дневник Насън или на Ява

[master_of_germs]

 

Полунощ срещу 1-ви февруари 2020 г.

Нощ първа

 

Така и не можах да подремна, нито да се успокоя съвсем, Като насън прелитат кадри от последните трийсетина часа, в които толкова пъти бях на ръба, ако не на инфаркта, по поне на нервна криза. Но вече решението е взето. На Ява сме. Макар да ми изглежда като насън... Беше като едноседничен сладък сън на Бали, изживян с БАЛИготии, и завършил с кошмарно пробуждане. Но това беше там, а сега сме тук. Би трябвало да съм свикнал вече нали... Толкова пъти, умът ми трябва да е подготвен за непредвидени ситуации. И какво от това. @Mistress of Germs спи, при това доста дълбоко за нейните стандарти. Тя поне има истински талант да заспива винаги и навсякъде, независимо от всичко, което й се случва. Няма да може да види едно истинско природно чудо, но и няма да съжалява толкова, Това си е моята краста. И без да има здравословни проблеми трудно щеше да се справи. Оставям на нощното шкафче нещата за вечеря, които съм й поръчал от рум-сервиза, защото спи вече отдавна и знам, че ще се събуди по някое време посред нощ, а пропусна вечерята в ресторанта на хотела. Аз тихичко си обувам планинарските обувки, зареждам полара и ръкавиците в раницата, редом до бутилките вода. Слагам и маска в джоба, макар че там, където съм тръгнал, медицинска маска няма да ми помогне. Все още никой не носи маски тук, макар че хората притеснено си повтарят "Коронавирус", а аз пък не спрях да кашлям по време на цялото пътуване... Последен поглед. Да не забравя щеките. Заради тази нощ съм ги помъкнал през половината свят... Потропвам на вратата отсреща и @mary_shery излиза. 

 

 

На рецепцията вече ни чака Фери от bromoijentrans (хиляди благодарности на @T.E.Lawrence още веднъж, че ни дава тази свръзка). Фери ще бъде шофьорът ни в следващите няколко дни, а заедно с него е и водачът ни за тази нощ - Iwan (Изкушавам се да му казвам Ванко, но това ще разсипе бъдещите каламбури - така че го оставям, както си е - Иуан 😉 ).

В часовете, в които стояхме в стаите, се е извалял един дъжд, а сега е ясно и обещава да остане така до края на нощта. Малко късмет след толкова каръшки ден. Тепърва ще видим дали горе е кално.

 

Джипът потегля, пътят скоро става стръмен и от завоите ми причернява... Но както често ми се случва напоследък, световъртежът, съчетан с умора, довежда вместо до повръщане, до това най-накрая да заспя... Спя, а в съня ми се прелитат бързосменящи се кадри от последните часове...

 

Няколко часа по-рано - късен следобед на 31.01.2020 г.

Нико и Фери ни посрещат на фериботното пристанище в Кетапанг. Нико е приветлив и усмихнат и ни казва всички подробности по предствящата програма и по договора, който сме сключили. Помага ми да спрем при банкомат, който е сигурен, защитен с полицейска охрана... Няколко опита са неуспешни и пак почвам мислено да проклетисвам банката си... Нали уж специално преди пътуването отидох да ги предупредя, че ще пътувам в Индонезия да премахнат някаква тяхна си автоматична блокировка срещу кражби картови измами... Добре, че бях научил от други магеланци, че ги правели тия номера и то без да предупреждават клиентите си. Но Нико ми показва, че съм правел последната стъпка грешно. Вече не помня какво грешно избирах от менюто. Но все пак се сдобивам с още някакво количество рупии, което вече трябва да ми стигне. Разходите в последния ден се оказаха доста непредвидени. Изобщо и не мислех да стигам до теглене от банкомати в Индонезия. Но bromoijentrans не приемат плащането да е в друга валута. Капарирането ставаше по paypal, а плащането на място в рупии. Нико ми връща 150 хиляди индонезийски рупии, заради това, че един от нас няма да дойде за нощния преход и няма да плаща входна такса... 

 

Не след дълго сме пред хотела Ketapang Indah Hotel

https://www.ketapangindahhotel.com/

Не веднъж и дваж по-рано си мислех да пиша на фирмата да ни настани в по-евтино място, но се радвам, че се въздържах. При настоящата ситуация се оказва от съществена важност да имаме добри условия, когато можем да ги намерим. Настаняваме се и още веднъж почиствам раната на съпругата си с йод. Отокът е спаднал; сутринта май бях стегнал превръзката повече. Но на ферибота превръзката се свлече и в тая жега сигурно е накацана от сума ти мухи... Ще минат много дни, докато се затвори и ще трябва да се полагат още доста грижи... 

При всички положения едно хубаво къпане е това, от което имаме нужда, да отмием всичката сол, пот и прах от себе си. Пристигнахме няколко часа след първоначално предвиденото и много време за почивка няма да има. Но поне с @mary_shery можем да се разходим из комплекса и да вечеряме в ресторанта, който е с гледка към морето... 

 

 

 

...

Нов завой, ново лашкане на джипа и в съня си превъртам лентата още малко назад...

 

Още сме в тоя "каубойски" ферибот. Заедно с още няма и двайсетина души, всичките местни. Личи си, че отиваме на друг остров, съвсем различен от Бали. Единствените две други жени са забулени, мъжете са се разплули и излегнали боси и по потници на седалките. Тоалетната е в окаяно състояние, на бара продават само някакви сокчета, а от екрана дъни някаква местна индонезийска поп-музика, в която сегиз тогиз се намесват както някоя жица, привнасяща рок-елемент, така и типично ориенталски мотиви. Абе, лошо няма, нека се радват хората 😉 

Обаче застанахме срещу пристанището и няма мърдане - вече почти час не мни пускат да влезем да акостираме.

А иначе самото пътуване между Гилиманук от балийската страна и Кетапанг трая точно 13 минути. Но стоим. А аз вече съм на стартова позиция, натоварил съм раницата и пренасям куфара към долната палуба.

 Това беше единственият рисков логистичен момент, нямах си идея, доколко ще мога да пренасям куфара по тоя ферибот. Най-трудното беше на качване, че там в Гилиманук се катереха и слизаха доста стъпала, докато си стигнем до корабчето.

Първо се повлякохме след една по-голяма група младежи, но не им насмагахме на темпото, после се спогледахме с един униформен и той ни упъти към друго корабче. Табели никакви. Но така де... на ферибот сме, а това, че корабчето застана на едно място да изчаква ни дава възможност да поснимаме...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

... 

Ново лашкане на острите завои нагоре... И трескавата ми мисъл ме връща още малко по-назад във времето. Тони паркира на пристанището в Гилиманук. С вечната си крива и широка усмивка, с големи уши и слаба фигура, с пресметлив поглед, който като че винаги е готов на пазарлък. Въпреки своя вид на човек, който ще направи всичко, за да измъкне още някоя рупия от клиентите, той направи толкова много за нас. Спаси  ни пътуването. Може би доста му лазехме по нервите, но не го показа. Трудно се сбогува с @mary_shery и не искаше да я пусне. Е, тя едва ли е предполагала, че ще има такъв ефект спрямо азиатските мъже, но е факт, че азиатците ококорват свитите си очи, като я видят, а Тони беше само най-фрапиращият случай на обожател 🙂 Но тя е с издължени очи, тясно лице, черна коса и бяла кожа - изобщо това, към което се стремят азиатските хубавици - да си запазят екзотичността, ама да приличат и на европейки... Та с какво ли не беше сравнявана - с японски актриси, с корейски певици и прочие 😮 🙂 

 

Тони ми помага да се оправя с полицейските служители. Багажът минава проверка като на летище, проверяват ни паспортите, все едно че страната напускаме, а не минаваме просто от един индонезийски остров на друг. А билетите бяха на смехотворни цени. За трима души с два големи багажа платихме мисля, че 21 хиляди рупии, дори по тогавашния курс това излизаше по под 90 стотинки на човек.

 

...

Джипът люшва за последно и аз се разсънвам. Спал съм по-малко от час, вероятно. @mary_shery дори и в тъмната нощ изглежда пребледняла. Тепърва ще научаваме, че шофирането на Ява е съвсем непознато за нас изкуство. Но сме взели деган, предвидливо.

 

Отварям вратата и за първи път откак сме дошли в тая част на света, усещам блажен хлад. И то не от климатик. Даже се разтрепервам и си слагам и поларено елече върху фланелата с дълъг ръкав. Приготвям си челника - за всеки случай; разгъвам щеките. 

Отпървом Иуан ми изглежда пълна противоположност на Тони. Тони все говореше и се хвалеше и най-вече си свирукаше в колата. Иуан е различен, Висок, много висок като за индонезиец, по-висок от мене. поне една глава по-висок от Тони. Издължен и много жилав и здрав. Дългокос, вързал косата си с кърпа бъф, която в мих може да се префасонира я на шал, я на маска според нуждите. Със стабилни планинарски обувки и панталони. Изглежда врял и кипял и явно наистиина си е такъв. Викам си, дали пък не е като ония водачи, за които сме чували, че тръгват и си изоставят нейде хората по трасето. То не че има как да се изгубиш точно тук, трасето е очевадно. 

Но всъщност Иван се преобразява, като изпива две кафета и изпушва няколко цигари... то и като тръгна не спря да пуши, освен когато навън пушекът бе твърде гъст... Но кафетата накараха очите му да засветят в друг сигнален тон, а и явно вече си прецени хората. Започва да говори. И няма спиране. Когато спре да говори почва да пее, когато спре да пее, се смее. Невероятно артистичен, не ни остави и за миг да скучаем. А и полиглот, научил е по малко думи от какви ли не езици. Т, като живееш в Индонезия е трудно да не си полиглот. КАто там се говорят няколкостотин езика. Всички учат официалния език - бахаса. После на ява си имат език, който се говори от голяма част от яванците. Да, ама на Иуан баща му е от някакво по-забито племе със собствен език и вярвания, не са мюсюлмани, а по-скоро някаква форма на будисти. Майка му пък е от друг остров, не от Ява, съответно говорела друг език. И ей, го, как той от малък знае четири езика. Работата с туристи го е ошлайфала и в английския, а като гледам се справя на най-елементарен испански и руски. Български клиенти май досега не е имал, но веднага усеща приликата с руския и се опитва да установи разликите в произношението на някои думи сера и сяра, примерно... И запомня. Отвътре му идват езиците... Освен това говори гръмогласно и с много твърд изговор. нещо на което бяхме отвикнали на бали, където всички говореха толкова тихичко, че трябваше да се напрагяме .за да ги разбираме поради липсата на децибели...

 

Тръгнахме бавно, преминахме поляна с много разпънати палатки. След тоалетните (важни са, че няма много възможности за пиш-пауза по маршрута) пътеката разко се издига. Каква ти пътека, тя си е цял, добре утъпкан черен път. Но със солиден наклон, Солиден но постоянен, точно каквото предполага да си намериш темпото и пулса и бавно да ускориш, като се наслаждаваш на ходенето. Не сме се помйвали, но вече има немалко хора, тръгнали преди нас. Навън е около десет градуса - идеално време за ходене.

Ивам ни е дал силни челници, миньорски лампи всъщност. Така че моят челник не ми е нужен засега. Пробвали сме и как да носим маските и при знак от Иуан ги слагаме моментално, когато вятърът повее откъм кратера и донесе мирис на сяра. Не е миризма, с която да не сме свикнали. Защото точно тази сяра ще гори, когато пристигнем. А сярата гори със син пламък...

 

СИНИЯТ ПЛАМЪК НА КАУА ИДЖЕН 🌋

 

 

следва...

 

[MayaS]

Разказваш страхотно. Чакам с нетърпение продължението.

[Гост]

Наистина много красиво разказваш! И аз като Мая 🙂

[jul]

И аз като другите чакам 🙂 Заглавието е един път 😁

[master_of_germs]

01.02.2020 г. 01:46 ч. западноиндонезийско време (GMT +7)

 

Точно тогава е началото на прехода ни към кратера на Иджен. Времето е ясно, а и явно тук не е валяло дотолкова, че да разкаля. +10C градуса. Идеално за преход време. Пред нас пътеката изглежда доста натоварена. Отначало следваме малки групички запъхтяни туристи, повечето са азиатци. Само след три-четири минути установяваме, че няма смисъл да ги следваме. Постепенно ускоряваме и подминаваме групичка след групичка. Пълен мрак е навън, луната е залязла вече. Но има толкова много светлини от челници, че не е никакъв проблем да си виждаш всичко в краката, а то релно и няма къде да се спънеш.

Наоколо има твърде много местни, които се опитват да се цанят за водачи. Доста от тях влачат нагоре и малки ремаркенца- двуколки и те привикват да се качиш. А шашавото е, че някои японски кифли наистина се качваха. Колко е за тях да дадат милион рупии. А "товарните мулета" работят в групи по трима, защото наклонът си го бива. И айде, тук там наистина имаше очевидно трудноподвижни хора, ама да си дошла дотук, да си млада, здрава жена, и да се кльофнеш в ремаркенце и да те дърпат местни водачи като товарни животни, за да можеш да си направиш снимка за инстаграма... тука ми прекипя и още ускорих. Това ми се стори по-гнусно и от "ездата" на слонове, която наблюдавахме в Тайланд година по-рано. Установявам, че не само на @mary_shery ѝ е трудно да ме следва, но и Иуан се задъхва.

Отпървом два-три пъти питаше искаме ли почивка, твърде начесто, а ние му отговаряхме отрицателно. Но тук я поиска той. Пак запали, млъкна колкото да дръпне от цигарата и отново запя, като след всеки два реда прехвърляше я на на някой латино-хит на испански, я не някой евъргрийн на английски. Но вече гледа по друг начин. "Даниел, Мери, рядко ми се налага аз да моля клиентите си за почивка. Само с едни австралийци ми се е случвало преди вас." А е изкачвал Иджен хиляди пъти, от сума ти години работи като водач. Та австралийците го питали колко му бил рекордът за скоростно изкачване. И се засмяли и рекли, че ще го подобрят. Което и направили. Е, аз не познавам австралиец, дето да не е най-малкото с титла "хахо", така че не се учудвам. Е, ние рекорди не гоним, отдавна съм надраснал тоя момент, а и ми е толкова готино да си лафим. Макар че очевидно съм в състояние да бия всякакви тукашни "рекорди". То и Мери няма проблем с темпото на водача, и би могла още по-бързо, а на мене ми е откровено бавно. Но бърза работа нямаме. Водачът ни е преценил грешно доколко сме опитни. Планинарските ми обувки са чисто нови, личи си, че не са използвани. Сметнал ни е за новаци. Е, да, ама аз просто съм преценил, че този терен е достатъчно лесен, за да си разтъпча за първи път чисто нови обувки 😉 

И в тоя момент покрай нас минават една групичка местни водачи, или кой знае какви; Спират се, ухилват се, и единият отсечено виква, ама като в казарма: "И-УАН" . Водачът ни се изпъва и отговаря: "И-ТУ", някой по-встрани контрира: "И-ТРИ" и всички прихват да се смеят. Готин лаф, чувствам се като на партия шах, едва ли не. Майтапят се с името му, което на английски звучи като Е-1. и се почва броене- Е-2, Е-3... 

Викам си, аматьори, те нашите абитуриенти и до дванайсет могат да броят. Ама докато си го помисля, минават още местни, и същата парола се повтаря: Е-1, Е-2, Е-3 и смях... И наоре до кратера и до сутринта колко ли пъти така. Нашите абитуриенти поне броят само като наближи балът, а Иуан това го понася години наред всяка нощ. На мене след седмица би ми писнало. Но той искрено се радва, с тези хора се вижда всяка нощ и са си станали много близки. С всички. А те местните вероятно са повече от туристите. Казват, че средно 700 туристи на нощ слизат в кратера, но това според мене е във висок сезон, за таи нощ според мене бяха не повече от 250, но забраната за пътуване на китайците,която вече беше влязла в сила, вероятно се е отразила. А не знам колко са местните по трасето, ама са много, и в тая цифра дори не включвам миньорите, които са основна атракция, а като че ли от всички наоколо получават най-малко за къртовския си труд. Но за това - по нататък. Ние на всеки завой виждаме а продавач на сувенирчета, а някоя групичка да дърпа и бута нагоре натоварена с клиент количка, и все: И-УАН, И-ТУ, И-ТРИ! И други лафове, които Иуан подхвурля към другите, не им остава длъжен той. Ама всичко е на майтап и всички изглежда се наслаждават на работата си тук.  По средата на пътя има една малка чайна, където е единственото друго място за пиш-пауза по маршрута. Тук спираме, ама съвсем за кратко, няма голяма опашка за тоалетната, защото вече сме изпреварили много от тръгналите преди нас. Има само няколко откъслечни светлинки от челници напред. Тук вече вятърът довява гъст мирис на сяра, и слагаме миньорските маски с ей-таквиз филтри. Мъничко нагоре и макар тъмно като в рог, вече долу се виждат светлините на градчето Банюуани (Banyuwangi) край морето.

 

Тук вече наклонът нагоре не е толкова стръмен, но настигаме и изпреварваме и последните светлинки пред нас.

 

Оттук насетне ние водим. "Ти гониш!" помислям си, когато и последният чужд челник спира да ни осветява зад нас. Разбира се, вече има местни търговци, които са се качили от по-рано. И продължават да предлагат возене в ремаркенце, а то вече сме почти на ръба. Следва малко ходене по равно и се стига до мястото, където утъпкания черен път свършва и трябва да се слезе в кратера с повишено внимание. 

 

Отчитам, по данните от снимките, че дотук ни е отнело час и двайсет минути със все почивките и по моите стандарти помайването. Надолу в кратера - още 25 минути.

 

Спускаме се към кратера и си признавам, че тук съм леко "разочарован". Колко било трудно, колко било тясно, как си можел да се пребиеш, как било пропаст, как трябвало да се разминаваш с миньорите с много внимание и да се притискаш до скалите. Изобщо, пълна мистика, едва ли не. Ами - нищо такова. Все пак, първият път, когато Иуан ни викна "Watch out! Miner!" наистина беше вцепеняващо - слабата фигура на миньора, натоварил два коша с "благоуханна" сяра, изпаднал като в транс, балансиращ десетките килограми върху рамото си, докато преценява бавните си крачки нагоре... Такава гледка се запечатва за цял живот... Както и повечето гледки в кратера.

Все пак отчитам, че повечето хора слизат в кратера в адска блъсканица и е доста различно и вероятно трябва много да се внимава. Но ние вече усещаме предимството, да сме тръгнали още в полунощ от хотела си, по рано от много други; както и това, да сме подготвени физически с толкова много планински преходи зад гърба си. 

Пред нас са сините пламъци на Иджен и са само за нас. Имаме доста минути да им се наслаждаваме, докато някой ни обезпокои. 

 

А синият огън бълва и бълва. От време на време всичко се замъглява от гъст черен дим, но иначе оънят е много силен, Просто си личи. Иуан възклицава мощно всеки път, когато огънят лумне нависоко. А лумва. Иуан ни казва, че от началото на годината не е виждал сините пламъци толкова мощни. От много фактори зависи. Но ни споделя, че сме огромни късметлии, защото миньорите няма да търпят това още дълго. От една страна - жегата, от друга страна, колкото по-силни са пламъците, толкова повече от сярата изгаря и "дава фира", така че добивът им намалява. Затова са устроили система с маркучи, да гасят с вода, когато пламъците се задържат прекалено силни. След малко наистина ги видяхме, как почнаха да гасят... И после още на два пъти го правиха същата нощ. А като гасят, ами тогава пушекът скрива всичко...

 

 

 

 

 

Но засега ние все още сме сами и необезпокоявани снимаме, доколкото елементарната ни фотографска техника позволява... Плаках, ама то там си люти от дима, така че е трудно да не ти сълзят очите. 

 

 

 

 

 

Нямам никакво съмнение - това е най-вчечатляващата гледка, която някога бях виждал... Изпепеляващите сини пламъци насред бездънния черен мрак на вулкана...

 

А само преди 15 часа мислех същото за феерията от цветове на рифа сред безкрайните сини дълбини на Менджанган...

 

...Около 15 часа по-рано - към обяд на 31.01.2020 - остров Менджанган, национален парк Западно Бали

 

От няколко минути сме на лодката и се устремяваме към Менджанган. Клати и ми се гади, но съм взел деган. Бавно се успокоявам. Що нерви, що опити за пазарене - но не и тук, никакъв шанс. Таксата за влизане в национален парк си е твърда, таксата за индивидуален тур - също.  Все още преглъщам от цената, ще е добре наистина да е нещо много специално... Закъсняхме, поради непредвидени обстоятелства. Избиха ми част от нервичките. И естествено, никакъв шанс да сме в организирана група по-рано сутринта... Така ни излиза поне двойно. И вероятно ще е съвсем съкратено като времетраене. Оптимизацията на разходите отиде по дяволите. А и уговорката с bromoijentrans за в 13 ч яванско време среща на пристанището в Кетапан, явно няма да стане. Но поне съм писал на Арѝ, шефът на фирмата, че ще закъснеем няколко часа.

 

Пътуването не е дълго, пейзажът определено отстъпва по драматичност на местата където си правехме шнорхелинг преди година в Тайланд...

Но не сме дошли заради това, което е над морското равнище... И ще е добре наистина да си струва, това което е под водата.

 

 

 

 

 

 

 

Поне Клъвдий пак е гратисчия, ама той няма да се гмурка, само ще се вози 😉 

 

Но наистина се притеснявам, как ще се справи @Mistress of Germs. Открита дълбока рана на крака, болки при всяка стъпка, току-що поставена ваксина, натъртен гръден кош, макар че кръвоизливите тепърва ще избиват. За всеки друг тип физическа активност щях да наложа вето, но с плуването тя няма никакви проблеми, солената вода може да е от полза за заздравяването на раната. И май ще е по-скоро от полза... Стига да няма някои акули да надушат кръвта ѝ, и стига да не се нареже допълнително на някои корали. Че от нея винаги мога да очаквам подобна изненада...

 

 

Всичко, ни трае два часа и половина и накрая не искаме да си ходим. Отмил съм нервичките си, наситил съм се с гледки, и вече не ми пука за похарчените пари, Струваха си всяка една рупия. Такава феерия от цветове, на толкова плитко, да ги докоснеш с ръка. Досега еталонът ни за шнорхелинг беше на Симиланските острови. Да, там водата беше по-прозрачна и имаше по-добра видимост под вода. Но на Менджанган изобщо не ти трябва видимост - всичко е на ръка разстояние. А и реално не трябва да плуваш, просто оставяш течението да те носи, а, бога ми, колко е силно течението. За да разгледаш нещо по обстойно и да стоиш на място, трябва да загребваш яко, ама яко. Лодката ни остави на едно място в рифа, и отчитайки течението, отива да ни чака на друго място, а морето само ще ни отведе там.

 

Но като цветове, като видово разнообразие на корали, риби, миди, абе какво ли не - шнорхелингът на Менджанган бие всичко, което някога съм си представял. Сигурно има и по-впечатляващи места, ама те едва ли са за слаб плувец като мене, който даже не знае как да плува с шнорхел и разчита само на маска. Обаче тези маски за цяло лице, които си носим, определено ме карат да съм доста по-спокоен, когато съм в морето. Изпробвахме ги преди два дни в Лофина (Lovina), и се радвахме на рибоците там, но тук сме в предверието на рая. А за @Mistress of Germs съм убеден, че се чувства отвъд райските двери. Забравила е и за рана, и за болка и снима ли, снима. Но нямаме снимки, а само видеоклипчета и трябва да видя как да ги обработя и кача, че не съм наясно как се прави това...

 

Повтаряме цялото упражнение още веднъж, като тук вече може да видим и стената на рифа, където той свършва и се спуска надолу в дълбините. впечатлен съм, Много! И не усещам ,как текат минутите

Течението е толкова силно, че съпругата ми не успява да се справи с плуването по диагонал и подминава лодката... и има проблем да се върне, а корбчето не може да гази чак толкова плитко, та  слизам отново във водата с въже, за да може да ни издърпат...

И си мисля, добре че не отидохме на подобно приключение на Нуса Пенида... Там теченията били много, мнгого по-силни, разправят...

 

Може ли наистина нещо да бъде по-красиво, от това което видяхме?! Според @Mistress of Germs - твърдо не! И ѝ вярвам - тя никога не е виждала нещо по-красиво... И след това, което преживя, заслужаваше да види Менджанган и да го изживее истински...

 

Стоейки в кратера на Иджен и наблюдавайки синия огън, обаче си отговарям сам за себе си на горния въпрос: О! Да! Можело и още по!!! 🙂 Всеки от нас си начеса крастата в рамките на само няколко часа 🙂 

 

 

...следва...

 

 

[juriwaro]

преди 1 час, master_of_germs каза:

Даниел, Мери, рядко ми се налага аз да моля клиентите си за почивка. Само с едни австралийци ми се е случвало преди вас."

Радвам се, че разпространяваме доброто си българско възпитание по тези планети!

Един етиопски водач вече го отказахме (с Теди) да се бори против силите от вселенското статукво:)

[master_of_germs]

Има нощи, в които не се спи, защото си решил да наблюдаваш чудесата на вселената. Както тогава, застинал сред лютящия дим пред сините пламъци.

А има и такива нощи, където не мога да заспя, просто защото съм толкова преуморен след цяла седмица часове и часове по онлайн-платформите за преподаване... Когато клюмам, но и кашлицата след прекараната коронавирусна пневмония продължава да ме мъчи... А музата за писане не ще да ме удостои с присъствието си. Тогава стигам дотам, че за сефте да се пробвам да кача клипчета в ютюб и във форума. Качеството не е добро. Но пламъците са толкова живи, че е трудно да ги представя само със снимки...

 

Не засичаме колко време стоим сами, съзерцавайки синия огън. Но по някое време вече започват да идват и други групи туристи; тези, които сме изпреварили по-рано по пътеката. Минутите в които имахме гледката само за себе си, изтичат, и затова слизаме съвсем долу, при миньорите, докато още не е станало пренаселено. А то ще стане...

И ето, репортаж от мястото на събитието, от най-горещата точка - как се добива сярата...

 

Друг път ще разкажа... А сега ще опитам да заспя, като гледам 15 минути синевата, рибките и коралите на Менджанган...

Не знам как да редактирам клипчета, така че го пускам както си е, без никаква обработка. Съжалявам за качеството, но толкова са възможностите на техниката ни. В кратера е снимано с телефон, а под водата с една китайска камерка за 60 лв. Ама пак нещо се е получило... Има и по-хубави части от други клипове, но трябва да се занимавам да се уча, как се изрязват и монтират кадри, което определено няма да го правя баш сега 🙂 

 

 

 

 

[master_of_germs]

Всеки от миньорите откъртва парчета от застиващата яркожълта сяра, товари докато напълни два коша.

 

 

 

 

Тогава ги слага на кобилицата си и тръгва нагоре по пътечката, срещу потока от пристигащи туристи. 50-80 кг на рамо и нагоре - това си е зверски труд, но друг начин за изнасяне освен пеш по тази планинска пътечка в кратера няма. НАй-добрите успяват да направят по три курса на нощ, не повече. А за това, колко мизерно се заплаща трудът им, е писано много и тук, и на много други места 😞 

Но някои от миньорите са изнамерили начин да изкарат някоя рупия с доста по-малко труд. Туризмът продава. Сувенирче за спомен, от яркожълта сяра. Че кой не би си взел. Сапун от сяра, Или всякакви други неща, разнообразие от форми. Но как го постигат?

Ние сме се мръднали вече малко по-встрани, след нас са дошли вече няколко десетки други туристи, които са заели нашите места , за да снимат сините пламъци. В тоя момент Иуан ни дърпа да се мръднем леко назад и да отворим път. На прибежки минава един от "миньорите" с голямо ведро. В близост до пламъците жълтата коричка е тънка, пробива я и загребва с ведрото още гореща течна сяра И колкото може по-бързо тръгва наобратно. Точката на кипене на сярата е 115 градуса по Целзий, така че всяко забявяне му се отразява. Излива течната още сяра в калъпчета, и не след дълго сувенирите са готови. 

 

 

Има и сурови, безформени серни късове, но и рози, птички, костенурки, или фигурки с вулкана и надпис Ijen 2020 (кой да знае какви "хиляда изненади" щеше да ни поднася тепърва тази година... Или, както един мой съквартирант в студентски град перифразираше популярната песничка от едно култово детско предаване в детството ни: "И какво очаквате от Влади,... ако не... голям да го извади 😄 😮 ."

 

РАзбира се,че тук е Индонезия и всеки очаква пазарлък. И аз го правя, но по-скоро е символичен. Не ми се ще да си развалям настроението на такова място. Не отбивам цената наполовина, както на други места, по мек съм... Тя и сярата е мека. Но като знам, какви пари даваме за кичозни магнитчета къде ли не по света, то тук тези уникални сувенири пак са много, много по-евтини. А са спомен, който няма аналог. От цяла Индонезия си взех само две магнитчета и май още не съм ги сложил на претрупания с магнити хладилник... Някак си не ми се струва честно. Толкова съм впечатлен, че не виждам смисъл да разглеждам картички или магнитчета, дори и след толкова месеци. Взимам си четири серни костенурчета. Емблематично... Вижте ми подписа 😄 А и едни други четири костенурки-мутанти усмихваха детството ми в анимационните си битки с Шрьодер 🙂 

 

Ами, костенурки обожавам всякакви. А тия, серните, на всичкото отгоре са жълти 🙂 

(едно време си имахме едно рефренче в агитката на "Добруджа": "Жънем сред поля безкрайни, жънем знайни и незнайни; няма шопи, няма майни - жънем с жълтите комбайни"... Значи разбирате колко знакова комбинация е това за мене 🙂 )

А и усещам, как ще зарадвам някои дечица, като се прибера. Най-добрата ми дружка от университета, която си направи докторантурата в Киото, кръсти детето си Камен (ама да не си помислите, че е на дядо му Петър... E, само малко. Всъщност Каме(н) идва от японската дума за костенурка - kame 🙂 ). А тя е още по-луда по жълтото и от мене. Значи - тука нацелих знаков подарък... Щях да съм бил нацелил, всъщност, ама тоя съспенс ще го отложим във времето. А сега да се върнем в кратера на Иджен. Почва един пазарлък с много други туристи след нас, а ние се завъртаме насам-натам, търсейки места за снимане.

Тука се правим, ако не на херкулеси, то поне на миньори, дето се опитват да вдигнат два коша със сяра 😄 

 

 

Ето го и вечно ухиления Иуан. Позира  ми и почвам да му броя: "Е-1, Е-2, Е-3... Щрак!" 

Хич не ми се получи... снимката, де, с броенето се справих 😄 

 

И още от кратера и синия огън и много пушек, защото миньорите взеха да гасят силните пламъци.

 

 

 

 

 

 

 

В кратера вече е пренаселено по нашите стандарти... Лека-полека се отдалечаваме, когато притокът на туристи отгоре понамалява и тръгваме нагоре, когато вече няма толкова хора по пътеката. Мигът отмина. Да сме долу сами с пламъците. Сега можем спокойно да оставим мозъците ни да обработят този взрив, на който бяха подложени зрителните ни и обонятелни анализатори. Защото там, долу, топлината вече ни кара да се потим, а пушекът ни души и очите сълзят... 

 

...

 

15 часа по-рано...

 

Лодката ми е акостирала обратно на балийския бряг след шнорхелинга на Менджанган. Имах и още едно клипче, което завършва с изтеглянето на @Mistress of Germs към лодката и отчаяните ѝ опити да се качи на борда, като се набира по стъпалата. Камерата е в нея, тя не осъзнава, че още снима. Всяка стъпка е болезнена, а опитите да я изтегля на борда водят до още болезнени стоновете от натъртванията в областта на гръдния кош. Не, не е за пред форума това клипче...

 

Измиваме солта от себе си с един маркуч, преобличаме се и отиваме към колата на Тони.

Отварям багажника да прибера маските за шнорхелинга... И усещам, как очите ми се насълзяват, задушавам се и се препотявам... Да, същите симптоми, както по-късно през нощта в кратера на Иджен... Обаче тук усещам, как сърцето ми пропуска по някой удар...

 

Сривам се... 

Блъскам си главата в калника на колата. Нарочно я блъскам, и с юмруци е блъскам (главата си, де)! За какво изобщо ми е на раменете!?! С кой акъл съм тръгнал на майна си райна, като се знам, колко съм разсеян...

Треперя... и почвам да крещя неистово. Когато ми се прояснява, обяснявам на сащисания ни шофьор Тони.

Якетата ни. И моето, и на @Mistress of Germs... Няма ги! Останали са сутринта в Лофина, като тръгвахме от хотела! На два часа път почти. 

Чудо голямо, ще речете... Не е като и якета да не сме губили. Миналата година, на прибиране от Тайланд, останахме без кожено яке на летището в Аман... А и сега ще се прибираме директно в София с катарците, няма да правим ония грешни врътки през зимен Копенхаген. Е, моето яке е някакво от преди не знам си колко години от втора употреба, прежалил съм го отвсякъде... Обаче! То ми е много функционално. С десетки джобове. Включително един скрит на яката му. И там ми е тайникът. Скривалището за резервните пари. US долари, сингапурски долари... Подредени в стегнати пачки (не много дебели, де) и поставени по определен начин създават усещането, че яката просто е от твърда материя, крадец ако го пребърка това яке, съм почти убеден, че няма да ми открадне парите. А аз, да си заблъскам тъпата глава и каквито части от тялото ми се сетите, съм го забравил в хотелската стая, докато съм се чудел, как да пренасям раницата и куфара към колата. Заплес на заплесите! Не са малко пари, винаги се тръгва с резерв в кеш. Четирицифрена сума и то съвсем не в рупии. А с непредвидените разходи за закъснелия шнорхелинг, и не само, другите ми налични пари няма и да стигнат да платя на bromoijentrans за тура на Ява.

 

Успокоявам се. Не е първия път, когато забравям нещо ценно на Бали. Не се краде тук. Тони звъни в хотела, давам инструкции, номер на стаята... Звънят му обратно. намерени са ни връхните дрехи. И какво да правим. С колата ще губим страшно много време да се връщаме до Лофина и обратно. На яванския бряг няма да ни чакат чак до толкова късно.

Тони звъни на свой познат, който кара моторче-такси. Е, не точно такси, а ojek. Това е нещо като grab или uber ама са моторчета, а не коли. Може и коли да имат. В ЮИ Азия граб си е стандарт (но не и на Бали) но Оjek са заели голяма пазарна ниша, поели са и голяма част от поръчването на храна по интернет през техния сайт да ти го носят с моторчетата си. С моторче е и по-лесно и по-бързо и по-евтино в индонезийския трафик. Та, човекът с моторчето взима дрехите ни и тръгва в посока към Гилиманук.

И все пак - ще има да чакаме.

Гладни сме и спираме по пътя на едно най-обикновено крайпътно варунче (warung), даже хората там бяха мюсюлмани, което на Бали е рядкост. 

Забъркаха ни някакви инстантни нудъли, от тия дето си ги взимахме от супермаркетите и стават за няколко минути варене. Обаче женицата леки и запържи, добави подправки, та се получи някакъв вкус. 

Говорихме си надълго и нашироко. Тони беше доволен. Хем щяхме да му платим повече, заради просрочените часове, хем не шофира, хем имаше още време да си говори и да се опита да убеди прелестната @mary_shery колко би било хубаво да остане при него на Бали (или още по-добре - той да дойде в Европа).

 

Хич и не ми пука, колко допълнително ще платя и на Тони, и на приятеля му с моторчето. Това са дребни суми в сравнение с това, което бих загубил. И не само финансови зауби имам предвид. А и истината е, че и на мене ми е приятно да си говоря за най-различни неща с местните хора, просто точно сега отвътре ми е свито и не съм най-свестният събеседник. Но след час и половина всичко приключва благополучно, моторчето пристига, якето си е у мене , яката му е твърда и най-накрая, след толкова перипетии можем да продължим към ферибота в Гилиманук... И оттам - към Ява...

 

Всичко, което се случва от снощи насам не може да е наяве, нали... Трябва да е сън... За да се мятам от блаженост към кошмари и обратно толкова пъти поред...

 

...

 

13 часа по-късно сме в кратера на Иджен, катерим се нагоре и по-далеч от сините пламъци. Иуан ни показва мястото, което да заемем, на ръба на една скала, откъдето най-добре да гледаме развиделяването... Най-близо до стълбовете дим, които още не можем да видим, Изгревът е все още далеч.

Змята е студена, навън вече е паднала температурата до 6-7 градуса и телата ни постепенно изстиват. Взел съм само едни тънки, бързосъхнещи хавлии, но по-скоро ги ползваме не да седим върху тях, а да се загърнем. При всичките нерви съм се сетил да взема и надуваемите възглавници. Уж за плаж, за плуване, или за спане в самолета. Но тук са ни от полза. Сетил съм се да взема и чифт ръкавици. Трябват си.

Настъпват най-неприятните часове. Пламъците са долу и едва едва се виждат сред дима, емоцията се уталожва, а изгревът, кога ли ще е... Но затова е при нас Иуан, за да ни разсее от студените мисли. Пее, говорим си за какво ли не... Постепенно около нас става пак пренаселено. Ама всеки водач казва на всяка група, че точно там при нас било най-хубавото място... В един момент не изтрайваме. Някак си тази нощ емоцията е такава, че не искаме тълпи. Имаме нужда от пространство, за да усещаме по правилния начин. И се изнасяме по-нагоре. Чудим се дали да тръгнем по ръба на кратера да търсим гледки отвисоко за страхотен изгрев, но си знаем, че страхотните изгреви в дъждовен сезон обикновено се броят на пръстите на едната ръка за сезона. А и с дъжда в началото на нощта прогнозите за ранната сутрин не са обещаващи. Но все пак заемаме позиция, от която хем да имаме панорамна гледка, хем да сме на добър старт, за да не попаднем в трафик от хора на връщане...

 

...следва...

 

[master_of_germs]

1-ви февруари 2020 г. преди изгрев. Кратерът Кауа Иджен

 

Постепенно черното на нощта преминава в най-тъмно синьо-сиво и тоновете не сивото един подир друг изсветляват. Да кажем, че е имало ведро синьо утро, ще е нагла лъжа. Хеле пък за огнен изгрев... Никакъв изгрев няма да се види в тоя сезон, естествено, но все пак постепенното проясняване е величествено... Величествено сиво, на места с жълтеникави серни оттенъци с огромния стълб пушек... Позасилил съм жълтичкото, нали се разбрахме, че много го обичам 😄 

 

 

 

 

 

 

 

Ето тук се вижда, къде бяхме първоначално и впоследствие се струпаха доста от групичките туристи...

 

Но ние сме заели позиция по-високо, вече почти на ръба на кратера...

 

 

 

 

Вятърът не духа към нас, което позволява да махнем маските... но пък закрива гледката към езерото в кратера. виждаме го едвам-едвам. Е, знаем, че има много хора, дето не са успявали да го видят от дима. Но не се отчайваме, а тръгваме да се прибираме полека. Почват местни предприемчиви люде да ни предлагат сувенирчета, одеала за завиване... Е, ние вече ходим, така че нямаме нужда тепърва да се сгряваме... А и други упражнения и маймунджулъци знаем 😄 

 

 

 

Защото ние сме се изместили, а и вятърът леко е сменил посоката си... И сме възнаградени с още една незабравима гледка - към най-голямото свръхкиселинно вулканично кратерно езеро в света. рН е 0,5 по бреговете му и 0,13 в средата... Направо немислима стойност! 700 м широко и 200 метра дълбоко... Луууудница! 

Иуан е спрял да се преброи (E-1, E-2, E-3) с поредните си побратими по съдба, но аз веднага поемам неговата роля да подвигам настроението на @mary_shery, макар и с черен хумор (от доктор какво друго може да се очаква). Една стара, прастара серия вицове за "олимпиадата за политически затворници"... : "Включваме се пряко преди финала на 50 м плуване свободен стил... Състезателите заемат позиции!... Старт!... Скачат в басейна!... трима дори изплуват... След малко потъва един от тях... още един... Ще имаме ли победител?!... Не-е-е... потъна и той... Трудно, много трудно се плува в сярна киселина 😮 " 

 

 

 

 

 

Слизаме по същия път, по който дойдохме, но изглежда съвсем различно... Преди беше тъмно като в рог и само мистичните светлини на челници и миньорски лампи се кръстосваха. Сега виждаме  и лунния пейзаж наоколо. Такъв очакваме да е, вулкан е, нали? Трябва да е сиво и прашно. Щото пък големия опит с вулкани дето имаме - една Етна и толкоз. И затова гледката зад завоя ни сварва неподготвени... Сутрешните мъгли са застлали земята, но ние сме нависоко и виждаме, как постепенно се раздигат.. И постепенно сивото и кафеникавото отстъпват пред зеленината. Все по-гъста, колкото по-надалеч се взираме...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А най-далече, на запад, отвъд грамадната десетина километра широка калдера, се извисява могъщият вулкан Раунг (3332 м н.в.). И под сивото облачно утро явно някак се процежда невидимият за нас изгрев и го осветява в меки и примамващи цветове... Зуумът на фотоапарата го прави да изглежда толкова близо... А всъщност за изкачването му и слизането си трябват тридневен преход. Но дори и след невероятното шоу на синия огън тук спираме и съзерцаваме... И почвам да се чудя, защо по дяволите изобщо си губихме времето с една седмица на Бали, когато тук виждаме късче от рая. Каквото и да е станало на Бали, нека си остане там. Ява започва наяве като най-прекрасния сън в живота ми ❤️ 

Радвам се, че мога да споделя тази гледка с вас и се надявам да не ви втръсне да си я гледате в продължение на цял месец на бюрата си през следващата година 🙂 

 

...

 

...24 часа по-рано и в друга часова зона се будя от неспокойната си дрямка и се движа из стаята на пръсти, за да не събудя спътничките си. Раницата е стегната от вечерта, но има разни дребни нещица да сложа в куфарчето, оставям отвън само това, което ще ми трябва... бинт, марли, антисептични разтвори, обезболяващи, игли и спринцовки (макар че вероятно няма да имам нужда от тях. 

Макар и не толкова далеч от морето в Лофина, "Студио Лумбунг" е на практика на ръба на джунглата. През нощта е валяло, а навън е яркозелено, първите слънчеви лъчи пробиват отнейде през клоните... Започва този взрив от звуци - жужене на насекоми, птичи трели и тези пронизителни пискуни - геконите... Всъщност, за радост, пред вратата се гонеха и озъртаха няколко от котките и геконите се бяха изпокрили, че инак им падат лесна плячка... @mary_shery спи с тапи за уши, a @Mistress of Germs нищо не може да я събуди, освен много здраво гушкане, а още е рано за това. Правя си с гореща вода една инстантна супа от нудли, подправям си я, сядам на верандата и не ми остава нищо друго, освен да броя часовете и минутите до отварянето на  аптеката и пристигането на ваксината...

 

... Следва...

 

[Capitan Morgan]

@master_of_germs малко ще ти поспамя темата, но не се сдържаш както видях водача ви 🙂 Малко снимки на каквото видях че не си качил 🙂

 

 

Прословутите колички за изволзване на "ол инклузив туристите"

 

 

 

 

кошове  за събиране на сяра

 

 

 

 

[master_of_germs]

преди 28 минути , Capitan Morgan каза:

@master_of_germs малко ще ти поспамя темата, но не се сдържаш както видях водача ви 🙂 Малко снимки на каквото видях че не си качил.

 

Колкото повече, толкова повече 🙂

Надявах се да го направиш, всъщност 😉👍

Сезонът има значение за цветовете на изгрева.  Но водачът ни си е култов, независимо от сезона 👍😄

Към това прословуто криво дърво решихме, че няма никакъв смисъл да ходим. Вятърът откровено навяваше дима точно в тази посока и нищо нямаше да видим.

[Capitan Morgan]

@master_of_germs всъщност от района на това дърво, от ръба на кратера без никакви осигуровки и при малко късмет вятъра да разсее повечко дима се разкрива тази гледка:

 

 

 

 

 

 

А от другата страна е изгрева на фона на поредният кратер( вече му забравих името).

 

 

 

 

Щом Мастъра няма против ще кача още малко снимки от нашето пътуване 🙂

 

Серни фигурки издание 2019г

 

Миньор

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Паркинга 🙂

 

При нас сините пламъци не бяха толкова силни, но пък за сметка на това трафика убийствен. Имаше доста народ тръгнали без водачи и се лутаха в мъглата на дъното на кратера в търсене на заветните сини пламъци. Няколко човека се пробваха да питат Иван къде са точно, но той се правеше на луд и почваше да вика " Къдееее са сините пламъци ? Къдеее са сините пламъци 😄 Иначе и там ни се носи славата на "неплащачи". Един от събратята на Иван като разбра че сме българи направи такава гримаса, че още малко щеше да повърне. Нашия гид набързо го прекъсна да не говори и после взе да ни обяснява колко зле са повечето му колеги. Повечето са от бедни семейства и ги интересува само колко голям бакшиш ще получат и през цялото пътуване разпитват хората какво работят, колко получават, свалки на мадамите и т.н. Нашия гид се оказа супер пич което предполагам и @master_of_germs ще потвърди 🙂

 

 

 

 

[master_of_germs]

Даа, за такъв паркинг за ол инклузив возила като на последната ти снимка нямам спомен. 😮

 

Водачът е легендарен, но и организацията също. Ранното тръгване е свързано с твърде много чакане на изгрева накрая, но предимството да си долу преди всички останали (ако можеш да си наложиш по-бързичко темпо), е неимоверно голямо. Липсата на китайци също много ореди трафика при нас.

Та, качването за по-висока гледка вероятно има смисъл, да намериш място с по-малко хора.

Но, честно казано, съм съгласен с препоръките на @Lindt. Когато си видял пламъците долу, особено така както ние ги видяхме, всичко друго бледнее и е само колкото да констатираш изгрев, езеро, кратер в далечината. Ние и целяхме сравнително рано да се приберем, понеже ни предстоеше пътуване, по-дълго от обичайното. Повечето хора или се връщат от Иджен към Бали, или продължават в посока към Бромо. Или пък удължават тура с посещение на миньорско селище или плантация за кафе... А източна Ява има толкова много природни чудеса. Такива, които с болка на сърце трябваше да режа от програмата. Надявам се да се върна пак там, но в друг период на годината, защото тепърва ни предстоеше да разберем, че дъждовните сезони на Бали и на Ява са две съвсем различни понятия.

Сините пламъци са една от двете най-красиви природни гледки, които съм виждал през живота си. А втората предстоеше да видим само след ден... Първоначалните планове бяха да пътуване с влак от Банюуани и впоследствие с друг транспорт. С оглед на непредвидените случки, радвам се, че оставих с влак да е само крайната отсечка от пътуването ни през Ява.

 

Малко данни за договорката ни с bromoijentrans. Със сигурност не са най-евтината компания, Но ни осигуриха комфорт на пътуване, доколкото можеше и на настаняване и най-важното - надеждни водачи с висок професионализъм. Цената за 4 дневен тур с 3 нощувки (в две отделни стаи) със закуски, транспорт с интернет в колата, взимане от пристанището в Кетапан (Ketapang) и оставяне на гара Губен (Gubeng) в Сурабая и включени всички входни такси за обектите и за водачи беше по 2 900 000 рупии на човек. по тогавашния курс - окло 370 лв. Не беше дълго пазарене, свалихме от 3,5 млн рупии първоначална оферта. Вероятно можеше и повече, но цената е тази, която си склонен на платиш.

https://www.bromoijentrans.com/

Мейлът, на който комуникирахме, е: int.anton09@gmail.com 

WhatsApp: +62 8213 999 1150

Шефът се казва Арѝ Антониус и комуникациата ни вървеше много гладко.

@T.E.Lawrence и @Guinness мисля,че цитираха цена 2,5 млн. рупии, но за една нощувка по-малко, само в Бромо и Иджен. Но пък са били всеки поотделно, без спътници. Та мисля, че е горе долу добре. Върнаха парите за входните такси за Иджен и Бромо, понеже @Mistress of Germs нямаше как да се катери. Входните такси за двата вулкана бяха по-високи, отколкото са били допреди две години, но разликата не е драстична. Също така има разлика в цената за изкачване през уикенд и през делничен ден. За иджен беше 100 хил. рупии в делник и 150 хил. рупии в празничен ден (тоест в нощите петък срещу събота и събота срещу неделя).

[juriwaro]

Светът се променя, променяме го точно ние - ако желаем да видим Кауа Иджен от преди туристическото летоброене - можем да се пробваме на Уелиранг. Логистиката е по-трудна, но за бонус идва и един от двата алпийски върха на Ява - Арджуно (другият е Мербабу). От там се виждат конусите и на Бромо и на Семеру като на картичка. Сероносачите са архетипни. Но как смята добрият Клавдий Бух и кое предпочита той - да бъдем архетипни и да смъкваме по 100 кг сяра за 3 долара на ден, или да да дрънкат туристически пари в джоба ни! Поне за себе си - нямам отговор!

[master_of_germs]

Раунг, Семеру, Уелиранг. И за трите проучвах впоследствие. Семеру най-много гъделичка, макар че твърде редовно си бълва. Но вече и за там сякаш гледам, че се предлагат доста турове. Арджуно-Уелиранг сякаш ми допада доста като преход. За Мерапи и Мербабу мисля, че са доста по-туристически, а и Мерапи често изригва. Само няколко дни, след като излетяхме, затвориха летището на Йогякарта поради тая причина. Но за изкачвания на Ява трябва да е в друг сезон и с друга компания, а трудно мога да си позволя толкова дълги пътувания освен през нашата зима. Aнгажиментите в работата ми са разпределени така, че за далечни пътувания може да ми останат само част от зимните месеци, а през лятото има твърде много по-близки и достатъчнo впечатляващи баири...  Когато прекосиш половината свят, трудно можеш да се отклониш от утъпканите маршрути, ако си за ограничено време. На мене лично никъде на Ява не ми се видя по туристическите места толкова пренаселено, че да ми пречи. Вероятно забраната за пътувания на китайците повлия доста. А на Бромо забраната за влизане с МПС през периода, когато ние бяхме там.

А Клъвдий IV Бух предпочита пиене, което, ако трябва да сме честни, по време на път неговите слуги и преносители много рядко се сещаме да му осигурим 😄 

 

[master_of_germs]

2-ри февруари 2020 г. сутринта

 

Даваме си ключовете от стаите на рецепцията на хотела и пренасям багажите.

Фери ни чака с колата отпред. Докато ние се катерехме и гледахме сини пламъци и кратери, той хубаво си беше поспал вътре в колата. Често му се случва, така че е подготвен. Успях на връщане от Иджен да се "насладя" и аз на наклона и завоите на пътя.

 

@Mistress of Germs още накуцва сериозно. Така че продължи още няколко дни, надявам се до последния ни ден на Ява вече да е по-добре, за да види обектите, заради които тя е дошла. И се притеснявам, доколко ще ни стигнат обезболяващите...

Но, честно казано, тя се чувства най-добре в следващите часове, защото вътре в колата интернетът е с доста добра скорост, просторно е и може да си вдигне ранения крак на задната седалка. Аз съм надул и надуваемите възг;авници, за допълнително омекотяване. 

 

24 часа по-рано...

Изчаквам да стане девет сутринта и тичешком отивам до аптеката в Лофина, когато ми пишат по WhatsApp, че ваксината против тетанус е дошла от областния център Сингараджа, на двайсети и няколко км. Бия ваксината, почиствам и превързвам раната на съпругата си отново. Тя е в особено хапливо настроение тази сутрин. Боли я, и се старая да не й отвръшам с нерви... не ми се получава съвсем... ЦЯла нощ мислех дали да не тегля една майна на цялата Ява, и без това бяхме предплатили за целия тур на ява само по половин милион рупии на човек. Ама и на Бали какво щяхме да правим още шест дни, пак трябваше да търсим настанявания и прочие... И реших, че ще рискуваме.

@mary_shery писа на Тони и той се появи скоро. Пренесох багажа и както се разбра - забравих якетата. Взехме си довиждане с момчетата на рецепцията (много ги тормозих през нощта, а за контакти на лекар, на бърза помощ... Притеснявах се, да няма и някое пукнато ребро, но накрая прецених, че не е нищо такова, а съпругата ми просто здраво се е натъртила.

Дадохме парченце плод на Блеки (ама още няма да ви издавам, кой е Блеки) и се метнахме в колата в посока към Менджанган...

 

...

Предстои много дълго пътуване из Ява. Изобщо, не се залъгвайте по времената, които дава гугъл мапс. предвидете си 30 до 50% повече време. Ако изобщо сте толкова куражлии да шофирате. Трафикът е ужасен, качеството на пътя не е зле, но на Ява се шофира по някакви различни правила. Фери на няколко пъти изправя косите на @mary_shery, която от предната седалка вижда бруталните му маневри... И понеже тя самата е шофьор, ги оценява още по-критично от нас. А тя е много, ама много внимателен шофьор... Но на този остров внимателен шофьор би бил най-голямата заплаха за движението. И не че е толкова бързо. Просто трафикът е много натоварен и всеки предприема някакви рисковани изпреварвания, дистанция не се спазва. Фери понякога се доляпя почти до бронята на колата пред нас, понякога други се долепят така зад нас. 

Изненадвам се, че поемаме на север. НАшата дестинация е на изток, но по-близо до южния бряг на Ява. И понеже, повечето интересни неща, които съм си нацъкал, са били все по южния път, оставам изненадан. Ама не съм отчел факта, че щом са ми по-интересни, логично е да са и по-забутани. ТА явно пътят от север е по-добър или поне нека так аси мислим. РАзните мапсове дават едно и също време.

Бях снимал попътно, но изтрих почти всички снимки. В движение станаха много лоши. В началото още се изненадвах, че често в селата през които минавахме имаше "регулировчици" които махава с червени знаменца. Ако имаше някакво събитие в селото, или примерно ако минавахме покрай училище. Изобщо, ява изглежда много по както сме свикнали с ежедневието, а не залят от туризъм, какъвто е Бали. Постепенно почва ту да пръска, ту да спира, прекосяваме рекички, виждаме приятно поддържани къщи и ливади. Вулканите постепенно се приближават. Поемаме на изток, после на югоизток. от едната страна е Раунг; от другата - Агропуро. Във всяко  градче най-цветната сграда е джамията, някои изглеждат доста нови, други още се строят. Ама шарения ви казвам! 🙂 Но не съм снимал. В едно градче слизаме да в супермаркета да заредим провизии, днес за обяд няма да спираме, ще караме на запаси и разни чипсове и вафлички. Но най-важното е да ползваме тоалетна.

Аз решавам, че в Индонезия ще се завръщам към корените си, затова си взимам нещо, озаглавено Root Beer... Да беше бира - не беше... Ама на вкус го докара... Завърнах се не само към корените, ами си ги усещах тия корени, ама все едно още са си в почвата 😄 

 

И, докато чакам спътничките ми да приключат с покупките и с другите дейности, снимам през кръстовището местната джамия... Тук не беше чак толкова шарена...

 

Както съм я кадрирал, и ей тоя образ закова моторчето си в кадъра. Говори ми, но в първия момент не го отразявам и не отговарям. Аз съм се отдалечил от нашата кола и по инерция (натрупана от Бали) си мисля, че той, като види чужденец, веднага си предлага услугите да ми е шофьор с моторчето. Не се и усещам, че е свръхнатоварен, И в тоя момент, с няколко секунди латентен период, думите ми достигат до мозъка ми...

А те бяха: "Hello, mister! This is our mosque! Do you like it!?"... И са изречени с радост и гордост едновременно. А бях готов механично да му отговоря нещо, с което да го напъдя... Усмихнах се 🙂 Харесва ми, разбира се. Не съм религиозен, но храмът, това не е сградата, а хората, които отиват там да се помолят. И аз го помолих да изчака за секунда, за да го снимам с джамията. Иначе като цяло не считам за етично да снимам други хора при пътуванията си и гледам да го избягвам, ако може. 

 

Потя се здраво. вече е минало солидно обяд, а сме на път от няколко часа. Горещо е, задушно е, влажно... и едвам се диша. И отвсякъде те накацват мухи.

Днес явно пък по-хлабаво съм направил превръзката на @Mistress of Germs и тя се е свлякла. С дълга рокля е, но това не пази от мухите, а те влизат дори и вътре в колата. и кацат по раната, която ми изглежда по-зле от предния ден. 

По-големичък град, през който минаваме, е Джембер. Обаче е почивен ден и не намираме работещи аптеки. Намерихме нещо, което според шофьора ни било аптека, макар да нямаше никакви изгледи да е така. Търсехме големи лепенки за рани, тези, които имах, не ми вършеха работа; бяха малки, като за порязвания на пръст, примерно. Не намерихме, каквото ни трябваше, а и никой не разбираше английски. И вече пътуването взе да се поизнервя. Когато стигнахме Лумаджанг навън сериозно се смрачи, а с навлизането ни в планините почна да се изсипва порой. Ама порой. А пътят стана завой след завоя и на много места части от платното бяха затрупани със свлечена кал. Дали съм придрямал в тоя участък не помня... Някои моменти май ми се губят. Но тоя дъжд не беше като на Бали и не спря след 40 минути, продължи си доста. Но когато стигнахме там, закъдето се бяхме запътили, поне просветля. Ако съм имал някакви надежди в тоя следобед да посетим водопад, то те отдавна са погребани. след такъв порой - няма как... Какво след... той пороят си продължаваше. Е, вече не беше толкова тъмно, и дъждът понамаля, колкото на прибежки да се настаним и да пренеса багажите...  Знам, че ще последват сръдни. Заради тая нощ се притеснявах. Тук топла вода няма да има и условията ще са доста спартански. Но е факт, че още на пръв поглед къмпингът Dear Traveler край селото Сидомульо ми харесва много повече, отколкото на снимките в букинг.ком...

 

...следва...

[master_of_germs]

Оказва се, че междувременно нашият къмпинг вече си има собствен сайт... Тогава можехме да резервираме само през booking. Не че сме го правили, от bromoijentrans ни резервираха всичко, но ние така и така се бяхме спрели точно на това място, ако бяхме решили да пътуваме без агенция, Не че има особено голям избор в района от места за нощувки.

https://dear-traveller-guest-house-and-glamping-sidomukti.booked.net/

 

Въпреки дъжда, мястото изглежда приветливо. На мене ми изглежда така де. Недостатък е, че трябва да пренасяш куфарите, няма как да се търкалят колелцата в дребния чакъл. Градинката е добре поддържана, има голям навес, маси и пейки под него, като място за хранене, Под навес са и няколкото палатки. Има туристическа спалня и няколко двойни стаи тип бамбуково бунгало. Ние сме в такива. Бунгалата имат собствени тоалетни, които са малко оградено пространство отстрани на бунгалото. Има подвижен душ (без топла вода) но нямат покрив. А покривът на бунгалото е така скроен (без водостоци, така че отвън като вали, се изсипва точно по средата на тоалетната и, като седнеш по голяма нужда, просто нямаш нужда от душ, защото си го получаваш от покрива 😄 Ама то си е част от експириънса.

Отвътре в нашето бунгало имаше доста събрли се летящи гадинки (тръгнахме в наказателна акция със спрейове веднага), а явно имаше и пълзящи насекоми, които цяла нощ си скрибуцаха по тавана 😉 Леглото също скрибуцаше, но поне си имахме контакт. @Mistress of Germs се изми и отрано си легна, след като пак промихме раната. И повече не излезе до сутринта.

@mary_shery случи на по-свястното бунгало, но изобщо не й се стоеше вътре. И отиде на "бара" да си лафят с шофьора ни Фери. Както бяхме дошли в късен следобед, така след половин-един час вече беше пълен мрак, още в няма и шест часа, ама тук покрай екватора залезите са толкова кратки. Не че видяхме залез в тоя дъжд, дето продължаваше да се изсипва 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

Аз се туткам в бунгалото, чета си нещо, зареждам устройства... и докато се натуткам и отида да вечерям, жените, дето приготвят храната, вече са си тръгнали. Обаче има един чичка, който даже през нощта остана да си спи на един сламеник под навеса, който се разговори с шофьора ни, и каза, че малката колибка, където приготвят храната, има оставена, и да си сложа колкото искам, само да затварям вратата, че да не влизат котките. Класически пържен ориз, вече не помня с какво беше. Индонезийската кухня доста отстъпва на това, което опитвахме в Малайзия и Тайланд, ама пък аз харесвам ориза и начина, по който го правят в Азия. А след такова пътуване и толкова изпит деган нямам и обичайния си апетит. Но е приятно. Леко прохладно, понеже вече сме в планините; напръскали сме се срещу комари и край нас се излива дъжд; и въпреки всичко се чувствам освежен, в сладостно предчувствие за това, което предстои сутринта.

Защото визитната картичка на Ява може да са вулканите и храмовете, но не заради това сме се заврели по тези хендеци 🙂

 

@mary_shery e още по-превъзбудена и не й се прибира в бунгалото. А Фери ѝ пише по чата, че в колата е по-топло и по-меко и изобщо има място за двама души да се съберат 😉 Тя продължава да омайва азиатските мъже, но Фери е избрал доста по-деликатен подход от Тони в северно Бали, например 😉 Макар че по-скоро просто се притесняваше от лошия си анлийски и предпочиташе чатовете.

 

И тъй, ще се спи, въпреки скрибуцащите животинки по тавана. Нищо не е това...

 

...две вечери по-рано - 30.01.2020 г.

 

С @Mistress of Germs едвам сме дочакали @mary_shery да се прибере, за да отидем да вечеряме в нашето ново откритие в Лофина.  А Мери е превъзбудена, понеже отново цял ден е обикаляла по водопади.  Тони, който я докарва с колата, направо не знае къде се намира. Остаавили сме го цял ден да развежда сам @mary_shery, да се опитва да я омайва и да я снима пред всеки водопад и водопадченце (като фотограф хич не се е справил добре, но поне желание не му липсва) 😉 

 

А аз, аз уж съм дошъл да обикалям водопади, но малко вече съм се преситил и съм решил поне тоя път да си остана и да мързелувам по семейному. Да си плувам с часове в басейна, да се наслаждавам на зеленината, и да храня няколкото заека и Блеки.

Studio Lumbung надминава очакванията ми и това беше най-приятното място за нощувка по време на цялото ни пътуване. А това предстои да е третата ни нощ тук. Не е лукс, но е толкова спокойно, стаята ни е огромна, с всичко необходимо (плюс няколко гекона, които още в началото @Mistress of Germs ловко спипа 😄 ) 

 

Studio Lumbung - тогава го намерихме с някаква невероятна отстъпка в букинг:

https://studio-lumbung-lovina-bali.booked.net/

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ето го и Зай... Не разбрахме, как ву е истинското име, но всички Зай са си Зай, а на този Зай и чадър са му разпънали да му варди сянка, чека че и Клъвдий Бух да му завиди. 😄 

 

 

А това е Блеки. 

 

В първия момент е шокираща гледка да гледаме прилеп в клетка. Но жената, която поддържа хотела си го гледа, както @Mistress of Germs навремето си гледаше нейния Зай... А самият Блеки е бил затворен още като много малък и е дотолкова свикнал с клетката си, че не иска да излиза от нея, дори когато му я отворят. И така и не се е научил да лети, защото никога не си е разпервал докрай крилете... Хранят го добре; плодове има в изобилие всякакви... 

И все пак ми е криво, като гледам животни в клетки, които не им предоставят никакво пространство...

 

 

Студио Лумбунг страшно ми хареса. Реално малко зад ръба на джунглата, и изобщо без ограда. Но всъщност много близо до центъра на Lovina. На по-малко от километър ходене от баш центъра с плажа, заведенията и статуята с делфина и само на около 200 метра отбивка от основното шосе. Да си го кажем, тая отбивка хич не изглежда обещаващо, особено в следобеден екваториален дъжд, и точно затова хотелът толкова приятно изненадва, когато веднъж се озовеш там.

 

 

 

Но пък когато се е изваляло всичко е толкова зелено, и да джапаш малко из локви изобщо не е неприятно 🙂 

 

А всъщност се изваля стандартно следобеда. Бяхме отишли с @Mistress of Germs да обядваме в най-близкото възможно крайпътно заведение, на 50 м встрани по главното шосе на северно Бали, което пресича Лофина.  Капанчето се казва Warung Bonsai и е тотално извън туристическите места. Там има само няколко маси и сме единствените чужденци. Английски само малко поназнайваше по-голямата щерка на съдържателите. А готвеха вкусно, и цените бяха съвсем нормални. Съпругата ми си отяде на някакви скариди. Тя обожава морската храна, за разлика от мене. От рибите определено най-обичам рибата меч, но тук отблизо се запознах с вкуса на първия й братовчед - рибата -платноход (marlin на английски). Тоя марлин още ми докарва слюноотделяне. 🙂 

 

Реших да го раздавам по-местен патриот от местните в северно Бали и си поръчвам от местната бира Сингараджа (това е името на областния град, на около 20-30 км на изток)

Хем съм посочил към таблото с промоцията, да ме разберат. И отпървом пак не разбраха и ми донесоха Bintang... Кой ли пък хахо би поръчал от Сингараджата, като има Бинтанг. И са прави де... Бинтанг си е хубава бира. Сингараджата е... абе по-добре да не се изказвам. Ама от местното производсво ще пия, щото кога друг път ще го пробвам. Бинтанг една вече изпих по рано. Това сега ще ми е втората и пследна бира за това пътуване.

 

Както и да е - докарах си кулинарен оргазъм на обяд... 

 

И сега е време за вечеря, аз включвам челника и тримата отиваме пак там за вечеря... Е, няма вече от вкусната риба, явно и другите са я оценили. Но пак си хапваме и си прекарваме приятно...

 

В тоя момент @Mistress of Germs усеща, че е на зор. И тръгва към хотела. Не се доверява на тоалетните в заведението. Триста метра са, ама двеста от тях са реално без осветление. Давам й челник, а ние с @mary_shery оставаме да си доядем... Вече сме приключили и чакаме да платим; жената вече е дошла да прибере сметката, когато се облещва и едва не припада, сочейки зад нас...

 

Съпругата ми се е превила одве, накуцва и едвам стъпва и реве без глас... Не може да си поеме дъх от болка. В първият момент не осъзнавам какво става, после виждам, че е боса и роклята и долу е омацана с кръв. Подбедрицата отпред е раздрана, раната е много дълбока. Има аптека на сто метра и още е отворена. Хората от заведението вече са скокнали да вемат бинт и марли.  Веднага идват да ни помогнат. Закарват я с моторче до хотела ни, за да не оди, а аз отивам до аптеката да взема, каквото още ни трябва. Имам си всичко подготвено в моята си аптечка, но ваксина против тетанус е абсолютно необходима. Нямат. Честито! Но могат да се обадят на медицинския център в Сингараджа, и да получат утре сутринта. Явно няма друг начин. Давам капаро и ще чакам обаждане на сутринта. Може би ще трябва да отидем и дотам за рентгенови снимки... Все още съм ошашавен... На сутринта трябваше да тръгваме рано, явно плановете ще търпят промени.

Връшам се в хотела, за да дезинфекцирам раната и да направя превръзка. Обезболяващщи, каквито имаме, иначе няма да може да заспи...

Какво всъщност е станало - ами а де! - паднала е в ето тая отворена шахта на тротоара. На главната улица, там където все още има някаква светлина...

 

Този клон аз го счупих от близкото дърво и го сложих в дупката на следващата сутрин, да не стане още някой подобен сакатлък...

А уж бяхме свикнали в Санур половината шахти да са с пробити или липсващи капаци и да внимаваме... В Ловина шахтите си бяха покрити... освен тази 😞 Ей тъй кат' стане...все тъй става...😲

 

То не са истински шахти, по-скоро са покрити канали, по-които да се оттича водата от пътищата при постоянните дъждове, по-плитко е от човешки бой. А съпругата ми си е доволно нисичка.. Паднала, раздрала си крака, натъртила яко ребрата в ръба на шахтата, паднал ѝ единият чехъл; това пък е най-малкият проблем, но аз след някое време отидох на спасителна акция с челнника да преровя шахтата и да го намеря... 

И кал, хлебарки и прочие насекоми, които са я лазили в продължение на минути. Викала, крещяла... На няма и 50 метра от нас но никой от заведението не я е чул. Накрая намерила сили да се набере сама нагоре и да докуцука геройски... 

 

Преглеждам я, доколкото мога. Трудно стъпва, не може да вдиша дълбоко, но това е от болката. Доколкото мога да преценя, няма нищо счупено. И все пак... Ако бяхме сами, вероятно щях да звънна и да отменя тура на Ява и да търся настанявания наблизо в Бали... Бих останал още в това Студио Лумбунг, но е напълно резервирано за следващите дни...  

@mary_shery обаче е по-разсъдлива от мене. С какво едно търсене и местене на Бали ще е по-добро. На Ява вече се предполага всичко да ни е организирано за следващите няколко дни... Пък после ще го видим. Голям остров е, летища има, полети има...  Само тази нощ в къмпинга ще е притеснителна, като не знаем какво е в действителност. Перфектните оценки в букинг невинаги са гаранция, а и ние сме чели коментарите и знаем за условията...

Но нека си го кажем, бяхме подготвени за това, което ни чакаше и рискът се оправда...

Съвсем не видяхме всичко, което бяхме предвидили, но при положението, в което се насадихме, видяхме повече от достатъчно 🙂 

 

Това престоеше след две сутрини, обаче...

 

...

Сега пак сме в къмпинга и се оптивам да заспя насред скрибуцащите звуци... Биричка би ми помогнала, ама няма... 

 

...следва...

[master_of_germs]

Дааа, още отначало се оплетох в хронологията на тоя разказ 😄 

Основното действие дотук се развиваше не на втори, а на първи февруари 2020 г. А връщанията назад бяха в предните два последни януарски дни 🙂 

 

Будим се рано всички, закусваме и, както е казал Билбо "I feel quite ready for another adventure"!

 

 

 

Е, сега вече се прехвърляме към утрото на 02.02.2020 г, (както беше написала @Цвете в една друга тема - много двойки, много нули, много нещо 😄 ). И ако с Иджен Ява беше повела в мача срещу Бали с гол още от съблекалнята след подновяването на играта, залозите за днешния ден с много двойки и нули са, че резултатът скоропостижно ще стане 2:0 🙂 

 

Не отиваме много далеч, след няколко минути сме на стартова позиция и се паркираме. Междувременно ни се открива чудна гледка към Семеру. Името му произхожда от индуистката митология, където Меру е планината, обитаване от боговете. Местните често го наричат и Махамеру (ударението е върху Е-то)  - "великата планина". Със своите 3676 м надморска височина Семеру е най-високият сред всички вулкани и върхове на остров Ява и на дванадесето място сред всички островни планински първенци на планетата. Гледам го и искам да си разпъна щеките. Но не сега. Не в дъждовен сезон. А те от тази година мисля, че и официално забраниха изкачванията през януари и февруари. Иначе има варианти да се направи и качването за два дни само с една нощувка, но от различна изходна точка.

 

 

Но не, не сме дошли, за да се катерим нагоре...

 Защото надолу, надолу в джнглите е това, което вече толкова месеци мира не ми дава в сънищата ми...

 

...половин година по-рано: юни 2019 г.  Пафос, Кипър...

Дошли сме да отпразнуваме рождения ден на @Mistress of Germs с няколко нейни дружки. Море, скали, древни мозайки и морски ястия... Двамата с @mary_shery обаче не можем някак да влезем в ритъма на фиестата. Магелански дразнения ни гонят, преговори водим. Има промоция на катарците. тече вече от няколко дни и на следващия ден приключва. А ние не можем да се договорим дали и закъде да вземем билети. Добре, че съпругата ми е заета с останалите дружки, защото отново кроя пъклени планове без да се съобразявам с нея. Нейното мнение е ясно: абе ти съпруже, нормален ли си! Нали помниш какво стана преди половин година... За справка - в тая тема... 

И така, ние водим дебати от няколко дни, а промото на катарците си тече. Аз нещо от много време съм харесал сума ти неща на Филипините, Мери пък смята, че там са само плажове и си иска Виетнам. На мене пък ми се чини че във Виетнам ще има твърде много лашкане и местене от едно място на друго... Доста наивно от моя страна, като знам какво измислих накрая 😄

Но насред кипърския вечерен бриз ми идва просветление. Може да е комерс, ама защо не Бали? Има от всичко - храмове, море, водопади, вулкани, Не е голям остров. Задължително и със Сингапур, който пропуснахме предишния път. А от Бали има и други опции - островите Гили (Мери обаче им е наложила вето още откакто @Lindt написа нейния пътепис), Нуса Пенида, Ломбок с тоя фамозен връх Ринджани, който толкова отдавна съм загледал. То след земетресението там май се разруши доста от инфраструктурата за прехода към вулкана. Комодо е затворен, но Ринча не е, а и на Флорес има вероятно още много други интересни неща, освен Келимуту, Не се бяхме много заглеждали. В крайна сметка си мисля, че по утъпканите маршрути Сингапур, Ява, Бали ще е най-добре. Но Бали дава много възможности като хъб. Отказвам се от варианта да прекопирам изцяло програмата на @Lindt и @Gentleman Basta, защото искам да направя програма, която да почне с китайската нова година в Сингапур, но се оказва че обратният open jaw билет е по-изгоден. Отиване до Бали и връщане от Сингапур. Значи, китайска нова година в Бали и празникът на пролетта в Сингапур. И така става. 

На следващата вечер почвам нескончаеми опити да резервирам през сайта на катарците. Греда след греда. Не се получава. Стигам дотам за първи път в живота си да ползвам приложение и да резервирам самолетен билет през телефона. Десет минути преди катарското промо да изтече.

 

Всички варинти ги разискваме в следващите месеци надълго и нашироко. Все още не съм убеден, че точно Ява, и дали само да не отидем до Иджен и да се върнем на Бали. Чета, ровя, попивам информация за места, за които и десет пътувания няма да ми стигнат. Най-вече за околните острови, Бали не ме привлича толкова. Мери обаче подготвя много добре домашното за Бали. Тримата имаме различни интереси и не е лесно да направим програма.

И още се чудя. Докато един ден не попадам на една СНИМКА. такава, която съзерцавам с часове, дни, седмици. И решението е взето моментално. Аз там трябва да отида! 

 

 

Тумпак Севу ❤️ 

[patilana]

Убийте ме, не помня на кой точно MENAR беше, но Нейно превъзходителство посланика на Индонезия представи техния филм ,с почти, тези думи - Знам, че много българи познават и обичат Бали, но моята страна е голяма и има още много, много красиви места . Филмът , който сме избрали да Ви представим, ще бъде за живота на хората и природата на остров Ява ... Та, в този филм , действието се развиваше почти непрекъснато на фона на предпоследната ти снимка. Тази година фестивалът ще е он лайн, та става още по - лесно да изберем вдъхновения за природа, която не е много позната у нас. 

Завиждам за това, че сте видели с очите си тази красота . 

Разказвай, по - бързо, моля.

[Capitan Morgan]

@master_of_germs благородно ти завиждам, че си видял тази снимка в нета 🙂 И аз колко ли изчетох за Индонезия преди да ходим и сега го виждам това и аз за първи път 😳 Казвай отрано къде ще ходиш по Азия или Ю.Америка да си водя записки 😜

[master_of_germs]

...

02.02.2020 г.

 

След няколко минути се паркираме. Изобщо не е толкова диво, колкото сме си мислели, има вече няколко други коли, има кой да ти продаде някакви снаксове за закуски, и разни кокошчици си щъкат, а даже явно има и нощувки да се предлагат. Взимаме си билети, които са наистина евтини в сравнение със скъпотията на Бали.

 

За достъп до панорамната площадка с изглед към Тумпак Севу билетът е 20 хиляди рупии (за чужденци, иначе за местни е наполовина). За достъп до самия водопад  долу в каньона се плащат още 10 хиляди рупии, както и 5 хиляди за посещение да другия по-известен водопад в каньона - Гоа Тетес. Да се вземе водач е силно, ама силно препоръчително, особено както ние сме дошли в дъждовен сезон. А днес се пада и неделя, та очакваме да дойдат хора от тая част на Ява да се полюбуват на гледката.

Изненадата от bromoijentrans беше, че ни осигуриха безплатно водач за водопада, а това не се предполагаше в предварителната ни уговорка. С мъка си признавам, че не запомних името на водача. Не знаеше и сто думи на английски, но определено без него щяхме да се връщаме изпотрошени... Ако изобщо се върнехме, де; хич не съм убеден в това.

Пътеката надолу към панорамната площадка се оказва асфалтирана, макар и адски стръмна. Ние с водача ни и с @mary_shery тръгваме пеш надолу (може би около половин километър), а срещу още няколко хиляди рупии @Mistress of Germs я извозват надолу с моторче, защото кракът й още е превързан и тоя наклон хич не е за нея. След няколко минути сме при нея, а тя вече снима клипчета за блога. Когато сме на площадката, още няма други хора, но след няколко минути почват да пристигат. Прекарваме поне половин час в съзерцание. Светлината е "крива" и сянката разцепва по диагонал струите изливаща се вода, та снимките изобщо е могат да представят и малка част от великолепието пред нас. 30 часа по-рано си мислех,че сините пламъци на Иджен са най-красивият природен феномен, който съм виждал някога, но се оказва, че отново съм застанал пред нещо още по!

 

Нарочно в началото на поста почнах с цените в хиляди рупии... Отидете ли в индонезия, неизменно ще се занимавате ежедневно с тези "едри" хилядарки. И, ако обичате оная тема във форума за банкнотите, неминуемо ще запомните една дума от тези банкноти - Sewu. Което значи "хиляда".

Името на водопада е Tumpak (Coban) sewu , което се чете Тумпа(к) (Чобан) Се(у)у. Не съм се занимавал тоя път да заучавам индонезийски думи и фрази преди пътуването, макар че често го правя преди пътуване в чужбина - да понауча поне малко от стандартните неща. Да ме поправят тези, които са учили, ако бъркам произношенията... @Яничка, @juriwaro  и още няколко души, да не изброявам всички по никнейми... Аз съм свикнал да си го пиша Тумпак (Чобан) Севу, но звук "в" в инонезийския сякаш няма. По-скоро V се произнася нещо средно между В и Ф, а W си се произнася както в английския. В края на думата, когато има К, трябва да сте със слух на някой прсонаж от книгите за индианци, за да го доловите. "C" се произнася винаги като Ч. Та "чобан" е дума, която тук използват за повечето водопади в района. 

"Хилядата водопада"... казва повече от достатъчно... Феерия от водни струи, падащи от над сто метра височина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Оставяме @Mistress of Germs да съзерцава още и да прави клипчета. След няколко часа ще я намерим да си отспива в колата горе на паркинга 🙂 

А ние с @mary_shery и Клъвдий Бух тръгваме на експедиция...

Изкачването на планини, ако ще и вулкани да са, ни най-малко не може да ни подготви за това, което предстои. Хората са се постарали да изградят нещо като пътека донякъде. Със стъпала, с метални или дървени перила. Където са успели да ги сложат. Водопадът всъщност е "открит" едва преди няколко години. И не, не открит за посещения, а в действителност открит. Никой не е знаел за него, докато един местен човек не стигнал мадолу в джунглата до мястото, откъдето гледахме. Вече мога да си представя смайването му. Но той не си останал със смайването, а убедил съселяните си и общината да изградят пътеката, за да може всички да се наслаждават на това великолепие. Поне от панорамната площадка.

Ние не сме наистина подготвени да слезем додолу. Не сме свикнали с подобен терен. И това си проличава още на първото стъпало. Където @mary_shery се подхлъзва пред мене, пада на опашката си, натъртва се здраво и си ожулва ръката до кръв. Няма нищо счупено, нищо навехнато. Хубавото е, че медицинският спирт си е у нас, вече сме свикнали постоянно да го ползваме. Проблемът са обувките. Явно беше, че с планинарски обувки тук няма да стане; за нула време щяхме да джвакаме в тях. И сме тръгнали с туристически сандали. Явно не са най-добрият избор. Водачът ни си е тръгнал по джапанки и аз си мисля, че ние ще треперим за него... Да, ама не! Явно си познава всяка стъпка по маршрута. Впоследствие виждаме и няколко местни жени, които се качват нагоре боси. Какво нещо е опитът! Боси и по джапанки в тая хлъзгава кал, която е покрила всичко. Но водачът изважда аква обувки от торбичката си и ги дава на Мери. Моделът е такъв, че се пристягат отзад и добре пасват на крака й. И аз си нося аква-обувки, но все съм решил, че не са за тук и съм ги оставил в къмпинга. Решавам да продължа със сандалите много внимателно. Оттам идваше и страха ми през цялото време. Че тия сандали много народ ги хвали, но аз съм особен случай. Имам толкова висок свод и широко стъпало, че лепките на каишките едвам държат. Обичайно минавам по стотина двеста метра максимум, преди да се откопчее единият и да почне кракът ми да се върти в него. 

Но, по-щастлива случайност, в този ден това не се случи нито веднъж. 

В даден момент стъпалата свършват, перила има тук-там и наистина разчитаме на водача да ни показва стъпка по стъпка, къде да поставяме краката си. Защото пътеката просто самата тя е водопад, газиш във вода до глезените, където можеш, стъпваш по камъни. Но и трявбва да внимаваш кои камъни са достатъчно грапави. А без водача, няма как да знаеш. Може да знаеше една шепа думи на английски, но най-важните бяха две... и ги използваше често: "Orange! Slippery".

Щом видиш оранжев оттенък по скалите, там не стъпваш, ако не искаш да те събират нейде долу в дерето...

 

Това са само малко над сто метра денивелация, но изсипвам адреналин като да съм изкачил някой връх чутовен. Мисля, че дори и преминаването на онова откачено Приечне Седло в Татрите не ме е плашило толкова... След всяко завойче си мисля; сега ще свърши... още малко... И не свършва... Краката ми треперят и когато  най-накрая съм долу, сядам да си почина на първия камък. И изяждам половин "Корни" (ама наистина ли ги пренесох през половината свят до Бали и г ям чак сега!?... Май да... Навици... За да не повръщам в колата, не съм закусил обилно. А е трябвало...

 

От тая пътека, разбираемо, почти няма снимки. Всички крайници си ни трябваха, за да запазим равновесие... Всичко ни е отнело слизането не повече от петнайсет-двайсет минути. Усетих ги поне като час...

 

 

 

А долу в каньона вода се излива отвсякъде. Първо се отбиваме за минутка до едно по-малко, неименовано водопадче.

 

 

 

 

В каньона вече е по равно долу, което не значи, че липсват препятствия.

Първо се стига до барачка, където ти проверяват билетите. Може да си оставиш на съхранение, ако имаш нещо, което ще се наморки, защото, ако не си вече мокър отгоре додолу, оттук насетне ще станеш/ Може да ползваш и тоалетна. За тези, които за с водач, и двете услуги са безплатни.

 

 

Разположена е стратегически на място пред завой на ждрелото, така че да не можеш да видиш все още водопада оттам.

 

После следва пресичане на реката по импровизирано мостче. Не е задължително да се ползва, на връщане си пресякохме през едно бродче до колене... В сравнение с някои други водопади в района достъпът до Тумпак севу си е направо лесен. Но за това ще пиша по-нататък.

 

 

 

 

След още един завой вече потъваме в плътна мъгла от водни пръски, а все още дори не сме се приближили достатъчно за свястна снимка...

Оттук насетне основното ни действие е да бършем обективите, за да може да направим някоя и друга свястна снимка... Не че наистина се получава...  😕 

 

... следва... ( и то ще следват пообработени снимки, че инак просто не са за пред форум) 🙂 

 

 

 

[juriwaro]

преди 13 часа, master_of_germs каза:

Да ме поправят тези, които са учили, ако бъркам произношенията...

Няма да се поправяме - когато се намеси явански в допълнение към бахасата нещата се пообъркват. Първата ми асоциация на думата севу (хиляда на явански, но не и на бахаса) беше с плода саву (саподия на бахаса). Всъщност включвам се, за да спомена и 2-та перуански водопада, "открити" някъде преди 15-на години - Гокта (Gocta - над 700 м) и Юмбия (Yumbilla - над 800 м). Все още има чудеса!  

[master_of_germs]

преди 33 минути , juriwaro каза:

Всъщност включвам се, за да спомена и 2-та перуански водопада, "открити" някъде преди 15-на години - Гокта (Gocta - над 700 м) и Юмбия (Yumbilla - над 800 м). Все още има чудеса!  

те не са само тези, но да, тия двата са най-впечатляващи. И много отдавна са ми в топ 3 на местата в Перу, които искам да видя (като Мачу Пикчу не ми попада дори и в топ 30). 😄 С което донякъде отговарям и на @Capitan Morgan - не че съм затръгвал за Южна Америка, ама имах по едно време "сгрешени" билети за Перу, които не оцеляха 😄. Ама ако се отправиш натам, драсни някой ред! Не ми се вярва да отида в близко време в Южна Америка по ред причини, но нестандартни идеи съм си насъбрал пълен тефтер 🙂 

 

@juriwaroДа, спомените ми са се пооплели след цяла година. Sewu  е на явански... И ясно се разбра, че не са ми останали никакви индоонезийски банкноти, всичко го изчислихме до последната хилядарка накрая. Останали са ми само две по 500 на монети 😄 Не пише sewu  на банкнотите, погледнах сега в нета. Че щях да подведа някого 🙂 

[master_of_germs]

Три дни по-рано... 30.01.2020 г.

 

Факт е, че и на мене може да ми писне от водопади. На Бали вече сме посетили една дузина от тях поне. Изкушавам се от мисълта да видя най-красивия и най-високия водопад на този толкова известен остров. Обаче донякъде съм се преситил, а и искам да остана поне един ден със съпругата си, а и да се презаредя за това, което ме очаква на Ява. Вече писах за това по-горе. 

 

@mary_shery обаче няма насищане. И тръгва на самостоятелен тур от Лофина с Тони.

С нейно позволение ще сложа тук и някои от нейните снимки от този ден.

Първа и най-важна спирка - водопадите в долината Секумпул. Повечето, които посещават Бали, са чували за Секумпул и погрешно смятат, че това е името на най-големия водопад с две успоредни струи, по-високата от които пада от около 80 метра. Но всъщност дерето е Секумпул, както и близкото село. Този, най-висок водопад на остров Бали, се казва Громбон (Grombong). За достъп до панорамната площадка не се плаща много, мисля, че е подобно на таксата за Тумпак  Севу (20 хил. рупии), но за да се стигне до самия водопад се прави преход по изградена пътека и за нея трябва да си платиш за водач. Цената на този кратък преход е 125 хил. рупии. От панорамната площадка в далечината се вижда и водопада Фиджи (Fiji) - с три успоредни пада. Дългата разходка и до него е на цена 200 хил. рупии, като по път водачът ви показва и откъде да се вмъкнете в една тясна странична клисура , за да се полюбувате на по-малкия, но също много красив "скрит водопад"... както и името показва, той е скрит от погледа ви от панорамната плоюадка. Та, думата ми е за цените на Бали и на Ява. На Бали инфраструктурата е изградена да поема много туристи и да се печелят пари... 200 хиляди рупии за разходка до тези водопади на Бали срещу общо 35 хиляди рупии такси за всичко, което се вижда в каньона, където щяхме да сме три дни по-късно на Ява. Пък кое си струва повече, ще оставя вие да прецените 🙂 Във всеки случай аз нищо не спестих от цялата работа. Парите, които щях да дам за тура до тези водопади и за входните такси аз си ги дадох за ваксина на следващия ден. 😄 

 

Надявам се @mary_shery да сподели впечатления от този ден, когато се освободи малко от работа през уикенда. Аз няма как да го направя вместо нея 🙂 

Пък дано засега нейните снимки ви дадат достатъчно добра представа за Секумпул. Според мене си е задължителен обект за посещение, ако човек си стои само на Бали. Въпреки, че от по-туристическата южна част на острова остава твърде далече. Аз го пропуснах само защото знаех, че ще видя по-красив водопад на остров Ява 🙂 Откъм северния бряг, където бяхме ние, е много по-удобно и може да се комбинира в еднодневен тур с много други водопади.

 

Денят е доста дъждовен и мъглив, а и в северно Бали вали по-често, отклкото на юг. Мери е тръгнала, опакована като за Исландия с непромокаемо яке, но бързо ѝ става ясно, че в тоя климат е далеч по-добре да си мокър, отколкото да се вариш в собствен сос. С каквито и дрехи да си, покрай водопадите ставаш мокра кокошка. Затова, колкото по-малко дрехи, толкоз по-добре. А то си има и предимства, защото има и вирчета пред водопадите да се изкъпе човек. 🙂 

 

 

 

Громбон е на преден план, а в далечината вдясно частично се вижда Фиджи (аз ако съм на мястото на @mary_shery, бих си отбелязал Фиджи като посетена държава в профила 😉 ).

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.......

Отново прескачам три дни по-късно (02.02.2020 г.)

 

Вече сме застанали в подножието на Tumpak Sewu. Целите сме мокри. @mary_shery днес не смята да се къпе, но е с бързосъхнещи дрехи. Аз съм си направо с банските, а тениската ми е стара и не смятам да я ползвам повече след тоя ден. Обичам да си взимам на далечните пътувания по някоя стара поокъсана дрешка, която да оставя. Иначе съм голям плюшкин и трудно изхвърлям вещи и дрехи, но когато отида някъде, си казвам: ето, оставям тук малко дрехи, да ми се олекоти багажът и да и се отвори място за някое сувенирче 😄 

Още преди да се приближим до падащите водни струи, целите сме мокри от пръските, целия "котел" пред водопада е като в гъста мъгла 🙂 

 

Време е за снимки. Макар че повечето ни време минава в бърсане на обективите 🙂 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Като мокри кокошки сме. И все в един момент се налага да си тръгнем наобратно... В същия каньон, но в другата посока, ни чакат още  водопади, докато стигнем до друг красавец - Гоа Тетес

 

...следва...

[master_of_germs]

...продължение...

02.02.2020 г

 

Гоа Тетес

 

Тумпак Севу е безспорно най-красивият водопад, който съм виждал. А и който някога ще видя. Нито ще е най-мощният, нито най-високият, нито най-пълноводният. Със сигурност има много по-впечатляващи водопади. Надявам се да ги видя някой ден в недалчено бъдеще. Надявам се много пъти да се впечатлявам от звъка и пръските на падаща вода. Не, в случая говоря за чиста красота, така както ти въздейства една картина, едно музикално произведение. То си е чисто субективно усещане. И аз знам, че там, в този симетричен ден от нули и двойки, пред този симетричен полукръг от стотици падащи струи, усетих чистото съвършенство.

...

Тръгваме обратно, този път прекосявайки реката през брод, а не по мостчето, Връщаме се почти до мястото, от което слязохме в каньона и продължихме в другата посока. Съвсем скоро стигаме до другият красавец в това дере. Гоа Тетес не е един водопад, а е комплекс от множество такива, просто не падат от толкова голяма височина струите, а правят отделни скокчета. И се е ширнал по стената на дерето...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Предприемчивите умове на местните хора са преградили един от потоците с пясъчни чували, така че са построили импровизиран спа комплекс насред природата. Там дамите са се отпуснали с все дрехите си. Тук не е Бали, нали помните 🙂  И все пак... 🙂 

Младежи се катерят по скалите, хем за по-добра позиция за снимки, хем да впечатлят девойките, с широки усмивки им дават  откъснати цветя. А то е пълно с цветенца наоколо. @mary_shery и тя се сдобива с цвете да се закичи 😉 

 

 

 

 

 

 

Е, дотук беше лесното... Хич не ми се мисли за това, което предстои. Трябва да се изкачим обратно нагоре до паркинга. По друга пътека... Силно казано пътека. Най-напред трябва да се изкачим нагоре по водопада и през него. Трудно е. Защото е толкова красиво. Но не смея да съзерцавам... Газя във вода. Целият ме облива, а където е по-спокойно просто съм в някое травертиново гьолче. А може да се завреш и в пещерите, които се образуват зад падовете и там да се къпеш... Обаче не мога да се отпусна и да се наслаждавам...

Но преди всичко на всяка крачка трябва да помня: "ORANGE! SLIPPERY!!!" ... Оранжевите хлъзгави скали са почти на всяка крачка...

В същото време има и  хора вече събрани. Не са много, но и това е повече от достатъчно, за да се чувствам несигурен и без пространство. Всички до един са местни. Е, може би не точно местни, но са си от Ява. И явно са свикнали с такъв терен. Кой по дънки, кой бос, кой по джапанки. А на мене краката ми треперят на всяка крачка. Премалял съм. Дори не намирам смелост да вляза в пещериците зад струите, само снимам @mary_shery там. Водачът ни ми предлага парченце шоколад и приемам. Имам Корни в чантичката, но не смея да се обръщам и да ровя. А е видно, че захарта ми е паднала. И при първа възможност ще наваксам. За момента просто искам да премина през тези водопади и да стигна до металните парапети, които виждам по-нагоре...

 

Ето такава жалка гледка съм , сниман отзад 😄 Това пред мене е водачът ни, изправен и с ръце в джобовете, едва ли  не, а аз съм се превил одве на четири крака, защото търся всяка опорна точка 😮 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Най-после стигаме до парапет. Все още газим през вода, но поне ръцете ни са на стабилна опора. Не че не сме мокри кокошки, но вече и вали. Не е още екваториалният тропически следобеден порой, но почва стабилно да си ръси. Ускорявам, колкото е уместно в такъв терен. След няколко минутки стигаме до място, от което нагоре вече започват бетонни стъпала, а после и бетонирана пътечка, Там има подкрепителен пункт. Вафлички, снаксове. Но ние си имаме такива неща. Не отказваме оначе едни панирани хапки, нещо като малки бананови пирожки.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още малко и сме горе на паркинга.

@Mistress of Germs е в колата. На сушина от дъждеца, на меко е заспала. А и това, че в колата има уай-фай също е важно за нея.

Няма изгледи за буря преди нормалното й време. Но няма изгледи и да спре да ръси. Насъбраха се много фактори. Уморен съм, не се свеня да си призная, че се уплаших много. Трябва да се върна много назад във времето, може би на първия си опит за зимни изкачване на Вихрен в лавиноопасни условия, за да съм се чувствал по-уплашен навън в природата.

И не искам да карам съпругата ми да ме чака, докато се пробвам за още един водопад, макар да сме планували да видим и Капас Биру, Би трябвало там да ни отнеме час и половина надолу и нагоре, като сложим и по петнайсетина минути с колата са два часа.  А до Чобан Срити дори не сме си и помисляли да се пробваме, там от фирмата ни отрязаха моментално при правенето на план. Там реката трябва да се пресича седем пъти поне и в дъждовен сезон не знаеш, кога ще придойде така, че да те отнесе. 

 

Връщаме се в къмпинга, стягаме си багажа и обратно към колата за поредното многочасово пътуване, което отнема доста повече, отколкото казва гугъл мапс. По едно време, след час-два се оказва, че не само аз съм гладен, но и двете ми спътнички ме подкрепят, че трябва да слезем за обяд, за пиш пауза и прочие. 

Шофьорът ни намира крайпътен варунг. Отново веднага си проличава, че не е Бали. Чисто е, спретнато, без лукс. Събуваш се отвън, нищо че е просто покрита тераса. Няма сервилничене пред чужденците. Никой не знае и думичка английски. Но има меню със снимки, на което може да си изберем. Но и Фери ни помага с превода. По правило сяда на друга маса, но го каним да дойде при нас. Поръчваме си ориз и риба. От реката. Отново е адски препържена, но вече сме свикнали, че така готвят в Индонезия на повечето места. Та да е вкусно - не е. Но ни засища. И струва стотинки в сравнение с подобни места на съседния Бали.

 

Warung Pesona 🙂 

 

Пакетчетата, които висят отгоре, са един много популярен явно в Индонезия чипс. НАвсякъде го предлагат за гарнитура... Малко е с консистенцията на зрънчо. Не е безплатен, ама струва примерно по хиляда рупии (13 стотинки).

 

 

 

Над нас барабанят дъждовни капки, под нас ромоли рекичка. А птичетата, макар и в клетка, не спират да чуруликат. Раната на @Mistress of Germs най-накрая проявява някакви признаци, че ще зараства и вече няма секрет. Още боли и ще продължи да е така, но тя дори успява да си свие крака и да седне по турски..  Леко ми е на душата. Най-накрая се отпускам и спирам да лутам между трепети и кошмари. 

 

Дъждът и планинският хлад ме освежават, може би придрямвам за наколко минути, вместо да се вторачвам в тежкия трафик. Когато се съвземам, покрай нас се стелят мъгли и е още по-хладно, Пътя се вие стръмно нагоре. Минаваме през спретнати селца, наоколо има горички и, съвсем изненадващо за мене - зелеви градини. И не само. Земята е плодородна, почвата е вулканична...

 

 

 

 

Вече е късен следобед, а ние пристигаме в Чеморо Лауан(г)...

 

...следва...