дневник Ротенмански приказки

[juriwaro]

Тук ще хвъргам нещата, които са ме впечатлили.

Има собствени откровения, има и коментари в кавички, има и хиляди глупости - познайте кое от къде е.

Да сме живи и здрави през новата ни година.

 

На 23 май 927 г. Ротенман се споменава за пръв път в документ за обмен, сключен между архиепископа на Залцбург и неговия хоров епископ Чотаберт.

Оригиналният Rottenmann, наричан още Alt-Rottenmann, се намира на около 2 км източно от днешния квартал Свети Георги. След като по-нататъшно разширяване там не бе възможно поради геоложките условия (тежкото блато - тежко е наистина), днешното местоположение беше планирано от германски градостроител на развалини на склоновете под вр. Щайн ам Мандл.

За да защити търговците, пътували по често посещавания солен и търговски, по-рано римски път - замъка Ротенман е построен най-късно в началото на 12 век и е заобиколен от стени и ровове. От тогава днешният Ротенман постепенно се развива с широка пазарна улица (и красив площад), от която тесните алеи се разклоняват под прав ъгъл. Полезните пътища (кво?) минават успоредно на главния път.

Енорийската църква „Свети Николай“ се споменава за първи път през 1266 година. На 25 октомври 1279 г. крал Рудолф фон Хабсбург остава в Ротенман и вероятно е извършил проучване на града по време на посещението си, след като през следващите години Ротенман многократно е посочен като град в различни документи. През 1296 г. отбелязваме най-старото споменаване на градски съдия, през 1302 г. съществуването на градската стена е документирано чрез споменаването на Hilterinus apud portam (вратар - евала!). Ротенман преживява голямо възходящо развитие през 14 век. През 1313 г. се говори за освещаване на църквата „Свети Георги“. През 1320 г. крал Фридрих Красивият потвърждава градската харта, в която предоставя на гражданите на Ротенман същите права и свободи като тези в Грац, Юденбург и Брук. През 1341 г. рицарският гражданин Марквард (протестант) основава болницата/църквата Мария ам Райн (до която живея) на запад от града като истинска къща за снабдяване. В същото време различни активи на фондацията са прехвърлени в болницата, за да се запази жизнеспособността й.

Около Ротенман се споменават днешните области Сингсдорф (вдовицата на Флик) и Щрехау около 1080 г., Бюшендорф около 1135 г. , Берндорф около 1150 г., Грюнбюхел (зелен хълм на старогермански) около 1190 г., Виламнсдорф (sic - Вилмансдорф) през 1296 г. и Голдбюел (бюел като пършив бухал) през 15 век.

В края на 14-ти и 15-ти век се наблюдава нов бум. През 1398 г. в църквата "Св. Николай" е монтирана часовникова кула, през 1414 г. е осветен нов хор в "Св. Георген", а през 1432 г. параклисът "Св. Михаил" е осветен на гробищата на енорийската църква.

През това време гражданинът Волфганг Дитц оказва специални услуги на града, който не само подкрепя енорийската църква и болницата, но и полага основите за основаването и изграждането на манастира на Августинските канони. Император Фридрих III., от когото молитвеният стол е запазен и до днес, дава официалното си одобрение през 1455 г. През 1478 г. по императорска заповед сградите на болницата и манастира трябваше да бъдат разрушени. През 1476 г. канониците построяват новия манастир до енорийската църква, която и с днешна дата е до сградата на замъка.

От икономическа гледна точка чуваме все повече за рудодобива и преработката на желязо, съществували от векове, използвайки богатата водна мощност, и за съществуването на различни гилдии, използвали централното местоположение и икономическото значение на Ротенман.

Характерно за социалната ситуация в късносредновековния Ротенман е съществуването на братства (мафиите от онези старци), като Вартоломя, Божия Корпус Кристи, братства Никлас и Дева Мария.

16-ти век е белязан от разпространението на лутеранството и произтичащите от това спорове и вълнения. Бароните Хофман се оказаха решителни пропагандисти на новата вяра и скоро управляваха целия Палтентал (долината Палтен) и областите отвъд него (нея?). В хода на последвалата Контрареформация на Ротенман е изпратена комисия за реформи на 15 ноември 1599 г. по заповед на суверена - два дни по-късно църквата „Евангелски салватор“, построена само преди 20 години, е превърната в развалини. В резултат на емиграцията на лютерански настроени хора, Ротенман има само 116 граждани през 1612 г. и по това време само тези жители са посочени като граждани, които могат да докажат, че притежават къща в градските стени.

Възникналото незадоволително икономическо положение видимо се влоши. През 1647 г. Ротенман има най-големите данъчни задължения в страната. През 1710/11 г. каноническият манастир Ворау поема управлението на града. През 1754 г. гражданите на Ротенман са описани като напълно обеднели в хода на проучване за реформата на Хаугвиц. Каноническият манастир трябваше да бъде премахнат в резултат на реформата на Йосифинския манастир, по-късно Ротенман беше отнет от правния си статут на суверенен град, той стана подчинен, Мунзипалщат. Управляването упражнява от 1788 г. религиозния фонд. Въпреки икономическия упадък, трябва да се посочи съществуването на чукови мелници и чукове за коса (трудно се изковават коси- зензи), които са тясно свързани с имената на семействата Щайнбергер, Вайнмайстер, Хилебранд, Хирценбергер, Фюрст, Пошингер и Песендорфер.

След като градът беше окупиран два пъти от френски войски, което доведе до глад и катастрофални условия, настъпи подобрение , когато Йозеф Песендорфер пое обработката на желязо през 1815 година . През 1827 г. той придобива и контрол над Ротенман.

Окръжният съд съществува от 1849 г. , след като Ротенман е имал собствена юрисдикция в продължение на векове.

През 1850 г. са включени Санкт Георген, Щрехау / Щрехен, а през 1943 г. областите Вилмансдорф и Бюшендорф.

На 1.1.1974 г. община Palten с областите Bärndorf (мечо село), Edlach и Singsdorf е обединена с община Rottenmann.

Сливането с община Опенберг се проведе на 1 януари 2015 г. 

Опенберг е това-онова изкуфялото място наоколо!

[juriwaro]

Зловещата девойка от замъка Щрехау.

 

Тя се е нагиздила - дантелен шал, прикрепен към кадифен кръст с диаманти оформя деколтето. Шикозна шапка с широка периферия и нахално перо над рижо-русата й коса. Но вместо красивото лице на аристократична щирийска невеста виждаме девически череп с редки  зъби.
 

 

Поколения потръпват пред картината на „девойката от Щрехау“ в колекцията на бенедиктинско абатство Адмонт. Създадена е около 1600 г. Подобни символи на преходност и контраст между буйния живот и смъртта („memento mori”) са популярни по това време. През 19 век, незнаен поет дава обяснение за страховитото състояние на дамата: нейният възлюбен тръгва на кръстоносен поход - пътуване отнемащо години. Младата дама тържествено обещава, че или ще го изчака или ще отиде в манастир. Преходни са обещанията... Девойката се запознава с друг и се омъжва с пищност, обичайна на благородството. „Когато булката се появи, лицето й се превърна в череп и дяволски фигури я повлекоха към ада пред гостите.“ 

 

Замъкът Щрехау, където се развива действието има една също интересна история: вторият по големина замък в Щирия датира от 11 век.

Създаден като просперираща митница над един от най-ниските и лесно достъпни превали на Алппите. Австрийският ковчежник Ханс фон Хофман фон Грюнбюел го възстановява в ренесансов стил след 1530 година. Изграден е и (вдъхновен от италианците) вътрешен двор с аркади. Замъкът Щрехау става център на протестанството в Щирия. Разбира се, това изобщо не пасва на архикатолическите Хабсбурги. През 1629 г. наследниците на фон Хофман са принудени да го продадат на абатството Адмонт. Предприемчивите абати го разширяват с голяма житница, конюшни и административна сграда.

 

Управлението им приключва през 1848г. След това замъкът стои празен и се разпада в продължение на 50 години. През 1909 г. д-р. Адолф Бьош се погрижва за една исторически достоверна реконструкция. Но синът му загубва всичко след инфлацията, последвала Първата световна война. По време на нацисткия режим замъкът е възстановен, като кадрова школа за новите лидери на Третия райх: Напола ("Национална политическа образователна институция"). Нацисткото училище работи от 1938 до 1945 г. После за няколко години господари са руснаците, а след това замъкът се превръща в детски почивен дом. През 1999 г. семейство Бьош успява да изкупи обратно бившия си имот. Те отварят замъка за обществеността. Днес там може да се види и колекция от стари автомобили марка Steyr. Които всяка пролет въртят традиционната си обиколка из ротенманска околия. 

 

[juriwaro]

Километричният камък от пощенската линия "Св. Михаил - Залцбург".

 

От няколко години на поляната зад сградата на Фолксбанк е поставен цилиндричен камък, който на пръв поглед изглежда странно. При по-внимателно вглеждане, в горната част може да се види издълбана думата „MICHAEL“. Вече идентифициран от Федералното бюро за паметници като киломеричен знак от пощенската линия "Санкт Михаел - Залцбург", обектът е датиран около 1830 г. Намирал се на пътя, водещ на изток от бившата сграда на "Солното учреждение" (Salzamtshaus - що се отнася до жалби, солното учреждение е еквивалент на арменския поп). Пощенските камъни показвали  разстоянието от началната точка, като 1 австрийска пощенска миля била 24000 крачки или 7,6 км. В постамента на камъка бил изписан също номерът на най-близката станция. Обикновено се поставял по един камък на миля, които пощальонът на дилижанса използвал за ориентация. Надписите на камъните се виждали от лява страна. През 19-ти век движението също било ляво, а дилижансите често нямали кочияш - само ездач на първия ляв кон пред каляската (немски - Stangenreiter) насочващ впряга от там.

 

 

Средновековните пътища на солта - 7 маршрута от „К.К. (кайзер-кралските) пощенски и търговски пътища " преминавали през Щирия. Днешният път през Залцкамергут първоначално водел от (Грац през) Св. Михаил, Ротенман и Аусзее до Залцбург. Тази връзка била жизненоважна за Ротенман, особено през Средновековието след узаконената от крал Рудолф привилегия на града и за складиране на сол. Солта от Salzkammergut (Халщат, Бад Ишъл, Алтаусзее и т.н.) била търгувана в Ротенман и временно съхранявана в Salzamtshaus (сега Haus Gierer).

 

Солното учреждение е бялата сграда долу-ляво под гръмотевицата.

 

Пощенски станции били създадени на най-важните места по маршрута, а в Ротенман - в сградата на днешната Райфайзенбанк или бившата "Gasthof zur Post". Станцията била важна не само за пощата, но и за пътническия и стоков трафик.
 

 

Поща 19 век - От преди 1850 г. са запазени предимно официални писма от Ротенман, също търговската поща най-вече на ковачницата за коси. С постановление на съдебната палата от 1817 г. за пръв път е въведена пощенска марка, обозначаваща мястото на подателя. Пощенската такса (както и днес) се смятала от една страна според разстоянието, измервано в „артикули“ (1 пост = 2 мили = около 15 км), от друга страна според теглото (1 австрийски лот = 16,6 грама). На 1 юни 1850 г. в империята са издадени първите марки с австрийски герб. Печати били използвани както за удостоверяване на документите, така и за гарантиране неприкосновенността на пратките и кореспонденцията. Преди няколко години в таванската част на кметството е преоткрит печатът на Ротенман от 1850 година, който днес е изложен в общината. 

 

Малко по-запазен камък от Лицен.

[juriwaro]

 

Поне 1/3 от имената в Щирия имат славянски произход.
Грац - градец, Кулм - хълм, Леобен - Любен, Глогниц - Клокотница, Фризах - Брезник и т.н.
Казвам го като не развяващ знамена по върховете човек.

Като единствена загадка за мен си остава - до колко славянският елемент е част от географията или от самите немски названия (думи). 

 

Първи пример - Леобен.

 

Първото споменаване на името "Люпина" може да бъде намерено в дарение на крал Лудвиг IV Детето (син на Арнолф Каринтски) към граф Арибо II, граф на Гьос-Шладниц (първородител на бирата Гьосер - наздраве), през 904 г. В това дело граф Арибо получава площ от 20 кралски подкови (отговаря на приблизително 800–1000 хектара) в село Златина (Schladnitz) или в Костеница (Göss), с имение, което се намира в устието на Schladnitzbach (bach - поток) в Мур.

Карантановото име Liupina не се отнася до поселище, а като Liupinatal ("прекрасна долина") до долината на река Фордернберг от Mur, която се нарича "Lewben". По-късно това става името "Liuben", "Leuben" и накрая Леобен, което и до днес се използва като име на долината между Хафнинг и Фридауверк "In der Loiben". Името произлиза от славянския Lijub, което означава обичан, скъп, прекрасен (извадката е от австрийски форум за историци).  Друго документално споменаване от 982 г. се отнася до залцбургско имение в Трофаях, наречено „Люпина“.

Не е известно кога точно е възникнала Люпина или кога е станала седалище на окръга. През 1004 г. граф Палатин Арибо I и съпругата му Адула основават манастира Гьос (наздраве!). На 1 май 1020 г. основаването на манастира е потвърдено от император Хайнрих II. Бенедиктинското абатство Гьос е било най-старият манастир в Щирия, до премахването му от император Йосиф II през 1782 година.

Селище под името "Форум Любен" се споменава за първи път през 1173 г. - незащитено (без стена) място около Якобскирхе в подножието на Масенберг. По това време вече е било известно като хранилище на „Leubener Eisen“ (леобенско желязо - под мините на Айзенерц).

През 1218 г. за първи път съдия се споменава като „Judex de Leuben“. През 1227 г. Улрих фон Лихтенщайн отсяда в пазарното селище Леобен, където се маскира като кралица Венера и участва в няколко турнира, както той провъзгласява в своята творба Frauendienst:

"След това продължи към Леобен, където ме чакаха двадесет рицари, искащи да ме разбият с копия. Когато се събудих сутринта, чух свирки и звуци на флейти. Изгряващото слънце прескачаше извисяващи се копия, стоманени шлемове, орнаменти, цветни гербове и шарени одеала. Рицарите отидоха на полето. Бързо се подготвих и ги последвах в снежнобялия си герб, зад мен десет бели копия. Едва стигнах до там и вдигнах копие, когато Дитмар фон Щайр вече бе срещу мен; пришпорихме конете, блъснахме се един в друг, та прътовете се разбиха на парчета".

[juriwaro]

Няколко са версиите за произхода на името Ротенман. 

Една от тях е просто превод на старославянското име - чърмънъ - червена (река) - (фигуриращо по най-старите хроники).  Дума, подобна на турското кърмъзъ. А за да стане малко по-интересно цветовете в турския понякога идват от персийски, понякога от арабски, понякога от старотурски. Кърмъзъ и старославянското чърмънъ естествено са от персийски. Rôt, rothe = червен, отнасящ се до червеникавия цвят на вода, скала или почва (поради повишено съдържание на желязо). Особено в комбинация от прилагателното „root“ с апелатив като „aach“, „ah“ (напр. поток с вода, съдържаща желязо).

Друга версия е - "границата на блатото" - rot (блато, гнилоч, сечище), man (старогермански - граница). И досега някои места в долината на Енс са ужасни блата - какво е било след края на ледника - не ми се мисли. Между другото - немската дума Grenze идва от славянската "граница", а не обратното. И реката Палтен, на която е Ротенман - може би все пак има нещо общо с "блато".

Третата - най-поетична - версия е за червения мъж. Забележете звездата и полумесеца в герба.

 

 

Кръговото на входа на селцето/градчето ни.

Високо на скалистите склонове на планината над Ротенман, Stein am Mandl,  живяло някога чудовище, което слизало в долината и вземало хора и животни за ядене. Овчарите и ловците напразно се опитвали да го прогонят или убият, но оръжията им не прониквали през бронята на крилатия дракон на Ротенман. По това време там живеела със сина си вдовица на ловец. Освен че бил силен, синът знаел и как да си служи с оръжие, точно както баща си. Жителите на Палтентал без изключение вярвали, че само този младеж може да убие дракона. Но тъй като всички смелчаци, осмелили се да срещнат чудовището, вече погинали, вдовицата зорко пазела сина си и му забранила да се разхожда около леговището на дракона. Дълго време, макар и неохотно, синът слушал майка си, но когато драконът откраднал и последната им крава, младежът тръгнал. Качил планината с петима другари. Пред входа на драконовата пещера събрали пръчки от цирбе, сложили върху тях сяра, смола, стари дрехи и подпалили огън. Скрили се в съседните скали. Смрадлив дим проникнал в пещерата. Чудовището се опитало да потуши пламъците с дебелата броня на гърба си и паднало назад, а младежът вкарал меча си до дръжката в корема му. Драконът сгърчил гигантското си тяло и се претърколил върху младежа, но петимата му спътници освободили приятеля и после заедно се спуснали в долината. Юнакът бил посрещнат с овации, лют шнапс  и богато възнаграден - с добитък и земя. Суверенът му дал имение и го издигнал в благородство.

И като край - слагам герба на съседен Лицен и кръговото на центъра - може би дело на същия скулптор, както и в Ротенман 🙂

 

 

 

[juriwaro]

 

Шладминг е известен ски курорт, но ако питате жителите на Рамзау - шладмингци живеят само в равнината.

Много са анекдотите и историите за Щайнер Ирг (записан като Георг в кръщелното си свидетелство) - един достоен син на Размзау. Така се ражда клишето за селския здравеняк, изкачващ планини през деня и слугини през нощта.  Свободен дух - по-малко интересуващ се от работа, Ирг е алпинист, планински водач, планински спасител, бракониер, авантюрист, изобретател и момче на природата.

Славата му в алпинизма се основава предимно на първото изкачване на южната стена на Дахщайн  - на 22 септември 1909 г. с брат си Франц по маршрута, известен по онова време като "небесната стълба на братя Щайнер". Но това в никакъв случай не е най-трудният му маршрут. По-голямата част от първопрохожденията му са с виенчанина Алфред Гьодел. Дори на 50-годишна възраст той успява да намери нови маршрути, например фунията на южната стена (V) на Große Bischofsmütze; изкачващ се през теснини, дупки, комини и ледена пещера. Ирг също се радвал на отличната репутация на планински водач. Като планински спасител винаги бил там, когато хора имали нужда, без да вдига много шум.

Изобретателността му по никакъв начин не се ограничавала до търсенето на маршрути. До смъртта си Ирг остава оригинален човек с много идеи. Така той изобретил свой собствен метод за спускане на въже. Завързал корен, огъващ се няколко пъти, през чиито разклонения минавало въжето. Като дърпал въжето, триенето го забавяло, а като го пуснел - се плъзгал без усилия. Десетилетия по-късно този принцип е преоткрит в осморката. Като скиор той остава верен на еднощековата техника, но експериментира с нея. Като помощно средство за катерене прави назъбени жлебове в ските си, което дава опора при катерене, но не пречи на спускането. По-късно той също разработва план за 100-метров хълм на Цвизелалм, години преди Буби Брадл като първи ски скачач да достигне това разстояние в Планица.

Въпреки постиженията си, Щайнер Ирг не бил всепризнат в родината си. За някои олицетворение на смелост и свободен дух, за други - „безделник“, посветил се на завладяването на безполезното. Анекдотите, разказвани от Ирг, са почти толкова известни, колкото и маршрутите му. Дезертирайки няколко седмици след началото на Първата световна война, коментира това у дома с думите: „на война... там стрелят по хората!“ Причина за дезертьорството му е фактът, че не бил пратен в рота за планински водачи на доломитския фронт, а някъде из сръбската равнина... Дълги години той живял извън закона из Дахщайн, като многократно бягал на преследвачите си и така оцелял от войната. Недалеч от седловината Gjaidstein, където се срещат ледниците Schladminger и Hallstatt, имало пещера-подслон за беглеца.

По време на бракониерските си набези той стига чак до императорските ловни полета в Горна Австрия и Залцбург. Ако ловците или фермерите, на чиято територия той  отстрелвал диви кози, го преследвали, той често се криел дори само под следващото чуждо одеяло (което обяснява многото му деца). Хванали го веднъж и го вкарали в затвора на хляб и вода. Не му харесала тази монотонна диета, и с мечата си сила той безцеремонно огънал решетките и се измъкнал. Същата нощ купил бекон и понички от добронамерена селянка, а после се върнал, оправил решетките и пак легнал в килията си.

Веднъж заможен търговец го наел за няколко обиколки в района на Мон Блан във Франция. Той се справил блестящо на скалата и по ледниците. Но след това трябвало да пътува от Шамони до Рамзау сам. Вероятно не би успял да се справи без славната идея на клиента си - да окачи на врата си табелка, на която станциите за трансфер и времето на влаковете били изписани на три езика, с молба към всички да четат и да му помагат. Ирг благополучно се завърнал в родината си и години по-късно все още разказвал за дружелюбието и услужливостта на непознатите.

Ирг остава верен на репутацията си през целия си живот: Като 80-годишен се разболява от лека настинка. Смятайки, че му е за последно, той се изкачва до „гледката" към своята „любима планина“, изкопава си гроб и ляга в него. За съжаление почва да вали. След два дни му дошло до гуша, излязъл от гроба, изтръскал мръсотията от дрехите си и се прибрал вкъщи.

[Hadzhitodorovi]

Сърдечни благодарности за алпийските истории/лакърдии 🙂

[juriwaro]

Oще по-голямо е споделеното удоволствие!

 

 

[juriwaro]

Отиваме не много далеч, но все пак в съседна провинция - Горна Австрия.

Този кръгов  преход около Рослайтен води през историческа фабрика за коси до най-големия карстов извор в Източните Алпи (също с най-странно име) и до идилията Глайнкерзее.

 

Преходът започва от паркинга близо до ареала на фирмата Schröckenfux в Рослайтен - център за производство на коси от 1500 г. Даже близкият дял на Северните варовикови Алпи се нарича "Зензен (коса) гебирге". Най-голямата коса в света (направена по случай международен фестивал), дълга 5,45 м и тежка 71 кг виси под дървен навес, предпазващ от елементите "широкия чук" и водното колело на старата ковачница. Няколко стъпки по-късно се озоваваме в историческа "флудер-система" (изкуствено повдигнат улей/праг, увеличаващ височината на падащата върху колелата вода и играещ важна роля също при маловодие; колелата задвижвали различни видове чукове, камъни и мехове), използвана между 1886 и 1992 година. По здрач фарове осветяват съоръжението - от 1909 г. вода се подава и към ВЕЦ-а на компанията.

 

След около 100 м пътеката се разклонява. В ляво е "Нямата воденица". Може да се разгледа от юни до септември всеки понеделник от 10 до 12 часа. Тя е само една от предишните общо четири, които дрънкали тук в радиус 300 м. Местоположение им е идеално: водата на Пислинг от карстовия извор никога не пресъхва и благодарение на постоянната си температура 4 ° C никога не замръзва. Но от 1912 г. "Нямата мелница" остава наистина безмълвна - тръбопроводът за ВЕЦ-а изцяло отклонява водата. За сметка на фирмата - воденичарите носели зърното си в друга мелница. Днес мелницата с 2-те си водни колела (и 2 камъка) е последната запазена от рода си в региона.

 

Връщайки се назад - пътеката минава по мост. На другия бряг, нагоре по тръбопровода към изворите на Pießling (р. Пикливец - приток на Тайхл - приток на Щайр - приток на Енс - приток на Дунав). Пътеката се стеснява колкото горска диря и след няколко серпентини се показва най-големият карстов извор в Източните Алпи. Прилича на малко езеро в подножието на огромната скална стена и се отлива като буйна река. С отток между 2-3 м3 вода в секунда през лятото, есента и зимата. След обилни валежи или по време на снеготопене тази стойност се увеличава до 40 м3!

 

Но откъде идват тези огромни количества? - Всичко, което се просмуква на 100 км2 през варовика на платото Warscheneck. Водата навлиза в подземни кухини през безброй цепнатини, фуги и дупки и излиза като гигантски извор в подножието. Самата изворна дупка е широка около 30 м и дълбока невероятните 60 м.
Връщаме се около 100 м обратно до мост. Указателни табели сочат към другия бряг, където за кратко се изкачваме нагоре. После продължаваме по асфалтов път, покрай отдалечени къщи. След около 1,5 км стигаме до зона за почивка и няколко минути по-късно вече се вижда приказно разположеното Gleinkersee - на фона на Мъртвите планини. В чистите му води виреят щука, алпийски сивен и планинска пъстърва. До ресторант Seebauer, има обособен плаж; къпането е разрешено през лятото. Но само тук - Gleinkersee е защитена зона. Има и къмпинг и обиколна пътека. 

 

Разстояние: 7 км, време за ходене: 2-3 часа

 

[juriwaro]

Отиваме съвсем далеч, но за една близка идея.

Имената са свидетели на историята. В тях се крие нещо, което вече не може да бъде получено по друг начин. Имената на места предоставят информация за условията на ранното заселване, миграцията на народите и контактите между отдавна загинали хора. С тяхна помощ може да се отговори на въпроси като - къде е родината на славяните, германските народи и келтите; те съдържат препратки към миграционните движения като германското източно нашествие, миграцията на англосаксонците от континента към островите и разпространението на славянските племена в Сибир. Много имена във франкските Wendland (славянски земи) като Gerolzhofen, Albertshofen, Nordheim или Schwarzach могат лесно да бъдат идентифицирани поради тяхната проста структура и ясно значение. Други като Sulzfeld (солено поле), Greuth (изсечено място) или Mainsondheim (Mainsüdheim) се нуждаят от втори поглед, за да се разбере значението им. Трети имена се „маскират“ под познати немски думи: Вюрцбург, Волках, Фогелсбург, Сомерах, Лангхайм, Шванберг или Фербрюк и ни изглеждат разбираеми на пръв поглед, но като „фалшиви приятели“ не разкриват своя произход и истинското си значение. А други като Wüstphül, Gänheim, Zeuzleben или Ibind остават напълно чужди и неразбираеми.

За да се разберат последните две групи, първо трябва да се разбере историята на източнофранкския район. Защото преди около 1400 години, преди франките, западнославянските "венди" или Winden се установяват от Вюрцбург до Ансбах и от Бамберг до Фулда - „относително безплодна гора, която по това време германците не желаели“.

„Славянизирането“ на Източна Франкония - този напредък на славяните по протежение на Майн, Франконския Заале и Регниц чак до Долна и Средна Франкония се извършва „почти безшумно“. Те срещнали в 6./7. век  до голяма степен обезлюдени райони, „което хвърля мрачна картина на съществуващите там политически и социални условия.“ Трябва обаче да има останки от по-ранно германско население. Това уендинско-славянско население се смесва от 7-ми до 11-ти век в продължителен процес на интеграция с останалите тевтонци и франки, които напредват все по на изток, така че накрая възниква „топилка на различни народи и раси“ във франконския регион.

Позволявам си да цитирам един съфорумец - словенците са германизирани славяни.  И бих добавил - а австрийците са славянизирани германци. 🙂

[juriwaro]

През 16 век „Религията на Хофман“ - протестантството - започва да преобладава в долините на Enns и Palten. В извънградските църкви се отслужват протестантски служби и гражданите на католическия Ротенман ходят в неделя до Щрехау и Грюнбюел. Ханс Фридрих Хофман оглавява новата религия. Ерцхерцог Карл II устно разрешава свободното изповядване на религия, след което Хофман построява църквата Sankt Salvator на запад, недалеч от градската стена през 1579 г. Загрижен папа Григорий XIII. изпраща свой пратеник при ерцхерцога в Грац и го заплашва с отлъчване. В резултат Карл II не се подписва под обещанието си. Хофман е инструктиран да върне енориите и в Енстал започва жестока съпротива. Контрареформацията по времето на ерцхерцог Фердинанд II достигна връхната си точка. Свети Салватор е унищожена през 1599 г. от 800-членна "комисия" с барут и огън. Евангелистките книги са изгорени. На портите на града са вдигнати бесилки, a населението трябва да положи клетва срещу „съблазнителното и тъпо, безбожно, сектанско учение“. Всеки нежелаещ ще бъде експулсиран. 

150 години след предполагаемото изчезване на „хофманската религия“ императрица Мария Терезия през 1752 г. описва Ротенман като „център на заразната зона“ на тайното протестантство, практикувано в селските долини на Enns и Mur. В самия град, след десетилетия преследване, малтретиране и експулсиране, вече няма протестанти. В резултат на това са създадени „къщи за конвертиране“ или превъзпитателни затвори. Единият в Клагенфурт, другият в Ротенман. На адрес Hauptstrasse 99 е създадена „образцова къща". Отговорният по религиозни въпроси комисар пише на императрицата - "Ротенманската къща се състои от голяма и малка стая, както и три камери и малка градина. Необходим е ремонт на вратата и голямата стая, както и ключалката и прозорецът. За делото ни трябва преди всичко духовник, който да извади хората от тяхното неверие и да ги научи на покаяние".

Съпрузите били приемани поотделно - за улеснение на „делото“. Често слагали затворници в "студената стая" през зимата, тъй като "студът най-накрая им развързвал езиците". Покръстването завършвало с полагането на клетва. В Ротенман били разположени до 500 войници против съпротивата на населението, за охрана на задържаните и за предотвратяване на външни контакти. Най-желани били "покорните  католици", но често войниците също били простестанти. Шпионството и доносничеството просперирали. Служителите на църквата били подслушвани от съдебни чиновници, свещеници следели лутерани. „Неподатливите“ били принудително преселвани в Трансилвания. По заповед на императрицата децата били отделяни от майките и настанявани в социални домове. Според католическите съветници децата все още имали шанс да се върнат към „единствената вяра“, при което „душите им все още могли да бъдат спасени“. 3160 души, повече от 1100 от тях от Щирия и Каринтия, останалите от Горна Австрия, са изпратени в Трансилвания, като "къщите за конвертиране" също служат като пунктове за събиране. През 1774 г. последната група от 152 души от Горна Щирия е заселена в Гросполд (сега Румъния), на почти 1000 километра. Последните къщи са затворени през 1775 г.

"Landler" (Земляни) получават името си от така наречения "Landl", основната зона на Горна Австрия между Wels, Gmunden и Vöcklabruck, от която идват депортираните. Името се използва като събирателен термин за всички местни, пратени в Трансилвания заради религията си. Културата на протестантския „Landler“ е съществувала в своето разнообразие заедно с това на „саксонците“ в Трансилвания около 250 години. Към края на 80-те години около 4000 земляни живеели в последните замлянски общини - Neppendorf (Turnisor), Großau (Cristian) и Großpold (Apoldu de Sus). След 1989 г. по-голямата част от тях емигрира в търсене на перспективи към днешна Австрия. Официалнo Австрия не дава на тази етнически принадлежаща група възможности за ремиграция и хората, запазили „землянското“ си, отиват в Германия.

[juriwaro]

Близо до град Ротенман е планинското село Опенберг - 300 членна общност, която попада в заглавията през 70-те години на миналия век, заради ловното имение на германският милиардер Фридрих Карл Флик в долината Strechen. 

По време на Ваймарската република баща му Фридрих основава концерна Флик и постепенно (също благодарение на връзките си с НСДАП) става един от най-големите немски индустриалци. След войната е осъден на 7 години затвор, от които излежава 2 без да се признае за виновен. Никога не плаща и пфениг неустойки. Синът му поема семейния концерн през 60-те години. През 70-те години Фракция Червена армия (групата на Бадер Майнхоф) вече е по петите на запаления ловец Флик. Имало конкретни планове за отвличането му. 

Още през нацистки времена, старият Флик имал имение в Щрехен. След това синът му сключва сделка с горското стопанство в Ротенман и през 1978 г. строи ловна хижа (с противоатомен бункер) за 600 милиона шилинга (50 милиона евро) в този отдалечен и слабо населен район. Също църква и постройки за персонала. Склоновете на долината Щрехен са стръмни. По принцип достъп от вр. Щайн ам Мандл или вр. Шуткогел или дори Хохшвунг е възможен, но всичко се вижда от долу. А в самото си начало пътят по долината, заедно с реката е не по-широк от 20 метра.

За времето си това е може би най-добре охраняваният имот в Австрия и оттогава служи като основна резиденция на милиардера индустриалец. Известни политици като Франц-Йозеф Щраус и по-късният канцлер Кол (през 1984 г. в сп. Шпигел се появява статията "Флик - човекът който купи републиката") били сред гостите на милиардера, както и високопоставени бизнесмени и известни актьори. 

Сътрудничеството между ловците на горската администрация, държавната полиция и Федералната служба на криминалната полиция за борба с тероризма работи отлично. Единственото, избягало от зоркото им око били ловците Ауер от Опенберг. Години наред те бракониерствали тайно и тихо на територията на свръхбогатия германец без никога да бъдат хванати.

Флик се жени няколко пъти. Има мисля общо 4 деца. Умира в началото на 21 век. Ковчегът му изчезва от семейния мавзолей в Каринтия, но година по-късно се появява в Унгария.  Вдовицата му (вече женена за зъболекар) може би все още е най-богатата австрийка. Сега поне долината е отворена за пешеходци. Туристическа пътека води през нея от Ротенман към Первурцполстер. Горското стопанство, ловците, дори алпийският клуб са я оставили на самотек и клекът вече е трудно проходим. Но като имам възможност се прибирам от там. Дори само за да видя киселите лица на горските 🙂

 

Снимките тук.

[juriwaro]

 

За пръв път в човешката история добив на сол е документиран в Халщат. Още в края на бронзовата ера - около 1000 г. преди Христа (някой просто е пропуснал да документира селището на днешна българска територия - Солницата - до Провадия от 4000 г. пр. н.е.). Първите миньори все още сваляли сол в долината в тежки чували, но водата също помага от векове. И както съхранението на сол в Халщат е исторически момент за човечеството, така и идеята за транспортиране на сол в течна форма заслужава възхищение.
 

 

Може да се проследят "вълните на саламурата", т.е. соления разтвор, който тече от мината, чак до Ebensee. Тръбопроводът за солена вода е дълъг четиридесет километра. До него има туристическа пътека  - една от най-приличните в Salzkammergut. Тук-там туристът забелязва останките от стария дървен тръбопровод край пътя, днес тръбите са от желязо или пластмаса, но първоначално били дървени конуси - 13 000 на брой, влизащи херметично една в друга.
 

 

През 1595 г. започва строителството на този най-стар, все още работещ тръбопровод в света. Води първо до Lauffen, след това до Ischl и накрая до Ebensee, където саламурата на Халщат е преработвана в сол още през 1607 г. Една от най-големите забележителности на солената пътека на Hallstatt е Gosauzwang. Преди повече от двеста години Йохан Шпилбюлер от Халщат измислил начин за преминаване през долината на Гозау без съществено повишаване на налягането, чрез мост на седем 50 метрови каменни стълба. По-ниското налягане значело и по-малко отечки и по-рядка подмяна на тръбите.
 

 

Причината за създаването на тази проста и гениална конструкция за транспорт на сол е липсата на дърва. Звучи невероятно в горски район, но да си представим, че конструкцията на тунела в мината и преди всичко експлоатацията на сушилните се нуждае от хиляди кубически метри дърва. Някои от съкровищата на Залцберг са преработвани на сол още в Халщат и с гребни лодки през езерото се транспортирали до Steeg, където се прехвърляли на лодките по река Траун. Другата част мигрирала по тръбопровода към Ischl и Ebensee. Саламурата все още тече по тръбите - денем и нощем, лято и зиме.

[juriwaro]

Желая ви всичко добро - магеланци!