се оттласква с единия крак, сякаш кара тротинетка. По едно време застана успоредно до жена си, хвана я за рамото и така се движеха в тандем. Голям смях беше, но се добрахме до къщата, където сменихме счупеното колело и тръгнахме в посока хълма с Дракона.

Пътят ни минава през оризови поля и много бързо стигаме до паркинга, който е до сами входът на комплекса. Преди това от доста далеч ни приканват да спрем на техните паркинги, но аз знам, че трябва да караме до където е възможно, за да спестим ходенето. Оставяме колелата, плащаме някакви пари 5000 или 10000, нещо в тези граници и влизаме в красивата градина. Това място е нещо като увеселителен парк, свързан с природните дадености. Има и езерце с лебеди – лодки, разни фигури, места за игра, красиви водни площи, водопадчета, заведения, места за снимки.

 

 

 

 

 

 

Продължаваме напред и започваме изкачване на стълбите към върха. Наоколо се появяват гледки от високо и стават постепенно по-красиви.

Всеки си катери, спира, снима както си иска и се наслаждава на околността. Най – горе има статуя на женска Буда, и по нататък в скалите е поставен дракон с мноооого дълго тяло.

 

 

Тук вече има доста хора. Промушвам се и се изкачвам до драконовата глава. От тук има 360 – градусова гледка. От едната страна се виждат оризовите поля и в близък план голямо лотосово езеро, сега пусто, с интересен на вид дървена пътека в него,

 

 

 

а от другата са вижда крайната част от Tam Coc.

 

Въпреки мръчкавото време и липсата на слънце, което да украси с цветове, гледките са много впечатляващи. Скалите с дракона не са никак безопасни, а и са доста населени. Когато Деси се изкачва при мен дълго не можем да си направим снимка само двете. Един италианец предава на живо на аморе мио-то си и дълго и гръмогласно  се мотае наоколо.

В мигът на напускането му ние започваме да се снимаме и имаме впечатляваща серия от селфита, на която аз се чекна около тоя дракон като 15 – годишна кифла, но тук ще се въздържа да ви покажа.

Слизаме и се разхождаме наоколо из парка като дълга се задържаме на дървената пътека в езерото.

Там като се отплеснахме в едни дзен снимки… се стъмни и се наложи да тръгнем.

По тъмно вече се прибрахме в къщата ни, имахме вкусна вечеря, взимахме си от хладилника сами питиетата, оставихме си дрехите за пране и понеже стана хладно и бяхме уморени се прибрахме да спим.

 

Следва….

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Цвете]

11.02.2020

„Внимание, внимание! Важно съобщение!” Това се чува от някакви високоговорители в 5 часа сутринта! Разбира се на виетнамски език, и разбира се интерпретацията е моя. Следват още много приказки около 20 минути. Направо съм потресена. Тези хора кога спят?! Моят проблем е, че спя много леко и трудно заспивам, ако се събудя от нещо подобно. Но какво толкова, ще спя вкъщи. По-късно следобeд, около 17ч. пак ще чуем такива високоговорителни речи и тогава ще разбера от домакинът ни, че това са съобщения за прогнозата за времето и предстоящи събития. Това било традиция, култура, и си оставало действащо, дори и в днешните дигитални времена.

Та след някакви опити за доспиване, вече сме под навеса за закуска и кафе. И мисля, че сега е моментът да ви разкажа за виетнамското кафе и приготвянето му. Вероятно знаете, че Виетнам е голям производител на кафе. В моето детство имаше голям внос от него у нас, но аз не си спомням вкусът му, уви. Ароматът на кафетата, които помирисах и опитах бяха много богати и необичайни – на ванилия, на шоколад, въобще на някакви такива необичайни неща. Преди да си тръгнем си купих малък пакет от един специализиран магазин в Сайгон и днес изпих последното от него – мирише на шоколад, божествено е!  И тези аромати били естествени и присъщи за местните сортове кафе. Не съм проучвала, а и не ми е важно, предпочитам да се наслаждавам  без да се задълбавам.

Да продължа с приготвянето на виетнамското кафе. Прави се в специален съд, стъклена чашка, без дръжка, отгоре се поставя плътно прилепваща метална чашка с надупчено дъно, в която се поставя смляно кафе, притиска се с надупчено кръгло бутало, сипва се гореща вода и се затваря с метално капаче. Поради създалият се вакуум готовото  кафе много бавно капе в стъклената чаша, върху тънък слой кондензирано мляко. Това може да отнеме и половин час, но си струва чакането. При положение, че аз никога не съм пила подсладено кафе, а благодарение на подсладеното кондензирано мляко това кафе е сладко, много го харесах. Подобни „съоръжения” за приготвяне на кафе има и керамични.

 

Връщам се обратно в мрачната, но топла сутрин в Транг Ан. Планът за деня е да караме към Tam Coc, друго известно туристическо място, от което сме запленени, гледайки го вчера от хълма с Дракона. Въпреки, че задниците ни са натъртени и болят, яхваме колелата и поемаме в обратната на вчерашната посока. Караме през селца,

 

оризови ниви, където хората си садят разсада, „плевят” плевелите водорасли,

 

 

газят из калта смело, поливат палми, усмихват ни се, махат, а мънички сладури ни викат „helloooo” .

 

 

И биволи, много биволи виждаме. Даже ни се налага да минем с малко страх покрай малко стадо налягали на пътя, за радост без произшествия.

Навигацията ни прекарва по доста заобиколен път, на места минаваме през съвсем тесни пътеки с риск да се бухнем във калните наводнени оризови ниви от двете ни страни. За това не правя опити да се обръщам, а карам здраво стиснала кормилото. Толкова е красиво, толкова е простичко, натурално, толкава кално….

Излизаме на асфалтираният път и първо търсим място за почивка. Хоп – ето едно кафене с чудна градинка. Поръчваме си яйчено кафе и какао, бананов и морковен кейк с глазура и сок от пешън фрут/ или още известен като маракуя, гренадила/.

Имаме си и малка любвеобилна домакиня, която буквално се хвърли с прегръдка към Деси и ни прави компания през цялото време.

 

Всичко беше много вкусно. Подкрепени се мятаме по коням, пардон, колелата и  тръгваме по пътя в колона. Навлизаме в селото Там кок и се започва поредица от магазини, сергии, ресторанти, типично туристическо място. Тук цените на парцалките са по-ниски от Ханой. За жалост пак нищо не си купувам за мен, но успях да харесам яке за мъж ми, поне да му се подмажа малко, че се наложи да тръгна баш на рождения му ден, само час след като му поднесох тортата със свещички. Дано не си е пожелал да си седна на д-то и да не скитам, че нещо ми мирише на сбъдващо се рожденденско желание сагашната ситуация.

 Сменихме пари в един магазин, където влязохме за вода, $ 50 и 100 банкноти вървяха по 230, а по-дребни копюри бяха по- евтини.

Стигнахме до мястото, от където тръгват лодките по реката. Имаше много лодки, но не и толкова клиенти, все пак имаше доста движение. Сега сигурно е много тъжно. Интересното тук е начина на гребане, с крака и това, че се прави преди всичко то жени.

 

 

 

 

 

 

 

Ние не искахме да плаваме, а да обикаляме наоколо с колелата. Тръгваме надясно около езерото или реката, не ми е ясно какво е. Стигаме до краят на улиците, преминаваме през мост и се връщаме на кея.

 

Решаваме, че ще обядваме и сядаме в ресторанта на един модерен хотел. Много е красиво и храната е вкусна.

Време е да изгорим калориите и поемаме по по- обиколния път. Движим се през гора, после пресичаме реката, навлизаме в поле, оградено от купчинките – хълмове и стигаме до гробище. Вече сме видели по пътищата, как насред нивите има гробове, но това тук е голямо, а и са красиви и интересни надгробията.

 

 

Естествено, че не сме разглеждали гробовете,  разхождахме се по обикалящата пътека, тя е до вода и вървим пеша, с колело не е възможно. Нататък път няма, става много кално и се връщаме да вземем превозните средства. През цялото време се чува музика и песни, много приятен ритъм, но не разбираме от къде идва. Пресичаме напряко и се връщаме на царския път, музиката още звучи. Шосето ни отвежда до красив храм, ето от къде е музиката. В дворът има шарени украси, разни павилиони, растения и по средата в дъното е храма.

 

 

Водени от музиката и песента ту на мъж, ту на жена, заставаме пред входа му. Там на земята са седнали трима монаси и една жена, свирят и пеят. Попитах  ескурзовода на двама французи какво се случва и той ми обясни, че това е ритуал, с който се дава почит към мъртвите, за да е лек пътя на душите им в отвъдното и за живите, за да имат здраве и просперитет. Поне това разбрах в общи линии. Песента беше омагьосваща, не можех да си тръгна, сякаш разбирах думите. Не мога да си обясня реакцията си, но се развълнувах до сълзи, стоях дълго заслушана и след това се усещах странно успокоена и някак омиротворена.

 

 

 

 Покарахме още малко наоколо и се запътихме обратно към къщата ни. Трябваше да се приготвяме за път. Снощи бяхме се уговорили с хазяите ни да ползваме стаите до вечерта срещу 50000/4лв./, поръчахме си кола, за да ни закара до гарата в Нин Бин, от където ще се качим на нощен влак до Хюе.

На връщане се прибрахме по по-кратък път, изкъпани и приготвили багажа, седнахме да хапнем и пийнем. Пилето за вечерята ни видяхме да го скубят като се прибрахме.

 

Не ни се тръгваше от тук, пък и бяхме единствените останали гости днес. Когато се върна във Виетнам, непременно ще отседна тук поне за 2 дни. Времето си течеше, колата дойде, натоварихме се и се сбогувахме сърдечно с нашите домакини.

След половин час бяхме пред гарата в град Нин Бин. Отидох до гишето за да се убедя, че полученият по имейл ваучер е валиден билет. Да кажа няколко думи за влака. Реших, че варианта да пътуваме с нощен влак от тук до Hue е по -добър  от това да се връщаме до Ханой и да летим. Така си осигурихме още един ден в Нин Бин и спестихме много време. Дебнех билети за влак от това да се връщаме до Ханой и да летим. Така си осигурихме още един ден в Нин Бин и спестихме много време. Дебнех да пуснат билети за влак SE3 в 21:30ч. и пристига в 8:30, но ги изпуснах за двата дни, в които не проверих. И в двата сайта, които гледах изписваше продадени. Писах на известната във форума Lili”s travel, от там ми отговориха, че за този влак наистина няма билети, има друг в 22:12, който още не е пуснат в продажба. Този влак SE19 е двойно  по- скъп, но нямах избор. @Rainy  ми даде контакт на агенция  Sapa Original Trek, много бързо ми отговориха, че ще ми осигурят билети, пратиха ми линк за плащане. Цената беше около 110 лв. на човек и получих ваучер, на който пишеше вагон и номерата на местата, моето име and friends. Бях притеснена дали това е истинският билет, въпреки  че пишеше, че не е необходима замяна за други билети. Писах с молба за потвърждение и човекът малко се обиди от съмненията ми. В крайна сметка всичко беше наред. Половин час преди пристигането на влака ни искаха на гарата, провериха ни и ни пуснаха на перона, където има обозначения за номерата на вагоните. Спря композицията, качихме се, набутахме багажа под долните легла и хайдеее пуф паф, потеглихме. Купето е с 4 легла – две са отгоре. Чисто, сравнително удобно, имаше по една вода, 2 бири и 2 коли, по едно кексче и разтворимо кафе. Мивка има в двата края на вагона и тоалетни също. Нагласихме се, загасихме ламБите и заспахме кой както може. Всъщност дори аз спах, въпреки друсането, шумовете. Това ми беше сефтето в спален вагон, мина добре. Дори беше доста топло и задигнатите от самолета на турците одеала, точно за това пътуване си останаха неизползвани.

С две думи това придвижване  беше много добро и идеално за нашия план.

Следва…

 

 

 

 

 

 

[AlexandraKo]

@Цвете и ние много го харесваме виетнамското кафе, във всичките му варианти.
Когато бяхме първия път там, в един магазин за кафе, имаше и  виетнамски вариант на Kopi Luwak.

 

 

 

 

Взехме да опитаме- хареса ни повече от това на Бали. Та  при следващото ходене, си накупихме по някое килце:)))))

Освен чая от лотос, който, също ни е от любимците:)))

 

 

Виетнамците знат как да си угаждат и с чая, и с кафето:)))

Чакам с нетърпение нататък. Безкрайно ми е интересно и много приятно, защото Виетнам е място, което много, много харесвам.

Благодаря ти, за чудесния разказ и хубавите снимки:)))

[Цвете]

11.02.2020г.

Не се учудвам, че се събуждам рано, другите спят и аз оставам в леглото. Когато всички са будни вдигаме щорите и виждаме прекрасни зелени поля, слънцето напича и разбираме, че вече сме в друг климат. И няма как да е друго яче, изминали сме около 600км. На юг и вече сме в Централен Виетнам. В град Hue, старата столица, пристигаме в 9:30ч. Бързо слизаме от влака и тълпата ни повлича към изхода. Там ни очаква сравнително висок и едър млад мъж с табела с името ми. Повежда ни към голям джип Тойота и се настаняваме  с удоволствие на хладно след надигащата се жега отвън. Най-сетне хубаво време и слънце! Колата съм наела предварително от huefriendlycars.com  и програмата ни е да обиколим някои забележителности тук и да ни откара в Hoi An през прохода Hải Vân Pass.

Първо е Императорският град Kinh thành, ЮНЕСКО обект. Хюе е обявена за столица през 1802г. и е била такава до 1945г. Повечето сгради, както и високата 6 метра стена, ограждаща цитаделата са построени в началото на 19 век по подобие на забранения град в Пекин. Разположен върху обширна площ, императорският град е потънал в зеленина, красиви градини и сградите са също така многобройни, красиви и цветни. Интересно е, приятно е, познавателно е, ако имате време, посетете го.

 

 

 

 

Тръгваме покрай Парфюмената река, бавна и широка, като всички реки във Виетнам  и след 15-на минути достигнахме вторият избран  от мен обект Thien Mu Pagoda. Тази пагода е 7 етажна и е най – високата във Виетнам.

 

 

Построена е в 1601г. на хълм на брега на реката. Гледката от подножието и е красива, обикаляме наоколо за половеин час, слизаме по стръмните стълби и с радост си купуваме по голяма чаша сок от тръстика. Много ми хареса. Аз се запасявам с различни плодове от една сергия и можем да се товарим на луксозното ни возило.

 

Следваща спирка е императорската гробница Khai Dinh. Избрах нея от всички около Хюе, защото е най-различна като архитектура и първият двор има поставени в естествен ръст фигури на 12 войници. През 20 – те години на 20 век кралят Khai Dinh, който е работил в тясно сътрудничество почти васално с Франция, решава да си построи гробница, проектирана от френски архитект. Наследникът.му я довършва 6 години след смъртта му и сега можем да видим една интересна за Азия  композиция, декорирана във вътрешността си с  порцелан, огромни дракони и разни други дзверове, както и характерните стръмни стъпала към нея. Голям миш маш от архитектурни стилове, но пък е уникална и интересна.

 

 

 

Това беше обиколката на и около Хюе, кратка и наситена. Насочваме се на юг.

Обикновено се минава покрай брега, за да се види от високо един плаж Lang Co beach, нашият шофьор обаче решава, че ще ни води на късен обяд, щото нали и това трябва да се случи, в ресторант на брега на голямата лагуна Đầm Cầu Hai. Много е красива тази лагуна, сладководна е, хапнахме в една кръчма нищо  особено, но пък приятно и скъпо. И след това се забавлявахме със снимки във водата на едни платформи, люлки, колела и други измишльотини поставени за туристите срещу $1на човек. Водата беше приятно топла, слънцето грееше и това беше достатъчно за доброто настроение.

 

 

 

 

Следваше планински път, спирка на върха на Хайван пас, от където се вижда морето и от другата страна Da Nang.

 

 

 

Така и не разбрах какво му е толкова фамозното на този проход. Трябваше да минем по краткия път, през изграден тунел, за да не се наложи да се откажем от Marble Moutain, което място работи до 17ч. Минавайки през огромния Да Нанг видяхме Мраморната планина и шофьорът ни я показа.

Попита ни били ли сме в Нин Бин, да, вчера, е, рече той, бледо копие е. Това смекчи разочарованието, а пристигайки в Хой Ан, шофьорът ни попита искаме ли за компенсация да ни заведе при много добра шивачка. Ами, води ни. Никаква идея нямах дали и какво искам да си ушия, но имах надежда, че ще има нещо готово, което да ме грабне. Ами нищо не се получи, не се получи и в следващите дни.  Хой Ан е „меката” на шивачите, шият всичко за ден или два, уж много евтино. Било е, сега не ми звучи евтино лятна роклА от непретенциозен плат за $60.

Хайде да ни караш в хотела! А той, Calla Hotel Hoi An се намира на 10 минути пеша от центъра, на тиха улица и е отворен преди месец. Резервирах го малко преди да тръгнем, като отказах дълго преди това направена резервация. Изключително съм доволна от този си избор,и стаите, и закуската, и басейнът, за който не остана време бяха чудесни. А красивата рецепционистка, ми се оказа адашка.

Имахме време да се освежим до като дойде време за магеланската ни среща тук. Тръгнахме към Night market и прекрасният Хой Ан ни обгърна с очарованието си. Тесни улички, малки магазинчета, пълни с всякакви чудни неща, заведения с най-различен дизайн, и много, много копринени цветни фенери. Това е запазената марка на малкото и пръскащото се по шевовете от хора градче. Тази навалица, обаче не ме подразни в нито един момент. Както всички от компанията и аз съм влюбена в Хой Ан безрезервно.

 

 

 

 

Намерихме кръчмата за срещата Red Gecko, където ни очакваха @Emil Chakalov 
 и Мариета  и @Радо,  които бяха тръгнали от Сайгон на север и тук си бяхме определили среща. Много приятна вечер се получи, късно вечерта си тръгнахме, пообиколихме из цветно светещите улички и се разделихме до другия ден.

 

 

 

 

 

 

 

Следва…

 

 

 

 

[krasen_denev]

Ей това е! Да отидеш на магеланска среща в България е по-трудно от колкото на такава в Хой Ан-Виетнам!🤣

 

 

[Цвете]

преди 25 минути , krasen_denev каза:

Ей това е! Да отидеш на магеланска среща в България е по-трудно от колкото на такава в Хой Ан-Виетнам!🤣

 

 

При това сбирката не беше само една, и стават по-многолюдни в следващите дни. 

[Цвете]

12.02.2020

Колко е малък светът! Не обичам клишетата, но няма какво друго да кажа, когато на закуска се срещаме с групата български младежи, с които се видяхме на улицата в Ханой. Те продължават от тук с почивка на море.

На море ще ходим и ние днес. Вземаме колела под наем от хотела за 30000VND, малко повече от 2лв., и тръгваме в познатия ни ред в колона. Трафикът из улиците на Хой Ан е стресиращ, няколко пъти скачам, за да спра и вечерта ще се видят резултатите от тридневното ни колоездене – множество синки и ужулвания. На кой му пука! Въртим педалите към плажа Cam An, който е на 5км от града. Вятър в косите, слънце в очите! Пътят ни е покрай зелени поля, блата или просто застояла вода, разни малки селца.Красиво е.

 

Оставяме колелата на паркинг и стъпваме на топлия пясък. Плажът е широк поне 15м и се простира до където ни виждат очите. В никакъв случай не е нещо невиждано, но е хубаво място. Накрая на пясъка са изградени заведения, пред които има чадъри, както от плат, така и покрити с палмови листа и шезлонги.

По-голямата част към морето е свободна и там можеш да си опънеш хавлията. Ние се разполагаме под една плътна сянка и отиваме да си поръчаме питиета.

 

 

 

 

Избирам си кафе и  мохито, като за плаж, и казвам, че не искам захар. Донасят ни пълните чаши. Хехе, имам си мохито с карамфилче!

 

Е, да ама не усещам и следа от ром. Отивам на бара и питам дали не са ми донесли безалкохолен коктейл. Не, бил само без захар. Тц! И без ром е, според мен. Я ми сипи още малко, моля. Сипа ми 10грама с едно тънко чучурче на. шишето, ама не придирях повече, за да не ме вземат за пияндур. Изкарахме си чудно на този плаж, няколко пъти се къпахме в морето, което по моите скали означава, че водата е много топла. Имаше силни вълни и се забавлявахме като деца по един час без да излезем. Направо се изтощихме. 

Тук снимат подобно на нашето знаме.

 

 

 

 

 

Към 15ч. се надигнахме да си ходим, но само, за да се преместим в ресторант наблизо, където вече обядваха Емо, Мариета и Радо. Поръчахме си разни работи и ние. Аз останах много доволна от моята чиния.

Заредили сме батериите и тръгваме обратно към града.  На половината път правим отбивка в дясно из оризищата.

 

 

 

 

После лежерно се докарахме до Хой Ан, където позяпахме попътно из разни магазини и сергии, пак нищо не си харесахме да ни ушият и се прибрахме хотела.

 

Вечерта имахме отново сбирка с още  две семейства магеланци, водени от @aikula3d.

Преди това се разходихме из осветения град. Погледнахме тук, там, набелязахме интересни неща за другия ден и в уречения час се събрахме в кръчмата. Беше много приятно, въпреки че не успяхме да разговаряме с всеки достатъчно. Поредният прекрасен виетнамски ден!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Следва…

 

 

 

[Цвете]

14.02.2020

 

Снощи прибирайки се към 23ч. най-сетне отидох на масаж на краката в едно от многобройните студия на нашата улица. Младата и много красива собственичка имаше желание да си говорим, въпреки малкото и знания на английски. Не, че моят е прекрасен, та взе да ме разпитва за семейство, деца, направи ми сто комплимента, как изглеждам на 35 години( за което получи бакшиш) и ми разказа много за живота си. Тя е на 27 години има син на 7 години и бебе на 6 месеца. Майка и гледа децата в село на 10 км от Хой Ан до като тя работи. Мъжът и е шофьор в Да Нанг. Каза ми: Виетнамката жена не спира да работи до като е жива. Сутрин ставам рано, пера, гладя, готвя, после идвам тук да работя. Доволна е от бизнеса, защото по образование е медицинска сестра, н не  упражнява вече професията, защото заплащането било много малко – 2000000 VND. А само за уроци на сина и плащала 1млн. И други неще ми разказа, но през цялото време беше усмихната и си вършеше работата добре. Общуването с тази млада жена беше някак обогатяващо и искрено и желая щастие.

И така, защото днес е празничен ден, нали така, сме решили да не решаваме какво да правим. Младежите си купиха снощи тур до Bana Hils, увеселителен парк, където освен моста поддържан от гигантски ръце имало и много други атракции. Ние с Деси отдавна сме го отхвърлили като възможност за убиване на време и ще прекараме деня в чудния Хой Ан. Не сме станали много рано този път, ако това означава 8:30 ч, и без да бързаме към 10 с лека стъпка  се отправяме към центъра. Емил и Мариета са отишли на шнорхелинг на някакъв остров, ние се отказахме, защото и двете имаме сериозни проблеми със слънчеви алергии и аз вече си понасям последствията от вчерашния плажен ден. Та, с Радо сме се разбрали да пием кафе, той е открил в една скрита уличка някакво кафене и ще ни води там.

 

Влизаме в дворче, минаваме покрай бара и по стълбите нагоре се озоваваме в стая с много широко отворени прозорци, красив дизайн и само за нас. Що се отнася за интериора, аз съм видна клошарка и направо примирам при вида на стари, реставрирани мебели, използване на необичайни предмети за направа на лампи, декорации и т.н. А в Хой Ан е раят за всеки клошар. Такова чувство съм имала на антикварния битак на площад Санто Спирито във Флоренция в един неделен ден. Е, тогава едвам се въздържах да нарамя някой шкаф или ваза. Какво да правиш, всеки със своите лудости. Във Виетнам нямах пориви за нарамване, защото изначално бях наясно, че нямам опция за пренасяне, пък и миналото лято преживях  своеобразен катарзис в Бали, като преодолявах всеки ден желанието да натрупам всякакви съкровища и да изпратя контейнер до България. И в този четиринайсетифефруарски ден съм спокойна и само наслаждаваща се на заобикалящите ме малки и големи красоти. Поръчваме си яйчено кафе,  а Радо  не го е опитвал, въпреки, че идва за втори път във Виетнам, и непомня как наречени, нещо като сорбе с хибискус и Butterfly pea flowers. Изкарахме си в безметежно размазване близо час и с нежелание поемаме на разходка. 

 

 

Навън е сериозна жега, едва се мъкнем и влизаме из дюкяните без ясна цел. По едно време Радо не се почувства добре и се върна в хотела, а ние с Деси се настанихме на друго място привлечени от апетитни красоти на витрината. Ще ядем торти и…. пържени картофи.

Много добре ни се получава и когато сме си починали достатъчно на хлад, тръгваме по магазините с надежда да направим най-накрая големия шопинг. Не ни трябваше много време, за да се откажем, просто нищичко не ни хареса достатъчно. Дори инатливото ми желание да използвам  легендарните шивачи на Хой Ан претърпя пълно фиаско, след като спазарих за $25, след полвинчасово чудене избрах плат за риза на мъжа ми и когато извадих листчето със снетите от мен размери, се оказа, че не съм записала дължината на ръкава. А това е изключително важен размер в неговия случай на висок и дългорък екземпляр. Е, изругах се наум, рекох чао на любезните девойки и се върнахме в обедния пек на улицата. В това време Радо се обозначи в добро разположение и се присъедини отново към нашето безцелно скитане. То не бяха оживените централни улици, зяпане на картини, ровене из джунджурии, изгубване из разни сокаци, снимки, снимки, направо фотосесии с хореография, пазарлъци, пак пазарлъци за копринени шалове на едро, пак сядане на сянка в заведение до реката. И ей така си мина денят. Прекрасен,разпускащ, весел ден.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вечерта последна сбирка в същата кръчма. Тръгвайки си, на ъгъла на главната улица се заслушахме в музиката на живо и единодушно решихме да пием по едно тук.Пееше една пълничка виетнамка с припяващ китарист, не беше много зле, пък и не придиряхме прекалено. По едно време на сцената се качи един русоляв момък , взе китарата и ни отвя главите! Бих казала, че е професионалист, от Англия бил, се представи и събра огромна публика. Изпразнувахме празника запомнящо се дет се казва.

 

По пътя обратно се снимахме за н-ти път на моста, установихме, че до всяка обществена тоалетна има банкомат,

полюбувахме се последно на цветните фенери на града и се сбогувахме с нашите приятели.

А Хой Ан е прелест! Ще се върна някой ден тук.

Следва….

 

 

[Цвете]

15.02.2020

Тъмница, сънени хора се прозяват и пристъпвайки от крак на крак се взират за очакваната кола. В 5:30 сутринта изглеждахме така на входа на хотела.Вчера на няколко места проверихме цената на превоз до летище Да Нанг. Цените варираха в широки граници от 400к в хотела ни, до 240к в една пералня на нашата улица. Ясно е какво избрахме и платихме предварително. За пореден път се убедих, че всички услуги в тази част на света се изпълняват без проблем. В уречения час отново голям джип тойота пристигна, натоварихме се, сбогувахме се с персонала на хотела, които ни бяха приготвили закуска за из път и казахме довиждане на Хой Ан. Много скоро спряхме и започнахме да се провираме бавно през рибен пазар. Интересни стоки имаше. После преминахме в тъмнината през малки селца, където всички къщи светеха и народа закусваше на пластмасовите масички по тротоарите, носеше стоки. Преминахме покрай дълга погребална процесия, що ли пък толкова рано ги правят, не сме питали, защото шофьорът ни е безсловесен, на английски де. Около 6ч. вече сме на летището в Да Нанг, от където ще летим с Виетнамските аеролинии до Хо Ши Мин или както го наричат южновиетнамците със старото му име Сайгон. Чекираме багажа и отиваме отвън да си хапнем закуската. Помотахме се и дойде време за качване в самолета. След 1,30 – часов полет в 9:30 кацнахме в Сайгон.

Бързо се измъкнахме от летището, като още от терминала започнаха да ни приканват от гишета и свободно обикалящи за такси с оферта 250к до центъра. Да, ама ние не сме вчерашни и ги знаем таксиджиите и на нашето летище и намираме стоянката на правилните коли. Питам колко ще ни струва, отговарят – по метър, но около 170 – 180к. Товарим се и бързо преминаваме из улиците, за да стигнем до улица Bui Vien, където е центъра на туристическия купон. Hong Han Hotel ми е препоръчан от Тони и сме напълно доволни от избора си. Още в антрето трябва да се събуеш и да влезеш нагоре по стълбите бос.

Наистина е трептящо чисто, макар и с вече поовехтяло обзавеждане. Стаята ни е огромна, май беше тройна, гледа към улицата, но не е шумно, защото има два реда дограма и сме на 5 етаж. Това го разбираме след 12ч., когато се настаняваме. Преди  това седнахме в заведение  наблизо да хапнем, защото от сутрешните кутии само плодчето ставаше  и да се поразходим наоколо.

 

 

 

 

 

Естествен ароматизатор във WC - то на заведение:

Още с пристигането си заявихме тур до тунелите Cu Chi, започващ в 13:30ч. Трябваше много скоростно да се изкъпем и преоблечем, то пък имахме проблем с водата, бързахме, но успяхме да закъснеем няколко минути. Автобусът беше с около 40 местен и бързо се запълни, спирайки на няколко хотела и агенции. Гидът ни според мен беше бивш военен.

Забравих името му, но тонът и командаренето го помня. Разказа ни с патриотичен патос разни исторически данни, подчерта героизма на виетконгците, сподели за социалните политики или по – скоро за липсата им към хората с увреждания, защото по средата на пътя спряхме в цех за производство на типичните виетнамски картини върху бамбукови плочи. Там ни показаха как се правят декорациите от яйчени черупки, седеф и други, как се шлайфат, за да станат така лъскави. Питах дали се лакират след това и девойката екскурзоводка на място каза, че не се ползва лак. Не съм убедена дали се разбрахме обаче и не смея да го твърдя убедено. Много са красиви, но и доста скъпи, май нямаше покупки от групата.

 

 

 

 

 

Когато пристигнахме в района на музеят на открито Ку Чи, нашият гид ни разказа разни интересни неща – тунелите са с дължина около  250км. Направени са на три нива, като имат специална структура, за да не се наводняват. Показа ни вентилационните приспособления.

Максималният престой вътре бил 3 часа.

 

Има разни макети на капаните залагани от виетконгците, изработката на средства за отбрана и други. Всичко това се намира в гориста местност, бивша джунгла, която през 1966г. е превърната в лунен пейзаж от  30 тона американски бомби с напалм. До тогава дърветата трудно се обгръщали от 2-3души. Сега гората е около 30 – годишна.

Водачът ни няколко пъти каза, че част от тунелите се поддържат и до днес, защото никога не се знае дали войната няма да почука на прага. На едно място има тунел с дължина 10-на метра, където да пропълзиш и да разбереш като какво е чувството. Моите спътници пропълзяха, аз не, клаустрофобията ми избухна с пълна сила. През цялото време се чудех как са се водили военни действия в тази лепкава жега. Войната е най-гадното човешко действие! 

Почерпиха ни варена маниока, това е корен с подобен на картоф вкус, с  който са се спасявали от глад през войната, а сега е традиционно на трапезата им. В Транг ан ни го поднесоха на вечеря и си записах наименованието на виетнамски – casaba root.

В 17ч. потеглихме обратно. До скоро си мислех, че този тур не си струва и не е нищо особено, сега все повече убеждавам сама себе си, че е било познавателно и интересно.

Слязохме на Ben Thanh market, който се намира в едноетажно огромно хале и вече беше затворен. Отстрани на нещо като площад обаче започваха да се редят сергии с всевъзможни стоки. Първо си купихме плодове, всеки по една тарелка и бързичко ги излапахме на тротоара. После се мотахме и пазарихме, зяпахме из улиците, минахме по нов маршрут, ядохме бан ми сандвичи в едно хубаво място, в чиято тоалетна се срещнах с най- голямата хлебарка евър, но не пищАх, а само и направих път. 

 

Някъде към 22ч. се дотътрихме до хотела, а на нашата улица е като на Самбодрома на  карнавала в Рио! Някакви превозни средства се промъкват през тълпата, музика от всякъде, светлинни лъчи в небето. Точно срещу вратата на нашия хотел има нов, ама с rooftop bar. Ще ходим да пробваме нощния живот, решено е.

 

 

И се приготвихме за нула време, изстрелваме се на покрива, където на няколко нива и чепки е подредено супер приятно място. Поръчваме си питиета и се кефим на гледката към града на почти 360 градуса. С две думи – одобрихме нощният живот в Хо Ши Мин. Другият път – повече.

 

 

Слизаме след час – два и не си виждаме хотeла! Стига бе! Вратата ни я няма. Осъзнаваме, че е спусната метална ролетна врата, която е скрила всяка индетификация на мястото. Хеле, намираме звънец и след малко съненото момче ни отваря и бързо затваря зад нас. Замислям се… и с обувки в ръка лазим по стълбите до 5 етаж. Лека нощ!

Следва…

[Цвете]

16.02.2020

Закусваме на лоджия над улицата, която разбира се е красиво декорирана с растения и аксесоари. Омлет със зеленчуци, което е обичайната ни закуска от началото на пътуването, този път е допълнена с мини багета за всеки, лека въздушна и хрупкава. Диня и банани също има, което е достатъчна причина да сме в прекрасно настроение. Грабваме си раничките и тръгваме да опознаваме град Хо Ши Мин. И се сещам отново за култовото Goood mooorning Vietnaaaaaam!   на Робин Уилямс от едноименния филм. Който не го е гледал, да се поправи.

Улицата отдавна е пълна с хора и превозни средства, жужи. Първа спирка съвсем наблизо е да купим кафе. Кафе на зърна, от специализиран магазин.

Избрах си онова 100% арабика с дъх на шоколад, отвориха чисто нов голям пакет, от който ми премериха и вакуумираха два малки пакета. Сега ме е яд, че не взех повече, но ни предстояха два полета и не смеех да трупам багаж.

Като отметнахме важната кафеена задача вече със стегната крачка се запътихме към централните забележителности. От вчера сме си изградили тактика да се движим из малките преки улички, между къщите на местните и с нескрито любопитство надничаме наоколо.

Достигаме първо до Кметството, много красива колониална сграда.

Перпендикулярно на нея се простира дълъг  пешеходен площад със статуя на Хо Ши Мин, разбира се,

Красив фонтан

Наоколо са високи модерни сгради

 

 

 

Към края на площада се намира и Операта, която в момента е в ремонт.

Ние виждаме в далечината вода и тръгваме към нататък. Достигайки брегът на река Sang Sai Gonкоято е голяма като море, сме разочаровани, че корабът ресторант не работи.

 

 

Пие ни се яйчено кафе, но така и не успяваме да намерим в Сайгон. Връщаме се обратно и правим опит да влезем в някое от заведенията във фамозния блок на площада, но нещо не се справяме с лабиринтите от стълби и никой не ни помогна.

 

Нямаме много време и отиваме да видим Пощата и Катедралата, които са една до друга. След кратък престой на хладно в красивата сграда на Централната поща, излизаме и тъкмо щракаме няколко кадъра със Знамето, от автобус се изсипва група, облечени с разноцветни носии.

 

 

 

 

 

Нареждат се за снимка и ние с отработени бързи реакции се кордисваме до тях. После им давам и знамето, тази снимка е качена в галерията.

Катедралата е затворена, за това закрачваме по една от големите улици, намираме си кафене за малка кафе и торта пауза близо до университет и пълно с младежи учещи на масите на групи.

 

 

 

 

После минаваме покрай Палатата на независимостта, пекът е жесток, аз си намирам чадърче от огромна листо, отронило се от дърветата наоколо.

 

Ще трябва да се връщаме, защото разстоянието до хотела ни е около 3 км, а имаме полет в 16ч. Вървим из улици и градини, зяпаме, радваме си на деня.

 

 

 

 

 

Последният ни ден във Виетнам. Толкова съм влюбена в тази страна, без да имам огромни очаквания преди това. Самият факт, че искам да се върна някой ден е достатъчен да покаже колко ми харесва. Единственото място от далечните, на което искам да се върна е Нова Зеландия. Второто е цветният и красив Виетнам. Дано!

Любезните домакини от хотела ни извикват такси около 13:30ч, сбогуваме се и тръгваме към летището. Стигаме бързо, плащаме 165к+10к/тол такса някаква/, това съм записала, търсим чекин гише на Cambodia Angkor Air. Имаме полет с тях до Сием Реп в 16ч. и съм получила мейл да сме 3 часа по- рано на летището. Ние естествено отиваме само 2 часа по-рано. Виждаме логото и се нареждаме. Когато ни идва реда, моята дамска чанта е с поставена лента, служителите казват, съжалявам, но тук чекираме за едикойси полет, вашият е на отсрещната страна и още не е отворен. Отиваме отсреща, там има няколко ядосани американци, висящи от час и половина пред затвореното гише и са нервни. Ние сме си спокойни, аз имам билет с ръчен багаж 7 кг, а Деси има и чекиран. Това се налага, защото билетите са безсрамно скъпи. Моят ръчен куфар е с възможност да се разтегне и него сме натъпкали до край, за да го чекираме. Имаме и две раници с ръчен 7 килограмов багаж и моята платнена дамска чанта, която вече има лента и сме я оставили при младежите зад нас. Въобще голямо треперене за тези килограми беше, носех кантар за куфари, бяхме прецизни. Нищо притеснително не се случи, въобще не бяха прецизни и ние спокойни се настанихме в Diners салона. Когато тръгнахме към гейта успяхме да похарчим последните донги за няколко магнита, а приближавайки ни посрещнаха от наземното обслужване с табели „Сием Реп” и ни насочиха към изхода. Оказа се, че само нас чакат, в самолета имаше около 30 човека общо.

Бяхме се начели на ужасии за тази авиокомпания, но се оказа, че летим в нов самолет, всичко мина чудесно и в 17:10 ч. бяхме на красивото ново летище в Сием Реп.

 

Излизането беше бързо и намерихме шофьора на туктук, изпратен от хотела ни. То хубаво, ние четиримата се събираме без проблем, но имаме и багаж. Явно не са отчели, въпреки отделните резервации. Самоотвержено човекът се хвърля да подрежда един върху друг куфари и чанти, сядаме на по една кълка и потегляме. От летището към града е направен двулентов прав път в двете посоки, разделен от някакви храсти по средата. Минаваме покрай строящ се увеселителен парк с доста голямо виенско колело, скоро и това ще бъде атракция тук.

Возим се, зяпаме и стискам багажа до мен. След двайсетина минути правим рязък завой към  улица без асфалт и баааам куфарите , които са зад водача изхвърчат в прахоляка. Стоп машини, товарене , мигане, усмивки, събрани в извинение ръце, усмивки. Тръгваме отново и след малко спираме пред вратите на хотелът ни Central Blanche Residence. Посрещат ни едни усмихнати млади хора, настаняват ни бързо, а пристигналият два часа по- рано @Dian ни се усмихва широко.

До като се оправим и се стъмни, тук това се случва около 18:30 – 19ч. Събрахме се в лобито, качихме се на един от чакащите туктуци, нищо , че сме петима, намерихме формулата за сядане и срещу $2 ни откараха до Pub street. Тук трябва да отбележа, че не е необходимо да се обменят пари. Имат си камбоджански, но всички цени са и в щатски долари. Siem Reap е град, възникнал заради туристите, пристигащи да видят Ангкор ват. Аз си го представях като малко градче, по- скоро село, а то се оказа доста голямо по площ, центърът е нещо като Слънчев бряг, поне както съм го виждала по снимки, защото аз от 2007г. съм се зарекла там да не стъпвам. Светлини, кръчми, магазини, сергии, музика отвсякъде, пълна лудница. Ама нали сме в Камбоджа, гмуркаме се в тълпата, с непредубеденост. Миии интересно ни е, пообиколихме напред – назад, седнахме в един ресторант и се прибрахме да спим, защото утре е ден за изгрев.

 

 

 

 

 

 

 

Следва…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[Ushakal]

Цвете, къде точно в Хой Ан е магазинчето с моделите на корабчета? Има ли и традиционни модили?

[Цвете]

Преди 1 час, Ushakal каза:

Цвете, къде точно в Хой Ан е магазинчето с моделите на корабчета? Има ли и традиционни модили?

Мисля, че е на улицата покрай реката, от страната срещу нощния пазар. Не съм сигурна, че има виетнамски традиционни модели.

[Цвете]

17.02.2020

Денят „черешка на тортата”  започва много рано. В 5ч. потегляме с два туктука, които са пред хотела още от 4:30. Сега ще препоръчам много горещо нашият водач, не шофьор, водач, в смисъл на гид , Pоnleu Leang – във фейсбук и другите му контакти. @mililia беше го похвалила тук, благодаря!

Този човек, въпреки, че не беше длъжен ни показваше къде да застанем, за да снимаме, разказа ни някои неща, ходи из храмовете с нас и ни напътстваше, винаги много точен за уречен час. Много сме доволни. Ако отидоте в Сием Реп, наемете го, той заслужава.

И така, началото на пътешествието из приказните древни кхмерски владения настъпва. Първа стъпка е да си купим билет за храмовете. Касите се намират далеч от Ангкор ват, можеш да платиш с карта, но Diners не минава. Има възможност за еднодневен и тридневен билет, има и за 10дни, но купуването му е по-скоро изключение и за това няма да го коментирам. Ние си купуваме 3 – дневен за $62, за който те снимат и го показваш на входа на всеки храм. Важно е да е на лесно място и да се пази. Днес ще правим т.н. Малък кръг.

Втора стъпка е да достигнем до входа на Ангкор ват. Тъмно е и е леко хладно от движението в открития туктук. Облечени сме с тениски и дълги панталони или  рокли, което е важно, защото не се допускат нито мъже, нито жени с голи рамене и колене. След около километър и нещо спираме за проверка на билетите, паркираме и тръгваме в тъмнината. Преминаваме през широко, подобно на площад, но без настилка място, където под навеси са разположени снимки, маси, столове, някакви експонати, има доста служители, явно е някакъв музеен център. В края му достигаме до рова, пълен с вода, който огражда Ангкор.

Погледнат отгоре този ров има абсолютно правоъгълна форма и се преминава в момента по плаващ пластмасов мост, много странно усещане, защото оригиналният мост е в ремонт.

Следва дълга централна алея, по която вървим заедно с още хора, но не толкова много, колкото съм чувала. Понлеу ни посочва една не много висока сграда в ляво, на която се покатерваме, за да чакаме слънцето.

Намираме си местенце и се заглеждаме в просветляващото небе. Започва да става розово, после още по-светло, просветлява съвсем в синьо. Викаме си, егати изгрева! Слънцето явно е зад облаци.

 

 

 

Тръгваме наоколо, лявото езеро пред входа е заградено за реконструкция от една година. Тръгваме към дясното езеро, на брега му има тълпа, но е рехава и се добираме до позиция за снимки с отражения.

Към 7 без малко Понлео ни подканва да се върнем пред лявото езеро. Що пък пак там? За да видите изгрева. Е, той не се ли състоя!? Не е, тук е магично раждането на слънцето. Небето отново е обагрено в розово и слъчевият диск се показва из зад най- дясната кула на храма. Закача се на невидима кукичка и започва да се плъзга сякаш дърпан от въже от някой в ляво.

 

 

 

 

Сменяме позицията по инструкция, за да можем да направим такава снимка. Ехаааа! Красота!

 

 

Вече спокойно можем да продължим към портите на Кхмерската имперска столица от 9 до 15 век. Ангкор по времето на своя апогей той бил по-голям по площ от съвременен Лондон или Париж  и имал почти един милион жители! Градът бил планиран до най-малкия детайл: имал пътища, храмове и силно развита система от канали и водохранилища. Сложната градоустройствена система целяла две неща: да запази Ангкор от наводнения по време на мусонните дъждове и да осигури вода за дългия сух период. Успешното управление на водите за жителите означавало сигурност - местните берели до 3 богати реколти ориз всяка година! С помощта на своите огромни инфраструктурни проекти и силната си армия, Кхмерската цивилизация доминирала югоизточна Азия в продължение на 6 века. Храмовете на Ангкор били неговите най-важни средища. Те се използвали не само като религиозни, но също административни и образователни центрове – нещо като комбинация между храм, училище и градска управа. Били също така единствените масивни сгради, защото камъкът бил материал, запазен за боговете и мъртвите. Всички сгради, посветени на живите хора – дори величественият дворец на кхмерския император – били изградени от дърво.

А храмовете били много. Казват, че в разцвета на Ангкор наброявали 1200!

Огромният храмов комплекс Ангкор ват е изграден през 12 век от Сурияварман II първоначелно като е посветен на бог Вишну. Затова в централната зала за молитви е имало златна статуя на този бог. Всеки елемент от храмовата архитектура носи богата религиозна символика. Петте кули представляват петте върха на митичната планина Меру – домът на боговете. Сградата има множество стръмни стълбища, които символизират трудния път към просветлението. Петкилометровият ров, обграждащ комплекса, представлява космическия океан. След смъртта на Сурияварман II, храмът се превръща в негов мавзолей. А по-късно, когато Ангкор Ват става будистки храм, статуята на Вишну е заменена с такава на Буда./източник: interesnimesta.com/

Всъщност има много информация и може да се прочетат факти за строежа – технология, скорост, инженерни похвати, за най – дългия барелеф – 790м, за това как градът е бил изоставен изведнъж, като най- правдоподобната теория е климатични катаклизми, които утежнили и без това скъпата поддръжка на храмовете. Оставям на всеки удоволствието сам да открие за себе си историята на това мистично място. И няма смисъл да разказвам какво сме видели, огромно е и трябва да се преживее.

 

 

 

 

 

 

  

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

След Ангкор ват следват Ангкор том с  храмът Байон (Bayon) със своите 45 кули и 240 лица по тях, Прея Кхан (Preah Khan), Та Пром (Ta Prohm) – погълнатият от дърветата храм, декор на филма Лара Крофт, и още един или два, чиито имена не помня. Няма да ви разказвам за тях, не за друго, а защото ми е много трудно да възпроизведа къде какво точно съм видяла,всичко е слято в една картина, запечатани са само отличителните белези, които съм споменала по-горе, изключителна красота са. Разбира се, мога да препиша разни неща от нета, но нали трябва да споделя личното си преживяване. Усещането е да си като в приказка и си представяш картини от минали отдавна времена и животът на незнайни за теб хора.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

     

 

 

 

 

 

  

 

Този малък кръг е много натоварен, обектите са големи, има много катерене, много вървене, много впечатления. Може да се обикаля и до края на работното време  - 17ч., но ние нямахме сили, беше горещо  и дори пропуснахме  незнамсикой храм. Към 15ч може би тръгнахме обратно. Помолих Понлеу да спре на голям магазин и той ни заведе в един към бензиностанция. Е, аз не го одобрих и поисках истински супермаркет. Заведе ни човекът, купихме си плодове, питиета, водица и разни други дребни хапки и се добрахме до спасителният хлад на хотела. Освестихме се след душ и се настанихме до басейна. Добре беше с този приятно хладен басейн. Поплицикахме се, поразмазахме се и по-късно по тъмно се метнахме на един туктук за къде? За Pub street, естествено.

 

 

 

Късно вечерта тримата с Дидо и Деси похапвахме плодове с бяло вино в откритата от всички страни трапезария на хотела на сладки приказки.

Е, много пълен, хубав ден беше!

 

Следва….

 

[Цвете]

18.02.2020

Денят е предназначен за големия кръг храмове. Всъщност се нарича голям, защото обектите са отдалечени, а времето за изпълнението му е по-кратко. Не съм се старала да проучвам и запомням кои храмове са в малкия или в големия кръг, всеки водач на туктук има карта и ти посочва къде ще ходим. Пък и да бях запомнила имената няма как да останат дълго в съзнанието ми, защото имена не помня. Всички тези подробности са ясни и е по- добре големият кръг да се прави в първи ден, но Диан си е купил билет за днешния ден след лека грешка в датите и за това сме подредили нещата така. Първи сме на закуска и в 7:30 се мятаме на туктуците. Пътуваме към час и половина и се радвам, че съм си взела нещо за загръщане, защото е хладно от движението. Много приятен път, в едната му част почти пуст.

 

 

 

Първият храм е Banteay Srei или т.нар. Женски храм. Изграден от червеникаво – розов камък и с изящна резба, сякаш е правена върху дърво, този храм ни е много любим.

 

 

 

 

 

 

 

 

Попътувахме сигурно половин чес, за да стигнем до Рreah khan temple. До него се върви по широка червеноземна алея, заобиколена от висока  гора. Още до паркинга има сергия и едно момиченце продава лилави плодове. Спазаряваме 3бр. за долар, тя ги цепва на кръст с нож и бодва по една клечка. Напомня ми нещо този плод, в един момент стигаме до заключението, че прилича на райска ябълка. Много сочен и вкусен, но още не съм открила името му.

  

В самият храм също има от онези огромни дървета, превзели с корените си сградите. А всички отделни постройки  са така наредени, че се образуват дъъълги коридори от повтарящи се врати и стаи, преливащи една в друга. Резбите по камъка са интересни и доста детайлни.

 

 

 

 

  

 

  

 

 

 

 

 

 

Тук срещнахме и си поговорихме с двойка българи, обикалящи за месец, завидяхме им за възможността и всеки си тръгна по пътя. В следващият храм Neak Poun, намиращ се насред езеро се видяхме отново.

 

 

 

 

 

 

 

И тъкмо  тръгваме обратно, аз се плесвам по челото: забравила съм знамето в хотела вече втори ден! Ужас! А съм го взела специално заради Ангкор ват. Бързо намираме решение на въпроса. Оставяме Дидо в хотела, за да тръгне след час за летището с единия туктук, а ние с Деси с другия отиваме отново в Ангкор ват за фотосесия. Преди това правим снимки пред и в хотела, за да наваксаме.

 

Това се случва около 13ч. и спокойно може да се планира полет или да се отиде до езерото Тонле сап по- късния следобяд.

Сбогуваме се с Диан и отпрашваме към Ангкор ват. А там е почти безлюдно. Развихрихме се в снимки, като към някои от кадрите имаме синхронно участие на местен веселяк.

 

 

 

Из улиците на Сием Реп преминаваме оглеждайки отново сгради и  хора. Честно казано доста е мръсно и местните не са фенове на хигиената. Има откровено мизерни места и смрадливи за разкош. Но пък хората са готини, не са злобари, напротив, усмихват се и са любезни.

 

 

 

 

Тази вечер не сме излизали, плувахме, хапнахме, помързелувахме. Вечерта климатикът ни заплашваше да скочи от стената. Включвам, изключвам, пробвам разни настройки – тц! Не работи, тресе и на шум го докарва близо до излитащ самолет. Викам момчето от рецепцията, изреждат се няколко души да се пробват, но нищо не успяват да променят. Хотелът е пълен и не могат да ни преместят, ситуацията се загрява, но нямаме избор, ще спим без охлаждане.

 

Следва….

 

 

[Цвете]

19.02.2020

Днешният ден сме отредили за релакс. Отказахме се да ходим в музея и палата и след закуска се позиционираме на басейна, за да освободим терена за ремонт на климатика. Той пък се закучва и чак след 14ч доставят и сменят дефектиралата част. Това естествено ни нарушава планираното размазване и леко ни разваля дзен – а.

В 16ч. идва да ни вземе водача на втория туктук, защото Понлеу е на курс за туктукаджии / мотори, който станал задължителен. До сега е било достатъчно да имаш книжка за кола. Потегляме към езерото Тонле сап. Гледките по пътя са разнообразни – от миризлив и пълен с боклуци, почти без вода канал, няколко десетки фризьорски салони, колиби и къщи, място за туристи с огромни лотосови езера и много усмихнати хора.

 

 

Исках да ни закарат до Kompong phluk, за да се качим на лодка из мангрови гори. Е, нямахме късмет, защото нивото на водата е много ниско и потопени гори нямаше. Закараха ни за около половин час  до Chong kneas, където се качихме на дървена лодка с ревящ двигател за сумата от $20. Отстрани се виждаха бреговете, до които стига водата в дъждовния сезон. Освен всичко друго тази година е много суха, водата е буквално до кръста на лодкаря ни, който скочи, за да помага на заседнала лодка.

 

Първоначално се движим по реката Sangker, тя е интересна с феномена, че през половината година обръща течението си. Отстрани се виждат къщи на кокили, пристани, разтоварват се стоки, на едно място се вихри купон с музика и танци.

 

 

 

 

 

 

 

Навлизаме в езерото Тонле сап, което изглежда като море. Наблизо виждаме понтонно селище. Доближаваме се, но не достатъчно, било плитко. Е да, но аз не съм доволна.

 

 

 

Закарват ни до една платформа на два етажа, насред езерото. Има крокодили на долното ниво в заграден басейн, разни сувенири продават и храна и напитки. Тук сме, за да гледаме залеза и сме доволни от видяното. Наоколо обикалят деца, плуващи в разполовени бидони, майки с няколко деца в лодка. Целокупното турист на платформата възкликна с мощно „иююююю“, когото по- голямото момиченце гребна с лъжица от езерото и даде на 7-8 месечното бебе да пие няколко пъти. Другото дете пък метна една змия с вързана уста на врата си. Избягвах да ги гледам, въпреки, че ми беше мъчно, не одобрявам просещи деца.

 

 

Изгледахме залеза,

 

 

 

 

 

 

 

качихме се на лодката и аз заявих, че съм разочарована и искам да доближим къщите. Младият ни лодкар, кво да прави, подкара навътре в селото. Хората тук са с виетнамски произход, заселили са се през 60-те години на 20 век. Къщите са интересни, някои са много накипрени, изрисувани, други не толкова, като навсякъде. Има църква и училище. Хората прекарват целия си живот тук. Е, сега младите следват инстинктите си и се движат повече, предполагам.

 

 

 

 

 

 

 

 

Сега вече съм доволна и дадох команда пълен напред към пристана.

Там ни чакаше Понлеу и ни покани да се върнем с неговия туктук, а младежите да останат при колегата му. Казахме им да ни оставят на Pub street, където се разделихме сърдечно с тях. Пообиколихме пазарите, купих си скъпоценен камък, който още не съм проверила за истинност, но $30 са прежалими.

По едно време се озовахме в единия край на Пъб стрит, където има 2 супермаркета един до друг и се запътихме. Пред входа им гледаме сергия за дюнери. Моментално решаваме, че ще си хапнем за вечеря. Двама европеидни мъже ги правят , а една камбоджанка им помага. Слагат само салата и месо, много вкусно като за $2. Питам единия мъж от къде са. От Турция, е ние сме комшийки. На свой ред ме пита за колко време сме тук. Казвам му, че за 4 дни. А той ме казва, че дошъл за 3-4 дни, но останал вече 6 години. АЗ: Тук е замесена жена!- точно така! усмихва ми се дюнерджията.

 Прибрахме се в хотела и отидох на рецепцията да плащам. Така бяхме направили резервациите, че последната нощувка беше отделна. Поисках да ни направят отстъпка за нея поради липсата на климатик и невъзможността да си ползваме стаята до 14:30. След известно време дойде момчето , излязох в коридора и той като взе да ми се извинява за неудобството, да ми се кланя, стана ми неудобно. Даде ни благодарствено писмо от мениджъра, подари ни по едно шалче и рече, че ще ни направят 50% отстъпка. Благодарих смутено и слязох да платя. Не помня дали съм споменала, че и тук като във Виетнам, ако плащаш с карта ти начисляват процент. Тук беше 2% .Поръчах 2 туктука до летището за утре в 6ч., който транспорт ни влиза в цената.

Стягаме багажа, утре летим към Куала Лампур.

 

Следва…

[Цвете]

20.02.2020

Брей, какъв ден! Много двойки и нули, много нещо!

Традиционното ранно ставане, стройно приготвяне, нарамване на багаж и вече сме в лобито. Пред входа чака един туктук. След суетня, звънене и притеснени разговори между рецепциониста и шофьора, става ясно, че ще имаме отново само един туктук, този път в посока към летището. Този път обаче, човекът е по- адекватен и нарежда багажа така, че да не се налага да го събираме по пътя. Натоварваме се, аз пак крепя куфари и стигаме без произшествия. По пътя ни освежава ранния вятър и още не много силното слънце. Сбогуваме се с Камбоджа с добро чувство, обогатени от огромното историческо наследство, напълнили очите с красота, сетивата с вкусна храна, най вече плодовете. Сбогуваме се с прекрасно впечатление от милите, спокойни и усмихнати хора, които успяват да те накарат да се чувстваш добре обгрижен, въпреки личният ми скромен живот. Поне тези, с които се срещнахме ни създадоха усещане за доброта и сърдечност, а тези впечатления са доказано най-определящото и за общото впечатление от дадена страна. Благодарна съм, че имах тези срещи, благодарна съм, че видях храмовете на Анкгор ват и сбъднах огромна мечта.

Днес ще летим с Airasia. Не сме се чекирали онлайн, защото не успяхме, купихме единствено един чекиран багаж от 20кг. Нареждаме се на опашката, нямаме притеснения,  всичко е измерено и подготвено. Имам единствено една нерегламентирана платнена дамска чанта, която мога да натикам някъде, но просто я оставям на земята зад гишето, невидима за девойката. Тук вече има надписи, че трябва да декларираме, ако сме били в последните дни в Китай. Питат ни и при издаване на бордните карти. Бързо минаваме формалностите и се запътваме към Diners салона. Много хубав салон, вкусна храна, само няма бутилирана вода. Закусихме охолно, имахме приятна среща с двама магеланци, единият познат ми добре виртуално и литнахме заедно.

В 11:45 кацнахме по разписание, бързо взехме багажа, отбелязахме интересният интериор на летищните тоалетни,

 

заявих Grab и тръгнахме към изход Д, непомня кой номер, за да се качим на колата. То беше едно вървене, едно чудо. Сигурно 15 минути ни бяха нужни, успяхме навреме, тъкмо когато мацката пристигна с малката си кола. Не ми се вярваше, че ще се съберем с багажа, но за радост, всичко стана лесно. Един час пътувахме до хотела за цена от 75 MYR. В нашия случай, 4 души, беше ОК.
Хотелът ни, по-точно апартамент в сградата Platinum North Residence Kuala Lampur, резервиран заради чудесния инфинити басейн на покрива, с изглед към телевизионната кула и вече почти никаква гледка към кулите Петронас, закрити от строеж в лявата част. Апартамент на 20 етаж с две спални и уж две бани.Оказа се, че едната баня няма душ, но не придиряхме много, другата баня беше огромна и успяхме да се справим за трите дни.

 

 

В 15:30 имаме резервиран тур „Glittering Firefilies&Kuala Selengor Night Tour with Dinner” през Expedia с купон за отстъпка се получи приятната цена от малко над $33.  Имахме уговорка от предния ден да ни вземат в 15:15ч, но почнаха да ми пишат още в 14:30 „ слезте сега, колата идва след 10 минути”. Набързо се приготвихме и се строихме във фоайето. В крайна сметка дойдоха след 15:30 и бях малко ядосана, но шофьора и гида бяха толкова приказливи и усмихнати, че бързо ме развеселиха.

Турът е следния: пътува се на  около 70км към Kuala Selengor Nature park, където на хълм е разположена красива градина. Спираме и се озоваваме лице в лице със стадо маймуни. Аз имам страх от маймуни, а и по никакъв начин не докосвам животни. Отдръпвам се на безопасно разстояние, а останалите се впускат в хранене на маймунки.

 

 

Деси като видна животнолюбителка е наградена с любовта им. По едно време имаше 6-7 върху себе си.

 

 

 

 

 

Аз го играя фотограф и хем се хиля, хем се оглеждам да не ми се метне някой маймун върху мен. Изкарахме към половин час тук. Дори за мен беше емоционално. После спряхме на най-високата точка с красиви гледки, но прежурящото слънце бързо ни изгони на хладно в буса.

 

Към 18ч. ни стоварват пред голям китайски ресторант над реката, покрит с навес и отворен отвсякъде. Сервират ни на кръгли маси, ние сме с малък микробус и компания ни правят останалите туристи –две студентки австралийки, един запартък с незнаен произход и един възрастен тексасец с азиатски черти, който кашляше през цялото време и ние се чудехме дали не се  е коронясал, нейде из Япония, където е бил преди това. Вкусно и обилно беше, но да кажем, че доброволно не бих седнала тук.

 

Поне час се размотавахме и после бързо стигнахме до парка със светулките.

Мястото е тихо и приятно, наредихме се на пейки на терасата при кея. Бяхме втори на ред. Било важно да сме от първите, защото с падането на мрака мощта на светлинките била най-голяма.

 

 

 

Отвисяхме си над час, наслушах се на мрънкането на една московчанка към доста порасналата и дъщеря как ще ги изядат комарите и как съжалява, че са дошли. То не я маза, облича, увива. По едно време не се сдържах и казах, че по-скоро ще получи топлинен удар, отколкото да я ухапе някой комар. Ма вие говорите много добър руски! Ма ние мислехме, че сте украинци по разговорите ви! Ма аз съм си писала с българско другарче! И аз, дорогая.  Хахаха. А 25-30 годишната щерка учудено шепнеше как така знам руски. Отделен е въпроса как го говоря сега, почти като Слави Трифонов, но като ученичка го знаех доста добре и все още спрягам падежите без проблем.

 

 

Стъмни се. Сложихме жилетки и се качихме в едни корита за разходка по застиналата река. И започна спектакълът  на малките артисти – светулките. Тук по храстите и дървета около реката е може би най – голямата колония от светулки в света. Лодката доближава до дървото и то изглежда като обсипано с милиони коледни лампички и така по протежение на 20-на метра около кея. Обиколката е около 20-30минути, но е толкова приказна и впечатляваща, че и сега се чувствам екзалтирана от спомена. Препоръчвам  много този тур!

Пътувахме обратно през светлините на градчета и мегаполиса, а светлините винаги са красиви. Пристигайки в хотела успяхме да се качим за 10 минути на 56 етаж, за да видим басейна под лекия дъжд. В 22ч. го затварят и ние се спуснахме до 20С, за да се метнем по дивани, бани и легла.

 

 

Следва…

 

[Цвете]

21.02.2020

Тази сутрин ще ходим до най- голямата забележителност на Куала Лампур или както го наричат местните просто КЛ, Batu caves. Намира се на север от центъра на града и до там се стига с червената линия на метрото от  станция КL Sentral. Ние се намираме близо до станция Bukit Nanas на светлозелената линия и за 2 и или 3 спирки сме на КL Sentral. Купуваме си жетони от машини, където отбелязваш до къде пътуваш и плащаш съответна сума. При влизане в станцията доближаваш жетона до четец, а при излизане го пускаш в отвор на пропусквателните ограждения.

Ние бяхме на КL Sentral около 8:30-9 и в МОЛ-а, където се излиза от метрото почти нищо не работеше. Обиколихме го с надежда да сменим пари, но уви, отваряха в 10ч. Аз бях изтеглила на летището 400 пари от Револют и се явих кредитор на спътниците ми на този етап. Слязохме на долното ниво и намерихме перона на влака. В този момент Радо се материализира изненадващо, въпреки че се беше отказал да идва с нас. Беше променил решението си и групичката ни се натовари на влакчето. Пътува се около половин час, при слизането има леко чудене на къде да се поеме, но макар и рядката тълпа ни ориентира. Слънцето вече напичаше безмилостно, но пък за сметка на това улични търговци  изложили цветни индийски храни   директно насреща му.

 

Batu Caves е огромна  поредица от пещери, в които са изградени хиндуиски храмове и е изключително свещено място. На входа, преди дългото стълбище е издигната най - високата статуя на бога на войната Моруган. Има срещуположно  и една цветна статуя на някакъв бог маймун, когото не съм индентифицирала.

 

 

Тук е дом и на т.н. чистачи на тоалетни – макаците. Огромен брой и много нахални, съответно аз вървя с повишено внимание. Деси купува плик с банани за тях и бива брутално нападната за секунди от шайка скачащи крадци още на площада пред стълбите. Разкъсаха плика и си поделиха бананите за нула време.

 

 

Изкатерихме се по стъпалата, около 272 били казват, и се вмъкнахме на хлад в пещерите. Наистина са огромни и е интересно в средата на купола има дупка и влиза светлина. Вътре има няколко храма – шарени и кичозни, типично индийски, разхождат се кокошки и петли, някакви хора с боядисани лица, други влизат в храмовете и свещениците ги мажат и благославят по техните си обичаи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Накратко казано е интересно и е приятно за обогатяване на общата култура. Тръгвайки надолу бърборейки си изведнъж усещам как някой дърпа шишето с вода от ръцете ми, то пада пред мен, а аз пищА. Една маймуна, почти съм убедена, че ми се хилеше, стои изчаквателно на метър от мен. Отворих бутилката и я подхвърлих на нахалника милостиво. Няма нужда да казвам, че стигнах първа до долу.

Направихме фотосесия на Знамето и се запътихме към влака.На KL Sentral открихме изхода за автобусите за летището, установихме, че първите на позиция цакат с 12 пари, а по- нататък цената е 5. Беше важно да направим суха тренировка, защото групата на Радо летяха същата вечер, а нашата двойка спътници на другия ден преди нас. Помотахме се из МОЛ-а, смениха пари и се сбогувахме с Радо.

Придвижихме се към  най- популярния мол Pavilion, хапнахме в един огромен японски МОЛ, където за първи път се ядосах на гаден ”рамен”, състоящ се от 3! кюфтенца и нудъли. Възмутих се пред сервитьора и за утешение с Деси направихме успешен шопинг в Uniqlo на първия етаж.

 

 

 

 

 

 

Вече нямам спомен по какви други магазини сме обикаляли, но аз имам нисък праг на търпимост към подобни места и се изнервям, та в някакъв момент се прибрахме в хотела, за да се освежим и да се насочим към Petronas Twin Tower, за където имахме билети, купени онлайн за най-добрият час 19:15.

 

 

 

 

 

 

 

  

 

 

 

 

 

Имахме време, направихме сто снимки, после се качихме до моста, свързващ двете кули, след това се изстреляхме до 86 етаж да погледнем още по отвисоко. Хубаво беше, не бих го пропуснала.

След това взехме нещо за хапване от мола в подножието и забързахме към хотела, за да се топнем най-накрая в прословутия басейн.

Имахме към половин час на разположение, но си начесахме крастата. Броим го за отметнато.

 

Следва...