[veseliache]БЪЛГАРСКАТА МОМА С ПОЛСКИ ПРИВКУС – СТАРО ЖЕЛЕЗАРЕ

[veseliache]

Заредени с топли дрехи, чадъри и какво ли още не се отправяме към нашумялото напоследък село Старо Железаре. Дано само не завали…

Информацията за селото, която намерих в Интернет, е доста оскъдна. Разбрах, че до 1943 г. то е носело името Демирджилери. Жителите му активно участвали в Балканската, Първата и Втората световни войни, както и във войните за обединение на България, за което свидетелства паметна плоча с имената на загиналите.

В Старо Железаре няма много забележителности – читалище, поща, кметство, църква и етнографски музей.

Селската църква е ниска – типична архитектура за турското робство. През 1850 г. до нея е построена висока камбанария. Искаше ни се да надникнем вътре, да запалим свещичка и да разгледаме стенописите, но за съжаление църквата беше затворена. Нямахме късмет и с етнографския музей – „Къщата на традициите“. На входа му разбираме, че музеят ще отвори чак в 14:00 ч. Докато чакаме, решихме да се разходим из селото. Но дали има с какво да запълним времето си? Разбира се! Всъщност целта на нашето посещение не беше нито църквата, нито „Дома на традициите“.

Селото придобива все повече популярност с впечатляващите рисунки по стените и дуварите на къщите. Но как се стига до идеята за това и защо именно малкото село, със затихващи функции, се превръща в платно за артисти и художници?

Началото на проекта е дадено през 2015 година, когато артистът Венцислав Пирянков решава да възроди родното място на дедите си. Верен негов помощник в това начинание е съпругата му Катажина. Въпреки, че българо-полската двойка живее и работи в град Познан, където има частна школа по рисуване, всяко лято двамата художници се връщат в селото, като вземат със себе си и своите студенти. В продължение на няколко седмици те запълват празните стени на къщите, превръщайки селото в най-голямата и постоянна открита арт галерия в България! По зидовете постепенно започват да изникват образи на политици, артисти, музиканти и … жители на селото.

Започваме нашата разходка малко хаотично. На една стена ни приветстват жителите на селото, на друга се разиграва кървава джадайска битка, Фреди Меркюри ни запленява със своя глас, а до него Артуро Сандовал ни омагьосва със своя вълшебен саксофон. Завиваме зад ъгъла, а там попадаме на традиционни народни празници – кукерски игри, Денят на мъртвите в Мексико

карнавалът в Бразилия и т.н. На съседната улица се е събрал „каймакът“ на българската политика.

Ето го и Симеон с корона на главата, а до него местен кравар – също заслужил царското отличие. Образът на принцеса Даяна украсява градската тоалетна, Мистър Бийн пък се диви на случващото се около него…  Не липсват и образите на Маргарет Тачър, Барак Обама и кралица Елизабет II изобразени в компанията на реално съществуващи жители на селото. Кенеди и Доналд Тръмп пък имат честта да се повозят кой на трактор, кой в количката на местна баба.

Лутайки се из уличките на селото, забелязвам стрелка към „МоМА“… Със засилен интерес тръгваме в оказаната посока. Върху една малка дървена врата с големи букви е изписано „МОМА ВХОД“. Явно се намираме на правилното място. Тръгваме по невзрачната улица „Мома“. Не мога да опиша какво беше учудването ми, когато по стени, врати и дувари пред нас се откриваха известните творби на велики художници като Пикасо, Дали, Густав Климт, Фрида Кало, Шагал, Гоген, Сезан и т.н. и т.н. Вървях и не вярвах на очите си – намирахме се в един уникален музей на модерното изкуство на открито. Адмирации за идеята!  

Времето отлетя неусетно. Нашата разходка продължава към традиционното – българското.

„Домът на традициите“ е открит през 2009 г. Музеят се помещава в красива възрожденска сграда, дуварите на която са изцяло покрити с графити. Прекрачвайки входа на музея се озоваваме в друго време.

Музейната сбирка представя бита и обичаите на местното население. Тук са изложени характерни за района обредни хлябове; съдове и прибори; инструменти за жътвата и полската работа; тъкани черги, престилки и месали; плетива и бродерии. В един ъгъл има демонстрация на приготвяне на старожелезарска шарена сол. Маргарита се включва с усърдие. Следва богата колекция от местни тракийски носии. Специално място е отредено за тракийската сватба с характерните местни костюми, чеиза на булката и накити.

Информационна табела ни разказва за тракийската сватба.

Когато някой момък харесал мома по седенките, на хорото или на жътва, той вземал китка и напивал менците й.  След това момъкът с китка, здравец и златна паричка, с бъклица ракия и питка посещавал родителите на момичето, за да се разберат и направят годеж.

В деня на сватбата роднините на младоженеца отивали с музика да вземат кума. В неделя сутрин, преди изгрев слънце, в деня на сватбата се правел пряпорец – сватбарското знаме. Той се изработвал от ритуално отсечен прът, на чиито връх се прикрепят кърпа, китка чемшир, пуканки и червена ябълка. Сватбарите и кумовете отивали в дома на девойката, където намирали портата затворена. Вратата се отваряла чак след като младоженецът плати на братовчедите на булката „ергенско право“. В къщата на масата имало баница, а върху нея пита. Младоженецът с нож разрязвал питата и баницата заедно, за да покаже своето мъжество. Невестата дарявала гостите. Булката излизала от къщата заедно с баща си. Кумата забулвала невестата. Родителите дарявали младите с нива, ливада, овце и др. Младоженецът дарявал тъщата с чехли. След това тръгвали към църквата.

На гощавката се канело цялото село. Булката била посрещана в новия си дом като свекървата поливала с менче вода пред нозете й, за да й върви по вода. Младите заедно пристъпвали по бяло платно, за да е чист и богат живота им.

Когато прочетох информацията, бях изненадана. Ритуалът на нашата сватба е доста сходен с този от тракийския край. Винаги ме развеселява спомена за неумолимите ми братовчеди, които след доста пазарлъци най-после пуснаха измъченият ми съпруг. 

Продължаваме нашата опознавателна обиколка. В края на изложбата са представени най-популярните сезонни обреди и ритуали, които са запазени и до днес – сурвакари, коледари, Трифон Зарезан, Тодоровден, лазарки, Гергьовден, пеперуда и други.

Уредничката на музея ни обясни, че по предварителна заявка „Домът на традициите” предлага демонстрации на старинни дейности от бита, дегустации на домашни продукти и представяне на сезонни ритуали. Приемат се и училищни групи.

КРОМЛЕХ ИЛИ НЯКОЛКО ИЗРОВЕНИ КАМЪКА

В непосредствена близост до селото се намира Чолакова могила, където през 2002 г. археологът Георги Китов открива кромлех (мегалитна каменна структура) от VI в пр. н.е.

Каменното съоръжение е с диаметър 6,5 – 7 м. и се състои от 24 вертикални каменни плочи (менхири), две от които липсват. Плочите са с различни размери с височина от 0.5 до 2 метра, наредени в правилна окръжност. Учените смятат, че това съоръжение е било използвано като астрономическа обсерватория и е служело за измерване на годишния цикъл, равноденствията и слънцестоенето, които са играли важна роля в обредния и стопански календар на древните траки. Наблюденията на различните фази от движението на Бога-Слънце е било задължение на жреците. А всички останали му отдавали почит чрез масови обреди – поднасяне на дарове и жертви.

Интересен е факта, че след преустановяване използването на съоръжението, то е засипано с почва.  

Знаете ли, че в България са открити подобен тип обекти в Източни Родопи и Странджа?

Когато съоръжението било открито, то било добре запазено. След откриването си, кромлехът е изоставен. Над обекта не е изграден предпазен навес, нито е консервиран. Той започва бързо да се руши в следствие на ерозия. След няколко години менхирите са паднали, повечето са разчупени. Най-вероятната причина за това е, че те не са били забити в земята и самостоятелно не могат да стоят изправени. За опора им служи единствено външният пръстен от оригиналната могила.

Правени са опити за предприемане на действия за съхраняване на този изключителен обект. През 2014 г. се появява гражданска инициатива „Да спасим кромлеха на Старо Железаре“. Събрани са пари за неговата консервация, но… какво се случва от там насетне – предстои да видим от първа ръка.

Мястото на кромлеха е обозначено на GPS навигацията. Умното устройство ни отвежда в подножието на самата могила. Никъде не виждаме указателни табели и сме малко объркани. Заобикалям могилата, а Стоян и Маргарита се насочваат към върха й. Срещаме се на върха. Какво виждаме? Ами… нищо съществено! Няколко разхвърляни камъка, около които всичко е обрасло с трева и храсти… Свеждам очи! Срам ме е! Мъчно ми е, че за пореден път се сблъсквам с явното неглижиране на българските културни и исторически ценности. Какво пречи да се закрепят камъните, да се „напудрят“, да им се сложи един навес и големи табели с гръмкия надпис „Тракийска астрономическа обсерватория от VI в. пр.н.е.“. Това със сигурност би привлякло жадните за нови открития туристи.

Към пълния текст